Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (50)

XLIX глава
Въвлечен съм в една мистерия

Една сутрин получих по пощата следното писмо, изпратено от Кентърбъри и отправено до съда. Прочетох го с доста голямо учудване.

„Уважаеми господине,

По независещи от мен причини дружеските ни отношения напоследък трябваше да прекъснат за известно време. А между това, когато ми се удаде рядък случай, сред множеството ми служебни задължения, извръщам взор назад към сцените и събитията на миналото, оцветени от краските на паметта, и нашите дружески отношения винаги събуждат в мен и винаги ще събуждат най-приятни, неподдаващи се на описание чувства. Това обстоятелство, уважаеми господине, както и високото положение, до което са ви издигнали вашите дарби, ме възпира да се обърна свойски към другаря на младостта ми и да го нарека просто Копърфийлд! Достатъчно е да отбележа, че името, което ми е чест да спомена, винаги ще бъде пазено като съкровище в нашата семейна архива (думата ми е за архивата, където мисис Микобър пази всичко, имащо някаква връзка с бившите ни наематели) и навеки ще бъде обкръжено от чувство на любов и уважение.

Не е подходящо за човек, който благодарение на собствените си грешки и на нещастно стеклите се обстоятелства прилича на заседнала в пясъка ладия (ако ми позволите това мореплавателно сравнение), да изказва поздравления или да прави комплименти. Той оставя това на по-способни и по-чисти ръце.

Ако вашите важни занимания ви позволят да дочетете дотук моето несъвършено умотворение и дали ще сторите това, зависи от обстоятелствата, навярно ще си зададете въпроса: какво ме е накарало да ви изпратя настоящото послание? Позволете ми да кажа, че намирам напълно основателен подобен въпрос и ви предупреждавам, че целта на писмото ми не е от парично естество.

Без да намеквам за някаква дремеща моя способност да поразявам когото и да било с мълниите на отмъщението, позволете ми да отбележа мимоходом, че най-светлите ми мечти са навеки рухнали. Душевното ми спокойствие е нарушено, жизнерадостта ми е убита, сърцето ми не е на мястото си и аз вече не съм в състояние да вървя гордо изправен сред своите ближни. В цветето се е загнездил червей. Чашата е препълнена. Червеят непрестанно гризе жертвата си и скоро ще я довърши. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Но нека не се отклонявам.

Намиращ се в особено болезнено душевно състояние, което не може да разсее дори и тройното влияние (като жена, съпруга и майка) на мисис Микобър, реших поне за кратко да избягам от самия себе си и в продължение на четиридесет и осем часа отново да посетя някои столични места, свързани с весели възпоменания от миналото ми. Между другите гнезда на домашно спокойствие и душевно благоразположение стъпките ми, естествено, ще се отправят към затвора «Кралската скамейка». Като заявявам, че вдругиден, точно в седем часа вечерта, ще бъда край южната стена на това място на изгнание, аз постигам целта на настоящето си писмо.

Не мога да изисквам от своя стар приятел, мистър Копърфийлд, и от бившия ми наемател, мистър Томъс Тредълс, от адвокатската колегия (ако този джентълмен все още съществува и преуспява) да благоволят да се срещнат с мен и да възобновят (доколкото е възможно) нашите по-раншни отношения. Ограничавам се само да отбележа, че на уреченото място и време ще може да се види това, което е останало от

Рухналата Кула, Уилкинс Микобър.

П.П. Няма да бъде излишно да прибавя, че мисис Микобър не е посветена в това мое намерение.“

Прочетох писмото няколко пъти. Взех под внимание високия стил на мистър Микобър, както и необикновеното удоволствие, с което той пишеше писма при всички възможни и невъзможни случаи, и все пак виждах, че в дъното на това написано със заобикалки послание се крие нещо важно. Сложих го настрани, за да поразмисля върху него, сетне го взех отново и пак захванах да го преглеждам, когато Тредълс дойде и ме завари на върха на учудването ми.

