Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (61)

LX глава
Агнеса

Когато останахме сами с леля, приказвахме до късно през нощта: как емигрантите пишели само весели неща; как мистър Микобър изпращал дребни суми пари за „погасяване на финансовите си задължения“; как Джанет се върнала на служба при леля, когато тя се прибрала в Дувър и изпълнила политиката си на отричане от мъжете, като се омъжила за един преуспяващ търговец на вина; и как леля затвърдила собствените си принципи по този въпрос, като подпомогнала и насърчила булката и почела сватбеното тържество с присъствието си. Това бяха главните ни теми на разговора, макар те да ми бяха повече или по-малко известни чрез писмата, които бях получил. Както обикновено, не забравихме и мистър Дик. Леля ме осведоми как той непрестанно преписвал всичко, до което можел да се добере, и по този начин се държал настрани от крал Чарлс Първи; как мисълта, че е щастлив и свободен, била една от най-големите й радости в живота и как (като че ли това беше ново за нея заключение) никой освен нея не можел да разбере какво представлява той всъщност.

— А кога възнамеряваш да отидеш в Кентърбъри, Трот? — запита леля, потупвайки ме по ръката, докато седяхме пред огъня, както си имахме обичай.

— Ще си наема утре кон и ще отида там сутринта, лельо, освен ако и ти не искаш да дойдеш с мен.

— Не! — каза късо и отсечено леля. — Намерението ми е да седя там, където съм се установила.

— Тогава ще отида самичък. Ако днес не бързах да те видя, нямаше да мина през Кентърбъри, без да се отбия при приятелите си.

Това много я зарадва, обаче тя каза:

— Ех, Трот, старите ми кости можеха да почакат и до утре! — а след това отново поглади ръката ми, докато аз седях замислен и гледах огъня.

Да, бях замислен, защото не можех да бъда пак тук и така близко до Агнеса, без да се събудят в душата ми съжаленията, които от толкова време ме терзаеха. Може би сега те бяха по-омекотени, като ме приучваха на това, което бях пропуснал да разбера, когато животът беше все още пред мен, но все пак бяха съжаления. „О, Трот — сякаш чувах леля отново да казва, — ти си сляп, сляп, сляп!“ И сега я разбирах по-добре.

В продължение на няколко минути и двамата мълчахме. Когато вдигнах очи, видях, че тя зорко ме наблюдава. Може би беше проследила пътя на мислите ми, тъй като сега те ми се струваха лесни за отгатване, колкото и своеволни да бяха в миналото.

— Ще намериш Агнесиния баща съвсем остарял и побелял — каза леля — но изобщо той много се е изменил за по-добро и може да се каже, че сега е възроден човек. Също така вече не мери всички човешки прояви, радости и скърби със собственото си мерило. Вярвай ми, дете, тези неща трябва действително много да се смалят, за да ги мерим по този начин.

— Наистина, лельо — казах аз.

— А пък Агнеса — продължи тя — е така добра, красива, сериозна и отзивчива, каквато си е била винаги. Нямам достатъчно думи, с които да я похваля.

Да, за нея нямаше достатъчно голяма похвала, както и достатъчно остър укор за мен. О, как можах толкова много да се заблудя!

— Ако тя възпитава младите момичета, които са около нея, така, че да приличат на учителката си — каза леля и очите й се наляха със сълзи, — бог е свидетел, че животът й ще бъде наистина ценен. Полезна и щастлива, както каза тя тогава! А и как ли би могла да бъде друга освен полезна и щастлива!

— Има ли Агнеса някой… — по-скоро си мислех на глас, отколкото приказвах.

— Е? Какво? Какъв някой? — запита леля остро.

— Някакъв обожател — казах аз.

— Да, множество — извика леля с възмутена гордост. — Тя би могла да се омъжи двадесет пъти, миличък, след като ти замина!

— Не се съмнявам — казах аз, — не се съмнявам. Обаче има ли някой, който да е достоен за нея? Агнеса не би могла да обича недостоен човек.

Леля поседя малко замислена, с брадичка, опряна на ръката си. Като вдигна бавно очите си към мен, тя каза:

— Подозирам, че обича някого, Трот.

