Джули Ан Уокър
Ад на колела (1)

Пролог

Джаксънвил, Северна Каролина

Пред дома на Морган

Тези писъци…

През живота си бе видял да се случват много лоши неща, голяма част от тях бе извършил сам, но бе преживял много малко такива, които да предизвикат подобни писъци. Разкъсващи душата, болезнени изблици на неутешима скръб.

Когато Нейт Уелър, известен в спецслужбите като „Призрака“, предпазливо седна в джипа, който генерал Фулър бе уредил да получи при завръщането си в САЩ, реши, че те са някак си уместни. Всеки зловещ писък беше удивителен знак, бележещ края на една мисия, протекла от лош към възможно най-лошия сценарий, който би могъл да си представи, и тези сърцераздирателни вопли бяха подобаващ съпровод, предизвестяващ завършека на забележителния живот на най-добрия му приятел.

Григ…

Мили Боже, нима наистина само преди две седмици пиха ракия в Истанбул? Две седмици, откакто бяха пресекли границата със Сирия, за да извършат заличаването?

А също и това… Заличаване. Исусе, каква дума! Абсурдно смекчен начин, по който да се нарече взривяването на горещ оловен куршум, летящ със скорост около 800 метра в секунда, в черепа на нищо неподозиращото копеле, имало лошия късмет да попадне в лайняния списък за ликвидиране на чичо Сам.

Да, казано накратко, никой не би искал да бъде замесен в подобна бъркотия.

— Отведи ме от тук — въздъхна тежко Алиша Морган, когато рязко отвори вратата на автомобила и рухна на седалката до него, донасяйки със себе си мириса на слънце и орлови нокти.

Безумно приятен аромат особено като се има предвид, че денят на Нейт бе започнал в седмия кръг на ада и бързо ставаше все по-зле. Не трябваше ли по-скоро да му мирише на развалени яйца и миризмата на сяра да изгаря ноздрите му?

Погледна дребничката жена до себе си, която седеше като вкаменена и трепереше от усилието да сдържи мъката си. На глупавото му сърце сякаш му поникнаха крака и то се качи в гърлото му. Така беше още от първия миг, откакто се бе запознал с Али — малката сестра на Григ.

Малката, точно така.

Но дори тогава — на седемнадесет, не беше малка, а по-скоро напъпила млада жена. А днес, след повече от дванадесет години? Човече… Сега Али беше пълнокръвна жена. Със слънчеворуса коса, живи кехлибарени очи и лице, което можеше да те подлуди. О, човече, лицето й бе убийствено красиво. Винаги му бе напомняло за онези сладки принцеси от филмчетата на Дисни. Да не говорим за тялото й. Исусе!

Желаеше я сега, както и тогава. Може би дори повече. Добре де, определено повече. Борбата, която водеше с непокорното си либидо всеки път, когато Али беше наблизо — само на няколко метра от него, заедно с придобитите наскоро огромни количества съжаление, мъка и вина, го караха да се чувства толкова уморен. Така непоносимо изтощен от… всичко.

— Ами семейството ти? — прошепна Нейт, страхувайки се да говори високо, за да не разбие и малкото самоконтрол, който й бе останал. — Не искаш ли да бъдеш с тях? — Той погледна към девствено зелената морава с размер на пощенска марка, ширнала се пред малката бяла дървена къща с боровинковочервени рамки на прозорците и подходящи щори. Божичко, мястото бе уютно. Толкова чисто, семпло и приветливо. Кой би предположил, че душите на хората вътре кървят от емоционалните рани, нанесени от бомбата, която току-що бе пуснал.

Али поклати глава, загледана през стъклото право напред. Ноздрите й се издуха, докато се опитваше да задържи океана от сълзи, заплашващ да прелее от очите й.

— Те ня… нямат… н-нужда от мен точно сега. Аз им… напомням, че… че… — Гласът й се пречупи и Нейт трябваше да потисне желанието си да се протегне и да я придърпа в прегръдките си.

По-добре дръж онази си работа под контрол, приятелю. Ако докоснеш малката ми сестра, ще те убия, беше прошепнал Григ в деня, в който го бе представил на семейството си, след като забеляза хищническия блясък в очите на Нейт при вида на Али.

