Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (36)

XXXV глава
Униние

Веднага щом като дойдох на себе си след първия удар, който ми бе причинила донесената от леля ми вест, предложих на мистър Дик — да отидем заедно до свещарския дюкян, за да може той да вземе леглото, което мистър Пеготи бе освободил. Хънгърфорд Маркет, където се намираше споменатият дюкян, тогава беше доста по-различен от това, което представлява сега. Пред вратата имаше ниска дървена колонада, която страшно много се хареса на мистър Дик. Удоволствието да живее над такава постройка би му компенсирала всички неудобства, но тъй като всъщност такива нямаше освен букета от миризми, за който вече споменах, както и може би липсата на достатъчно пространство, той просто остана очарован от новото си местожителство. Мисис Круп с възмущение го бе осведомила, че там няма място дори една котка да завъртиш,^[1] но той правилно забеляза, когато двамата бяхме седнали до леглото и той поглаждаше коляното си:

— Знаеш ли, Тротууд, аз съвсем не искам да въртя котка. Изобщо никога не съм се занимавал с въртене на котки. Така че за мен това няма никакво значение!

Опитах се да разбера дали мистър Дик съзнава естеството на причините, които бяха внесли тази внезапна промяна в работите на леля ми. Както и предполагах, той нямаше никакво понятие от тях. Едничкото обяснение, което можа да ми даде, беше, че онзи ден леля ми му казала: „Дик, ти наистина ли си толкова мъдър, колкото те смятам?“ „Да, надявам се“ — отвърнал й той. Тогава тя продължила: „Дик, аз съм разорена“. А той й отвърнал: „О, така ли?“ Тогава тя много го похвалила, от което той останал страшно доволен. След това тръгнали за Лондон, а по пътя хапнали сандвичи с малко леко вино.

Мистър Дик имаше такъв доволен вид, докато седеше в подножието на леглото, гладеше коляното си и ми разправяше всичко това с широко усмихнати и учудени очи, че трябва със съжаление да забележа как това ме раздразни и ме накара да му обясня, че разорението означава отчаяние, липса и глад. Скоро обаче горчиво се разкаях за тази си груба постъпка, тъй като лицето му изведнъж побледня, сълзи се застинаха по удължените му бузи и той ми хвърли такъв неизказано жален поглед, който би смекчил много по-твърдо сърце от моето. Положих толкова големи усилия да го успокоя, колкото по-рано — да го разтревожа. Скоро ми стана ясно (за което трябваше още веднага да се сетя), че спокойствието му се е дължало само на дълбоката му вяра в най-чудесната жена на света, както и в моите умствени способности. Последните той считаше достатъчно големи, за да се справят с всякакъв вид беди и неприятности.

— Какво бихме могли да направим, Тротууд? — каза мистър Дик. — Може би мемоарите ми…

— Да, ние в никакъв случай не трябва да ги забравяме — отвърнах му аз, — но едничкото нещо, мистър Дик, което можем да сторим в този момент, е да си даваме весел вид и да не оставим леля да забележи, че се тревожим за всичко това.

Той се съгласи с мен най-енергично, като ме помоли, ако го забележа да се отклонява макар и с един инч от този мъдър начин на действие, веднага да му напомня какво трябва да прави посредством моите така изкусни методи. Със съжаление трябва да отбележа обаче, че уплахата, която бях събудил у него, бе пряко силите му и той просто не можеше да скрие тревогата си. През цялата вечер очите му не напущаха лелиното лице и изразът им говореше за най-голямо отчаяние сякаш тя вече бе започнала видимо да слабее. Той съзнаваше това се мъчеше да се сдържа, но обстоятелството, че държеше главата си вцепенена и движеше очите си като някаква машина, никак не оправяше работата. Така поглеждаше франзелата хляб за вечеря (която по една случайност беше малка), сякаш вече нищо не ни делеше от глада, и когато леля настоя да се храни, аз го залових да пъха в джоба си парчета хляб и сирене. Не се съмнявам, че правеше тези запаси, за да ни спасява после, когато вече ще сме на умиране от изтощение.

Леля ми, от друга страна, се държеше с истинско спокойствие, което можеше да послужи за урок на всички ни — особено на мен. Тя беше крайно любезна с Пеготи, освен когато веднъж непредпазливо я назовах с това име, и макар, както си знаех, да се чувствуваше чужда в Лондон, тя се държеше като у дома си.

Тя щеше да спи на моето легло, а аз възнамерявах да легна във всекидневната, за да бдя над нея. Непременно държеше да е по-близо до реката в случай на пожар и предполагам, че това обстоятелство наистина й достави задоволство.

— Трот, миличък — обърна се тя към мен, когато ме видя да й приготвям обичайната порция топло вино с препечен хляб. — Не!

— Нищо ли не искаш, лельо?

— Не вино, миличък. Бира.

— Но тук имам вино. И ти винаги вземаш вечер вино.

— Запази го в случай на заболяване. Не бива да го разхищаваме, Трот. Предпочитам бира.

Помислих си, че мистър Дик ще припадне. Но тъй като леля беше твърда с решението си, самичък излязох да й купя бира. Понеже вече беше късно, Пеготи и мистър Дик се възползуваха от случая да тръгнат заедно с мен към свещарския дюкян. Разделих се с клетия човечец на ъгъла на улицата. Той бе сложил на гръб грамадното хвърчило и представляваше самата статуя на човешкото отчаяние.

Когато се върнах, заварих леля да се разхожда напред-назад из стаята и да мачка с пръсти краищата на нощната си шапка. Постоплих бирата и й приготвих препечения хляб според неизменните принципи. Когато всичко беше готово за нея, и тя беше готова за него със сложена вече нощна шапчица и с подвита над коленете пола.

— Драги мой — обърна се към мен леля, след като глътна една лъжичка, — това е много по-добро от вино. Действа по-добре на храносмилането.

Трябва да съм имал доста недоверчив вид, тъй като тя прибави:

— Виж какво, дете мое, би било чудесно, ако най-лошото нещо, което трябва да понесем, е да сменим виното с бира.

— Права си, лельо, и аз би трябвало да мисля същото — казах аз.

— Е, добре, защо тогава не го мислиш?

— Защото двамата сме съвсем различни, лельо.

— Глупости и безсмислици, Трот! — отвърна леля.

