Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (37)

XXXVI глава
Въодушевление

И следващия ден започнах с плуване в римската баня, след което се отправих за Хайгит. Сега обаче не бях обезсърчен. Не се боях от вехти дрехи и не въздишах по елегантните сиви коне. Цялото ми отношение към последните ни беди бе съвършено променено. Това, което трябваше да направя, бе да докажа на леля, че добротата, която беше проявила към мен в миналото, не е прахосана напразно за някакъв бездушен неблагодарник. Това, което трябваше да направя, бе да взема брадвичката си в ръце и самичък да си проправя пътя през гората на мъчнотиите, като изкоренявам дърветата, докато стигна до Дора. Крачех така бързо, сякаш всичко можеше да се свърши само с вървене.

Когато се озовах на познатия ми хайгитски път, отправен към сериозна цел, а не за удоволствие, както в миналото, с което той беше свързан в паметта ми, почувствувах, че сякаш в живота ми е настъпила пълна промяна. Това не ме обезсърчи. С новия ми живот идваше и новата му цел, новият му смисъл. Усилията щяха да бъдат огромни, а наградата безценна. Тази награда беше Дора и трябваше да бъде спечелена.

Така много се бях унесъл в тези свои мисли, та дори малко съжалявах, че дрехите ми още отсега не изглеждат износени. Горещо желаех да изкоренявам дърветата в гората на мъчнотиите при обстоятелства, които трябваше да докажат силата ми. Дори ми хрумна да помоля един стар човек с очила с телена рамка да ми заеме за малко тесличката си, с която ломеше камъни по пътя, за да мога да пробия пътя си към Дора през гранитни скали. Така много се бях въодушевил от собствените си чувства и така се бях задъхал, сякаш вече бях спечелил кой знае колко пари. В това състояние се приближих до една малка къщичка, която се даваше под наем, и я огледах отблизо — тъй като чувствувах нужда да бъда практичен. Тя би била отлична за мен и Дора. Имаше си дори малка предна градинка, в която Джип да тича и лае по търговците през летвите на оградата, както и чудесна стая на горния етаж за леля. Отново излязох на пътя, по-сгорещен и по-задъхан от по-рано, и се втурнах към Хайгит с такава бързина, че пристигнах там цял час преди определеното от мен време, поради което, за да бъда готов за посещението си, трябваше да се поразходя и поразхладя.

Първата ми грижа след това беше да намеря къщата на стария доктор. Тя не беше в тази част на малкото градче, където се намираше домът на мисис Стиърфорд, а тъкмо в противоположна посока. Когато открих това, се върнах, обхванат от непобедимо желание, и свих по една пътечка срещу къщата на мисис Стиърфорд. Надникнах над извивката на градската стена. Прозорците на стаята му бяха затворени с капаци. Вратите на стъклената галерия стояха разтворени и Роза Дартъл, гологлава, се разхождаше с бързи крачки нагоре-надолу по постланата с чакъл пътечка покрай моравката. Тя ми приличаше на свирепо същество, което влачи веригата си напред-назад по една утъпкана пътека, а някакъв нестихващ огън непрестанно изгаря сърцето й. Тихичко се отдалечих от наблюдателния си пост, изпълнен със съжаление, че съм дошъл до това място, като продължих да се разхождам до десет часа. Черквата с деликатната си заострена камбанария тогава не се издигаше на хълма, така че не можеше да ми посочи колко е часът. На сегашното й място се намираше училищна сграда от червени тухли и ми направи впечатление, че трябва да е твърде приятно да се учи в нея.

Наближих вилата на доктора. Беше хубава стара постройка, за която, ако се съди по току-що довършените поправки и украса, той трябва да бе изразходвал доста средства. Видях и него да се разхожда в градината, с гамашите си и всичко, както го знаех в миналото, сякаш не бе престанал да се разхожда още от времето, когато му бях ученик. Край него се виждаха също така и старите му приятели — наблизо имаше доста височки дървета и два или три гарвана пристъпяха по тревата и гледаха подире му, сякаш кентърбърийските им братя им бяха писали за него, и сега те не го изпущаха от погледа си.

Знаех си, че е съвсем безнадеждно да се опитвам да му привлека вниманието от такова разстояние, и затова се осмелих да отворя портата и да тръгна подир него, за да можем да се срещнем, когато той се върне. Като стори това и се приближи към мен, той ме загледа замислено в продължение на една-две минути, очевидно без да мисли за мен; сетне на добродушното му лице се изписа необикновено удоволствие и той ме хвана сърдечно с двете си ръце.

— Я виж ти, драги ми Копърфийлд — каза докторът, — та вие сте станали същински мъж! Как сте? Много се радвам, че ви виждам. Да, драги ми Копърфийлд, колко много сте се променили! Та вие сте истински — да — я виж ти!

Изказах увереност, че както той, така и мисис Стронг са добре.