— Драги ми приятелю! — възкликнах аз. — Никога не съм се радвал толкова на присъствието ти, както в тази минута. Идваш тъкмо навреме, за да ми помогнеш със здравия си разум. Получих едно твърде особено писмо от мистър Микобър.

— Така ли? — провикна се Тредълс. — Истина ли говориш? Аз пък получих от мисис Микобър!

С тези думи Тредълс, който се беше запъхтял от вървенето и чиято коса под двойното влияние на движението и на възбудата стърчеше нагоре, сякаш бе видял някое весело привидение, ми подаде писмото си и взе моето. Наблюдавах го как чете съчинението на мистър Микобър и също като него вдигнах озадачено вежди, когато той каза:

— „Да поразявам с мълниите на отмъщението!“ Бога ми, Копърфийлд! — след което се залови да препрочита и писмото на мисис Микобър. То имаше следното съдържание:

„Изпращам искрените си почитания на мистър Томъс Тредълс и моля за няколко минути от свободното му време, ако той все още си спомня за тази, която едно време беше имала удоволствието да бъде негова позната. Уверевям мистър Т.Т., че не бих злоупотребявала с добрината му, ако не се намирах на границата на умопомрачението.

Мъчително ми е да призная, че причината, поради която отправям този тъжен повик към мистър Тредълс и го моля за вниманието му, е отчуждаването на мистър Микобър (който едно време беше така привързан към семейството си) от жена му и децата му. Мистър Т. не може да си представи каква промяна е настъпила с мистър Микобър, колко необуздан и раздразнителен е станал той. Всичко това така се усилва у него, че напоследък е взело форма едва ли не на побъркване. Мога да уверя мистър Тредълс, че едва ли минава ден без припадък от ярост. Мистър Тредълс сигурно няма да изисква от мен да му описвам чувствата си, когато му съобщя как мистър Микобър има обичай да заявява, че е продал душата си на дявола. Отдавна вече скритостта и тайнствеността са станали негови характерни особености и са заместили безграничното му доверие към мен. И най-малкото раздразнение, дори въпросът какво би желал за обяд, го кара да говори за раздяла. Снощи, когато близначетата го помолиха за два пенса да си купят лимонови сладкиши (едно местно лакомство), той им показа нож!

Умолявам мистър Тредълс да ми прости, че влизам в тези подробности. Без тях ще му бъде много трудно да получи дори най-слаба представа за сърцераздирателното ми положение.

Мога ли сега да доверя на мистър Т. целта на писмото ми? Би ли ми позволил той да разчитам на приятелското му съчувствие? О, да, уверена съм в това, защото познавам доброто му сърце!

Любещото око не се заблуждава лесно, особено когато е око на жена! Мистър Микобър възнамерява да отиде в Лондон. Макар че тази сутрин той ревностно криеше какво пише върху етикета на малкия кафяв куфар, който е бил свидетел на по-щастливи дни, орловият поглед на разтревожената съпруга успя да различи ясно окончанието «д-о-н». Дилижансът, с който ще пътува мистър Микобър, ще спре в Уест Енд, край гостилницата «Златният кръст». Смея ли да помоля горещо мистър Т. да се срещне с моя заблуден съпруг и да се помъчи да поговори разумно е него? Смея ли да поискам от мистър Т. да се опита да посредничи между мистър Микобър и неговото погиващо семейство? О, не! Това би било прекалено много!

Ако мистър Копърфийлд все още си спомня за моята недокосната от славата особа, мистър Т. би ли му предал неизменната ми почит и би ли помолил и него за същото нещо? Във всеки случай моля мистър Т. да има добрината да счита това писмо за строго доверително и в никакъв случай да не прави дори и най-далечен намек за него в присъствието на мистър Микобър. Ако мистър Т. благоволи да ми отговори (на което аз почти не мога да се надявам), то писмото му, адресирано: «Кентърбъри, М.Е., до поискване», ще има по-малко болезнени последици, отколкото, ако е отправено направо до тази, която в дълбокото си отчаяние почтително моли за приятелското съчувствие на мистър Тредълс:

Ема Микобър“

— Какво мислиш за това писмо? — попита Тредълс, поглеждайки ме, след като го бях прочел два пъти.

