Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (55)

LIV глава
Мистър Микобър действува

Товарът на скръбта ми не ме подтисна отведнъж. Стигнах до състояние, при което ми се струваше, че между мен и бъдещето се е изправила стена, че всичката ми енергия е изсмукана и че никъде не ще намеря убежище освен в гроба. Казвам, че стигнах до това състояние, но не в момента на удара. То ме завладя постепенно. Ако събитията, за които ще разкажа, не ме бяха окръжили така плътно, като отначало смутиха, а после увеличиха скръбта ми, може би (макар и, струва ми се, невероятно) щях да изпадна в това състояние изведнъж. Но при съществуващото положение трябваше да измине известно време, преди да осъзная напълно нещастието си; известно време, през което дори предполагах, че най-острата болка е преминала. И тогава мъката ми се облекчаваше от спомена за всичко онова, което беше най-невинно и най-прекрасно в нежната история, която беше завинаги свършена.

Дори и сега не ми е ясно кога за първи път бе предложено да замина за чужбина, нито пък как стигнахме до решението, че трябва да потърся утеха в промяна и пътуване. В онези скръбни дни духът на Агнеса господстваше над всичко, което мислехме, казвахме и вършехме, така че навярно трябва да отдам този план на нейното влияние. Но нейното влияние се проявяваше така незабелязано, че не мога да кажа нищо повече.

И сега действително взех да мисля, че когато едно време свързвах образа й със стъклописния черковен прозорец, съм предчувствувал какво ще бъде тя за мен в нещастието, което е щяло да ме сполети след време. И сред цялата тази скръб от незабравимия миг, когато стоеше пред мен с вдигната нагоре ръка, тя беше добрият гений на моя опустял дом. После ми разправиха, че когато ангелът на смъртта кацнал вкъщи, моята дете-съпруга била заспала с усмивка на гърдите й. След като се свестих, първото нещо, което достигна до съзнанието ми, бяха състрадателните й сълзи, утешителните й и успокояващи думи и милото й лице, сведено сякаш от някакво сияйно царство, по-близко до небето, над моето необуздано сърце, успокояващо болката му.

Но нека продължа разказа си.

Решено беше да замина за чужбина. Изглежда, че се бяхме спрели на това още в началото. Сега пръстта покриваше всичко тленно, което беше останало от покойната ми жена, и аз чаках само това, което мистър Микобър наричаше „окончателното разпръсване на Хийп“ и заминаването на преселниците.

По молба на Тредълс, най-нежния и предан приятел в скръбта ми, ние се върнахме в Кентърбъри. Думата ми е за леля, Агнеса и мен. Беше наредено да отидем направо в дома на мистър Микобър, където, както и у Уикфийлдови, моят приятел беше работил непрестанно още от момента на избухването. Клетата мисис Микобър видимо се разстрои, когато ме видя да влизам, облечен в черните си дрехи. Сърцето й беше изпълнено е доброта, която тежките години не бяха успели да убият.

— Е, мистър и мисис Микобър, кажете, моля, мислили ли сте върху предложението ми за емигриране? — бяха първите лелини думи, след като седнахме.

— Скъпа госпожо — отвърна мистър Микобър, — едва ли бих изразил по-добре заключението, до което мисис Микобър, покорният ви слуга и — трябва да прибавя — децата ни заедно и поотделно стигнахме, отколкото ако си послужа с думите на един бележит поет: „Ладията ни е на брега, а варката^[1] ни в морето“.

— Прекрасно — каза леля. — Предричам, че вашето разумно решение ще доведе до много добри резултати.

— Госпожо, вие ни правите голяма чест — заяви мистър Микобър, подир което хвърли поглед към бележника си. — Относно паричната помощ, която ще ни даде възможност да пуснем крехката си лодка по океана на новото начинание, считам за необходимо да оформим предлагания заем по всичките правила на търговските сделки, като дадем точни указания за сроковете на плащането: осемнадесет, двадесет и четири и тридесет месеца. Първоначалното ми предложение беше за дванадесет, осемнадесет и двадесет и четири месеца, обаче се боя, че подобен срок няма да позволи нещо да изскочи. Може би, когато настъпи първият падеж, реколтата ни не ще бъде сполучлива или може би няма да сме я прибрали — каза той, като хвърли такъв поглед около стаята, сякаш тя представляваше площ от няколко стотици акра обработена земя. — Доколкото знам, не е много лесно да се намери работна ръка в онази част на земната твърд, където ще бъде нашата участ да се борим с плодородната почва.