— О, да! — каза докторът. — Ани е добре и много ще се зарадва, когато ви види. Вие винаги сте й били любимец. Самата тя каза това снощи, когато й показах писмото ви. И — да, разбира се — вие си спомняте за мистър Джек Молдън, нали?

— Много добре си го спомням, господине.

— То се знае — каза докторът. — Разбира се. И той също така е много добре.

— Той върна ли се вече, господине? — запитах аз.

— От Индия ли? — каза докторът. — Да. Мистър Джек Молдън не можа да понесе тамошния климат. Мисис Марклъхъм — вие не сте забравили мисис Марклъхъм, нали?

Нима можех да забравя Стария воин! При това за толкова късо време!

— Мисис Марклъхъм — продължи докторът — много се тревожеше за него, горкичката, така че отново трябваше да го приберем тук; намерихме му и работа, която му допада много повече.

Достатъчно добре познавах мистър Джек Молдън, за да отгатна, че службата му навярно не изисква много работа и е добре заплатена. Като се разхождаше напред-назад с ръка върху рамото ми, обърнал насърчително благото си лице към мен, докторът продължи:

— А сега, драги ми Копърфийлд, да си поговорим за вашето предложение. За мен то е много приятно и ще ми бъде от голяма полза, обаче не мислите ли, че бихте могли да сполучите по-добре? Вие така много се проявявахте, когато бяхте при мен! При вашите способности и знания пред вас се открива широко поле на дейност. Поставили сте си основа, върху която можете да издигнете чудесна постройка, и не е ли жалко, ако трябва да посветите пролетта на живота си на работата, която аз мога да ви предложа?

Отново се разгорещих твърде много и се заех жарко да го увещавам (боя се, че сторих това с прекалено цветист език) да ме вземе за свой секретар, като му напомних, че вече си имам професия.

— Добре, добре — каза докторът. — Всичко това е много хубаво. Обстоятелството, че сте стажант проктор не е без значение, но, добри ми млади приятелю, какво са седемдесет лири стерлинги годишно?

— Те биха удвоили прихода ни, доктор Стронг — казах аз.

— Я гледай! Така ли? Кой би могъл да си помисли подобно нещо! Впрочем заплатата няма да бъде определена само до седемдесет лири годишно, тъй като винаги съм си мислил, че ще давам и някаква добавка на младежа, който се заеме да ми стане секретар. Да, да, винаги съм имал предвид и годишния подарък — повтори докторът, като продължаваше да се разхожда напред-назад с ръка върху рамото ми.

— Драги ми учителю — казах жарко аз, — вече ви дължа повече, отколкото мога да кажа, и…

— Не, не — прекъсна ме докторът, — нищо подобно!

— Ако решите да се възползувате от свободното ми време, което е рано сутрин и вечер, и за това ми плащате седемдесет лири годишно, вие ще ми окажете истинска услуга.

— Я виж ти! — възкликна наивно докторът. — Само като си помисли човек, че такава малка сума може толкова да помогне! Я виж ти! Но вие ми обещавате, нали, че ако си намерите някоя по-изгодна работа… Давате ми честна дума, че ще я вземете, нали? — каза докторът, който винаги имаше обичай да се обръща към чувството ни за чест, когато бяхме ученици.

— Добре, сър, давам ви честна дума! — отвърнах по стария ученически маниер.

— Тогава така да бъде! — каза той, като ме тупна по рамото и задържа ръката си там, докато продължавахме да се разхождаме.

— И ще бъда двойно по-щастлив, сър, — казах аз (дано ми се прости това малко ласкателство) — ако работата ми бъде във връзка с гръцкия речник.

Докторът се спря, отново ме тупна приятелски по рамото и възкликна с такъв възторг, сякаш бях достигнал до дълбините на човешката мъдрост:

— Скъпи ми млади приятелю, отгатнахте! Касае се именно за речника!

Та и как ли би могло да бъде иначе! Джобовете му бяха изпълнени с него, както и главата му. Ако мога така да се изразя, той просто стърчеше от цялата му личност. Докторът ми каза, че след като е напуснал учителската си професия, работата му върху речника напредвала удивително и че нищо нямало да му бъде по-удобно отколкото предложението ми да се занимаваме с него сутрин и вечер, тъй като обичаят му бил през деня да се разхожда и размишлява на свобода. Материалите за речника му били малко в безпорядък, тъй като мистър Джек Молдън, за когото тази работа била още непозната, напоследък си предложил услугите да му помага от време на време. Той обаче изказа надеждата, че в скоро време ще сложим всичко в пълен ред. По-нататък, когато вече се бяхме заловили за работа, се убедих, че мистър Джек Молдън бе объркал нещата повече, отколкото бих желал: бе изпъстрил ръкописа на доктора с толкова изображения на войници и на дамски глави, че трябваше да блуждая из страниците като из тъмен лабиринт.