— И дали любовта й е споделена? — запитах аз.

— Трот — отвърна леля сериозно, — не бих могла да кажа. Нямам право да ти кажа дори и толкова. Тя никога не ми се е доверявала, обаче аз подозирам това.

Тя ме гледаше така внимателно и така загрижено (дори я видях да потрепва), че сега бях по-уверен отвсякога, че е проследила мислите ми. Призовах всички решения, които бях взел през многото минали дни и нощи, както и всички конфликти на сърцето си.

— Ако е така — започнах аз, — и надявам се, че е така…

— Нищо не знам — обади се леля остро. — Не бива да се водиш от моите подозрения. Трябва да ги пазиш в тайна. Може би са неоснователни. Нямам никакво право да говоря.

— Ако е така — повторих аз — Агнеса сама ще ми каже. Една сестра, на която така много съм се доверявал, лельо, не би се поколебала да ми отвърне със същото.

Леля отдръпна очите си от моите тъй бавно, както ги бе насочила към мен, и замислено ги покри с ръка. След малко сложи другата си ръка на рамото ми и двамата седяхме така, загледани в миналото, без да кажем повече нито дума, докато дойде време да се разделим за през нощта.

Рано сутринта тръгнах с кон за мястото, където бяха преминали училищните ми дни. Не мога да кажа, че бях щастлив поради надеждата, че съм започнал да побеждавам себе си, дори не и заради това, че още малко, и щях да зърна лицето й.

Скоро преминах добре познатия ми път и навлязох в тихите улици, където всеки камък беше като отворена книга за мен. Отидох пешком до стария дом и го отминах — сърцето ми бе така препълнено, че не можах да вляза. Върнах се и като погледнах, минавайки, към ниското прозорче на кръглата стая, където най-напред беше работил Юрая Хийп, а след това мистър Микобър, видях, че сега е наредена като малка гостна. Иначе солидната стара къща беше също така чиста и подредена, както когато я бях видял за първи път. Помолих новата прислужница, която ми отвори, да съобщи на мис Уикфийлд, че иска да я види един джентълмен, който идва от страна на неин приятел в чужбина. Поведоха ме по тържественото старо стълбище в непроменената приемна. Книгите, които Агнеса и аз бяхме чели заедно, седяха по рафтовете си; и писалището, където много вечери бях готвил уроците си, се виждаше в същия стар ъгъл край масата. Всички малки изменения, които се бяха промъкнали, когато тук живееха Хийпови, сега бяха изчезнали. Всичко си беше така, както в щастливите минали времена.

Застанах край един прозорец и се загледах към старата улица и отсрещните къщи, спомняйки си как ги бях наблюдавал през влажните следобеди, когато дойдох тук най-напред; и как имах обичай да си фантазирам за хората, които се появяваха на някои от прозорците, как ги проследявах с очи да се качват и слизат по стълбите и как наблюдавах жените да потропват с токовете си по плочника, а дъждът падаше косо, изливаше се от отсрещния водоскок и потичаше по улицата. Чувството, с което се взирах в скитниците, които минаваха във влажните надвечери през града и изчезваха, накуцвайки, понесли с пръчка на рамо вързопите си, ме обхвана и сега. И в този миг до мен достигаше дъхът на влажната пръст, на мокрите листа и шипкови храсти, като дори усещах и вятъра, който ме облъхваше при собственото ми тежко скитничество.

Отварянето на вратата в облицованата с дърво стена ме стресна и ме накара да се извърна. Прекрасните й спокойни очи срещнаха моите, когато се отправи към мен. Тя се спря, сложи ръка върху гърдите си и аз я взех в прегръдките си.

— Агнеса! Скъпото ми момиче! Появявам се така внезапно пред теб!

— Не, не! Тъй се радвам да те видя, Тротууд!

— Скъпа Агнеса, какво щастие е за мен да те видя отново!

Притиснах я до сърцето си и за малко и двамата мълчахме. Сетне седнахме един до друг и ангелското й лице се извърна към моето с онова приветствие, изразено на него, за което бях бленувал денем и нощем в продължение на цели години.