— Наредете всичко, както намерите за добре, господине — каза леля.

— Госпожо — продължи той, — мисис Микобър и аз дълбоко чувствуваме трогателната доброта на нашите приятели и покровители. Това, което желая, е да бъда прецизен и да действувам според търговските правила. Както се казва, ние ще обърнем нова страница и ще навлезем в нова, благоприятна за нас ера^[2] поради което бих искал, от чувство за самоуважение, а и за да дам достоен пример на сина си, да сключим сделка, както подобава на делови хора.

Не знам дали мистър Микобър придаваше някакво значение на последната си фраза; не знам дали изобщо някой й придава, или й е придавал особено значение, обаче изглежда, че тя много му се нравеше, поради което я повтори с внушително покашляне:

— Както подобава на делови хора.

Леля забеляза, че когато и двете страни са готови да се съгласят, не вижда никаква трудност в уреждането на този въпрос. И мистър Микобър беше на нейното мнение.

— А сега, госпожо — продължи той не без известна гордост, — позволете ми да ви открия семейните ни приготовления за посрещане на доброволно възприетата от нас участ: всяка сутрин в пет часа най-голямата ни дъщеря посещава съседното стопанство, за да се запознае с процеса (ако той наистина може да се нарече процес) на доенето на кравите. По-малките ми деца са получили нареждане да наблюдават — доколкото обстоятелствата позволяват това — навиците на прасетата и на домашните птици, отглеждани в по-бедните квартали на този град. При тази своя дейност те на два пъти бяха довеждани вкъщи, след като едва не са били прегазвани от превозни средства. Самият аз в последните две седмици съм отдавал доста внимание на хлебопекарството. А синът ми Уилкинс, въоръжен с пръчка, доброволно е карал на паша домашни животни, когато това му е било позволявано от грубите пастирчета, наети за тази цел — нещо, което за съжаление не се е случвало често, тъй като обикновено е бил предупреждаван да стои настрана.

— Всичко това е много добре — каза леля насърчително. — Не се съмнявам, че и мисис Микобър е предприела нещо в това направление.

— Скъпа госпожо — отвърна мисис Микобър със своя делови тон, — осмелявам се да призная, че досега не съм се заела с работа, която да има пряка връзка със земеделието или скотовъдството, макар и ясно да съзнаваме, че и двете дейности ще се наложат на вниманието ми, когато се озовем на чуждия бряг. Когато имам възможност да се откъсна от домашните си задължения, посвещавам времето си на обширна кореспонденция с членовете на семейството ми. Аз съм на мнение, драги мистър Копърфийлд — обърна се тя към мен по стар навик, макар първоначално да бе отправила думите си към леля, — че е дошло време да покрием миналото със забвение: членовете на семейството ми да си подадат ръка със съпруга ми, лъвът да легне до агнето и близките ми да се сдобрят с мистър Микобър.

Отвърнах й, че и аз мисля същото.

— Най-малкото, мистър Копърфийлд — продължи мисис Микобър, — в такава светлина виждам този въпрос. Когато си живеех у дома, при татко и мама, татко имаше обичай да казва, когато в нашия ограничен кръг се разискваше нещо: „В каква светлина вижда този въпрос моята Ема?“ Знам, че татко беше прекалено пристрастен. Но все пак относно въпроса за студенината, която винаги е съществувала между семейството ми и мистър Микобър, аз бездруго съм си съставила мнение, може би погрешно.

— Без съмнение, сте си съставили мнение, госпожо — съгласи се леля.

— Точно така — съгласи се и мисис Микобър. — Може и да се лъжа в заключенията си; твърде е вероятно да се лъжа, обаче личното ми впечатление е, че пропастта между семейството ми и мистър Микобър се дължи на това, че те се опасяват той да не би да им иска финансова подкрепа. Не мога да се удържа да не смятам — заяви мисис Микобър с твърде мъдър вид, — че има членове от семейството ми, които се страхуват, че мистър Микобър ще ги помоли за имената им. Не искам да кажа, че ще му трябват, за да кръщава с тях децата ни, а за да му послужат като поръчители.

