Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (20)

XIX глава
Оглеждам се наоколо и правя едно откритие

Съмнявам се дали в дъното на сърцето си се радвах, или съжалявах, когато учението ми се свърши и дойде време да напусна училището на доктор Стронг. Бях прекарал там щастливи дни, бях се привързал към доктора и бях заемал видно място в този малък свят. Поради това съжалявах, че напущам, но имаше и причини, макар маловажни, които ме караха да се радвам. Мъглявото усещане, че съм свободен млад човек, когото чакат чудни преживявания и дела, както и мисълта за неотразимото впечатление, което щях да направя на всички, ме теглеха към широкия свят. Тези въображаеми доводи бяха така дълбоко проникнали в момчешкия ми ум, че сега, като разсъждавам, виждам, че съм напуснал училище без особена мъка. Раздялата с него не ми се отрази повече, отколкото коя да е раздяла. Напразно се старая да си припомня подробностите, както и изпитваните от мен чувства. Изглежда, че не са оставили дълбоки следи в съзнанието ми. Сигурно съм бил слисан от разкритите пред мен нови хоризонти. Животът тогава ми се струваше като фантастичен разказ, който скоро щях да започна да чета.

Леля ми и аз надълго и сериозно разисквахме относно попрището, на което трябваше да се отдам. В продължение на повече от една година се мъчих да дам задоволителен отговор на често повтаряния от нея въпрос: „Какъв смяташ да станеш?“ Аз обаче нямах никаква ясно определена наклонност. Ако бях запознат с тайните на мореплаването, щях да бъда напълно задоволен да поема командуването на някаква експедиция и триумфално да завърша околосветското си пътешествие с велико откритие. Но тъй като не бях в състояние да осъществя този фантастичен план, бях подтикван от едничкото желание да си намеря някакво поприще, което да не й тежи много парично, и добросъвестно да изпълнявам задълженията си, каквито и да бъдат те.

Мистър Дик редовно присъствуваше на нашите съвещания, като си даваше замислен и мъдър вид. Само веднъж направи едно предложение. Не знам защо, каза да стана майстор медникар. Леля го посрещна така неодобрително, че той вече не посмя да направи второ, като само се ограничи да се вслушва внимателно в мненията й и да подрънква с парите си.

— Трот, виж какво, миличък — каза ми един ден, по Коледа, леля ми, след като бях напуснал училището. — Тъй като още не сме разрешили този трънлив въпрос, а трябва, доколкото можем, да не го разрешим погрешно, най-добре би било да го изоставим за известно време. Междувременно ти ще се опиташ да гледаш на него по-иначе, а не като ученик.

— Ще сторя това, лельо.

— Смятам, че една малка промяна, както и поглед на живота вън оттук ще ти помогнат да разбереш по-добре собствените си стремежи и да вземеш по-благоприятно решение. Най-добре ще бъде да попътуваш малко, например да отидеш към родния си край и да погостуваш на онази жена с най-чудноватото име — завърши речта си леля ми, която, види се, още не можеше да прости на Пеготи, че се нарича така.

— Това би ми допаднало най-много от всичко на света, лельо!

— Прекрасно — продължи леля ми, — тъй като то допада и на мене. Но, разбира се, естествено и разумно е да желаеш да отидеш там. И аз се надявам, Трот, че всичко, което вършиш, ще бъде едновременно естествено и разумно.

— И аз се надявам, лельо.

— Сестричката ти Бетси Тротууд щеше да бъде най-естественото и най-разумното момиче в света — каза леля ми. — Ти трябва да си достоен за нея.

— Надявам се, че ще бъда достоен за теб, лельо. За мен това ще е достатъчно.

— Истинска милост божия е, че онова клето дете, майка ти, не е сега жива — каза леля ми, като ме погледна с възхищение, — тъй като щеше така да се възгордее с момчето си, че малката й главица щеше да се завърти напълно, ако изобщо това би било още възможно.

Леля ми винаги имаше обичай да изразява слабостта си към мен, като я приписваше на клетата ми майка.

— Да те благослови господ, Тротууд, колко ми напомняш на нея.

— И надявам се, че това ти е приятно, лельо.

— Дик, той така много прилича на нея — каза натъртено леля ми. — Струва ми се, че го виждам точно такъв, каквато беше тя онзи следобед, преди да почнат мъките й. Божичко, колко много й прилича!

— Наистина ли? — запита мистър Дик.

— А също така прилича и на баща си — каза решително тя. — Да, много прилича на баща си! — повтори мистър Дик.

