Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (51)

L глава
Мечтата на мистър пеготи се сбъдва

Бяха изминали няколко месеца след срещата ни на речния бряг с Марта. Не я бях видял нито веднъж след това, но тя се беше обаждала няколко пъти на мистър Пеготи. Нищо не бе излязло от ревностната й намеса, нито пък можах да заключа от това, което ми беше казал, че са се добрали до някакви улики за участта на Емилия. Признавам, бях започнал да се отчайвам, че ще я намерят, и убеждението, че е мъртва, засядаше в мен все по-дълбоко.

Неговата увереност оставаше непоклатима. Доколкото знам — а вярвам, че познавах честното му сърце, — той нито за миг не се отклоняваше от дълбокото убеждение, че ще я намери. Търпението му никога не отслабваше. И макар да потрепвах при мисълта какъв удар би бил за него, ако някой ден неговата увереност рухнеше, тя се беше така здраво вгнездила в честната му душа, в нея имаше нещо толкова свято и трогателно, че уважението, което изпитвах към този човек, растеше всекидневно.

Той не беше от онези хора, които само вярват, без да вършат нищо. През целия си живот се бе проявявал като човек на енергичното действие и знаеше, че във всичко, за което искаше помощ, трябваше да изпълни собствения си дял и самичък да си помогне. Знам, че е имало случаи, когато е тръгвал нощем за Ярмут, обладан от предчувствието, че нещо може да е попречило да сложат свещта на прозореца на старата ладия. Знам, че когато е прочитал нещо във вестника, което би могло да има някаква връзка с нея, е вземал бастуна си и се е отправял на път, като е извървявал шестдесет или осемдесет мили. След като чу разказа, който мис Дартъл ми бе помогнала да науча, той отиде и се върна от Неапол по море. Всичките му пътувания бяха скромни, тъй като ревностно пестеше парите си за Емилия. И през цялото това дълго търсене не го чух нито веднъж да роптае; нито веднъж не чух да се оплаква, че е изморен или обезсърчен.

Дора го бе срещала на няколко пъти след женитбата ни и много го бе обикнала. И сега го виждам пред себе си, застанал край дивана й, с грубата си шапка в ръка. Виждам и сините очи на моята дете-съпруга, вдигнати в свенливо удивление към лицето му. Понякога надвечер, по здрач, когато идваше да поговори с мен, го завеждах да изпуши лулата си в градината, където двамата бавно се разхождахме напред-назад. И тогава в паметта ми най-ясно изплуваше образът на напуснатия му дом и уютната атмосфера, с която той облъхваше детската ми душа, когато надвечер огънят гореше и вятърът стенеше навън.

Една вечер, по този час, той ми каза, че видял предишния ден Марта да се навърта край жилището му, когато излизал, и тя настояла в никакъв случай да не напуща Лондон, преди отново да му се е обадила.

— Каза ли ви защо? — запитах го аз.

— Попитах я, мастър Дейви — отвърна той, като прокара замислено ръка по лицето си, — но тя никога не казва повече от няколко думи и само изтръгна обещанието ми, след което си отиде.

— А каза ли ви кога можете да очаквате да я видите пак?

— Не, мастър Дейви — отвърна той. — И това я запитах, но тя каза, че не е в състояние да ми отговори.

Тъй като отдавна си бях поставил за правило да не го окуражавам с несигурни надежди, не намерих за нужно да разкрия мислите си, само изказах предположението, че тя скоро пак ще го потърси. Очакванията, които думите събудиха в душата ми, предпочетох да запазя за себе си, пък и те съвсем не бяха сигурни.