Дълбокомъдрият поглед, с който мисис Микобър направи това разкритие, сякаш никой не бе помислял за него преди това, изглежда, удиви леля, която каза рязко:

— Общо взето, госпожо, не бих се учудила, ако имате право!

— Тъй като сега мистър Микобър се намира пред възможността да захвърли веригите на паричните затруднения, които така дълго го сковаваха, и да се залови с ново поприще, достатъчно широко за способностите му — и което по мое мнение е твърде важно, тъй като мистър Микобъровите способности се нуждаят от простор, — струва ми се, че семейството ми трябва да ознаменува този случай, като му подаде ръка. Това, което искам да видя, е едно угощение на разноски на семейството ми, на което някой от по-изтъкнатите му членове ще пие наздравица за дълголетието и благоденствието на мистър Микобър, а той ще има случай да разкрие пред тях възгледите и намеренията си.

— Скъпа моя — обади се разгорещен мистър Микобър, — смятам за по-добре още сега да заявя, че ако разкрия намеренията си пред такова едно събрание, навярно ще ги намерят за осъдителни. Моето впечатление е, че членовете на семейството ти, взети вкупом, представляват сбор от дръзки сноби, а пък поотделно — неумолими грубияни.

— Микобър — каза жена му, като поклати глава, — не! Ти никога не си ги разбирал и те никога не са те разбирали!

Мистър Микобър се покашля.

— Да, те никога не са те разбирали, Микобър — повтори тя. — Изглежда, не са способни за това. Ако е така, толкова по-зле за тях. Мога само да ги съжалявам.

— Много ми е мъчно, скъпа ми Ема — каза с разкаяние мистър Микобър, — че от устата ми се изплъзнаха изрази, които могат да създадат впечатление, макар и далечно, че са били доста силни. Едничкото нещо, което казвам, е, че мога да отида в чужбина и без благоволението на семейството ти, накъсо казано — без да имат възможност да ми обърнат студено гръб и че, общо взето, бих предпочел да напусна Англия със собствения си порив, без да чакам вдъхновение и от тях. Но едновременно с това, скъпа моя, ако те благоволят да отговорят на писмата ти — което от дружен опит можем да считаме за малко вероятно, — далеч съм от мисълта да бъда пречка на желанията ти.

Като постигнаха по този начин съгласие, мистър Микобър предложи ръка на жена си и като хвърли поглед върху купа книги и документи, лежащи на масата пред Тредълс, каза, че ще ни оставят сами — нещо, което церемониално сториха.

— Драги ми Копърфийлд — каза Тредълс подир тяхното излизане, като се облегна назад в стола си и ме погледна с обич, която накара очите му да почервеният и косите му да щръкнат по всички посоки, — не ти искам извинение за това, че те занимавам с делови работи, защото знам, че дълбоко те интересуват и може би ще те откъснат от мислите ти. Драги ми приятелю, да се надявам ли, че това не те преуморява?

— Чувствувам се както обикновено — казах аз след малко мълчание. — Имаме основание да мислим по-скоро за леля, отколкото за когото и да било другиго. Ти знаеш колко много направи тя.

— Разбира се, разбира се — отвърна — Тредълс. — Та кой ли би го забравил!

— Но дори и това не е всичко — казах аз. — През последните две седмици възникна за нея една нова тревога и тя трябваше да ходи и се връща от Лондон всеки ден. На няколко пъти тръгваше за там рано и отсъствуваше до вечерта. Снощи, макар че й предстоеше пътуване и дотук, тя се прибра вкъщи почти в полунощ. Знаеш колко е внимателна към другите. Не иска да ми каже какво се е случило, та да я разтревожи толкова много.

Много бледа и с дълбоко врязани в лицето й бръчки, леля седеше неподвижна, докато свърших. Тогава няколко сълзи се отрониха по бузите й и тя сложи ръката си върху моята.

— Няма нищо, Трот, нищо. Вече няма какво да се случва. С времето всичко ще узнаеш. А сега, мила Агнеса, нека се позанимаем с тези работи.