— Но, Трот, искам да бъдеш здрав не само физически, а и нравствено — продължи леля ми, като си поклати бонето и стисна юмрук. — Искам да имаш силна воля и твърд характер, Трот. Да се влияеш само от доброто. Такъв искам да бъдеш. Такива трябваше да бъдат и родителите ти и тогава животът им щеше да бъде по-друг. Изказах надежда, че ще бъда такъв, какъвто желае тя.

— Трябва от дребните неща да започнеш да разчиташ само на себе си и да действуваш самостоятелно — продължи леля ми. — Ще те изпратя да пътуваш самичък. По едно време ми хрумна да помоля мистър Дик да те придружи, но после реших, че ще го оставя тук да се грижи за мен.

Мистър Дик доби малко разочарован изглед, но после съзнанието за честта да се грижи за най-прекрасната жена на света отново освети лицето му.

— Освен това — продължи леля ми — да не забравяме и мемоарите му.

— О, да — каза забързано мистър Дик. — Знаете, Тротууд, възнамерявам да ги свърша в най-скоро време. Да, в най-скоро време. Онзи крал обаче все влиза вътре, все се вмъква — каза мистър Дик и след като позамълча, прибави: — И тогава хубава каша се забърква!

Скоро след това леля ми ме снабди с една хубава сумичка пари и с един куфар и сърдечно ме изпрати. На раздяла ми даде множество съвети и ме целуна няколко пъти. Спомена също така, че тъй като целта й е да поразгледам божия свят, не би било зле да се отбия за няколко дни в Лондон било на отиване за Съфък, било на връщане оттам. С една дума, в продължение на три седмици или един месец бях свободен да върша каквото си искам. Едничките условия, които ограничаваха свободата ми, бяха съветът да видя широкия свят, както и задължението да пиша три пъти седмично.

Най-напред отидох в Кентърбъри, за да се сбогувам с мистър Уикфийлд и Агнеса (не бях освободил още хубавата си стая в дома им), както и с добрия доктор Стронг. Агнеса много се зарадва, когато ме видя, и каза, че къщата съвсем се е изменила, откакто съм я напуснал.

— И аз не съм същият, когато не съм тук — казах й аз. — Сякаш дясната ми ръка ми липсва, когато не съм при теб. Но с тези думи съвсем не казвам нещо много, тъй като в ръката ми няма нито сърце, нито разум. А ти ръководиш и даваш мъдрост на всички, които са край теб, Агнеса.

— Всеки, който е край мен, ме разглезва — каза усмихнато тя.

— Не. Това е, защото си съвсем различна от другите момичета. Ти си така добра, така кротка, с такъв благ характер, а и винаги имаш право.

— Говориш ми — каза, смеейки се, Агнеса, която седеше и работеше нещо, — сякаш съм бившата мис Ларкинс.

— Хайде! Не е честно да злоупотребяваш с искреността ми — отвърнах, като се изчервих при спомена за бледосинята си покорителка. — Но аз винаги ще ти се доверявам, Агнеса. Никога няма да отвикна от това. Когато изпадна в беда или когато се влюбя, винаги ще споделям всичко с теб, ако ми позволиш — дори и когато се влюбя истински.

— Ха, та ти винаги си се влюбвал истински! — каза Агнеса, като пак избухна в смях.

— О, не, досега съм се влюбвал само хлапашки или ученически — отвърнах аз, като се засмях, на свой ред позасрамен. — Времената се менят и сигурно ще дойде ден, когато ще се влюбя до уши. Чудно ми е, как ти не си се влюбила истински досега?

Агнеса отново се засмя и поклати глава.

— О, много добре знам, че не си! Иначе сигурно би ми се доверила или пък навярно би ме оставила да отгатна — казах аз, след като забелязах, че тя поруменя леко. — Но не познавам никой, достоен за любовта ти, Агнеса. Бих позволил да те обича само някой много по-благороден и по-ценен от всички хора, които съм срещал досега. За в бъдеще ще бдя зорко и ще държа сметка за всичките ти обожатели, и уверявам те, ще бъда много придирчив към щастливия избраник.

Продължихме да си приказваме така полушеговито, полусериозно, както си имахме обичай още от детинство. Но внезапно Агнеса вдигна очи и заговори със съвсем друг тон:

— Тротууд, трябва да те запитам нещо, за което едва ли скоро ще ми се удаде случай. Ще ти задам един въпрос, който, струва ми се, не бих задала другиму. Не си ли забелязал напоследък някаква промяна в баща ми?

Бях забелязал и често се бях чудил дали и тя я е забелязала. Изглежда, че видът ми й бе подсказал това, тъй като за миг очите й се сведоха и видях в тях сълзи.

— Кажи ми, какво си забелязал? — запита ме тя с нисък глас.