Доктор Стронг беше много щастлив при мисълта, че заедно ще се заемем със знаменитата му творба, и се уговорихме, че ще започнем още на другата сутрин в седем часа. Възнамерявахме да работим всяка сутрин по два часа, както и по два-три часа вечер освен в съботен ден, когато ми бе определено да почивам. Неделен ден също така щях да бъда свободен. Тези условия ми се сториха много благоприятни.

И двамата останахме доволни от уговореното и докторът ме поведе у тях, за да ме представи на мисис Стронг, която заварихме в кабинета му да бърше праха от книгите — свобода, която той не позволяваше никому другиму.

Бяха отложили закуската си заради мен, така че седнахме заедно на масата. Не се бе минало много време, когато, преди още да бях чул някакъв звук, по лицето на мисис Стронг разбрах кой пристига. И наистина един господин на кон спря до градинската порта и като поведе животното към страничното дворче, с юзда в ръка, сякаш си беше у дома, завърза го за една халка на стената на празната постройка за екипажа и влезе в столовата с камшик в ръка. Новодошлият беше мистър Джек Молдън и както ми се стори, не бе спечелил нищо от пребиваването си в Индия. Може би това мое впечатление се обясняваше с обстоятелството, че тогава гледах с благородно негодувание на всеки млад човек, който не си пробива път с брадва в ръка през гората на мъчнотиите.

— Мистър Джек — обърна се към него докторът, — позволете да ви представя Копърфийлд!

Мистър Джек Молдън се ръкува с мен, но както ми се видя, не особено сърдечно и с равнодушно покровителствен вид, който в дъното на душата си почувствувах като доста обиден. Изобщо равнодушието и отпуснатостта, с които той се държеше, бяха просто удивителни, освен когато се обръщаше към братовчедката си Ани.

— Закусвали ли сте тази сутрин, мистър Джек? — запита го докторът.

— Аз почти никога не закусвам, сър — отвърна той с глава, отметната назад в креслото. — Това ме отегчава.

— Има ли днес някакви новини? — попита докторът.

— Никакви, сър — отговори той. — Има съобщение за гладни и недоволни хора надолу на север, обаче винаги се намират хора, които да са гладни и недоволни.

Докторът стана сериозен и каза явно за да промени разговора:

— Значи няма никакви новини, а както казват, липсата на новини е добра новина.

— Във вестниците има дълго описание на някакво си убийство, сър — забеляза мистър Молдън. — Обаче винаги има хора, които биват убивани, така че не го прочетох.

По онова време тази проява на равнодушие към човешките дела и страсти съвсем не беше така широко разпространена, както забелязах това по-късно. Дойде време, когато то беше наистина на мода. Виждал съм да го проявяват с такъв успех, че е имало доста господа и дами, които са ми изглеждали не като хора, а като гъсеници. Може би тогава ми направи такова впечатление, защото беше ново за мен, обаче то нито поправи мнението ми, нито засили доверието ми спрямо мистър Джек Молдън.

— Дойдох да разбера дали Ани би желала да отиде тази вечер на опера — каза мистър Молдън, като се обърна към братовчедката си. — Този сезон това ще е последното хубаво представление: има една певица, която тя непременно трябва да чуе. Просто възхитителна е, а освен това е и чудно грозна — довърши речта си той с ненадминато равнодушие.

Докторът, винаги доволен от това, което можеше да задоволи младата му съпруга, се обърна към нея и каза:

— Ти трябва да отидеш, Ани. Положително трябва да отидеш.

— Бих предпочела да не отивам — отвърна му тя. — Много повече ми се иска да си остана вкъщи.

И без да погледне към братовчеда си, се обърна към мен, като ме запита за Агнеса и дали има някаква вероятност тя да дойде днес да я навести. Видът й бе толкова смутен, че се учудих как дори докторът, който в този момент си мажеше препечена филийка с масло, оставаше сляп за очевидното.

Той обаче не виждаше нищо и й каза добродушно, че е млада и че трябва да се забавлява, а не да се оставя да бъде отегчавана от един досаден старец. Освен това, каза той, много му се искало да я чуе да пее ариите на новата певица. А как би могла да стори това, ако не отиде на операта? И така докторът сам покани мистър Молдън да дойде да похапне с тях, преди да я заведе. След като всичко се уреди по този начин, той яхна коня си и отиде вероятно на работа, обаче видът му беше твърде ленив и нехаен.

На следната сутрин бях много любопитен да узная дали е отишла с него. Узнах, че изпратила да съобщят на братовчед й, че няма да може да го придружи. След обеда посетила Агнеса, като настояла и докторът да отиде с нея. Върнали се през поляните, каза ми докторът, тъй като вечерта била много хубава. Помислих си дали не би отишла с братовчед си, ако Агнеса не беше в града. Нищо чудно, ако тя бе разпростряла благотворното си влияние и върху мисис Стронг!