— Какво мислиш за другото? — казах аз.

Той продължаваше да го чете със сбръчкани вежди.

— Мисля, Копърфийлд, че взети заедно, двете писма имат по-дълбоко значение от онова, което мисис и мистър Микобър обикновено влагат в кореспонденцията си — но какво е то, не ми е известно. Не подлежи на съмнение, че и двете са написани съвсем искрено и без съпрузите да са уговаряли това един с друг. Горката жена! Ще бъде истинска милост за нея, ако поне й пишем и й съобщим, че няма да пропуснем да се видим с мистър Микобър — каза той, сочейки писмото на мисис Микобър, което ние сравнихме с това на съпруга й.

Съгласих се с готовност, тъй като сега се укорявах, че се бях отнесъл леко към предишното й писмо. Както споменах своевременно, то ме беше накарало да се замисля обаче поради това, че бях погълнат в собствените си работи, миналият ми опит с това семейство, както и обстоятелството, че след това не чух нищо повече, ме бяха накарали да изоставя този въпрос. Често си бях мислил за Микобърови, но само дотолкова, доколкото търсех да си обясня как стояха „паричните им въпроси“ в Кентърбъри и защото мистър Микобър се беше отдръпнал от мен, след като бе станал чиновник при Юрая Хийп.

Сега написах едно утешително писмо до мисис Микобър и двамата го подписахме. Докато отивахме към града да го пуснем, Тредълс и аз надълго се съвещавахме и разменихме най-различни предположения, които няма защо да повтарям. Следобед доверихме всичко на леля, но едничкото решение, до което стигнахме, беше да бъдем точни на определената от мистър Микобър среща.

Макар че стигнахме на уреченото място четвърт час по-рано, заварихме мистър Микобър вече там. Беше застанал до зида със скръстени ръце, загледан в зъбците на стената със сантиментално изражение на лицето, сякаш те бяха сплитащите се клонки на дърветата, които са засенчвали младостта му.

Когато се приближихме към него, той ни се видя по-смутен и не така елегантен както в миналото. За това пътуване беше заменил черния си адвокатски костюм със стария си сюртук и пристегнатите панталони, които обаче сега нямаха по-раншния си вид. По време на разговора той успя да си възвърне малко по малко старата си изящна самоувереност, обаче все пак сега лорнетът му висеше по-небрежно и нагръдникът му, макар и да имаше старите си огромни размери, беше провиснал надолу.

— Господа! — обърна се към нас мистър Микобър, след като разменихме поздравите си. — Вие действително сте приятели, които в нужда се познават. Позволете ми да запитам за здравословното състояние на настоящата мисис Копърфийлд и на бъдещата мисис Тредълс — като предполагам, че мистър Тредълс още не е свързал съдбата си, за добро и за лошо, с обекта на нежните си чувства.

Поблагодарихме за любезността и му отговорихме, както подобаваше. След това той насочи вниманието ни към стената, като започна с думите: „Уверявам ви, господа…“ Но аз го прекъснах и го помолих да не ни говори така церемониално, а да се обръща към нас както в миналото.

— Драги ми Копърфийлд — отвърна той, като ми стисна ръката, — вашата сърдечност ме трогва. Това държане спрямо отрепката, която някога се е наричала човек — ако ми позволите това сравнение, — говори за едно сърце, което е гордост за човешкия род. Исках да отбележа, че отново имам възможност да хвърля поглед към спокойното кътче, където отлетяха във вечността някои от най-щастливите часове на моето съществувание.

— И сигурен съм, че е било така благодарение на мисис Микобър — казах аз. — Как е тя?