— Струва ми се, че… Агнеса, трябва ли да бъда искрен? Ти знаеш колко, го обичам.

— Да — отвърна тя.

— Струва ми се, че той не си помага, като се увлича в тази своя привичка, която видях в него още щом дойдох тук. Много често нервничи, или поне така си въобразявам.

— Не, не е въображение — каза Агнеса, като поклати глава.

— Ръката му трепери, говорът му е неясен, а погледът му блуждае. Забелязал съм, че точно тогава и когато е най-малко на себе си, го викат по някаква работа.

— Юрая — каза Агнеса.

— Да; и усещането, че не е годен за работата или че не я е разбрал добре, или че е издал състоянието си въпреки усилията си, го тревожи толкова много, че на следния ден той е по-зле, на другия още по-зле и тогава изпада в пълно униние. Не искам да те плаша, Агнеса, но трябва да ти кажа, че миналата вечер го видях в такова разположение на духа да обронва глава на ръцете си и да рони сълзи като дете.

Още не се бях доизказал, когато тя сложи лекичко ръка на устата ми и след миг вече я видях да увисва на рамото на баща си до вратата. Когато и двамата погледнаха към мен, изражението на лицето й беше просто трогателно. В него имаше такава дълбока привързаност, такава признателност за всичката му любов и грижи, че никакви нейни думи не биха ми направили по-силно впечатление. Нищо не можеше да ме разчувствува повече от този поглед, в който се четеше гореща молба към мен да бъда винаги снизходителен към слабостите му, дори и в най-съкровените си мисли, и никому да не позволявам да го огорчава. Тя се гордееше с него и му беше предана, но едновременно с това му съчувствуваше и го съжаляваше, като разчиташе и на мен да проявявам същите чувства.

Щяхме да пием чай при доктора. Отидохме там в обичайния час и около камината в кабинета заварихме доктора, младата му съпруга и майка й. Докторът, който гледаше на пътуването ми като на заминаване за Китай, ме посрещна като виден гост и поиска да сложат в огъня още едно-две дървета, за да види по-добре лицето на бившия си ученик.

— Няма да видя много други лица, които да заменят това на Тротууд — каза той, като грееше ръцете си. — Започнал съм да ставам ленив и се нуждая от спокойствие. След шест месеца ще се откажа от всичките си ученици и ще започна да водя по-тих живот.

— На няколко пъти сте заявявали това през последните десет години, докторе — каза мистър Уикфийлд.

— Но сега действително възнамерявам да го сторя — отвърна докторът. — Старшият преподавател ще заеме мястото ми — този път вече говоря сериозно, — така че в скоро бъдеще ще трябва да съставите договора ни и да ни обвържете като двама мошеници.

— И ще е необходимо — добави мистър Уикфийлд — да се погрижа да не накърнят интересите ви, а? Нещо, което непременно би станало с всеки договор, който бихте сключили сами. Е, добре, аз съм готов. В професията ми има и по-тежки задължения.

— Тогава няма да мисля за нищо друго освен за речника си — каза докторът усмихнат — и за тази, с която съм свързан с друг договор — Ани.

Ани седеше край масата до Агнеса и ми се стори, че когато мистър Уикфийлд я погледна, тя отбягна погледа му така плахо и свенливо, че сякаш събуди в него някакво подозрение.

— Виждам, че е дошла поща от Индия — каза той след малко мълчание.

— Да, писмо от мистър Джек Молдън — каза докторът.

— Наистина ли!

— Горкичкият Джек! — възкликна мисис Марклъхъм, като поклати глава. — В този ужасен климат! Казват, че там се живеело като върху куп пясък под нагорещено стъкло! Той изглеждаше издръжлив, обаче не е. Очевидно, драги ми докторе, че преди да се реши на това рисковано предприятие, е разчитал по-скоро на душевната си издръжливост, отколкото на физическите си сили. Ани, мила моя, сигурно си спомняш, че братовчед ти никога не се е радвал на много добро здраве, не много добро — повтори натъртено мисис Марклъхъм, като огледа всички ни. — Винаги е имал крехко здраве, още от времето, когато дъщеря ми и той бяха деца и по цял ден се разхождаха, хванати за ръка.

Ани не отговори нищо.

— Правилно ли заключавам от думите ви, госпожо, че мистър Молдън е болен? — запита мистър Уикфийлд.

— Болен? — повтори Стария войн. — Драги ми господине, та от какво ли не страда той!

— Искате да кажете, че е всичко друго освен здрав, така ли? — каза мистър Уикфийлд.

— Точно така — потвърди мисис Марклъхъм. — Сигурно е получил страшни слънчеви удари, заболял е от тропична треска и какво ли не друго. А колкото до черния си дроб, той го отписа още когато тръгна за там!

