Карън Робърдс
Робиня на любовта (1)

Първа глава

Стройното тяло на Лиза Колинс беше свито на кълбо, лицето й почти опираше до пръстения под. Тя се опитваше да запуши здраво носа и устата си с голата, почерняла от саждите ръка. Навсякъде се стелеше дим, гъст черен дим, който се извиваше нагоре и после се разнасяше наоколо на вълна горящи лепкави сажди, проникваше в носа и гърдите й, задушаваше я. Тя кашляше и отчаяно се мъчеше да прикрие шума. Слава богу, наблизо нямаше никой, който да я чуе. Ако я усетеха… тръпка пробяга по гърба й. Не си правеше никакви илюзии каква би била съдбата й в такъв случай.

Поне виковете бяха престанали. Знаеше какво означава тишината и макар да разбираше, че не е правилно, при цялото си съзнание за вина, Лиза беше благодарна за това. Имаше чувството, че ще полудее, когато слушаше измъчените викове на Иън и Мери Блас и на трите им деца, докато горяха в обвития от пламъци ад, бил някога техен дом. Ако не беше навън, когато дойдоха войниците, и ако не бе отишла малко преди лягане до колибата, където се намираха санитарните помещения на това селско имение, сега и тя щеше да бъде мъртва. Съзнаваше обаче ясно и това, че все още не се беше спасила. Убийците продължаваха да стоят тук, обграждаха я от всички страни и подлагаха всичко на палеж, колеха и хора, и животни. Квиченето на свинете и мученето на кравите се беше смесило с виковете на семейство Блас…

Разбира се, че това беше партизански отряд, но Лиза не можеше да разбере със сигурност на чия страна се бият. Когато кандидатства да получи тази задача, знаеше, че в Родезия се води гражданска война, но тогава всичко й изглеждаше само като една възможност за бягство, пратена й от небето, че тя изобщо и не помисли за действителната опасност. Освен това наивно си въобразяваше, че статусът й на американска журналистка ще я предпазва от опасности. Беше се излъгала, както и в толкова други неща от живота. Може би щеше да плати с живота си за тази заблуда.

С всеки миг димът ставаше все по-гъст. Имаше опасност да се задуши. Лиза знаеше, че трябва да предприеме нещо, да избяга оттук, докато все още е в състояние да го стори, но мисълта да напусне скривалището си и без прикритие да пробяга свободното пространство направо я сковаваше.

От другата страна на тънката стена, точно до главата й, се чуваха тежки стъпки. Лиза притаи дъх, когато някакъв мъж извика нещо на неразбираем език. Някъде над главата си чу приглушен звук. После обаче стъпките отново се отдалечиха, за нейно огромно облекчение.

Лиза тъкмо се беше поуспокоила малко, когато долови някакво зловещо пращене. Тя вдигна глава, огледа се и установи, че цялата задна част на колибата е обхваната от ярко сияние. Огън! Малки пламъчета ближеха с език покрива и бързо се спускаха надолу по стените. Сега вече не й оставаше никакъв друг избор. Трябваше да избяга. Обзе я паника, повръщаше й се. Тя се страхуваше, страхуваше се до смърт! Имаше чувството, че няма да може да се помръдне от мястото си. Но ужасът се превърна в неин съюзник, защото раздвижи изтръпналите й крайници и тя изпълзя бавно до вратата. Дъхът й секна. Сълзите оставяха парещи следи по лицето й. Щеше да загине, знаеше го със сигурност, тук, в тази отдалечена ферма в южната част на Родезия. А бе само на двадесет и пет години! Беше несправедливо! О, боже, беше толкова несправедливо!