Около две седмици след това се разхождах една вечер самичък в градината. Спомням си много добре тази вечер. Беше валяло през целия ден и въздухът бе пропит с влага. Листата по дърветата натежаваха от капките, но дъждът бе спрял, макар и небето да беше все още мрачно, а обнадеждените птички чуруликаха весело. Докато се разхождах напред-назад и здрачът се сгъстяваше наоколо ми, малките им гласчета взеха да стихват. Възцари се особената тишина, която се чувствува през такива вечери на полето, когато дори листата не помръдват и се чуват само капките, които от време на време се отронват от тях. В градината, където се разхождах, имаше един навес от летви, обрасъл с бръшлян, през който можех да виждам пътя край портата ни. Бях обърнал поглед нататък, обхванат от мисли, когато забелязах една женска фигура, наметната със скромна дреха и с очи към градината, да ми прави знаци да се приближа към нея.

— Марта! — възкликнах аз, като отидох натам.

— Можете ли да дойдете с мен? — запита ме тя с тревожен шепот. — Отидох при него, обаче го нямаше вкъщи. Оставих му бележка къде да ме намери и със собствената си ръка я сложих на масата му. Казаха ми, че няма да се забави много! Имам новини за него. Можете ли веднага да дойдете?

Вместо отговор незабавно я последвах. Тя направи бързо движение с ръка, сякаш ме умоляваше да имам търпение и да мълча, и тръгна по посока към Лондон, откъдето, както свидетелствуваше дрехата й, бе дошла пешком.

Попитах я дали отиваме там и като ми отговори утвърдително със същото бързо движение както преди малко, спрях един празен екипаж, който минаваше край нас, и влязохме в него. Когато я запитах къде трябва да ни заведе, тя отвърна:

— Някъде край Гоулдън Скуеър! Само че бързо!

Сетне се сви в ъгъла, покри лицето си с разтрепераната си ръка, а с другата направи предишното движение, сякаш не можеше да понася ничий глас.

Бях много развълнуван. В душата ми се бореха проблясъци на надежда и страх и я погледнах, да ми даде някакво обяснение. Но като видях колко упорито беше желанието й да бъде оставена на мира и като чувствувах, че в този момент и аз искам същото за себе си, не се опитах да наруша мълчанието. Екипажът продължи да ни носи, без да продумаме ни думица. Понякога тя поглеждаше през прозорчето, като че ли й се струваше, че се движим бавно, макар всъщност кочияшът да караше доста бързо. Вън от това обаче тя си остана такава, каквато беше в началото.

Слязохме на площада, който беше споменала. Казах на кочияша да ни чака, в случай че ще ни потрябва по-късно. Тя сложи ръката си върху моята и забързано ме поведе по една от мрачните улички, каквито имаше няколко наоколо и чиито къщи едно време са били хубави жилища за цели семейства, обаче от дълги години вече се бяха изродили в квартири за отделни наематели. Влязохме в отворената врата на една от тях и след като освободи ръката ми, тя ми кимна да я последвам по общата стълба, която приличаше на някакъв страничен канал на уличката.

Къщата гъмжеше от наематели. Докато се качвахме нагоре, вратите на отделните стаи се отваряха и оттам се показваха разни глави. Също така трябваше да се разминем с доста много хора, които слизаха надолу. Като погледнах нагоре отвън, преди да бяхме влезли, забелязах по прозорците жени и деца, зяпнали към нас иззад саксиите с цветя. Изглеждаше, че бяхме събудили любопитството им, тъй като главно те бяха наблюдателите, които надзъртаха от вратите си. Широката, с дървена облицовка стълба имаше масивни перила от тъмно дърво, а над вратите се виждаха корнизи, украсени с резба на плодове и цветя. Край прозорците имаше широки пейки. Но всички тези белези на минало величие бяха много прогнили и мръсни. Времето, гнилотата и влагата бяха разхлабили пода, който на много места беше разкъртен и дори опасен за стъпване. Забелязах, че бяха правени опити да се влее нова кръв в тази разкапваща се структура: скъпият стар паркет бе закърпен тук-там с обикновени дъски, но това приличаше на бракосъчетание между обеднял стар благородник с долна просякиня и всеки един член на тази зле подбрана двойка се свиваше настрани от другия. Няколко от задните прозорци на стълбището бяха затъмнени или обковани с дъски, а по останалите едва можеха да се видят стъкла. През ронещите се рамки, от които, изглежда, лошият въздух непрестанно влизаше и никога не излизаше, забелязах други прозорци без стъкла, в други подобни къщи, и като погледнах надолу към жалкия двор, където се изхвърляше боклукът на цялата къща, главата ми се замайваше.