Ани не изглеждаше много щастлива, но все пак видът й не беше лош, ако изобщо това не беше преструвка. Честичко поглеждах към нея, тъй като по време на работата ни тя седеше край прозореца срещу нас, а сетне ни приготви закуската, която ние, увлечени в заниманието си, изгълтахме на части. Когато в девет часа ги напуснах, тя бе коленичила пред нозете на доктора, като му слагаше обувките и гамашите. Върху лицето й имаше мека сянка, хвърлена от надвисналите над прозореца зелени листа. И по целия път до съдилището си мислех за онази вечер, когато я бях видял да го гледа, докато той й четеше.

Сега дните ми бяха изпълнени с работа. Ставах в пет часа сутринта и се прибирах вкъщи към девет или десет. Но бях много доволен от това и никога не вървях бавно, като чувствувах с възторг, че колкото повече се изморявам, толкова по-достоен ставам за Дора. Още не й бях открил промяната, която бе настъпила с мен, тъй като след няколко дни тя пак щеше да дойде да се види с мис Милс и бях решил да отложа съобщението си за тогава. Задоволих се само да й намеквам в писмата си (пишехме си тайно чрез мис Милс), че имам да й разправям много работи. Междувременно намалих значително количеството на употребяваната от мен помада за коса, напълно се отказах от одеколона и парфюмирания сапун и направих голямата жертва да продам три от жилетките си, тъй като те бяха твърде изящни за строгия живот, който бях започнал да водя.

Недоволен от всичко това и горящ от желание да направя още нещо в тази насока, отидох да се видя с Тредълс, който понастоящем живееше в една къща в Касъл Стрийт, Хобърн. Взех със себе си и мистър Дик, който вече два пъти ме бе придружавал до Хайгит и бе подновил приятелството си с доктор Стронг.

Повиках мистър Дик да ме придружи, защото, много разтревожен от лелините загуби и искрено убеден, че никой каторжник или роб не работи колкото мен, той бе започнал да се безпокои и притеснява, че самият той не върши нищо полезно. Бе загубил и настроението, и апетита си. В това състояние се чувствуваше по-неспособен отвсякога да се занимава с мемоарите си. И колкото по-усърдно се впущаше в тях, толкова по-често злощастната глава на крал Чарлс Първи се вмъкваше вътре. Сериозно изплашен да не би болестта му да се влоши, ако не успеем да го измамим, че върши нещо полезно, или още по-добре — ако наистина не му намерим нещо, което да може да върши, реших да видя дали Тредълс не би могъл да ни помогне. Преди да отидем, описах на приятеля си подробно всичко, което се бе случило, и той ми отговори с много сърдечно писмо, в което изразяваше съчувствието и предаността си.

Заварихме го усърдно зает с писалката си и с някакви книжа, освежаван от присъствието на стойката за саксия, както и от малката кръгла маса в ъгъла на малката му стаичка. Посрещна ни сърдечно и веднага се сприятели с мистър Дик. Той изрази непоколебимата увереност, че го е виждал и друг път, и двамата отвърнахме, че това е твърде вероятно.

Първият въпрос, който исках да задам на Тредълс, беше следният: Бях чул, че много хора, отличили се в най-различни поприща, са започнали кариерата си чрез публикуване във вестниците на записваните от тях речи и разисквания, произнасяни в парламента. И тъй като веднъж Тредълс ми бе споменал, че една от надеждите му е вестникарската работа, аз му казах в писмото си, че искам да знам как бих могъл да се подготвя за това поприще. Сега той ме уведоми, след като предварително бе разпитал, че за да се заема с тази работа, необходимо е да знам стенография, която, по негово мнение, е толкова трудна, колкото изучаването на шест чужди езика, и че може да бъде овладяна с много прилежание в продължение на няколко години. Предполагаше съвършено основателно, че това ще ме накара да се откажа, обаче аз, като счетох, че то означава само повалянето на още няколко доста височки дървета от гората на мъчнотиите, веднага реших да си проправя пътя до Дора, като премина това препятствие.

— Много съм ти задължен, Тредълс — казах му аз. — Ще започна още утре.

Той ме погледна удивен, което беше твърде естествено от негова страна, тъй като още не знаеше в какво възторжено състояние се намирах.

— Ще си купя някое добро ръководство по това изкуство — казах аз — и ще се занимавам с него, когато съм в съда, където въобще нямам много работа. За да се упражнявам, ще стенографирам речите в съда. Тредълс, скъпи ми приятелю, ще видиш, че ще се справя!

— Господи! — възкликна Тредълс, като опули очи. — Съвсем не знаех, че имаш такъв решителен характер, Копърфийлд!

И сам не знаех как би могъл да разбере това, тъй като то беше ново и за мен. Оставих този въпрос и сложих на разискване мистър Дик.

— Знаете ли, мистър Тредълс — започна мистър Дик свенливо, — ако бих могъл да се заема с някаква подходяща работа — например да бия барабан — или пък да надувам свирка — каквато и да е!

