Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (62)

LXI глава
Показват ми двама интересни каещи се грешници

За известно време — най-малкото, докато завърша книгата си, което щеше да ми отнеме няколко седмици — се установих в лелината къща в Дувър. И там, седнал край прозореца, откъдето имах обичай да гледам лунната светлина върху морето, когато за пръв път намерих убежище под този покрив, спокойно се отдадох на работата си.

Верен на намерението си да споменавам за собствените си произведения само когато са случайно свързани със събитията на настоящия разказ, няма да описвам въодушевлението, удоволствието, грижите и постиженията на моето изкуство. Вече казах, че му се бях отдал с цялата си сериозност и че му бях дарил всички сили на душата си. Ако книгите, които съм написал, имат някаква стойност, те сами ще кажат останалото. Инак създаването им би било безполезно и всичко друго, отнасящо се до тях, не би било интересно за никого.

От време на време отивах в Лондон, да се забравя в кипящия живот там или пък да се посъветвам с Тредълс по някоя делова работа. През време на отсъствието ми той се бе грижил разумно за интересите ми и материалното ми положение процъфтяваше. Тъй като известността ми беше започнала да ми носи огромни количества писма от непознати хора — повечето безсъдържателни и крайно трудни за отговаряне, — съгласих се с Тредълс да напишат и моето име на вратата му. Там преданият пощаджия изсипваше цели купища писма за мен; и там от време на време се занимавах с тях подобно на главен министерски секретар, без неговата заплата.

Когато името ми цъфна на вратата на Тредълс, девойките Крулър си бяха отишли. Момъкът прислужник даваше вид, че никога не е чувал за Софи, която седеше по цял ден затворена в една задна стая, и докато си гледаше работата, надзърташе към една малка, посипана със сажди градинка, с една помпа в нея. Но тя си беше все същата весела домакиня. И когато ничии чужди стъпки не се чуваха по стълбите, весело си тананикаше девъншиърските си балади.

Отначало много се чудех защо все заварвах Софи да пише нещо в една тетрадка и защо я скриваше в едно чекмедже веднага щом като се появях. Обаче тайната скоро се разкри. Един ден Тредълс (който току-що се бе завърнал през мразовития дъждец от съда) взе един лист хартия от писалището си и ме запита какво мисля за почерка, с който той беше изпълнен.

— О, Том, недей! — извика Софи, която топлеше чехлите му пред огъня.

— Мила моя — отвърна Том със светнало лице, — защо не? Кажи, Копърфийлд, как намираш този почерк?

— Има удивително адвокатски вид! — казах аз. — Просто не съм виждал такъв строг почерк.

— Не прилича на дамски, нали?

— Дамски ли? — повторих аз. — В никакъв случай!

Тредълс избухна във весел смях и ме осведоми, че това е писано от Софи; тя тържествено заявила, че тъй като той скоро ще се нуждае от секретар, тя ще изпълнява тази служба; била видяла този почерк в един учебник по краснопис, усвоила го и можела да препише не знам колко страници за един час. Софи много се смути, като ми разказваха всичко това, и заяви, че когато „Том“ стане съдия, няма да го признава с такава готовност. Обаче „Том“ възрази и ни увери, че винаги ще се гордее с него, при всякакви обстоятелства.

— Каква чудесна и очарователна жена имаш, драги ми Тредълс! — казах аз, когато тя си излезе смеешком от стаята.

— Драги ми Копърфийлд — отвърна той, — без всякакво съмнение тя е най-милото момиче на света! Да знаеш само как домакинства, колко е точна, колко е изкусна в домашната работа, каква е пестелива и прибрана, колко е весела!

— Наистина имаш основание да я хвалиш! — отвърнах аз. — Щастливец си ти, Тредълс. Не се съмнявам, че и двамата сте най-щастливите хора на този свят!

— Положително сме такива — отвърна Тредълс. — Признавам това. Боже мили, когато я видя да става още в тъмно, да се залавя за домакинството, да отива на пазар, преди чиновниците да са пристигнали в съда, без да я е грижа какво е времето. Като я виждам какви чудесни обеди приготовлява от най-простите продукти, какви пудинги и баници прави, как държи всяко нещо на мястото си, как самата тя е винаги прибрана и хубава, как седи вечер с мен, колкото и късно да е, винаги сладконравна и ободряваща, и как върши всичко това заради мен — просто понякога не мога да повярвам, че това е възможно, Копърфийлд!

