Нора Робъртс
Незавършена соната (1)

Първа глава

„Какво правя тук?“

Този въпрос се въртеше в главата на Ванеса, докато караше по главната улица. За дванадесет години Хаятаун се бе променил съвсем малко. Градчето все още бе сгушено сънливо в полите на планината, обкръжено от хълмисти ниви и гъсти гори. Ябълковите градини и млечните крави почти нахлуваха в границите на града, а вътре в тези граници нямаше светофари, нямаше фирмени постройки, нямаше шум от улично движение.

Имаше солидни стари къщи и дворове без огради, играещи деца и простряно в редици пране. Бе почти същото, каквото го бе оставила, помисли тя едновременно с облекчение и изненада. Алеите бяха още неравни и изровени, асфалтът се бе разпукал от корените на извисяващите се дъбове, които едва започваха да се раззеленяват. Форзициите сияеха с яркожълтите си цветове, азалиите едва загатваха за предстоящото си великолепие, а минзухарите, тези първи вестители на пролетта, бяха засенчени от нарцисите и ранните лалета. Както и в детството й, в събота следобед хората продължаваха да се занимават с градините си.

Някои вдигаха поглед, вероятно изненадани и леко любопитни от непознатата кола, други й махваха с ръка — по навик, а не защото я познаваха. После отново се навеждаха да садят или косят. През отворения прозорец на колата долиташе ароматът на прясно окосена трева, на зюмбюли и прекопана пръст. Чуваше се бръмченето на косачките, лаенето на куче, виковете и смехът на играещите деца.

Пред градската банка си бъбреха двама старци с бейзболни шапки, карирани ризи и работни панталони. Няколко момчета с пухтене караха колелетата си по стръмната улица. Сигурно отиваха към магазина на Лестър да си купят студена кола и бонбони. Ванеса безброй пъти се бе изкачвала със същата цел по същия хълм. Преди сто години, помисли тя и усети познатото свиване в стомаха си.

Какво правя тук, помисли отново и посегна към таблетките в чантата си. За разлика от града, Ванеса се бе променила. Почти не можеше да се познае.

Искаше й се да вярва, че постъпва правилно. Че се връща. Не у дома, помисли тя. Нямаше представа дали това бе нейният дом. Нито дори дали искаше да бъде.

Нямаше шестнадесет години, когато замина с баща си, който я взе от тези тихи улички и я поведе към одисеята от градове, репетиции и концерти. Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис и Лондон, Париж, Бон, Мадрид. Бе вълнуващо, въртележка от цветове и звуци. И най-вече музика.

На осемнадесетгодишна възраст бе спечелила престижния конкурс „Ван Клайбърн“, като бе победила пианисти, с десет години по-възрастни от нея. На двадесет години, благодарение на своя талант и на предприемчивостта на баща си, бе станала една от най-младите и най-преуспели пианистки в страната. Бе свирила за кралски особи и бе вечеряла с президенти. В преследването на кариера си бе спечелила славата на блестящ и темпераментен изпълнител. Студено сексапилната, страстна Ванеса Секстън.

Сега, на двадесет и осем години, се връщаше в дома на своето детство, при майка си, която не бе виждала от дванадесет години.

Паренето в стомаха, когато спря до тротоара, бе толкова привично, че почти не го забеляза. Както и градчето, домът на нейната младост бе почти същият, какъвто го бе оставила. Масивните тухли бяха избелели красиво, а щорите бяха прясно боядисани в топъл яркожълт цвят. До каменната стена покрай алеята бяха засадени божури, които щяха да разцъфтят след поне един месец. Азалиите пред къщата бяха още пъпки.

Ванеса седеше, вкопчила ръце в кормилото, и се бореше с отчаяното желание да продължи. Да отмине. Вече прекалено много неща бе сторила импулсивно. Бе купила мерцедеса и бе потеглила от последната си квартира във Вашингтон, след като бе отказала десетки предложения за ангажименти. През целия си съзнателен живот педантично бе разпределяла времето си, бе действала внимателно и само след обмисляне на всички възможни последствия. Макар и импулсивна по природа, бе научила предимствата на подредения живот. Идването й тук, събуждането на стари спомени и отварянето на стари рани не бе част от този ред.

