Читателски коментари

(за „Лолита“ от Владимир Набоков)

  • 1. adjedan (29 октомври 2010 в 03:46), оценка: 6 от 6

    Любима книга !

  • 2. Edelweiss (23 февруари 2011 в 10:21)

    Най-великата книга на всички времена и само мога да изразя съжаление към този, който не я оценява!

    • 7. Андрей (30 декември 2012 в 22:03)

      Да, нещо наистина стойностно, но не и най-великата! Цялото петокнижие на Достоевски представлява по-стойностна литература. Трите големи епохални драми на Толстой също са по-многоаспектни. Да не говорим за западните автори, защото има много по-велики произведения.

      Книгата е наистина интригуваща още от началото, но е смешно някой да я постави пред шедьоври като Клетниците и Война и мир.

  • 3. Kamito_567 (7 март 2011 в 18:24), оценка: 6 от 6

    Невероятна книга,ще си я взема някой ден.:) А филмът по нея ’’Лолита’’ от 1962 е уникален!!! :)

  • 4. Ина (8 март 2011 в 18:03)

    Не е лоша книга, но с риск да прозвуча глупаво, дълбокия смисъл ми убягна

    — ще съм благодарна ако ми го изясните.

  • 5. vkolev (30 декември 2011 в 21:44), оценка: 5 от 6

    За да „смелеш“ книгата, ти трябват: здрав разсъдък;развинтено въображение; мацка в леглото и здрава простата. Пардон…

  • 6. vaskoto1 (25 февруари 2012 в 11:07), оценка: 1 от 6

    не ми достигат думи за да опиша какво мисля за това нещо… не и цивилизовани думи във всеки случай… така че явно ще се наложи да се огранича с това — е нема друга такава извратения.

  • 8. rhiad (6 юни 2013 в 12:48), оценка: 6 от 6

    Невероятно забавна и на моменти доста смущаваща. Класика!

  • 9. TsX5 (31 август 2013 в 18:02)

    Скоро я прочетох и определено не беше това което очаквах, а именно — книга пълна с крайно описателни извращения. Точно това ми хареса, Набоков е успял да създаде една наистина шокираща история, но я поднася по един … по — изискан от очакваното начин, но въпреки това успява да ни провокира дори и днес. Въпреки това аз също не мисля, че това е най — великата книга на всички времена.Иначе що се отнася до дълбокия смисъл, според мен главното е разликата между страстта и любовта, за това как човек може да съсипе нечий живот само за да придаде някакъв смисъл на своя собствен. Поне това беше, което аз успях да извлека от цялата история.

  • 10. О_Л (26 септември 2013 в 03:19)

    Не забравяйте, хора, за приноса на преводачката за тази книга!

    Май всички сме я чели на български!

    Преводачката се казва ПЕНКА КЪНЕВА!

    Нейното майсторство в професията й допринесе за красотата на превода!

    Благодаря!

  • 11. BtodaZ (23 октомври 2013 в 20:48)

    Ако ставаше въпрос за млада или зряла, или каквато и да е друга, НО ЖЕНА, наистина стила на автора е добър и книгата щеше да е супер. Но не става въпрос за това. Ебати извращението е тая книга и всеки, който му е харесало да чете как героя души гащите и се дърви на 12 годишно момиче има сериозен проблем според мен.

  • 12. Мери (4 февруари 2014 в 21:00)

    Книгата става ли за млади читатели,любители на този жанр?

    • 13. София (4 февруари 2014 в 21:54)

      Пикантна, страстна, възбуждаща, перверзна, скандална, необичайна… Това са първите епитети, които ми идват на ума. И все пак, мисля, че първата част на книгата е истински шедьовър, за сметка на втората част.

    • 14. vog (4 февруари 2014 в 22:16)

      Става. Всъщност книгата е вариант на съвременните любовни романи, изпълнени със сексуални елементи, но написан в художествен стил, за разлика от тях, т.е. от добър писател. В тази книга има и смисъл. Става дума за Лолита, момиче, на което му е харесвало да провокира сексуални желания у мъж, много по-голям от нея. Описва се непреодолимия сексуален стремеж на този мъж към Лолита, който стига и до фетишизъм, но в крайна сметка мъжът успява да устои. Години по-късно, когато тя вече е пълнолетна, желанието му се осъществява. Книгата постига голям успех, и сега се смята за класика в жанра. Лолита, става нарицателно име за игриви от ранна възраст момичета — лолитки. У този мъж остава маниакалното влечение към Лолита, която вече е омъжена. Той е много по-възрастен от нея, и книгата завършва, да кажем, трагично за него.