— Благодаря — отвърна мистър Микобър, чието лице се помрачи при този намек. — Средна работа. Ето това е затворът „Кралската скамейка“ — каза той, кимайки печално с глава. — Това е мястото, където за първи път от много години можах да се отърва от тежкия гнет на паричните задължения; на чиято врата нямаше чукче за кредиторите, които ме обезпокояваха, докато живеех у дома. Там нямаше защо да се опасявам от тях, тъй като началството не ги допущаше да влязат вътре. Господа — продължи мистър Микобър, — когато сянката на железните зъбци на тази каменна стена падаше върху посипаната с пясък алея, служеща за място за разходка на затворниците, виждал съм как децата ми си играят по нея и избягват да стъпят на тези сенки. Познато ми е всяко камъче на това място. Ако сега показвам известна слабост, вие разбирате причината й и можете да ми простите.

— От тогава насам всички сме изминали доста по пътя на живота — казах аз.

— Мистър Копърфийлд — обърна се към мен мистър Микобър, — когато бях сред обитателите на това убежище, можех да гледам моя ближен право в очите и да го ударя по главата, ако ме обидеше. Обаче между мен и ближния ми сега не могат да съществуват такива славни отношения!

Като изви тъжно поглед от зданието на затвора, мистър Микобър хвана подръка двама ни и тръгна помежду ни.

— По пътя към гроба има известни места — забеляза мистър Микобър, като извърна с нежност поглед назад, — с които, ако това не би било грешно, човек не би желал да се раздели. Едно от тези важни в тревожния ми живот места е този именно затвор.

— О, мистър Микобър, вие сте в тъжно настроение.

— Да, господине, така е — съгласи се мистър Микобър.

— Надявам се, не защото сте придобили ненавист към юриспруденцията — каза Тредълс. — Знаете, самият аз съм юрист.

Мистър Микобър не отговори нито дума.

— Как е нашият приятел Хийп? — запитах го след малко мълчание.

— Драги ми Копърфийлд — отвърна мистър Микобър, силно развълнуван и цял побледнял, — ако назовавате моето началство ваш приятел, мога само да съжалявам; ако го наричате мой приятел, просто се усмихвам иронично. Както и да гледате на него, с ваше позволение ще огранича отговора си до следното: каквото и да е здравословното му състояние, видът му е лисичи, да не кажа дяволски. Позволете ми като частен индивид да отклоня разговора от една тема, която в качеството ми на чиновник ме е довеждала до крайно отчаяние.

Изразих съжалението си, че без да искам, съм докоснал един толкова деликатен за него въпрос.

— Мога ли да запитам — продължих без никакво намерение да проявявам втора подобна нетактичност — как са моите стари приятели, мистър и мис Уикфийлд?

— Мис Уикфийлд е и винаги ще бъде образец на съвършенството — отвърна мистър Микобър, като сега пък почервеня. — Драги ми Копърфийлд, тя е едничкият светъл лъч в едно мрачно съществувание. Как уважавам тази девойка, как се възхищавам от характера й, как съм й предан за нейната любов, искреност и доброта!… Ах, боже мой, отведете ме някъде, защото просто не мога да се владея!

Заведохме го на една тясна уличка, където той си извади носната кърпичка и застана с гръб към една стена. Ако аз го гледах така мрачно-тържествено както Тредълс, присъствието ни съвсем не би било ободряващо за него.

— Участта ми, господа, очевидно е такава — каза мистър Микобър, като не се посвени да се разплаче, и с отсенка от старото си изискано държане, — участта ми навярно е такава, господа, че съм принуден да бъда укоряван от самите благородни чувства на човешката природа. Преклонението ми пред мис Уикфийлд е като сноп стрели в сърцето ми. Моля ви, оставете ме да бродя по земята като скитник. Червеят ще се справи с мен двойно по-бързо.