— Той ли каза всичко това? — запита мистър Уикфийлд.

— Да го казва ли? Драги ми господине — отвърна мисис Марклъхъм, като заклати главата и ветрилото си, — малко познавате моя Джек Молдън, когато задавате този въпрос. Да каже? Никога не би направил подобно нещо. Дори и ако го разпънете между четири бесни коня.

— Мамо! — каза мисис Стронг.

— Ани, мила моя — отвърна майка й, — веднъж завинаги трябва да те помоля да не ме прекъсваш, освен когато искаш да потвърдиш думите ми. Ти знаеш така добре, както и аз, че братовчед ти Молдън би предпочел да го разпънат на колкото искаш коня — защо пък да ограничавам числото им на четири! — осем, шестнадесет, тридесет и два, отколкото да каже нещо, което би било против плановете на доктора.

— Плановете на Уикфийлд — каза докторът, като поглади лице и погледна с разкаяние съветника си. — Или по-скоро общите ни планове. Самият аз казах: тук или в чужбина.

— А аз казах — прибави изтежко мистър Уикфийлд — в чужбина. Аз бях този, който го изпрати там. Отговорността е лично моя.

— О, отговорност! — каза Стария войн. — Направили сте всичко само за добро, драги ми Уикфийлд. Знаем отлично, че всичко е било сторено само за добро. Но ако горкичкият Джек не може да живее там, той по-скоро ще умре, отколкото да развали плановете на доктора. Познавам го много добре — каза Стария войн, като си вееше с печалното спокойствие на пророчица — и съм дълбоко убедена, че той действително ще предпочете да умре, отколкото да развали плановете му.

— Но, госпожо — каза весело докторът, — аз не държа така фанатично на плановете си и мога да ги променя. Мога да предложа други. Ако мистър-Джек Молдън се върне тук поради разстроеното си здраве, няма да му позволим да отива пак в Индия, и ще трябва да изнамерим нещо по-благоприятно за него в родината му.

Мисис Марклъхъм толкова се разчувствува от тези великодушни думи (о, тя съвсем не ги бе предизвикала!), че едничкото нещо, което можа да направи, беше да каже на доктора, че само той е в състояние да бъде толкова благороден, като на няколко пъти целуна ветрилото си и след това го потупа с него. Сетне нежно смъмра дъщеря си, че не изказва гласно благодарността си за показаната към приятеля й от детинство щедрост. Стария войн не пропусна да ни занимае с подробности, засягащи други ценни членове на семейството й, които също заслужават да бъдат подпомогнати.

През всичкото това време дъщеря й не пророни ни дума, нито пък вдигна очи, а мистър Уикфийлд не сваляше поглед от нея. Той, изглежда, не схващаше, че може би някой го наблюдава, и беше напълно погълнат от мислите си. Но когато мисис Марклъхъм завърши речта си, той запита какво точно е писал мистър Молдън за себе си и на кого е писал.

— Ха, ето тук — каза мисис Марклъхъм, като взе едно писмо от камината точно над докторовата глава. — Милият човек пише на самия доктор, да, ето: „Със съжаление ви съобщавам, че здравето ми е доста подкопано и се боя, че ще бъда принуден да се върна за известно време в отечеството си с надеждата да го поправя“. Съвсем ясно, горкичкият! С надежда да го поправи! Но писмото до Ани е още по-ясно. Ани, покажи ми пак онова писмо.

— Не сега, мамичко — каза умолително дъщеря й.

— Мила моя, в някои отношения ти си най-чудноватият човек на света — отвърна майка й. — Какво равнодушие показваш към нещастията на собственото си семейство! Предполагам, че никога нямаше да чуем за това писмо, ако сама аз не ти го бях поискала. Наричаш ли това, миличка, доверие спрямо доктор Стронг? Просто ме изненадваш. Би трябвало да постъпваш съвсем иначе.

Ани даде неохотно писмото и когато го подавах на старата дама, забелязах, че ръката, от която го бях поел, трепери.

— Я да видим къде е този пасаж — каза мисис Марклъхъм, като си сложи лорнета. — „Възпоминанията от едно време, скъпа ми Ани“ — и тъй нататък, — не, не е тук. „Обичливият стар проктор“ — кой е той? Божичко, Ани, колко нечетливо пише твоят братовчед, а аз колко съм глупава! „Доктор“, разбира се. Е, да, обичлив, то се знае. — Тук тя отново целуна ветрилото си и докосна с него доктора, който гледаше добродушно към нас. — Да, намерих го. „Сигурно, Ани, няма да се учудиш, като ти кажа колко много трябва да съм преживял в това далечно място, за да се реша да го напусна въпреки всички рискове. Ако успея, ще си взема отпуск по болест, а ако не — ще си дойда завинаги. Това, което съм понесъл и което продължавам да понасям, е действително неописуемо.“ И ако не е това благородно същество — добави мисис Марклъхъм, като отново докосна доктора с ветрилото си, — мъките на клетия Джек биха били непоносими и за мен.