      • 15. Сам юнак на коня (4 февруари 2014 в 23:30)

        vog

        Твоят коментар е добър пример за тезата на Дубравка Угрешич за рецензиите — че се пишат от хора, които не са прочели книгата. Баналитичният сюжет, който си представила, изобщо не съответства на този на романа на Набоков. Прочети книгата — ама наистина — и после пак жъ си хортуваме.

        _________________

        Все пак като за начало две подсказки:

        1) Романът е преди всичко историята на Хумберт Хумберт, а не толкова на Лолита;

        2) Хумберт Хумберт не е имал интимен контакт с пълнолетната Лолита.

  • 16. the_demon_girl (17 август 2014 в 17:24), оценка: 3 от 6

    Очаквах повече от книгата. Може би, ако я бях прочела на 16 щеше да ми хареса повече :) 3 от 5

  • 17. Григор Зографски (2 септември 2014 в 20:03)

    Една от емблемите на 30/50-те, няма по-велика проза в никой друг исторически период, обаче…

    Сигурно съм като „издателя Яке“ от послеслова, който смята „втората част за прекалено разточена“, или като разочарования читател, който е очаквал нещо „по-мръсно“, т.е. по-провокативно, но факт--твърде трудно преборих книгата, въпреки „култовите“ сравнения и епитети, те са наистина „уникални“. Със сигурност Набоков е писател с огромен талант, ала все пак си предпочитам Хенри Милър.

  • 18. М_Н (2 февруари 2015 в 20:10)

    Като цяло книгата е доста необичайна. Смесва хем изпепеляващата любов, хем изгарящата страст. Не мога да кажа, че е книга, която те оставя без дъх и те кара да я четеш непрекъснато, но със сигурно си заслужава прочитането. Особено я препоръчвам на хора, които търсят нещо нетрадиционно и разтърсващо. Смятам, че всеки би могъл да отдели седмица-две и да се докосна до гениалността на тази книга и автора й. Определено смятам, че няма да съжалявате!

  • 19. another lolita (2 февруари 2015 в 23:24)

    Определено главният герой в книгата е Хумберт, Лолита е неговата жадувана цел. Творбата е душевното излияние на Хумберт, неговия личен разказ за преживяванията му с Лолита. Детайлността на Набоков в описанията на местата, на пътуванията, на усещанията — емоционални и физически, за мен лично е безкрайно обвързваща със случващото се на героите- Ти също си там, дори -Ти също усещаш насладата на Хумберт или -Нежеланието на Лолита. Книгата е скандална , просто защото може да породи много въпроси, както очаквани така и по-неочаквани. Поставя се въпроса за Нездравословните и неморални копнежи на Хумберт по Лолита? Пряката обвързаност на копнежите му с наличието на бащинска грижа и емоционална привързаност.- Това само физическо привличане ли е , породено от младото и тяло, или е нещо много по-дълбоко? Но до тук, с Хумберт. Ами, Лолита? — Как рефлектира всичко това върху нея? дали е просто една „лолитка“ или просто е дете омерзено от зрял мъж? Имала ли е тя, равни шансове в живота , с всички нормални момичета които са нямали такова вмешателство в живота в ранна детска възраст ? Виновна ли е тя че го е лъгала, или просто по-рано е осъзнала, приела и насочила в своя полза последиците от романса си с Хумберт Хумберт? И все пак, историята е от името на Хумберт, тои дори „мислено я снабдява“ с думи — … той разби сърцето ми,ти само разби моя живот…

    Докато търсим отговор на тези въпроси, книгата ще си остане четена и харесвана :)

  • 20. Ло (26 март 2015 в 10:58)

    vog — Много си далеч от същността на книгата. Не мога да повярвам че, човек прочел книгата може да има такаво мнение?! Набоков е сред фаворитите ми, Пнин лично за мен е най-добрият му роман, но пък Лолита е любимият ми. Да покажеш на света една уж грешна любов, и да накараш всички свои читатели да станата съпричастни — това е майсторлък !