Метърът разстояние до вратата й се видя като пет километра. Лиза беше замаяна от дима, а мускулите на гърба й се стегнаха, мъчейки се напразно да се отбраняват срещу огъня, който бушуваше сега точно над нея. Наоколо вече падаха горящи трески. Лиза разбра, че е въпрос на минути, докато се срути покривът… и докато тя загине. Дали умирането е болезнено, попита се тя. Разбира се, че е. Спомни си само как викаха семейство Блас…

Заби нокти в пръстения под, за да може да пропълзи напред. Ако успееше да се измъкне навън, щеше да оживее, поне за известно време. Но когато най-сетне стигна до вратата, спря и започна на пресекулки да вдишва скъпоценния въздух, като остана да лежи по корем. Мислите й се объркаха. Това, което я очакваше пред тази врата, й внушаваше повече ужас, отколкото крематориумът, в който щеше да загине, ако останеше в колибата.

— В ръцете ти съм, Господи — прошепна накрая и блъсна леко вратата. Тя се отвори точно толкова, колкото да може да се погледне навън. Нощният въздух, който повя през процепа, охлади лицето и пресъхналото й гърло. Лиза вдишваше жадно и в този миг въздухът й се струваше нещо прекрасно и безценно. Погледът й се плъзна ужасен върху сцената, която се разкри пред нея.

Беше нощ, но не бе съвсем тъмно. Пламъци се издигаха от къщата, плевнята и от съседните постройки и осветяваха двора, където беше светло почти като през деня. Навсякъде Лиза видя мъже в униформи. Някои стояха самодоволни пред разрухата, която бяха сътворили, други притичваха през двора и подхвърляха горящи факли, трети пък товареха на камиони различни предмети, които очевидно бяха плячкосали. Никой от тях, изглежда, не се интересуваше от горящия клозет. Лиза пое дълбоко дъх. Значи имаше някакъв шанс. Само един малък шанс.

Бързо като змия тя се изви край вратата и пропълзя по-ниската, жилава трева към дърветата, които бележеха края на сечището. Ако успееше да достигне до джунглата, можеше да се скрие… можеше да продължи да живее! Мисълта, която преди това й се струваше така невероятна, сега я опияняваше. Лиза се плъзна така бързо по земята, както и насън не си беше представяла, че може да се движи. Страхуваше се да се огледа. Камъни и остри треви разкъсваха дънките и спортната й блузка с къси ръкави, драскаха кожата й, но Лиза почти не усещаше болката. Мисълта й беше насочена към това да измине сухата ивица земя, която я делеше от сигурността.

Оставаха й по-малко от пет метра. Лиза погледна наляво и застина. На няколко сантиметра от нея лежеше трупът на някакъв мъж — на мъж, когото познаваше. Чоли, така се казваше той. Иън Блас го беше изпратил да я посрещне на малкото летище и да я докара във фермата, отдалечена на шестнадесет мили оттам. По целия път той не спря да говори. Вчера ли беше това? Не можеше да повярва. Сега той беше мъртъв. Усети, че й се повдига и повърна. В стомаха й не остана капка течност. При вида на този ужас изведнъж забрави своя страх. Скочи на крака и затича, олюлявайки се, към дърветата.

Успя като по чудо. Но дори и в този момент не спря и не забави трескавия си бяг. Не беше в състояние да спре. Паниката я тласкаше напред. Проправи си път през ниските храсти, които стигаха до кръста й. На два пъти се препъва и пада по очи, но пак скачаше отново и продължаваше да бяга. Единствената мисъл, останала в главата й, беше, че трябва да се изплъзне… да се изплъзне… да се изплъзне…

— О, милостиви боже, какво, по дяволите, е това?

При този неистов вик тя се завъртя около оста си. Войници! Десетина и повече на брой, събрани в групичка на около два-три метра от нея. Катраненочерната нощ в джунглата и собствената й уплаха бяха причина да не ги забележи досега. Щеше да е жестоко да стигне само дотук и да не може да продължи нататък…

Тя опита все пак. Продължи да бяга отчаяно през гъстата растителност. Зад гърба си чуваше стъпки, които тъпчеха тревата и я следваха, после долови и яростното пъхтене на някакъв мъж. Накрая я накараха да падне с помощта на хвърлено върху й ласо. Тялото й се просна върху трънливите храсти, а тежестта на мъжа я притисна. Опитвайки се да се защити, тя почна да размахва юмруци около себе си. Видя ръкава на униформа с цвят каки и изкрещя. И продължи да крещи. Докато нещо я удари силно по лицето и целият свят потъна в мрак.