— Трябва да бъда справедлив към мистър Микобър и да кажа — обади се Тредълс, — че макар да не дава вид на човек, който се труди за собствените си работи, той е действително неуморим, когато действува за другите. Никога не съм виждал подобен на него. Ако винаги е карал така, понастоящем трябва да е на двеста години! С такъв жар и напрежение е работил! Как се е ровил ден и нощ между разни книжа и документи! А какво да кажем за невероятното количество писма, които ми изпращаше оттук в дома на мистър Уикфийлд и които ми е давал през масата насреща ми, когато много по-лесно би могъл да ми каже това, което бе изложил в тях!

— Писма! — извика леля. — Предполагам, че и сънищата му са във вид на писма!

— А и мистър Дик също така — каза Тредълс, — и той направи чудеса! Веднага след като беше освободен от длъжността да наблюдава Юрая Хийп, когото пазеше с ненадминато усърдие, той се отдаде в помощ на мистър Уикфийлд. И с право мога да заявя, че жаждата му да ни помогне в разследванията и несъмнената полза, която ни оказа, като изпълняваше разнообразните ни поръчения, действително усилваше енергията ни.

— Дик е забележителен човек! — възкликна леля. — И винаги съм повтаряла това. Трот, ти го знаеш много добре.

— Щастлив съм да кажа, мис Уикфийлд — продължи Тредълс едновременно меко и сериозно, — че във ваше отсъствие състоянието на мистър Уикфийлд много се подобри. Освободен от товара, който така дълго му е тежал, и от преследващите го страхове, той вече е друг човек. Понякога дори накърнената му способност да съсредоточава паметта и вниманието си върху отделни делови въпроси се възстановяваше до голяма степен и той можа да ни помогне да си изясним много неща, което без неговото участие би било много трудно, ако не безнадеждно. Но вместо да продължавам да клюкарствувам върху това и онова, по-добре ще е да се спра на резултатите, иначе никога няма да свърша.

Естественото му държание и приятната му простота ни дадоха да разберем, че той каза всичко това, да ни ободри и да даде възможност на Агнеса да чуе да се говори за баща й с по-голямо доверие. Но дори и да не беше така, думите му биха ни доставили голямо удоволствие.

— А сега да видим в какво състояние са работите — продължи Тредълс, като взе да се рови из намиращите се на масата книжа. — След като приведохме в порядък приходите и разходите и се справихме най-напред с неумишлено създадените неразбории и на второ място — с умишлените подправки и измами, ние сме в състояние да заявим, че сега мистър Уикфийлд може да ликвидира работата си, без да накърни интересите на клиентите си.

— О, слава богу! — възкликна с жар Агнеса.

— Но — каза Тредълс — сумата, която ще му остане като средство за поддръжка, е толкова малка, вероятно не повече от няколкостотин лири стерлинги, че дори и да се продаде къщата, смятам, може би не би било зле той да продължава да управлява имуществото, на което толкова отдавна е пълномощник. Приятелите му биха могли да му дават съвети, щом като сега вече е свободен. Самата вие, мис Уикфийлд, Копърфийлд, аз…

— И аз съм мислила по този въпрос, Тротууд — каза Агнеса, като вдигна поглед към мен, — но това не бива да става, макар и да го препоръчва един приятел, комуто съм така признателна и на когото всички дължим толкова много.

— Не казвам, че го препоръчвам — забеляза Тредълс. — Само смятам, че е редно да спомена за тази възможност. Нищо повече.

— Радвам се да чуя, че казвате това — отвърна твърдо Агнеса, — тъй като то ми дава надежда, едва ли не увереност, че мислим еднакво. Драги мистър Тредълс и Тротууд, какво повече бих желала, щом татко може с чест да ликвидира! Винаги съм си мечтала, ако имам възможност да го освободя от грижите, които го сковаваха, да му възвърна поне част от любовта и грижите, които му дължа, и да посветя живота си на него. В продължение на дълги години това е била най-свидната ми надежда. Да поема бъдещето ни в свои ръце ще бъде следващата ми голяма радост — следващата подир освобождаването му от всякакво усилие и отговорност.

— Мислила ли си как ще осъществиш това, Агнеса?

— Често! Аз не се боя, драги Тротууд. Сигурна съм, че ще успея. Толкова хора тук ме познават и имат добри чувства към мен, че съм положителна в това. Имайте доверие в мен. Нашите нужди не са много. Ако дам под наем скъпия стар дом и открия училище, ще бъда полезна и щастлива.