Изкачихме се до последния етаж. Докато вървяхме нагоре, стори ми се на няколко пъти, че виждам в мътната светлина полите на женска фигура пред нас. Като извихме, за да преминем от предпоследната площадка нагоре, зърнахме цялата фигура, спряла за миг пред една врата. Сетне тя натисна дръжката и влезе.

— Какво е това! — възкликна шепнешком Марта. — Влезе в моята стая. Аз не я познавам!

Аз обаче я познах. С учудване видях, че това е мис Дартъл.

Смотолевих, че и по-рано съм виждал тази дама, и едва бях сторил това, когато чух гласа й в стаята, макар и от мястото, където бяхме застанали, да не можех да различа думите й. Удивена, Марта повтори предишното си движение и безшумно ме поведе нагоре. През една малка задна вратичка, която изглеждаше без ключалка и която тя отвори само с едно бутване, влязохме в малко таванско помещение с нисък наклонен таван. Между това място, малко по-голямо от долап, и нейната стая имаше малка обща вратичка, която стоеше полуотворена. Застанахме там, задъхани от изкачването, и тя сложи леко ръка на устните ми. Едничкото нещо, което можах да забележа от отвъдната стая, беше, че е доста голяма, че в нея има легло и че по стените висят няколко обикновени картини, представляващи кораби. Не можех да виждам нито мис Дартъл, нито лицето, към което я чухме да се обръща. И Марта не можеше да стори това, тъй като моето място беше по-удобно.

Няколко минути цареше мъртва тишина. Марта продължаваше да държи ръката си върху устните ми и вдигна другата, внимателно заслушана.

— За мен няма никакво значение дали тя е тук, или не — каза надменно Роза Дартъл. — С нея не се познавам. Дошла съм за вас.

— За мен? — попита един тих глас.

Когато го чух, тръпки преминаха по тялото ми. Беше гласът на Емилия!

— Да — отвърна мис Дартъл, — дошла съм да ви видя каква сте. Не се ли срамувате от лицето си, станало причина за толкова злини?

Като долових безпощадната ненавист и хладната суровост, звучащи в гласа й, сдържания й гняв, си я представих така ясно, сякаш я гледах пред очите си. Виждах бляскащите черни очи, изтънялото от страсти тяло и бялата следа на белега, прорязващ устните й и потрепващ, когато говореше.

— Дошла съм да видя прищявката на Джеймс Стиърфорд — продължи тя, — девойката, която избяга с него и стана предмет за приказки и на най-долните хора в градчето й; дойдох да видя дръзката, нагла, опитна сподвижничка на един човек като Джеймс Стиърфорд. Искам да видя какво представлява такава една твар.

Чу се шумолене, сякаш нещастната девойка, върху която Роза Дартъл сипеше тези хули, се завтече към вратата и тя бързо й препречи пътя. Последва минутно мълчание.

Когато мис Дартъл заговори отново, думите излизаха между стиснатите й зъби и кракът й потропваше на пода.

— Останете тук! — каза тя. — Иначе ще разправя на цялата къща, на цялата улица каква сте! Ако се опитате да избягате от мен, ще ви спра на всяка цена, дори и ако трябва да ви държа за косата и да вдигна срещу вас камъните на тази къща!

Изплашен шепот беше едничкият отговор, който достигна до ушите ми. Последва мълчание. Не знаех какво да правя. Колкото и да желаех да прекъсна тази среща, чувствувах, че нямам право да се показвам. Мистър Пеготи беше този, който трябваше да я види пръв и да й помогне. Нямаше ли той никога да дойде? — мислех си нетърпеливо аз.