Лиза сънуваше, че е отново у дома, че е пак онова безкрайно разглезено момиче, потънало в сигурността на огромната къща на дядо си на Чесапийк Бей. Той я глезеше, защото бе негова любимка, единственият му близък човек на този свят, и нямаше нищо, което да е прекалено добро за нея. Най-красивите дрехи, най-добрите училища, кола, всичко това й принадлежеше. Но на деветнадесет години тя вече не искаше нищо от тези неща. Или поне нещо друго беше станало по-важно за нея. А именно Джеб, Джеб Колинс, фантастично красивият футболист и сенаторски син. Беше излизала само два пъти с него, но искаше да го има за цял живот. А щом Лиза искаше да има нещо, тя го получаваше.

Щом Лиза искаше да има нещо, тя го получаваше. Дори насън Лиза се усмихна закачливо. С целенасочена упоритост, наследена от дядо й, един от най-влиятелните издатели, тя беше се мъчила да спечели Джеф и за шест месеца успя да изтръгне от него предложение за женитба. Двете семейства приеха с възторг годежа им. Всички говореха за „идеалната двойка“. Лиза предполагаше, че личното щастие е нещо, което се разбира от само себе си. За хора като нея, хора от „обществото“, животът просто си беше такъв. Всичко ставаше така, както беше планирано, и тя очакваше да бъде „щастлива до края на живота си“.

И тя получи всичко. Почти за една година. Бракът й може и да не беше романс, както пишеха в книгите, но беше добър и стабилен, основан на взаимно доверие и симпатия. Или поне тя така говореше пред приятелките си. Тайно обаче почна да си задава въпроси. Беше израснала, предпазвана от много неща, и затова знаеше твърде малко за секса. Беше се омъжила девствена, макар и по-скоро от липса на удобен случай (най-добрите училища бяха обикновено девически), а не толкова заради твърди морални убеждения. Малкото, което знаеше за любовната игра, й беше показало, че физическият контакт с мъжа може да носи удоволствие. При Джеф не беше така. Той не изпитваше никакво удоволствие, макар че се мъчеше да прикрие липсата на желание. Когато това състояние не се подобри с течение на времето, Лиза почна да се пита дали причината не е у нея, дали не й липсва онова, което възбужда мъжете, каквото и да е то. Не успяваше да запали страст у Джеф, въпреки че беше изключително красиво момиче. Беше висока и стройна, имаше хубава и пропорционална фигура. Добре оформеното й лице беше безупречно. Блестящата пепеляворуса коса падаше свободно върху раменете. Почти не се гримираше, а само леко подчертаваше зелените си очи. Ухаеше приятно, обличаше се добре, какво тогава не беше наред?

Два дена преди да навърши двадесет години, тя разбра причината, в същия ден, когато узна, че е бременна. От няколко седмици имаше определени подозрения, но не искаше да каже на Джеф, преди да е абсолютно сигурна. Когато този преди обед лекарят потвърди, че тя действително очаква дете, Лиза отказа участието си в планирания обяд и побърза да занесе новината у дома. Отдавна не се беше чувствала така щастлива. С радостна изненада установи, че Джеф си е вкъщи — шапката и палтото му бяха долу. Лиза се усмихваше радостно и рисуваше във въображението си вълнението му, когато чуеше, че ще става баща. Изтича по стълбите към спалнята и видя Джеф, легнал гол на леглото, а до него — някакъв непознат мъж.