Той се трогваше дори от чехлите, които тя му бе затоплила и които сега той обуваше, и с доволство протягаше крак над решетката пред камината.

— Понякога просто не мога да го повярвам — повтори Тредълс. — Пък и как се забавляваме! Удоволствията ни са евтини, но са прекрасни! Никъде не можем да се чувствуваме така уютно, както тук, когато си седим вечер вкъщи, затворили външната врата и спуснали тези завеси, които тя самичка направи! А при хубаво време отиваме на разходка и тогава улиците ни предлагат какви ли не забавления! Поглеждаме в блещукащите витрини на магазините за скъпоценности и аз показвам на Софи коя от змиите с диамантени очи, свили се върху белите си атлазени поставки, бих й купил, ако можех да си го позволя. А пък тя ми посочва кой от златните часовници би ми подарила, ако имаше възможност. Сетне си избираме лъжиците, вилиците, рибните сервизи, ножовете за масло и щипците за захар, които и двамата бихме предпочели, ако ни отърваше да ги купим. Отиваме си така весели, сякаш наистина сме ги взели! А пък когато се разхождаме из улиците и видим някоя къща да се дава под наем, поглеждаме я и си казваме: „Не би било зле да я наемем, ако ме направят съдия“. Сетне си разпределяме стаите й — тази за нас, тези за момичетата и тъй нататък, докато решим дали заслужава да я вземем, или не. Понякога отиваме на евтините представления в театъра, където дори самият въздух, струва ми се, е на половин цена, и там славно се забавляваме. Софи вярва в истинността на всяка дума на драмата, а и аз също. И когато се прибираме вкъщи, купуваме си нещо от някоя гостилничка или малко омар от някой рибар, носим си го тука и си устройваме чудесна вечеря, като разговаряме за това, което сме видели. Ако бях министър на финансите, Копърфийлд, много добре знаеш, че не бих могъл да си позволя всичко това!

„Ти би съумял да си доставиш удоволствие, какъвто и да си“ — помислих си аз и казах гласно:

— Между другото, предполагам, че сега никога не рисуваш скелети, нали?

— Не мога напълно да го отрека — отвърна Тредълс, като се засмя и поруменя. — Онзи ден бях на един от задните редове в съда „Кралската скамейка“, с перо в ръка, и изведнъж ми хрумна да видя дали съм запазил тази своя способност. Боя се, че на крайчеца на писалището сега има един скелет — с перука.

След като и двамата се засмяхме сърдечно, Тредълс се загледа усмихнато в огъня и каза опрощаващо, както си имаше обичай:

— Старият Крийкъл!

— Имам тук едно писмо от този стар негодяй — казах аз.

Никога не съм бил по-малко склонен да му простя побоищата, които нанасяше на Тредълс, отколкото в този миг, но видях, че самият Тредълс е готов да го стори.

— От Крийкъл? Директорът ни? — възкликна Тредълс. — Невъзможно!

— Между хората, привлечени от растящата ми известност — казах аз, ровейки се из писмата си — и които откриват, че винаги са били привързани към мен, е самият този Крийкъл. Сега той не е възпитател. Оттеглил се е от службата си. Сега е член на градската магистратура в Мидълсекс.

Очаквах Тредълс да изрази учудване, но той ни най-малко не се смая.

— Как, предполагаш, е стигнал до такъв пост? — запитах го аз.

— Боже мой, та съвсем не е мъчно да си отговори човек. Може би е гласувал за някого или е заел пари на някого, или е купил нещо за някого, или по друг начин е услужил на някого, който е познавал друг, който пък от своя страна е съумял да му помогне за тази работа.

— Така или иначе, сега е член на Мидълсекската магистратура — казах аз. — И ми пише в това писмо, че с удоволствие би ми показал едничката истинска система на затворническа дисциплина в действие; едничкия неспорим способ да се предизвика искрено и трайно разкаяние у затворниците. Какво ще кажеш?

— Относно системата ли? — запита със сериозно лице Тредълс.

— Не, относно това, дали да приема предложението му и да отидем там заедно.

— Нямам нищо против — отвърна Тредълс.

— Тогава ще му отговоря в този смисъл. Спомняш ли си как същият този Крийкъл изпъди от къщи собствения си син и как измъчваше жена си и дъщеря си, а няма защо дори да споменавам за начина, по който се отнасяше с нас?

— Отлично си спомням — каза Тредълс.