Мистър Уикфийлд не пророни нито една дума, макар мисис Марклъхъм на няколко пъти да го подканяше с поглед да я подкрепи. Той седеше строг и мълчалив, с втренчени в пода очи, като продължаваше да седи така дълго след като този разговор бе изоставен и бяхме заприказвали за друго. Мистър Уикфийлд рядко вдигаше очи, и то само за да ги отправи за миг към доктора, към жена му или към двамата едновременно.

Докторът много обичаше музика. Агнеса пееше много приятно и изразително, а същото можеше да се каже и за мисис Стронг. И тази вечер те пяха — заедно и поотделно, свириха на четири ръце и изобщо дадоха ни истински малък концерт. Но две неща ми направиха впечатление: първо, макар и Ани да бе възвърнала спокойствието си и да се държеше напълно естествено, между нея и мистър Уикфийлд имаше някаква натегнатост, която напълно ги отделяше един от друг. И второ, изглежда, че на мистър Уикфийлд не се нравеше много приятелството между Ани и Агнеса и той гледаше на него с неодобрение. И трябва да си призная, че тогава си спомних за онова, което бях видял вечерта на заминаването на мистър Молдън. За мен то придоби значение, каквото не бе имало дотогава, и доста ме обезпокои. Невинната красота на лицето й сега не ми изглеждаше така невинна, както по-рано; не вярвах вече на природната грация и очарование на държането й и като наблюдавах Агнеса до нея и си мислех колко добра и вярна е тя, и аз от своя страна започнах да виждам, че дружбата им е много неподходяща.

Приятелството обаче им носеше такава радост и доволство, че благодарение на него вечерта измина тъй бързо, сякаш бе траяла само един час. Тя привърши с една случка, която си спомням много добре. Те си вземаха сбогом и Агнеса се готвеше да прегърне и целуне приятелката си, когато мистър Уикфийлд застана помежду им уж случайно и бързо дръпна Агнеса настрана. И тогава сякаш изминалите дни се стопиха и видях на лицето на мисис Стронг същото онова изражение, което бях забелязал вечерта, когато мистър Молдън замина.

Не мога да кажа какво впечатление ми направи това, нито пък ми бе възможно вече да забравя този израз, който завинаги заличи в спомените ми невинната й красота. Тези мисли ме преследваха и когато се прибрах вкъщи. Сякаш някакъв черен облак се бе надвесил над дома на доктор Стронг. Почитта, която изпитвах към посивялата му коса, се смесваше със съчувствие за злоупотребата, която вършеха спрямо доверчивостта му, както и с ненавист към оскърбителите му. Надвисналата сянка на някаква голяма беда и позор, още без определена форма, падаше като черно петно върху тихото кътче, където бях учил и играл като момче, и сякаш се готвеше да му нанесе жестока обида. Вече не ми правеше удоволствие да си мисля за сериозните, стари, широколистни алоеви дървета, които криеха в себе си вековно мълчание, за спретнатата зелена морава, за каменните урни, за докторската алея и за дружелюбния звън на извисената наблизо катедрала. Сякаш изпълненият с покой олтар на юношеството ми бе ограбен пред очите ми и мирът и честта му бяха захвърлени на ветровете.

Но утрото донесе със себе си раздялата със старинната къща, която Агнеса бе изпълвала с благотворното си влияние; и мисълта за тази раздяла ме обхвана напълно. Несъмнено аз скоро пак щях да дойда тук и може би често щях да спя в старата си стая, но дните на живота ми в този дом бяха отлетели безвъзвратно и миналото нямаше никога да се върне. Когато прибрах останалите там дрехи и книги, изпитвах голяма мъка, макар да не я издавах пред застаналия до мен Юрая Хийп, който така любезно пожела да ми помогне, че в мен неволно се промъкна мисълта: „Колко е доволен, че си отивам“.

Простих се с Агнеса и баща й, като си дадох равнодушен и твърд вид, подобаващ на мъж, и заех мястото си в дилижанса за Лондон, до кочияша. Като минавахме през града, бях така размекнат и изпълнен с всеопрощение, че бях склонен да кимна на стария си неприятел, касапина, и да му подхвърля пет шилинга да се почерпи. Но когато го видях в дюкяна да остъргва големия тезгях, изгледът му бе така свиреп, пък и външният му вид бе така пострадал от липсата на предния зъб, изкъртен от мен, че благоразумно реших да не правя никаква стъпка към помирение.

