Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (52)

LI глава
Началото на едно по-дълго пътешествие

Беше още рано на другата сутрин и аз се разхождах в нашата градина с леля (която сега не правеше други разходки, тъй като непрестанно се грижеше за милата ми Дора), когато ми казаха, че мистър Пеготи искал да говори с мен. Тръгнах към портата и го видях, че идва да ме пресрещне насред път. Както правеше винаги пред леля, която много уважаваше, той веднага свали шапката си. Предишната вечер й бях разправил всичко, което се бе случило. Без нито една дума тя се запъти сърдечно към него, ръкува се и го потупа по ръката. Всичко това беше сторено така изразително, че тя нямаше нужда да казва нито една дума. Мистър Пеготи я разбра тъй добре, сякаш беше казала хиляди.

— Сега ще си вляза, Трот — каза леля, — и ще се погрижа за Малкото цветче, което навярно скоро ще стане от сън.

— Надявам се, че не си отивате заради мен, госпожо — каза мистър Пеготи. — Освен ако днес не съм се побъркал съвсем, струва ми се, че ни напущате, защото аз съм тук.

— Вие имате да казвате нещо, добри човече — отвърна леля, — и ще сторите това по-добре без мен.

— С ваше позволение, госпожо, бих ви помолил да останете, ако не ви е неприятно.

— Така ли? Тогава ще остана — каза добродушно леля.

И тя хвана подръка мистър Пеготи, заведе го в една обрасла със зеленина беседка в дъното на градината и седна на една пейка. Аз седнах до нея. Имаше място и за мистър Пеготи, но той предпочиташе да стои прав, с ръка, облегната на малката селска масичка. Като стоеше така, загледан за миг в шапката си, преди да започне да говори, не можех да не забележа каква сила и душевна мощ се излъчваше от мазолестата му ръка и колко подхождаше тя, подобно на верен и добър приятел, на честното му чело и на желязносивата му коса.

— Снощи заведох скъпото си дете в жилището си — започна мистър Пеготи, като вдигна очите си към нашите, — където отдавна бях приготвил всичко за нея. Трябваше да изминат часове, преди да дойде на себе си и да ме познае. И когато ме позна, коленичи пред нозете ми и каза, като че ли се молеше, че се чуди как всичко това е възможно. Вярвайте, когато чух гласа й, същият, който у дома бе звучал така игриво, и като я видях да се валя сякаш в праха пред Исусовите нозе, сърцето ми се сви от болка въпреки благодарността ми към всевишния.

Той покри лице с ръкава си, без да скрива защо го е направил, и сетне гласът му се проясни.

— Почувствувах го само за миг, защото тя вече беше намерена. Трябваше само да си помисля, че съм я намерил, и всякакво друго чувство изчезна. Не знам защо ви споменавам за това — преди малко съвсем не ми беше на ума да приказвам за себе си, но то ми дойде така естествено, че го изрекох, преди да съзная какво правя.

— Вие сте себеотрицателен човек и ще получите наградата си — каза леля.

Мистър Пеготи наклони към леля лицето си, по което пробягваха сенките на листата, за да й поблагодари за добрите думи, и отново подхвана нишката на разказа си.

— Когато моята Емилия избягала от дома, където е била затворена от онази змия — дано бог го накаже! — каза той с мигновен проблясък на ярост, — било нощ и звездите светели. Била като обезумяла. Тичала край морския бряг, като мислела, че ще види там старата ладия и викала към нас да си извърнем настрани лицата, защото тя се приближава. Чула собствения си вик, който излизал сякаш от другиго. Острите камъни и скали я наранили, но тя не ги усещала — като че ли и самата тя била скала или камък. Тичала напред, а ушите й бучели и пред очите й избухвали пламъци. Внезапно — или поне така й се сторило — съмнало, денят се показал влажен и ветровит и тя се видяла да лежи до някаква купчина камъни на брега, а една жена й говорела нещо, като я питала на езика на онази страна, какво толкова страшно се е случило.

Той виждаше всичко, което разправяше. Докато говореше, то се рисуваше така живо пред погледа му, че той ми го описваше по-ясно, отколкото мога сега да го изразя. Тези картини са тъй ярко запечатани в паметта ми, че когато ги описвам в настоящия момент, толкова години по-късно, струва ми се, че самият аз съм ги видял.

— Когато погледът на Емилия се прояснил и видяла жената, тя познала в нея една от онези, с които често била разговаряла на брега. Преди това нерядко обикаляла морския бряг било с лодка и екипаж, било пешком, така че, макар и сега да се била доста отдалечила, местността наоколо й била добре позната. Тази жена била неотдавна омъжена и нямала дете, обаче скоро очаквала такова. И дано бог послуша молбата ми то да й донесе щастие, утеха и почести през целия й живот! Дано да я обича и да изпълни дълга си към нея, когато тя остарее, да й помага до последното й издихание и да бъде с нея ангел както тук, така и на небето.

