Читателски коментари (за „Лолита “ от Владимир Набоков)

„Книга за всички и никого“. Този цитат ми хрумна, докато четях „Лолита“. Това не е просто книга, не е и обикновен разказ. Тук не става дума нито за Лолита, нито дори и за Хумберт. Това е емоция, събрана в текст. Това е зловещо предусещане, изразено чрез слово. Не мога (а и да мога, ще ми трябва цяла книга) да опиша изумителната символика на всеки един мотив, на всеки герой, на всеки цвят, на дребните детайли в тяхното изумително очарование. Книгата дори не е и за секса и желанието, не става въпрос за някакъв извратен чичко, който се възбужда от малки момиченца."Лолита" е книга Вселена. Много повече от това, което „виждаш“ и много по-болезнено, от това, което си мислиш, че „чувстваш“. Набоков по изумителен начин успява да пресъздаде цялата трагедия на 20 век, на новата „култура“ в лицето на американския живот, който коренно се противопоставя на всичко ценно, значимо (може би и консервативно) и морално, отнасящо се до старата, дори престарялата, но винаги значима европейска култура. Отново казвам, че думите са жалки и не могат да опишат това, което чувствам към тази книга. Всеки символ е илюзията на един умел магьосник, осъзнаващ собственото си падение. Хумберт не е просто страстно желаещ, той е безкрайно самотен. Човек, захвърлен в бурята на новото време, човек на старината, на отминалото, който сякаш се опитва външно да се присъедини към новата култура, но вътрешно остава винаги изолиран. Именно този постоянен сблъсък в самия Хумберт е и образът на малката нимфетка Лолита. Не случайно толкова често авторът ни предоставя различни варианти на имената на Хумберт, сякаш винаги различен, винаги неразбран, винаги борещ се за собствената си идентификация, търсещ самия себе си. А Лолита — тя е гениалният образ на отминаващата истинска европейска любов и на зараждащата се консуматорска, „самозадоволяваща се“, егоистична страст. Хумберт не е този, който изглежда, той е този, който се опитва да се приобщи към вече изграденото. Неговият вътрешен свят е светът на романтика, на човека, откъснат от красотата и захвърлен в пошлостта. И макар читателят да изгражда негативно мнение спрямо сексуалните желания на Хумберт, всичко това е умишлено изграден мотив с цел прикриване истинската слабост на героя. Колко още само може да се каже. Нима сполучливата символнистична замяна във втората част на Хумберт и кучето не е прекрасен момент!? Нима описанието на първото влизане в хотела на Хумберт и Лолита (и последвалите буреносни емоции), както и изумителният символ на огледалата, които със своята чистота и прозрачност пресичат цялата стая, не е вълшебство!? Тези и още много други похвати карат читателя да се усмихне сантиментално, сякаш в пълна противоположност на липсата на сантиментализъм в това грубо време, от което сме част. Това е и сблъсъкът в романа.

Често съм чувал да говорят за новаторството на Маркес в „Сто години самота“. Моите уважения, но символизмът на Маркес, сравнен със символизма на Набоков, е като строго каноничен текст, стоящ на фона на гръцки дитирамб. Набоков е един от изключителните новатори на литературата на 20 век. И още веднъж потвърждавам и мнението си за изключителната виртуозност на руските романисти. Не знам дали е някаква школовка или по-скоро емоционален заряд на руския народ, но тази типично руска, саморазрушителна, емоционална и психологическа литература гради основите на великите идеи.

Накрая, за да приключа, искам да кажа и за изумителната красота на този текст. Дори и губейки идеите, човек пак може да се наслади на творбата, стига само необезпокоявано да се наслади на словото. Преди да прочета „Лолита“, мой приятел ми бе казал, че това е книгата с най-красива проза, която е чел. Не знам дали съм се повлиял, но това наистина е книга с неповторима проза. Но в крайна сметка, дали от словото зависи величието на книгата!? Не мисля! Красота на словото не съществува. Истинското величие е в красотата на мисълта, словото е само неин роб. Този фокус, тази илюзия, тази вихрушка от емоции, идеи, психология, символи, цветове, вкусове, аромати и какво ли още не… всичко това е Лолита. Възможност да видим сами правилния избор, да направим собствен прочит и да се подчиним на прочита на автора. Този велик изначален сблъсък, който ни гради такива, каквито сме. Накрая, отърсвайки се от предразсъдъците, човек съжалява Хумберт, болно му е, мъчно му е за трагедията на главния герой. Дали изобщо той е бил извратенякът, за когото сме го мислили? Дали Хумберт не е едно скрито огледало на всеки един от нас, на нашите копнежи, желания, жажда за свобода и полет? И все пак, сякаш зад всичко външно, дребнаво и толкова земно, се крие една любов, колкото и странно да изглежда. Любов по неосъществимия идеал на миналото, който загива най-подло, бивайки прегазен от цялата злободневност на новия свят. Самата Лолита не е греховница, тя е жертва. Лолита е онази вълшебна романтична любов, която е погрознена от материята на времето, от липсата на идеал. Лолита е любов… мой идеал, моя Лолита! Ло. Ли. Та.