— Двама планинари. Попаднали на него късно снощи. Дъждовете през последните няколко дни са го изровили от земята. По дяволите, бурята направо отнесе половината планина във водопада. Голям кошмар беше. — Погледна изпитателно лицето на Джек. — Май си хукнал насам от Атланта веднага щом си научил за находката.

— Така е.

— Смяташ ли, че има връзка с някой от случаите, разследвани от полицейското управление на Атланта.

— Възможно е. — Замълча. — И все пак — не. Това е скелет на възрастен човек.

— А ти търсиш детски, нали?

— Да. — Правеше го всеки ден, всяка нощ, непрекъснато. Сви рамене. — Първоначалният доклад не уточни дали става въпрос за възрастен или за дете.

Бозуърт се наежи.

— И какво от това? Дори не ми влиза в задълженията да изпращам доклада. Тук няма много престъпления. Не е като в Атланта.

— Но си достатъчно компетентен, за да различиш евентуални прободни рани с нож по гръдния кош на скелета. Все пак признавам, че проблемите ни са донякъде различни. Колко е населението на вашето селище?

— Не съм дошъл да ми натриваш носа, Куин. Тук силите на реда се справят добре. Нямаме нужда да пристигат ченгета от града и да ни се бъркат в работата.

Допусна грешка, помисли си Джо уморено. Не бе спал почти двадесет и четири часа, но това не го извиняваше. Винаги е грешка да критикуваш местните сили на реда, дори когато не си съгласен с тях. Бозуърт вероятно е добро ченге и се държа любезно до момента, когато Джо започна да критикува начина, по който си върши работата.

— Извинявай. Не исках да те засегна.

— Но аз все пак се засегнах. Нямаш представа какви са нашите проблеми тук. Знаеш ли по колко туристи пристигат всяка година? И колко от тях се загубват или се нараняват из тези планини? Може и да нямаме убийци или наркопласьори, но се грижим за всеки от жителите си. Е, може би не сме толкова загрижени за онези неподготвени планинари, които пристигат от Атланта, опъват палатки в парковете ни, падат в пропасти, замърсяват…

— Добре, добре. — Джо вдигна ръце в знак, че се предава. — Казах, че се извинявам. Нямам намерение да омаловажавам вашите проблеми. Сигурно проявявам известна ревност. — Погледът му се насочи към планините и водопадите. Макар че хората на Бозуърт щъкаха навсякъде, мереха и изследваха терена, мястото си оставаше неописуемо красиво. — Бих искал да живея тук. Хубаво би било да се събуждам всяка сутрин сред цялото това спокойствие.

Бозуърт малко се умилостиви.

— Това е божествено кътче. Индианците някога са наричали водопадите Мястото на леещата си лунна светлина. — Свъси вежди. — И не намираме често скелети. Вероятно е един от вашите. Нашите хора се избиват един друг и не напъхват телата в земята.

— Възможно е да си прав. Доста далеч е да се пренесе труп, но в тази пустош би минало време, преди тялото да бъде открито.

Бозуърт кимна.

— Господи, ако не беше дъждът и калните свлачища, можеше да не го открием още двадесет-тридесет години.

— Кой знае? Не е изключено да е минало и толкова време. Ще се махна да не ви преча. Съдебният ви лекар положително ще иска да види костите и да ги изследва.

— Разполагаме със следовател при смъртни случаи. Местният погребален агент върши тази работа по съвместителство. — Бозуърт побърза да добави: — Но Паули винаги е готов да потърси помощ, ако се налага.

— В този случай ще му е нужна. На твое място щях да отправя официално искане до нашия отдел по патология. Обикновено оказват съдействие.

— Би ли го направил от наше име?

— Не мога. С удоволствие ще кажа добра дума, но присъствието ми тук е неофициално.

Бозуърт свъси вежди.

— Но не ми го каза. Само размаха значката си и започна да ми задаваш въпроси. — Очите му изведнъж се разшириха. — За бога, та ти си Куин!