Спомням си, че когато бяхме вече на шосето, главната ми цел беше да изглеждам колкото се може по-възрастен пред кочияша и да приказвам със съвсем дебел глас. Успях да постигна последното, макар и това да ми причиняваше твърде големи неудобства, но аз упорствах, тъй като го считах за проява на мъжественост.

— В Лондон ли отивате, сър? — запита ме кочияшът.

— Да, Уилям — отвърнах снизходително аз (познавах го от по-рано). — После ще отида в Съфък.

— На лов ли, сър? — запита той.

Той знаеше така добре, както и аз, че по това време на годината в Съфък може да се ходи на лов толкова, колкото и да се хващат китове. Но въпреки това се почувствувах поласкан.

— Още не съм решил — небрежно отвърнах.

— Казват, че птиците там са в изобилие — каза Уилям.

— И аз чувам същото.

— От Съфък ли сте, сър? — запита ме Уилям.

— Да — отвърнах важно аз. — Там е родното ми място.

— Чувал съм, че правят необикновено вкусен ябълков щрудел.

Това обстоятелство не ми беше известно, но се почувствувах длъжен да поддържам славата на родния си край, затова поклатих глава, все едно че казвам: „О, и как още!“

— Пък и конете — каза Уилям. — Ех, това се казва животно! Един съфъкски кон, когато е, както трябва, струва цяла торба злато. Вие занимавали ли сте се с отглеждане на съфъкски коне, сър?

— Не, не — отвърнах аз, — не съм имал този случай.

— Зад мен седи един господин, който, бас държа, е отглеждал цели стада коне — заяви Уилям.

Господинът, за когото ставаше дума, беше кривоглед с едното си око, имаше издадена напред брадичка, носеше висока бяла шапка с тясна плоска периферия, а тесните му кафяви панталони се закопчаваха на външната страна от обувките му до бедрата. Брадичката му стърчеше над рамото на кочияша и бе така близо до мен, че дъхът му просто гъделичкаше темето ми. Когато обърнах глава към него, той погледна към конете с онова око, което не беше кривогледо, и с вид на истински познавач.

— Прав ли съм? — запита Уилям.

— Относно какво? — запита господинът отзад.

— Не сте ли отглеждали цели стада съфъкски коне?

— Ха, как да не съм отглеждал — каза господинът. — Няма порода кон или куче, която да не съм отглеждал. За някои хора конете и кучетата са любимо занимание, а за мен те са храна и питие, дом, жена и деца — четене, писане и смятане, енфие, тютюн и почивка.

— Такъв човек не трябва да бъде оставен да седи зад капрата, нали? — прошепна на ухото ми Уилям, докато подръпваше юздите.

Отгатнах, че тази забележка беше всъщност покана да му отстъпя мястото си. Изчервих се до уши и му отвърнах, че съм готов да се сменя с него.

— Ако нямате нищо против, сър — каза Уилям, — смятам, че така е редно.

Винаги съм считал тази случка за първото си поражение в живота. Когато ангажирвах билета си в агенцията, срещу името ми написаха „място на капрата“, за което дадох на чиновника половин гвинея. Носех подходяща за случая връхна дреха и шал, специално предназначени да правят чест на това място, радвах му се твърде много и смятах, че дилижансът трябва да се гордее с присъствието ми. А сега, още в самото начало, бях изместен от един одърпан кривоглед човек, който нямаше никаква друга заслуга, освен че миришеше на конюшня и можеше да мине край мене с леснината на муха, макар и конете да припкаха доста бързо.

Липсата на самоувереност, която често съм изпитвал при разни дребни случаи, когато е било по-добре да я няма, ме обхвана и сега. Напразно се стараех да говоря с дебел глас. Макар и да приказвах от дъното на стомаха си, до края на пътуването се чувствувах много унижен и страшно млад.

И при все това интересно и забавно беше да седя там горе, зад четирите коня — добре облечен, добре образован и с достатъчно пари в джоба, да търся с поглед местата, където бях спал, когато вървях изморен към Дувър. Всяко кътче на пътя събуждаше цял рояк мисли в главата ми. Когато хвърлях поглед към скитниците, край които минавахме и виждах добре познатия тип лица да се извръщат към нас, сякаш усещах начернената ръка на медникаря отново да ме хваща отпред за ризата. Когато изтопуркахме през тесните улички на Чатъм и зърнах мястото, където живееше старото чудовище, което бе купило жакета ми, протегнах любопитно врат, да видя кътчето, където бях седял ту на сянка, ту на слънце, да чакам да си получа парите. Когато най-после наближихме Лондон и минахме край самия Салем Хаус, където мистър Крийкъл нанасяше побоища с тежката си ръка, бих дал всичко, каквото притежавам, да имам законно право да сляза и да го напердаша, а след това да пусна момчетата на свобода като врабци от кафез.