И продължи с истинско удоволствие, без ни най-малко да се преструва, да пие с лъжичка топлата бира и да топи в нея парчетата препечен хляб.

— Трот — каза тя, — обикновено чуждите лица не ми се нравят много-много, обаче тази твоя Баркис ми харесва.

— Тези думи струват за мен повече от сто лири стерлинги! — отвърнах аз.

— Чудни неща стават на този свят! — забеляза леля, като се почеса по носа. — Просто не мога да си представя как тази жена е могла да кара досега с това име. Много по-лесно би било да се роди човек с името Джексън или нещо подобно.

— Може би и тя споделя мнението ти, лельо. Грешката не е нейна.

— Е, да, сигурно е така — отвърна тя, сякаш не й се искаше да допусне тази възможност. — Но все пак е доста досадно. Както и да е, сега името й е Баркис. Това е вече едно утешение. Баркис ти е много предана, Трот.

— Няма нещо, което не би сторила за мен — отвърнах аз.

— Не се и съмнявам в това — продължи леля. — Как ли не ме моли, клетата глупачка, да ми даде част от парите си, тъй като на нея й били прекалено много. Що за лудост!

Сълзите на умиление, стичащи се от лелините очи, падаха право в топлата бира.

— Тя е най-смешното създание, което се е раждало на този свят — каза леля. — Още щом като я зърнах при онова клето дете, майка ти, веднага разбрах, че е най-смешното същество в света. Баркис обаче има своите добри качества!

Като даваше вид, че се смее, тя използува случая да сложи ръце върху очите си. Сетне отново се залови за препечения хляб и за разговора.

— Ох! Господ да е на помощ! — въздъхна леля. — Знам цялата работа, Трот. Баркис и аз доста си поприказвахме, докато ти беше излязъл с Дик. Всичко ми е известно. Просто не мога да си представя какво мислят да правят тези нещастни момичета. Чудя се защо не си разбиват главите в камъните — завърши тя мисълта си, която навярно й бе хрумнала, понеже бе отправила поглед към собствената ми камина.

— Клетата Емилия! — възкликнах аз.

— О, не я наричай клета — отвърна леля. — Тя трябваше добре да си помисли, преди да причини мъка на толкова хора! Целуни ме, Трот. Мъчно ми е, че животът ти е поднесъл такъв горчив опит.

Когато се наведох, тя сложи чашата си върху коляното ми, за да ме задържи, и каза:

— О, Трот, Трот! Значи ти си въобразяваш, че си влюбен, така ли?

— Да си въобразявам ли, лельо! — възкликнах аз, цял поруменял. — Обожавам я с цялата си душа!

— Обожаваш Дора и навярно считаш това момиченце за някакво крайно привлекателно същество, нали?

— Мила ми лельо — отвърнах аз, — никой не може да си представи какво е тя всъщност!

— Тъй ли? И не е ли глупавичка?

— Глупавичка ли, лельо!

Уверен съм, че и през ум не ми бе минавало да си помисля дали наистина е такава, или не. Разбира се, веднага отхвърлих това предположение, но все пак то влезе в главата ми като нещо съвсем ново.

— И не е ли лекомислена? — запита леля.

— Лекомислена ли, лельо? — Можех само да повторя това безоснователно предположение със същото негодувание, с каквото се бях отнесъл и към първото.

— Добре, добре! — възкликна тя. — Аз само питам. Ни най-малко не я подценявам. Клетата ми влюбена двойчица! И значи си представяте, че сте създадени един за друг, и си въобразявате, че животът ви ще бъде нещо като приятно пиршество, в което вие ще играете роля на сладкиши, така ли?

Тя ми зададе този въпрос така мило и с такава кротост, полушеговита и полунажалена, че наистина се трогнах.

— Знам, лельо, че сме млади и без житейска опитност и сигурно много от мислите и думите ни са глупави, обаче действително се обичаме дълбоко. Ако само си помисля, че Дора може да обича някого другиго или да престане да ме обича, или пък че аз мога да обичам друга или да престана да я обичам — просто не знам какво бих направил — навярно бих се побъркал!

— А, Трот! — възкликна леля, като поклати глава и се усмихна тъжно: — Ти си сляп, сляп, сляп!

— Познавам едного, Трот — подхвана след малко мълчание леля, — с много мек характер, който по пламенността на чувствата си много ми напомня на клетата си майка. Но този човек, Трот, се нуждае от някого с по-голяма твърдост от неговата, за да го поддържа и подкрепя. Да, Трот, той се нуждае от твърдост и крепкост!

— О, лельо, само ако знаеш Дорината твърдост каква е! — провикнах се аз.

— Трот, Трот! — повтори отново тя. — Ти си сляп, сляп! — И без да знам защо, почувствувах смътно загубата на нещо скъпо да се надвисва върху мен като тъмен облак.

— Както и да е — продължи леля, — не искам да наострям две млади същества едно срещу друго, нито пък да ги правя нещастни; така че, макар и в случая да се касае за младежко увлечение, а твърде често младежките увлечения — не искам да кажа, че това става винаги, — твърде често младежките увлечения се изпаряват бързо. Но това съображение не ще ни попречи да погледнем сериозно на работата и да се надяваме на щастлив край. Има достатъчно време нещата да се развият по предначертания си път!

Общо взето, това не беше много утешително за един пламенно влюбен младеж, но бях доволен, че съм се доверил на леля. Тъй като забелязах, че тя е изморена, благодарих й горещо за тази проява на любовта й към мен и след като си пожелахме мило лека нощ, тя си взе нощната шапчица и се прибра в спалнята ми.

Колко нещастен се почувствувах, когато си легнах! Как горчиво си мислех, сега мистър Спенлоу ще гледа на мен като на бедняк. Да, сега вече не бях това, което си мислех, че съм, когато предложих любовта си на Дора. Съзнавах, че най-благородното нещо, което трябваше да направя, беше да й разправя в какво положение се намирам и да я освободя от дадената дума, ако тя сметне за необходимо. Размишлявах си също така как ще трябва да преживявам, докато съм още на стаж и не печеля нищо; мислех си върху необходимостта да направя нещо, за да помогна на леля, макар и да не виждах никакво разрешение; за това, че ще дойде момент, когато няма да имам дребни пари за харчене, ще нося оръфани дрехи, няма да мога да й правя малки подаръци, няма да яздя елегантни сиви коне, няма да мога да се показвам в благоприятна светлина! Знаех, че тези мои мисли са подли и егоистични и се измъчвах, задето се тревожа така много за собствените си беди, но любовта ми бе толкова дълбока, че ми бе невъзможно да постъпвам иначе. Знаех, че е низост да мисля по-малко за леля и повече за себе си, но при това положение не можех да мисля за Дора, без да бъда егоист, а не можех да сложа Дора на второ място след който и да било смъртен. Колко нещастен бях през тази нощ!