— И въпреки това, ако прочетеш писмото му, ще откриеш, че той е най-нежният човек към всички затворници, осъдени за всевъзможни престъпления — казах аз, — макар и да не намирам, че нежността му се простира до друг вид живи същества.

Тредълс повдигна рамене и съвсем не изглеждаше учуден. Не очаквах той да се учуди, пък и самият аз не бях удивен; иначе наблюденията ми за подобни сатирични прояви нямаше да бъдат верни. Решихме кога да направим посещението си и писах на мистър Крийкъл още същата вечер.

На уречения ден Тредълс и аз се отправихме към затвора, управляван от мистър Крийкъл. Зданието беше грамадно и солидно и изглеждаше построено с доста големи средства. Когато наближихме портата му, не можах да не си помисля какъв смут би се повдигнал, ако някой заблуден човек бе предложил да се употребят половината от вложените там пари за построяването на промишлено училище за младежи или пък дом за заслужаващи милосърдие старци.

В една канцелария, която беше толкова масивна, че би могла да се помещава на приземния етаж на Вавилонската кула, ни представиха на стария ни директор. Той беше в една група на неколцина магистрати с твърде зает вид, както и на няколко посетители, доведени от тях. Посрещна ме като човек, който в миналото е формирал ума ми и винаги нежно ме е обичал. Когато му представих Тредълс, мистър Крийкъл потвърди по същия начин, но в по-низша степен, че винаги е бил ръководител, философ и приятел на Тредълс. Почитаемият ни преподавател беше доста остарял и видът му никак не бе се подобрил. Лицето му беше огнено, както в миналото; очите му и сега си бяха малки и хлътнали навътре. Рядката му, влажна на вид, посивяла коса, с която го бях запомнил, беше почти съвсем изпадала. А дебелите вени на плешивата му глава не бяха по-приятни за гледане отпреди.

След като поразговаряхме известно време с присъствуващите там господа, от чиито думи човек би предположил, че в света няма нищо по-важно от благоденствието на затворниците, което трябва да се постигне на всяка цена, и нищо по-съществено от вършеното зад вратите на затвора, ние започнахме обиколката си. Тъй като беше тъкмо по обед, влязохме най-напред в голямата кухня, където обедът на всеки затворник беше отделен и всеки щеше да си го получи в килията с точността на часовник. Казах настрани на Тредълс, че се чудя дали хрумва на някого за поразителната разлика, съществуваща между тези отбрани ястия и обедите не на просяците, а на войниците, моряците, работниците, голямата маса от честните трудещи се, от които нито един на петстотин не обядва и наполовина така добре. Обаче научих, че „системата“ изисква високо жизнено равнище и че никому не минава през ум, че могат да съществуват съмнения относно достойнствата на тази „система“.

Когато минавахме през някои от величествените коридори, попитах мистър Крийкъл и приятелите му кои са според тях преимуществата на тази най-съвършена от всички системи. Разкриха ми, че те са безупречното изолиране на затворниците — така че нито един от тях да не знае нищо за другите, — както и възможност за култивиране на здрав дух, което води до искрено разкаяние.

Направи ми впечатление, когато посещавахме отделните затворници в килиите им и когато преминавахме през коридорите, както и когато ни обясниха как ги водят да слушат черковните проповеди и тъй нататък, че обитателите на затвора имат голяма възможност да се опознават добре един друг и да си създават условия за пълна общност. По времето, когато пиша тези редове, това е доказано като неоспоримо, но тъй като би било просто светотатство да се изрази подобно съмнение, когато разглеждах затвора, постарах се най-усърдно да открия проявите на разкаяние.

В това отношение също така имах доста големи съмнения, тъй като споменатото разкаяние се изразяваше в почти еднакви изповеди от страна на всички и дори в почти едни и същи думи. Открих преди всичко, че най-дълбоко разкайващите се бяха тези, към които се проявяваше най-голям интерес, и че тяхната надменност, суета, равнодушие и любов към измамата (която мнозина от тях притежаваха до неимоверна степен, както показваха историите им) — всичко това ги подтикваше към откровено признаване на престъпленията им, което обстоятелство твърде много ги ползуваше.^[1]

Докато разглеждахме помещенията, толкова често се говореше за някой си номер Двадесет и седем, всеобщ любимец, който, изглежда, беше модел на затворник, че реших да запазя всички свои заключения за след като го видя. Разбрах, че и Двадесет и осми номер също така бил една от звездите, но за него било почти нещастие, че славата му малко се затъмнявала от необикновения блясък на Двадесет и седем. Толкова много неща чух за Двадесет и седми, за това, какви благочестиви проповеди държи прел всички наоколо и какви прекрасни писма пише на майка си (която той считал, че е твърде зле), че очаквах с голямо нетърпение да го видя.