Тя беше така вярна, толкова красива, толкова добра — дължах такава благодарност, беше ми тъй скъпа, че не можех да намеря думи, с които да изразя чувствата си. Помъчих се да я благословя, помъчих се да й благодаря, помъчих се да й кажа (както често бях правил в писмата си) какво е въздействието й върху мен, обаче всичките ми усилия бяха напразни. Любовта и радостта ми бяха неми.

Със своето собствено сладостно спокойствие тя успокои възбудата ми; върна ме към момента на раздялата ни; заговори ми за Емилия, която често пъти тайно посещавала; говореше ми с нежност за Дориния гроб. С непогрешимия инстинкт на благородното си сърце тя докосна струните на спомените ми така ласкаво и хармонично, че нито една от тях не изскърца. Можах да слушам тъжната далечна музика, без да желая да заглуша нито един от тоновете й. А и как бих могъл да сторя това, когато във всичко се преливаше духът на моя ангел хранител?

— Ами ти, Агнеса — казах по-после аз. — Разкажи ми за себе си. Почти нищо не чух за собствения ти живот през тези години!

— Какво ли пък има да разправям? — отвърна тя с лъчезарната си усмивка. — Татко е добре. Виждаш ни тук спокойни в собствения ни дом; тревогите ни са уталожени, домът ни е отново наш; и като знаеш това, драги Тротууд, знаеш всичко.

— Всичко ли, Агнеса? — запитах аз.

Тя ме погледна и по лицето й затрептя учудване.

— Няма ли нещо друго, сестрице? — запитах аз.

Руменината й, която за миг бе изчезнала, отново се върна и пак изчезна. Тя се усмихна — със спокойна тъга, както ми се стори, и поклати глава.

Мислех да я подбудя да заговори за това, което ми беше загатнала леля. Защото, макар и да ми причинеше остра болка, ако ми довереше тайната си, аз трябваше да обуздая сърцето си и да изпълня дълга си спрямо нея. Видях обаче, че това я вълнува, и я оставих на мира.

— Имаш ли много работа, скъпа Агнеса?

— С училището ми ли? — каза тя, като отново вдигна светлия си спокоен поглед.

— Да. Много ли трябва да се трудиш?

— Работата ми е така приятна — отвърна тя, — че едва ли би трябвало да я назовем с подобно име.

— Нищо полезно не е трудно за теб — казах аз.

Руменината й отново се появи и изчезна; и когато пак сведе глава, отново видях същата скръбна усмивка.

— Ще почакаш да се видиш с татко и да прекараш деня с нас, нали? — каза Агнеса весело. — А може би ще пожелаеш да прекараш нощта в твоята стая? Ние винаги я наричаме твоя.

Не ми бе възможно да сторя това, тъй като бях обещал да се върна вечерта у лелини. Обаче с радост приех да прекарам деня при тях.

— Трябва за малко да те напусна — каза Агнеса, — но тук са старите книги, Тротууд, и музиката на старите спомени.

— Дори предишните цветя са тук — казах аз, като се огледах, — или най-малкото предишният вид цветя.

— Правеше ми удоволствие — отвърна засмяно Агнеса, — докато те нямаше, да поддържам всичко така, както беше в детинството ни. Защото тогава бяхме щастливи, нали?

— Бог е свидетел, че бяхме много щастливи!

— И всяка дреболия, която ми е напомняла за брат ми, ми беше скъп другар — каза Агнеса, обърнала прямите си очи весело към мен. — Дори и това — посочи ми тя кошничката играчка, пълна с ключове, все още окачена на колана й. — Дори и тя сякаш ми подрънква някаква стара мелодия!

Усмихна се отново и излезе през вратата, от която беше влязла.

Трябваше да пазя тези сестрински чувства с религиозна загриженост. Това беше едничкото нещо, което ми бе останало, и то беше истинско съкровище. Ако дори само веднъж разклатех основите на светото доверие и установените помежду ни отношения, върху които се бе изградило, щях да го загубя и никога вече нямаше да си го възвърна. Това трябваше да бъде ръководната ми цел. Колкото повече я обичах, толкова повече бях длъжен никога да не го забравям.