Щеше да се разведе, ако не беше очакваното дете, въпреки че Джеф плачеше и уверяваше, че било наистина за първи път, че мъжете наистина не го интересували и че няма да се повтори никога вече. Заклинаше я да не казва на никого за случилото се и да му даде още един шанс. Накрая тя се съгласи заради бебето.

Това беше втората голяма грешка в живота й. Трябваше незабавно да го напусне. С течение на времето ставаше все по-трудно, тъй като той наистина вземаше голямо участие във всичко, свързано с бременността й, а след раждането на Дженифер стана всеотдаен баща. Сладката малка Дженифер го боготвореше от първия си ден — при това положение Лиза не се решаваше да вземе детето и да си замине. Как да обясни на едно пеленаче, че татко обича повече другите мъже, отколкото мама, защото така си беше всъщност?

Въпреки всичките му старания Лиза вече беше взела решение да го напусне, когато започна най-ужасната глава от кошмарния сън, в който се беше превърнал животът й. Дженифер заболя от левкемия. Нито стотиците хиляди долари от наследството, нито милионите на дядо й или безбройните му връзки можаха да спасят най-ценното, което съществуваше за Лиза. Не й оставаше нищо друго, освен да гледа замаяна как чезне детето й. Само мъката на Джеф можеше да се сравнява с нейната. Те тримата умираха бавно, стъпка по стъпка, докато най-сетне всичко свърши и Дженифер бе положена в един студен, тъмен гроб. След това Лиза се прекърши. Минаха месеци, преди да дойде първият ден без сълзи, месеци, докато свикне с факта, че детето й не е вече живо.

След една година осъзна, че трябва да се откъсне от всичко това. Спасителната сламка беше едно място при „Анаполис дейли стар“ — един от многобройните вестници, които притежаваше дядо й. Не беше го молила за тази работа и не искаше да приеме предложението, но той настоя — било време най-сетне да поработи малко за разнообразие. Загрижеността, която се четеше в очите му, показваше, че недоволният му глас лъже, докато дядо й гледаше слабата фигура и хлътналите й бузи. Изобщо не искаше да чуе възраженията й. Трябвало му някой, който да пише за събитията от обществения живот, каза й той, и кой би могъл да се справи по-добре от собствената му внучка, която от самото си раждане е имала контакт с видните личности и достъп на равни начала в най-известните семейства. Лиза само сви рамене и се подчини. Апатията, която я обгръщаше от месеци, не й позволяваше да се противопостави на желязната воля на дядо си. След това почна без желание да посещава разни приеми, благотворителни базари и балове, които й бяха отнемали толкова време преди раждането на Дженифер. Единствената разлика се състоеше в това, че сега пишеше съобщения, кой какво е носил, кой какво е казал и кой с кого е дошъл. За своя изненада Лиза установи, че има дарба да пише. Скоро наистина започна да се радва на своята работа. Подновяваше стари познанства, които беше пренебрегнала в скръбта си по Дженифер, а сред сътрудниците на „Стар“ намери нови приятели. Накрая стигна отново до такова състояние, че да може да мисли пак за раздяла с Джеф. Само ако се освободеше от него, имаше надежда да получи мъничко истинско щастие. Това й беше ясно. Въпреки това обаче тя отлагаше нещата, защото се боеше как ще реагират дядо й, родителите на Джеф и приятелите й.

Когато Грейс Балард, която пишеше уводните статии за. „Стар“, по време на един обед случайно спомена, че нейна съученичка от по-рано се е омъжила за някакъв фермер в Родезия и в момента преживява най-невероятни приключения и разбира какво значи да живееш в страна, в която се води гражданска война, това не предизвика дори искрица интерес от страна на Лиза. Но когато Грейс се оплака, че не може да събере достатъчно материал за една статия, нещата изведнъж придобиха нов вид. Лиза разбра какво иска.