Клетият човечец! Не се съмнявам, че би предпочел точно този вид работа пред каквато и да било друга. Тредълс, който за нищо на света не би се засмял, му отвърна сериозно:

— Но вие умеете да пишете, сър. Нали, Копърфийлд, ти ми каза това?

— Да, той е отличен в това отношение! — казах аз.

И наистина беше така. Той имаше чудесен почерк.

— Не мислите ли, сър — запита го Тредълс, — че бихте могли да преписвате някои неща, които ще ви доставям?

Мистър Дик ме погледна несигурно.

— Какво ще кажете за това, Копърфийлд?

Поклатих глава. Мистър Дик също поклати своята и въздъхна.

— Разправете му за мемоарите ми — каза той.

Обясних на Тредълс, че за него е твърде мъчно да не намесва в тях крал Чарлс Първи. Междувременно мистър Дик гледаше към Тредълс много смирено и сериозно, като си смучеше палеца.

— Но тези писания, за които ви говоря, ще бъдат изготвени и свършени и той ще трябва само да ги преписва — каза Тредълс, след като поразмисли малко. — Това няма да е без значение за мистър Дик, нали, Копърфийлд? Най-малкото би могъл да опита.

Това ни вдъхна нови надежди. Тредълс и аз се отделихме за малко настрани, за да поговорим върху начина, по който щяхме да извършим на другия ден опита си (който излезе много сполучлив), докато мистър Дик ни гледаше загрижено от мястото си.

На една маса край прозореца на Бъкингам Стрийт сложихме работата, която Тредълс му бе приготвил, и той трябваше да направи не помня колко копия от някакъв документ из областта на частното право. На друга маса турихме последната страница от прочутия недовършен мемоар. Обърнахме му внимание, че трябва да препише точно това, което бяхме сложили пред него, без никак да се отклонява от оригинала, и когато почувствува и най-малка нужда да вмъкне крал Чарлс Първи, веднага да отиде при мемоарите си. Настояхме да бъде грижлив и оставихме леля да го наблюдава. Тя ни доложи след това, че отначало той непрестанно хвърчал от едната маса до другата, но като разбрал, че това повече го обърква и уморява и че е много по-лесно да гледа оригинала пред себе си, скоро се заел сериозно за работа, като отложил мемоарите за по-благоприятен момент. С една дума, макар и да внимавахме да не се претрупва с работа и макар че започна истински едва след една седмица, до следната събота той спечели десет шилинга и девет пенса. Никога, докато съм жив, не ще забравя как той обиколи всички дюкяни наоколо, за да преобърне парите си в монети от шест пенса, и как ги поднесе на леля, наредени във форма на сърце върху една табла, с очи изпълнени със сълзи на радост и гордост. От момента, когато му бе възложена тази полезна работа, той беше като омагьосан и ако през онази съботна вечер имаше някой щастлив човек, той беше благодарното същество, което считаше леля за най-чудната жена в света, а мен за най-мъдрия младеж.

— Сега няма вече гладуване, Тротууд — каза мистър Дик, като се ръкува с мен в един ъгъл. — Аз ще се грижа за нея! — и замаха с десетте си шилинга в ръка, сякаш те бяха десет банки.

Не мога да кажа кой беше по-доволен, Тредълс или аз.

— Това просто ме накара да забравя мистър Микобър! — каза внезапно той, като извади едно писмо.

Последното (мистър Микобър никога не пропущаше случая да ми пише) бе адресирано до мен чрез „мистър Томъс Тредълс, член на адвокатската колегия“. То имаше следното съдържание:

Драги ми Копърфийлд,

Може би не ще се учудите много, като ви съобщя, че вече наистина нещо изскочи за мен, понеже, ако си спомняте, при последната ни среща ви казах, че очаквам подобно събитие.

Предстоящо е установяването ми в един от провинциалните градове на нашия благословен остров (където обществото представлява щастлива смесица от клерикални и земеделски елементи). Лично аз ще бъда в непосредствена връзка с една от учените професии. Мисис Микобър и потомството ми ще ме последват. И за в бъдеще навярно пепелта ни ще се смеси в гробището, което се намира под сянката на онази постройка, благодарение на която и самият град е станал известен от Китай до Перу.

Като си взимаме сбогом с модерния Вавилон, където преживяхме много изпитания, мисис Микобър и аз ясно съзнаваме, че се разделяме може би за много години, а може би и завинаги с една личност, с която нашият семеен олтар е навеки свързан. Ако в навечерието на такава раздяла дойдете в настоящето ни жилище заедно с общия ни приятел мистър Томъс Тредълс и споделите с нас подходящите за случая чувства, вие ще облагодетелствувате Този, който Ви е навеки предан:

Уилкинс Микобър.

Радвах се, че мистър Микобър се е отървал от пепелта и въглените, с които постоянно посипваше главата си, и че най-после нещо наистина „е изскочило“ за него. Като научих от Тредълс, че поканата му се отнася още за същата вечер, изразих готовност да я приемем. Заедно се упътихме за дома на мистър Микобър, който той обитаваше под името мистър Мортимър и който се намираше на върха на Грейс Ин Роуд.