Ала ако сега се обърнеше и избягаше, никога нямаше да научи отговорите на своите въпроси, въпроси, които дори самата тя не разбираше.

За да не си даде повече време за мислене, Ванеса слезе от колата и отвори багажника да извади куфарите си. Не бе длъжна да остане, ако не се чувстваше удобно, напомни си тя. Бе свободна да отиде, където поиска. Бе възрастна, свикнала да пътува и финансово обезпечена. Домът й, ако решеше да си създаде дом, можеше да е навсякъде по света. След смъртта на баща й преди шест месеца вече нищо никъде не я задържаше.

Въпреки това бе дошла. И точно тук бе мястото, където имаше нужда да бъде… Поне докато получи отговори на въпросите си.

Прекоси тротоара и изкачи петте бетонни стъпала. Вървеше изправена, въпреки че сърцето й бумтеше в гърдите. Баща й никога не й бе позволявал да се отпуска. Представянето на изпълнителя бе не по-малко важно от представянето на музиката. Тръгна по алеята с вдигната глава и изправени рамене.

Когато вратата се отвори и майка й излезе на верандата, Ванеса спря, сякаш краката й се бяха забили в земята, и замръзна.

През съзнанието й прелетяха образи, десетки образи. Самата тя в своя първи учебен ден, тичаща по тези стъпала, преливаща от гордост, а майка й на вратата. Подсмърчаща, накуцвайки по алеята, след като е паднала от колелото си, а майка й я чака да промие драскотините и с целувка да премахне болката. Почти танцуваща върху верандата след първата си целувка, а майка й, с женско разбиране в очите, се бори да не й задава въпроси.

После най-последният път, когато бе стояла там. Но тогава си отиваше от къщата, а не идваше. И майка й не бе на верандата, за да й махне за довиждане.

— Ванеса…

Лорета Секстън стоеше, сплела ръце. В тъмнокестенявата й коса нямаше сребристи нишки, бе по-къса и обрамчваше лице почти без бръчки. По-кръгло лице, по-меко, отколкото си го спомняше. Изглеждаше някак по-дребна. Не смалена, а по-стегната, по-свежа, по-млада. Ванеса за миг си спомни баща си. Слаб, прекалено слаб, блед, стар.

Лорета искаше да се втурне към дъщеря си, ала не можеше. Жената на алеята не бе момичето, което бе загубила и за което бе копняла. Прилича на мен, помисли тя, като се бореше със сълзите. По-силна, по-уверена, но толкова прилича на мен…

Ванеса се овладя, както безброй пъти, когато излизаше на сцената, продължи по алеята, после по скърцащите дървени стълби, и застана пред майка си. Бяха почти еднакви на ръст. Това изненада и двете. Сиво-зелените им очи се гледаха спокойно.

Стояха само на крачка една от друга. Но нямаше прегръдки.

— Благодаря ти, че ми позволи да дойда. — Ванеса се ужаси от сковаността в гласа си.

— Ти винаги си добре дошла тук. — Лорета се прокашля, за да прочисти гърлото си от напиращите емоционални думи. — Съжалявам за баща ти.

— Благодаря. Радвам се, че изглеждаш добре.

— Аз… — Какво можеше да каже? С какво можеше да запълни дванадесетте изгубени години? — Много ли… Много ли беше натоварено движението?

— Не. След като излязох от Вашингтон, пътуването беше приятно.

— Все пак трябва да си изморена от карането. Влез, седни.

Бе преустроила къщата, помисли глуповато Ванеса, докато вървеше след майка си. Стаите бяха по-светли, по-просторни, отколкото ги помнеше. Внушителният дом, който помнеше, бе станал уютен. Тъмните, официални тапети бяха заменени с меки пастелни цветове. Килимите бяха махнати и се виждаше небоядисаният дъсчен под, освежен с пъстри черджета.

Имаше старинни мебели, възстановени с любов и аромат на свежи цветя. Това бе дом на жена, помисли тя. Жена с вкус и възможности.

— Сигурно първо ще искаш да отидеш горе да си разопаковаш багажа. — Лорета се спря до стълбището и стисна здраво колоната. — Освен ако не си гладна.

— Не, не съм гладна.