Спокойният й и весел глас така живо ми припомни за скъпия стар дом и за моето самотно жилище, че натежалата на сърцето ми мъка не ми позволи да кажа нищо.

В продължение на няколко минути Тредълс си даде вид, че е зает с книжата си.

— Следващият въпрос, мис Тротууд — подхвана Тредълс, — е относно вашето имущество.

— Да, господине — въздъхна леля. — Едничкото нещо, което мога да кажа, е, че бих могла да понеса, ако не е оцеляло; ако ли пък е възможно да си го възвърна, ще го приема с удоволствие.

— Струва ми се, че в началото то се е състояло от осем хиляди лири стерлинги, вложени в ценни книжа, нали? — каза Тредълс.

— Точно така — отвърна леля.

— Не мога да ви дам отчет за повече от пет — каза Тредълс смутено.

— Искате да кажете пет хиляди, или пет лири стерлинги? — запита леля с необикновено спокойствие.

— Пет хиляди лири стерлинги — отговори Тредълс.

— Та това беше всичкото — каза леля. — Аз сама продадох ценни книжа за три хиляди. Хиляда платих за встъпването ти в Църковния съд, драги ми Трот, а останалите две са у мен. Когато изгубих онези, сметнах за разумно да не казвам нищо за тази сума, а да я пазя тайно за черни дни. Исках да видя как ще излезеш от изпитанието, Трот; и ти стори това благородно — с постоянство, уверен в себе си и самоотвержен! Същото направи и Дик. Не ми говорете, защото нервите ми са малко разстроени.

Като я виждахме да седи съвсем изправена, със скръстени ръце, никой не би помислил това. Тя обаче беше жена с удивително самообладание.

— Тогава е удоволствие мога да кажа — провикна се Тредълс със светнало от радост лице, — че цялото ви имущество е възстановено!

— Няма защо да ме поздравявате за това! — възкликна леля. — Кажете ми как е станала цялата работа, господине.

— Вие смятахте, че сумата е злоупотребена от мистър Уикфийлд, така ли? — запита Тредълс.

— Разбира се, че смятах, и затова мълчах — каза леля. — Агнеса, нито дума!

— И действително — каза Тредълс, — ценните книжа са били продадени по силата на пълномощното, което той е притежавал от вас; обаче няма нужда да казвам кой е извършил продажбата, нито кой е сложил подписа на мистър Уикфийлд. След това този мошеник е заявил пред мистър Уикфийлд и дори е доказал с цифри, че е използвал тази сума (като е заявил по силата на общи нареждания), за да прикрие други липси и недоимъци. Бидейки слаб и безпомощен в ръцете му, мистър Уикфийлд ви е заплащал след това лихви върху капитал, за който е знаел, че не съществува, и по този начин за нещастие сам е станал участник в измамата.

— И най-после взе вината върху себе си — прибави леля, — като ми написа едно побъркано писмо, в което сам се обвиняваше в обир и в какви ли не злодеяния. След това рано една сутрин аз го посетих, поисках една свещ, изгорих писмото му и му казах, че ако някога успее да ми възстанови парите и да си възвърне честта, нека го стори; а ако не успее, да запази всичко в тайна заради дъщеря си… Ако някой продума нещо, веднага ще напусна къщата!

Всички замълчаха, а Агнеса покри лице с ръцете си.

— Е, драги приятелю — каза леля след малко, — значи вие наистина иззехте парите от онзи, така ли?

— Мистър Микобър така го бе притиснал до стената — каза Тредълс — и беше приготвил толкова нови доказателства, ако някое от вече представените се окажеше недостатъчно, че той не можеше да ни избяга. И най-удивителното е, че както ми се струва, той е взел тази сума не толкова за да задоволи алчността си, която съвсем не е малка, а по-скоро от омраза към Копърфийлд. Каза ми това съвсем ясно. Прибави също така, че би изхарчил тази сума само за да ощети и навреди на Копърфийлд.

— Ха! — възкликна леля, като сбра замислено вежди и хвърли поглед към Агнеса. — И какво стана с него?

— Не знам. Махна се оттук заедно с майка си, която през всичкото време се вайкаше, молеше и се разкайваше. Отидоха си с един от вечерните лондонски дилижанси и не знам за тях нищо повече от това, че ненавистта му към мен е голяма. Той ме счита също така виновен за злочестината си, както и мистър Микобър. Както му заявих, сметнах това за ласкателство.

