Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (27)

XXVI глава
Попадам в плен

Не видях повече Юрая до деня, когато Агнеса напусна Лондон. Бях отишъл да я изпратя и да се сбогуваме, и Юрая също беше там. Връщаше се в Кентърбъри със съшия дилижанс. Твърде малко удоволствие ми достави да зърна мършавата му фигура с високи рамене, облечена с дреха в черничев цвят, кацнала на задната седалка на покрива на дилижанса под подобен на палатка чадър, докато Агнеса, разбира се, седеше вътре. И все пак заради усилията си да се държа дружелюбно с него заслужавах да зная тайната му. Край прозореца на дилижанса, както и на вечерята у мистър Уотърбрук, той се навърташе непрестанно около нас подобно на грамадна граблива птица и поглъщаше всяка дума, която казвах на Агнеса или тя на мен.

В тревогата си, предизвикана от тайната му, дълго размишлявах върху думите, които Агнеса ми бе казала във връзка с влизането му като съдружник на баща й: „Сторих това, което, надявам се, бе правилно. Убедена съм, че заради спокойствието на татко жертвата трябваше да се направи и затова настоях пред него да не се колебае.“ Измъчваше ме страшно предчувствие, че от любов към баща си Агнеса може би ще се реши да направи и друга, много по-голяма жертва. Знаех колко много го обича. Познавах всеотдайната й природа. От собствените й устни бях чул, че счита себе си за неволна причина за грешките му и пламенно желае да заплати големия дълг, който има спрямо него. Никак не ме утешаваше огромната разлика, която съществуваше между нея и мерзавеца с черничевата връхна дреха, защото съзнавах, че най-голямата опасност се криеше именно в различието помежду им, в себеотрицанието на благородната й душа и в неговата подлост. Без съмнение той знаеше много добре това и с присъщата си хитрост разчиташе тъкмо на него.

В същото време виждах ясно, че подобна жертва в далечното бъдеще би донесла само нещастие на Агнеса, а и разбирах от държането й, че все още тя не вижда сянката на грозящата я опасност. Така че ако заговорех за това, по-скоро щях да й навредя, отколкото да предотвратя нещастието. Разделихме се, без да й кажа каквото и да било. Тя ми махаше с ръка и ми се усмихваше за сбогом от прозореца на дилижанса, а злият й гений се кълчеше от покрива, сякаш вече я бе сграбчил и тържествуваше.

Дълго време не можах да се освободя от тягостното впечатление, което ми направи заминаването им. Когато Агнеса ми писа, че е пристигнала благополучно, се почувствувах толкова разстроен, както при заминаването й. Изпаднех ли в лошо настроение, тревогата веднага ме обземаше и мъката ми се удвояваше. Едва ли минаваше нощ, без да сънувам нещо във връзка с нея. Станала бе част от живота ми и не се отделяше от него, както главата ми от тялото.

Имах твърде много свободно време да се отдавам на мъката си. Стиърфорд ми пишеше, че е в Оксфорд, така че, когато не бях в съда, се чувствувах крайно самотен. В сърцето ми се бе загнездило някакво смътно подозрение спрямо Стиърфорд. Отговарях най-сърдечно на писмата му, но, струва ми се, бях доволен, че точно тогава той не беше в Лондон. Отсъствието му спомагаше да изпитвам върху себе си Агнесиното влияние, което бе толкова по-силно, колкото по-присърце взимаше тя съдбата и интересите ми.

Междувременно дните и седмиците отлитаха. Бях постъпил на стаж при Спенлоу и Джоркинс. Получавах от леля деветдесет лири стерлинги годишно (извън наема и другите разходи в домакинството). Жилището ми бе ангажирано за една година и макар да ми се струваше мрачно вечер, а самите вечери безкрайни, как да е привикнах да подтискам меланхоличното си настроение и да се утешавам с кафе. Като обръщам поглед към миналото си, изглежда, че досега съм погълнал цели литри кафе. По същото време направих три открития: първо, че мисис Круп беше жертва на твърде особена болест, която тя наричаше „спазмите ми“. Обикновено се придружаваше от възпаление на носа и трябваше да се лекува с мента; второ, че поради особената температура в килера ми бутилките с бренди експлодираха, и трето, че бях много самотен и пишех стихове за това свое състояние.

