Читателски коментари

Книгата е доста посредствена.

Като цяло книгата ми хареса, но някак си действие имаше само в първата половина. После всичко беше сръдни и обиди, прошки, събиране и разделяне.

Дрънка си Фрас-Прас и прави лаишки сравнения.Обида е както за бозата, така и за баницата да бъдат база за сравнение с феномените на тривиалната литература. Правенето на боза и и баница е сложен технологичен процес и определено изисква професионални умения и онова, което му се казва майсторлък.

Сър рицарю, ти явно си един истински ценител! ;) На мен лично ми е трудно да доловя тънката разлика между N-тологии, в които се разказва за безлични патици, вклюбени в красиви кухи мъже, които ги правят луди и накрая се женят за тях, от една страна, а от друга — пак N-тологии, в които иде реч за също толкова безлични патици и красиви кухи мъже, които се обичат, мразят, кроят интриги едни срещу други, трепят се с мечове и магии или подписват договори, които после нарушават… Навярно разликата е като между вкуса на боза, произведена от просо и такава, направена от ечемик. Но за неизкушения читател — и двата жанра вървят с баничка ;)

Като цяло съм съгласен с мнението на Петя за поредицата. Изсмукан от пръстите комерс. Като ти омръзнат героите или като си изчерпиш идеите какво да правиш с тях — прас!, изтребваш ги и въвеждаш нови. Също толкова кухи, шаблонни и скучни до безумие, като участниците във всяка латино- и турска сага. Човек с IQ над 120 трудно би издържал повече от една книга.

Имам обаче някои възражения относно причините за популярността на „Игра на тронове“, изказани от Петя. Според мен работата е там, че преобладаващата част от хората са глупави. Мразят да мислят, защото може да им се набръчка мозъка и после няма да са ФЙЕШЪН в местната чалготека :) Затова предпочитат да седят пред телевизора (или пред поредния том от поредицата) и да гледат/четат едно и също в различни варианти, така че да останат заситени емоционално от липсващите в реалния им живот вълнения, но без да им се налага да напрягат мозъка си да осмислят някоя нова идея, да уловят някоя изтънчена алюзия и най-вече — без да им се налага да преструктурират собствената си представа за живота, света и всичко останало… Нещо, което не би им се получило с автори като Филип Дик, Дъглас Адамс, Станислав Лем, Тери Пратчет, Робърт Хайлайн, Фредерик Пол… За Камю, Сартр, Робърт Пърсиг или дори Том Робинз — да не говорим!

Има и други грешки в превода, и то не малко.

Хубава книга от детството. Една от първите, в които прочетох някои ДОСТОВЕРНИ сведения за живота и обичаите на амер. индианци. По принцип А. Шклярски дава в книгите си много сведения за географията, растителния и животински свят и за етнографията на страните, които описва.

В текста се срещат доста термини, които в полския оригинал са дадени в английското им изписване, което не е отчетено от преводача и на български са се получили известни недоразумения, но това го разбрах много по-късно след първите си срещи с книгата. ;)

Чудесна книга! Томсън Ситън е не само великолепен разказвач, но и добър познавач на това, за което пише — живота в горите, животните и американските индианци. Една от любимите ми книги, изпълнена с много мъдраст, но и с малко тъга.

Не случайно писателят влага в устата на героя си Куонаб думите: „Моята мъдрост е мъдростта на гората — казваше той, — но горите вече изчезват: след някоя и друга година няма да има вече дървета и моята мъдрост ще бъде глупост. В тая страна има сега едно голямо, силно нещо, наречено «търговия», което ще изяде всичко и самите хора.“…

В интерес на истината, въпреки че преводът е дело на големия Сидер Флорин, необходими са някои неголеми корекции в него, за да достигне книгата по-пълноценно до българския читател.