— Амин! — каза леля.

— Тя била свенлива жена и когато Емилия приказвала с децата по брега, седяла настрани и предяла или си работела нещо друго. Но Емилия я забелязала и веднъж отишла да я заговори. И тъй като и жената обичала деца, двете скоро се сприятелили. Когато Емилия отивала нататък, тя винаги й давала цветя. Тази именно била жената, която сега я попитала какво се е случило. Емилия й разправила и тя я завела в дома си. Да, наистина сторила това — каза мистър Пеготи, като си покри лицето.

Тази милостива постъпка го беше трогнала повече от всичко, което се бе случило след бягството й. И двамата с леля мълчахме, да му дадем възможност да се успокои.

— Къщичката й била малка — продължи той, — но тя намерила място за Емилия. Съпругът й бил отишъл навътре в морето за риба и тя запазила всичко в тайна, като помолила и съседите си (наоколо не живеели много хора) и те да мълчат. Емилия се разболяла тежко от треска и чудното е — може би за учените то съвсем да не е чудно — че забравила тамошния език, а приказвала само на нашия, така че никой не могъл да я разбере. Тя си спомня сякаш насън, че лежала и през всичкото време приказвала на собствения си език, като все си въобразявала, че старата ладия е някъде наблизо в залива. Молела се да изпратят някого там да съобщи, че е на умиране, и да й донесе прошка, макар и само една думичка. Почти през цялото време ту си мислела, че онзи, за когото споменах, дебнел под прозореца, ту пък, че е при нея в стаята, и молела жената да не го оставя да я вземе, макар и едновременно с това да съзнавала, че не може да я разбере. Също така и огънят бил непрестанно пред очите й, а ушите й бучали. Не можела да различи кое е днес, кое вчера и кое — утре. Всичко, което някога се е случвало в живота й или което би могло да се случи, както и много неща, които никога не са ставали и никога не са могли да станат, се въртели едновременно в главата й, въпреки това тя пеела и се смеела! Колко е траело това, не знам, обаче после изпаднала в сън. През време на съня си проявила несвойствена за самата нея сила, но когато се събудила, била слаба като малко дете.

Тук той спря, сякаш да си отдъхне от страшните неща, които описваше. След като помълча няколко минути, продължи разказа си.

— Когато се събудила, било слънчев следобед. В тишината се чувал само шепотът на синьото море, чиито вълни леко плискали брега. Отначало вярвала, че се намира у дома си и че е неделя сутрин, но лозовите листа, които виждала от прозореца и хълмовете отвъд, й казвали, че не е вкъщи. Сетне при нея влязла приятелката й да я види. Тогава тя разбрала, че старата ладия съвсем не била в близкия залив, а далеч, далеч. Станало й ясно къде се намира и защо и като се хвърлила в обятията на младата жена (надявам се, че сега там лежи детенцето й и я развеселява с хубавите си очички), избухнала в плач.

Той не можеше да заговори за добрата приятелка на Емилия, без да му потекат сълзи. Би било напразно да се опитва да ги спира. Сега, като я благославяше, той отново се разплака.

— Когато Емилия се наплакала, станало й по-леко — заговори отново той, овладял най-после вълнението си (което се предаде и на мен), а колкото се отнася до леля — тя плачеше с цялото си сърце — и започнала да се поправя. Обаче езикът на онази страна съвсем бил излязъл от паметта й и тя се принудила да разговаря чрез знаци и жестове. Бавно, но сигурно здравето й се подобрявало от ден на ден и тя захванала да учи имената на обикновените предмети — имена, които й се струвало, че никога по-рано не била чувала. Докато една вечер, когато седяла край прозореца и гледала как едно момиченце си играе на брега, детето простряло внезапно ръчичка и казало нещо, което на английски значело: „Рибарска щерко, ето ти една раковина“. Трябва да знаете, че отначало се обръщали към нея с думите: „Хубава госпожо“ — както бил там обичаят, но тя ги научила да й викат „Рибарска щерко“. И когато детето казало: „Рибарска щерко, ето ти една раковина“ — тя изведнъж го разбрала и му отговорила на същия език. Оттогава той се върнал в паметта й!

— Когато Емилия стъпила на крака — продължи мистър Пеготи след ново мълчание, — тя решила да напусне благородната си млада приятелка и да се отправи за родината си. До това време съпругът й си бил дошъл и двамата я качили на един малък търговски кораб на път за Ливорно, а оттам за Флоренция. Емилия имала малко пари, но добрите хорица се съгласили да вземат много малко за стореното от тях добро. Едва ли не съм доволен, че са постъпили така, макар да са били бедни, тъй като направеното от тях е струпано там, където ръжда не може да го разяде, където крадци и разбойници не могат да го отнемат и където, мастър Дейви, то ще надживее всички съкровища в света.