За да ознаменувам деня, в който бях приет на служба в кантората, поръчах сандвичи и шери за чиновниците, а вечерта отидох сам на театър. Избрах драмата „Чужденецът“ като най-близка по дух на Църковния и адмиралтейския съд и тя така ме съкруши, че едва можах да се позная в огледалото, когато стигнах вкъщи. Когато привършихме работа същия ден, мистър Спенлоу бе споменал, че би желал да ме покани у дома си в Норууд, за да отпразнуваме началото на съвместната ни дейност, но засега било невъзможно, защото всичко у тях било объркано поради това, че очаквали дъщеря му да се върне от Париж, където довършвала образованието си. Но загатна, че когато тя пристигне, се надява да има удоволствието да ме види като свой гост. Знаех, че е вдовец с една дъщеря, и му поблагодарих за поканата.

Мистър Спенлоу устоя на думата си. След една-две седмици той отново намекна за желанието си да им направя посещение, като каза, че ако бъда така любезен да отида у тях идната събота и прекарам там до понеделник, той ще се почувствува особено щастлив. Разбира се, отвърнах му, че действително ще бъда така любезен да сторя това, и той веднага добави, че сам ще ме заведе и върне с файтона си.

Когато съботата дойде, писарите, за които къщата в Норууд беше някакво тайнствено светилище, обсипаха с почтително внимание дори куфара ми. Един от тях ме осведоми, че както е чувал, мистър Спенлоу си служел само със съдове от най-фин порцелан; друг пък добави, че в дома му шампанското се разливало като най-обикновена бира. Старият чиновник с перуката, чието име беше мистър Тифи, бил ходил там по работа на няколко пъти и при всеки случай прониквал до салона за закуска. Според думите му обстановката била много разкошна, а индийският чай, с който го угощавали, бил толкова силен, че просто го карал да мига с очи.

Него ден в Духовния съд разглеждахме делото на един фурнаджия, който трябваше да се отлъчи от черквата затова, че веднъж, когато бил в църковната канцелария, се обявил против някакъв налог за поправка на улиците. И тъй като според изчисленията ни всички доказателства, възражения и документи по това дело бяха по обем двойно по-големи от „Робинзон Крузо“, то съдебното заседание продължи доста. Както и да е, отлъчихме го за шест седмици и му наложихме цял куп съдебни такси. Сетне прокторът на фурнаджията, съдията и адвокатите на двете страни (които всички бяха в родство помежду си) излязоха заедно, а мистър Спенлоу и аз потеглихме с файтона.

Последният беше много хубав, а конете така извиваха вратове и тъй високо вдигаха крака, сякаш знаеха, че принадлежат на човек от Духовния съд. Изобщо членовете на нашата колегия се мъчеха да си съперничат един друг с изяществото, което проявяваха във всяка насока, включително и екипажите. Обаче винаги съм считал и ще считам, че в мое време обект на истинско състезание беше нишестето: прокторите употребяваха толкова нишесте за колосване на яките и нагръдниците си, колкото изобщо е по силите на един човек.

Пътуването ни беше много приятно и мистър Спенлоу ме осветли всестранно във връзка с професията ми. Той каза, че тя е най-благородната професия в света и че в никакъв случай не трябва да бъде смесвана с тази на един обикновен адвокат, тъй като е съвсем различна от нея, съвършено особена, не така механична, а и по-доходна. В Духовния и адмиралтейския съд всичко се върши с много по-голяма лекота, отколкото другаде и това поставя прокторите в отделна, привилегирована класа. Той прибави, че е невъзможно да се скрие неприятното обстоятелство, че адвокатите ни възлагат по-голямата част от работата, която вършим; но ми даде да разбера, че въпреки това те стоят по-долу от нас, и всички проктори, които имат що-годе съзнание за собственото си значение, гледат на тях със снизхождение.

Запитах мистър Спенлоу кои дела по негово мнение са най-хубавите в нашата професия. Той отвърна, че един процес, в който се оспорва завещание за сума от около тридесет или четиридесет хиляди лири, е може би най-хубав от всички. При такова дело се получават доходи от всеки стадий на съдопроизводството — тъй като са нужни какви ли не справки, показания и протоколи, особено когато делото се прати първо в апелацията, а после в касацията. А тъй като спорещите страни са живо заинтересувани от изхода на делото, те не жалят пари за разноски. След това мистър Спенлоу се впусна да превъзнася Духовния съд.