  • 21. Лола (9 юли 2015 в 00:32)

    Страхотна книга.Привързах се към нея и дори сега, след като съм я прочела продължавам от време на време да се сещам за „приключенията“ на Долорес (Лолита) и Хумберт Хумберт и да искам да чета още и още.Толкова добре написана ,че авторът все едно е рисувал с думи.А персонажите са изключително крайни- Лолита,толкова арогантна ,а Хумберт Хумберт — невероятен циник.Просто Набоков е сътворил едни характери,които няма как да объркаме.Филмът от 1997 също много ми хареса.

  • 22. Александър77 (18 април 2016 в 09:27), оценка: 6 от 6

    „Книга за всички и никого“. Този цитат ми хрумна, докато четях „Лолита“. Това не е просто книга, не е и обикновен разказ. Тук не става дума нито за Лолита, нито дори и за Хумберт. Това е емоция, събрана в текст. Това е зловещо предусещане, изразено чрез слово. Не мога (а и да мога, ще ми трябва цяла книга) да опиша изумителната символика на всеки един мотив, на всеки герой, на всеки цвят, на дребните детайли в тяхното изумително очарование. Книгата дори не е и за секса и желанието, не става въпрос за някакъв извратен чичко, който се възбужда от малки момиченца."Лолита" е книга Вселена. Много повече от това, което „виждаш“ и много по-болезнено, от това, което си мислиш, че „чувстваш“. Набоков по изумителен начин успява да пресъздаде цялата трагедия на 20 век, на новата „култура“ в лицето на американския живот, който коренно се противопоставя на всичко ценно, значимо (може би и консервативно) и морално, отнасящо се до старата, дори престарялата, но винаги значима европейска култура. Отново казвам, че думите са жалки и не могат да опишат това, което чувствам към тази книга. Всеки символ е илюзията на един умел магьосник, осъзнаващ собственото си падение. Хумберт не е просто страстно желаещ, той е безкрайно самотен. Човек, захвърлен в бурята на новото време, човек на старината, на отминалото, който сякаш се опитва външно да се присъедини към новата култура, но вътрешно остава винаги изолиран. Именно този постоянен сблъсък в самия Хумберт е и образът на малката нимфетка Лолита. Не случайно толкова често авторът ни предоставя различни варианти на имената на Хумберт, сякаш винаги различен, винаги неразбран, винаги борещ се за собствената си идентификация, търсещ самия себе си. А Лолита — тя е гениалният образ на отминаващата истинска европейска любов и на зараждащата се консуматорска, „самозадоволяваща се“, егоистична страст. Хумберт не е този, който изглежда, той е този, който се опитва да се приобщи към вече изграденото. Неговият вътрешен свят е светът на романтика, на човека, откъснат от красотата и захвърлен в пошлостта. И макар читателят да изгражда негативно мнение спрямо сексуалните желания на Хумберт, всичко това е умишлено изграден мотив с цел прикриване истинската слабост на героя. Колко още само може да се каже. Нима сполучливата символнистична замяна във втората част на Хумберт и кучето не е прекрасен момент!? Нима описанието на първото влизане в хотела на Хумберт и Лолита (и последвалите буреносни емоции), както и изумителният символ на огледалата, които със своята чистота и прозрачност пресичат цялата стая, не е вълшебство!? Тези и още много други похвати карат читателя да се усмихне сантиментално, сякаш в пълна противоположност на липсата на сантиментализъм в това грубо време, от което сме част. Това е и сблъсъкът в романа.

    Често съм чувал да говорят за новаторството на Маркес в „Сто години самота“. Моите уважения, но символизмът на Маркес, сравнен със символизма на Набоков, е като строго каноничен текст, стоящ на фона на гръцки дитирамб. Набоков е един от изключителните новатори на литературата на 20 век. И още веднъж потвърждавам и мнението си за изключителната виртуозност на руските романисти. Не знам дали е някаква школовка или по-скоро емоционален заряд на руския народ, но тази типично руска, саморазрушителна, емоционална и психологическа литература гради основите на великите идеи.