Емилия стигнала във Франция и отишла да работи в една странноприемница на пристанището, където прислужвала на пътуващите дами. Един ден там спряла онази змия. О, дано той никога не се приближи към мен, защото не знам какво зло съм в състояние да му сторя! Щом го видяла, без той да я забележи, старият й страх отново я обхванал и тя избягала оттам, за да не диша един и същи въздух с него. Пристигнала в Англия и слязла на брега на Дувър.

— Не знам кога е започнала да отпада духом — продължи мистър Пеготи, — но през целия път към Англия тя възнамерявала да се върне в скъпия си дом. Щом като стъпила на английска земя, я обхванал страх. Бояла се, че няма да получи прошка, че всички ще я сочат с пръст, че някои от нас може да са умрели и всичко това я възпряло и сякаш насила приковало стъпките й. „Вуйчо, вуйчо — каза ми тя, — страхувах се най-много, че не съм достойна да направя това, което изстрадалото ми и ранено сърце най-вече жадуваше да стори! Върнах се назад, а в същия миг се молех да мога да допълзя нощем до стария праг, да го целуна, да положа върху него горещото си лице и там да ме намерят сутринта умряла.“ — Дошла в Лондон — каза мистър Пеготи, като сниши гласа си до уплашен шепот, — в Лондон. Тя — която никога в живота си не го е виждала, — самичка — без петаче — млада — хубава — в Лондон. Почти веднага щом стъпила на брега, запознала се с една жена, в чието лице помислила, че вижда приятелка. Тя имала почтен изглед, заговорила й за шиене, обещала, че ще може да й намери достатъчно такава работа, с каквато Емилия още от малка е свикнала, казала, че ще и даде подслон за през нощта, а на другия ден ще запита тайно за мен и за всички у дома й. И тъкмо когато детето ми — продължи той с глас, изпълнен с признателност, която караше цялото му тяло да трепери — било изправено на брега на страшна пропаст, за която не смея нито да си помисля, нито да говоря, Марта я спасила, вярна на обещанието си.

Не можах да удържа радостния си вик.

— Мастър Дейви! — каза той, като сграбчи със силната си ръка моята. — Вие пръв ми споменахте за нея. Благодаря ви, сър! Тя ревностно се била заела за работа. Знаела е с горчивия си опит кои места да наблюдава и какво да прави. Да, това сторила. И господнята десница я е ръководила. Заварила Емилия, като спяла. Бледна и забързана, й казала: „Махни се оттук, където е по-лошо от смърт, и ела с мен!“ Обитателите на къщата, в която се намирала Емилия, се помъчили да я спрат, но по-лесно било да спрат разбушуваното море. „Махнете се от мен — казвала им тя, — аз съм призрак, който идва да я спаси от разтворения й гроб!“ Разправила на Емилия, че ме е видяла. Уверила я, че продължавам да я обичам и съм й простил. Облякла я бързо с дрехите й и я взела подръка, а горката Емилия цяла треперела и едва се държала на нозе. Като не обръщала никакво внимание на думите на околните, сякаш била глуха, Марта я повела навън, като мислела само за нея, и така я спасила посред нощ от този мрачен вертеп! През цялата нощ — продължи мистър Пеготи, като освободи ръката ми и сложи своята върху тежко дишащите си гърди — и на следния ден тя се грижила за Емилия, която била съвсем отслабнала и лежала изтощена. Късно вечерта тръгнала да търси първо мен, а след това вас, мастър Дейви. Не казала на Емилия от какво място се е отървала, за да не би това да й причини удар и да я накара да се крие. Как е узнала онази жестока дама, че Емилия е там, не мога да кажа. Може би онзи, за когото говорих, ги е видял случайно да отиват там или пък по-вероятно научил е за това от онази жена. Но не ме интересува — племенницата ми е намерена. Емилия и аз стояхме будни цяла нощ — продължи мистър Пеготи. — Думите й излизаха сякаш от самото й разбито сърце и през сълзите й и всъщност тези нейни думи не ми казаха много нещо. Едва можех да виждам милото й личице, което израсна в моя дом и там от детско стана женско. Но през цялата нощ ръцете й бяха обвити около шията ми и главата й почиваше на гърдите ми, и тогава и двамата разбрахме, че отново можем да се доверим един на друг.

Той спря да говори и ръката му спокойно почиваше върху масата с решителност, която беше в състояние да побеждава лъвове.

— За мен, Трот, беше истински лъч на щастие — каза леля, като бършеше очите си, когато реших да стана кръстница на сестричката ти, Бетси Тротууд, която ме разочарова. Но от всичко друго, което може да ми достави удоволствие, най-много бих се радвала, ако мога да кръстя детенцето на онази добра италианка!

Мистър Пеготи кимна с глава в знак на това, че разбира много добре лелините чувства, но се побоя да каже нещо, да не би отново да му потекат сълзи. Всички мълчахме, обхванати от собствените си чувства, а леля ту бършеше очите си, ту хълцаше конвулсивно, ту се смееше и се наричаше глупачка. Най-сетне аз заговорих.