През цялото време сънувах бедността във всичките й форми, обаче, изглежда, че съм сънувал, без всъщност да съм спал. Ту се виждах като някакъв дрипльо, който продава на Дора кибрит — шест снопчета клечки за половин пени; ту се появявах в съда с обувки, но по нощница и мистър Спенлоу ме смъмряше, че клиентите ме виждат в такъв въздушен костюм; ту събирах жадно трохите, които падаха от всекидневния бисквит на мистър Тифи, който той редовно изяждаше, когато часовникът на катедралата „Сейнт Пол“ удряше един; ту пък напразно се мъчех да си извадя позволително, за да се венчая за Дора, като нямах пари за необходимата такса, вместо която предлагах едната от ръкавиците на Юрая Хийп, която обаче бе отхвърлена от всички в съдилището. И през всичкото това време не губех усещането, че се намирам в собствената си стая, като се мятах подобно на заседнал кораб в море от завивки.

Леля също така беше неспокойна, тъй като често я чувах да се разхожда напред-назад из спалнята. Два или три пъти през нощта се появи в стаята ми, обгърната в дългия си фланелен халат, с който изглеждаше най-малко седем фута висока, и подобна на разтревожено привидение сядаше на единия край на дивана, на който бях легнал. Когато влезе първия път, аз се стреснах уплашен. Тя ми съобщи как от някаква особена светлина на небето предполагала, че Уестминстърското абатство е в пламъци, и уплашено ме запита дали смятам, че ако вятърът промени посоката си, огънят няма да обхване и Бъкингам Стрийт. След като полежах малко, открих, че е седнала край мен, шепнейки: „Клетото момче!“ Почувствувах се двадесет пъти по-нещастен, като видях как предано мислеше тя само за мен и колко егоистично аз гледах само себе си.

Просто невероятно ми беше, че една такава дълга за мен нощ може да бъде кратка за другите. Това ме унесе в нови мисли и си представях как някъде са се събрали много хора, които прекарват дълги часове в танци, докато най-после и това се превърна в сън, заслушах се в някаква еднообразна мелодия и виждах Дора да танцува все един и същ танц, без да ми обръща никакво внимание. Човекът, който през цялата нощ бе свирил на флейта, напразно се мъчеше да нахлузи на инструментите си една обикновена нощна шапка. Точно в този миг се събудих, или по-право престанах да се мъча да заспя, и най-после видях слънцето да грее през прозореца.

През онези дни в дъното на една от малките улички на квартала ни имаше стара римска баня, която може би стои там и досега и в която често отивах да се полея със студена вода. Облякох се колкото можех по-тихо и като оставих Пеготи да се грижи за леля, се хвърлих с главата напред в студения басейн, след което отидох да се поразходя до Хамстед. Надявах се, че това ще поосвежи разсъдъка ми и изглежда, че наистина сполучих, тъй като скоро дойдох до заключение, че първата стъпка, която трябва да предприема, е да видя дали не мога да напусна стажа си и да си взема обратно внесената такса. Закусих в една сладкарничка и се упътих към съдилището през току-що полетите улици и край приятно ухаещите летни цветя по градините и кошниците, които цветарите носеха върху главите си.

Предприел тази първа стъпка, с която исках да посрещна промяната в положението ни, пристигнах в канцеларията толкова рано, че имах на разположение цял половин час, преди старият Тифи, който винаги се явяваше пръв, да пристигне с ключа си. После седнах в сенчестото си ъгълче, гледах слънчевата светлина върху отсрещните комини и си мислех за Дора, докато дойде мистър Спенлоу, цял колосан и накъдрен.

— Как сте, Копърфийлд? — запита ме той. — Чудесна сутрин.

— Наистина прекрасна сутрин, сър — отвърнах аз. — Мога ли да ви кажа една дума, преди да отидете в съда?

— Разбира се — отговори ми той. — Елате в стаята ми.

Последвах го в частния му кабинет и той се залови да облича тогата си и да се нагласява пред малко огледало, окачено от вътрешната страна на вратата на вдадения в стената гардероб.

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че имам доста обезпокоителни новини от леля.

— Боже мой! Надявам се, че не е парализирана, нали?

— Работата няма нищо общо със здравето й, сър — отвърнах. — Трябвало е да понесе много голяма парична загуба. Фактически останало й е съвсем малко.

— Вие ме слисвате, Копърфийлд! — провикна се мистър Спенлоу.

Аз поклатих глава.

— Наистина, господине, работите й сега са така променени, че бих желал да ви попитам дали ще бъде възможно, като пожертваме, разбира се, част от внесената такса — прибавих в миг аз, след като видях изражението на лицето му, — да развалим нашия договор относно моя стаж.

Никой не може да си представи какво ми струваше да направя това предложение. Все едно, че исках като услуга да ме отделят от Дора.

— Да развалим договора ли, Копърфийлд? Да го развалим? Обясних му със сравнителна твърдост, че просто не знам откъде ще мога да си набавям средства за преживяване, ако самичък не се заловя да работя нещо. За бъдещето си не се страхувам — обясних му аз, като особено наблегнах на последното обстоятелство, за да му дам да разбере, че все още мога да бъда считан годен за бъдещ зет, когато тези дни официално поискам дъщеря му, — обаче — допълних аз — понастоящем трябва да разчитам само на това, което сам успея да спечеля.

— Страшно много съжалявам, като чувам всичко това, Копърфийлд — каза мистър Спенлоу. — Страшно много съжалявам. Не е никак обичайно да се развалят договори поради подобни причини. Това съвсем не е професионален начин на действие. И не би трябвало да се създава подобен прецедент. Ни най-малко. Обаче едновременно с това…

— Вие сте много добър, сър — промълвих аз, като предчувствувах някаква отстъпка.