Лорета кимна и пое нагоре.

— Реших, че ще искаш да се настаниш в старата си стая. — Стигна до площадката и стисна устни. — Малко съм я преустроила.

— Виждам. — Тонът на Ванеса бе предпазливо неутрален.

— Все още имаш изглед към задния двор.

— Сигурна съм, че е прекрасно.

Лорета отвори една врата и Ванеса я последва.

Нямаше ги натруфените кукли, нито засмените плюшени животни. На стените нямаше плакати, нямаше дипломи и награди в рамки. Бе изчезнало тясното легло, в което някога бе сънувала, както и бюрото, върху което се бе мъчила с френска граматика и геометрия. Това вече не бе стая на момиче. Това бе стая за гости.

Стените бяха млечнобели с топло зелено. На прозорците висяха красиви завеси. Леглото бе застлано с пъстра завивка и затрупано с възглавници. Върху елегантна масичка от началото на осемнайсети век стоеше ваза с фрезии. От една купа на скрина се носеше аромат на изсушени розови листа.

Лорета нервно прекоси стаята, придърпа завивката и изтри въображаема прашинка от шкафа.

— Надявам се да ти е удобно. Ако нещо ти трябва, само кажи.

Ванеса имаше чувството, че се настанява в скъп и елегантен хотел.

— Прекрасна стая, благодаря.

— Добре. — Лорета отново сплете пръсти. Колко й се искаше да я докосне, да я прегърне. — Искаш ли да ти помогна да си разопаковаш багажа?

— Не. — Каза го прекалено бързо и се опита да се усмихне: — Мога да се справя и сама.

— Добре. Банята е…

— Помня.

Лорета спря насред дума и безпомощно погледна през прозореца.

— Разбира се. Ако нещо ти трябва, ще бъда долу. — Поддаде се на желанието си и улови с две ръце лицето на Ванеса. — Добре дошла у дома. — Излезе бързо и затвори вратата зад себе си.

Останала сама, Ванеса седна на леглото. Мускулите на корема й се бяха свили в горещи възли. Тя притисна ръце към стомаха си и огледа стаята, която някога бе била нейна. Как можеше градът да изглежда толкова непроменен, а тази стая, нейната стая, толкова различна? Може би с хората бе същото. Те можеше отвън да изглеждат познати, ала отвътре да са съвсем различни.

Както нея.

Колко бе различна Ванеса от момичето, живяло някога тук? Щеше ли да се познае? Щеше ли да иска да се познае?

Изправи се и застана пред голямото огледало в ъгъла. Лицето и тялото й бяха познати. Бе се оглеждала внимателно преди всеки концерт, за да е сигурна, че видът й е съвършен. Това се очакваше от нея. Косата й трябваше да е вдигната или опъната назад, но никога разпусната, лицето със сценичен грим, ала не прекалено тежък, костюмът ненатрапчив и елегантен. Това бе образът на Ванеса Секстън.

Сега косата й бе малко разрошена от вятъра, но нямаше кой да я види, нямаше кой да я оценява. Бе същият тъмнокестеняв цвят като на майка й, ала малко по-дълга, и можеше да улови огъня от слънцето или да блести на лунна светлина. Около очите й се забелязваше лека умора, но в това нямаше нищо необичайно. Тази сутрин бе много внимателна с грима, така че имаше само едва доловим руж по скулите, малко червило върху пълните, сериозни устни. Носеше розов костюм с късо тясно сако и набрана пола. Коланът й бе малко широк, ала напоследък нямаше апетит.

И всичко това бе само образ, помисли тя. Самоуверената, уравновесена и преуспяла жена. Искаше й се да върне часовника назад, за да се види на шестнадесет години. Изпълнена с надежди, въпреки напрежението, витаещо над къщата. Изпълнена с надежди и с музика.

С въздишка се обърна да разопакова багажа си.

Когато бе дете, й се струваше естествено да използва стаята си като убежище. След като за трети път преподреди дрехите си, Ванеса си напомни, че вече не бе дете. Не бе ли дошла, за да намери изгубената връзка с майка си? Нямаше да я намери, ако седеше сама в стаята и гледаше мрачно.