Трябваше обаче да потисна нетърпението си за известно време, тъй като пазеха Двадесет и седми за заключителен ефект. Но най-сетне дойдохме до вратата на килията му и мистър Крийкъл, като погледна през една дупка, ни осведоми, изпълнен с възторг, че човекът вътре чете молитвеник.

Изведнъж всички така се втурнаха да видят как Двадесет и седем чете молитвеника, че дупката се затули от шест-седем глави. За да отстрани това неудобство и да ни даде възможност да разговаряме с Двадесет и седем в цялата му душевна чистота, мистър Крийкъл нареди да отключат вратата на килията и да поканят Двадесет и седем вън на коридора. Сториха това и кого, мислите, видяхме с Тредълс за най-голямо наше удивление? Превърнатият в номер Двадесет и седем беше самият Юрая Хийп!

Той веднага ни позна и когато излизаше, ни каза със старото си кълчене:

— Здравейте, мистър Копърфийлд! Здравейте, мистър Тредълс!

Това познанство събуди общо възхищение. На всички сякаш направи впечатление, че той не се държи гордо и забелязва присъствието ни.

— Двадесет и седем — обърна се към него мистър Крийкъл с жалейно възхищение. — Как се чувствувате днес?

— Аз съм твърде нищ, сър! — отвърна Юрая Хийп.

— Вие сте винаги такъв, Двадесет и седем — потвърди мистър Крийкъл.

Тук друг един джентълмен запита с крайна загриженост:

— Имате ли всички удобства?

— Да, благодаря ви, сър! — каза Юрая Хийп, като погледна към мястото, откъдето се задаваше въпросът. — Тук имам много повече удобства, отколкото съм имал където и да било навън. Сега виждам своите заблуди, сър. Това е, което ме кара да се чувствувам добре.

Няколко от господата много се трогнаха и трети джентълмен мина напред, като каза много прочувствено:

— Как намирате говеждото месо?

— Благодаря ви, сър — отвърна Юрая, като хвърли поглед към посоката, откъдето идваше гласът, — вчера то беше по-твърдо, отколкото бих желал, обаче дългът ми е да търпя. Аз съм вършил недобри работи, господа — каза той, оглеждайки се наоколо със смирена усмивка, — и трябва да си нося последиците, без да се оплаквам.

Чу се шепот, изразяващ възхищение пред небесното състояние на душата на Двадесет и седем, както и възмущение срещу домакина, който му бе дал основание да се оплаква. (Мистър Крийкъл веднага си взе бележка.) Сетне Двадесет и седем застана сред нас, сякаш имаше усещането, че е най-ценната вещ в музей от крайно отбрани находки. И за да можем ние, новопокръстените, да бъдем облени от още по-силна светлина, даде се нареждане да изведат и номер Двадесет и осем.

Бях вече толкова удивен, че когато се появи мистър Литимър, зачетен в една нравоучителна книга, вече нямах сили повече да се смайвам.

— Двадесет и осем — каза един джентълмен с очила, който досега не бе проговорил, — миналата седмица се оплаквахте, добри ми човече, че какаото не е по вкуса ви. Как е то оттогава?

— Благодаря ви, сър — каза Двадесет и осем, — сега го приготовляват по-добре. Ако ми позволите свободата да изкажа мнението си, сър, ще забележа, че млякото, което слагат в него, не е съвсем лишено от вода, обаче ми е известно, сър, че в Лондон много го примесват и че е твърде трудно да се намери в чисто състояние.

Направи ми впечатление, че господинът с очилата противопоставяше своя Двадесет и осем на мистър Крийкъловия Двадесет и седем, тъй като всеки един от тях беше хванал за ръка съответното си протеже.

— Как е душевното ви разположение? — запита джентълменът с очилата.

— Благодаря ви, сър — отвърна Литимър, — сега виждам заблудите си, сър. Много съм съкрушен, когато си помисля за греховете на бившите си другари, сър, обаче се надявам, че те ще намерят всеопрощение.

— А самият вие напълно ли сте щастлив? — запита господинът, като му кимна окуражително.