— Най-достоен за възхищение — с жар започна той — е парещият там дух на сплотеност, благодарение на който той се явява като най-добре организираното учреждение в света. Няма нищо по-удобно. Така например нека да си представим, че в консисторията — една от съдебните инстанции, е внесено бракоразводно дело или пък дело за възстановяване на някакви права. Отлично. Там делото ви се гледа, така да се каже, в семейна обстановка, без излишно бързане. Да предположим, че не сте доволен от произнесената присъда. Какво правите тогава? Просто отивате в по-висшата инстанция. А коя е тя? Предишната, в старото помещение и при стария състав, само че този, който в първата инстанция е бил съдия, сега се явява в качеството си на ваш защитник, а досегашният защитник заема ролята на съдия. И се повтаря същата игра. Но вие пак не сте доволен. Много добре. И къде отивате тогава? Просто искате да се свика третата инстанция — съдът на църковните делегати. А кои са те? Тези именно проктори, които не са вземали участие в делото ви, но са присъствували на разглеждането му още от самото начало и са следили развитието му. Тогава в качеството си на съдии те произнасят присъда, която задоволява всички. Разни недоволни хора разправят, че в Духовния съд имало злоупотреби, работата вървяла бавно, а в съдопроизводството ни се чувствувала крещяща нужда от реформи, обаче аз мога да сложа ръка на сърцето си и открито да заявя: „Докоснете само Духовния и адмиралтейския съд и цялата държава ще рухне!“

Слушах всичко това с внимание и макар, нека си призная, малко да се поусъмних дали наистина държавата трябва да се чувствува толкова задължена за съществуването си на Духовния и адмиралтейския съд, все пак смирено се съгласих с мнението му. Но не бива да се отклонявам от разказа си с излишни разсъждения, още повече не съм аз човекът, който трябва да докосне това съдилище и по този начин да разклати устоите на държавата. С мълчанието си изразих съгласие с мнението на превъзхождащия ме по години и опит мистър Спенлоу, а след това заговорихме за „Чужденецът“, за драмата изобщо, за конете и за други работи, докато най-после стигнахме до жилището му.

Къщата беше заобиколена с прекрасна градина и макар че сезонът не беше най-подходящият за разглеждането й, тя бе така добре поддържана, че бях наистина смаян. Имаше чудесна моравка, величествена група дървета, както и няколко алеи, отстрани на които се виждаха дървени решетки за изкачване на лози и други пълзящи растения. „Божичко! Тук мис Спенлоу се разхожда самичка“ — помислих си аз.

Влязохме в къщата, която беше приятно осветена, и се намерихме в голямо преддверие, изпълнено с най-различни шапки, палта, наметки, ръкавици, камшици и бастуни.

— Къде е мис Дора? — обърна се мистър Спенлоу към слугата.

„Дора — помислих си аз, — какво хубаво име!“

Влязохме в най-близката стая (струва ми се, че беше същата, която бе станала забележителна с индийския чай) и чух един глас да казва:

— Мистър Копърфийлд, дъщеря ми Дора и нейната доверена приятелка!

Без съмнение това беше гласът на мистър Спенлоу, но аз не го разпознах, нито пък се интересувах чий е той. Само в един миг всичко бе свършено. Съдбата ми бе решена. Бях станал пленник и роб. Влюбих се в Дора Спенлоу безумно.

За мен тя беше нещо повече от човек. Виждах я като фея, като магьосница, не знам точно като какво — нещо, което никой досега не бе виждал и което всеки би пожелал за себе си. В един миг само бях обхванат от безмерна любов. Нито за минутка не се спрях на края на пропастта, не се огледах, нито пък отправих поглед назад. Втурнах се с главата надолу, преди още да се осмеля да й кажа и една дума.

— Познавам мистър Копърфийлд от по-рано — продума един добре познат глас, след като се бях поклонил и промълвил нещо.

Това бе казано не от Дора. Не, а от доверената приятелка, мис Мърдстоун!

Не мисля, че това ме учуди много. Доколкото можех да съдя, всичката ми способност да се учудвам бе вече изчерпана. Освен Дора Спенлоу в света вече нямаше нищо, което да заслужава учудване.

— Добър ден, мис Мърдстоун — казах аз. — Надявам се, че сте добре.

— Много добре — отвърна тя.

— Как е мистър Мърдстоун? — запитах аз.

— Брат ми е в отлично състояние, благодаря — беше отговорът й.

Предполагам, мистър Спенлоу се изненада, като разбра, че се познаваме.

— Радвам се, Копърфийлд — каза той, — че познавате мис Мърдстоун.

— Мистър Копърфийлд и аз сме далечни роднини — каза мис Мърдстоун със сурово спокойствие. — Едно време се познавахме бегло. Това беше през детинството му. Сетне обстоятелствата ни разделиха. Ако не бях чула името му, нямаше да го позная.

