Читателски коментари

Най-доброто фентази което прочетох :-)

Много добро! Изчетох книгата с голям интерес и удоволствие.

„Книга за всички и никого“. Този цитат ми хрумна, докато четях „Лолита“. Това не е просто книга, не е и обикновен разказ. Тук не става дума нито за Лолита, нито дори и за Хумберт. Това е емоция, събрана в текст. Това е зловещо предусещане, изразено чрез слово. Не мога (а и да мога, ще ми трябва цяла книга) да опиша изумителната символика на всеки един мотив, на всеки герой, на всеки цвят, на дребните детайли в тяхното изумително очарование. Книгата дори не е и за секса и желанието, не става въпрос за някакъв извратен чичко, който се възбужда от малки момиченца."Лолита" е книга Вселена. Много повече от това, което „виждаш“ и много по-болезнено, от това, което си мислиш, че „чувстваш“. Набоков по изумителен начин успява да пресъздаде цялата трагедия на 20 век, на новата „култура“ в лицето на американския живот, който коренно се противопоставя на всичко ценно, значимо (може би и консервативно) и морално, отнасящо се до старата, дори престарялата, но винаги значима европейска култура. Отново казвам, че думите са жалки и не могат да опишат това, което чувствам към тази книга. Всеки символ е илюзията на един умел магьосник, осъзнаващ собственото си падение. Хумберт не е просто страстно желаещ, той е безкрайно самотен. Човек, захвърлен в бурята на новото време, човек на старината, на отминалото, който сякаш се опитва външно да се присъедини към новата култура, но вътрешно остава винаги изолиран. Именно този постоянен сблъсък в самия Хумберт е и образът на малката нимфетка Лолита. Не случайно толкова често авторът ни предоставя различни варианти на имената на Хумберт, сякаш винаги различен, винаги неразбран, винаги борещ се за собствената си идентификация, търсещ самия себе си. А Лолита — тя е гениалният образ на отминаващата истинска европейска любов и на зараждащата се консуматорска, „самозадоволяваща се“, егоистична страст. Хумберт не е този, който изглежда, той е този, който се опитва да се приобщи към вече изграденото. Неговият вътрешен свят е светът на романтика, на човека, откъснат от красотата и захвърлен в пошлостта. И макар читателят да изгражда негативно мнение спрямо сексуалните желания на Хумберт, всичко това е умишлено изграден мотив с цел прикриване истинската слабост на героя. Колко още само може да се каже. Нима сполучливата символнистична замяна във втората част на Хумберт и кучето не е прекрасен момент!? Нима описанието на първото влизане в хотела на Хумберт и Лолита (и последвалите буреносни емоции), както и изумителният символ на огледалата, които със своята чистота и прозрачност пресичат цялата стая, не е вълшебство!? Тези и още много други похвати карат читателя да се усмихне сантиментално, сякаш в пълна противоположност на липсата на сантиментализъм в това грубо време, от което сме част. Това е и сблъсъкът в романа.

Често съм чувал да говорят за новаторството на Маркес в „Сто години самота“. Моите уважения, но символизмът на Маркес, сравнен със символизма на Набоков, е като строго каноничен текст, стоящ на фона на гръцки дитирамб. Набоков е един от изключителните новатори на литературата на 20 век. И още веднъж потвърждавам и мнението си за изключителната виртуозност на руските романисти. Не знам дали е някаква школовка или по-скоро емоционален заряд на руския народ, но тази типично руска, саморазрушителна, емоционална и психологическа литература гради основите на великите идеи.

Накрая, за да приключа, искам да кажа и за изумителната красота на този текст. Дори и губейки идеите, човек пак може да се наслади на творбата, стига само необезпокоявано да се наслади на словото. Преди да прочета „Лолита“, мой приятел ми бе казал, че това е книгата с най-красива проза, която е чел. Не знам дали съм се повлиял, но това наистина е книга с неповторима проза. Но в крайна сметка, дали от словото зависи величието на книгата!? Не мисля! Красота на словото не съществува. Истинското величие е в красотата на мисълта, словото е само неин роб. Този фокус, тази илюзия, тази вихрушка от емоции, идеи, психология, символи, цветове, вкусове, аромати и какво ли още не… всичко това е Лолита. Възможност да видим сами правилния избор, да направим собствен прочит и да се подчиним на прочита на автора. Този велик изначален сблъсък, който ни гради такива, каквито сме. Накрая, отърсвайки се от предразсъдъците, човек съжалява Хумберт, болно му е, мъчно му е за трагедията на главния герой. Дали изобщо той е бил извратенякът, за когото сме го мислили? Дали Хумберт не е едно скрито огледало на всеки един от нас, на нашите копнежи, желания, жажда за свобода и полет? И все пак, сякаш зад всичко външно, дребнаво и толкова земно, се крие една любов, колкото и странно да изглежда. Любов по неосъществимия идеал на миналото, който загива най-подло, бивайки прегазен от цялата злободневност на новия свят. Самата Лолита не е греховница, тя е жертва. Лолита е онази вълшебна романтична любов, която е погрознена от материята на времето, от липсата на идеал. Лолита е любов… мой идеал, моя Лолита! Ло. Ли. Та.

Една от най-добрите на Пратчет ,как съм я пропуснал до сега се чудя

Великолепна книга! Мечтая да видя и филм по нея!!!

Хубава книга. Първата половина от романа ми беше много интересна и бързо ми вървеше, втората — малко по-безинтересна с политическата кампания, с която се заема героинята, но като цяло книгата ми хареса. Съгласна съм с горния коментар за малко телеграфния стил, в който е написана.