— Така значи! — каза Роза Дартъл с презрителен смях. — Виждам я най-после! Трябва да е бил много наивен, за да се увлече по тази лъжлива скромност и тази жално отпусната глава!

— За бога, пощадете ме! — възкликна Емилия. — Която и да сте, вие знаете жалката ми история и ме пощадете, в името на бога, ако искате и вие да бъдете пощадена.

— Ако искам и аз да бъда пощадена! — отвърна яростно другата. — Та мислите ли, че помежду ни може да има нещо общо?

— Нищо друго освен това, че и двете сме жени — каза Емилия, като избухна в сълзи.

— И това е нещо толкова силно — каза Роза Дартъл, — че ако в душата ми имаше за вас друго освен отвращение и ненавист, то щеше да се пресуши. Това, че сме жени! Вие наистина правите чест на жените!

— Наистина аз заслужавам всичко това — каза Емилия, — но то е ужасно! Драга, драга миледи, помислете си какво съм изстрадала и как е трябвало да падна така ниско! О, Марта, върни се! О, как бих желала да си бях у дома!

Мис Дартъл седна на един стол, който се виждаше от вратата, и погледна надолу, сякаш Емилия се беше отпуснала на пода пред нея. Тъй като сега Роза беше между мен и светлината, аз можах да видя извитата й нагоре устна и жестоките й очи, вперени в жадно тържествуване…

— Чуйте какво ще ви кажа — продължи тя — и запазете преструвките си за тези, които можете да подведете с тях. Нима се надявате мен да трогнете със сълзите си? Нито пък ще ме очаровате с усмивките си, вие, купена робиня!

— О, имайте милост към мен! — проплака Емилия. — Покажете ми малко съчувствие, иначе ще умра луда!

— И то не ще е голямо наказание за престъпленията ви — каза Роза Дартъл. — Знаете ли какво сторихте! Мислите ли си понякога за дома, който опустошихте?

— Няма нито ден, нито нощ, когато да не мисля за него! — извика Емилия и сега вече можах да я видя, на колене, с отхвърлена назад глава, с извърнато нагоре бледо лице, с прострени напред, страстно вкопчени една в друга ръце и с разпусната по раменете й коса. — Нима е имало и минутка, когато, будна или заспала, да не съм го виждала пред себе си, какъвто си беше в онзи миг, когато завинаги му обърнах гръб! О, моят дом, моят дом! О, скъпи, скъпи ми вуйчо! Ако можеше да знаеш какви душевни мъки ми носеше споменът за твоята любов, когато свърнах от правия път, навярно никога не би я проявил към мен, колкото и силно да си я изпитвал; а вместо това би се разгневил срещу мен, поне веднъж в живота си, за да имам поне малко утеха! Но на този свят за мен никога не ще има утеха, защото всички така много ме обичаха! — Тя падна по лице пред властната фигура на стола с умоляващо усилие да хване полите на роклята й.

Роза Дартъл седеше и я гледаше безчувствено като бронзова фигура. Устните й бяха здраво стиснати, сякаш чувствуваше, че трябва много да се владее — пиша това, което искрено вярвам, — за да не удари с крака си хубавата девойка. Виждах я много ясно и изразът на цялото й тяло сочеше това. О, нямаше ли той никога да дойде?

— Какво жалко тщеславие имало у тези земни червеи! — каза тя, успяла дотолкова да овладее яростта в гърдите си, че да продължи да говори. — Вашият дом! Нима си представяте, че мога да мисля за него или пък допущате, че сте в състояние да увредите на този жалък наш дом, чийто позор може да се заплати с пари, и то твърде добре? Нашият дом! Та в него вие сте били също такава продажна вещ, както и другите неща, с които са търгували близките ви!