— Предполагаш ли, че той има пари, Тредълс? — запитах аз.

— О, да, навярно има — отвърна той, като поклати сериозно глава. — Смятам, че по един или друг начин е успял да прибере значителна сума. Обаче, Копърфийлд, ако си имал възможност да наблюдаваш постъпките му, смятам, че ще дойдеш до заключението, че парите никога няма да попречат на този човек да върши мошеничества. Той е такова въплъщение на лицемерието, че каквато и цел да преследва, ще върши това престъпно. То е едничката отплата, която получава за външните спирачки, които си налага. Винаги ще пълзи по земята, за да постигне някоя едра или дребна цел, и винаги ще преувеличава всяка пречка на пътя си, както ще мрази и подозира всеки, който по най-невинен начин застане между него и целта му. Така престъпните му домогвания всеки миг ще стават още по-престъпни при наличността и на най-малката причина или изобщо без всякаква причина. Достатъчно е да имаме предвид нашата история, за да разберем това — каза Тредълс.

— Той е просто чудовищно подъл! — каза леля.

— Не знам — забеляза замислено Тредълс. — Мнозина могат да бъдат много подли, когато решат да станат такива.

— А как стои работата с мистър Микобър? — запита леля.

— Действително, трябва още веднъж да отдам заслуженото на мистър Микобър — каза весело Тредълс. — Ако не беше неговото търпение и настойчивост в продължение на толкова време, ние никога не бихме се дори надявали да се доберем до тези резултати. И струва ми се, че е направил всичко това само заради възтържествуването на справедливостта. Достатъчно е да си помислим какви облаги би могъл да получи от Юрая Хийп за мълчанието си.

— И аз мисля същото — казах аз.

— Какво смятате, че трябва да му дадем? — запита леля.

— О, преди да стигнем дотам, има още две неща — каза малко смутено Тредълс. — Най-напред съществуват няколко полици, които мистър Микобър му е давал за авансите, получавани от него…

— Е, добре, те трябва да се заплатят — каза леля.

— Да, но не знам къде са, нито пък кога Юрая ще ги използува срещу него — прибави Тредълс, като разтвори широко очи. — Предполагам, че докато замине, мистър Микобър непрестанно ще бъде арестуван или пък ще бъде затварян за дългове.

— В такъв случай ще трябва непрестанно да го освобождаваме и изваждаме от затвора — каза леля. — На какво възлиза дължимата от него сума?

— Мистър Микобър е вписал тези сделки — тъй като той ги нарича най-церемониално „сделки“ — в една книга и според изчисленията му сумата възлиза на сто и три лири стерлинги и пет шилинга — каза усмихнато Тредълс.

— И какво смятате, че трябва да му дадем, включително и тази сума? — запита леля. — Мила моя — обърна се тя към Агнеса, — ти и аз после ще се споразумеем как ще си я поделим. Колко да я направим? Петстотин лири стерлинги?

Тук и двамата с Тредълс се намесихме. Препоръчахме да му се даде една малка сума в наличност и да заплатим дължимото му на Юрая, без да се отнасяме за това до него, като посрещаме падежите на полиците му, когато настъпи срокът им. Предложихме да заплатим пътя и екипировката на семейството и да им дадем на ръка сто лири стерлинги, като вземем сериозно обещанието на мистър Микобър за плащането на направените му от нас аванси, понеже за него ще е благотворно да смята, че ни е задължен. Освен това предложих да обясня характера и миналото му на мистър Пеготи, на когото знаех, че мога да разчитам, и да му поверя една сума от други сто лири стерлинги, от които да му дава, когато намери за необходимо. Също така предложих да разкажа на мистър Микобър толкова от историята на мистър Пеготи, колкото смятам, че ще е удобно, за да могат да се заинтересуват един от друг и да си помагат взаимно. Всички възприеха горещо тези предложения и трябва веднага да спомена, че двамата скоро се опознаха и сприятелиха.

Като забелязах как Тредълс отново поглежда загрижено леля, му напомних, че както беше споменал, има още една точка, върху която трябва да ни осветли.