— Добри ми приятелю, вие навярно сте решили какво ще предприемете за в бъдеще? — обърнах се аз към мистър Пеготи. — Едва ли е необходимо да ви питам за това.

— Да, мастър Дейви, решил съм — отвърна той — и го казах на Емилия. Далеч оттук има много страни. Бъдещият ни живот лежи отвъд морето.

— И двамата ще се изселят от Англия, лельо — казах аз.

— Да! — каза мистър Пеготи, като се усмихна с озарено от надежда лице. — Никой няма да укорява скъпото ми дете в Австралия. Там ще започнем нов живот!

Запитах го дали е решил кога ще тръгнат.

— Рано тази сутрин бях на доковете, сър — отговори той, — за да попитам кога ще има кораб за там. Един ще тръгне след около шест седмици или два месеца. Видях го тази сутрин — качих се на борда и реших, че ще отплуваме с него.

— Съвсем самички ли? — попитах го аз.

— Да, мастър Дейви! Знаете, сестра ми е така привързана към вас и е тъй свикнала да мисли само за собствената си страна, че едва ли би било справедливо да я взема със себе си. Освен това, мастър Дейви, има един човек, за когото тя трябва да се грижи и когото не трябва да забравяме.

— Клетият Хам! — казах аз.

— Видите ли, госпожо — обясни той на леля, — добрата ми сестра гледа къщата му и той е много привързан към нея. С нея той спокойно разговаря, когато пред други не е в състояние да открие сърцето си. Клетият момък! — каза мистър Пеготи, като поклати глава. — Животът му е оставил толкова малко, че не трябва и него да му отнемаме.

— Ами мисис Гъмидж?

— Мислил съм и за нея — отвърна мистър Пеготи със смущение, което после се разсея. — Знаете ли, когато започне да мисли за стария, тя не е много приятна компания. Между нас казано, мастър Дейви, когато мисис Гъмидж се разхленчи на хората, които не знаят за стария, тя може да се стори недотам поносима. Аз обаче го познавах — каза мистър Пеготи, — известни ми бяха добрите му качества и затова я разбирам, но, естествено, от другите това не може да се изисква!

И двамата с леля се съгласихме с него.

— Затова, мисля си, понякога мисис Гъмидж може да досади на сестра ми. Така че не възнамерявам да я оставя при тях, а да й намеря друго място, където да се подслони и препитава. Смятам да й оставя известна сума пари, с която да се поддържа, и така ще знам, че когато замина, ще й бъде добре. Тя е най-вярното и предано същество, но при нейната възраст и след като толкова е изстрадала, не можем да я караме да се блъска по разни кораби и из горите и пустините на една далечна страна. Затова съм решил да се погрижа за нея тук.

Той не забравяше никого. Мислеше за изискванията и нуждите на всички други освен за своите собствени.

— Емилия ще стои при мен до тръгването ни; клетичката, тя така се нуждае от отдих и покой. Ще си приготви необходимите за път дрехи и вярвам, когато отново се намери край обичащия я грубоват вуйчо, малко по малко ще позабрави мъките и страданията си.

Леля кимна с глава, да го подкрепи в надеждата му, и това много го зарадва.

— Има още едно нещо, мастър Дейви — каза мистър Пеготи, като мушна ръка в пазвата си и тържествено извади малкия пакет, който бях виждал и по-рано и който той разгърна на масата. — Ето тези банкноти — петдесет лири стерлинги и десет шилинга. Към тях искам да прибавя и парите, с които е пътувала. Попитах я колко са (без да казвам защо) и сложих и тях. Не съм много силен в сметките. Ще бъдете ли тъй добър да ги проверите?

И той ми даде лист хартия, като се извини за невежеството си, и ме гледаше, докато ги проверявах. Сметката излезе точна.

— Благодаря ви, господине — каза той, като си прибра листа. — Ако не виждате в това нищо лошо, мастър Дейви, ще сложа тези пари в един плик, адресиран до него; а после пък ще го пъхна в друг — до майка му, и ще й обясня само с няколко думи, както обясних и на вас, за какво са тези пари, както и това, че в никакъв случай не ще ги приема обратно, тъй като заминавам.

Казах му, че щом смята така да постъпи, и аз го намирам за напълно редно.

— Споменах, че има само още едно нещо — продължи той със сериозна усмивка, след като завърза пакета и го прибра в джоба си, — но ето, че били две. Не бях сигурен, когато излязох тази сутрин, дали ще имам сили да разправя самичък на Хам всичко, което се случи. Така че им написах писмо, което пратих по пощата и в което им съобщих за благополучно станалото, и че утре ще отида там, да уредя необходимото и най-вероятно да си взема сбогом с Ярмут.

— И бихте желали и аз да ви придружа, така ли? — запитах го аз, като видях, че остави нещо недоизказано.

— Ако бъдете така любезен да го сторите, мастър Дейви — отвърна той, — знам, че ако ви видят, ще се поразвеселят.