Отвърнах, че аз бих я познал, където и да я видя, и това беше напълно вярно.

— Мис Мърдстоун бе така любезна да заеме длъжността — ако мога така да се изразя — на доверена приятелка на дъщеря ми Дора. За нещастие дъщеря ми Дора няма майка и мис Мърдстоун прие да стане нейна приятелка и покровителка.

Мина ми през ум, че мис Мърдстоун по-скоро би играла роля на нападателка, отколкото на защитничка. Но тъй като не бях способен да мисля дълго за нищо друго освен за Дора, аз й хвърлих бърз поглед, който ми помогна да доловя, че тя едва ли е много склонна да се доверява напълно на покровителката си. Удари един звънец и мистър Спенлоу каза, че това е предупредителният звънец за вечеря, след което ме отведе да се облека.

Самата идея да се обличам или да предприема каквото й да било действие в това състояние на безкрайна любов беше просто смешна. Едничкото нещо, което можех да направя, беше да седя пред огъня в стаята си, да гриза ключа от куфара си и да си мисля за очарователната, нежна, светлоока, прелестна Дора. Каква фигура имаше тя, какво лице, какви грациозни и мили движения!

Звънецът отново прозвуча така скоро, че вместо да се облека грижливо и внимателно, както би трябвало при тези обстоятелства, просто нахлузих дрехите си и слязох долу. Бяха дошли и други гости. Дора разговаряше с един възрастен господин с посивяла коса. Макар и побелял и вече дядо, както подчерта това и самият той, просто изгарях от ревност, като го гледах.

Божичко, в какво състояние се намирах! Ревнувах Дора от всички присъствуващи. Не можех да понасям мисълта, че някой друг може да познава мистър Спенлоу по-добре от мен. Беше цяло мъчение да слушам как разговарят за неща и случки, в които не съм имал никакво участие. Когато един много обичлив човек със съвсем плешива лъскава глава ме запита през масата дали идвам тук за пръв път, искаше ми се просто да го ударя от гняв и раздразнение.

Не си спомням кой друг беше там освен Дора. Нямах никаква представа какво имахме за вечеря, освен Дора. Останал съм с впечатлението, че не ядох нищо друго, освен Дора, и върнах около половин дузина непобутнати блюда. Седях до самата нея. Приказвах й. Тя имаше най-приятния глас, най-веселия смях и най-очарователните маниери, които някога са заробвали някой нещастен младеж. Всичко в нея беше някак миниатюрно и в моите очи я правеше още по-привлекателна.

Когато тя напусна столовата, придружена от мис Мърдстоун (между гостите нямаше други дами), аз потънах в блажени мечти, смущавани само от ужасното опасение, че може би мис Мърдстоун ще пожелае да ме очерни в нейните очи. Обичливото същество с лъскавата глава ми разправи дълга история, която ми се стори, че имаше нещо общо с някакви градини. Като че ли на няколко пъти го чух да споменава за градинаря си. Давах вид, че го слушам с най-голямо внимание, обаче през всичкото време се разхождах в собствената си райска градина с Дора.

Когато се оттеглихме в салона, страховете ми, че съм очернен пред обекта на беззаветната ми любов, се съживиха отново от суровия изглед на мис Мърдстоун. Бях облекчен от тях по най-неочакван начин.

— Дейвид Копърфийлд — каза мис Мърдстоун, като ми кимна да я последвам до един от прозорците — една дума.

Явих се храбро пред суровия и поглед.

— Дейвид Копърфийлд — каза мис Мърдстоун, — няма нужда да се впущам в семейни подробности. Те съвсем не са приятна тема за разговор.

— Далеч не са приятна тема, госпожо — отвърнах аз.

— Далеч не са приятна тема — съгласи се мис Мърдстоун. — Не искам да събуждам спомени за минали недоразумения и минали обиди. Понесла съм обиди от едно лице — от една жена, принудена съм да призная за срам на собствения ми пол, — чието име не мога да спомена без отвращение и укор; следователно бих предпочела да не говоря за нея.

Обхвана ме силен яд, като чух да приказва така за леля ми. Обаче й отвърнах, че наистина би било по-добре, ако не споменава името й.

Прибавих, че не бих могъл да понеса да слушам да се говори неуважително за нея, без решително да изразя собственото си мнение.