— О, не казвайте това! — извика Емилия. — За мен можете всичко да говорите, но не хвърляйте моя срам и позор, дори повече отколкото съм го заслужила, върху хора, които са така почтени, каквато сте и вие! Ако за мен нямате милост, уважавайте поне тях от чувство за собствено достойнство.

— Аз говоря — каза тя, без да удостои с отговор молбата й, и като издърпа роклята си от гнусния за нея допир на Емилината ръка, — аз говоря за неговия дом — където живея. Ето я — каза тя, протягайки презрително ръка, — ето достойната причина за раздялата между знатната дама — майката, и нейния благороден син. И тя, която не биха допуснали там като кухненска прислужничка, обсипа този дом с мъки и огорчения! Това е мръсната отрепка, измъкната от морския бряг, да послужи за мигновено забавление, и после отново да бъде захвърлена там, откъдето е дошла!

— Не! Не! — извика Емилия, като закърши отчаяно ръце. — Когато той се появи за първи път на пътя ми — да не бях доживявала никога този ден и да беше ме видял да ме носят към гроба ми! — бях така непорочна като вас, както която и да е благородна девойка, и се готвех да стана съпруга на един великодушен човек, достоен за вас и за която и да е друга лейди в света. Ако живеете в дома му и го познавате, може би знаете какво влияние може да окаже той на едно слабо, суетно момиче. Не се защитавам, но знам много добре, а и той го знае или ще го узнае в смъртния си час, когато съвестта го замъчи, че упражни всичката си сила, за да ме измами, и че аз му повярвах, доверих му се и го обикнах!

Роза Дартъл скочи от мястото си, отдръпна се назад и понечи да я удари с лице, обладано от такава ненавист, така разкривено от ярост и злоба, че едва се удържах да не се хвърля помежду им. Ръката й удари по въздуха. Като я виждах така задъхана, загледала Емилия с най-голямото отвращение, което можеше да изрази, и цяла разтреперана от ярост и презрение, си мислех, че никога не съм бил свидетел на подобна гледка и никога вече не ще видя такова нещо.

— Вие сте го обичали? Вие? — крещеше тя със стиснат юмрук, на който сякаш липсваше само оръжие, за да прободе с него ненавистната й девойка.

Емилия се беше отдръпнала от погледа ми. Не последва никакъв отговор.

— И казвате това на мен — прибави тя — с безсрамните си устни? Защо няма обичай да се бият подобни твари? Ако можех да заповядам това, щях да накарам да бият тази девойка до смърт.

Не се съмнявам, че действително би го сторила. В очите й гореше такава омраза, че сама би й станала палач, ако имаше възможност.

Бавно, много бавно тя избухна в смях и посочи към Емилия, сякаш тя беше някакво позорно зрелище за хората и за боговете.

— Тя да обича! — крещеше Роза Дартъл. — Тази мърша! И ме уверява, че той я е обичал! Ха, ха! Какви лъжци са тези продажни твари!

Насмешката й беше по-страшна от непристорената й ярост. От двете бих предпочел да съм жертва на втората. Но тя се бе отдала на това чувство само за миг. Сетне отново го овладя и колкото и силно да бушуваше вътре в нея, вече не го остави да се прояви външно.

— Дойдох при вас, чисто изворче на любовта — каза тя, — за да видя — както ви казах в началото — как изглежда едно такова същество. Бях любопитна. Сега съм задоволена. Също така дойдох да ви кажа, че ще направите най-добре да се приберете, колкото може по-скоро в родния си дом, и да скриете главата си между онези превъзходни хора, които ви очакват и които ще се утешат с парите ви. И когато свършите тези пари, вие отново ще можете „да вярвате, да се надявате и да обичате“! Мислех ви за счупена играчка, изпълнила предназначението си и захвърлена настрани, с излющена позлата. Но като ви виждам какво чисто злато сте, същинска знатна дама, поругана невинност, с непорочно сърце, изпълнено с любов и доверие — каквато изглеждате и каквато ви рисува историята ви, — ще ви кажа още нещо. Внимавайте добре, защото, което кажа, аз го върша. Чувате ли ме, приказна фейо? Аз изпълнявам това, което казвам!