Когато слезе долу, чу музика откъм задната част на къщата. Откъм кухнята, спомни си тя. Майка й винаги бе предпочитала популярната музика пред класиката и това винаги бе дразнило баща й. Сега слушаше една стара балада на Елвис Пресли, дълга и носталгична. Ванеса тръгна по посока на звука и спря пред прага на помещението, което винаги се бе наричало „музикална стая“.

Голямото старо пиано, което бе заемало цялото пространство, го нямаше, както и огромният тежък бюфет, в който стояха купчините с партитури. Сега тук имаше малки, крехки на вид столове с избродирани възглавници. В ъгъла стоеше красива стара маса за чай, а върху нея саксия с някакво буйно зелено растение. На стените висяха акварели в тънки рамки, а пред двойния прозорец бе разположен извит викториански диван.

Всичко бе подредено около великолепен спинет от розово дърво. Тя не се сдържа и се приближи към него. Леко, тихо, само за себе си изсвири първите няколко акорда от един шопенов етюд. Клавишите бяха много твърди и Ванеса разбра, че пианото бе ново. Дали майка й не го бе купила, след като бе получила писмото, съобщаващо, че дъщеря й се връща? Бе ли това жест, опит да се запълни дванадесетгодишната пропаст?

Не можеше да е толкова просто, помисли Ванеса и разтърка започващите да пулсират слепоочия. И двете трябваше да го знаят.

Обърна гръб на пианото и тръгна към кухнята.

Лорета бе там и добавяше последните украшения на салатата, която бе подредила в бледозелена купа. Майка й винаги бе обичала красивите неща, спомни си Ванеса. Нежни, крехки неща. Това сега се проявяваше в дантелените покривки на масите, в бледорозовата захарница, в изящните стъклени чаши върху открития бюфет. Бе отворила прозореца и уханният пролетен бриз разлюляваше прозрачните пердета.

Когато Лорета се обърна, Ванеса видя, че очите й бяха зачервени. Но тя се усмихна и гласът й бе ясен.

— Каза, че не си гладна, ала реших, че може да искаш малко салата и чай с лед.

Ванеса успя да се усмихне в отговор.

— Благодаря. Къщата изглежда прекрасно. Струва ми се някак по-голяма. Чувала съм, че когато човек пораства, вещите край него сякаш се смаляват.

Лорета спря радиото и Ванеса съжали, защото това означаваше, че трябва сами да запълват тишината.

— По-рано имаше прекалено много тъмни цветове и прекалено много тежки мебели. Понякога имах чувството, че ме дебнат, чакат да ме изблъскат от стаята. — Тя замълча смутено. — Запазих някои неща, които бяха останали от баба ти. Прибрала съм ги на тавана. Реших, че някой ден може да ги искаш.

— Може би някой ден — съгласи се Ванеса, защото бе по-лесно. Седна и изчака майка й да сервира красиво оформената салата. — Какво направи с пианото?

— Продадох го. — Лорета посегна към каната с чай. — Още преди години. Струваше ми се глупаво да го държа тук, след като нямаше кой да свири на него. А и винаги съм го мразила. — Отново замълча и остави каната. — Извинявай.

— Няма за какво. Разбирам.

— Не, не разбираш. — Лорета се вгледа изпитателно в нея. — Едва ли би могла да разбереш. — Ванеса не бе готова да се задълбочава, затова взе вилицата и премълча. — Надявам се, че спинетът е добър. Не разбирам много от инструменти.

— Много хубав инструмент.

— Човекът, който ми го продаде, каза, че е върхът. Знам, че трябва да се упражняваш, затова помислих… Както и да е, ако не е подходящ, трябва само да…

— Чудесен е. — Известно време ядоха мълчаливо, после Ванеса се обърна за помощ към възпитанието си: — Градът изглежда почти същият — започна тя любезно. — Госпожа Гейнър още ли живее на ъгъла?

— О, да. — Лорета с облекчение започна да бъбри. — Вече е почти осемдесетгодишна и все още всеки ден, в дъжд или жега, отива до пощата да си вземе писмата. Семейство Брекенридж заминаха преди… около пет години на юг. Едно симпатично семейство купи тяхната къща. С три деца. Най-малкото миналата година тръгна на училище. А момчето на Хоубейкърови, Рик, помниш ли го? Той го гледа.