Мис Мърдстоун затвори очи и презрително наклони главата си на една страна. Сетне, като отвори бавно очи, продължи:

— Дейвид Копърфийлд, няма да се опитвам да скривам обстоятелството, че през време на детството ви си бях съставила неблагоприятно мнение за вас. Може би е било неоснователно, а може би сте се изменили оттогава. Това не е въпрос, който трябва сега да разрешаваме. Произхождам от семейство, което е известно със своята твърдост; не съм човек, който променя мнението си. Мога да имам мнение за вас, както и вие за мен.

На свой ред кимнах с глава.

— Но съвсем не е необходимо — подхвана отново мис Мърдстоун, — щото тези мнения да се сблъскват в тази къща. При съществуващите обстоятелства най-добре би било това в никакъв случай да не става. Тъй като случаят отново ни е срещнал, а за в бъдеще може още по-често да ни среща, моето желание е да се виждаме като далечни познати. Семейните ни обстоятелства са достатъчна причина да общуваме само като такива и напълно излишно е да подхвърляме забележки по адрес един на друг. Съгласен ли сте с това?

— Мис Мърдстоун — отвърнах й аз, — поддържам, че вие и мистър Мърдстоун бяхте много жестоки към мен и че се отнасяхте с голяма суровост както с майка ми, така и с мен. Ще мисля така до края на живота си. Обаче напълно съм съгласен с предложението ви.

Мис Мърдстоун отново затвори очи и наклони глава. Сетне, като докосна ръката ми с върховете на студените си вдървени пръсти, тя се отдалечи, подреждайки верижките около врата и китките си. Те сякаш бяха съвсем същите и в съвсем същото състояние, в което ги бях видял, когато срещнах мис Мърдстоун за първи път. Те не можеха да не събудят в мен впечатлението за вериги, окачени върху някоя врата на затвор. Всеки, който ги зърнеше, знаеше какво може да се крие вътре.

Всичко, което си спомням за остатъка от вечерта, е, че чух господарката на сърцето си да пее очарователни балади на френски език, като си акомпанираше на някакъв божествен инструмент, напомнящ китара. Мотивът на всички тези балади беше един и същ: каквито и грижи да имаме, трябва винаги да танцуваме, та-ра-ла, та-ра-ла! Бях потопен в блаженство, отказах се от всички напитки и душата ми особено странеше от пунша. Когато мис Мърдстоун я взе под покровителството си и я поведе да спи, тя ми се усмихна и ми подаде прелестната си ръчичка. Зърнах лицето си в едно огледало и видях, че имам напълно идиотско изражение. Легнах си да спя в крайно разнежено настроение и на сутринта се събудих в състояние на лека побърканост.

Беше прекрасно ранно утро и реших да се поразходя из някоя от сводестите алеи, където спокойно ще мога да мечтая за нея. Когато минавах през преддверието, натъкнах се на малкото й куче, наречено Джип, умалено от Джипси. Приближих се мило към него, тъй като любовта ми се простираше дори и върху кучето на любимата ми, но то ми се озъби, скри се под един стол с явното намерение да ръмжи и просто не даваше да се издума за никакво сприятеляване.

Градината беше хладна и самотна. Разхождах се нагоре-надолу, като си представих колко щастлив бих бил, ако можех да се сгодя за това чудно създание. А колкото до самата женитба, до зестра и други подобни неща, мога чистосърдечно да кажа, че те съвсем не ме занимаваха, също както по време на любовта ми към малката Емилия. Да ми бъде позволено да я наричам „Дора“, да й пиша, да я обожавам и боготворя, да имам основание да мисля, че дори когато е с други хора, тя не ме забравя — това ми се струваше върхът на човешкото щастие, поне на моето щастие… Безсъмнено тогава бях глупав, сантиментален младеж, но чувствата ми бяха така чисти и искрени, че ми е невъзможно да си спомням за тях с презрение, колкото и смешни да ми се виждат сега.

Не бях вървял дълго, когато свих по друга алея и я видях. И в този момент, когато си спомням това, трепет обхваща цялото ми тяло и перодръжката ми се тресе в ръката.

— Много… много… рано сте станали… да се разхождате… мис Спенлоу — казах аз.

— В къщи е толкова глупаво — отвърна ми тя, — а мис Мърдстоун е такава чудачка! Говори такива глупости — казва, че денят трябва да се проветри, преди да изляза да се разхождам. Да се проветри (при тези думи тя се засмя сладко) — в неделя сутрин, когато не се упражнявам, все трябва да правя нещо, нали? Затова снощи казах на татко, че просто е наложително да се поразходя. Освен това сега денят е най-свеж, не намирате ли?