Тъй като малката ми Дора беше в добро настроение и много искаше да отида, което разбрах, когато поприказвах с нея, с готовност му обещах да го придружа. На следното утро взехме дилижанса за Ярмут и отново поехме по стария път.

Когато вечерта минахме по добре познатата ни улица — мистър Пеготи носеше чантата ми въпреки моите протести, — хвърлих поглед към дюкяна на Оумър и Джорам и видях стария си приятел мистър Оумър да пуши лулата си. Не исках да присъствувам на първата среща между Пеготи, сестра му и Хам и затова, под предлог, че искам да се видя с мистър Оумър, влязох в дюкяна му.

— Как сте, мистър Оумър? Не съм ви виждал толкова отдавна — казах аз, като пристъпих към него.

Той отпъди с ръка пушека на лулата си, за да ме види по-добре, и скоро ме позна за голяма своя радост.

— Би трябвало да стана, сър, за да приветствувам такъв почетен гост, само че краката не ме държат и затова се движа на колела. С изключение на болните ми крака и на задуха ми, слава богу, съм добре, благодаря на бога.

Поздравих го за добрия му изглед и за хубавото му настроение и тогава забелязах, че на креслото му има колелца.

— Остроумно изобретение, нали? — каза той, като проследи погледа ми и поглади ръчката на стола си. — Леко е като перце и се носи като дилижанс. Ей богу! Малката Мини — внучката ми — го засилва, като бутне облегалато, и то тръгва — да ти е драго да го гледаш! И да ви кажа ли — много е удобно да си пуши човек лулата в него.

Не бях виждал друг човек, който така да умее да извлича доброто от всяко нещо и така да му се радва. Той тъй сияеше, сякаш креслото му, астмата му и скованите му крака бяха само прекрасни способи за усилване на удоволствието му от лулата.

— Уверявам ви, че когато съм в този стол, виждам повече свят, отколкото вън от него. Просто ще се учудите, ако ви кажа колко много хора минават тук всеки ден да си побъбрим. Наистина ще се учудите! А и във вестника сега намирам много повече неща за четене, отколкото по-рано. Пък колкото се отнася до други книги — не може да си представите колко много ми минават през ръцете! И знаете, тъкмо затова се чувствувам тъй бодър! Ами ако очите ми бяха болни, какво щях да правя? А краката — ех, когато си служех с тях, те само увеличаваха задуха ми. Сега, щом поискам да се поразходя на улицата или по дюните, достатъчно е да повикам Дик, най-младия чирак на Джорам, и се качвам в собствения си екипаж, все едно, че съм кметът на Лондон!

При тези думи той едва не се задуши от смях.

— Бога ми! — продължи мистър Оумър, като отново се залови за лулата си. Човек трябва да приема както доброто, така и лошото. Иначе този живот не може да се кара. А Джорам много преуспява в работата. Наистина много!

— Радвам се да чуя това — казах аз.

— Знаех си, че ще се радвате — каза мистър Оумър. — А освен това Джорам и Мини са още като двама влюбени. Какво повече мога да желая? Какво значат едни болни крака в сравнение с всичко това!

Това пълно пренебрежение към собствените му крака ми се стори едно от най-забавните чудачества, които някога съм наблюдавал.

— И както аз съм се отдал на четене, така вие сте се отдали на писане, а, господине? — каза мистър Оумър, като ме гледаше с възхищение. — Колко прекрасна беше онази ваша книга! Какви изрази! Прочетох всяка нейна дума — всяка! И никак не ми се доспа — никак!

Като се засмях, изразих удоволствието си, макар и, да си призная, тази връзка между приспиването и книгата ми да ми се стори доста особена.

— Давам ви честната си дума, сър — продължи мистър Оумър, — че когато прочетох книгата и я оставих на масата, при вида на трите тома, аз действително се почувствах горд, че съм имал честта да познавам семейството ви. И, боже мой, колко отдавна беше това — в Блъндърстоун. Едно мъничко бебче наред с мъртвата клиентка. А и вие — колко малък бяхте тогава. Божичко, божичко!

Промених темата и заговорих за Емилия. Като се уверих, че знам колко много се е интересувал винаги за нея и колко мило се е отнасял, описах му в общи краски как се е прибрала при вуйчо си благодарение на Мартината помощ. Знаех, че това ще зарадва стария човек. И наистина той слушаше с най-голямо внимание, както каза развълнувано, когато свърших:

— Много се радвам, господине! Това е най-хубавата новина, която научавам от дълго време насам, боже мой, боже мой! И какво ще се предприеме сега за онази клета млада жена, Марта?

— Засягате един въпрос, който от вчера ме занимава — казах аз, — но върху който засега не мога да ви дам никакви сведения, мистър Оумър. Мистър Пеготи не е споменавал нищо, пък и аз се чувствувах неловко да го сторя. Сигурен съм, че не я е забравил. Той никога не забравя, когато трябва да направи нещо великодушно.