— Не е тайна. Представих ти се.

— Но аз не направих връзката. Слушам за теб от години. Човекът, който издирва скелети. Преди три години беше в окръг Кауета, за да провериш два скелета, открити там. След това откриха тялото в мочурищата близо до Валдоста. И дотам отскочи. А при скелета близо до Чатануга ти…

— Приказките бързо се разпространяват, нали? — Джо се усмихна язвително. — Все съм си мислил, че имате по-интересни неща, за които да си говорите. Е? Тези слухове в нещо като градска легенда ли ме превръщат.

— Не, просто в чудатост. Търсиш онези деца, нали. Убитите от Фрейзър, които той отказа да посочи къде ги е заровил. — Пак свъси вежди. — Станало е преди почти десет години. Мислех, че вече си се отказал.

— Родителите им не са се отказали. Искат да приберат труповете на децата си у дома, да ги погребат както подобава. — Погледна надолу към скелета. — Повечето жертви са били близки на някого някъде.

— Така е. — Бозуърт поклати глава. — Деца. Никога не ми е било ясно защо някой убива деца. Поболявам се от тази мисъл.

— И аз.

— Лично аз имам три деца. Сигурно щях да се чувствам също като онези родители. Господи, дано никога не ми се случи. — Бозуърт замълча за миг. — Работата по случаите вероятно е била преустановена след екзекутирането на Фрейзър. Много благородно от твоя страна в свободното си време по собствена инициатива да продължаваш опитите да намериш тези деца.

Едно дете. Детето на Ив.

— Няма нищо благородно. Просто съм длъжен да го направя. — Извърна се. — Благодаря ти, че ме изтърпя, шерифе. Потърси ме, ако мога да послужа за връзка между вашия следовател по смъртните случаи и полицейското управление в Атланта.

— Много ще съм ти задължен.

Тръгна надолу по скалата, но спря. По дяволите решението да не засяга колегата от силите на реда. Шерифът явно правеше всичко според възможностите си, но дали, когато на местопрестъплението се появят компетентни специалисти, няма да е прекалено късно да се опазят наличните улики?

— Ще разрешиш ли да направя някои предложения?

Бозуърт го изгледа недоволно.

— Докарай някой тук да заснеме тялото и терена наоколо.

— Готвех се да го направя.

— Стори го веднага. Хората ти явно правят всичко, за да попаднат на улика, но междувременно вероятно унищожават повече, отколкото намират. За да се провери дали няма предмети в калта, трябва да се използва метален детектор. Повикайте съдебен археолог, да изследва скелета и ентомолог да провери за мъртви инсекти или ларви. Сигурно вече е прекалено късно за ентомолога, но човек никога не знае.

— Не разполагаме с такива специалисти.

— Намерете ги от университета. По-късно може да се окаже, че сте постъпили правилно.

Бозуърт се замисли и накрая промърмори:

— Вероятно ще го направя.

— От теб зависи.

Джо продължи надолу по хълма към паркираната си на чакълестия път кола.

Отново удари на камък. Поначало шансът да попадне на нещо бе нищожен. И въпреки това бе длъжен да опита. Налагаше се да проверява всички случаи. Някой ден можеше да извади късмет и да открие Бони. Трябва да я открие. Нямаше друг избор.

Бозуърт гледаше как Куин слиза по хълма. Не беше лош човек. Малко хладен и сдържан — сигурно заради негодниците, с които му се налага да се разправя в града. Нямаше подобни чудаци тук, слава богу. Само хора, които се опитват да водят порядъчен живот.