— Много съм ви задължен, сър — отвърна мистър Литимър, — напълно съм щастлив.

— Има ли нещо, което да ви тревожи? Ако е така, кажете го, Двадесет и осем.

— Сър — започна мистър Литимър, без да вдига поглед нагоре. — Ако не ме лъжат очите ми, тук присъствува един джентълмен, който ме познава от предишния ми живот. Може би ще е полезно за този джентълмен да узнае, сър, как аз отдавам миналите си заблуди на обстоятелството, че съм живял лекомислено на служба при млади господа и че съм се оставял да бъда подвеждан от тях към известни слабости, на които не съм имал сили да противостоя. Надявам се, този джентълмен ще чуе предупреждението ми и няма да се обиди от свободата, която си позволявам. Това е само за негово добро. Съзнавам много добре миналите си заблуди. Надявам се, че ще се разкае за всички злини и грехове, в които и той е вземал участие.

Забелязах, че неколцина от присъствуващите господа си засенчваха с ръка очите, сякаш току-що бяха влезли в черква.

— Тези думи ви правят чест, Двадесет и осем — заяви джентълменът с очилата. — Би трябвало да очаквам подобно нещо от вас. Има ли нещо друго?

— Сър — отвърна мистър Литимър, като леко вдигна веждите, но не и очите си, — имаше една млада жена, която тръгна по лош път и която се опитах да спася, сър, обаче не успях да го сторя. Моля този господин, ако му е възможно, да уведоми тази млада жена, че й прощавам лошото държане спрямо мен и че я приканвам към разкаяние — ако е така добър да го направи.

— Не се съмнявам, Двадесет и осем — отвърна джентълменът, — че господинът, за когото споменавате, е вникнал в дълбокото значение на думите ви — както сме сторили и всички ние. Няма повече да ви задържаме.

— Благодаря ви, сър — каза мистър Литимър. — Господа, пожелавам ви всичко най-хубаво и се надявам, че както вие, така и семействата ви също ще осъзнаете заблудите си и ще се покаете.

С тези думи номер Двадесет и осем се оттегли, след като си размени един поглед с Юрая, което показа, че бяха успели по някакъв начин да се опознаят един друг. Когато затвориха вратата му, между групата господа се зашепна, че той е един наистина почтен човек и чудесен затворник.

— А сега, Двадесет и седем, има ли нещо, което някой да стори за вас? — обърна се мистър Крийкъл към своя човек. — Ако има, кажете го.

— Бих помолил смирено, сър — отвърна Юрая, като изви злобната си глава, — да ми позволите отново да пиша на майка си.

— Непременно ще ви бъде позволено — каза мистър Крийкъл.

— Благодаря ви, сър! Много съм загрижен за майка ми. Боя се, че не е в безопасност.

Някой запита непредпазливо:

— От какво?

Чу се обаче възмутено шъткане.

— Боя се, че нравствено не е в безопасност, сър — отвърна Юрая, кълчейки се по посока на гласа. — Бих желал тя да бъде в моето състояние. Никога не бих могъл да изпадна в него, ако не бях дошъл тук. Иска ми се и тя да е тук. За всекиго би било по-добре, ако бъде доведен на това място.

Тези думи доставиха безкрайно задоволство на присъствуващите — по-голямо, струва ми се, отколкото всичко, което се бе случило досега.

— Преди да дойда тук — каза Юрая, като ми хвърли такъв поглед, сякаш, ако можеше, би погубил света, на който принадлежахме, — аз се бях отдал на безразсъдност, обаче сега напълно съзнавам това. Навън има много греховност. Греховност има и в майка ми. Греховност цари навред — освен на това място.

— Напълно ли сте се променили? — запита мистър Крийкъл.

— Боже мой, да, сър! — извика каещият се грешник.

— Ако излезете оттук, няма да се върнете към миналото си, нали? — запита някой друг.

— Боже мой, не, сър!

— Е, добре, това е много похвално — заяви мистър Крийкъл. — Видях, че се обръщате към мистър Копърфийлд. Бихте ли желали да му кажете още нещо?

— Вие ме познавате отдавна, преди да попадна тук и да се променя, мистър Копърфийлд — каза Юрая, като ме погледна с такъв злобен поглед, какъвто не бях виждал досега дори и на неговото лице. — Познавате ме от времето, когато въпреки заблужденията ми бях смирен сред горделивците и нищ сред грубите — самият вие сте били груб спрямо мен, мистър Копърфийлд. Веднъж ме ударихте по лицето.