Отказаха й без церемонии, тъй като дори и фермата на Блас да бе доста отдалечена от мястото на военните действия, все пак тази задача беше твърде опасна. За първи път в живота си Лиза се възползва от семейните връзки, за да се наложи. Потърси дядо си и му каза желанието си. Той я гледа мълчаливо почти цяла вечност и долови пламенната настойчивост в зелените очи, които само преди няколко седмици бяха безразлични и безжизнени. Тогава той даде своето съгласие.

Лиза нито за момент не помисли, че би могла да бъде изложена на сериозни опасности. Имаше чувството, че молитвите й бяха чути. Не би могла да намери по-подходящ начин, за да скъса с досегашния си живот, без някой да научи нещо, преди всичко да е свършило. Когато се готвеше за път, естествено не разказа на никого, че изобщо не възнамерява някога да се върне, поне не при Джеф или в къщата, в която живееха заедно.

Цялото тяло я болеше. Скимтейки от болка, Лиза отново дойде на себе си. Имаше чувството, че цялата й кожа е в пламъци… успя да си спомни за някакъв огън. Да не би да гореше? Или може беше припаднала и само си беше въобразила, че е успяла да избяга от плевнята? Или пък… Нещо остро я убоде и тя трепна.

— Ау! — изненадана, тя чу гласа си и отвори очи. Погледна някакъв мъж право в лицето — загоряло от слънцето, ъгловато, с необичайни черти и белег от рана на дясната буза. Не беше красиво — така й се стори, докато не погледна в невероятно сините очи.

— Все пак най-сетне се събуди, Спяща красавице.

Гласът съответстваше на лицето. Беше рязък и мъжествен и въпреки това се долавяше някаква провлечена мелодична нотка. Лиза премига, без да изпуска мъжа от очи. Той се усмихна и една кафява ръка с тънки, дълги пръсти много внимателно отстрани косата от челото й.

— Чуваш ли ме? — попита той.

Лиза кимна отпаднало и продължи да го гледа втренчено. Забеляза, че зъбите му бяха малко криви, но блестяха с белоснежна яркост върху тъмното му лице.

— Къде съм? — прошепна тя. Гласът й беше толкова слаб, че самата тя се уплаши.

— На сигурно място — отвърна той.

Дори и да не беше истински отговор, но точно него искаше да чуе.

— Вие кой сте?

— Казвам се Сам. Сам Истман. А вие коя сте?

— Лиза Колинс — гласът й идваше сякаш от незнайни далечини. Лиза почна да се пита дали целият този разговор, работата й за вестника, пожарът и всичко, което се беше случило, не е само въображение. Да не би от мъка по Дженифер да е загубила разсъдъка си…

— Ти истински ли си? Действително ли си тук?

Недоверчивият въпрос го накара да се усмихне отново.

— Мога да си представя, че съм повече тук, отколкото ти, съкровище. В състояние ли си вече да говориш? Можеш ли да ми кажеш дали имаш роднини тук, наблизо, някой, при когото можем да те отведем? — думите прозвучаха дружелюбно и загрижено. Трогната от тази съзнателна нежност, Лиза почувства как горещи сълзи напълниха очите й.

— Аз съм от Мериленд — прошепна тя безпомощно.

— Добре, добре. Няма защо да плачеш. Преживяла си ужасни неща, но всичко ще се оправи отново. А сега имаш нужда от спокойствие. Ще ти дам нещо, за да можеш да заспиш. Съгласна ли си?

— Съгласна съм — повтори Лиза и несмело се опита да се усмихне. Беше така объркана, че би се съгласила на всичко, което непознатият кажеше. Той оказваше странно въздействие върху й. Чувстваше се сигурна при него, сигурна и защитена…

Гледаше подире му и когато той се върна, отново нещо я убоде по ръката. Макар и все още замаяна, разбра какво я беше изтръгнало от съня й — убождането с игла. Продължи да го гледа втренчено, докато лекарството задейства и тя заспа.

