Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (48)

XLVII глава
Марта

Сега бяхме в Уестминстър. От светлините и шума на широките улици Марта мина край Уестминстърското абатство. Вървеше така бързо, след като се освободи от двата потока минувачи, устремени към и от моста, че вече беше тръгнала по тясната крайбрежна уличка до Милбанк, когато успяхме да я настигнем. Тогава тя пресече пътя, навярно за да отбегне стъпките, които бе чула наблизо зад себе си, и без да се извръща, продължи да върви дори още по-бързо.

Хвърлих поглед към реката през един мрачен свод, където няколко коли бяха разпрегнати за нощуване. Тази гледка сякаш прикова нозете ми. Докоснах с ръка спътника си, без да му продумам, след което и двамата я оставихме да пресече пътя и продължихме да я следваме от другата страна на улицата. Вървяхме съвсем тихо под сянката на къщите, като се движехме близо до нея.

Както тогава, така и сега съществува една стара, разкъртена малка дървена постройка на края на тази мизерна уличка. Трябва да е някаква изоставена, негодна вече сграда, служила някога за убежище на лодките, които прекосяват реката. Намира се точно там, където уличката свършва и започва една пътека между редица къщички и реката. Щом стигна дотам и видя водата, тя спря, сякаш беше дошла на предназначението си.

Сетне тръгна бавно край самия бряг на реката, с вперен в нея поглед.

През целия път дотук предполагах, че се беше запътила за някоя къща. И дори хранех смътна надежда, че тази къща ще е свързана по някакъв начин с изгубената девойка. Но когато зърнах за миг реката през стария свод, инстинктивно разбрах, че тя няма да отиде по-далеч.

По онова време околността беше пуста и мрачна. Нямаше нито кейове, нито къщи по тази тъжна улица близо до големия затвор. Един ленив мътен поток наслояваше калта си край стените на затвора. Груба трева и избуяли бурени се влачеха по мочурливата околна площ. От едната страна гниеха скелетите на злополучно започнати и никога недовършени къщи. От другата — земята беше покрита с ръждясали железни парни котли, прилични на чудовища, колела, скоби, тръби, пещи, весла, котви, спасителни пояси, перки на вятърни мелници и какви ли не други ръждясали предмети, насъбрани от някой търговец, търкалящи се в праха и затънали в калта под натиска на собствената си тежест, където сякаш напразно искаха да се скрият. Пукотът и блясъкът на няколко пещи по брега обезпокояваха нощния покой. Тинести дупки и пътеки, извиващи край куповете стари дъски, с полепнало по тях мръсно вещество, прилично на зеленикава коса, както и разпарцалените остатъци на миналогодишни обяви, предлагащи награда за удавени тела, се виждаха всред тинята до самата река. Носеше се слух, че наблизо се намира една от ямите, изкопана по време на голямата чума за заравяне на труповете, и сякаш от нея вееше някакъв смразяващ дух, поразяващ цялата околност. Човек добиваше впечатление, че това кошмарно място е добило този си вид от наслояванията на мръсната река.

Сякаш самата тя част от изхвърлената мръсотия, оставена да гние и се разтлява, девойката, която бяхме проследили, кривна по речния бряг и застана всред това нощно зрелище, самотна и неподвижна, загледана във водата.

В калта бяха разпръснати няколко лодки и варки,^[1] които ни помогнаха да се приближим до нея, без да бъдем забелязани. Тогава направих знак на мистър Пеготи да застане, където беше, и излязох от прикрилия ме мрак да я заговоря. Приближих разтреперан самотната й фигура, тъй като този мрачен завършек на предварително решената й разходка и начинът, по който беше застанала там, почти в зловещата сянка на железния мост, загледана в нагърчените образи на отразените в мощния поток светлини, ми навяваше страх и ужас.