Това жилище имаше толкова малки размери, че заварихме близначетата, които бяха на около осем-девет години, да седят в едно легло във всекидневната, където мистър Микобър бе приготвил в една кана за умивалник своето знаменито питие. При този случай имах възможност да възобновя познанството си с мастър Микобър младши — обещаващ момък на около тринадесет години, твърде склонен към онази подвижност на ръцете и краката, която е твърде обикновено явление за младежите на неговата възраст. Също така отново бях представен и на сестра му, мис Микобър, в която, както се изрази баща й, „мисис Микобър възобновява младостта си подобно на птицата феникс“.

— Драги ми Копърфийлд — каза мистър Микобър, — вие и Тредълс ни намирате на прага на емигрирането, поради което трябва да ни извините за неудобствата, които неминуемо се създават при това положение.

Отговорих му, както е подходящо в такива случаи, и като се огледах наоколо, забелязах, че семейното имущество бе вече опаковано и че количеството на багажа далеч не беше голямо. Поздравих мисис Микобър за предстоящата промяна.

— Драги мистър Копърфийлд — каза мисис Микобър, — уверена съм в приятелския интерес, който питаете към семейството ми. Моите роднини могат да считат това за заточение, ако им е угодно, обаче аз съм съпруга и майка и никога не ще изоставя мистър Микобър.

Жадна за съчувствие, тя хвърли поглед към Тредълс, който горещо одобри решението й.

— Драги ми мистър Копърфийлд и Тредълс — продължи тя, — такова е поне мнението ми за задължението, което поех, когато промълвих пред олтара: „Аз, Ема, взимам тебе, Уилкинс“. Снощи препрочетох под светлината на свещта венчалната служба и дойдох до заключение, че никога не трябва да изоставям моя Микобър. И може би да греша във възгледите си относно тази служба, обаче аз никога не ще го изоставя — повтори мисълта си мисис Микобър.

— Скъпа моя — каза мистър Микобър малко нетърпеливо, — никога не съм дори помислял, че можеш да направиш подобно нещо.

— Ясно съзнавам, мистър Копърфийлд — продължи мисис Микобър, — че отсега нататък съдбата ме хвърля сред чужди хора и също така не съм забравила, че различните членове на семейството ми, на които мистър Микобър съобщи за това, като им писа по твърде благороден начин, не благоволиха да отговорят нищо. Не знам, може би съм суеверна, но, струва ми се, мистър Микобър е орисан никога да не получава отговори на повечето писма, които изпраща. От мълчанието на членовете на семейството ми предугаждам, че се възпротивяват на взетото от мен решение, но аз никога не ще се оставя да бъда отклонена от пътя на дълга, мистър Копърфийлд, дори и от татко и мама, ако бяха живи.

Изказах й увереността си, че е поела най-правия път.

— Може би човек прави жертва, когато се заравя в едно малко катедрално градче — подхвана отново тя, — но, мистър Копърфийлд, ако за мен това е жертва, колко по-голяма е тя за човек със способностите на мистър Микобър.

— О, значи отивате в някое катедрално градче, така ли? — запитах аз.

Мистър Микобър, който беше зает да ни налива от съдържанието на каната, отвърна:

— Отиваме в Кентърбъри. Фактически, драги ми Копърфийлд, поел съм известен ангажимент, по силата на който постъпвам на служба при нашия приятел Хийп, на когото ще помагам и ще му служа в качеството си на — и ще бъда — негов доверен чиновник.

Гледах изумен мистър Микобър, комуто учудването ми доставяше голямо удоволствие.

— Длъжен съм да ви поясня — каза той твърде важно, — че деловите навици и разумните внушения на мисис Микобър доведоха до този резултат. Ръкавицата, която мисис Микобър поиска да хвърли на обществото под формата на вестникарско обявление, бе поета от моя приятел Хийп и това ни доведе до споменатото споразумение. За приятеля си Хийп — каза мистър Микобър, — който е човек с необикновено остър ум, мога да говоря само с най-голямо уважение. Моят приятел Хийп не ми е определил много голямо възнаграждение, но все пак направи нещичко в това отношение, като ме измъкна от налегналите ме финансови затруднения, разчитайки на бъдещите ми услуги, върху които и аз основавам вярата си. Всичкия ум и цялата ловкост, с които ме е наградила природата (мистър Микобър произнасяше тези думи със скромна гордост и със свойствения си благороднически глас), ще посветя в служба на приятеля си Хийп. В качеството си на ответник в едно гражданско дело аз съм се запознал донякъде със закона и възнамерявам неотложно да се занимая с изучаването на коментара на едни от най-видните и най-забележителните наши юристи. Вярвам, излишно е да отбелязвам, че думата ми е за мистър Блекстоун.