Тръгнах да се поразходя из улиците. Отново видях стария си противник, месаря, който сега беше станал пристав, и късичкият жезъл, символът на тази негова длъжност, висеше в дюкяна му. Отидох да разгледам мястото, където се бях сражавал с него, и там размишлявах за мис Шепърд и старшата мис Ларкинс, за всички празни увлечения и омрази от онова време. Изглежда, нито едно от тях не бе оцеляло през годините освен Агнеса. И подобно на звезда над мен тя светеше по-силно и се издигаше по-нагоре.

Когато се върнах, мистър Уикфийлд се беше прибрал вкъщи от една своя градина, на няколко мили вън от града, където сега той прекарвал почти всеки ден. Намерих го такъв, какъвто ми го бе описала леля. Седнахме да обядваме заедно с около половин дузина малки момичета, и той изглеждаше просто като сянката на хубавия си портрет на стената.

Покоят и тишината, които бях запазил в паметта си за това място, го бяха обхванали и сега. Когато свършихме обеда, мистър Уикфийлд не пи вино, нито пък го пожела и всички се качихме горе. Там Агнеса и малките й възпитанички пяха, свириха и работиха. След чая децата ни напуснаха; тримата останахме сами и разговаряхме за миналите дни.

— Има много неща в миналото, за които трябва да съжалявам и да се разкайвам — каза мистър Уикфийлд. — Ти добре знаеш това, Тротууд. Но не бих ги зачеркнал, дори и да имах сила да го сторя.

Като гледах лицето до него, лесно можех да повярвам това.

— Защото заедно с тях бих зачеркнал и такова търпение, такава преданост, такава вярност, такава детска обич, които никога не трябва да забравям. Дори и ако то е нужно, за да забравя себе си.

— Разбирам ви, сър — казах меко аз. — Винаги съм се отнасял с благоговение към бащинските ви чувства.

— Но никой не знае, нито дори ти, колко много е направила тя за мен, какво е понесла, каква борба е трябвало да води. Милата Агнеса!

Тя беше сложила гальовно ръка върху неговата, да го спре, и изглеждаше много, много бледна.

— Добре, добре! — промълви с въздишка той, отказвайки се, както ми се стори, от намерението си да разправи за тежките преживявания на дъщеря си, които може би имаха връзка с това, за което ми беше намекнала леля. — Тротууд, никога не съм ти разказвал за майка й. Някой говорил ли ти е за нея?

— Никога, сър.

— Разказът не е дълъг, макар и страданията й да бяха много. Тя се омъжи за мен против волята на баща си и той се отрече от нея. Тя го молеше да й прости, преди моята Агнеса да се бе появила на света. Той беше много твърд човек и майка й отдавна беше умряла. Той я отблъсна. Това съкруши сърцето й.

Агнеса се наклони до рамото му и обви с ръка шията му.

— Тя имаше нежно и любещо сърце — каза той, — и то бе сломено. Познавах крехката му природа много добре. Никой не можеше да го познава по-добре от мен. Тя ме обичаше нежно, обаче никога не беше щастлива. Непрестанно страдаше тайно, притисната от тази мъка. И понеже беше много деликатна, последният му отказ — а той не беше единственият — я съкруши съвсем, тя залиня и почина. Остави ми Агнеса едва двуседмично бебе, както и посивялата коса, с която ме помниш, когато за пръв път дойде тук.

Той целуна Агнеса по бузата.

— Любовта към детето ми беше болезнена, но тогава цялото ми съзнание беше болно. Няма да приказвам повече за това. Не говоря за себе си, Тротууд, а за майка й и за нея. Ако ти давам някаква улика за онова, което съм сега или пък съм бил в миналото, ти сам ще го откриеш, уверен съм. А какво представлява Агнеса, няма защо да ти казвам. У нея винаги съм виждал следи от майчиния й характер. Именно затова исках да ти разправя за нея сега, когато тримата отново сме се събрали след толкова много промени. Тъкмо това е, с което исках да ознаменувам новото ни събиране.

Не след дълго Агнеса стана от мястото си и като отиде кротко до пианото, засвири някои от старите мелодии, които бяхме свикнали да слушаме на това място.

