Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (6)

V глава
Отпращат ме от дома

Трябва да бяхме изминали около половин миля и носната ми кърпичка беше съвсем измокрена, когато преносвачът изведнъж спря колата.

Като погледнах навън, за да разбера причината за това, за голямо свое учудване видях, че Пеготи изскача иззад един храст и се качва в каруцата. Тя ме взе в двете си ръце и така ме притисна до корсета си, че натискът върху носа ми ми причини много силна болка, макар че забелязах това едва после, когато усетих, че мястото там бе станало много чувствително. Пеготи не пророни нито една дума. Като освободи едната си ръка, тя я мушна в джоба си до лакътя и извади няколко книжни кесии със сладкиши, които натъпка в джобовете ми, както и една кесийка за пари, която сложи в ръката ми, но не каза нито дума. След едно последно притискане с двете си ръце тя слезе от каруцата и избяга, както вярвам, без нито едно-единствено копче на роклята си. Взех си едно от няколкото, които се търкаляха наоколо, и дълго време си го пазех за спомен.

Преносвачът ме погледна, сякаш искаше да запита дали тя пак ще се върне, но аз поклатих глава, като казах, че не ми се вярва.

— Тогава тръгвай — каза той на коня си, който наистина тръгна.

До това време се бях наплакал, доколкото можех, и започнах да си мисля, че няма смисъл да плача, още повече че, доколкото си спомнях, нито Родерик Рандъм, нито онзи капитан от английския кралски флот бяха плакали при тежки обстоятелства. Като разбра това мое решение, преносвачът предложи да проснем носната ми кърпичка върху гърба на коня, за да се изсуши. Поблагодарих му и се съгласих. Простряна там, тя изглеждаше съвсем малка.

Сега имах време да разгледам кесията. Беше от твърда кожа със закопчалка и съдържаше три лъскави шилинга, които Пеготи навярно бе лъснала за най-голямо мое удоволствие. Но най-ценното от съдържанието й бяха две половин крони, сгънати в парче хартия, на което бе написано с майчиния ми почерк: „За Дейви. С много любов.“ Това така ме трогна, че помолих каруцаря да бъде тъй добър и ми подаде отново носната ми кърпичка. Но той ми отвърна, че ще е по-добре, ако мина без нея, аз се съгласих, изтрих очите си с ръкав и престанах да плача.

Този път действително престанах, макар от време на време да ме обземаха бурни хълцания, последица на предишните ми чувства. След като се тътрихме така известно време, аз запитах каруцаря дали ще ме вози по целия път.

— По целия път закъде? — запита той.

— Там — казах аз.

— Къде „там“? — запита каруцарят.

— Близо до Лондон — отвърнах аз.

— Ами — каза каруцарят, дръпвайки юздата, — този кон ще се търкулне като умряла свиня, преди да стигне и на половината път дотам.

— В такъв случай само до Ярмут ли ще ме карате? — запитах аз.

— Да — отвърна той. — Там ще ви заведа до дилижанса, а дилижансът ще ви закара до мястото, за което сте се запътили.

Както отбелязах в една от предишните глави, преносвачът (чието име беше мистър Баркис) беше с флегматичен нрав и не обичаше много да разговаря, така че да произнесе тези думи беше твърде много за него, поради което в знак на внимание аз му подадох един сладкиш и той го изяде наведнъж, както би сторил някой слон, и също както на слон, и мускул не трепна по едрото лице.

— Тя ли ги е правила? — запита мистър Баркис, лениво приведен над стъпалото на каруцата, с ръце на коленете.

— За Пеготи ли говорите, господине?

— Да, за нея — каза мистър Баркис.

— Да. Тя прави всичките ни сладкиши и приготвя всичките ни яденета.

— Наистина ли? — каза мистър Баркис.

Той нагоди устни, сякаш да подсвирне, обаче не стори това. Само гледаше към ушите на коня, като че виждаше нещо ново там, и продължи да седи така доста дълго време. След това рече:

— Няма ли си някого?

— Питате дали няма сладкиши ли, мистър Баркис? — Помислих си, че му се иска да си хапне нещо и затова прави този намек.

— Не. Питам дали не ходи с някого.

— Пеготи ли?

— Да — каза той. — Тя.

— О, не. С никого не е ходила.

— Наистина ли? — каза мистър Баркис.

И той отново нагоди устни за подсвиркване, но не подсвирна, а само продължи да седи, загледан в ушите на коня.

— Значи тя прави всички ябълкови сладкиши и приготвя всички яденета, така ли? — запита той след дълъг размисъл.

Осведомих го, че е така.

— Добре. Ето какво ще ви кажа — рече мистър Баркис. — Може би възнамерявате да й пишете?

— Разбира се, че ще й пиша — отвърнах.

— А! — каза той, като обърна поглед към мене. — Добре, ако й пишете, може би ще се сетите да й кажете, че Баркис е съгласен, нали?

— Че Баркис е съгласен — повторих невинно аз. — Само това ли?

— Д-д-да — каза, размишлявайки, той. — Д-д-да. Баркис е съгласен.