Отседнахме в „Златният кръст“, Чеъринг крос, който тогава беше мухлясало заведение всред гъсто населена околност. Един келнер ме въведе в столовата, а една камериерка ми показа малката ми стаичка, която миришеше на яхър и беше прихлупена като семейна гробница. Все още болезнено чувствувах колко съм млад, тъй като никой не изпитваше страхопочитание към мен; камериерката се отнасяше с пълно безразличие към мненията ми относно всеки въпрос, а келнерът се държеше свойски и ме съветваше поради неопитността ми.

— Е — каза доверително той, — какво ще обичате за вечеря? Обикновено младите хора си поръчват птици. Да ви дам ли пиле?

Отвърнах, колкото може по-величествено, че не съм в настроение да ям пиле.

— Не сте ли? — каза той. — Говеждото и агнешкото омръзва на младите господа; да ви дам ли телешки котлет?

Съгласих се с това предложение, тъй като не можех да се сетя за нищо друго.

— А желаете ли гъби? — запита келнерът с лукава усмивка, като изкриви глава на една страна. — Обикновено младите господа са преситени от гъби.

Поръчах му с най-дебелия си глас да ми донесе телешки котлет с картофи и всички подобаващи гарнитури и да запита дали няма писма за мистър Тротууд Копърфийлд — макар и да знаех, че няма и не би могло да има, но реших, че ще е по-мъжествено да задам този въпрос.

Той скоро се върна и каза, че няма никакви писма (на което много се зачудих), и почна да слага масата за вечеря в една ниша край камината. Докато вършеше това, ме запита какво бих желал да пия. Поръчах си половин литър шери, но се боя, че за него това беше удобен случай да събере исканото количество от дъната на няколко малки шишета. Добих това впечатление, тъй като, докато четях вестника, го наблюдавах как смесва съдържанията на няколко бутилки зад една ниска дървена преградка подобно на аптекар, който изпълнява рецепта. Когато виното пристигна, то ми се стори доста слабо, а и във вкуса му се долавяха повече английски жилки, отколкото можеше да се очаква от едно непримесено чуждестранно вино. Но аз бях достатъчно свенлив да го пия, без да направя каквато и да било забележка.

Изпаднах в добро настроение (от което разбрах, че тази отрова — алкохолът — не е винаги неприятна) и реших да отида на някакво представление. Избрах си театъра Ковънт Гардън и там, от дъното на една централна ложа, се наслаждавах на драмата Юлий Цезар и новата пантомима. Да видя как всички тези благородни римляни оживяват пред мене и ми служат за забавление, вместо да ме мъчат с речите си, както биваше в училище, бе за мен нова и приятна наслада. Внушителността и тайнствеността на цялото представление, поетичният език, светлините, музиката, публиката, постоянно сменящите се блестящи и величествени декори — всичко това ме замайваше и опияняваше, и когато в дванадесет часа през нощта излязох на улицата под дъжда, сякаш се бях спуснал от облаците, където в продължение на дълги векове бях водил изпълнен с романтика живот, и сега попадах в един жалък, мръсен, слабо осветен свят, където чадърите се удрят един в друг, файтоните пръскат кал и хората вървят безучастно.

Бях излязъл от друга врата и се спрях за малко на улицата, сякаш наистина бях чужденец на тази земя. Но безцеремонното блъскане и бутане на хората скоро ме накара да дойда на себе си и ме отправи към хотела. Докато вървях, пред очите ми все още се възправяше лъчезарното видение, което не изчезна дори и когато, хапнал малко стриди и порто, седях в столовата на хотела с поглед, вперен в огъня, а часът минаваше един.

Бях така погълнат от драмата и от миналото си — тъй като през нея сякаш съзирах предишния си живот, — че не помня кога усетих присъствието на един добре сложен младеж, облечен с изящната небрежност, която така добре си спомнях. Усетих присъствието му, без да разбера кога е влязъл, като продължавах да стоя унесен на огъня в столовата.

Най-после станах и се запътих да спя за най-голямо облекчение на келнера, който непрестанно местеше краката си и ги извиваше по най-различни начини, седнал в мъничкото си килерче зад дървената преградка. Като отивах към вратата, минах покрай господина, който бе влязъл, и сега го видях съвсем ясно. Обърнах се, върнах се малко назад и отново го погледнах. Той не ме позна, но аз веднага разбрах кой е.