Реших се на нещо много смело и казах (не без заекване), че в настоящия момент действително ми е много светло, при все че само преди малко ми е било мрачно.

— Това ласкателство ли е? — каза Дора. — Или времето действително се е променило?

Заекнах още по-ужасно и отвърнах, че ни най-малко не я лаская, а казвам самата истина. При все че промяната не се дължи на слънцето, а на собствените ми чувства — прибавих свенливо аз, за да дам най-изчерпателно обяснение.

Никога не бях виждал такива къдри — а и как ли бих могъл да ги видя, когато такива къдри никога по-рано не са съществували! И как прекрасно затрептяха те, когато тя ме погледна поруменяла. А сламената шапка със сините панделки върху къдриците! Какво ценно притежание би била тя, ако можех да я окача в стаята си на Бъкингам Стрийт!

— Току-що сте се завърнали от Париж, нали? — запитах я аз.

— Да — каза тя. — Били ли сте някога там?

— Не.

— О! Надявам се, че скоро ще отидете! Там така много ще ви хареса!

Следи от най-остра мъка сигурно се бяха появили на лицето ми. Как може да се надява тя, че ще отида в Париж! Как може да й мине през ума, че ще бъда в състояние да мисля за подобно нещо! Не ми трябваше никакъв Париж; не ми трябваше никаква Франция! Заявих й, че при съществуващите обстоятелства не бих напуснал Англия на никаква цена. Нищо не би било в състояние да ме принуди да сторя това. Накъсо казано, тя отново затресе къдрите си, а малкото куче се втурна тичешком по алеята за наше най-голямо облекчение.

То много ме ревнуваше и упорито лаеше насреща ми. Тя го взе на ръце — о, небеса! — и го погали, но то продължаваше да лае. Когато се опитах да го погаля, то се дърпаше, а сетне тя го наби. Страданията ми се усилиха, когато видях как го удря по основата на тъпото му носле, докато то мигаше с очи, лижеше ръката й и ръмжеше като някакъв бас. Най-сетне кучето се успокои — а и как би могло да не стори това, когато милата брадичка с трапчинката бе опряна на главата му! — и тримата отидохме да разгледаме градинската къщичка.

— Не сте много близък с мис Мърдстоун, нали? — каза Дора. — Миличкият ми.

(Последните две думи бяха отправени към кучето. О, ако бе ги казала на мен!)

— Не — отвърнах аз. — Ни най-малко.

— Тя е досадно създание — каза Дора, като се нацупи. — Просто не мога да разбера какво е мислил татко, като е избрал такава неприятна особа за моя защитничка. Та аз не се нуждая от защитничка! Джип може да ме защищава много по-добре от мис Мърдстоун, нали Джип, миличък?

Той само намигна лениво, когато тя целуна топкоподобната му глава.

— Татко я нарича моя доверена приятелка, но тя не е нищо подобно, нали, Джип? Джип и аз съвсем нямаме намерение да се доверяваме на такива начумерени хора. Ние сами си знаем кому да се доверяваме и кого да избираме за наш приятел, така че няма нужда друг да върши това вместо нас, нали, Джип?

В отговор Джип заскимтя подобно на чайник, който пее, преди да заври. А колкото до мен, всяка дума беше ново звено във веригата, която ме приковаваше към Дора.

— Ужасно е това, дето си нямаме майчица и вместо нея по петите ни винаги трябва да ходи една такава мрачна и сърдита личност като мис Мърдстоун, нали, Джип? Но това няма значение, Джип. Ние няма да й се доверяваме, ще си живеем щастливо въпреки нея, ще я дразним и няма да я слушаме, нали, Джип?

Ако това бе продължавало още, сигурно бих паднал на колене върху чакъла с вероятността да ги нараня и да ме изхвърлят от къщата. Но за щастие градинската къщичка не беше далеч и тези думи ни доведоха до нея.

В нея имаше цял куп прекрасно мушкато. Помайвахме се около него и Дора често се спираше да се възхищава от един или друг цвят, като и аз се спирах да се възхищавам, а сетне Дора вдигаше по детски кучето и смеешком го караше да ги помирише. И ако тримата не бяхме в царството на феите, то поне аз бях там. Ароматът на мушкато и до ден днешен ме кара да виждам една сламена шапка със сини панделки, разпръснати къдрици и едно малко черно кученце, обхванато от две нежни ръчици, на фона на светли листа и цветове.