— Но, мистър Баркис, утре вие ще бъдете пак в Блъндърстоун — казах, потрепервайки при мисълта, че тогава аз ще бъда далеч — и ще ви е по-удобно самичък да й го кажете.

Но тъй като той отхвърли предложението ми с едно тръсване на главата си и още веднъж изказа най-тържествено предишното си желание с думите „Баркис е съгласен“, аз с готовност приех да го съобщя.

Докато чаках дилижанса в ярмутския хотел същия следобед, поисках да ми дадат лист хартия и мастило и написах следната бележка на Пеготи: „Мила Пеготи. Пристигнах тук благополучно. Баркис е съгласен. Много здраве на мама. Искрен твой.

П.П. Той иска специално да ти кажа — Баркис е съгласен.“

След като разбра, че ще изпълня поръчката му, мистър Баркис потъна в ненарушимо мълчание, а аз, изтощен от всичко, което се бе случило напоследък, легнах върху един чувал в каруцата и заспах. Спах дълбоко, докато стигнахме в Ярмут. Когато влязохме в двора на хана, градът ми се видя толкова нов и чужд, че веднага изоставих скритата си надежда да срещна там някой от роднините на мистър Пеготи, може би дори и самата Емилия.

Дилижансът беше вече в двора, целият излъскан, но още без никакви коне, и в това състояние той изглеждаше така, сякаш нямаше никаква вероятност да пристигне някога в Лондон. Мислех си за това и се чудех какво ще стане най-после със сандъка ми, който мистър Баркис бе оставил на дворните плочи до фенера (а самият той бе отишъл по-навътре в двора да обърне колата), както и какво ще стане с мен, когато една жена погледна от един сводест прозорец, на който бяха окачени няколко птици и бутове месо, и каза:

— Този ли е малкият господин от Блъндърстоун?

— Да, госпожо — казах аз.

— Как ви е името? — запита ме тя.

— Копърфийлд, госпожо — отвърнах.

— Тогава не сте вие — каза жената. — Не е предплащано за обеда на човек е такова име.

— Да не е Мърдстоун, госпожо? — казах аз.

— Ако вие сте мистър Мърдстоун, защо тогава най-напред ми казахте друго име?

Обясних на жената каква беше работата и тя позвъни на един звънец и извика:

— Уилям, заведи го в столовата!

При тези думи един келнер се завтече от кухнята, която беше на другия край на двора, и придоби много учуден вид, когато разбра, че ще трябва да покаже трапезарията само на мен.

Стаята беше дълга и голяма и имаше няколко големи стенни карти. Съмнявам се дали бих се почувствал по-чужд, ако бяха истински непознати държави и бях захвърлен някъде сред тях. Изпитах чувството, че върша нахалство, когато седнах на крайчеца на най-близкия до вратата стол, и когато келнерът постла масата специално за мен, усетих как целият се изчервявам от скромност.

Той ми донесе няколко котлети и зеленчуци и отхлупи капаците с такива резки движения, та си помислих, че сигурно нещо съм го обидил. Но той много ме облекчи, когато постави един стол за мен пред масата и каза много любезно:

— Хайде, господин великан! Заповядайте!

Поблагодарих му и заех мястото до масата, но ми беше много трудно да се справя с ножа и вилицата и да внимавам да не се залея със соса, докато той стоеше отсреща, вперил в мен очи, като ме караше да се изчервявам по най-ужасен начин всеки път, когато улавях погледа му. След като видя, че се залавям за втория котлет, той каза:

— За вас има и чаша бира. Сега ли я искате? Поблагодарих му и казах „да“. При тези думи той наля бирата от една кана в голяма чаша и я вдигна към светлината, като по този начин я направи да изглежда много хубава.

— Божичко, колко е много, нали? — каза той.

— Действително, че е много — отвърнах с усмивка аз.

Много ми беше приятно, че е толкова мил. Той имаше блестящи очи, пъпчиво лице, а косата му стърчеше нагоре по цялата му глава. Застанал с едната си ръка на кръста, вдигнал с другата чашата към светлината, той изглеждаше напълно дружелюбен.

— Имаше тук един господин вчера — каза той, — на име Топсойер — може би го познавате?

— Не — казах аз, — не мисля, че…

— С бричове и гетри, широкопола шапка, сив жакет и шалче на точки — каза келнерът.

— Не — казах аз, — нямам удоволствието да…

— Той дойде тук — каза келнерът и погледна към светлината през чашата, — поръча чаша от тази бира — настояваше да му дам, при все че му казах да не взима от нея — изпи я и падна мъртъв. Тя бе твърде стара за него. Не бива да я точим, така си е.

Много се опечалих, като чух тази тъжна случка, и казах, че, струва ми се, ще бъде по-добре, ако ми даде малко вода.

— Знаете — каза келнерът, като продължаваше да гледа към светлината през чашата с едното си око затворено, — нашите хора не обичат да поръчват неща, а след това да ги оставят. Това ги обижда. Но ако обичате, аз мога да я изпия. Свикнал съм й, а навикът е всичко. Не мисля, че ще ми навреди, ако отметна назад глава и я изпия бързо. Да го направя ли?