Стори ми се, че говори сама на себе си. Загледана унесено във водата, тя беше смъкнала шала от раменете си и с нервни движения увиваше в него ръцете си, прилична по-скоро на сомнамбул, отколкото на буден човек. Във вида й на обезумял човек имаше нещо, което никога не ще забравя и което ясно ми казваше, че тя ще потъне пред очите ми, ако не й попреча. Хванах здраво ръката й и казах:

— Марта!

Тя нададе изплашен вик и взе да се дърпа от мен с такава сила, че се съмнявам дали бих могъл да я задържа. Но една по-силна от моята ръка се сложи върху рамото й и когато тя вдигна изплашените си очи, видя чия беше, направи само още едно усилие и падна между нас. Занесохме я настрани от водата на едно място, където имаше няколко сухи камъни, и тя остана да лежи там, като плачеше и стенеше. След малко седеше между камъните, хванала клетата си глава с две ръце.

— О, тази река! — извика горестно тя. — О, тази река!

— Полека, полека! — казах аз. — Успокойте се.

Но тя не престана да повтаря все същите думи.

— Знам, че тя е като мен! — възкликна Марта. — Знам, че й принадлежа. Знам, че е естественият другар на такива като мен! Идва от полето, където някога е била чиста и безвредна — и сега криволичи през мрачните улички, измърсена и нещастна — и свършва пътя си, подобно на моя живот, във винаги неспокойното широко море — и аз чувствувам, че трябва да отида с нея!

Никога не бях чувал такова отчаяние, каквото звучеше в думите й.

— Не мога да се отделя от нея. Не мога да я забравя. Тя ме преследва денем и нощем. Тя е едничкото нещо в света, което ми подхожда и на което подхождам и аз. О, тази ужасна река!

Стори ми се, че в безмълвния поглед, който спътникът ми й бе хвърлил, можех да прочета историята на племенницата му, дори и да не знаех нищо за нея. Никога не бях виждал, нито в действителност, нито на картина, такава поразителна смесица от състрадание и ужас. Той трепереше, сякаш щеше да падне. А ръката му — докоснах я с моята, защото видът му ме изплаши — беше мъртвешки студена.

— Сега е като луда — прошепнах му аз. — След малко ще приказва иначе.

Не знам какво би ми отговорил, ако продумаше. Той направи някакво движение с уста и сякаш мислеше, че приказва, но само я посочи с протегнатата си ръка.

Тя отново избухна в плач, скрила глава между камъните, и лежеше пред нас като същински образ на унижението и падението. Като виждах, че не бихме могли да й говорим, преди това състояние да отмине, аз го дръпнах, когато понечи да я вдигне, и застанахме мълчаливо отстрани, докато тя се поуспокои.

— Марта — казах тогава аз, като й помогнах да стане. Тя сякаш искаше да се привдигне, с намерение да си върви, обаче беше много слаба и се облегна на една лодка. — Знаете ли кой е този човек с мен?

— Да — отвърна със слаб глас тя.

— Знаете ли, че тази вечер дълго ви следихме?

Тя поклати глава. Не поглеждаше нито него, нито мен, като продължаваше да стои в смирената си поза, хванала в една ръка бонето и шала си, без да съзнава, че са в ръката й, и притиснала другата до челото си.

— Достатъчно ли се успокоихте, за да поговорим по въпроса, който така много ви интересуваше — дано бог не забрави това! — през онази шеговита нощ?

Стенанията й отново избухнаха и тя промърмори нещо, благодарейки ми, че тогава не я бях изпъдил.

— Не искам нищо да говоря за себе си — каза тя след малко. — Аз съм лоша, загубена. Нямам никаква надежда. Но кажете му, господине — продължи тя, като се сви настрани от мистър Пеготи, — ако не сте настроен зле към мен, че не аз съм причина за нещастието му.

— Никой не е мислил това за вас — горещо й възразих аз.

— Ако не се лъжа — продължи тя с глух глас, — вие бяхте в кухнята, когато тя се смили и не се отдръпна от мен, както всички други, и така много ми помогна! Кажете, господине, нали и вие бяхте там?

— Да, бях — отвърнах аз.