Да, добре. Да държи онази си работа под контрол бе невъзможно, когато Али беше в една стая с него, но той никога не я докосна… И не бе умрял. Григ беше този, който бе мъртъв, който…

Мили Боже!

— Искат те, Али — увери я той. — Те имат нужда от теб.

— Не. — Тя поклати глава. Все още отказваше да го погледне, като че ли първият зрителен контакт щеше да нанесе окончателния съкрушителен удар по стената, зад която държеше гнева и мъката си. — Те винаги са били двойка, изцяло в хармония един с друг, живеещи в своя собствен малък свят, който се върти само около тях. Не че не са обичали мен и Григ — побърза да добави и избърса с опакото на ръката си сълзите, на които не бе позволила да потекат свободно. — Те са страхотни родители, просто… Не знам как да се изразя. Те имат очи само един за друг. Ето защо Григ и аз сме толкова близки… — Левият й клепач трепна съвсем леко. — Бяхме толкова близки… О, Боже! — Гласът й секна.

Състрадание замъгли очите на Нейт, а огънят, избухнал в гърлото му, го раздираше така, сякаш всеки дъх, който си поемаше, минаваше през ситно ренде.

Това беше твърде много. Не можеше да понесе повече да я гледа как се бори със себе си. Силата на страданието й прибави унищожителна тежест към собствените му гняв и тъга. Всичко, което можа да направи, бе да стисне очи и да притисне лепкавото си чело към опакото на напрегнатите си ръце. Сграбчи волана с пръсти толкова безчувствени и студени, колкото и ледения къс, обвил сърцето му преди почти една седмица, когато бе принуден да направи немислимото.

Преди да успее да го спре, порой от кървави картини премина зад спуснатите му клепачи. Не можеше да мисли за това сега. Не можеше…

— Нейт? — Той подскочи, сякаш бе прострелян, когато хладните й пръсти върху ръката му го изтръгнаха от тежките мисли. — Ще ме отведеш оттук, нали? Татко… Той ме изгони. Предполагам, не искаше да ставам свидетел на рухването на мама и мисля, че все още мога да я чуя… — Тя се задави.

И точно в този момент Нейт осъзна, че ужасните звуци, изтръгнали се от гърлото на Карла Морган, щяха да преследват завинаги не само него. Всеки, който ги беше чул, не би могъл да ги забрави никога.

По дяволите! Харесваше Пол Морган, смяташе го за добър и честен човек, но да бъде проклето копелето, задето не виждаше, че единствената му дъщеря също се нуждае от утеха. Само защото Али се държа смело и не си позволи да се срине като майка си, не означаваше, че вътрешно не е напълно опустошена. Проклет да бъде този мъж и защото го натресе в тази непоносима ситуация — да бъде единственият, който да предложи на Али утеха. Нейтън Уелър бе последният човек на земята, на когото би трябвало да възложат тази задача.

Поколеба се само миг, преди да завърти ключа на стартера и да потегли. Джипът изръмжа и се понесе с грохот по улицата, като всяка малка неравност на пътя изпращаше изгаряща болка в ранения му крак. Военните превозни средства не бяха конструирани да возят меко. Не, по дяволите! Правеха ги така, че да могат да минават навсякъде, без значение какво се намира под гумите им. Липсата на удобства беше цената, която се плащаше за високата им проходимост, но това в момента беше най-малкият му проблем. Можеше да се справи със своята болка — просто я отпъждаше, подобно на досаден комар. В края на краищата беше свикнал с нея. Така беше обучен. Бе живял с нея доста често през последните почти петнадесет години.

Но болката на Али бе съвсем друго нещо.

Когато й хвърли бърз поглед, все едно някой заби нагорещен железен юмрук в корема му.

Тя плачеше.

Най-накрая!

Сега, когато вече не трябваше да бъде силна за пред родителите си, най-сетне бе позволила на сълзите да потекат и те се стичаха в сребристи потоци по меките й бузи. Гърдите й се тресяха от неизмеримата мъка, но от устните с цвят на праскова не се отронваше нито звук, с изключение на няколкото накъсани ридания, които тя бързо потисна, като че ли външно можеше да си позволи да покаже само толкова емоции. Сякаш все още трябваше да бъде внимателна, силна, издръжлива.