— Не, не, не казвайте това — отвърна мистър Спенлоу. — Едновременно с това исках да кажа, че ако съдбата не ми бе вързала ръцете — ако нямах съдружник — мистър Джоркинс…

В миг надеждите ми се сринаха, но направих нов опит.

— Мислите ли, сър — подхванах отново аз, — че ако спомена пред мистър Джоркинс…

Мистър Спенлоу поклати обезкуражително глава.

— Пази боже, Копърфийлд — отвърна той, — да проявя несправедливост към когото и да било, още по-малко пък спрямо мистър Джоркинс. Обаче аз познавам своя съдружник, Копърфийлд. Мистър Джоркинс не е човек, който би погледнал благосклонно на предложение от подобен характер. Мистър Джоркинс много трудно отстъпва от утъпкания път. Вие го знаете какъв е!

Положително не знаех нищо за него освен това, че отначало е работил самичък, а сега живее в някаква къща близо до Монтегю Скуеър, която страшно много се нуждае от пребоядисване; че идва много късно на работа и си отива много рано; че, както изглеждаше, не го питаха за нищо и че на горния етаж си имаше някаква тъмна дупка за стая, където не се вършеше никаква работа и където имаше един стар бележник от жълтеникава хартия на писалището му, неопетнен от мастило, и за който се носеше слух, че съществува от двадесет години.

— Имате ли нещо против, ако му спомена за тази работа, сър? — запитах го аз.

— Ни най-малко — отвърна мистър Спенлоу. — Обаче имам известна опитност с мистър Джоркинс, Копърфийлд. Бих желал да беше иначе, тъй като много щях да бъда доволен да се споразумея с вас. Нямам абсолютно нищо против, ако поговорите с мистър Джоркинс, щом смятате, че това би имало някакъв смисъл.

Като се възползувах от позволението му, дадено ми с горещо ръкостискане, аз се върнах и седнах на мястото си. Докато чаках мистър Джоркинс, си мечтаех за Дора и поглеждах към слънчевата светлина, която се прокрадваше надолу от комините по стената на отсрещната къща. Когато той се появи, веднага се качих в стаята му и, види се, той страшно много се зачуди, когато ме видя пред себе си.

— Влезте, мистър Копърфийлд — каза мистър Джоркинс. — Влезте!

Влязох и седнах, след което му обясних работата по същия начин, както я бях обяснил и на мистър Спенлоу. Мистър Джоркинс съвсем не беше такова страшно създание, за каквото можеше да си го помисли човек. Беше едър, кротък човек, на около шестдесет години, с гладко лице и смъркаше толкова енфие, че в съдилището се говореше как се поддържал само с това възбудително средство, тъй като в организма му нямало място за никаква друга храна.

— Предполагам, че сте говорили за това и на мистър Спенлоу, нали? — каза мистър Джоркинс, когато ме изслуша доста търпеливо докрай.

Отговорих утвърдително и казах, че той споменал и неговото име.

— Той каза, че аз ще се противопоставя, така ли? — запита мистър Джоркинс.

Бях длъжен да призная, че мистър Спенлоу бе допуснал тази възможност.

— Трябва със съжаление да ви кажа, мистър Копърфийлд, че не мога да сторя нищо за вас в това отношение — каза мистър Джоркинс развълнувано. — Работата е там, че… но сега имам среща в банката, ако бъдете така добър да ме извините.

С тези думи той стана забързано и тъкмо излизаше от стаята, когато се осмелих да го запитам дали не намира друг начин да се справим с тази работа.

— Не! — възкликна той, като се спря на вратата, за да поклати глава. — О, не. Вие знаете, че се възпротивявам на подобни начини на действие — каза мистър Джоркинс бързо, като излизаше. — Вие трябва да знаете — прибави той, като отново погледна нервно през вратата, — вие знаете, че ако мистър Спенлоу се възпротивява…

— Той лично няма нищо против, сър — казах аз.

— О! Лично! — повтори мистър Джоркинс нетърпеливо. — Уверявам ви, мистър Копърфийлд, че това е невъзможно. Работата е безнадеждна! Това, което искате, не може да стане. Аз — аз наистина имам среща в банката. — С тези думи той просто избяга и доколкото разбрах, трябваше да минат три дни, преди да се появи отново в съда.

Твърдо решен да не пропусна никаква възможност, почаках, докато мистър Спенлоу се върна, и му разправих случилото се, като му дадох да разбере, че имам надежда той да склони неумолимия Джоркинс, стига само да реши да стори това.

— Копърфийлд — подхвана мистър Спенлоу с любезна усмивка, — вие не познавате моя съдружник така добре, както го познавам аз. Далеч съм от мисълта да го обвиня в неискреност, но мистър Джоркинс има обичай да отказва по начин, който често може да заблуди хората. Наистина, мистър Копърфийлд! — възкликна той, като поклати глава. — Невъзможно е да се склони мистър Джоркинс, вярвайте!

Просто не можех да разбера кой от двамата съдружници се противопоставяше на сполучливия изход на работата ми, обаче виждах съвсем ясно, че в тази кантора цари дух на упорство, поради което ми бе невъзможно да си възвърна хилядата фунта стерлинги. Изпълнен с горчиво отчаяние, за което си спомням с всичко друго, но не и с удоволствие, тъй като тази несполука много ме засягаше (макар и във връзка с Дора), напуснах кантората и се отправих за вкъщи.

Мъчех се да се подготвя и за най-лошото и да размисля върху начините, чрез които трябваше да се справим с бедите, които ни носеше бъдещето, когато един закрит файтон изтопурка иззад гърба ми, спря се до самите ми нозе и ме накара да погледна нагоре. Една хубава ръка се бе протегнала към мен през прозорчето и видях усмивката на онова лице, което още от момента, когато се бе извърнало към мен от старата дъбова стълба с широката балюстрада, ме бе изпълнило с покой и сладост; същото онова лице, което винаги свързвах с кротката красота на стъклописния черковен прозорец.

— Агнеса! — възкликнах весело аз. — Скъпа ми Агнеса, какво щастие е да видя тъкмо теб!

— Наистина ли? — запита ме тя със сърдечния си глас.

— Тъй много ми се иска да си поговорим — казах аз. — За мен е такава утеха само да те гледам! Ако бих имал магическа пръчка, няма никой друг, който да бих пожелал да се яви пред мен, освен ти!