Отвърнах му, че ще му бъда много задължен да я изпие, ако смята, че няма да му навреди, но в никакъв случай не иначе. И когато той действително отметна назад глава и я изпи бързо, признавам си, че изпитах ужасен страх да не би да сподели съдбата на покойния мистър Топсойер и да падне мъртъв на килима. Но бирата не му навреди. Тъкмо обратното. Видя ми се, че сега изглежда по-бодър.

— Какво имаме тук? — каза той, мушвайки една вилица в чинията ми. — Не котлети, нали?

— Котлети — казах аз.

— Мили боже! — възкликна той. — Съвсем не знаех, че са котлети. Един котлет е тъкмо нещото, което може да премахне лошото действие на тази бира! Какъв късмет!

И той хвана един котлет за кокала с едната си ръка и един картоф с другата и ги изяде с най-голяма охота за мое най-голямо удоволствие. После взе още един котлет и още един картоф. Когато свърши, донесе порция пудинг и като го сложи пред мен, замисли се няколко минути и придоби разсеян вид.

— Как ви харесва баницата? — запита той.

— Пудинг е — отвърнах аз.

— Пудинг! — възкликна той. — Ах, господи, наистина, че е така!

Какво! — И той дойде по-близко. — Да не би да искате да кажете, че това е оризов пудинг?

— Точно това е.

— Я виж ти — каза той, вземайки една супена лъжица, — оризовият пудинг е любимият ми десерт! Какъв късмет! Хайде, малкият, ми, нека видим кой ще изяде повече.

Разбира се, че келнерът изяде повече. Той ме покани неведнъж да взема участие и да спечеля облога, но какво значеше моята чаена лъжица пред неговата супена лъжица, неговата бързина пред моята, и неговият апетит пред моя? Така че още при първата хапка останах много по-назад и съвсем загубих възможност да го настигна. Никога не бях виждал някому да се услажда пудинг така много и когато се свърши, келнерът се разсмя, сякаш удоволствието му от него още продължаваше.

Като го видях така дружелюбен и сърдечен, помолих го да ми донесе хартия и мастило и написах онова писмо до Пеготи, за което вече споменах. Той не само че веднага ми ги донесе, но и беше така любезен да наднича и да гледа какво пиша. Когато свърших, ме запита в кое училище ще да ходя.

— Близо до Лондон — отвърнах, тъй като това беше всичко, което знаех.

— О, боже мили! — възкликна той с твърде печален вид. — Много съжалявам за това.

— Защо? — запитах го аз.

— Ох, божичко! — каза той и поклати глава. — Това е училището, в което счупиха реброто на едно момче — две ребра на едно малко момче. Трябва да беше на — я да видим, — на колко години сте?

Казах му, че съм между осем и девет години.

— Точно на неговата възраст — каза той. — Когато му счупиха едното ребро, той беше на осем години и шест месеца, а когато му счупиха второто ребро, беше на осем години и осем месеца. След това момчето умря.

Не можех да скрия нито от себе си, нито от келнера, че това е доста неприятно съвпадение, и го запитах как бе станало. Отговорът му никак не ме насърчи, тъй като се състоеше от две мрачни думи: „Чрез бой“.

Рогът на дилижанса прозвуча тъкмо навреме. Той ме накара да стана и да запитам колебливо, горд при мисълта, че имам кесия (която извадих от джоба си), дали трябва да заплатя нещо.

— Един лист хартия — отвърна той. — Купихте ли лист хартия?

— Не си спомням подобно нещо.

— Скъпа е — каза той, — поради митото. Три пенса. Ето как ни облагат в тази страна. Няма нищо друго освен келнера. Мастилото няма значение. От него аз губя.

— Какво бихте… какво трябва да… колко е нужно да… колко би трябвало да платя на келнера, моля? — запитах със заекване, като се изчервих.

— Ако нямах деца и ако те не бяха болни от шарка, нямаше да взема и шест пенса — каза келнерът. — Ако не поддържах старата си майка и прекрасната си сестра — тук келнерът съвсем се развълнува, — не бих взел и едно петаче. Ако имах добра служба и ако се отнасяха добре с мен, сам бих дал нещо, вместо да моля, но тук се храня с остатъци и спя върху въглища… — При тези думи келнерът се заля в сълзи.

Неговата несрета много ме трогна и си помислих, че ако дам по-малко от девет пенса, ще проявя голяма суровост и коравосърдечие. Така че му дадох един от своите лъскави шилинги, който той прие с голямо смирение и почит и веднага след това го завъртя на палеца си, за да провери да не е фалшив.

Когато ми помагаха да се кача отзад на дилижанса, малко се смутих, като разбрах, че предполагат, че съм изял целия си обяд без ничия помощ. Открих това, когато чух жената от сводестия прозорец да казва на кочияша:

— Внимавай с това дете, Джордж, защото може да се пръсне!

Слугините, които се навъртаха наоколо, излязоха да ме видят и се захилиха насреща ми като на някое малко чудо. Нещастният ми приятел, келнерът, който беше поправил настроението си, изглежда, никак не се обезпокои от това и се присъедини към общия смях, без ни най-малко да се сконфузи. Ако имах някакво съмнение относно искреността му, предполагам, че то би се събудило от това негово държание, но съм наклонен да вярвам, че детинската ми доверчивост и вяра във възрастните хора не ми позволиха да се усъмня в нея дори и тогава.

