Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (57)

LVI глава
Новата и старата рана

Нямаше защо да казваш, Стиърфорд, когато говорихме за последен път (как далеч беше от мен мисълта, че това ще бъде сетното ни виждане), нямаше защо да казваш: „Мисли си само за най-хубавото в мен!“ Защото винаги съм си спомнял за теб само така! И нима сега с тази гледка пред очите ми можех да сторя иначе?

Донесоха една носилка, положиха го върху нея, покриха го с едно знаме и го понесоха към градчето. Всички мъже, които го носеха, го бяха познавали, бяха ходили с него по море и бяха видели колко горд и смел беше той. Носеха го през дивото бучене и го оставиха в малката къща на Хам, посетена вече от смъртта.

Но когато положиха носилката пред прага, те се спогледаха един друг, а после погледнаха и мен. Знаех защо. Чувствуваха, че не е редно да го оставят да лежи в същата тиха стая.

Отидохме по-далече в града и занесохме товара си в странноприемницата. Веднага след като можах да събера мислите си, пратих за Джорам и го помолих да ми намери превозно средство, с което да пренеса тялото в Лондон през нощта. Знаех, че мой печален дълг беше да се погрижа за него и да подготвя майка му да го посрещне. Горещо желаех да изпълня това задължение, колкото можех по-добре.

Избрах нощта за пътуване, за да събудя по-малко любопитство, когато напусна градчето. Но макар да беше почти полунощ, когато излязох с файтон от двора на хана, следван от катафалката, вън чакаха много хора. Такива имаше и по-нататък по улиците, и дори вън от градчето. Но най-после се озовах сам в пустата нощ и на откритото поле, придружен от праха на юношеското ми приятелство.

Когато пристигнах в Хайгит, беше прекрасен есенен ден. Земята беше пропита с аромата на падналите листа, а слънцето осветяваше онези от тях — обагрени с жълти, червени и кафяви краски, които все още бяха останали по дърветата.

Последната миля извървях пешком, мислейки си по пътя какво трябва да направя. Дадох нареждане на кочияша на катафалката да чака, докато го повикам да ме последва.

Къщата, когато я наближих, изглеждаше все същата. Нито един транспарант не беше вдигнат, нито един знак на живот не се забелязваше в пустия, постлан с плочи двор с неговата покрита пътечка, водеща към винаги затворената врата. Вятърът беше съвсем стихнал и нито един лист не потрепваше.

Отначало нямах смелост да позвъня на портата. И когато надвих нерешителността си, сякаш по самия звук на звънеца се позна защо съм дошъл. Малката прислужничка се показа с ключ в ръка и като ме загледа загрижено, докато отключваше портата, каза:

— Извинете, господине, да не би да сте болен?

— Претърпях много тревога и умора — отвърнах й аз.

— Да не се е случило нещо, сър?… Мистър Джеймс?…

— Тихо! — казах аз. — Да, нещо се е случило и трябва да го съобщя на мисис Стиърфорд. Тя вкъщи ли си е?

Момичето отговори загрижено, че мисис Стиърфорд сега много рядко излиза, дори и с екипаж. Повече седяла в стаята си, не приемала гости, но мен щяла да приеме. Каза ми също така, че господарката й била горе заедно с мис Дартъл. След това ме запита какво трябва да съобщи.

Като й поръчах строго да внимава за държанието си, й дадох визитната си картичка с нареждането да съобщи, че чакам долу. Седнах в приемната, където бяхме стигнали, докато момичето се върнеше. Стаята имаше вид на необитавана и капаците на прозорците бяха полузатворени. Никой не си бе служил с арфата от много, много дни. Там беше и портретът му като момче. Виждаше се и шкафчето, в което майката пазеше писмата му. Чудех се дали тя ги четеше и сега и дали ще ги препрочита и в бъдеще!

Къщата беше толкова тиха, че чувах леките стъпки на момичето горе. Когато се върна, тя ми съобщи, че тъй като мисис Стиърфорд не е здрава, не би могла да слезе долу. Но ако я извиня, че е в стаята си, с удоволствие ще ме приеме там. След няколко минути вече стоях пред нея.

Тя беше в неговата стая; не в своята. Разбрах, естествено, че сега заемаше нея, тъй като й напомняше за сина й, и че вещите му, останали като знаци на спортните му и други постижения, бяха там, на старите си места, поради същата причина. Но когато ме посрещна, тя каза шепнешком, че седи в тази стая, защото гледката, откриваща се от нейната собствена, не е подходяща за болестта й и с величествения си поглед отблъсна и най-малкото съмнение относно истинността на думите си.