— Защото, знаете ли — подхвана отново мистър Оумър, — каквото и да се направи за нея, и аз бих желал да участвувам в него. Имайте ме предвид, когато решите нещо, и ме уведомете. Никога не съм мислил само лошо за тази девойка и се радвам, че действително е добра. И дъщеря ми Мини ще се зарадва. В известни неща младите жени са противоречиви създания — и майка й беше като нея, — обаче сърцата им са добри и благородни. Тя се възмущава от Марта само външно, макар и да не мога да ви кажа защо постъпва така. Но така си е прави го само външно. А тихомълком с всичко би й помогнала. Та, имайте предвид, каквото и да предприемете. И ми обадете с няколко реда къде да го изпратя. Боже мой, когато човек изпадне в такова състояние, че е принуден втори път да го возят в количка като малко дете, той трябва да се чувствува много щастлив, ако може да направи някое добро. Не казвам само за себе си — продължи мистър Оумър. — Изобщо смятам, че когато започнем да слизаме надолу по хълма, не ни остава много време за губене, на каквато възраст и да сме, тъй като времето не спира нито за миг. И затова нека не пропущаме да направим по някоя и друга добрина и тя ще ни донесе радост!

Той изтърси пепелта от лулата си и я сложи на една поличка на облегалката на стола, поставена там специално за тази цел.

— Ето и братовчеда на Емилия — онзи, за когото тя щеше да се омъжва — каза мистър Оумър, като потърка немощно ръце, — най-добрия момък в Ярмут! Надвечер той идва при мен, да си поприказваме и да ми почете, и понякога остава цял час. Ето това също наричам добро дело. Целият му живот е изпълнен с добрини.

— Сега отивам при него — казах аз.

— Така ли? Кажете му, че съм добре и го поздравявам. Мини и Джорам са на вечеринка. Ако си бяха вкъщи, и те щяха да се гордеят да ви видят. Мини рядко излиза от дома, „заради татко“, както сама се изразява. И затова тази вечер се заклех, че ако не излязат, ще си легна още в шест часа. В резултат на което двамата с Джорам отидоха на вечеринка — каза мистър Оумър, като залюля и себе си, и креслото от смях при мисълта за сполучливата си измислица.

Подадох му ръка и му пожелах лека нощ.

— Една минутка, сър — каза мистър Оумър. — Ако си отидете, без да сте видели малкото ми слонче, ще пропуснете едно истинско зрелище. Подобен случай не се удава често! Мини!

Едно музикално гласче се обади от горния етаж:

— Идвам, дядо!

И едно хубаво малко момиче с дълга къдрава руса косица, се завтече след малко в дюкяна.

— Това е моето слонче, сър — каза мистър Оумър, като погали детето. — Сиамска порода. Хайде, малко ми слонче!

Малкото слонче разтвори вратата на вътрешната стая, което ми даде възможност да видя, че сега беше превърната в спалня на мистър Оумър, който не можеше лесно да бъде пренасян горе. Сетне скри хубавото си чело зад разрошената си коса, като се наведе да бутне облегалката на креслото.

— Нали знаете, сър, че слонът преодолява всички препятствия с главата си — забеляза мистър Оумър, като ми намигна. — Едно, слонче. Две. Три.

При този сигнал малкият слон бутна креслото и го запрати в другата стая така изкусно, че то дори не докосна рамката на вратата. Екипажът се затъркаля и затрака за най-голямо удоволствие на мистър Оумър, който беше извърнал глава и ме гледаше с такова сияещо лице, сякаш това возене беше най-същественото му житейско постижение.

След като се поразходих из градчето, отидох в къщата на Хам. Пеготи се бе преместила тук за постоянно и беше дала под наем собствената си къщичка на човека, който заместил мистър Баркис в преносваческата му дейност и й заплатил добре за коня и колата. Предполагам, че същият бавен кон, който караше каруцата на мистър Баркис, работеше и сега.

Заварих ги в спретната кухня. При тях беше и мисис Гъмидж, която мистър Пеготи самичък беше довел от старата ладия. Съмнявам се дали някой друг би могъл да я принуди да напусне поста си. Изглежда, той им бе разправил всичко. Пеготи и мисис Гъмидж бяха покрили лице с престилките си, а Хам беше излязъл „да се поразходи по дюните“. Сега той се прибра вкъщи и много се зарадва, като ме видя. Надявам се, че присъствието ми повлия благотворно и на четиримата. Като се опитахме да влеем известна веселост в разговора, ние си приказвахме как мистър Пеготи ще забогатее в далечната страна и как ще ни пише чудеса за там. Не споменахме нито веднъж името на Емилия, макар разговорът ни да се въртеше около нея. Хам беше най-мълчалив от всички ни.