Трябва да си призная, че много ми домъчня, когато, без да заслужавам, станах за присмех на кочияша и кондуктора, които ми се подиграваха, казвайки, че колата е натежала от мен и че било по-добре, ако пътувам във фургон. Разказът за предполагаемия ми апетит се разпространи между пътниците, които също така взеха да се смеят и ме запитваха дали в пансиона ще плащат за мене като за двама или при трима братя и дали щях да бъда поставен при общите условия, или при специални. Задаваха ми и други шеговити въпроси. Но най-лошото беше, че знаех колко ще ме е срам да хапна нещо, когато ми се удаде случай за това и че след твърде лекия си обед ще гладувам цялата нощ, тъй като в бързината бях забравил сладкишите си в хотела. Страховете ми се сбъднаха. Когато спряхме за вечеря, аз не можех да събера достатъчно смелост да си поръчам нещо и казах, че не ми се яде, макар и да бях доста гладен. Но това съвсем не ме спаси от шегите, тъй като един човек с прегракнал глас и с грубо лице, който почти през целия ден бе ял от една кутия със сандвичи и спираше само когато пиеше нещо от една бутилка, каза, че приличам на змия, която на едно ядене изяжда много, за да й трае за дълго. След тези думи той си извади едно парче варено месо.

Бяхме тръгнали от Ярмут в три часа следобед и трябваше да пристигнем в Лондон към осем часа на другата сутрин. Беше чудесна лятна вечер и времето бе много приятно. Когато минахме през едно село, си представях какви са къщите вътре и какво правят жителите му, а когато момчетата тичаха подир нас и се качваха отзад на дилижанса, се чудех дали бащите им са живи и дали си живеят щастливо у дома. Следователно имаше доста неща, за които да се мисли. Освен туй, въображението ми непрестанно се въртеше около мястото, където мислите отивах — а това съвсем не беше весело. Спомням си, че понякога мислите ми се връщаха към дома и Пеготи. Объркано и слепешком се мъчех да си припомня какво момче бях, преди да ухапя ръката на мистър Мърдстоун. Но не ми се удаваше, тъй като ми се струваше, че съм го ухапал преди цяла вечност.

Нощта не бе така приятна както вечерта, понеже стана доста хладно. За да не падна от дилижанса, ме бяха сложили между двама господа (единият от тях беше човекът с грубото лице) и като заспах, те почти ме задушиха и напълно ме затулиха. Понякога така силно ме притискаха, че не можех да се удържа да не кажа: „О, моля ви се!“. Това никак не им се нравеше, тъй като ги събуждаше. Отсреща ми имаше една дама с голямо кожено палто, която беше толкова навлечена, че в тъмното приличаше по-скоро на купа сено, отколкото на жена. Тази дама носеше със себе си една кошница и дълго време не знаеше какво да направи с нея, докато най-после откри, че понеже краката ми бяха къси, може да я сложи под мене. Кошницата много ме убиваше и ми причиняваше голямо неудобство. Но когато направех и най-малкото движение, едно шише в нея веднага започваше да се удря в нещо друго и жената ме ритваше най-жестоко с крака си, като казваше „Я не мърдай! Сигурна съм, че костите ти са достатъчно млади!“

Най-после слънцето изгря и тогава, изглежда, спътниците ми захванаха да спят по-леко. Мъчнотиите, които ги бяха тормозили цяла нощ и които се бяха изразили в гръмко хъркане и сумтене, просто не могат да се опишат. Докато слънцето се издигаше, сънят им ставаше по-лек и постепенно един по един те се събуждаха. Спомням си, че много се учудих как всеки един от тях се преструваше, че не е заспивал, и как всеки с възмущение отхвърляше обвинението, че е спал. Това и до днес ме учудва, тъй като неизменно откривам, че слабостта, която сме най-малко склонни да си признаем (не мога да си представя защо), е слабостта, че сме спали в дилижанс.

Няма защо да ви казвам какво чудновато място ми се видя Лондон, когато го забелязах в далечината; как вярвах, че всичките приключения на всичките ми любими герои непрестанно се случват там и как смътно си представях, че е изпълнен с по-големи чудеса и лошотия, отколкото всички други градове.

Приближихме го постепенно и в определеното време пристигнахме в хана на квартала Уайтчапел, закъдето се бяхме запътили. Забравил съм дали се наричаше Синия бик или Синия глиган, само знам, че беше Синия нещо си и че образът му бе изрисуван на задната страна на дилижанса.

Когато слизаше, кондукторът ме забеляза и извика на вратата на канцеларията:

— Чака ли някой един младеж на име Мърдстоун, от Блъндърстоун, Съфък, но отговарящ на името Копърфийлд, който трябва да бъде оставен до поискване? Хайде! Има ли някой да го чака?

— Попитайте за Копърфийлд, ако обичате, господине — казах и погледнах безпомощно надолу.

— Чака ли някой един младеж на име Мърдстоун, от Блъндърстоун, Съфък, но отговарящ на името Копърфийлд, който трябва да бъде оставен до поискване? Хайде! Има ли някой да го чака?