— Какво? — отвърна Агнеса.

— Е, да, може би най-напред бих пожелал да видя Дора — признах поруменял аз.

— Надявам се, че първо нея, разбира се — каза смеешком Агнеса.

— Да, но след нея теб! — казах аз. — Къде отиваш?

Тя бе тръгнала към квартирата ми, за да се види с леля. И тъй като денят бе прекрасен, с радост слезе от файтона, който миришеше на конюшня (бях държал главата си вътре през време на целия ни разговор). Отпратих файтонджията, тя ме взе подръка и тръгнахме заедно. За мен тя беше самото въплъщение на надеждата. Колко различно се чувствувах сега, когато Агнеса беше до мен!

Леля ми й пратила една от обичайните си къси записки, със съдържание малко по-голямо от това на една банкнота, с които винаги се изчерпваше епистоларното й изкуство. В нея й съобщила, че я сполетяла беда и затова напущала Дувър завинаги, но се била примирила и се чувствувала така добре, че нямало защо да се безпокоят за нея. Агнеса веднага се упътила за Лондон, за да се срещне с леля; между двете съществуваше дружба, която бе започнат още от времето, когато аз отидох да живея в дома на мистър Уикфийлд. Агнеса ми съобщи, че не била сама. С нея дошъл баща й, както и Юрая Хийп.

— И сега те са съдружници — казах аз. — Дявол да го вземе!

— Да — каза Агнеса. — Те дойдоха тук по някаква работа и аз се възползувах от идването им, за да ги придружа. Няма защо да мислиш, че пристигането ми в Лондон се дължи само на алтруистични мотиви, Тротууд, тъй като — не знам, може и да се лъжа — обаче никак не ми се иска да оставям татко сам с него.

— Той все още ли упражнява същото влияние върху мистър Уикфийлд?

Агнеса поклати утвърдително глава.

— У дома има такава промяна — каза тя, — че ти едва ли би познал милата ни стара къща. Сега те живеят у нас.

— Кои „те“? — запитах аз.

— Мистър Хийп и майка му. — Той спи в твоята стая — каза Агнеса, като ме погледна право в лицето.

— Бих желал да имам власт над сънищата му — казах аз. — Тогава едва ли би спал дълго в нея.

— За себе си съм задържала малката си стая, в която подготвях уроците си. Как лети времето! Спомняш ли си я? Малката, облицована с дърво стаичка, която се отваря към всекидневната.

— Дали си я спомням ли? Та не те ли видях за първи път, когато излизаше точно от нейната врата, с чудноватата си малка кошничка с ключове на кръста си?

— Да, тя си е останала съвсем същата — каза Агнеса усмихнато. — Радвам се, че с такова умиление си спомняш за нея. Тогава бяхме много щастливи.

— Наистина, че бяхме щастливи — казах аз.

— Все още пазя тази стаичка за себе си, но не мога винаги да оставям мисис Хийп самичка и се чувствувам длъжна да й правя компания, когато често бих предпочела да съм сама — каза кротко Агнеса. — Обаче нямам друго основание да се оплаквам от нея. Ако понякога ме уморява с хвалби за сина си, не трябва да забравям, че за една майка това е напълно естествено. Той се държи към нея като истински добър син.

Погледнах Агнеса, когато произнасяше тези думи, без да схвана в израза й каквото и да било подозрение за неговите кроежи. Кротките й, но будни очи срещнаха моите с обичайната си прямота и в спокойното й лице не се долавяше никаква промяна.

— Едничкото зло, което тяхното присъствие носи вкъщи, е, че сега не мога да бъда близо до татко така, както бих желала — тъй като Юрая е непрестанно помежду ни, — не мога да бдя над него така усърдно, както ми се иска, ако изобщо не е много смело от моя страна да казвам това. Но ако някакво лукавство или измама се упражняват срещу него, надявам се, че в края на краищата искрената любов и истината ще се окажат по-силни. Вярвам, че безкористната любов и истината винаги излизат по-силни от злото и подлостта в света.

Светлата й усмивка, която не можех да видя на никое друго лице, замря тъкмо когато си мислех колко благотворно действа тя и колко позната ми беше едно време. Като измени бързо израза си, Агнеса ме запита дали знам какво е докарало лелиното разорение (вече бяхме дошли много близо до квартирата ми). Отговорих й отрицателно и й казах, че леля още не ми е разкрила работите си. Това накара Агнеса да се замисли и ми се стори, че почувствувах как ръката й потрепна в моята.

Намерихме леля сама, в доста възбудено състояние. Между нея и мисис Круп възникнало различие в мненията относно един твърде абстрактен въпрос: дали е прилично за една дама да живее в квартира, обитавана от ерген; и тъй като се показала съвсем равнодушна към обичайните спазми на мисис Круп, леля прекъснала спора, като й казала направо, че мирише на моето бренди, и я помолила да напусне стаята. Мисис Круп счела, че и двата тези израза могат да й дадат правото да я даде под съд и изказала мнението, че наистина ще се възползува от това свое право.

Леля обаче успя скоро да се успокои и ни съобщи, че Пеготи била навън с мистър Дик, за да му покаже гвардейските упражнения. Много се зарадва на Агнеса и ни посрещна с истинско добро настроение, като по-скоро се гордееше със сполучливия край на стълкновението си с мисис Круп. Когато Агнеса си сложи шапката на масата и седна край нея, не можех да не си помисля, като гледах кротките й очи и лъчезарното й чело, колко естествено беше да я виждам тук. Нищо чудно, че макар и да беше толкова млада и неопитна в житейските работи, леля й се доверяваше с такова спокойствие. Наистина колко силна беше тя в искрената си любов и вярност.

Заприказвахме за лелината загуба и им разправих какво се бях опитал да сторя тази сутрин.

— Постъпил си твърде необмислено, Трот — каза леля, — но доброто ти намерение е похвално. Ти си великодушно момче — младеж, би трябвало да кажа — и аз се гордея с теб, миличък. А сега, Трот и Агнеса, нека да погледнем случая „Бетси Тротууд“ право в лицето и да видим как стои работата.

Забелязах как Агнеса пребледня, когато обърна сериозно поглед към леля, която от своя страна също така погледна внимателно Агнеса, докато галеше котката си.