— Помня как ми плащаха по долар на час, за да ме побърква едно малко чудовище с щръкнали зъби и прашка.

— Същият — засмя се Лорета и Ванеса осъзна, че през всичките тези години си бе спомняла този звук. — Той сега е в колеж, получи стипендия.

— Направо не мога да повярвам.

— Дойде ми на гости миналата година по Коледа, когато се беше върнал за ваканцията. Пита за теб. — Тя отново замълча. — Джоани още е тук.

— Джоани Тъкър?

— Сега е Джоани Найт. Преди три години се омъжи за Джек Найт. Имат едно много хубаво детенце.

— Джоани… — промълви Ванеса. Джоани Тъкър, нейната най-добра приятелка, откак се помнеше. Нейната изповедничка, утешителка и съучастничка в престъпленията. — Значи има дете.

— Момиченце. Лара. Имат ферма извън града. Знам, че тя би искала да те види.

— Да. — За пръв път този ден Ванеса почувства как нещо трепна в нея. — Да, и аз искам да я видя. Как са родителите й?

— Емили почина преди почти осем години.

— О… — Ванеса инстинктивно докосна ръката на майка си. Както Джоани бе нейната най-добра приятелка, така Емили Тъкър бе най-добрата приятелка на Лорета. — Много съжалявам.

Лорета погледна към сплетените им длани и очите й се напълниха със сълзи.

— Още ми липсва.

— Тя е най-милата жена, която някога съм срещала. Съжалявам, че… — Но бе прекалено късно за съжаления. — А доктор Тъкър, той как е?

— Хам е добре. — Лорета преглътна сълзите и се опита да не се обиди, че Ванеса отдръпна ръката си. — Много скърби, ала семейството и работата му помогнаха да го преживее. Толкова ще се радва да те види, Ван.

Никой не я бе наричал така от повече години, отколкото можеше да си спомни. Тя се развълнува.

— Кабинетът му още ли е в къщата му?

— Разбира се. Ти не ядеш. Искаш ли нещо друго?

— Не, благодаря. — Ванеса послушно изяде една вилица салата.

— Не те ли интересува какво става с Брейди?

— Не. — Тя лапна още една хапка. — Не особено.

Имаше нещо в погледа й, което Лорета помнеше.

Лекото мръщене, резката между веждите. То стопли сърцето й, защото това бе нейната дъщеря, а не любезната непозната.

— Брейди Тъкър тръгна по стъпките на баща си.

Ванеса едва не се задави.

— Станал е лекар?

— Да. Много е добре, има хубава работа в някаква болница в Ню Йорк. Мисля, Хам каза, че е главен лекар.

— Винаги съм вярвала, че или цял живот ще лапа мухите, или ще свърши в затвора.

Лорета отново се засмя топло.

— Повечето мислехме така. Но той стана много порядъчен младеж. Разбира се, винаги е бил много красив и това му пречи.

— И не само на него — измърмори Ванеса и майка й отново се усмихна.

— За една жена винаги е трудно да устои на висок, мургав и красив мъж, особено ако е и немирник.

— Мисля, че думата е хулиган.

— Всъщност никога не направил нищо лошо — възрази Лорета. — Не че Емили и Хам нямаха малко главоболия с него… Е, доста главоболия — засмя се тя. — Обаче момчето винаги се е грижело за сестра си. Заради това го харесвах. Освен това беше влюбен в теб.

Ванеса изсумтя:

— Брейди Тъкър беше влюбен във всяка фуста.

— Беше млад. — Всички бяха млади, помисли Лорета, като гледаше красивата сдържана непозната, която бе нейна дъщеря. — Емили ми каза, че тъгувал седмици наред, след като ти… След като вие с баща ти заминахте за Европа.

— Това беше много отдавна. — Ванеса стана в знак, че разговорът е приключил.

— Аз ще оправя чиниите. — Лорета започна да ги събира. — Това е първият ти ден тук. Може би ще искаш да опиташ пианото. Ще ми бъде приятно да те чуя отново да свириш в тази къща.

— Добре. — Тя се обърна към вратата.

— Ван?

— Да?

Дали някога отново щеше да й каже „мамо“?