Край нея, както обикновено, стоеше Роза Дартъл. Още от първия миг, когато тъмните й очи ме докоснаха, разбрах, че очаква от мен лоша вест. Белегът й изведнъж изпъкна по-ясно. Тя се отдръпна зад стола на мисис Стиърфорд, за да не би да види лицето й, като впери в мен пронизващ поглед, който нито трепна, нито се отмести.

— Много ми е мъчно да ви видя в жалейни дрехи, сър — каза мисис Стиърфорд.

— За нещастие овдовях, госпожо — казах аз.

— Твърде сте млад за такава голяма загуба — отвърна тя. — Много съм огорчена да чуя това. Надявам се, времето ще ви донесе облекчение.

— Надявам се, че времето ще донесе облекчение на всички ни — казах аз, като я погледнах. — Драга мисис Стиърфорд, ние всички трябва да вярваме в това, дори и при най-тежките си нещастия.

Сериозния ми тон и сълзите в очите ми я разтревожиха. Види се, целият ред на мислите й промени насоката си.

Опитах се да се овладея, когато тихичко произнесох името му, обаче гласът ми потрепера. Тя го повтори сама на себе си два или три пъти с нисък глас. Сетне, обръщайки се към мен, каза с насила наложено спокойствие:

— Синът ми болен ли е?

— Много болен.

— Видели ли сте го?

— Да.

— Сдобрихте ли се?

Не можех да кажа нито „да“, нито „не“. Тя извърна леко глава към мястото, където Роза Дартъл бе стояла по-рано, и в този миг само с движение на устните си аз казах на Роза:

— Мъртъв!

Бързо погледнах мисис Стиърфорд, за да не й дам възможност да хвърли поглед назад и да познае по лицето на Роза Дартъл онова, за което още не беше подготвена. Но Роза Дартъл вдигна ръце в ужас и отчаяние и затули с тях лицето си.

Донасям лоши новини

Красивата дама (о, колко приличаше тя на сина си!) ме гледаше втренчено и вдигна ръка до челото си. Замолих я да бъде спокойна и да се приготви да понесе, каквото имам да й кажа; обаче по-скоро би трябвало да я моля да заплаче, тъй като тя седеше като каменна фигура.

— Когато бях тук последния път — със заекване започнах аз, — мис Дартъл ми каза, че той пътувал тук-там по море. През онази нощ имаше страхотна буря. Ако тогава се е намирал в открито море, близо до един опасен бряг, както ми казаха, че действително е било, и ако корабът, който са видели, действително е бил същият, с който…

— Роза! — каза мисис Стиърфорд. — Ела при мен!

И тя отиде, без обаче да прояви никакво съчувствие, никаква топлота. Очите й пламтяха като огън, когато застана пред майка му и избухна в страшен смях.

— Сега гордостта ти е удовлетворена, побъркана жено, нали? — закрещя Роза. — Сега, когато той заплати вината си пред теб с живота си! Чуваш ли, с живота си!

Мисис Стиърфорд, паднала вцепенена в креслото си, я гледаше вперено с широко отворените си очи, като само стенеше.

— Да! — извика Роза и удряше с жар гърдите си. — Погледни ме! Стени, ридай и ме погледни! Погледни тук! — и тя се удари по белега. — Виж какво е направила ръката на умрялото ти дете!

Стоновете, които майката издаваше от време на време, проникваха право в сърцето ми. Бяха все същите — сподавени, глухи, придружени с едно движение на главата, с неподвижно, застинало в мъката си лице. Излизаха от вцепенената й уста и стиснатите й зъби, сякаш челюстите й бяха сковани и лицето й бе смразено от болка.

— Спомняш ли си кога той го направи? — продължи Роза. — Спомняш ли си как, наследил характера ти (а ти така тъпчеше гордостта му), той направи това и ме обезобрази за цял живот? Погледни ме — белязана до самата си смърт от неговата злоба! Стени и ридай за това, което ти направи от него!

— Мис Дартъл! — умолявах я аз. — За бога!…

— Не, ще говоря! — каза тя, като ме погледна със святкащите си очи. — Млъкнете вие! Погледни ме, надменна майко на вероломен и надменен син! Оплаквай го, че си го откърмила такъв. Оплаквай го за това, че развали характера му! Оплаквай загубата си, оплаквай и моята загуба!

Стисна в юмрук ръката си и цялото й слабо, изсушено тяло потрепваше, сякаш страстта й малко по малко я убиваше.

— Ти никога не можа да простиш упорството му! — крещеше тя. — И ти беше тази, която се чувствуваше оскърбена от надменния му характер! И когато беше вече с посивяла коса, въстана против тези две негови качества, които сама ти му внедри, когато го роди! Ти, която още от люлка го приучи да бъде това, което впоследствие стана, и попречи на онова, което би могло да излезе от него! Чувствуваш ли се сега възнаградена за усилията си?

— Мис Дартъл, засрамете се! Каква жестокост!