Не. Нямаше никой. Огледах се загрижено, но този въпрос не направи впечатление на никого от стоящите там освен на един човек с гетри и с едно око, който предложи да ми сложат метална яка около врата и да ме завържат в конюшнята. Донесоха една стълба и аз слязох след дамата, която приличаше на купа сено, без да смея да се помръдна, преди да махнат кошницата й. До това време всички пътници бяха напуснали дилижанса, багажът бе свален, а конете бяха разпрегнати още преди това и сега самият дилижанс бе откаран настрани и подпрян до стената от неколцина прислужници. Все още никой не се явяваше да потърси прашния младеж от Блъндърстоун, Съфък.

По-самотен от Робинзон Крузо, чиято самота никой не бе наблюдавал, аз влязох в канцеларията и подканен от дежурния чиновник, минах зад тезгяха и седнах върху кантара, на който мереха багажа. И тук, докато седях и гледах пакетите, денковете и книгите и вдъхвах миризмата на конюшня (която винаги оттогава свързвам с това утро), цяла процесия от най-страшни мисли започна да минава през съзнанието ми. Ако никой не дойде да ме вземе, колко дълго ще се съгласят да ме държат тук? Дали ще ме оставят, докато ми стигнат седемте шилинга? Дали нощем ще спя в килера при другия багаж и дали сутрин ще се мия на помпата на двора, или пък ще трябва всяка нощ да напущам хана и да се връщам сутрин, когато отварят канцеларията, за да седя и чакам, докато някой дойде и ме поиска? Ами ако мистър Мърдстоун бе наредил всичко това само да се отърве от мене? Какво ще правя в такъв случай? Ако ме оставят да стоя тук, докато изразходвам седемте си шилинга, не бих могъл да очаквам да ме държат и когато започна да гладувам. Очевидно това ще е неудобно и неприятно за клиентите, а освен туй Синият еди-какво си ще трябва да рискува да се натовари с погребалните ми разноски. А ако веднага тръгна и се помъча да се върна вкъщи, как ще мога да намеря пътя, как ще стигна толкова далеч, а дори и да се върна, дали ще ме погледне някой друг освен Пеготи? А ако намеря съответните власти и се предложа за войник или моряк, толкова съм малък, че навярно няма да ме приемат. От стотици подобни мисли пламтях и ми прилошаваше от смайване и боязън. Бях в разгара на треската си, когато един човек влезе и пришепна нещо на чиновника, а последният ме изтика от кантара и ме бутна към него, сякаш бях претеглен, купен, предаден и заплатен.

Докато излизах от канцеларията, хванал за ръка новия си познайник, аз го погледнах крадешком.

Той беше слаб, посърнал млад човек, с хлътнали бузи и брада, черна почти като тази на мистър Мърдстоун. Но тук приликата свършваше, тъй като бакенбардите му бяха избръснати и косата му вместо да е лъскава, беше твърда и суха. Беше облечен с износени черни дрехи, окъсели на ръцете и краката, а бялата му кърпа около врата не беше прекалено чиста. Не предполагах, пък и сега не предполагам, че тази кърпа беше едничката долна дреха, която носеше, но бе едничката, която се показваше и за чието съществуване се загатваше.

— Ти ли си новото момче? — запита той.

— Да, господине — отвърнах.

Не знаех, но предполагах, че е така.

— Аз съм един от учителите в Салем Хаус — каза той.

Поклоних му се и изпитах голямо страхопочитание. Толкова ме беше срам да спомена на един учен и преподавател в Салем Хаус за нещо тъй обикновено като сандъка ми, че бяхме изминали известно разстояние, преди да събера достатъчно смелост да му заговоря за него. Върнахме се, когато му намекнах свенливо, че по-нататък сандъкът може да ми се окаже полезен. Той каза на чиновника, че преносвачът има нареждания да дойде и го вземе по обед.

— Моля ви се, господине, можете ли да ми кажете дали е далече? — запитах аз, когато бяхме изминали горе-долу същото разстояние като по-рано.

— Близо до Блекхийт — каза той.

— А то далеч ли е? — запитах смирено аз.

— Доста — отвърна той. — Ще пътуваме с пощенската кола. Намира се на около шест мили.

Бях толкова изморен и изтощен, че мисълта да вървя още шест мили ми дойде твърде много. Осмелих се да му кажа, че не съм хапнал нищо цялата вечер и че ако ми позволи да си купя нещо за ядене, ще му бъда много задължен. Това, изглежда, го зачуди — и сега го виждам как се спря и ме изгледа — и след като поразмисли малко, каза, че иска да посети една стара жена, която живее недалеч оттук, и че най-добре ще е да си купя малко хляб или нещо друго за ядене и да закуся при нея, където ще намерим и мляко. Погледнахме във витрината на една пекарница и след като направих цяла серия предложения да купя всичко, което можеше да ми причини стомашна болка, и той ги отхвърли едно подир друго, най-после избрахме една хубава малка франзела чер хляб, който ми струваше три пенса. Сетне отидохме в една бакалница, откъдето купихме едно яйце и една филия бекон на ивици. Остана ми нещо от втория шилинг, така че Лондон ми се стори твърде евтино място. Натоварени с тези провизии, ние продължихме да вървим през уличния шум и грохот, които страшно замаяха изморената ми глава. Минахме по един мост, който трябва да бе Лондонският мост (той сякаш ми каза това, но аз бях полузаспал), и стигнахме до къщичката на старата жена, която живееше в дом за бедняци. Познах това по вида на къщичките, както и по един надпис на един камък над портата, според който този дом приютяваше двадесет и пет бедни жени.