— Ти и леля ти трябва да ми простите, ако засегна един болезнен въпрос, тъй като боя се, че той действително е такъв — каза Тредълс колебливо, — но смятам, че е необходимо да ви го припомня. В деня на паметното разобличение на Юрая Хийп от страна на мистър Микобър Юрая изказа известна заплаха относно лелиния ти… съпруг.

Леля, запазила вцепенената си стойка и външното си спокойствие, кимна утвърдително.

— Може би това е било само една безцелна дързост от негова страна — забеляза Тредълс.

— Не — отвърна леля.

— Наистина е съществувал такъв човек — простете ми за въпроса — и той е бил подчинен на волята на Юрая, нали?

— Да, добри ми приятелю — каза леля.

Лицето на Тредълс видимо се удължи и той обясни, че не е могъл да засегне този въпрос, че подобно на задълженията на мистър Микобър към Юрая последният не е включил и него в условията си, че вече нямаме никаква власт над Юрая, който без съмнение би ни нанесъл всяка вреда, ако му се удаде случай.

Леля продължаваше да мълчи, докато няколко сълзи се търкулнаха по бузите й.

— Вие сте напълно прав — каза тя. — Проявявате истинска грижливост, като споменавате и този въпрос.

— Мога ли аз или пък Копърфийлд да направим нещо? — запита мило Тредълс.

— Нищо — отвърна леля. — Благодаря ви много. Това е напразна заплаха, драги ми Трот. Нека повикаме мистър и мисис Микобър. И никой от вас да не ми приказва! — С тези думи тя поглади роклята си и седна изправена, като се загледа към вратата.

— Е, мистър и мисис Микобър! — каза леля, когато двамата съпрузи влязоха. — Прощавайте, че тъй дълго ви държахме вън, обаче трябваше да разискваме върху изселването ви и сега ще ви кажем какво смятаме, че трябва да се направи.

За най-голямо удоволствие на цялото семейство (присъствуваха и децата) тя даде на мистър Микобър подробни обяснения, които така много отговаряха на схващанията му относно изискванията на търговските сделки, че не можахме да го удържим да не изтича навън, за да купи необходимите формуляри за полици. Обаче радостта му бе помрачена от един внезапен удар, тъй като след пет минути той се върна придружен от един полицай и ни заяви всред поток от сълзи, че всичко е загубено. Напълно подготвени за това събитие, което беше безспорно дело на Юрая Хийп, незабавно заплатихме сумата и след още пет минути мистър Микобър седеше до масата, попълваше полиците с израз на съвършено доволство, което само тази обична за него дейност или правенето на пунш можеха да изпишат по светналото му лице. Истинско зрелище беше да се наблюдава как той работи върху полиците с радостта на художник, докосва ги като картини, поглежда ги отстрани, вписва в бележника си дати и суми, разглежда ги, след като ги свърши, обладан от съзнанието за голямата им значимост.

— Най-доброто, което можете да направите, господине — обади се леля, — ако желаете да послушате съвета ми, е да изоставите завинаги тази дейност.

— Госпожо — отвърна мистър Микобър, — моето намерение е да впиша това в девствената страница на бъдещето. Мисис Микобър ще го засвидетелствува. Надявам се, че синът ми Уилкинс никога не ще забрави, че е по-добре да сложи ръката си в огъня, отколкото да държи в нея змиите, които отровиха живота на нещастния му родител! — Дълбоко развълнуван и в миг придобил трагичен вид, мистър Микобър загледа змиите с мрачно отвращение (в което следите от предишното му възхищение към тях не бяха съвсем изчезнали), сгъна ги и ги прибра в джоба си.

Това сложи край на тази вечер. Бяхме изтощени от скръб и умора и леля и аз възнамерявахме да се завърнем в Лондон на другата сутрин. Микобърови щяха да ни последват, след като продадат покъщнината си на някой търговец. Работите на мистър Уикфийлд щяха да бъдат доуредени под ръководството на Тредълс, а след като това се свършеше, и Агнеса щеше да дойде в Лондон. Прекарахме нощта в старата къща, която, освободена от присъствието на Хийпови, изглеждаше прочистена от зараза. Легнах в старата си стая подобно на корабокрушенец скитник, прибрал се у дома си.

На следния ден отидохме в лелината къща — не в моята; и когато седяхме сами, както едно време, преди да си легнем, тя каза:

— Трот, наистина ли желаеш да узнаеш какво ми тежеше напоследък?