    Накрая, за да приключа, искам да кажа и за изумителната красота на този текст. Дори и губейки идеите, човек пак може да се наслади на творбата, стига само необезпокоявано да се наслади на словото. Преди да прочета „Лолита“, мой приятел ми бе казал, че това е книгата с най-красива проза, която е чел. Не знам дали съм се повлиял, но това наистина е книга с неповторима проза. Но в крайна сметка, дали от словото зависи величието на книгата!? Не мисля! Красота на словото не съществува. Истинското величие е в красотата на мисълта, словото е само неин роб. Този фокус, тази илюзия, тази вихрушка от емоции, идеи, психология, символи, цветове, вкусове, аромати и какво ли още не… всичко това е Лолита. Възможност да видим сами правилния избор, да направим собствен прочит и да се подчиним на прочита на автора. Този велик изначален сблъсък, който ни гради такива, каквито сме. Накрая, отърсвайки се от предразсъдъците, човек съжалява Хумберт, болно му е, мъчно му е за трагедията на главния герой. Дали изобщо той е бил извратенякът, за когото сме го мислили? Дали Хумберт не е едно скрито огледало на всеки един от нас, на нашите копнежи, желания, жажда за свобода и полет? И все пак, сякаш зад всичко външно, дребнаво и толкова земно, се крие една любов, колкото и странно да изглежда. Любов по неосъществимия идеал на миналото, който загива най-подло, бивайки прегазен от цялата злободневност на новия свят. Самата Лолита не е греховница, тя е жертва. Лолита е онази вълшебна романтична любов, която е погрознена от материята на времето, от липсата на идеал. Лолита е любов… мой идеал, моя Лолита! Ло. Ли. Та.

    • 24. моя милост (27 октомври 2018 в 16:14)

      Чудесен коментар, за който Ви поздравявам и Ви благодаря!

      Темата за сблъсъка — и несъвместимостта — на „старата култура“ в лицето на Х.Х. и масовата консуматорска „култура“, чийто завършен продукт е Лолита, безспорно е много повече от фон на разгръщащата се в романа драма. Но по мое мнение тази тема, макар и съществена, все пак не е централна. За мен централният проблем е трагичността на любовта, фаталността на разминаването, изначалната ѝ невъзможност. Нали помните изречението в края: „Беше любов от пръв поглед, от последен поглед, от вечен поглед“? И в това развитие на романа има нещо типично руско, казвам го без ирония и без да влагам нещо отрицателно. Като читател обаче изпитвам лека носталгия по първоначалния герой Х.Х. — зъл и уязвим едновременно, блестящ тактик, непоправим циник с рентгенов поглед за фалша, безспорно извратен, но толкова обаятелен и безпощаден манипулатор, че човек, пряко волята си, става съпричастен с недопустимото му желание и иска то да бъде осъществено. Само две произведения са ме карали да се чувствам така — „Макбет“ и „Лолита“. За съжаление развръзката на романа някак опростява образа, снема противоречието между чудовищността му и нашата съпричастност с нея, а именно то за мен е най-интересният ефект от разказа, въпреки че познавам хора, които не можаха да прочетат цялата книга поради отвращение към главния герой.

      Аз я прочетох за една нощ още когато излезе и после не знаех на кой свят съм. Оттогава редовно се връщам към нея. Шеметни висоти на изкуството, раздиращо откровение, абсолютен шедьовър. В личната ми класация е в десетката на най-добрите литературни творби за всички времена.

  • 23. Лилия (21 ноември 2016 в 10:45)

    Хем ми е интересно хем се чувствам погнусена представяйки си застаряващия чичка с момиченцето което може да му бъде дъщеря . Изключително подразнена се почувствах и от реакцията на г-жа Хейс да тръгне да заминава и да остави всичко на това чудовище заглеждащо детето и вместо да го тикне в затвора . На нейно място още веднага бих взела дневниците му и бих отишла с тях в полицията за да може като се върне да го тикнат зад решетките където му е мястото .

Само регистрирани потребители могат да дават коментари.