За миг яростта отново я завладя, но тя премина през лицето й като спазъм и я остави усмихната.

— Скрийте се — продължи тя, — ако не у дома си, то другаде. Нека бъде далеч, в неизвестно място, или още по-добре, в неизвестна смърт. Чудя се как любещото ви сърце още не се е сломило и как сама не сте му помогнали да се успокои! Чувала съм, че има средства за това. Вярвам, че лесно могат да се намерят.

Прекъсна я глухият плач на Емилия. Тя спря и се заслуша в него, сякаш той беше музика.

— Може би съм чудновата — продължи Роза Дартъл, — обаче не съм в състояние да дишам свободно въздуха, който вие дишате. Намирам го болезнен. Затова ще го освежа, ще го очистя от вас. Ако утре продължавате да стоите тук, то на цялата тази къща ще стане известна и историята ви, и това, което представлявате самата вие. Чувам, че в този дом има порядъчни жени; и е жалко, че такъв светъл лъч като вас може да стои скрит между тях. Ако след като си излезете оттук, потърсите убежище в този град под някакъв друг образ, а не под истинския ви (който спокойно можете да носите, без да ви обезпокоявам), то ще ви направя същата услуга, когато науча къде сте се скрили.

Нямаше ли той никога да дойде? Докога ще трябва да понасям всичко това? Колко още щях да имам сили да го понасям? — с ужас си мислех аз.

— О, боже мой! — възкликна нещастната Емилия с глас, който би трогнал и най-коравото сърце; обаче в усмивката на Роза Дартъл нямаше никакво съчувствие. — Какво да правя! Какво да правя!

— Какво да правите ли? — отвърна другата. — Да живеете щастливо със спомените си. Посветете съществуванието си на възпоменанията за нежността на Джеймс Стиърфорд — той искаше да ви направи съпруга на лакея си, нали? Или пък отдавайте живота си на мисли за благодарността, която дължите на онова великодушно същество, което би ви взело като подарък от него. А ако ли тези скъпи спомени и съзнанието за собствените ви добродетели, както и почтеното положение, до което ви издигнаха в очите на всички хора, не са в състояние да ви подкрепят и да ви дадат сили, тогава омъжете се за онзи великодушен човек и бъдете щастлива с благоволението му. Ако пък и това не ви помогне, тогава умрете! Има прагове и купища за смет, годни за такава смърт и за такова отчаяние — намерете един и литнете към рая!

Чух далечни стъпки по стълбището. Познах ги. Уверен бях чии са. Слава богу, това беше той!

Като каза това, тя се измести от вратата и се скри от погледа ми.

— Но запомнете — прибави тя бавно и сурово, като отвори другата врата да си излезе, — не забравяйте, че съм решила по лични мои съображения и от ненавистта, която питая към вас, безпощадно да ви преследвам, ако не изчезнете от погледа ми и ако не захвърлите хубавата си маска. Това е, което имах да ви казвам; а което казвам, аз го върша!

Стъпките отвън дойдоха по-близо, по-близо — отминаха я, като слизаше, — втурнаха се в стаята!

— Вуйчо!

Страхотен писък последва тази дума. Спрях се за миг и като погледнах вътре, видях го да крепи безжизнената й фигура в ръцете си. Няколко секунди той гледаше вперено лицето й; сетне се наведе да го целуне — о, с каква нежност! — и го покри с носната си кърпичка.

— Мастър Дейви — каза той с нисък разтреперан глас, след като го бе покрил, — благодаря на небесния ни баща за това, че постигнах мечтата си! Благодаря му от сърце, че доведе стъпките ми до любимата ми племенница!

С тези думи той я взе в обятията си и като положи на гърдите си закритото й лице, обърнато към неговото, понесе я неподвижна и безчувствена надолу по стълбата.