Чарлз Дикенс
Дейвид Копърфийлд (1)

В първия предговор на тази книга отбелязах, че обзелите ме от довършването й чувства не ми позволиха да се отдалеча достатъчно, за да мога да говоря за нея със спокойствието, което сякаш се изисква от подобно конвенционално заглавие. Бях така силно и така непосредствено свързан с нея, и съзнанието ми бе така раздвоено между удоволствие и съжаление — удоволствие от завършването на един дълъг труд, съжаление от раздялата с мнозина приятели, — че имаше опасност да отегча читателя с лични изповеди и интимни чувства.

Освен това всичко, което заслужава да се каже за разказа, постарал съм се да изкажа в самия него.

Навярно читателят малко ще се интересува да узнае с какво съжаление се оставя перото след двегодишно усилие на въображението или как авторът има чувството, че сякаш откъсва част от себе си и я запраща в света на сенките, когато цял рояк създания на фантазията му си отиват завинаги от него. И все пак нямаше какво друго да кажа; освен, ако трябваше да си призная (което би било дори още по-маловажно), че никой не би могъл да вярва повече в истинността на разказа при четенето му, отколкото вярвах аз при писането му.

И днес тези признания са така верни, че има само още едно нещо, което бих могъл да доверя на читателя: От всичките си книги харесвам най-много тази. Лесно може да се повярва, че съм любещ баща на всяко едно дете на въображението си и че никой никога не би могъл да обича това семейство така, както го обичам аз. Но подобно на мнозина любещи бащи дълбоко в сърцето си предпочитам едно от децата си. И неговото име е ДЕЙВИД КОПЪРФИЙЛД.