Но Пеготи ми каза, когато ме заведе със свещта в малката стаичка, където на масата ме очакваше книгата за крокодилите, че той все си бил такъв. И тя считаше (говореше ми със сълзи на очи), че макар винаги да бил ласкав и сърцат и да работел по-добре от най-способния строител на кораби в околността, сърцето му било разбито. Имало моменти надвечер, разказваше тя, когато говорел за стария им живот в ладията и споменавал за детските години на Емилия. Обаче никога не говорел за нея като девойка.

Стори ми се, че прочетох в очите му желание да поговори с мен насаме. Затова реших следната вечер да му дам възможност, когато се прибере от работа. Тази вечер, за първи път от толкова дни насам, свещта не бе сложена на прозореца, мистър Пеготи върза хамака си в старата ладия и вятърът шепнеше като едно време край главата му.

През целия следващ ден той беше зает да разпродава рибарската си лодка и риболовните си принадлежности; да опакова и да изпраща в Лондон онези от вещите, които смяташе, че ще му са необходими. Останалите раздаде или подари на мисис Гъмидж. Тя беше с него през целия ден. Изпитвах тъжното желание да видя стария дом, преди да са го заключили, и се уговорихме да се срещна там с тях вечерта. Но наредих така, че най-напред да се видя сам с Хам.

Лесно беше да попадна в стъпките му, тъй като знаех къде работи. Срещнах го в една отдалечена част на дюните, която знаех, че ще прекоси, и се върнах с него, за да може той да ме заприказва, ако действително желаеше това, Не бях се излъгал в израза на лицето му. Бяхме повървели заедно само няколко крачки, когато той каза, без да ме поглежда:

— Мастър Дейви, вие видяхте ли я?

— Само за миг, когато беше припаднала — тихо отвърнах аз. Повървяхме още малко, след което той отново подхвана:

— Мастър Дейви, смятате ли, че пак ще я видите?

— Може би това би й причинило голяма болка — казах аз.

— Мислил съм за това — отвърна той. — Навярно много ще я заболи, сър, много.

— Но, Хам — казах аз кротко, — ако има нещо, което бих могъл да й пиша от твое име, в случай че не ми е възможно да й го кажа устно, и ако изобщо трябва да й съобщя нещо от теб, за мен ще бъде дълг да го изпълня. Можеш да ми се довериш.

— В това съм уверен. Благодаря ви, сър, много сте любезен! Мисля, че има нещо, което бих желал да й се каже или да й се съобщи в писмо.

— Какво е то?

Повървяхме още малко в мълчание, след което той каза:

— Не е толкова това, че й прощавам, а по-скоро — че я моля да ми прости, задето съм й натрапвал чувствата си. Понякога съм си мислил, че ако не бях искал от нея да ми обещае да се оженим, тя имаше такова доверие в мен и бяхме такива добри приятели, че навярно би ми казала какво я измъчва, би се посъветвала с мен и може би тогава щях да я спася.

Стиснах ръката му.

— Това ли е всичко?

— Има и още нещичко — отвърна той, — ако мога да ви го кажа, мастър Дейви.

Повървяхме малко, преди да заговори. Когато се поспирваше след някои свои думи, той не плачеше. Правеше това, за да събере мислите си и да приказва по-ясно.

— Обичах я… и обичам спомена за нея… твърде дълбоко… за да мога да я накарам да повярва, че съм щастлив. Мога да бъда щастлив само… като я забравя… но боя се, не бих могъл да понеса да й се каже, че съм я забравил. И ако вие, мастър Дейви, бидейки такъв учен човек, измислите да й кажете нещо, което да я накара да повярва, че не съм страдал много, макар и да я обичам и да скърбя за нея, че животът не ми е омръзнал и че се надявам да я видя чиста и непорочна там, където няма никакви злини и където опечалените получават утеха… ако може да й се каже нещо, което да облекчи мъката й и все пак да не я накара да помисли, че бих могъл да се оженя или че някоя друга е в състояние да я замести в сърцето ми… ако измислите нещо такова… бих ви помолил да й го кажете… както и че се моля за нея… за тази, която ми беше толкова скъпа!

Отново стиснах мъжествената му ръка и му обещах, че се натоварвам да изпълня неговото желание, колкото ми е възможно по-успешно.

— Благодаря ви, сър — отвърна той. — Много любезно беше от ваша страна, дето дойдохте да ме посрещнете. Мило беше и това, че ме придружихте. Мастър Дейви, знам много добре, че леля ще отиде в Лондон, преди да отплуват, и те отново ще се видят, обаче аз едва ли ще го видя вече. В това съм положителен. Не приказваме за това, но така ще бъде и може би е по-добре. И когато, мастър Дейви, вие го видите за последен път — в сетната минута, — предайте му дълбоката почит и благодарността на сирака, на когото той беше повече от баща.

Обещах му тържествено.

— Отново ви благодаря, господине — каза той, като ми стисна ръката сърдечно. — Знам къде отивате. Сбогом!