— Наистина, лельо. Ако някога е имало момент, когато съм искал да споделя скръбта и мъката ти, той е настоящият.

— Самият ти преживя достатъчно силна скръб, мое дете — каза тя с обич, — без да прибавям и своите малки огорчения. Нищо друго, Трот, не би ме накарало да ги скрия от теб.

— Знам това много добре — казах аз. — Но открий ми ги сега.

— Би ли дошъл с мен утре сутринта?

— Разбира се.

— В девет часа. Тогава ще ти кажа.

И наистина в девет часа на другото утро ние наехме един файтон, който ни закара в Лондон. Продължихме доста по улиците, докато стигнахме до една от големите болници. Точно до зданието беше спряла една обикновена погребална кола. Кочияшът позна леля и след като тя му махна с ръка от прозореца на файтона ни, той подкара бавно напред. Ние го следвахме.

— Сега разбираш, Трот, нали? — каза леля. — Той свърши…

— В болницата ли почина?

— Да.

Тя седеше неподвижна до мен, но аз отново видях сълзи по лицето й.

— Той и по-рано беше тук веднъж — каза леля. — Боледуваше от дълго време — през последните години организмът му беше съвсем отслабнал и разстроен. Когато напоследък разбра какво е състоянието му, изпрати да ме повикат. Тогава разстоянието го замъчи, много го мъчеше.

— Знам, че ти отиде, лельо, нали?

— Да, отидох и след това доста често го виждах.

— Нали той почина вечерта преди да заминем за Кентърбъри? — казах аз.

Леля кимна.

— Никой не може да му навреди сега — каза тя. — Онова беше само празна заплаха.

Погребалната кола и файтонът ни излязоха от града и се спряха на гробището при Хорнзи.

— По-добре тук, отколкото на улицата — каза леля. — Тук се е родил.

Слязохме и последвахме простичкия ковчег до едно кътче, което добре си спомням и където прочетоха погребалната служба, отдаваща мъртвеца на пръстта.

— Преди тридесет и шест години, на този ден, мое момче, ние се венчахме — каза леля, когато се връщахме към файтона. — Дано бог прости на всички ни!

Мълчаливо заехме местата си. Тя дълго седя, без да проговори, взела ръката ми в своята. Най-после избухна внезапно в сълзи и каза:

— Когато се омъжих за него, Трот, той беше много хубав човек — и колко много се измени оттогава!

Това не трая дълго. След като сълзите я облекчиха, тя скоро се успокои и дори се развесели. Каза ми, че нервите й били малко разстроени, иначе никога нямало така да избухне. Дано бог прости на всички ни!

Върнахме се в къщичката й в Хайгит, където намерихме следната къса бележка, която беше пристигнала със сутрешната поща, от мистър Микобър:

Кентърбъри, петък

„Скъпа госпожо и Копърфийлд,

Прекрасната обетована земя, появила се напоследък на хоризонта ни, е отново обвита в непроницаеми мъгли и е завинаги скрита от очите на клетника, чиято съдба е решена!

Издадена е нова заповед за задържането ми в затвора «Кралската скамейка» в Уестминстър по причина на една неплатена моя полица, чийто кредитор е Юрая Хийп. Понастоящем ответникът на процеса Хийп — Микобър е жертва на прокурора, който го е взел под своята юрисдикция.

Настъпил е денят, настъпил е часът.

И битката вече наближава,

виж, задават се войските на гордия Едуард,

идва часът на робство и вериги!

И тъй като има една точка, след която душевните мъки стават вече непоносими, а аз чувствувам, че съм я достигнал, поради което краят ми наближава и земният ми път е към своя завършек. Бог да ви благослови, бог да ви благослови! Ако в бъдеще някой пътник, подтикван от любопитство, и, нека се надяваме — от съчувствие, посети мястото, определено за задържане на длъжници в този град, може би ще се замисли, като проследи върху стените на затвора издрасканите с ръждясал гвоздей непознати инициали:

У.М.“

„П.П. Отварям наново настоящото, за да ви съобщя, че нашият общ приятел мистър Томъс Тредълс (който все още не ни е напуснал и който изглежда необикновено добре) заплати дълга и разноските от името на благородната мис Тротууд и че семейството ми и аз сме на върха на земното блаженство.“