Без да обръщаме внимание на тази негова молба, ние стояхме мълчаливо край него, докато той прибра кърпичката си, оправи нагръдника си и като накриви на една страна шапката си, затананика една модна мелодийка, навярно за заблуда, ако някой минувач би забелязал сълзите му. Сетне аз споменах — като не знаех какво можеше да се загуби, ако го изпуснехме от очи, — че ще ми достави голямо удоволствие да го представя на леля и го поканих в Хайгит, където казах, ще има легло на негово разположение.

— Ще ни приготвите по чашка от превъзходния ви пунш, мистър Микобър — казах аз, — и в старите възпоминания ще забравите грижите, които ви тежат.

— Или пък, ако ще почувствувате облекчение, като ги споделите с близки приятели, ние ще ви изслушаме — прибави благоразумно Тредълс.

— Господа — отвърна мистър Микобър, — правете с мен, каквото желаете! Аз съм сламка на повърхността на океана и природните стихии ме подхвърлят на всички страни.

Продължихме да вървим, хванати подръка. Пристигнахме в Хайгит, без да срещнем по пътя други трудности.

Бях много неспокоен и блъсках ума си да измисля как ще е най-добре да постъпим, а виждах, че Тредълс е в същото положение. Мистър Микобър почти през цялото време изглеждаше обхванат от дълбока печал. Сегиз-тогиз правеше опит да се поободри, като запяваше някаква мелодия, но почти веднага отново изпадаше в меланхолия. Неговото състояние поразяваше още повече, като се вземеше предвид смешно килнатата му на една страна шапка и вдигнатия му почти до очите нагръдник.

Предпочетох да отидем в лелината къщичка вместо в моята, тъй като Дора не беше добре. Леля се появи, когато пратихме за нея, и прие мистър Микобър много сърдечно. Той й целуна ръка, оттегли се до прозореца, извади носната си кърпичка в знак на това, че в душата му бушува битка.

Мистър Дик си беше вкъщи. По природа той беше толкова отзивчив към всеки, който се намираше в неловко положение, и тъй лесно долавяше кой се чувствува така, че сега се ръкува с мистър Микобър най-малко половин дузина пъти за пет минути. За разтревожения мистър Микобър тази проява на съчувствие от страна на един непознат беше толкова трогателна, че при всяко последователно ръкуване той можа само да каже:

— Драги ми господине, вие истински ме вълнувате!

И това така много радваше мистър Дик, че той продължи да се ръкува още по-пламенно от преди.

— Добродушието на този господин е просто поразително — обърна се мистър Микобър към леля. — За човек, над когото тегне товарът на много грижи и тревоги, подобен прием е наистина пряко силите му, уверявам ви.

— Моят приятел мистър Дик не е обикновен човек — отвърна гордо леля.

— Убеден съм в това — каза мистър Микобър. — Драги ми господине — обърна се той към мистър Дик, тъй като той пак беше протегнал ръка да хване неговата, — аз дълбоко чувствувам вашата сърдечност!

— Как сте? — запита го загрижено мистър Дик.

— Средна работа, драги ми господине — отвърна мистър Микобър с въздишка.

— Не трябва да падате духом — каза мистър Дик, — а да се постараете да се развеселите и да се почувствувате добре.

Мистър Микобър много се трогна от тези приятелски думи, както и от това, че отново усети ръката на мистър Дик в своята.

— Участта ми е — забеляза той — да срещам в разнородната панорама на човешкото съществувание по някой и друг оазис, но никога не съм виждал толкова зелен и толкова свеж като настоящия!

Друг път това би ме забавлявало много, но сега всички се чувствувахме потиснати и разтревожени, и аз така загрижено наблюдавах мистър Микобър в люшкането му между явния му порив да разкрие нещо и противоположното му желание нищо да не казва, че просто изпадах в треска. Тредълс, седнал на крайчеца на стола си, с широко отворени очи и с коса, по-високо щръкнала от всеки друг път, вперваше поглед ту в пода, ту в мистър Микобър, като дори не правеше опит да продума нещо. Леля, макар да беше съсредоточила вниманието си само върху новия си гостенин, се владееше най-добре от всички ни. Увличаше го в разговор и по този начин го принуждаваше да говори, независимо дали той желаеше, или не.