Виждаха се няколко еднакви малки черни врати и всяка една от тях имаше по едно кръгло прозорче отгоре и по едно такова отстрани. Учителят от Салем Хаус вдигна мандалото на една от тези врати. Бедната жена, която беше вътре, раздухваше огъня, за да свари нещо в малката тенджерка. Като видя учителя, старата жена сложи меховете на скута си и продума нещо, което звучеше като „моят Чарли“, но като видя и мен, тя стана, като си триеше сконфузено ръцете и се опитваше да направи нещо като реверанс.

— Бихте ли могли да сготвите закуската на този малък господин, моля? — каза учителят от Салем Хаус.

— Дали мога? — каза старата жена. — Разбира се, че мога!

— Как е мисис Фибитсън днес? — запита учителят, като погледна към друга една стара жена, седнала на голям стол край огъня. Тя представляваше такъв куп дрехи, че и до ден днешен се чувствам благодарен, че не седнах по погрешка върху й.

— О, не я бива — каза първата стара жена. — Днес е един от лошите й дни. Ако случайно огънят изгасне, сигурна съм, че и тя ще изгасне и вече няма да се съживи.

Тъй като те я погледнаха, погледнах я и аз. При все че денят бе топъл, тя, изглежда, не мислеше за нищо друго освен за огъня. Направи ми впечатление, че завижда дори на тенджерката отгоре му. Имам основание да кажа, че се отнесе враждебно и към приготовленията за закуската ми. Със собствените си очи изненадан видях, че ми посочва юмрук, когато сложиха яйцето и бекона ми да се пържат и когато Никой не я гледаше. Слънчевата светлина струеше през малкото прозорче, но тя бе обърнала гърба си и гърба на стола към него, като затуляше огъня, сякаш ревностно топлеше него, вместо той нея да топли, и го наблюдаваше с най-голямо недоверие. Когато закуската ми беше готова и огънят се освободи, тя така се зарадва, че се изсмя на висок глас. Трябва да кажа, че смехът й никак не беше мелодичен.

Седнах пред черната си франзела, яйцето, парчето бекон, както и едно канче мляко, което ми дадоха, и закусих чудесно. Докато още се наслаждавах на хубавото ядене, старата жена каза на учителя:

— Флейтата ти у тебе ли е?

— Да — отвърна той.

— Посвири малко — каза старата жена ласкаво. — Хайде!

При тези думи учителят мушна ръце под полите на жакета си и извади флейтата си на три отделни парчета, които завинти едно за друго и веднага започна да свири. Впечатлението ми е, дори след толкова години, че никой не би могъл да свири по-зле от него. Той издаваше най-печалните звуци, които някога съм чувал, произвеждани било естествено или изкуствено. Не знам каква беше мелодията — ако изобщо съществуваше подобно нещо (в което твърде много се съмнявам), — но въздействието на това напрежение върху ми беше такова, че, първо, така се размислих за всичките си кахъри, че едва сдържах сълзите си; второ, изгубих охота за ядене; и, трето, така ми се приспа, че очите ми се затваряха. И сега, като си спомня за това, те започват да се затварят и аз започвам да клюмам. И сега малката стая с отворения долап в ъгъла, със столовете с четвъртити облегала, с ъгловата малка стълбичка, водеща за стаичката на горния етаж, и трите паунови пера на камината изчезват от погледа ми и аз клюмвам и заспивам. Звукът на флейтата изчезва, вместо него се чуват колелата на дилижанса и отново пътувам. Дилижансът спира, събуждам се стреснат, флейтата пак се чува и учителят от Салем Хаус седи с кръстосани крака, свири тъжно, а старата стопанка на къщата се изпълва с възторг. На свой ред тя изчезва, изчезва и той, няма вече никаква флейта, никакъв учител, никаква Салем Хаус, никакъв Дейвид Копърфийлд — нищо, само дълбок сън.

Сънувах, че веднъж, като свирел на тъжната си флейта, старата жена се приближила до него, изпълнена с възхищение, навела се над облегалката на стола и го прегърнала през врата, което го накарало да спре свиренето си за момент. Намирах се в състояние на полусън и когато той подхвана свиренето си — тъй като действително бе спрял за миг, — видях и чух как старата жена пита мисис Фибитсън дали не е прекрасно (искаше да каже за флейтата), на което мисис Фибитсън отвърна: „Да, да!“ — и кимна към огъня. Убеден съм, че цялата заслуга на представлението тя отдаваше на него.