— Отдавна бих се хвърлила във водата, ако по някакъв начин нещастието й тежеше на съвестта ми — каза тя, като отправи изпълнен с ужас поглед към реката. — Ако имах някакъв дял в него, нямаше да преживея дори една нощ!

— Причината на бягството й е много добре известна — казах аз. — Ние вярваме — сигурни сме, че вие сте невинна за бедата й.

— Ако имах по-добро сърце, и за нея щеше да бъде по-добре! — възкликна отчаяно девойката. — Тя беше тъй великодушна към мен! Всяка нейна дума към мен е била ласкава и справедлива. И тогава бих ли се опитала да я направя подобна на себе си, когато самата аз много добре знам каква съм? Когато загубих всичко, което прави живота скъп, най-горчивата ми мисъл беше, че завинаги се разделям с нея.

Сложил едната си ръка на страничната греда на една ладия и свел надолу очи, мистър Пеготи опря другата ръка на лицето си.

— И когато преди онази снеговита вечер научих от един наш земляк какво се е случило, най-мъчителната ми мисъл беше, че хората ще си спомнят за едновремешното й приятелство с мен и ще кажат, че аз съм я покварила! — проплака Марта. — А бог ми е свидетел, че бих умряла, стига да можех да й върна доброто име!

Отдавна отвикнала да се владее, тя се отдаде на пронизващата я мъка и на горчивите си угризения.

— Да умра, това не би значело нищо — какво да кажа, — бих живяла! — провикна се тя. — Бих живяла, докато грохна на улицата, да се скитам бездомна, отбягвана, в мрака — да виждам как зората се пуква над призрачните очертания на къщите и да си спомням как същото слънце е греело едно време в стаята ми и ме е събуждало! Бих сторила и това, стига да можех да я спася!

Като се отпусна върху камъните, тя взе от тях в двете си ръце и ги стисна, сякаш искаше да ги стрие. Непрестанно правеше някакви движения: ту вцепеняваше ръцете си, ту ги извиваше пред лицето си, като че ли искаше да махне от погледа си и малкото околна светлина, ту отпускаше надолу глава, натежала сякаш от непоносими спомени.

— Какво трябва да правя! — каза тя, борейки се с отчаянието си. — Как мога да продължавам да живея, такава каквато съм — проклятие за самата себе си и жив позор за всеки, до когото се приближа! — Внезапно тя се обърна към мистър Пеготи: — Смажете ме, убийте ме! Когато тя беше ваша гордост, вие смятахте, че ще й навредя, дори и ако само я докоснех на улицата. Не се оплаквам. Не казвам, че сега двете сме еднакви. Знам, че не можете да вярвате на нито една моя дума — пък и защо ли бихте ми вярвали? Даже и сега бихте почувствували срам, ако двете разменим дори една думичка. Знам, че помежду ни има голяма пропаст. Искам само да кажа, че колкото и паднала и клета да съм, аз съм й благодарна от цялата си душа и я обичам. О, не мислете, че съм изхабила способността си да обичам! Изхвърлете ме, както ме е изхвърлил и светът. Убийте ме заради това, което съм, и затуй, че съм я познавала, но не мислете това за мен!

Мистър Пеготи я гледаше тревожно, докато тя се молеше така, и когато млъкна, той я вдигна кротко.

— Марта — обърна се той към нея, — да ме пази бог да те съдя. Най-малко аз трябва да правя това, мое момиче! Ти не знаеш колко много съм се изменил. — Той млъкна за малко, след което продължи: — Ти не знаеш какво искаме да ти кажем с този господин. Не ти е известно какво ни предстои. Слушай сега!

Думите му й оказаха удивително въздействие. Тя застана свита пред него, сякаш се страхуваше да срещне погледа му. Раздиращата я мъка бе стихнала и занемяла.

— Ако си чула за какво разговаряхме с мастър Дейви през онази снеговита вечер, знаеш къде съм ходил — къде ли не — да търся своята скъпа племенница. Своята скъпа племенница — повтори той. — Тъй като сега тя ми е също тъй скъпа, Марта, както и преди.