Но не биваше да го прави. Не и с него. Обаче не можеше да й го каже, заради изгарящия възел, стегнал гърлото му.

Искаше му се да извика, че съдбата е жестока кучка. Да вилнее, да крещи, да сипе удари наоколо. Но каква полза щеше да има от това? Никаква. Така че преглътна буцата от мъка и гняв и попита:

— На някое по-специално място ли да те откарам?

Младата жена се обърна към него. Големите й кафяви очи го гледаха измъчено и безпомощно.

— Да.

Той кимна.

— Знам такова.

След двадесет минути в ада, принуден да гледа как Али се опитва да се вземе в ръце, за да не се пръсне на хиляди кървави парченца, които щяха да се врежат в него толкова дълбоко, колкото наранена бе и тя, той насочи джипа по тесен крайбрежен път покрай високите кафяви класове на морския овес, докато накрая спря пред дървена ограда, посивяла и ронеща се след годините, през които е била изложена на въздействието на слънцето и соления бриз.

Хрумна му, че двамата с оградата си приличат. Бяха износени от живота, който водят, и очукани, с толкова много белези, че не приличаха дори малко на онова, което са били в началото. И въпреки това продължаваха да стоят изправени.

Точно така. Би дал всичко, ако би могъл той да бъде в онази урна, пълна с фина, сива пепел. От двамата Григ бе по-добрият човек. Съдбата беше не само жестока, но и глупава кучка. Това беше единственото обяснение, което намираше, защо самият той бе успял да излезе от онази воняща, мизерна колиба, а Григ — не. Изражението в очите на Григ в онзи последен миг едва не го пречупи. Тези така познати кафяви очи… в тях имаше болка, молба, примирение.

Не! Отърси се от зловещия спомен и погледна през предното стъкло.

Отвъд нащърбената призрачна ограда се простираха ефирни, дълги пясъчни дюни, които преминаваха в покрит с мидени черупки плаж. В далечината обширната сивота на Атлантическия океан флиртуваше с ясната синева на небето, буйният вятър образуваше по вълните зайчета, които се кискаха и съскаха, докато подскачаха към брега.

Просто не беше честно. Ден като този, толкова слънчев, толкова ведър. Нима светът не разбираше, че бе изгубил един от най-добрите си мъже? Защо загрубялото му сърце не кървеше?

Нейт изключи двигателя и пое с пълни гърди познатия аромат на морски въздух и нагрят от слънцето пясък, но това не го успокои, както обикновено. Не и днес. А може би и никога повече. Колебливо затърси правилните думи.

Да, бе. Сякаш има подходящи думи за подобна шибана ситуация.

— Няма да те занимавам с баналности, Али — успя да изрече най-после. — Григ беше най-добрият човек, когото някога съм познавал. Обичах го като брат.

Това може би беше най-голямото омаловажаване на века. Загубата на Григ бе равностойна на загуба на една от ръцете му. Нейт се чувстваше изгубил равновесие. Дезориентиран. Неведнъж през изминалата седмица се бе обръщал да каже нещо на Григ, като си спомняше твърде късно, че най-добрият му приятел не би могъл да е там.

Подозираше, че страда от синдрома на фантомен приятел, също както хората, изгубили крайник, страдаха от синдрома на фантомната болка.

— Тогава ми кажи, като брат, какво се случи… Какво се случи в действителност? — помоли го тя.

Винаги е била дяволски умна, повече, отколкото бе добре за нея.

— Той умря при инцидент. Почистваше стар резервоар на един от нашите мотори, когато бензинът се възпламени от искра, предизвикана от парцала, с който бършеше. Григ падна в тавата с маслото и изгоря, преди някой да успее да стигне до него. — Лъжата излезе твърде лесно от устата му, защото я беше упражнявал достатъчно дълго, но последните думи се забиха в гърлото му като нож.

За съжаление, това беше единственото обяснение, което можеше да й даде за последните минути от живота на брат й. Защото истината бе тайна, която можеше да застраши националната сигурност. Помисли си, че е много вероятно Али да подозира, че Григ не е прекарал последните три години в Чикаго, партнирайки си с няколко бивши военни от спецслужбите в изработване на поръчкови мотоциклети, но сега не беше нито мястото, нито времето за разкриване на истината. А истината беше, че Григ Морган винаги е работил за чичо Сам.