Човекът, който се занимава със скелети. Но това не беше цялата истина. Куин по-скоро бе легенда, а не чудак. Някога беше работил като агент на ФБР, но бе напуснал Бюрото след екзекуцията на Фрейзър. Сега беше детектив на полицейското управление на Атланта и се предполагаше, че е добро ченге. Твърд, непоклатим и напълно неподкупен. В днешно време е рядкост градските ченгетата не се поддадат на изкушението. Това бе една от причините, поради която Бозуърт не напускаше окръг Рабун. Не желаеше да приеме цинизма и да се разочарова от мечтите, нещо, което бе видял изписано на лицето на Куин. Едва ли бе на повече от четиридесет години, но приличаше на човек, който се е върнал от ада.

Бозуърт погледна към скелета. С такива неща Куин явно се сблъскваше всекидневно. Ха, та понякога дори доброволно отиваше да ги види. Е, да прави каквото иска. Бозуърт с радост би се отървал от скелета. Не е честно да въвличат неговите хора в такава гадна…

Уоки-токито му избръмча. Натисна копчето.

— Бозуърт слуша.

— Куин!

Джо погледна през рамо към Бозуърт на върха на хълма.

— Какво има?

— Върни се. Заместникът ми току-що съобщи, че хората са открили още тела в далечния край на хребета. — Направи пауза. — Да, скелети.

Джо се напрегна.

— Колко?

На ранната утринна светлина Бозуърт имаше замаян вид, а пълничкото му лице бе пребледняло.

— Засега осем. Според него един е на малко дете.

Бяха открили телата при Таладега.

Дом изключи телевизора и се облегна назад, да премисли последствията.

Доколкото му бе известно, сега за първи път откриваха убити от него хора. Винаги действаше изключително внимателно и методично, взимаше всевъзможни предпазни мерки. В този случай — доста предпазни мерки. Уби всичките в Атланта и пренесе труповете до мястото, което тогава бе любимото му гробище.

А сега те бяха открити, и то не благодарение на старателно издирване, а на чиста случайност.

Или по Божия воля?

Всеки религиозен фанатик би казал, че Божията ръка се е намесила при откриването на труповете, за да го накара да отговаря за постъпките си.

Усмихна се. Да ходят да се шибат всички тези фанатици. Ако има Бог, Дом е готов да се изправи и пред него. Не е изключено в момента да се нуждае именно от подобно предизвикателство.

Скелетите в Таладега не представляваха особена заплаха. Когато извърши тези убийства, вече се бе научил да не оставя никакви улики. Ако е допуснал никакви грешки дъждовете и калта вероятно са ги заличили.

През по-ранните дни не проявяваше никаква предпазливост. Тръпката бе прекалено силна, а страхът — твърде осезаем. Дори подбираше жертвите наслуки, та да бъде убийството по-трудно за разкриване. Вече отдавна не правеше подобни глупости. Напоследък проявяваше такава методичност, че цялото вълнение почти изчезваше. Ако вълнението изчезне, заедно с него ще изчезне и причината да продължава да съществува.

Бързо прогони тази мисъл. И преди бе разсъждавал по въпроса. Просто не биваше да забравя, че удовлетворението идва от самото убийство. Всичко останало е допълнителен плюс. Ако се нуждае от предизвикателство, ще избере някоя по-трудно достъпна жертва; някой с широки връзки, обичан, та липсата му да се почувства осезаемо.

Колкото до разкритието в Таладега, на него ще гледа просто като на интересно развитие, което заслужава да бъде наблюдавано безгрижно и с любопитство, докато законът се опитва да сглоби парченцата.

Кои бяха жертвите в Таладега? Бегло си спомняше руса проститутка, бездомен негър, тийнейджър, който продаваше тялото си по улиците… и малкото момиче.

Странно, но до този момент напълно бе забравил за момиченцето.

Отдел „Патология“

Атланта

Пет дни по-късно

— Детето е било седем-осемгодишно. От женски пол, вероятно от бялата раса.

Нед Базил, съдебният лекар, четеше от доклада върху бюрото си, съставен от доктор Фил Комден, съдебен антрополог от щатския университет на Джорджия.

— Това е всичко, което знаем, Куин.