Мис Мърдстоун ни намери в градинската къщичка, след като ни бе търсила навсякъде. Тя подаде на Дора непривлекателната си буза да я целуне, сетне я хвана подръка и ни поведе на закуска, сякаш отивахме на войнишко погребение.

Не си спомням колко чаши чай изпих, тъй като беше приготвен от Дорините ръце. Едно само си спомням, че количеството чай, което погълнах, би могло съвсем да разстрои нервната ми система, ако тогава изобщо имах такава. След това отидохме на черква. На скамейката мис Мърдстоун седеше между Дора и мен; аз обаче я чух да пее и всички хора от черквата изчезнаха. Свещеникът произнесе слово — за Дора, разбира се — и боя се, че това бе всичко, което запомних от службата.

Денят мина тихо. Други гости нямаше. Разходихме се, след това обядвахме, а вечерта разглеждахме книги и картини. Мис Мърдстоун държеше пред себе си една книга с духовни беседи и не ни изпущаше от очи. Когато него ден следобед мистър Спенлоу седеше срещу мен с носната си кърпичка върху лицето, той едва ли си представяше как горещо го прегръщах във въображението си като негов зет. Едва ли си представяше, когато му пожелавах лека нощ, че току-що ми е дал съгласието си да се сгодя за Дора и аз го отрупвах с благословии!

Потеглихме рано сутринта, тъй като в Адмиралтейското съдилище щеше да се гледа едно заплетено морско дело, което изискваше доста точни знания из областта на мореплаването. И тъй като от прокторите не можеше да се очаква да го владеят в подробности, съдията беше повикал на помощ двама стари специалисти. Дора пак приготви чая за закуска и аз изпитах тъжното удоволствие да й махна с шапка от файтона, докато тя стоеше на прага с Джип в ръце.

Няма да правя безплодни опити да описвам как гледах него ден на Адмиралтейското съдилище, какви глупости минаваха в ума ми по повод на делото, докато слушах как го разглеждаха, как ми се виждаше, че върху сребърното весло, което бяха сложили на съдийската маса и което служеше за емблема на тази висока юрисдикция, беше гравирано името „Дора“ и как, когато мистър Спенлоу си отиде в къщи без мен (имах безумната надежда, че пак ще ме вземе със себе си), самият аз се почувствувах като изоставен моряк, а корабът, към който се бях числил, бе отплувал и ме бе забравил на някакъв пуст остров. Ако този сънлив съд можеше да се събуди и представи във видима форма мечтите, които си изплитах, докато слушах разглеждането на делата, той сигурно би разказал много неща.

Не говоря само за мечтите си през този ден, а също за всички онези блянове, с които живях в продължение на много дни и месеци.

Отивах там не за да слушам какво става, а за да мисля за Дора. Ако някога обръщах внимание на делата, когато се точеха бавно пред мен, то беше само за да се чудя, във връзка с бракоразводните дела (като имах предвид Дора), как е възможно женени хора да не са щастливи. А ако делото биваше из областта на наследственото право, все си правех сметка какво бих направил с парите, във връзка с Дора, в случай, че те бяха оставени на мен. През първата седмица от влюбването си купих четири разкошни жилетки — не за себе си: ако не бе Дора, те не биха ми доставили никакво удоволствие. Също така само заради нея придобих навика да нося светли кожени ръкавици, а и положих основата на всички мазоли, от които някога съм страдал. Ако обувките, които носех тогава, можеха да се сравнят с естествената големина на краката ми, те щяха най-красноречиво да покажат в какво състояние съм се намирал.

И макар по този начин да бях станал едва ли не хром поради любовта си към Дора, изминавах цели мили с надеждата, че мога да я срещна. Не само че по пътя за Норууд станах така добре познат както пощаджията, но едновременно с това обикалях и цял Лондон. Разхождах се из улиците, където се намираха най-хубавите магазини за дамска мода, блуждаех из базара като привидение, кръстосвах парка надлъж и нашир, дълго след като бях капнал от умора. Понякога, при редки случаи и след дълги интервали от време, я срещах. Зървах ръкавицата й да ми маха от прозореца на някой екипаж, а понякога я срещах с мис Мърдстоун, повървявах с тях и разговарях с нея. В последния случай винаги след това се измъчвах при мисълта, че не съм й споменал нищо за чувствата си или че тя няма понятие какво изпитвам към нея, или пък най-после, че тя никак не се интересува от мен. Непрестанно дебнех дали няма да получа покана да отида у дома на мистър Спенлоу и винаги бивах разочарован, тъй като покана не идваше.