60-те са може би златните години на научната фантастика, но аз по-скоро имах предвид приказните сюжети и геройските епоси, които очевидно са послужили за основа на Дюн. Махни космическите декори от произведението, сложи на тяхно място средновековни такива и получаваш класическа приказка за несправедливо низвергнат владетел, който след много опасности си връща властта и наказва лошите. Все тая, целта ми не е да дразня многобройните фенове на Дюн, а просто да изкажа и една по-различна гледна точка.

Не търсете смисъл или някакви поуки в поредицата Здрач, просто прочетете и изживейте вълшебството. Заслужава си да се потопите в света на Здрач.

Тези разкази дублират „Момиченцето, на което нищо не може да се случи“, публикувани в книгата „Момиченцето от Земята“, и дори последният разказ „Свой човек в миналото“ го няма тук.

— Имайте предвид това, ако решите да качите на електронната си книга това произведение.

— Кир Буличов бе един от най-добрите съветски фантасти, и въпреки че пишеше по времето на соца, той наблягаше на хуманната страна на произведенията, не на идеологическата — затова и сега неговите произведения могат се четат с интерес.

Приятно литературно преживяване !

Ериксън е създал огромно множество персонажи в Малазанските сказания. В тази книга, очаквах да се вдигне завесата. Да разбера какво се случва с тях. Това обаче се случи, с едва половината от персонажите.

Изключително завладяващ роман ! Началото направо ме втрещи , но нататък се разтопих от удоволствие . Заслужава си !

Аз се запитах същото като колегата над мен. Колко много неща са открити през миналия век и в момента хората нямат базови познания за неща от по-миналия…

Това е една найстина интересна книга, която може да ви накара да се замислите за много неща свързани с живота около вас.

Хубаво е да се види светът през погледа на биологията. Човек може да усети вдъхновението на автора за това какъв впечатляващ и уникален свят е очаквал да види в нашето време. Част от този свят се сбъдва.

„Дюн“ е писана 1965. Толкоз по въпроса за „стандартен фентъзи сюжет“ и „ОТДАВНА предъвкани послания“. Иначе вкус другар няма.

То е все едно да гледаш филма „Дюн“ от 84-та и да го сравняваш със „Междузвездни войни“ 7 …

Всички слидеринци били натегачи и какво-беше-другото-там? Не бих казала. Ще се подкрепя с цитат от книгата: „Албус Сивиръс (…) носиш имената на двама директори на «Хогуортс». Единият от тях беше слидеринец и вероятно бе най-смелият мъж, когото някога съм познавал.“ Най-интересният, драматичен и трогателен образ е емблематичен за дома Слидерин. Имаше и дразнещи грифиндорци — примерно онзи кандидат за пазач в отбора по куидич, който се сваляше на Хърмаяни в „Нечистокръвния принц“.

Иначе действително има сладникави моменти или пресилени неща, но все пак говорим за детско-юношеска литература.

Дюн на Франк Хърбърт се счита повсеместно както от критиката, така и от обикновените читатели за едно от най-добрите заглавия в научната фантастика. Само че когато преди доста вече години започнах да изреждам фантастиките от семейната библиотека нещо се запънах на Дюн, не ми хареса още от началото и така и не го прочетох. Както и да е, минаха години от тогава, които си мислех, че са позаличили глупостта ми (така де, не може ВСИЧКИ да хвалят тази книга, а аз да се дърпам) и са ме направили по-широкоскроен. Пък и отдавна вече съм прочел всичко най-добро от научната фантастика, а ми се искаше нещо ново. Та реших да дам на Дюн втори шанс и… Ами този път я прочетох! Само дето не съм кой знае колко впечатлен и честно казано особено във втората част доста се поизмъчих, докато я свърша.

Скромното ми мнение е, че книгата хич не е лоша, само дето ми струва доста надценена. Какво откриваме в нея? Хубави, но отдавна предъвкани от всички послания, стандартен фентъзи сюжет, който не блести с особена оригиналност, черно-бели образи, които не търпят кой знае какво развитие, а мотивацията им поне на мен не ми се струва убедителна. Но като че ли най-големият проблем е в обема на книгата, която спокойно би могла да се съкрати наполовина, без да загуби от достойнствата си. Без бой си признавам, че особено към края набързо скипвах безкрайните описания, каквито по принцип не харесвам много-много. А ако вие смятате, че такива описания спомагат да се изгради една пълнокръвна вселена и са плод на някакво особено развинтено авторово въображение, моля ви, не ме разсмивайте, а прочетете Едем на Станислав Лем, която също е пълна с безкрайни, досадни описания, но за разлика от Дюн, наистина говори за развинтено авторово въображение.

Но стига толкова критика! Както казах, книгата като цяло е хубава и оставя познатото от приказките усещане на възтържествувала справедливост. Все пак не мисля, че ще прочета останалите от цикъла „Дюн“ :)

Прочетох творбата на Стивън Канел с интерес. Прозвуча ми като продължение на „Нобъл хаус“ на любимия ми Джеймс Клавел .

Книгата е страхотна.Наподобява малко поредицата на Марлис Мелтън.Приключения,страсти и силни чувства.

Много набързо написан край, трябваше да се доразвие. Този Уил много търпелив излезе. Малко нереалистично чак.

Силно надценена от към художествена стойност, но политически удобна. Пресилени номинации породени може би от гузната съвест на някои така наречени „велики нации“.