Тези негови думи, както и голяма част от разговора ни онази вечер, бяха прекъснати от мисис Микобър, която забелязваше, че Микобър младши е седнал върху обувките си или че придържа главата си с две ръце, сякаш я чувствува хлабава, или че без да иска, рита Тредълс под масата, или че мърда нозете си, или че ги изкривява по начин, напълно несвойствен на природата въобще, или пък че се е облегнал с глава върху масата и е заврял косата си между винените чаши — и изобщо, че непрестанното му мърдане и шаване е в пълен разрез с изискванията за добро държане в обществото. Микобър младши отвръщаше на тези забележки доста неприязнено. През всичкото това време седях и се чудех на казаното от мистър Микобър, като просто не можех да разбера какво иска да каже той с всичко това, докато най-после мисис Микобър подхвана отново нишката на разговора и прикова вниманието ми.

— Това, което особено настоятелно изисквам от мистър Микобър — каза тя, — е да внимава неговата второстепенна длъжност да не му затвори пътя за постепенно изкачване до най-горния клон на дървото. Убедена съм, че ако мистър Микобър се отдаде с всичките си сили на една професия, към която природните му способности и красноречието му го правят така податлив, той не може да не се отличи. Кажете ми, мистър Тредълс — запита мисис Микобър с твърде мъдър вид, — новата му служба би ли му попречила да стане например съдия или пък канцлер?

— Скъпа моя — забеляза мистър Микобър, като обаче и той погледна въпросително Тредълс, — имаме достатъчно време да размислим върху тези въпроси.

— Не, Микобър — отвърна му тя. — Грешката ти в живота е, че не поглеждаш достатъчно напред в бъдещето. Ако не заради себе си, поне заради семейството си ти си длъжен да погледнеш към най-далечната точка на хоризонта, до която могат да те доведат способностите ти.

Мистър Микобър се поизкашля и изпи пунша си с крайно доволен вид, като продължаваше да поглежда към Тредълс, сякаш искаше да чуе мнението му.

— Доколкото ви разбирам, мисис Микобър, вие желаете да узнаете от мен чистата истина — започна Тредълс с нерешителен тон, като очевидно се чудеше как да смекчи тази истина.

— Точно така, мистър Тредълс — отвърна му тя. — Искам да узная самата неподправена и прозаична истина по този тъй важен въпрос.

— Принуден съм да ви кажа — продължи Тредълс, — че дори и ако работи в адвокатска кантора, мистър Микобър не би могъл да бъде назначен впоследствие на такава служба, за каквато споменавате. За да успее в това, той трябва предварително да е следвал юридическите науки в продължение на пет години и да е адвокат.

— Правилно ли ви разбирам, мистър Тредълс — подхвана мисис Микобър с най-любезния си делови тон, — вярно ли схващам, че след изтичането на този петгодишен период в Юридическия факултет мистър Микобър би имал право да заеме длъжността съдия или канцлер?

— Да, той би имал това право, обаче…

— Благодаря ви — прекъсна го мисис Микобър. — Това ми е достатъчно. Сега ми е ясно, че мистър Микобър няма да има никаква възможност за напредък, ако постъпи на тази служба. Може би разсъждавам по женски, но винаги съм била на мнение, че мистър Микобър притежава това, което баща ми често обичаше да нарича „юридически ум“, и се надявам, че сега той се отдава на едно поприще, което ще му помогне да развие още повече този свой ум.

Уверен съм, че със самочувствието си на юрист мистър Микобър вече се виждаше като лорд-канцлер. Той прокара благо ръка по голото си теме и заяви с показно смирение:

— Скъпа моя, не бива да предрешаваме повеленията на съдбата. Ако ми е писано да нося перука, мога да кажа, че поне външно съм подготвен за това отличие (тук той правеше намек за плешивостта си). Не съжалявам за липсата си на коса и твърде е възможно лишаването ми от нея да има специална цел. Пътищата на съдбата са неведоми. Моето намерение, драги ми Копърфийлд, е да подготвя сина си за черковно поприще. Не отричам, че ще се чувствувам щастлив, ако се издигна по този именно начин.

— Черковно поприще ли? — повторих аз, като едновременно с това не преставах да си мисля за Юрая Хийп.

— Да — потвърди мистър Микобър. — Той има забележителен глас и ще започне като певец в хора. Обстоятелството, че ще живеем в Кентърбъри, както и местните ни връзки безсъмнено ще му дадат предимство при откриването на някоя свободна длъжност в катедралния клир.

Погледнах отново Микобър младши и ако можеше да се съди по изражението на лицето му, гласът му навярно се намираше някъде зад веждите. И наистина той доказа това, когато ни изпя (за да забави лягането си) „Чукането на кълвача“. След като му изказахме възхищението си, заговорихме на общи теми. Така бях изпълнен с мисълта за новото си положение, че ми бе невъзможно да не го споделя с мистър и мисис Микобър. Не мога да опиша какво голямо удоволствие им достави вестта за лелиното разорение и каква утеха и успокоение им донесе тя.