— Имаш ли някакво намерение пак да отиваш в чужбина? — запита ме Агнеса, когато застанах край нея.

— Какво ще каже за това моята сестрица?

— Надявам се, че вече няма да заминаваш.

— Значи нямам такива намерения, Агнеса.

— Щом като ме питаш, смятам, че не би трябвало да напущаш Англия, Тротууд — каза тя кротко. — Растящата ти известност и успех увеличават способността ти да принасяш добро. И ако сестра ти може да чака, то не значи, че и времето ще спре полета си и ще чака — каза тя е поглед, отправен към мен.

— Ти ме направи това, което съм, Агнеса. Затова ти най-добре знаеш как трябва да постъпя.

— Аз ли, Тротууд?

— Да, Агнеса, скъпо мое момиче! — казах аз, като се наклоних над нея. — Когато се срещнахме днес, опитах се да ти кажа нещо, което е в мислите ми от момента на Дорината смърт. Спомняш ли си, когато дойде при мен в малката ни стая — посочила с ръка нагоре, Агнеса?

— О, Тротууд! — отвърна тя и очите й се напълниха със сълзи. — Така любеща, така доверчива и толкова млада! Нима бих могла някога да забравя?

— Много пъти оттогава съм си мислил, че каквато се появи в онзи миг, ти си била такава за мен винаги. С ръка, отправена нагоре, винаги си ме водила към нещо по-добро, винаги си ме направлявала към по-висши неща!

Тя само поклати глава. През сълзите й виждах тъжната, кротка усмивка.

— И съм ти така благодарен за това, Агнеса, толкова съм ти задължен, че просто нямам думи да изразя чувствата си. Искам да ти кажа, макар да не знам как да го сторя, че през целия си живот ще гледам на теб като на пътеводна звезда — това, което си била винаги за мен в мрачните минали дни. Каквото и да се случи, каквито и нови връзки да завържеш, каквито и промени да настъпят помежду ни, ти винаги ще бъдеш пътеводната ми звезда, винаги ще те обичам така, както те обичам сега и както винаги съм те обичал. Винаги ще бъдеш моята утеха и поддръжка. Любима сестрице, до самата ми смърт ти ще стоиш пред мен, отправила нагоре ръка!

Тя сложи ръката си в моята и ми каза, че се гордее с мен и с това, което казвам, макар да я възхвалявам повече, отколкото заслужава. Сетне продължи да свири тихичко, без да сваля очи от мен.

— Знаеш ли, Агнеса, това, което чух тази вечер, много странно се свързва с чувството, с което гледах на теб, когато те видях за първи път — с което седях край теб през бурните си ученически дни.

— Ти знаеше, че нямам майка, и това те настройваше мило към мен — отвърна ласкаво тя.

— Не, Агнеса, в него имаше нещо повече. Чувствувах, сякаш съм знаел майчината ти история, че в теб съществува нещо неизказано нежно и кротко, което у другиго освен у теб би се изразило в тъга.

Тя продължаваше да свири тихичко, все още отправила очи към мен.

— Смееш ли се на тези мои фантазии, Агнеса?

— Не!

— Или ако ти кажа, че винаги съм знаел как ти можеш предано да обичаш въпреки всички пречки и никога не ще престанеш да бъдеш такава, докато живееш? Смееш ли се на тези бълнувания?

— О, не! О, не!

За миг тъжна сянка премина през лицето й, но изчезна така бързо, както се появи, и ме сепна. Агнеса продължаваше да свири и да ме гледа със спокойната си усмивка.

Връщах се с коня в глухата нощ. Вятърът шепнеше край мен като неспокойна памет. Мислех си за тъжния й поглед и се боях, че не е щастлива. И аз не бях щастлив. Но поне досега бях успял да сложа печат върху миналото и като си мислех за нея, отправила ръка нагоре, струваше ми се, че ми сочи небето, където в непонятното бъдеще може би ще я обичам с любов, непозната тук на земята, и ще й разправям за борбата, която е трябвало да водя със себе си, когато съм я обичал тук, на този свят.