Като махна леко с ръка, сякаш за да ми каже, че не може да влезе в стария дом, той свърна настрани. Като погледнах подир него, докато прекосяваше пустите дюни под лунната светлина, видях го да извръща лице към сребристата пътека върху морето и да отминава нататък, загледан в нея, докато се превърна на сянка в далечината.

Когато се приближих, видях, че вратата на старата ладия стои отворена. Влязох и забелязах, че е изпразнена от покъщнината и са останали само няколко стари сандъка, където мисис Гъмидж беше седнала с кошница в ръка и гледаше мистър Пеготи. Той бе облегнал лакът на грубата камина, вперил очи в малкото загасващи въгленчета в огнището. Но когато влязох, вдигна бодро глава и заговори весело.

— Обещахте и ето че дойдохте да си вземете сбогом със старата ладия, е, мастър Дейви? — каза той, като взе свещта. — Съвсем е оголена, нали?

— Добре сте използвали времето си — рекох аз.

— Вярно, не стояхме със скръстени ръце, сър. Мисис Гъмидж работи като… и аз не знам като какво — каза мистър Пеготи, като я погледна, без да може да намери подходящо сравнение.

Мисис Гъмидж се облягаше на кошницата си и не каза нищо.

— Ето и самото сандъче, на което имахте обичай да сядате до Емилия! — каза шепнешком мистър Пеготи. — Ще го взема със себе си. А ето и мъничката ви спалня. Виждате ли я, мастър Дейви? Съвсем гола и празна.

И наистина вятърът, макар и слаб, шумеше някак тържествено и пълзеше край пустата къща с плачевен, навяващ тъга шепот. Всичко беше махнато, дори и огледалото с рамка от раковина. Мислех си за времето, когато лежах там, при първата голяма промяна у дома. Мислех си за синеокото момиченце, което ме беше обаяло. Мислех си за Стиърфорд и в главата ми нахлу страшната, нелепа мисъл, че той е тук наблизо и мога всеки миг да го видя.

— Навярно ще мине много време, преди старата ладия да види нови наематели. Тук гледат на нея като на къща, която носи нещастия.

— На някой от съседите ли принадлежи? — запитах аз.

— На един корабостроител от градчето — отвърна мистър Пеготи. — Тази вечер ще му предам ключа й.

Надзърнахме в другата малка стаичка и се върнахме при мисис Гъмидж, която продължаваше да седи на сандъка. Мистър Пеготи сложи свещта на камината и я помоли да стане, за да изнесе вън сандъка, преди да е изгасил свещта.

— Даниъл — каза мисис Гъмидж, като внезапно пусна кошницата и го хвана за ръката. — Драги ми Даниъл! Последните думи, с които се прощавам с този дом, са: „Не ме оставяй! Моля ти се, Даниъл, не го прави!“

Смаян, мистър Пеготи погледна първо нея, сетне мен, а после пак нея, подобно на човек, когото току-що са събудили от сън.

— Не ме оставяй, Даниъл! Не ме изоставяй! — извика мисис Гъмидж с жар. — Вземи ме със себе си, Даниъл. Вземи ме със себе си и с Емилия! Ще ви бъда най-вярната и най-преданата слугиня. Ако в онази страна има роби, ще ти стана и робиня и ще бъда щастлива, но не ме оставяй тук, Даниъл! Недей, миличък!

— Мила душице — каза мистър Пеготи, като поклати глава, — ти не знаеш какво значи дълго пътуване и колко труден ще бъде там животът!

— О, да, Даниъл, знам това! Мога да си го представя! — извика мисис Гъмидж. — Но последните ми думи под този покрив са: „Ще вляза в къщата и ще умра, ако не ме вземете“. Аз мога да копая, Даниъл. Мога да работя. Мога да живея в оскъдица. Мога да бъда любеща и търпелива сега — повече, отколкото предполагаш, Даниъл, само ако ме оставиш да ти го докажа. Няма да се докосна до сумата, която ми оставяш, Даниъл Пеготи, дори и ако умирам от лишения. Но ще дойда с теб и Емилия накрай света, стига да ме вземете! Знам каква е работата. Знам, че ме мислиш клета и самотна и опака; но, миличък, вече не съм такава! Не съм седяла тук толкова дълго, да чакам и да мисля за изпитанията ти, без това да ми принесе някаква полза. Мастър Дейви, застъпете се за мен! Познавам всичките му привички и тези на Емилия, знам мъките им и ще мога да им помагам и винаги да работя за тях! Даниъл, миличък Даниъл, нека да дойда с вас!

И мисис Гъмидж взе ръката му, целуна я с наивния си патос и любов, обладана от простичката си преданост и признателност, които той напълно заслужаваше.

Той изнесе сандъка, изгаси свещта, зарези вратата отвън и остави старата ладия сама и заключена, подобна на тъмно петно в облачната нощ. На следния ден, когато се връщахме към Лондон, на покрива на дилижанса мисис Гъмидж и кошницата й седяха на задната седалка и мисис Гъмидж беше щастлива.