— Не! Ще продължавам да й говоря! Никоя земна сила не е в състояние да ме спре! Мълчала съм толкова години! Та и сега ли ще мълча? Обичах го много по-силно, отколкото ти някога си го обичала! — обърна се тя свирепо към нея. — Бих могла да го обичам, без да искам за това никаква награда. Ако бях негова жена, щях да търпя робски капризите му дори и само за една блага думичка в годината. Да, така щеше да бъде. Та кой знае това по-добре от мен? Ти беше взискателна, надменна, себелюбива. А моята любов би била предана и би го възнаградила за всичко, което той търпеше от теб! Погледни! — каза тя, като отново се удари безмилостно по белега. — Когато разбра какво е сторил, той се разкая! Аз му пеех, приказвах му, с живо участие следях всичко, което той вършеше, правех усилия да изуча онова, което го интересуваше. И го привлякох. Когато чувствата му бяха най-свежи и най-верни, той ме обичаше. Да, обичаше ме! И много пъти, когато биваше груб с теб, мен държеше до гърдите си!

Тя изрече това с предизвикателна надменност, обхванала я сред лудостта й — защото това наистина бе лудост. И все пак едно по-нежно чувство за миг подпали мъждеещите въглени на сладостното възпоминание.

— Но той ме унизи — бих могла да предвидя това, ако не бях заслепена от младежкото му ухажване — и ме превърна в кукла, с която можеше да си поиграе в някоя празна минута, да я захвърли и отново да я вземе, когато непостоянството му го караше да прави това. Когато му омръзна, то омръзна и на мен. И когато прищявката му мина, не се опитах да се наложа със силата, която имах върху него, също както и не бих се омъжила за него само защото той би се чувствувал длъжен да ме вземе за жена. Отдръпнахме се един от друг без нито една дума. Ти може би забеляза това и не съжаляваше. Оттогава аз бях за вас само едно повредено парче покъщнина — без очи, без уши, без чувства, без спомени. Ти ридаеш? Ридай за това, което направи от него, не за любовта си. Казвам ти, имало е моменти, когато съм го обичала много повече, отколкото ти някога си го обичала!

Тя бе впила бляскавите си злобни очи във вцепененото лице с вперен поглед. Стенанията не я трогваха повече, отколкото ако лицето беше нарисувано.

— Мис Дартъл — обърнах се аз към нея, — как можете да сте толкова жестока и да не жалите тази нещастна майка…

— А мене кой жали? — отвърна тя остро. — Тя сама си е посяла това. Нека сега стене за жътвата, която днес жъне!

— И ако недостатъците му… — започнах аз.

— Недостатъци! — извика тя, избухвайки в страстни сълзи. — Кой смее да злослови против него? Душата му струваше милиони пъти повече от приятелите, с които благоволяваше да дружи!

— Никой не би могъл да го обича повече от мен, нито пък да пази по-скъпи спомени от моите за него — отвърнах аз. — Исках само да кажа, че ако нямате състрадание към майка му или пък недостатъците му, които все още ви огорчават…

— Това е лъжа — извика тя, дърпайки черните си коси, — аз го обичах!

— Ако недостатъците му — продължих аз — не могат да бъдат изгонени от паметта ви дори и в тази минута, погледнете тази скована фигура, както бихте погледнали на нея, ако я виждахте за първи път, и й помогнете!

През всичкото това време мисис Стиърфорд стоеше неподвижна, вцепенена, с широко отворени очи. От време на време простенваше по същия ням начин, със същото безпомощно движение на главата, без обаче да дава други признаци на живот. Изведнъж мис Дартъл коленичи пред нея и започна да разкопчава роклята й.

— Проклет да бъдете! — обърна се тя към мен със смесица от гняв и мъка. — В лош час стъпихте тук първия път! Проклет да бъдете! Вървете си!

След като си излязох от стаята, аз се върнах отново, да позвъня по-скоро за прислугата. Тя беше взела безжизнената фигура в ръцете си и все още на колене, плачеше над нея, целуваше я, викаше я, люлееше я напред-назад в обятията си като малко дете и най-нежно се мъчеше да събуди заспалите сетива. Вече не се страхувах да я оставя сама и затова вдигнах на крак слугите, след което си излязох.

Върнах се по-късно през деня и го положихме в майчината му стая. Казаха ми, че положението й било все същото. Повикали лекари, опитали много средства, обаче тя продължавала да лежи като статуя и само от време на време издавала по някой глух стон.

Обходих мрачната къща и затъмних прозорците. Тези на стаята, където той лежеше, затъмних последни. Вдигнах студената му ръка и я задържах до сърцето си. Сякаш целият свят беше изпълнен с тишина и мъртвило, нарушавани само от майчините му стенания.