— Колко време е била заровена?

— Не е ясно. Вероятно между осем и дванадесет години.

— Тогава се налага да открием още данни.

— Виж, това не е наш проблем. Скелетите са намерени в окръг Рабун. Шефката не бе склонна да се извърши дори съдебен антропологичен анализ на костите.

— Искам да препоръчаш да бъде направена пластична антропологична реконструкция.

Базил знаеше, че това неизбежно ще бъде поискано. Щом донесоха скелета на детето, вече беше наясно, въпреки това повтори:

— Проблемът не е наш.

— Аз го правя наш проблем. В Таладега са открити девет тела. Настоявам за лицева възстановка само на едно.

— Направи го.

— Управлението няма да плати самолетния й билет до тук.

— Аз ще го платя. Ти само направи предложението.

— Много си настойчив, Куин.

— Това е един от най-големите ми таланти. — Устните му се свиха в язвителна усмивка. — Хайде, нищо няма да ти стане.

Базил не бе толкова сигурен.

— Загуба на време е. Шефката Максуел няма да разреши.

— Ще разреши. Ще й кажа, че ще съобщя за препоръката ти на пресата, ако не го направи. Въпросът се свежда до едно: или Ив ще работи спокойно върху черепа, или медиите ще започнат да започнат да питат шефката защо не е направила всичко възможно да се приключи случаят с убийството на момиченцето.

— Ще те навре в миша дупка.

— Готов съм да поема риска.

Очевидно бе готов да рискува всичко, за да получи онова, което си е наумил. Базил сви рамене примирено.

— Добре, ще го направя. С удоволствие ще наблюдавам как ще си получиш заслуженото.

— Радвам се. — Куин тръгна към вратата. — Ще мина след час да взема предложението.

— Отивам да обядвам. Ела след два часа. — Дребна победа, но се радваше и на нея. — Според теб е детето на Дънкан, нали?

— Не знам. Възможно е.

— И искаш майката да работи по черепа. Голям негодник си. Какво ще стане, ако наистина се окаже Бони Дънкан? Как смяташ, че ще го понесе майка й?

Единственият отговор бе затварянето на вратата зад Куин.

Остров на юг от Таити

Три дни по-късно

Той пристигаше.

Сърцето й биеше силно, забързано. Чувстваше се прекалено развълнувана. Докато наблюдаваше как каца хеликоптерът Ив Дънкан си пое дълбоко дъх, човек би си помислил, че чака архангел ставаше въпрос само за Джо.

Само? Нейният приятел, другар по време на кошмара, който за малко не я разкъса на парчета; една от опорите в живота й. И не бе го виждала повече от година! По дяволите, полагаше й се да е развълнувана.

Вратата се отвори и той започна да се измъква от машината. Господи, колко уморен изглеждаше. Лицето му почти винаги бе безизразно и за човек, който не го познаваше — напълно неразгадаемо. Но тя добре бе изучила лицето му. При хиляди различни ситуации бе запаметила всеки поглед, всяко трепване на устните, малките тайни знаци, които разкриваха толкова много. Сега около устата имаше дълбоки бръчки, а светлото му квадратно лице бе леко пребледняло.

Но въпреки това очите му бяха все същите.

И усмивката, озаряваща лицето му, когато я видеше…

— Джо…

Затича се и се сгуши в прегръдките му, в безопасност; така познатото усещане, че са заедно… Всичко на света беше наред.

Той я притисна за миг, оттласна я и леко я целуна по носа.

— Появили са ти се няколко лунички. Пазиш ли си лицето от слънцето?

Грижовен; властен; развълнуван. Две минути и се озоваха там, където бяха, когато го изостави преди толкова много месеци. Усмихна му се, докато наместваше очилата си с тънки телени рамки.

— Разбира се, но е трудно да се скриеш напълно от слънцето тук.

Разгледа я внимателно от главата до петите.