— Вие сте много стар приятел на моя племенник, мистър Микобър — каза тя. — Бих желала да бях имала удоволствието да се запозная с вас по-рано.

— Госпожо — отвърна й той, — и аз бих желал да бях имал честта да ви познавам през един по-раншен период от живота ми. Не винаги съм бил развалината, която виждате сега пред себе си.

— Надявам се, че мисис Микобър и децата ви са добре, господине — каза леля.

Мистър Микобър се поклони леко.

— Те са толкова добре, госпожо — забеляза отчаяно той след кратко мълчание, — колкото това е възможно за хора, които живеят немили-недраги.

— Да ви благослови бог, господине! — възкликна сопнато леля, както си имаше обичай. — За какво ми приказвате?

— Съществуванието на семейството ми, госпожо, се намира в критично положение. Моето началство…

Тук, на най-интересното място, мистър Микобър се спря и започна да бели лимоните, които по мое нареждане бяха сложени пред него заедно с другите неща, необходими му за приготвянето на пунша.

— Бяхте захванали да говорите за началството си — обади се мистър Дик, като дръпна лекичко ръката му да го подсети.

— Драги ми господине, благодаря, че ми напомнихте. Много съм ви задължен. — И те отново се ръкуваха. — Моето началство, госпожо — мистър Хийп, — веднъж благоволи да забележи, че ако не получавам финансова поддръжка благодарение на заеманата при него служба, навярно ще бъда пътуващ циркаджия, който гълта огън и вкарва в устата си острието на саби. А също така твърде е вероятно децата ми да изкарват препитанието си, като кривят и кълчат телата си, докато мисис Микобър ще придружава противоприродните им движения със свирене на ръчна хармоника.

С едно наслуки отправено, но изразително замахване на ножа си мистър Микобър даде да се разбере, че това ще се случи след неговата смърт. Сетне продължи да бели с отчаяние лимоните.

Леля облегна лакът на малката кръгла масичка, която обикновено държеше край себе си, и го гледаше съсредоточено. Макар и да не ми бе приятно да го подведа да каже неща, които не беше готов да ни открие, все пак бих използвал този негов намек да го накарам да продължи, обаче не можах да сторя това поради чудноватата работа, с която се бе заел. Той сложи лимонената кора в една тенджерка, захарта в подноса за захарните щипци, спирта в чаша за пунш и се мъчеше да налее вряла вода в една свещ. Всичко това говореше за наближаването на някаква криза и тя действително дойде. Той скочи, блъсна всички съдове и като измъкна носната си кърпа, избухна в плач.

— Драги ми мистър Копърфийлд — каза мистър Микобър иззад кърпичката си, — това занимание повече от всички други изисква спокойствие и самоуважение. Аз не мога да се съсредоточа в него. Съвсем немислимо е.

— Мистър Микобър, какво се е случило? — запитах аз. — Говорете. Намирате се сред приятели.

— Сред приятели, сър! — повтори той и всичко, което беше спотайвал, избликна. — Боже мой, та тъкмо защото съм сред приятели, се намирам в такова състояние. Какво се е случило ли, господа! Какво не се е случило? Злодейство, подлост, измама, фалшификация, заговорничество. Ето това се е случило. И името на всичко, взето заедно, е — Хийп!

Леля плесна с ръце и ние всички скочихме като обхванати от духове.

— Но борбата вече е свършена! — каза мистър Микобър, като жестикулираше буйно с носната си кърпичка и размахваше двете си ръце, сякаш плуваше при непреодолими препятствия. — Вече няма да водя този живот. Аз съм едно злочесто създание, откъснато от всичко, което прави живота поносим. Да служиш при това дяволско изчадие — значи да бъдеш окован във вериги. Върнете ми отново моята съпруга, върнете ми децата. Превърнете в предишния Микобър жалкото същество, което сега броди по земята с моите нозе. И ако след това ме заставите да глътна цяла сабя, ще го сторя. Да, ще го сторя с охота!