Тя закри лицето си, но остана безмълвна.

— Чувал съм я да казва — продължи той, — че още от ранни години си останала без баща и без майка и без да има някой грубоват моряк да се грижи бащински за теб. Разбираш, нали, че ако имаше такъв защитник и приятел, ти щеше да се привържеш към него. И разбираш защо племенницата ми беше като същинска дъщеря.

Тъй като тя трепереше, той взе от земята шала й и я загърна грижливо с него.

— И затова съм уверен, че стига да ме види отново, тя ще отиде с мен и накрай света. Но знам и това, че би отишла накрай света само да не ме срещне. Защото макар да няма основание да се съмнява в любовта ми, не, тя не се съмнява, не се съмнява — повтори той, уверен в истинността на думите си, — срамът е застанал помежду ни и ни разделя.

Във всяка дума на простата му, но внушителна реч се четеше ново доказателство, че е обсъдил този въпрос от всички страни.

— И двамата с мастър Дейви предполагаме — продължи той, — че някой ден тя навярно ще отправи самотните си стъпки към Лондон. Ние всички сме убедени, че ти нямаш никаква вина в сполетялата я злочестина. Казваш ни, че е била мила, любезна и добра с теб. Да я благослови бог, аз си знам, че е такава! И съм знаел, че винаги ще бъде такава към всички! Ти си й признателна и я обичаш. Помогни да я намерим и дано бог те възнагради!

Тя му хвърли бърз поглед за първи път и, изглежда, повярва на думите му.

— Ще имате ли вяра в мен? — запита тя с нисък, учуден глас.

— Напълно! — отвърна мистър Пеготи.

— Искате да й говоря, ако някога я намеря; да я подслоня, ако имам и за себе си покрив; и после, без да й казвам, да я доведа при вас, така ли? — запита забързано тя.

И двамата отговорихме едновременно:

— Да!

Тя вдигна очи и тържествено заяви, че вярно и с жар ще отдаде силите си за тази цел. Че докато съществува и най-малката надежда, няма нито за миг да се отклони от нея, нито пък ще я изостави. И ако не изпълни този благороден свой дълг, нека я обхване по-черно отчаяние, ако това е възможно, от онова, което бе изпитала днес на речния бряг, и нека всяко благоволение — божие и човешко, да й бъде завинаги отказано.

Тя говореше шепнешком, като се обръщаше не към нас, а към нощното небе. Сетне застана безмълвна, загледана в мрачната вода.

Тогава решихме, че е разумно да й разкажем всичко, каквото знаехме, и аз й го обясних най-подробно. Тя слушаше с дълбоко внимание и с лице, което често се изменяше, но в което се четеше една и съща неизменна цел. Понякога очите й се пълнеха със сълзи, които обаче тя възпираше.

Когато свърших, тя ме запита как ще можем да влизаме във връзка, ако възникне случай за това. Под една мътна улична лампа й написах два адреса върху лист от бележника си, който откъснах и й подадох и който тя скри в пазвата си. Запитах я къде живее. След като помълча малко, тя отговори, че не се задържа дълго на едно място. По-добре било да не зная.

Мистър Пеготи ми пошепна нещо, което и на мене беше хрумнало и аз извадих кесията си. Обаче не можах да я убедя да приеме никакви пари, нито пък успях да изтръгна от нея обещание да стори това друг път. Обясних й, че за човек в неговото положение мистър Пеготи не може да се нарече беден. Освен това казах й, че не можем да я оставим да харчи от собствените си средства, докато е заета да търси Емилия. Но тя остана непреклонна. Тук неговото влияние беше също така безсилно, както и моето. Тя му поблагодари, но беше неумолима.

— Може би ще си намеря някаква работа — каза тя. — Ще се опитам.

— Поне приемете известна помощ, докато се заловите с нещо — отвърнах аз.