Трябва да съм дремал доста дълго време, след което учителят от Салем Хаус развинти флейтата си, прибра парчетата както по-рано и ме изведе. Намерихме пощенската кола много наблизо и се качихме на покрива й. Но на мене така много ми се спеше, че когато спряхме на пътя, за да вземем друг един човек, сложиха ме вътре, където нямаше пътници, и там спах дълбоко, докато усетих, че колата се изкачва бавно между зелените дървета на един хълм. Скоро спря, тъй като бе пристигнала на предназначението си.

След като повървяхме малко, учителят и аз дойдохме до сградата на Салем Хаус, която беше оградена с висока тухлена стена и изглеждаше много мрачна. Над вратата на тази стена имаше една дъска с надпис „Салем Хаус“. Когато дръпнахме звънеца, през решетката на вратата ни изгледа едно намусено лице, което открих, когато вратата се отвори, че принадлежи на един пълен човек с волски врат, дървен крак, изпъкнали скули и ниско подстригана коса.

— Новото момче — каза учителят.

Човекът с дървения крак ме изгледа от глава до пети — това не му отне много време, тъй като бях твърде малък, — подир което заключи вратата зад нас и взе ключа. Вървяхме към къщата, между няколко големи тъмни дървета, когато той се провикна към водача ми:

— Хей!

Извърнахме се и го видяхме да стои пред вратата на една дървена къщичка, в която живееше, а в ръцете си държеше един чифт обувки.

— Ето! — каза той. — Обущарят дойде, след като вие бяхте излезли, мистър Мел, и каза, че не може повече да ги поправя. Каза, че от самите обуща нищо не е останало и че се чуди как можете да очаквате от него да ги закърпи.

При тези думи той хвърли обущата към мистър Мел, който се върна няколко крачки, за да ги вземе, и ги погледна (твърде отчаяно, както ми се стори), след което продължихме пътя си.

Тогава за първи път забелязах, че обувките, които носеше, бяха много овехтели и на едно място чорапът му се бе пукнал като пъпка.

Салем Хаус беше квадратно здание с пристройки и видът му беше гол и неприветлив. Наоколо беше много тихо и аз изказах на мистър Мел предположението, че момчетата трябва да се излезли. На това той отвърна, че е ваканция, като се зачуди на незнанието ми. Момчетата били по домовете си, а директорът, мистър Крийкъл, бил на море с мисис и мис Крийкъл. Бил съм изпратен тук през ваканцията като наказание за постъпките ми. Той ми обясни всичко това, докато вървяхме.

Погледнах училищната стая, в която той ме заведе, и тя ми се стори най-пустото и мрачно място, което някога съм виждал. Виждам я и сега: дълга стая с три редици чинове и шест редици скамейки, и с множество куки по стените за закачване на шапки и плочи. По мръсния под бяха разпилени листове от стари тетрадки. По чиновете се виждаха колибки за копринени буби, направени от същия материал. Две нещастни малки бели мишки, изоставени от собственика си, тичаха насам нататък в един плесенясал кафез, направен от картон и тел, и оглеждаха всички ъгли с червените си очи, за да намерят нещо за ядене. Една птичка в клетка, малко по-голяма от нея, издаваше някакви тъжни звуци и подскачаше на високото два инча клонче, но нито пееше, нито чуруликаше. Цялата стая издаваше нездравата миризма на изгнили ябълки и плесенясали книги. В стаята не би могло да има повече мастилени петна, ако още от самото й построяване не бе имала покрив и през всичките сезони на годината в нея бе валяло мастило вместо дъжд и сняг.

Мистър Мел ме бе оставил, за да занесе горе незакърпваемите си обуща, и аз отидох до другия край на стаята, забелязвайки всичко това, докато пристъпях бавно напред. Изведнъж погледът ми се спря върху един картонен плакат, който лежеше на един чин и на който много красиво беше написано: „Пазете се. Той хапе.“

Веднага се качих на чина, като се опасявах най-малкото от някое куче под него. Но макар и да се оглеждах навсякъде с разтревожен поглед, никъде не можах да го забележа. Още бях зает да се озъртам наоколо, когато мистър Мел се завърна и ме запита какво правя там горе.

— Извинете, господине — казах му аз, — търся кучето.

— Кучето ли? — каза той. — Кое куче?

— Не е ли куче, господине?

— Кое да е куче?

— Онова, от което трябва да се пазим, господине, което хапело.

— Не, Копърфийлд — каза той със сериозен глас, — не е куче, а момче. Дадено ми е нареждане, Копърфийлд, да поставя този надпис на гърба ти. Съжалявам, че трябва да сложа такова начало, но съм длъжен да го сторя.