Никога през живота си не бях виждал толкова разпален човек. Опитах се да го успокоя, за да решим нещо разумно, обаче той нищо не чуваше.

— Никому не ще подам ръка — крещеше мистър Микобър, като се задъхваше, пъхтеше и стенеше до такава степен, че приличаше на човек, върху когото са плиснали студена вода, — докато не разкъсам на парчета… тази… отвратителна змия… Хийп! Не ще приема ничие гостоприемство, докато не… излея… лавата на Везувий… върху главата на презрения негодник… Хийп! Да бъда гощаван в този дом… особено с пунш… това значи да се задавя… освен ако преди това не съм изтърбушил очите… на безпримерния лъжец и измамник… Хийп! Не ще общувам… с никого… и не ще живея никъде… докато не смажа на невидими атоми… лицемера и клетвопрестъпника… Хийп!

Действително се уплаших, че мистър Микобър може да умре тук, на самото място. Страхотна беше борбата, която той водеше с тези несвързани изречения, и когато стигнеше до думата Хийп, нахвърляше се върху й като в припадък и я изричаше с небивала ярост. А сетне, когато се отпусна на стола, цял потънал в пот, и ни погледна с лице, обагрено от какви ли не цветове, докато някакви буци се движеха нагоре по гърлото му и сякаш след това избиваха на челото му, той наистина имаше вид на човек, който поема последния си дъх. Пристъпих да му помогна, но той ми махна с ръка да се отдръпна и не искаше нищо да чуе.

— Не, Копърфийлд! Нито дума… докато… не се премахне злото… причинено на мис Уикфийлд… от безподобния мерзавец… Хийп (убеден съм, че в това свое състояние мистър Микобър не би могъл да изрече и три последователни думи, ако ненавистното за него име не му придаваше удивителна енергия). Това е неприкосновена тайна… за всички… без изключение… Моля всички присъствуващи… включително леля ви… и този крайно великодушен джентълмен… да дойдат точно след една седмица… в онази гостилница в Кентърбъри… където, Копърфийлд, пяхме веднъж заедно… онази шотландска песен за възхвала на приятелството… и където ще разоблича нетърпимия злодей… Хийп! Не ще кажа ни дума повече… нито мога да слушам… каквото и да било… Не съм в състояние да понасям… чието и да било общество… докато се намирам по стъпките на проклетия… предател… Хийп!

Като изрече за последен път магичната дума, от която черпеше сили, Микобър се втурна навън и си отиде, оставяйки ни в състояние на възбуда, надежда и удивление, и не по-малко развълнувани от него. Но дори и в такъв момент страстта му за писане на писма беше толкова силна, че не можеше да я овладее. Още не бяхме дошли на себе си, когато получих следното послание, изпратено от съседната странноприемница, където се беше отбил, за да го напише:

„Във висша степен тайно и доверително.

Уважаеми господине,

Позволете ми да изпратя чрез вас извиненията си на вашата превъзходна леля за възбудата, в която си позволих да изпадна. Това изригване на тлеещ вулкан, дълго подтискан, беше резултат от вътрешна борба, която е по-лесно човек да си представи, отколкото да опише.

Вярвам, успях да ви поясня, че ще ви очаквам точно след една седмица, рано сутринта, в онази гостилница в Кентърбъри, където мисис Микобър и аз веднъж имахме честта да слеем гласовете си с вашия в добре познатата песен на безсмъртния поет, живял отвъд река Туид.

Когато изпълня дълга си и след като се поправи нанесеното зло, което едничко ще ми позволи отново да погледна своя ближен в очите, ще изчезна завинаги. Тогава ще искам само едно: да бъда положен в онова място на вечен покой, където

«Суровите селски праотци спят непробудно в тесните гробове» и където ще пожелая да се вижда скромният надпис:

Уилкинс Микобър.“