— Не мога да направя това, което обещах, за пари — настоя тя. — Дори и да гладувам, пак не бих взела нищо. Да ми дадете пари, това значи да ми отнемете доверието си, да ме лишите от целта, към която ме насочихте, да ме лишите от едничкото нещо, което може да ме спаси от реката.

— В името на най-големия съдник — казах аз, — пред когото и вие, и всички ние ще застанем в страшния час, махнете от себе си тази ужасна мисъл. Всеки от нас би могъл да направи нещо добро, ако пожелае.

Тя се тресеше и устните й трепереха, когато отговори с още по-бледно лице:

— Може би ви е било писано да спасите едно клето създание, за да може то да се разкае. Боя се да мисля това — то ми се струва прекалено смело. Ако излезе нещо добро от мен, може би ще захвана да се надявам, тъй като досега делата ми са носили само злини. С това, което ми възлагате, аз получавам доверие за първи път от дълги години насам. Нищо повече не знам и нищо повече не казвам.

Тя отново потисна сълзите, които закапаха от очите й. И като докосна с треперещата си ръка мистър Пеготи, сякаш той беше самото въплъщение на добродетелта, тръгна по пустия път. Изглежда, че дълго време бе лежала болна. Когато стоеше наблизо до мен и имах по-голяма възможност да я наблюдавам, забелязах, че е изпита и изтощена и че хлътналите й очи свидетелствуват за мъки и лишения.

Тъй като пътят ни беше в същата посока, вървяхме известно време след нея, докато отново стигнахме осветените и шумни улици. Имах дълбока вяра в обещанието й и затова намекнах на мистър Пеготи, че би било проява на съмнение от наша страна, ако продължаваме да я следим. Тъй като и той беше на същото мнение и напълно разчиташе на нея, ние я оставихме да върви по пътя си и поехме нашия, който водеше към Хайгит. Извървяхме заедно доста голяма част от пътя и когато се разделихме с пожелание да успеем с това ново начинание, той беше изпълнен със състрадание, което никак не ми беше трудно да си обясня.

Беше вече полунощ, когато стигнах вкъщи. Бях дошъл до портата ни и се бях спрял, заслушан в ударите на часовника на катедралата „Сейнт Пол“, чийто дълбок звук стори ми се, че различавам между биенето на другите часовници, когато с учудване видях вратата на лелината къщичка отворена. Слабата светлина от преддверието светеше през пътя.

Помислих си, че леля е отново обхваната от стария си страх и навярно сега наблюдава въображаем пожар в далечината. Тръгнах да й се обадя и за най-голямо мое удивление видях един човек да стои в малката й градинка.

В ръцете си държеше чаша и бутилка и пиеше. Спрях се изведнъж между гъстия храсталак вън, тъй като луната бе изгряла, макар и замъглена, и тогава познах човека, когото едно време бях сметнал за халюцинация на мистър Дик и когото веднъж бях срещнал с леля на улицата.

Той не само пиеше, но и ядеше, като вършеше това с голяма охота. Правеше впечатление, че наблюдава къщичката с любопитство, сякаш я вижда за първи път. След като се наведе да остави бутилката на земята, той вдигна очи към прозорците и се огледа. Направи това скритом и нетърпеливо, като че ли бързаше да се махне.

За миг светлината в преддверието се затъмни и леля ми се показа. Беше възбудена и сложи някакви пари в ръката му. Познах, че направи това, по звънтенето им.

— За какво ми са само толкова? — запита той.

— Не мога да отделя повече — отвърна леля.

— Тогава няма да си отида — каза той. — Ето! Можеш да си ги вземеш обратно.

— Лоши човече — отвърна леля развълнувана, — как можеш да злоупотребяваш така с мен? Но защо ли питам? Правиш го, защото знаеш колко съм слаба! Какво трябва да сторя, за да се отърва от тези посещения и да те оставя на собствената ти съдба?

— Е, и защо не ме оставиш на собствената ми съдба? — каза той.

— Ти ме питаш за това! — отвърна леля. — Как имаш сърце да говориш така!