— В тези шорти приличаш на женски гларус. — Наклони глава. — И поотпусната. Не напълно отпусната, но не и така напрегната, каквато беше последния път, когато те видях. Логан очевидно добре се грижи за теб.

Тя кимна.

— Изключително мил е с мен.

— И какво още?

— Не ставай любопитен. Не е твоя работа.

— Това означава, че спиш с него.

— Не съм казала подобно нещо, но какво, ако е така?

Той сви рамене.

— Нищо. Беше в доста лоша форма след всичко, през което премина при последната лицева реконструкция. Напълно логично е да си се почувствала привлечена от Логан. Та той е милиардерът, който те откъсна от медиите и те настани на собствения си остров в южната част на Тихия океан. Бих се изненадал, ако не си се озовала в леглото му и още повече ако той не е направил всичко възможно, за да го сториш.

— Не съм се озовавала в ничие легло. Изборът е мой. — Поклати глава. — Хайде сега, престани да се заяждаш с Логан. Винаги се държите един към друг като питбули. — Поведе го към джипа. — Той ще ти е домакин, докато си тук, така че най-добре е да се държиш цивилизовано.

— Може и да го направя.

— Джо.

Усмихна й се.

— Ще се опитам.

Тя въздъхна с облекчение.

— Видя ли мама, преди да тръгнеш?

— Да. Изпраща ти поздрави. Липсваш й.

Ив сбръчка нос.

— Едва ли й липсвам толкова много. Прекалено отдадена е на Рон. Спомена ли ти, че ще се женят след няколко месеца?

Той кимна и попита:

— Как го приемаш?

— Как очакваш да го приема. Страшно съм щастлива за нея. Рон е добър човек, а мама заслужава стойностна връзка. Животът й, не е бил никак лек — това бе меко казано. Майка й бе израснала в бордеите; години наред е била пристрастена към дрогата и на петнадесет бе родила Ив в същия този кошмарен свят. — Хубаво е, че има човек до себе си. Винаги е обичала да е заобиколена с хора, а аз съм твърде заета, за да й обърна необходимото внимание.

— Правиш каквото можеш, винаги си била по-скоро нейна майка, а не дъщеря.

— Дълго време бях прекалено сърдита, за да направя каквото и да било за нея. Едва след появата на Бони успяхме да хвърлим мост през пропастта. — Бони. Когато се роди дъщеря й, всичко се промени; промени се целият свят на Ив и всички в него. — Сега за мама ще е по-добре.

— А за теб? Ти си всичко, което тя има.

Ив запали джипа.

— Разполагам с работата си. — Усмихна му се. — И с теб, когато не ми викаш.

— Забелязах, че не спомена Логан. Това е добре.

— Капан ли ми залагаш? Много държа на Логан.

— Но не може да се каже, че той те притежава. — Джо кимна доволен. — Според мен не е в състояние да го постигне.

— Ако не престанеш да говориш за Логан, ще те оставя на пътя и ще се наложи да се върнеш на автостоп до Таити.

— Дяволски трудно ще ми бъде. На този остров не спират никакви лодки.

— Съвършено вярно.

— Приемам, тъй като съм в неизгодно положение.

Как ли пък не. Джо рядко се озоваваше в неизгодно положение.

— Как е Даян?

— Добре. — Замълча. — Не съм я виждал много напоследък.

— Животът на съпругите на ченгетата е адски труден. Пак ли се занимаваш с тежък случай?

— Най-тежкият. — Погледна към морето. — Но дори да не бях зает, пак нямаше да я виждам. От три месеца разводът ни е окончателен.

— Какво? — Ив се стъписа. — Защо не си ми казал.

— Нямаше какво толкова да казвам. Даян така и не свикна да е съпруга на ченге. Сега ще бъде по-щастлива.

— Защо мама не ми спомена нищо?

— Помолих я да не те тревожи. Беше важно да се отпуснеш.