— Бетси Тротууд — започна леля — никога досега не е разправяла никому за финансовото си положение — говоря за себе си, Тротууд, а не за сестричката ти. Тя имаше известно имущество — не е важно какво, но то беше достатъчно, за да може да преживява. Даже й оставаше — тя си бе спестила една сума и по този начин го бе увеличила. Отначало държеше този свой капитал вложен в държавни ценни книжа, а после по съвета на своя адвокат го употреби за финансови операции от частно естество, което й беше твърде изгодно, тъй като й носеше добри лихви. Така вървя до деня, когато й изплатиха всичко. И тогава Бетси реши да го вложи другаде. Сега си мислеше, че е по-опитна от адвоката си, който по това време вече не беше такъв способен делови човек, както преди — думата ми е за баща ти, Агнеса. Затова тя реши сама да си свърши работата. Така че, както казват хората, „занесе свинете си на чуждестранен пазар“ — продължи разказа си леля. — Той обаче се оказа твърде лош пазар. Най-напред тя изгуби в областта на минното дело, а сетне в някакво си глупаво предприятие за откриване на потънали в морето съкровища — обясни тя, като си почеса носа. — После отново загуби в разни минни компании и най-после, уж за да поправи работите, претърпя загуба и като вложи парите си в банкови операции. За известно време не знаех на какво точно възлизаше участието ми в тази банка, която беше чак на другия край на света, но в края на краищата тя фалира и никога вече няма да е в състояние да изплати ни едно петаче от дълговете си. Бетсините петачета обаче бяха вложени всички там и сега тя е фалирала подобно на банката. Но колкото по-малко приказки, толкова по-добре — завърши философски леля, като хвърли тържествуващ поглед към Агнеса, чието лице малко по малко бе придобило предишния си румен цвят.

— Скъпа мис Тротууд, това ли е цялата история? — запита тя.

— Надявам се, дете мое, че и това е достатъчно — каза леля. — Предполагам, че ако имах повече пари за губене, работата нямаше да свърши дотук. Не се съмнявам, че Бетси би съумяла и тях да загуби по същия начин. Но тъй като нямам повече пари, нямам и какво повече да ви разправям.

Агнеса я слушаше със затаен дъх. Тя ту поруменяваше, ту побледняваше, но накрая взе да диша по-спокойно. Знаех си защо беше всичко това. Навярно се страхуваше, че клетият й баща може би е виновен по някакъв начин за случилото се. Леля взе ръката й в своята и се засмя.

— Дали това е всичко? — повтори леля. — Да, разбира се, всичко, само липсва обикновеният завършек: „И оттогава нататък тя заживя щастлива“. Може би пък скоро ще дойде ден, когато и това ще мога да кажа за Бетси. А сега, Агнеса, ти имаш мъдра главица. Както и ти, Трот, в известни отношения, макар и да не мога винаги да ти направя този комплимент. — При тези думи леля поклати насреща ми глава с присъщата си енергичност. — Какво трябва да се предприеме? Къщичката би могла да донесе, да речем, седемдесет фунта стерлинги годишно. Смятам, че спокойно можем да приемем тази сума. Е, добре! И това е всичко, което имаме — заяви леля, която подобно на много коне имаше обичай изведнъж да спре тъкмо когато дава вид, че ще продължи още доста. — После — подхвана тя след малко — да не забравяме и Дик. Той си има около сто лири годишно, обаче тази сума трябва, разбира се, да се изразходва само за него. По-скоро бих се решила да го отпратя от себе си, макар и да знам, че съм едничкият човек, който го цени, отколкото да го държа и да не харча собствените му пари само за него. Как бихме могли Трот и аз да караме с тези средства? Какво ще кажеш ти, Агнеса?

— Това, което аз казвам, лельо — намесих се, — е, че трябва да предприемем нещо.

— Да не би да искаш да отидеш във войската — запита разтревожено леля ми — или пък да станеш моряк? Не желая и да чуя подобно нещо. Ти трябва да станеш само проктор. Нямам намерение да те оставя да си счупиш главата, господинчо, в това можеш да бъдеш сигурен.

Тъкмо се готвех да й обясня, че нямам предвид подобно нещо, когато Агнеса запита дали квартирата ми е наета за дълъг срок.

— Ти, мила моя, засягаш тъкмо най-важния засега въпрос — каза леля. — Длъжни сме да задържим квартирата му поне още шест месеца, освен ако намерим някого да я пренаеме, което обаче не ми се струва възможно. Последният наемател е умрял тук. То се знае, петима души от всеки шест положително биха умрели — при тази жена с бархетната роба и фланелената фуста. Имам малко готови пари и съм напълно съгласна с теб, че най-доброто, което можем да сторим сега, е да останем тук, докато изтече срокът, и да намерим наблизо някоя стая за Дик.

Сметнах, че е мой дълг да загатна на леля, че ще й бъде доста неудобно да живее в състояние на постоянна партизанска война с мисис Круп, обаче тя отхвърли това възражение, като заяви, че при първия опит за враждебни действия е готова да смае мисис Круп до края на живота й.

— Мисля си, Тротууд — каза Агнеса смирено, — че ако би имал време…

— Аз имам твърде много време, Агнеса. Винаги съм свободен след четири или пет часа, а също така имам време и рано сутрин. Общо взето — прибавих аз, като почувствувах как се изчервявам при мисълта колко дълги часове губех да се разхождам из града и нагоре-надолу по пътя за Норууд, — имам на разположение доста време.

— Предполагам, че не би имал нищо против някаква секретарска работа — каза Агнеса, като се приближи до мен и заговори с нисък глас, така изпълнен с надежда и сладостна загриженост, че и до ден днешен си го спомням.

— Да имам нещо против ли, скъпа Агнеса?

— Защото — продължи тя — доктор Стронг удържа думата си да се оттегли от работата си, дойде да живее в Лондон и попита татко дали не може да му препоръча някой секретар. Не мислиш ли, че той би предпочел да има край себе си своя стар любим възпитаник, отколкото който и да било друг?

— Скъпа Агнеса! — възкликнах аз. — Какво бих правил без теб! Ти винаги си била моят ангел хранител. Не съм ли ти казвал това и по-рано? Винаги си мисля за теб като за моя истински ангел хранител.