Двамата с Григ подадоха оставка от морската пехота само за да се присъединят към свръхсекретната група „Консултанти“. Групата, която поемаше операции с най-високо ниво на секретност. Групата, за чиито мисии никога не съобщаваха по новините, и чиито доклади никога не се озоваваха върху бюрото на някоя писарушка в спретната малка папка. Извършваха операциите си под прикритие, а истинските им самоличности бяха известни само на малцина избрани; а тези малцина избрани заемаха високи постове в правителството. Много високи. Като например, чак на самия връх.

Така че не, не можеше да й каже какво наистина се беше случило с Григ. И се молеше на Бог никога да не разбере.

Тя го погледна в лицето, на което той съзнателно бе придал безстрастно изражение. Видя как безсилният гняв се надига в нея като вулкан от емоции, заплашващ всеки момент да изригне. Преди да успее да я спре, тя изскочи от джипа, затръшна вратата, прескочи оградата и се втурна към дюните. Дългата й коса се вееше зад нея, тънките й боси крака вдигаха облаци от пясък, които се завихряха надалеч, подети от соления вятър.

По дяволите!

Отвори с трясък шофьорската врата и хукна след нея. Силна болка избухна в левия му крак, да не говорим за тъпите счупени ребра, които заплашваха да пробият дупка в белия му дроб. Бам! Хриптене. Ако продължаваше така, щеше да се наложи да прекара още ден или два в болницата. Фантастично! Само това му трябваше точно сега.

— Али! — изрева той, стиснал зъби от болка и се завтече след нея като накуцваше неравномерно. Мекият пясък засилваше страданието му.

Тя се обърна, на лицето й бяха изписани мъка и безсилие. Вдигна малкия си юмрук и го заби в средата на гърдите му. Мили Боже…

Болката избухна подобно на фрагментна граната^[1] и младият мъж се свлече на колене. Трябваше да направи или това, или да рухне мъртъв в следващата секунда.

— Нейт? — Гневът й се превърна в шок, когато коленичи в пясъка до него. — Какво…? — И преди да разбере какво си е наумила, тя вдигна нагоре ръба на тениската и се вторачи в насиненото му тяло. Ребрата му бяха превързани, но останалата част от торса му изглеждаше така, сякаш е изкарал десет дълги рунда с месомелачка и е изгубил. — Мамка му, Нейт! — Той почти се усмихна, въпреки изгарящата болка, която го държеше в зъбите си като свирепо и упорито улично куче. Али никога не ругаеше. Това навярно бе записано в гените й или в договора, който бе подписала, когато стана учителка в детската градина. — Какво се е случило с теб?

Той поклати глава, защото, честно казано, това бе всичко, което можеше да направи в момента. Опасяваше се, че ако отвори уста, ще се разкрещи като момиче.

— Нейт! — Тя обви ръце около врата му. Боже, почувства се добре… и толкова, толкова грешно. — Говори! Кажи ми какво ти се е случило! Кажи ми! Какво наистина се случи с Григ?! — Последните думи прошепна в ухото му. Те бяха молба. Една покъртителна молба.

— Знаеш, че не мога да го направя, Али. — Усещаше горещите й, солени сълзи там, където бе заровила лице във врата му. В сладката влага на дъха й усети мириса на лимоновия чай, който бе пила, преди той да почука на вратата на родителите й с новината, която взриви нейния безопасен, надежден свят.

Най-прекрасната му фантазия и най-лошият му кошмар се бяха събрали в едно. Али, сладката, прекрасна Али. Тя беше тук. Сега. Притисната до сърцето му.

Той неохотно вдигна ръце, натежали от умора и тъга. Ако Григ можеше да го види, щеше да вземе любимия си Колт и да надупчи жалкия му задник с 45-ти калибър. Но целият смисъл на тази бъркотия бе, че Григ не беше тук. Сега тук нямаше никой, освен него, нямаше друг, който да предложи на Али утеха. Така че Нейт я привлече към себе си — Боже, косата й мирише страхотно! — и започна да я успокоява, докато скръбта я заливаше с бурни, безкрайни вълни, наподобяващи онези, които се разбиваха в брега зад тях.

И тогава тя го целуна…