Мнението на Петя е типично тролско в духа на модерната на запад Identity politics, 3rd wave feminism и всякаква подобна марксистка бълвоч, която целѝ разрушаването на всякакви нормални връзки между мъжете и жените; подмяна на историята на европейската цивилизация, девалвиране на приноса за създаването ѝ от белите мъже и самоубийствената за всички илюзия, че жените могат всичко по-добре, и че единствената причина досега да не са се проявили било потисничеството на патриархалната система на злия бял мъж.

Всички, които са се дрогирали с girl power, ги чака рано или късно среща с действителността, а тя е като тухлена стена — винаги, като се блъснеш, те заболява.

Чакат ги и поканените от феминистките ’бежанци’.

Троловете вън!

Обобщенията за мъжете си ги пишете в дамските тоалетни.

С най-голямо удоволствие и гордост бих си осиновил фентъзито като „мъжка“ литература. Тогава за женска литература остават неща като чиклит и романтики, които почти винаги са писани по модел: безлична патица (без качества, интереси, мотивация и душа) е влюбена в мъж (който е красив и желан от много жени, но пак няма душа, личност, интереси или мотивация) и оттук почват 300 страници измислена и пресилена мелодрама. Имам се не за циник, а за реалист, който осмисля и забелязва очевадните глупости. Та предпочитам грозни хора да въртят мечове с омраза, пред перфектни и бездушни карикатури, въртящи любов.

Човекът е имал предвид „Лешояди“ от Дан Симънс. Само че доколкото попрочетох за нея, тя не е историческа. Но благодарение на това търсене научих, че Дан Симънс има друга историческа книга — „Ужас“ — която нямам търпение да прочета! Някой ако знае повече защо Лешояди е препоръчана в контекста на историческите романи, да поясни моля. Успех и приятно четене!

С риск да подразня някой с женското си мнение ще се включа и аз.

Първата книга е най- добрата. Във втората усещаме, че развитие няма, а в следващите продължения разбираме, че всичко е само за пари. Тази сага задминава и индийски сериал. Популярността й сигурно идва заради мъжката част от света, която като цяло е по- първична и цинична.

Очевидно не сте чели пенталогията Изумрудите на Бианка. Там е бъкано от грешки. Няма никакво значение, че някой герой е подлог, никакъв пълен член не съществува, пунктуацията е далечна мечта. Някакви досадни подробности като запетайки, тирета и т.н. не съществуват. В първите 4 книги мистериозният любим на Бианка се казва Кристиян, в петата става Крисчън, Лайла е Лейла — поне че не стана Лила. В четвъртата книга е върхът — има едно куче, което се казва Фред. Главният герой във въпросната 4-та книга има кучка, която се казва Сади. Та, на една страница, в първия абзац той извежда Сади. Във втория абзац от Сади става Фред. Но тя Фред. Не ми се коментира повече.

Един ден ще се появи някой с въображение и ще оправи всичко. Помни ми думите. Някой със сърце.

И на мен ми хареса, много екшън, много напрегнати моменти, всички непрекъснато са в движение и до края не знаеш защо.

Не страхотно, то е гениално и запленява с простичката теза!!!

Очаквах с нетърпение следващата книга, но май съм леко разочарована. Почти нищо не схващам от диалозите, действието ми е хаотично и не виждам някакъв особен смисъл. В сравнение с първите книги е доста посредствена, а и ми се струва, че е пропусната историята за Тру (на няколко пъти споменават действия, които са се случили преди). Благодаря за превода и усилието да се качи книгата!

Само прочетете 14 глава и ще разберете каква глупост е тая книга . Да се чуди човек , да се смее ли или да плаче ! То бива нагласен екшън , бива , ама … !

Според мен е далече от добрите романи на Нора Робъртс — кратичко, предвидимо, слаба интрига и никакъв екшън. За приспиване става.

Страхотно, невероятно продължение на „Цветя на тавана“…възмездието всъщност идва в следващите книги, така че не бързайте да се разочаровате!