При тези думи той ме свали долу и завърза плаката на гърба ми като раница. Беше пригоден специално за тази цел. Където и да отидех след това, носех го за утеха на гърба си. Никой не можеше да си представи какво страдание ми причиняваше този надпис. Винаги си въобразявах, че някой го чете, независимо от това, дали имаше възможност хората да го видят или не. Никакво облекчение не чувствах, когато се обърнех и не виждах никого зад себе си. На която и страна да бе гърбът ми, все си представях, че някой го гледа. Онзи човек с дървения крак увеличаваше страданията ми. Той ми беше началство и винаги, когато ме видеше да се облягам на някое дърво, стена или къщата, изреваваше гръмогласно от вратата на къщичката си: „Хей, вие, господине! Вие, Копърфийлд! Покажете надписа си да се вижда, иначе ще ви обадя!“ Игрището беше един изравнен пуст двор, открит към задната страна на къщата и канцелариите. Знаех, че слугите го четат, и касапинът го чете, и хлебарят го чете. Накъсо казано, всички, които сутрин влизаха и излизаха от зданието, когато ми бе заповядано да се разхождам из игрището, прочитаха, че трябва да се пазят от мене, тъй като хапя. Спомням си, че бях започнал да се страхувам от себе си като от някое бясно момче, което наистина хапе. Край това игрище имаше една стара врата, на която момчетата имаха обичай да си изрязват имената. Тя беше цялата покрита с такива надписи. В страха си пред края на ваканцията и тяхното завръщане не можех да прочета някое име, без да си представя с какъв глас и с каква интонация той ще прочете: „Пазете се, той хапе“. Имаше едно момче, някой си Дж. Стиърфорд, което изрязваше името си много дълбоко и много пъти. Представях си, че той ще прочете надписа с много висок глас, а сетне ще ми дръпне косата. Имаше друго едно момче, някакъв Томи Тредълс, за когото се боях, че ще ми се подиграва и ще се преструва, че много го е страх от мене. Имаше трето едно, Джордж Демпъл, за което си мислех, че ще го пее. Ето ме мене, малка, плаха фигурка, застанала там до вратата, свила се при мисълта как притежателите на всички тези имена — мистър Мел ми бе казал, че в училището има всичко четиридесет и пет момчета — идват и по общо съгласие ме пращат в затвора на Ковънтри, като викат всеки по своему: „Пазете се. Той хапе!“

Същото беше с местата по чиновете и скамейките. Същото беше с нишите на празните легла, към които надзъртах, когато минавах, за да отида до собствения си креват. Спомням си как нощ след нощ сънувах, че съм с майка си, както по-рано, че отивам на гости у мистър Пеготи, че пътувам отгоре на пощенската кола или че отново обядвам с нещастния си приятел, келнер, и как при всички тези случаи карам хората да изпищяват и да ме гледат втренчено, когато направя страшното откритие, че съм само по нощница и с този плакат.

Еднообразието на живота ми и постоянният страх от започването на училищните занятия ми причиняваха непоносими страдания. Всеки ден имах дълги учебни занимания с мистър Мел, но тъй като мистър и мис Мърдстоун сега не бяха край мене, работата ми вървеше добре и аз не се посрамвах. Преди и след заниманията се разхождах — надзираван, както вече споменах, от човека с дървения крак. Как добре си спомням влагата из къщата, зелените напукани плочи в двора, на които се закачваше знамето, старото пробито буре за дъждовната вода и безцветните стволове на няколко мрачни дървета, които, изглежда, дъждът бе повече мокрил и слънцето бе по-малко гряло, отколкото дърветата другаде. В един часа мистър Мел и аз обядвахме на горния край на една дълга гола трапезария, изпълнена с дъсчени маси и дъхаща на мазнина. После пак се занимавахме до чая, който мистър Мел пиеше от една синя чаена чаша, а аз от едно тенекиено канче. През целия ден и до след седем или осем часа вечерта мистър Мел работеше усърдно с писалка, мастило, книги, хартия и една линия и изготвяше (както после открих) сведенията за миналото полугодие. Когато прибереше нещата си за през нощта, той изваждаше флейтата си и започваше да я надува, докато най-после ми се струваше, че и самият той постепенно ще влезе в нея през голямата дупка на върха и ще се измъкне през другия край при клавишите.

И сега виждам малката си фигурка в слабо осветените стаи, седнала там с глава, опряна на ръцете си, заслушана в тъжните мелодии на мистър Мел и заета с приготовлението на утрешните си уроци Виждам се и след това, затворил вече книгите, но все още заслушан в печалните звуци, обладан от спомени за дома, какъвто беше той по рано, и долавящ песента на ярмутския вятър из равната пуста площ. Чувствувам се много тъжен и самотен. После отивам да си легна, като минавам през празните стаи, сядам на леглото си и плача за една утешителна дума от Пеготи. Сутринта слизам по стълбите и като поглеждам през дългото, сякаш изсечено в стената прозорче, виждам училищния звънец окачен на върха на една пристройка, с ветропоказател отгоре му, и се изпълвам с боязън за времето, когато той ще призове Дж. Стиърфорд и другите към работа. Но още по-страшни са мрачните ми предчувствия за мига, в който човекът с дървения крак ще отвори ръждясалата порта и ще посрещне страшния мистър Крийкъл. Не мога да кажа, че при всички тези случаи представлявах някаква опасна фигура, но въпреки това през цялото време носех все същото страшно предупреждение на гърба си.

Мистър Мел никога не приказваше много с мен, но и никога не беше груб с мен. Без да приказваме, ние си правехме компания. Забравих да спомена, че понякога той си говореше сам на себе си, хилеше се, стискаше юмрук, скърцаше със зъби и, необяснимо защо, дърпаше косата си. Тези негови особености отначало ме плашеха, но скоро свикнах с тях.