— Господи, съжалявам, Джо. — Замълча за миг. — Аз ли съм виновна?

— Как може да си виновна ти?

— Ти си мой приятел, притече ми се на помощ. За бога, заради мен дори те простреляха! За малко да загинеш. Знам, че тя ми се е сърдила.

Той не отрече.

— Рано или късно и без това щеше да се стигне дотук. Въобще не биваше да се женим. Оказа се грешка. — Смени темата. — С какво се занимаваш откакто си тук?

Тя го погледна раздразнено. Разбираше, че разводът го е наранил, и искаше да му помогне. Но той винаги избягваше да говори за брака си. Дано по-късно успее да измъкне нещо от него.

— Не правя кой знае какво. Завърших няколко възстановки, изпратени ми от полицейското управление в Ел Ей. — Лицето й се изкриви в гримаса. — Бързо открих, че повечето агенции предпочитат съдебен скулптор, който да е подръка, да живее наблизо. А тук съм доста недостижима. Дори направих няколко обикновени скулптури, за да си намеря работа.

— Удовлетворена ли си?

— Донякъде.

— Но не напълно, така ли?

— Чувствам се… странно.

— Повечето хора биха казали, че да се занимаваш с черепи е странно. Какво смята Логан?

— Според Логан за мен е здравословно да се занимавам с обичайни скулптури. Вероятно е прав.

— Чувстваш ли се добре?

— Не. Като че ли нещо… липсва.

— Цел?

Не се изненада, че Джо я разбра. Той разбираше всичко, свързано с нея.

— Става въпрос за изчезналите. В състояние съм да направя нещо, за да помогна те да се върнат при близките си. Логан твърди, че е по-разумно да се дистанцирам. Трябвало да се откажа, защото това била най-неподходящата кариера за мен.

— А ти какво му отговаряш?

— Да си гледа работата. — Направи гримаса. — Точно както и на теб. Ще ми се да разберете, че ще правя каквото искам независимо какво мислите вие двамата.

Джо се засмя.

— Никога не съм се съмнявал, че ще постъпиш така. Ако питаш мен, и Логан е наясно. Ще ми позволиш ли да видя върху какво работиш? Никога не съм виждал нещо, направено от теб, освен черепи.

— Вероятно по-късно. — Изгледа го изпитателно. — Ако се държиш прилично с Логан. — Сви в алеята към голяма бяла постройка. — Той страхотно ме глези. Няма да позволя да омаловажиш гостоприемството му.

— Хубава къщичка. Ти къде работиш?

— Логан уреди да ми построят ателие на плажа до къщата. Престани да изместваш темата. Ще се държиш ли прилично с Логан?

— Много го браниш. Доколкото си спомням, Логан е в състояние да се грижи за себе си.

— Винаги защитавам приятелите си.

— Само приятелите ли? — Впи поглед в лицето й. — А любовниците?

Тя извърна очи.

— Възможно е и любовниците да бъдат приятели. Престани да разпитваш, Джо.

— Кара ли те да се чувстваш неловко? Или отдавна ти е неловко? Настойчив ли е?

— Не. Ти си настойчив. — Паркира пред къщата и скочи от джипа. — Престани.

— Хубаво. Май получих отговор. — Взе куфара си от задната седалка. — Ще стана много по-сговорчив, след като си взема душ. Сега ли искаш да се изправя пред Логан, или ще ми покажеш къде да отпусна уморената си глава?

Да е по-сговорчив, определено щеше да е добре.

— Не очаквай да се появя с официален костюм; ако тук така е прието, ще се храня в кухнята. Дойдох само с един куфар.

— Луд ли си? Знаеш, че не обичам такива работи. Самата аз се преобличам по няколко пъти на ден само защото е прекалено горещо.

— Човек никога не знае. Напоследък се движиш все сред големци.

— Логан не се държи като големец. Е, поне не на острова. Живеем така непринудено, както живеех в Атланта.

— Много умно от страна на Логан.