В друг момент може би щеше да ми липсва смелостта да го заговоря и може би щях да отложа това за следния ден и да го изгубя. Но в настроението, което ме бе обзело тогава, все още под влиянието на пиесата, аз почувствувах такава благодарност за покровителството, което ми бе оказвал, и любовта ми към него бе така преизпълнила наново сърцето ми, че веднага отидох при него и казах:

— Стиърфорд! Не ме ли познаваш?

Той ме погледна — както си имаше обичай да поглежда понякога, — но разбрах, че не ме позна.

— Боя се, че не се сещаш кой съм — казах аз.

— Боже мой! — възкликна изведнъж той. — Та това е малкият Копърфийлд.

Сграбчих и двете му ръце и просто не можех да го пусна. Ако не се срамувах и ако не се боях да му причиня неудоволствие, щях да го прегърна през врата и да се разплача.

— Никога, никога, никога не съм бил толкова доволен! Драги ми Стиърфорд, колко се радвам, че те виждам!

— И аз се радвам! — възкликна той, като ми стисна сърдечно ръката. — Не се вълнувай толкова, стари ми приятелю! — Виждах обаче, че радостта, която изпитвах от срещата ни, му прави удоволствие.

Избърсах сълзите, които и най-твърдото ми желание да не заплача не бе успяло да спре, и се изсмях неловко сам на себе си, когато седнахме един до друг.

— По какъв случай си тука? — запита ме Стиърфорд, като ме тупна по рамото.

— Пристигнах днес с дилижанса от Кентърбъри. Една моя леля, която живее в онзи край, ме осинови и сега току-що завърших образованието си там. Ами ти защо си тук, Стиърфорд?

— Аз съм това, което хората наричат Оксфордски човек — с една дума, редовно се отегчавам до смърт там и понастоящем съм на път за дома. Изглеждаш прекрасно, Копърфийлд. Точно такъв, какъвто беше и по-рано! Никак не си се изменил.

— Аз веднага те познах, но теб човек може по-лесно да запомни.

Той се засмя, прокара ръка през къдравата си коса и каза весело:

— Знаеш ли, Дейви, аз сега изпълнявам синовния си дълг. Майка ми живее вън от града и тъй като пътищата са в ужасно състояние, а и у дома е страшно скучно, тази вечер останах тук, вместо да продължа по-нататък. Прекарах в града не повече от шест часа, като по-голямата част от времето ми отиде в прозявки и досада в театъра.

— И аз бях на театър — казах аз. — В Ковънт Гардън. Какво величествено и прекрасно представление, Стиърфорд!

Стиърфорд се разсмя сърдечно.

— Драги ми малък Дейви — каза той, като отново ме потупа по рамото, — ти си същинско цвете. Полската маргаритка при изгрев слънце не е по-свежа и по-невинна от тебе. И аз бях в Ковънт Гардън и никога през живота си не съм присъствувал на по-скучно представление. Хей, господине!

Тези думи той отправи към келнера, който най-внимателно ни наблюдаваше отдалеч, а сега се приближи раболепно.

— Къде сте сложили приятеля ми, мистър Копърфийлд? — каза Стиърфорд.

— Моля, господине?

— Къде сте го сложили да спи? В кой номер? Много добре разбираш какво искам да кажа.

— Знаете, господине — започна келнерът и в гласа му звучеше извинение, — понастоящем мистър Копърфийлд е в номер четиридесет и четири.

— И защо, по дяволите, сте сложили мистър Копърфийлд в някаква си таванска стаичка над яхъра? — сепна се Стиърфорд.

— Вижте, мистър Копърфийлд не беше никак взискателен — продължи с все същия тон келнерът. — Ако е за предпочитане, ще му дадем номер седемдесет и втори, сър, до вас.

— Разбира се, че е за предпочитане — отвърна Стиърфорд. — И побързай!

Келнерът веднага излезе да премести багажа ми. Стиърфорд отново се разсмя, като, види се, много се забавляваше от обстоятелството, че са ми дали номер четиридесет и четвърти. Той отново ме тупна по рамото и ме покани да закусвам на другия ден с него в десет часа — покана, която приех с гордост и удоволствие. Тъй като вече бе станало доста късно, ние си взехме свещите, качихме се горе и се разделихме с приятелска сърдечност пред вратата му. Новата ми стая беше много по-хубава от първата и имаше огромно легло. Там, между възглавниците, достатъчни за шестима, скоро заспах блажено и сънувах древния Рим и Стиърфорд, докато ранните каруци затрещяха през каменния свод отдолу и ме накараха да сънувам богове и гръмотевици.