Агнеса ми отвърна, като се засмя мило, че един ангел хранител (тя имаше предвид Дора) ми е достатъчен. Сетне ми напомни, че докторът има обичай да се занимава в кабинета си рано сутрин и вечер — и че навярно свободното ми време ще му бъде напълно удобно. Бях изпълнен с възторг — както от мисълта, че сам ще мога да си изкарвам хляба, така също и от надеждата, че ще работя при стария си учител. Накъсо казано, като се възползувах от Агнесиния съвет, изпратих писмо до доктора, като му изложих желанието си и му изказах намерението си да го посетя на другата сутрин в десет часа. Адресирах писмото до Хайгит, тъй като той живееше в това незабравимо за мен място, и самичък отидох да го пусна на пощата, без да губя нито минутка.

Където и да се появеше, Агнеса винаги оставяше някаква приятна следа, която неизменно караше да се чувствува безшумното й присъствие. Когато се прибрах, заварих кафезите на лелините птички да висят на прозореца така, както винаги бяха висели от прозореца на всекидневната й в Дувър. А креслото ми, по подобие на много по-удобното лелино кресло, бе заело място край отворения прозорец. И дори кръглото зелено параванче, което леля бе донесла със себе си, беше завинтено на перваза на прозореца. Поради обстоятелството, че всичко това изглеждаше да се е направило самичко, аз знаех кой всъщност го е направил, и, разбира се, веднага познах кой бе наредил разхвърляните ми книги точно така, както биваха нареждани, когато ходех на училище. Бих познал това дори и ако предполагах, че Агнеса е далеч оттук. Представях си я как се занимава с тях и как се усмихва на безредието, в което бяха изпаднали.

Леля се отнесе твърде благосклонно спрямо Темза, която наистина изглеждаше много добре с разляната по нея слънчева светлина, макар и да не можеше да се сравни с изгледа на морето пред къщичката в Дувър. Но се показа просто непримирима срещу лондонския дим, който според думите й посипвал всичко като с пипер. Пеготи веднага се зае да се сражава с този „пипер“ във всяко кътче на квартирата ми, но като я гледах, си мислех с колко много суетене дори такава добра домакиня като нея постига това, което Агнеса постигаше без никакво суетене изобщо.

Точно в този миг на вратата се почука.

— Струва ми се — каза Агнеса, като пребледня, — че това е татко. Той ми обеща, че ще дойде.

Отворих вратата и в стаята влезе не само мистър Уикфийлд, но и Юрая Хийп. Доста време не бях виждал мистър Уикфийлд. След това, което чух от Агнеса за него, бях готов да го видя много променен, обаче видът му наистина ме смая.

Порази ме не това, че изглеждаше по-стар, макар и все още да бе облечен чисто и спретнато; нито пък че лицето му имаше неестествено червен цвят; нито дори кръвясалите му очи и нервното потрепване на ръката му, причината за което ми бе много добре известна и чието действие бях наблюдавал в продължение на няколко години. Не мога да кажа също така, че бе изгубил хубавия си вид и благородното си държане, тъй като тях все още бе запазил. Но това, което ми направи най-силно впечатление, беше, че макар и да бе запазил следите на естественото си надмощие, той се бе подчинил на това пълзящо олицетворение на подлостта — Юрая Хийп. Обстоятелството, че нещата си бяха разменили местата и сега Юрая беше силният, а мистър Уикфийлд слабият, ми причиняваше много по-голяма горчивина, отколкото мога да опиша. Ако бях видял някоя маймуна да подчинява човек, едва ли бих го сметнал за по-унизителна гледка.

Явно беше, че самият той чувствува това много ясно. Когато влезе, застана неподвижен и с наведена глава, сякаш много добре съзнаваше положението си. Но това беше само за миг, тъй като Агнеса му каза тихичко:

— Татко! Ето тук мис Бетси и Тротууд, когото ти толкова отдавна не си виждал!

Тогава той се приближи и сковано подаде ръка на леля, след което се здрависа по-сърдечно с мен.

Докато мистър Уикфийлд стоеше смутен, преди да се ръкува, видях как по лицето на Юрая Хийп се появи една отвратителна ехидно-злобна усмивка. Види се, и Агнеса я забеляза, тъй като се отдръпна от него. Невъзможно ми беше да отгатна какво видя леля и какво не видя, тъй като лицето й остана съвършено неподвижно, както винаги, когато не искаше да покаже какво чувствува. Едва ли съществуваше друг човек, който да се държи така невъзмутимо като нея, когато пожелаеше това. Лицето й беше просто като каменно. След това тя наруши мълчанието със свойствената си рязкост.

— Знаете ли, Уикфийлд — каза тя и той я погледна за първи път, — току-що разправях на дъщеря ви за отличния начин, по който уредих финансовите си работи, тъй като бях решила, че вие вече не сте в състояние да се грижите за тях. Посъветвах се с нея и като се има предвид какво ми е положението, изглежда, че намереният от нас изход няма да е съвсем лош. Според мен Агнеса струва колкото цялата ви фирма.

— Ако ми позволите смирено да отбележа — намеси се Юрая Хийп, като изви цялото си тяло, — аз съм напълно съгласен с мис Бетси Тротууд и бих бил истински щастлив, ако мис Агнеса действително влезе в съдружието ни.

— Тъй като самият вие сте вече там, това е напълно достатъчно, предполагам — отвърна леля. — Как се чувствувате?

В отговор на този въпрос, отправен му с удивителна рязкост, мистър Хийп стисна тромаво синята чанта, която носеше, и отвърна, че е много добре, като изрази надеждата и за нейното добро здраве.

— Ами вие, мастър — би трябвало да кажа, мистър Копърфийлд — продължи Юрая, — надявам се, че също така сте добре! Радвам се да ви видя така дори и при тези обстоятелства. — Повярвах му, тъй като, изглежда, той наистина се радваше на „тези обстоятелства“. — Те не са това, което приятелите ви биха ви пожелали, мистър Копърфийлд, обаче не са парите, които правят човека. Със скромните си изразни възможности не мога точно да кажа кое дава цена на личността, но положително не е богатството — довърши мисълта си Юрая с ново извиване на тялото си.

При тези думи той ми стисна ръката — не по обикновения начин, а като застана на доста голямо разстояние от мен и размаха ръката ми нагоре-надолу подобно на дръжката на помпа, от която малко се страхува.