— Той също работи усилено. Тук отмята толкова работа, колкото и когато е в Щатите. Обича да се отпуска при възможност. — Спря пред входната врата. — Защо дойде, Джо? В отпуска ли си?

— Не съвсем.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, отделът ми дължи няколко седмици… Работих усилено, докато ти си се излежавала на слънце в този тропически рай.

— Тогава защо твърдиш, че не си съвсем в отпуска? Защо дойде, Джо?

— Да те видя.

— Не, кажи ми истината. Усмихна й се.

— За да те отведа у дома, Ив.

Логан се извърна от прозореца, когато тя влезе в кабинета.

— Къде е той?

— Показах му стаята. Ще го видиш на вечеря. — Сбръчка нос. — Знам, че нямаш търпение.

— Негодник.

Тя въздъхна. Стремежът да постигне що-годе прилични отношения между двамата мъже, на които държеше, се оказа доста трудно начинание.

— Можех да се срещна с него в Таити. Поканих го тук, защото ми обеща, че ще се държиш добре.

— Толкова добре, колкото и той се държи с мен. — Логан протегна ръка към нея. — Ела тук. Имам потребност да те докосна.

Тя прекоси стаята и пое ръката му.

— Защо?

Не й отговори. Вместо това промълви:

— И двамата знаем защо е тук. Говори ли вече с теб?

— Само спомена, че е дошъл да ме отведе у дома.

Логън изруга.

— Какво му отговори.

— Нищо.

— По дяволите, изключено е да заминеш. Отново ще попаднеш в онази дупка, откъдето те измъкнах.

— Не беше чак толкова тъмна. Разполагах с работата си. Имах цел. Ти така и никога не го разбра, Логан.

— Разбирам, че съм на път да те загубя. — Ръката му стисна нейната. — Тук беше щастлива, нали? Беше щастлива с мен?

— Да.

— Тогава не допускай да приключи. Не слушай този проклет омайник.

Тя го погледна безпомощно. Господи, никак не желаеше да го нарани. Жилавият, умен, чаровен Джон Логан, ръководител на огромна корпорация и изключителен бизнесмен. Никога не бе допускала колко уязвим ще се окаже.

— Не е ставало дума да оставам тук за постоянно.

— Аз искам да е за постоянно. Никога не съм възнамерявал да е иначе.

— Не си ми го казвал.

— Наложи се да проявя предпазливост, за да не побегнеш. Но сега ти го заявявам.

Щеше й се да не го бе правил. Така й беше още по-трудно да вземе решение.

— Ще поговорим за това по-късно.

— Ти вече си решила как да постъпиш.

— Не съм. — Свикна с това прекрасно, спокойно място. Свикна и с Логан. Прекараха такива нежни, пълни с чувства и спокойствие дни. Ала същевременно се чувстваше неспокойна. Никога ли нямаше да я напусне това усещане? — Не съм сигурна какво точно ще направя.

— Той ще се опита да те убеди.

— Сама взимам решенията си. Няма да му позволя да ме притиска.

— Не би го направил. Прекалено е интелигентен. Познава те отлично. Това не означава, че няма да прибегне до всевъзможни средства, за да те накара да се върнеш. Не го слушай.

— Трябва да го изслушам. Той е най-добрият ми приятел.

— Така ли? — Нежно я погали по бузата. — Тогава защо иска да те върне обратно в света, който заплашва да те унищожи? Колко дълго ще си в състояние да се занимаваш с черепи и убийства, преди да стигнеш до нервен срив?

— Все някой трябва да върши тази работа. В състояние съм да донеса утеха на много родители, които като мен копнеят да открият децата си.

— Остави някой друг да го прави. Ти си прекалено чувствителна на тази тема.

— Заради Бони ли? Всъщност тя ми помага да се чувствам по-добре с онова, което върша. Кара ме да се трудя по-усилено за другите родители, които като мен копнеят да приберат децата си у дома.