Общо съчувствие. Няколко възмутени погледи, отправени към мен.

— Но ви прощавам, мистър Копърфийлд. Прощавам на всички. Никак не би ми подхождало, ако храня злопаметност. От сърце ви прощавам и се надявам, че за в бъдеще ще обуздаете страстите си. Надявам се, че и мистър У. ще се разкае, и мис У., и всички онези грешници. Вас ви постигна нещастие и, вярвам, това ще ви принесе добро, но по-хубаво би било, ако бяхте дошли тук. Същото би било за мистър У. и за мис У. Това е най-доброто пожелание, което мога да ви отправя, мистър Копърфийлд. Също и на вас, господа. Когато си помисля за миналите си заблуди и за сегашното си състояние, уверен съм, че би било най-добре, ако можехте и вие да дойдете тук. Жаля всички, които нямат тази възможност.

Той се вмъкна отново в килията си, последван от цял хор хвалебствия. Както Тредълс, така и аз изпитахме истинско облекчение, когато го заключиха.

За да разбера характера на разкаянието на тези двама грешници, трябваше да запитам какво ги бе довело тук. То, изглежда, беше последното нещо, за което имаха желание да заговорят. Обърнах се към единия от двамата тъмничари, като от израза на лицето им подозирах, че прекрасно знаеха цената на тази комедия.

— Знаете ли какво престъпление е било последното „заблуждение“ на номер Двадесет и седем? — запитах го аз, когато вървяхме по коридора.

Отговорът беше, че се касаело за банкова злоупотреба.

— Злоупотреба с Английската банка?

— Да, сър. Измама и фалшификация. Извършени заедно с други хора. Той бил подстрекателят. Отнасяло се за доста голяма сума. Присъдата му е за цял живот. Двадесет и седем беше най-хитрият от съучастниците и почти се бе измъкнал; но не съвсем. Банката едва успя да залови и него, просто едва.

— А знаете ли какво е било престъплението на Двадесет и осем?

— Двадесет и осем бил на служба при един млад човек, от когото откраднал пари и ценности на стойност двеста и петдесет лири стерлинги в навечерието на заминаването им за чужбина — каза с нисък глас човекът, като се оглеждаше над рамото си, докато вървяхме по коридора, да не би Крийкъл и останалите да го чуят, че приказва така за двамата „безупречни“ затворници. — Спомням си много добре този случай поради това, че го беше заловило едно джудже.

— Едно какво?

— Една дребна женица. Забравих името й.

— Да не би да е Маучър?

— Точно тя! Успял да се изплъзне от преследвачите си и тъкмо се канел да потегли за Америка със светла перука, бакенбарди и така дегизиран, че никой не би могъл да го познае. Малката жена била в Саутамптън, срещнала го, когато вървял по улицата, в миг го забелязала със зорките си очи, изтичала между краката му да го събори, и се вкопчила в него като самата смърт.

— Прекрасната мис Маучър! — извиках аз.

— Така бихте я нарекли, ако я бяхте видели застанала върху един стол в свидетелската ложа, както я видях аз — каза приятелят ми. — Когато го пипнала, той издрал лицето й и я удрял най-жестоко, но тя не го изпуснала от ръцете си, докато не го завели в затвора. И дори така здраво го държала, че полицаите се принудили да откарат и двамата. Когато се разглеждаше делото, тя даде показанията си тъй смело, че заслужи похвалата на съдиите, а публиката й направи овации и я изпроводи чак до жилището й. Каза пред съда, че би го хванала собственоръчно (поради това, което знае за него) дори и ако е бил Самсон. И вярвам, че би го сторила!

И аз също вярвах и това още повече увеличи уважението ми към мис Маучър.

Разгледахме всичко, което заслужаваше да се види. Съвсем напусто би било да се убеждава такъв човек като мистър Крийкъл, че Двадесет и седем и Двадесет и осем са напълно верни на себе си и съвсем не са се променили; че сега са точно такива, каквито са си били винаги, че тези лицемерни негодници са способни тъкмо на такъв вид разкаяние в подобно учреждение; че познават цената му поне така добре, както и ние по отношение на ползата, която ще имат от това свое разкаяние. С една дума, напразно би било да доказваме, че всичко, което видяхме, беше отвратително, фалшиво и крайно непристойно. Оставихме ги заедно със „системата“ им и си тръгнахме смаяни.