— А какво ще кажете за нас, мастър Копърфийлд? — мистър, би трябвало да кажа — запита ме, умилквайки се, Юрая. — Не намирате ли, че мистър Уикфийлд просто цъфти, сър! Годините не влияят много на нашата фирма, мастър Копърфийлд, освен дето помагат на смирените да се издигнат — говоря за майка си и за мен, както и на красивите да станат още по-красиви — думата ми е за мис Агнеса.

След този комплимент той се заизвива по такъв отвратителен начин, че леля, която седеше насреща му и го наблюдаваше, изгуби всякакво търпение.

— Дявол да го вземе този човек! — възкликна тя строго. — Какво става с него? Престанете да се гърчите, господине!

— Простете ми, мис Тротууд — отвърна Юрая. — Известно ми е, че сте нервна жена.

— Я ме оставете на мира! — още по-ядосано се провикна леля. — Как смеете да ми говорите такива работи? Нервите ми са в отлично състояние. А ако вие, господине, сте змиорка, то дръжте се като такава. Ако обаче сте човек, владейте си крайниците! Боже мой — продължи крайно възмутена тя, — да не би да искате да ме влудите с извиванията и сгъванията си!

Мистър Хийп се смути от този взрив, както биха се смутили повечето хора, и смущението му се засили още повече, когато видя как тя отвратено се раздвижи на стола си и затресе глава, сякаш по този начин искаше да изрази цялото си презрение към него. Той обаче се обърна настрани към мен и ми каза със смирен глас:

— Много добре съзнавам, мастър Копърфийлд, че мис Тротууд, макар и да е превъзходна дама, има доста избухлив нрав (мога да кажа, че имах удоволствието да я познавам преди вас, още по времето, когато бях скромен стажант) и много естествено е, че при настоящото положение нервите й са станали още по-чувствителни. Чудното е дори, че тя не е и в по-лошо състояние! Дойдох тук само за да ви кажа, че ако има нещо, което да можем да направим при настоящото положение, било майка ми или аз, било фирмата „Уикфийлд и Хийп“, ще бъдем щастливи да ви помогнем. Така е, нали? — обърна се той с отвратителна усмивка към мистър Уикфийлд.

— Юрая Хийп действително е полезен за работата ми, Тротууд — промълви мистър Уикфийлд с глух и монотонен глас. — Аз съм напълно съгласен с това, което той току-що каза. Знаете, че винаги съм се интересувал за вас. Но независимо от това напълно споделям казаното от Юрая!

— О, каква награда е за мен — каза Юрая, като сви единия си крак с риск да предизвика ново избухване от страна на леля — да ми се оказва такова доверие! Обаче се надявам, че мога да направя нещичко, за да го пооблекча от досадните подробности на работата ни, мастър Копърфийлд!

— Юрая Хийп действително ми помага много — каза мистър Уикфийлд със същия глух глас. — Да имам такъв сътрудник, Тротууд, това значи да сваля истински товар от раменете си.

Знаех си, че червената лисица нарочно бе довела разговора дотук, та да мога да го видя в светлината, в която ми се бе представил през онази нощ, когато бе дошъл да отрови почивката ми. Злобната му усмивка отново се появи на лицето му и го видях как ме наблюдаваше.

— Татко, ти не си отиваш още, нали? — запита го загрижено Агнеса. — Не искаш ли да се върнеш с Тротууд и мен?

Предполагам, че преди да отговори, той щеше да погледне към Юрая, ако този негодник не го бе изпреварил.

— Аз съм зает с една работа — обади се Юрая. — Иначе с удоволствие бих останал при приятелите си. Оставям обаче съдружника ми да представлява фирмата ни. Мис Агнеса, винаги ваш! Желая ви всичко най-хубаво, мастър Копърфийлд, а на мис Бетси Тротууд изказвам най-смирено почитанията си!

При тези думи той се оттегли, като ни изпрати целувка с огромната си ръка и ни се захили като някаква маска.

Заприказвахме за хубавите отлетели дни в Кентърбъри и останахме така в продължение на един, два часа. Присъствието на Агнеса скоро накара мистър Уикфийлд да заприлича на това, което беше преди, макар и постоянната му потиснатост да не го бе напуснала. Въпреки нея сега той изглеждаше по-бодър. Явно беше, че изпитваше истинско удоволствие да ни слуша как си разправяме разни стари случки, много от които и той си спомняше. И какво желание го бе обхванало този живот да не се бе променил! Положителен съм, че в спокойното Агнесино лице, както и в лекото докосване на ръката й имаше нещо, което му действаше чудотворно.

Леля, която по това време беше заета нещо с Пеготи в другата стая, не възнамеряваше да ни придружи до мястото, където бяха отседнали, обаче настоя аз да отида там с тях. Така и стана. Обядвахме заедно, след което Агнеса седна до него, както едно време, и му наля вино. Той взе само толкова, колкото тя му даде — като същинско дете — и тримата седнахме край прозореца, докато най-после вечерта се спусна. Когато стана почти тъмно, той си полегна на един диван. Агнеса подложи възглавницата под главата му и постоя малко наведена над него, след което се върна до прозореца. Не беше още толкова тъмно, за да не забележа сълзите, които блестяха в очите й.

Моля се на небесата никога да не забравя любовта и верността на това скъпо момиче през този период от живота ми. Защото ако сторя това, значи, че вече наближавам края си, а тогава бих желал да си я спомням най-ясно! Тя ме изпълни с такива добри намерения, така подсили волята ми чрез собствения си пример, че дори и малкото добро, което някога съм сторил, вярвам, че се дължи на нейното влияние.

А как само ми говореше за Дора, седнала в тъмното край прозореца! Как ме слушаше да я възхвалявам и прибавяше и собствените си похвали за нея! И около фигурката на малката вълшебница тя отрони няколко лъчи от собствената си кристална светлина, която ми я направи още по-скъпа и по-невинна! О, Агнеса, скъпа сестрице, ако знаех тогава това, което едва после научих!…

Когато си тръгнах, на улицата видях някакъв просяк. Обърнах поглед към прозореца, мислейки си за спокойните й ангелски очи, когато той ме стресна, като промърмори сякаш подобно на ехо от снощните думи на леля:

— Сляп! Сляп! Сляп!