— Това те превръща в абсолютен работохолик.

Тя свъси вежди.

— Не и на този остров. Тук дори нямам достатъчно работа.

— Това ли ти е проблемът? Тогава да се върнем в Щатите. Ще се настаним в къщата ми в Монтрей.

— Ще поговорим за това по-късно — отклони отговора тя.

— Добре. — Целуна я силно и сладко. — Просто исках да спечеля позиции, преди Куин да го стори. Давам ти различни възможности. Ако не ти допадат предложените досега, ще намеря други.

Тя го прегърна.

— Ще се видим на вечеря.

— Помисли си добре, Ив.

Тя кимна и излезе от стаята. Как да не мисли за казаното? Държеше на Логан. Обичаше ли го? Какво всъщност представлява любовта, запита се. Не бе запозната особено добре с любовта между мъжете и жените. Навремето си въобразяваше, че обича бащата на Бони, но тогава бе едва петнадесетгодишна. По-късно си даде сметка, че чувствата й към него са били страст и потребност от близост в един суров свят. Последваха още няколко връзки, но те бяха без значение — мигом избледняваха в сянката на работата й. За Логан не можеше да се каже, че не е важен, а той щеше да се съпротивлява да не бъде засенчен от никого и от нищо. Успяваше да я възбуди до страст, проявяваше внимание и грижа. Щеше да й е трудно ако изчезне от живота й. Вероятно това представлява любовта.

В момента не желаеше да анализира каквото и да било. Ще го направи, след като разговаря с Джо. Ще отиде в ателието си и ще поработи по реконструкцията и състаряването на снимката на Либи Крандал, отвлечена на осемгодишна възраст от баща си.

Ив мина по коридора и се насочи към френския прозорец, който водеше към ателието. Наоколо бе слънчево; всичко на този остров бе слънчево, ярко и чисто. Именно такъв искаше да съхрани и живота й Логан: винаги облян в слънчева светлина, далеч от тъмнината. Защо да не му позволи? Нека болката избледнее. Нека споменът за Бони изчезне. Нека друг помага на всички изгубени деца по света.

Не беше възможно. Бони и другите изчезнали деца бяха втъкани в живота и в сънищата й; съставяха огромна част от същността й — вероятно по-добрата част от нея.

Логан я познаваше толкова добре. Не беше възможно да се повярва как така никога не прие истината за нея — че тя принадлежи на тъмнината.

Финикс, Аризона

Тъмнина. Дом винаги бе харесвал нощта. Не защото го прикриваше, а заради възбудата от неизвестното. Нищо не изглеждаше същото през нощта, а същевременно за него всичко придобиваше далеч по-ясни очертания. Не бе ли писал нещо подобно Екзюпери?

А, да — сети се: „… когато е приключил унищожителният дневен анализ и всичко истински важно става отново цялостно и непоклатимо. Когато човек събира отломъците си и расте със спокойствието на дърво…“

Той никога не се разпадаше на отломъци, но нощта му вдъхваше чувство за спокойствие и сила. Скоро спокойствието щеше да изчезне, но силата щеше да ехти в душата му като хор от хиляда певци.

Хор. Усмихна се, като си даде сметка как една мисъл те навежда на друга.

Седна по-изправен зад волана. Тя излизаше от къщата. Беше я подбрал изключително внимателно, за да е труден случай. Не се съмняваше, че ще е много по-стимулираща от последното му убийство. Деби Джордан — руса, тридесет и една годишна, омъжена, майка на две деца. Беше касиер на родителско-учителския комитет, имаше хубав сопранов глас и пееше в хора на методистката църква на Хил стрийт. Сега отиваше на репетиция. Така и нямаше да пристигне там.

Към следващата част или към съдържанието

Айрис Йохансен Игра със смъртта (1)

Метаданни

Данни

Игра със смъртта

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 1

Айрис Йохансен
Игра със смъртта (1)