— Искам да знаеш колко се гордея с всичко, което си постигнала.

— Наистина ли?

— Да. — Лорета се вгледа в дъщеря си. Съжаляваше, че няма смелостта да разтвори ръце за прегръдка. — Само ми се иска да изглеждаше по-щастлива.

— Аз съм достатъчно щастлива.

— Щеше ли да ми кажеш, ако не беше?

— Не знам. Ние всъщност вече не се познаваме.

Това поне бе честен отговор, помисли Лорета. Болезнен, ала честен.

— Надявам се да останеш, докато се опознаем.

— Тук съм, защото имам нужда от отговори. Но още не съм готова да задам въпросите.

— Дай си време, Ван. И ми вярвай, когато ти казвам, че винаги съм искала това, което е най-добро за теб.

— Баща ми винаги казваше същото — промълви Ванеса. — Не е ли смешно, че вече съм голяма жена, а още нямам представа кое е то?

Тръгна по коридора към музикалната стая. В гърдите си чувстваше тъпа, мъчителна болка. По навик извади едно хапче от шишенцето в джоба на ризата си и го лапна, преди да седне на пианото.

Започна с „Лунната соната“ на Бетховен. Свиреше по памет и от все сърце, отдала се на успокояващото действие на музиката. Спомняше си как бе свирила в същата тази стая това произведение и безброй други. За удоволствие, да, ала често, прекалено често, защото това се очакваше, дори изискваше от нея.

Винаги бе изпитвала смесени чувства към музиката. Имаше я силната, страстна любов, непреодолимата потребност да я създава с дарбата, която й бе дадена. Но винаги я бе имало и почти толкова отчаяната нужда да достави удоволствие на баща си, да достигне до съвършенството, което той очакваше. Което никога не би могла да постигне, осъзна сега.

Баща й никога не бе разбирал, че за нея музиката бе любов, не професия. Тя бе утеха, средство за изразяване, никога амбиция. В редките случаи, когато се опитваше да му го обясни, той бе толкова бесен или нетърпелив, че Ванеса млъкваше. Бе известна със своята страст и избухливост, а пред този човек бе като плахо дете. Никога през живота си не се бе осмелила да му се противопостави.

Мина на Бах, затвори очи и се унесе. Свири повече от час, изгубена в красотата и нежността на гения, на композицията. Това баща й никога не бе разбирал. Че можеше да свири за собствено удоволствие и да е доволна, и че мразеше, винаги бе мразила да е на сцената под светлините на прожекторите и да свири за хиляди.

Отново се отдаде на чувствата си и премина на Моцарт — нещо, което изискваше повече страст и бързина. Музиката звучеше в нея, жива, почти яростна. Когато последният акорд отзвуча, Ванеса изпита удовлетворението, което почти бе забравила.

Тихите ръкопляскания зад гърба й я накараха да обърне глава. В един от елегантните фотьойли се бе разположил мъж. Макар че слънцето светеше в очите й и бяха минали дванадесет години, тя го позна.

— Невероятно. — Брейди Тъкър се изправи и се приближи към нея. За момент високото му жилесто тяло засенчи слънцето и светлината грееше като ореол около него. — Абсолютно невероятно. — Протегна й ръка и се усмихна: — Добре дошла у дома, Ван.

Тя се изправи и застана срещу него.

— Брейди… — С всички сили заби юмрук в корема му. — Подлец такъв.

Той се стовари тежко на стола и изохка. Звукът й се стори точно толкова сладък, колкото и музиката, която бе свирила. Брейди премигна и вдигна очи към нея.

— И аз се радвам да те видя.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Майка ти ме пусна да вляза. — Пое предпазливо въздух и стана. Ванеса трябваше да наклони назад глава, за да продължи да го гледа в очите. Същите тези невероятни сини очи върху лице, което бе така красиво възмъжало. — Не исках да те смущавам, докато свириш, затова просто седнах. Не очаквах, че ще ми изкараш въздуха.

— Би трябвало. — Радваше се, че го бе сварила неподготвен и че му бе върнала една малка част от болката, която той й бе причинил. Гласът му бе същият, помисли тя, дълбок и изкусителен. Само заради това й се искаше пак да го удари. — Майка ми не ми каза, че си в града.