Преди да свършим пунша, аз се обърнах към Тредълс и му напомних, че не трябва да се разделим с приятелите си, без да им пожелаем здраве, щастие и успех в новата длъжност. Помолих мистър Микобър да ни налее по още една чаша и пих наздравица в подходяща форма, като се ръкувах с него през масата и целунах мисис Микобър, за да се ознаменува този забележителен случай. Тредълс ме последва, като също се ръкува с мистър Микобър, но реши, че не е достатъчно интимен приятел със семейството, за да целуне и той мисис Микобър.

— Скъпи ми Копърфийлд — каза мистър Микобър, като се изправи с двата си палеца в джобовете на жилетката, — приятелю на моята младост, ако ми позволите да ви нарека така, и вие, уважаеми друже Тредълс, позволете ми от името на жена ми, от свое име и от това на поколението ми да ви поблагодаря най-жарко и най-сърдечно за добрите ви пожелания. Може би в навечерието на нашето преселение, което ще ни накара да започнем съвършено ново съществувание (мистър Микобър говореше така, сякаш щяха да отпътуват на петстотин хиляди километра), от мене се очаква да произнеса някаква прощална реч пред двама такива скъпи приятели. Обаче всичко, каквото бих могъл да кажа по този случай, аз съм го вече казал. Мога само да прибавя, че мисис Микобър без съмнение ще украси, а аз ще се постарая да не уроня престижа на онова обществено положение, което ще достигна благодарение на скромната ми работа всред ученото адвокатско съсловие. Под временния натиск на финансови затруднения, с оглед на тяхното скорошно уреждане, обаче все още останали неуредени поради нещастното стечение на ред обстоятелства, се видях принуден да изменя своя външен вид (думата ми е за прибягването ми към очилата), както и да възприема друго име, върху което не притежавам никакво законно право. Всичко, което имам да кажа по този въпрос, е, че тъмният облак вече премина и богът на деня отново се усмихва над планинските върхове. В понеделник, в четири часа подир обед, когато дилижансът спре и ме остави в Кентърбъри, името ми отново ще е Микобър!

Като завърши речта си с тези думи, мистър Микобър зае отново мястото си и тържествено изпи последователно две чаши пунш. След това продължи с още по-сериозен тон:

— Остава ми да направя още едно нещо, преди раздялата ни да е окончателна, и това е — да изпълня своя дълг на чест и справедливост. Моят приятел Тредълс на два пъти „сложи името си“, ако мога да се изразя по този често употребяван начин, като поръчител на мои полици. В първия случай мистър Томъс Тредълс изтърпя доста голяма неприятност. Падежът на втората полица още не е настъпил. Първото задължение възлизаше на (тук мистър Микобър внимателно погледна бележника си) двадесет и три фунта, четири шилинга и девет и половина пенса, а второто — на осемнадесет фунта стерлинги, шест шилинга и два пенса. Събрани, тези две суми правят, ако сметката ми не е погрешна, четиридесет и един фунта стерлинги, десет шилинга и единадесет и половина пенса. Може би приятелят ми Копърфийлд ще бъде така добър да провери този сбор.

Сторих това и го намерих верен.

— Да напусна столицата и приятеля си мистър Томъс Тредълс, без да съм се освободил от финансовата част на това задължение, това значи да обременя твърде много съвестта си. Така че съм приготвил за своя приятел Томъс Тредълс, и сега го държа в ръка, един документ, който ще послужи за погасяване на дълга ми. Умолявам своя приятел Томъс Тредълс да приеме тази полица на сума четиридесет и един фунта стерлинги, десет шилинга и единадесет и половина пенса, като по този начин се чувствувам щастлив да възвърна нравственото си достойнство и отново да тръгна с гордо чело сред ближните си!

С тези встъпителни думи (които много го развълнуваха) мистър Микобър сложи полицата си в ръката на Тредълс, като му пожела всичко най-хубаво в живота. Напълно съм убеден, че не само за мистър Микобър това означаваше, че изплаща дълга си в пари, но че и самият Тредълс едва ли можеше да види разликата, преди да има време да поразмисли.

И наистина благодарение на това великодушно свое дело сега мистър Микобър вървеше така гордо сред ближните си, че когато слезе долу да ни изпрати, гърдите му изглеждаха двойно по-широки. Разделихме се най-сърдечно и от двете страни. Когато придружих Тредълс до вратата на собственото му жилище и си тръгнах самичък за вкъщи, аз си размишлявах върху различните житейски странности и противоречия и между другото търсих да намеря някакво обяснение защо мистър Микобър, при неговото лекомислено отношение към чуждите пари, никога не бе ми поискал някакъв заем. Дойдох до заключение, че това се дължи навярно на спомените му за злочестото ми детство. Както аз, така и той знаеше много добре (и това му прави чест), че никога не бих имал смелостта да му откажа.