Мисис Круп трябва да е била твърде прозорлива жена, защото откри чувствата ми още когато не се бе изминало повече от няколко седмици от влюбването ми и когато още не се бях осмелил да разправя никому за тях, освен дето в едно писмо до Агнеса споменах, че съм бил на гости в дома на мистър Спенлоу, „чието семейство, прибавих, се състои от една дъщеря“. Повтарям, мисис Круп трябва да бе страшно прозорлива жена, тъй като откри всичко още в началния стадий. Една вечер, когато се чувствувах особено печален, тя дойде при мен и ме помоли да й услужа, ако мога, с малко настойка от кардамон и ревен, което било най-доброто лекарство против вечното й страдание, или пък, ако нямам подобно нещо, с малко бренди, което би могло да замести споменатата настойка. То не й било така вкусно както първото, но щяла да се задоволи и с него. Тъй като дори не бях чувал за първото, а от второто винаги имах известно количество в килера си, дадох й една чашка, която тя глътна пред мен, сигурно за да не я обвиня, че го употребява за нещо друго.

— Развеселете се, господине — каза мисис Круп. — Сърцето ме боли, като ви гледам така. Самата аз съм майка.

Не можах да разбера каква връзка има това с мен, но въпреки това й се усмихнах, доколкото ми бе възможно.

— Извинете ме, господине — каза мисис Круп, — но знам каква е работата. Тук е замесена някаква дама.

— Мисис Круп? — отвърнах аз, като се изчервих.

— Да ви благослови бог, господине, не падайте духом! — каза мисис Круп, като ми кимна съчувствено. — Не се обезкуражавайте! Ако тя не ви се усмихва, има много други, които ще го направят. Вие сте младеж, комуто всяка девойка би се усмихнала, мистър Копърфийлд, и трябва да съзнавате цената си.

— Какво ви кара да предполагате, че в случая е замесена някоя девойка, мисис Круп? — запитах аз.

— Мистър Копърфийлд — каза мисис Круп твърде прочувствено, — самата аз съм майка.

В продължение на няколко минути след това мисис Круп не бе в състояние да направи нищо друго, освен да сложи ръка на бархетните си гърди и да предотврати пристъпите на страданието си с няколко глътки от лекарството, което й бях дал. Най-после заговори отново.

— Мистър Копърфийлд, когато скъпата ви леля нае тези стаи за вас, аз й казах: „Най-сетне намерих човек, за когото да се грижа“. Да, мистър Копърфийлд, тогава употребих точно този израз. И трябва да отбележа, че вие нито ядете, нито пиете достатъчно.

— Върху това ли изградихте заключението си, мисис Круп? — запитах я аз.

— Сър — каза мисис Круп с тон, в който прозвучаваха нотки на укор, — аз съм се грижила и за други господа освен за вас. Дали един млад човек е прекалено грижлив за външността си или прекалено нехаен, дали прекалено често реши косата си или пък прекалено рядко, дали носи обувки, които са твърде големи за краката му или твърде малки — това зависи от характера му. Но когато един младеж отива до някаква крайност, това непременно означава, че в случая е замесена девойка.

Мисис Круп заклати глава така решително, че почвата съвсем се изплъзна изпод краката ми.

— Така например господинът, който живя и се помина тук преди вас, се влюби в една келнерка и веднага започна да си сменя жилетките, макар че те биваха напоени с вино.

— Мисис Круп, бих ви помолил да не свързвате дамата, за която става дума, с някаква си келнерка или нещо подобно.

— Мистър Копърфийлд — отвърна мисис Круп, — самата аз съм майка и съвсем нямам такива намерения. Моля ви за извинение, ако смятате, че се меся в работите ви. Никога не бих желала да се бъркам там, където не е желано. Но вие сте млад човек, мистър Копърфийлд, и моят съвет е да се развеселите, да не се отчайвате и да осъзнаете собствената си цена. Не би било зле, господине, да се позанимаете с нещо, което би ви развлякло. Така например бихте могли да се заловите да играете на кегли. Това много ще ви помогне.

При тези думи мисис Круп ми поблагодари за брендито с величествен реверанс и се оттегли. Когато фигурата й изчезна в мрака на преддверието, съветът й действително ми се стори като известна проява на вмешателство от нейна страна, но едновременно с това му бях благодарен като на предупреждение, че за в бъдеще трябва да пазя тайните си по-добре.