Той стоеше намусен и подрънкваше с парите, клатейки глава, докато най-после каза:

— Това ли е всичко, което възнамеряваш да ми дадеш?

— Това е всичко, което мога да ти дам — каза леля. — Ти знаеш, че претърпях загуби и сега съм по-бедна от по-рано. Казвала съм ти го. След като вече си взел парите, защо ми причиняваш болка, като ме караш да те гледам и да виждам на какво си заприличал?

— Вярно, доста съм раздърпан, ако това искаш да кажеш — рече той. — Водя бухалски живот.

— Ти ми отне голяма част от онова, което някога имах — каза леля. — Затвори сърцето ми срещу целия свят в продължение на дълги години. Отнесе се към мен измамнически, неблагодарно и жестоко. Махни се и се покай! Не прибавяй нови рани към многото, които си ми нанесъл!

— Да, всичко туй е чудесно! Е, добре, засега, изглежда, че ще трябва да се задоволя само с толкова.

Пряко волята си, той изглеждаше сконфузен от лелините сълзи на възмущение и се измъкна приведен от градината. Като пристъпих бързо напред, сякаш току-що бях дошъл, влязох тъкмо когато той излизаше от портичката. Когато се разминавахме, и двамата се изгледахме вторачено и недружелюбно.

— Лельо — казах забързано аз, — този човек отново те тревожи! Нека да поговоря с него. Кой е той?

— Дете — отвърна леля, като взе ръката ми, — влез вътре и не ми приказвай в продължение на десет минути.

Седнахме в малката й гостна. Леля се оттегли зад старото зелено параванче, което беше завинтено на облегалото на един стол, и отвреме-навреме бършеше очите си. Сетне дойде и седна до мен.

— Трот — каза тя спокойно, — това е съпругът ми.

— Твоят съпруг ли, лельо? Мислех, че е умрял!

— За мен наистина е умрял, обаче е жив — отвърна леля.

Седях в безмълвно учудване.

— Бетси Тротууд не изглежда подходящ обект за нежни чувства — забеляза спокойно леля, — обаче, Трот, беше време, когато тя напълно вярваше на този човек. Когато истински го обичаше. Когато не съществуваше доказателство за предаността и любовта й, което не би му дала. Той й се отплати, като я разори и едва не разби сърцето й. И тогава тя веднъж завинаги изкопа гроб за всички чувства, зарови ги там и изравни пръстта отгоре им.

— Мила ми, добра лельо!

— Постъпих с него великодушно — продължи леля, като сложи по обичая си ръката си върху моята. — Да, сега мога да кажа, че постъпих великодушно. Той се бе държал така жестоко с мен, че можех да получа развода си при много благоприятни за мен условия, обаче не го направих. Той скоро пропиля всичко, което му дадох, затъна все по-низко и по-низко, ожени се за друга, стана авантюрист, картоиграч и измамник. А сам виждаш сега какъв е. Но когато се омъжих за него, той беше красив човек — каза леля с глас, в който звучеше старата й гордост и възхищение. — И тогава вярвах — глупачка такава, — че е самият образ на почтеността!

Тя стисна ръката ми и поклати глава.

— Сега той не представлява нищо за мен Трот, абсолютно нищо. Но вместо да го оставя да понесе наказанието за долните си постъпки (което неминуемо би станало, ако се скита из тези места), аз му давам повече пари, отколкото мога да си позволя, когато от време на време се появява само за да го махна от себе си. Бях глупачка, когато се омъжих за него, а и сега съм такава, защото в името на старите си илюзии не оставям тази сянка от миналото ми да получи заслуженото си. Да, Трот, тогава аз наистина го обичах.

Леля изостави този въпрос с тежка въздишка и поглади роклята си.

— Ето, драги мой — продължи тя. — Сега ти знаеш началото, средата и края на тази история. Вече няма да пророним ни дума по този въпрос, нито пък, разбира се, ще говориш за него на когото и да било. Това е моето минало и ние ще го запазим за себе си, Трот.