— Аз живея тук. Върнах се преди около година. — Ванеса се цупеше по същия сексапилен начин. Трескаво му се искаше поне това да се бе променило. — Мога ли да ти кажа, че изглеждаш страхотно, или трябва да заема поза за отбрана?

Как да запази самообладание в стресови ситуации бе нещо, което бе овладяла много добре. Тя седна и приглади полата си.

— Не, можеш да ми го кажеш.

— Добре. Изглеждаш страхотно. Може би си малко слаба.

Цупенето стана по-изразено.

— Това вашето медицинско мнение ли е, доктор Тъкър?

— Всъщност да. — Той рискува и седна до нея на пейката пред пианото. Ароматът й бе едва доловим и подмамващ като лунна светлина. Усети привличане, не толкова неочаквано, колкото смущаващо. Макар да седеше до нея, знаеше, че Ванеса бе толкова далеч, както когато ги разделяше цял океан.

— Добре изглеждаш — отбеляза тя и съжали, че бе толкова вярно. Тялото му още бе високо и стройно. Лицето му не бе толкова гладко и зрелостта го бе направила само по-привлекателно. Косите му все още бяха наситено черни, миглите му бяха, както винаги, гъсти и дълги. А дланите му бяха силни и красиви, както първия път, когато я докоснаха. Преди цял един живот, напомни си Ванеса и отпусна ръце в скута си.

— Майка ми ми каза, че работиш в Ню Йорк.

— Работех. — Чувстваше се неловко като ученик. Не, осъзна Брейди, много по-неловко. Преди дванадесет години знаеше как да се справи с нея. Или поне така си мислеше. — Върнах се да помагам на баща ми в неговия кабинет. Той иска след една-две години да се пенсионира.

— Не мога да си представя, че ти си се върнал — обясни тя. — Нито че доктор Тъкър ще се пенсионира.

— Времената се менят.

— Да, менят се. — Не можеше да седи до него. Просто спомен за онези момичешки чувства, помисли тя, ала се изправи. — Също толкова ми е трудно да си представя, че ти си лекар.

— И аз не си го представях, докато зубрех в медицинския факултет.

Ванеса се намръщи. Брейди бе с джинси, потник и гуменки — точно както се обличаше в гимназията.

— Не приличаш на лекар.

— Искаш ли да видиш слушалката ми?

— Не. — Тя пъхна ръце в джобовете си. — Чух, че Джоани се е омъжила.

— Да, за Джек Найт, ако можеш да си представиш. Помниш ли го?

— Мисля, че не.

— Беше една година преди мен в гимназията. Футболна звезда. Две години игра в професионален отбор, после си скапа коляното.

— Това ли е медицинският термин?

— Почти. — Той й се усмихна. Предният му зъб още бе леко нащърбен и това винаги й се бе струвало много сладко. — Тя ще се побърка от радост, като те види.

— И аз искам да я видя.

— Чакам двама пациенти, но до шест трябва да съм свършил. Какво ще кажеш да вечеряме заедно, а после да те закарам до фермата?

— Не, благодаря.

— Защо не?

— Защото последния път, когато трябваше да отида с теб на вечеря… На вечеря и на абитуриентски бал, ти ме извози.

Брейди пъхна ръце в джобовете си.

— Много си злопаметна.

— Да.

— Бях на осемнадесет години, Ван, и си имах причини.

— Причини, които сега едва ли имат значение. — Стомахът й започваше да гори. — Важното е, че не искам да продължаваме оттам, докъдето бяхме стигнали.

Той я изгледа замислено.

— Не беше това идеята.

— Добре. — Това бе още нещо, заради което можеше да го прати по дяволите. — Всеки от нас си има свой живот, Брейди. Нека си остане така.

Той кимна бавно.

— Променила си се повече, отколкото очаквах.

— Да. — Ванеса тръгна към вратата, спря се и погледна през рамо. — И двамата сме се променили. Ала се надявам, че още помниш как се излиза оттук.

— Да — промълви Брейди на себе си, когато тя го остави сам. Знаеше как да излезе. Това, което не си бе представял, бе, че Ванеса още можеше да преобърне душата му с един такъв нацупен поглед.