Беше вече нощ, когато се събуди отново. Облечена само в огромна мъжка риза, завита с одеяло върху походно легло, Лиза лежеше в една голяма палатка. Опита да се изправи, въпреки силните болки. Болеше я при всяко движение, но и лежането й причиняваше болка. Затова тя упорито се мъчеше да седне.

— По дяволите — каза тя и се отпусна отново назад, след като с ръка беше попипала един от огромните червени белези върху лакътя си.

— Нима една дама се изразява по този начин? — попита с укор един внимателен, насмешлив глас. Лиза хвърли бърз поглед, когато единият край на палатката се повдигна и влезе едра, широкоплещеста фигура, прекомерно голяма за тесния отвор. При вида на униформата Лиза изпита инстинктивен страх, но когато видя сините очи, веднага се успокои.

— Здравей — каза тя и почувства някакво глупаво стеснение.

— За какво се отнасяше тази неприлична дума? — попита той усмихнато.

— О! — Лиза отново си спомни за драскотините и белезите по ръцете си. — Паднах на леглото, когато видях ръцете си. Изглеждат ужасно, сякаш някой ме е бил с камшик. Какво се е случило?

— Не си ли спомняте как тичахте през джунглата?

Лиза кимна.

— Предполагам, че там сте си издрали ръцете из трънаците. Но имате и много лоши рани на гърба, обгаряния, както ми се струва. Цялото ви тяло е в синини.

— Пожарът… семейство Блас… Колко време е минало оттогава? — попита тя и нещо изведнъж стегна гърлото й.

— Четири дена — Сам я погледна твърдо в очите. — Намерихме ви в джунглата и ви взехме с нас в лагера. Ние… ъъ… минахме край фермата, след като ви открихме. Ако това е било вашето семейство, дълбоко ви съчувствам.

— Не, не беше моето семейство — Лиза притвори за момент очи и преглътна тежко. — Познавах ги отскоро, няма и два дни. Но те бяха толкова мили…

— Жестоко е — гласът му изразяваше сурово съчувствие.

Лиза отвори очи. Не искаше да мисли за семейство Блас.

— Лекар ли сте?

Сам направи гримаса.

— Не, наистина не. Просто зная правилата за даване на първа помощ. Тези неща се учат автоматично в работата ми.

— И каква работа е това? — попита отпаднало Лиза, макар да се боеше, че отдавна го знае.

— Аз съм войник — отвърна той, както тя очакваше.

— На… на чия страна? — беше й отвратително да си представи, че той може да се е бил на страната на онези зверове, които бяха нападнали фермата.

— В момента — на страната на правителството. Но съм непостоянен. Моите хора и аз можем да бъдем спечелени от всеки, който може да плати цената ни.

— Цената ви? — повтори Лиза, недоумявайки. Без да иска, добави припряно: — Вие също сте американец, нали?

— Да, така е — гласът му беше безизразен. Внезапно седна до нея и челото му се смръщи, когато пое в дланите си едната й ръка. — Някои от раните са се подули, защото сте се движили. Да не сте си причинили и други наранявания?

Той пусна внимателно ръката й и се накани да отметне одеялото. Лиза потрепери. Очите му се насочиха към лицето й. Изглеждаха замислени.

— Няма нищо страшно. Няма да ви причиня болка каза той и опипа петите. — Но ще трябва да видя изгарянията по гърба ви. Нали не желаете да се възпалят?

— Не — Лиза го погледна твърдо в очите и се почувства глупаво. В края на краищата, този човек се беше грижил за раните й, докато е била в безсъзнание. Щеше да е смешно да прави сега голям въпрос. Освен това чувстваше инстинктивно, че може да му се довери…

— Съжалявам — промърмори тя разкаяно. — Знам, че не искате да ми причините болка. Причината е в това, че…

— Че какво? — подкани я той да продължи, като видя, че тя сама нямаше да довърши изречението си.

— Униформата ви… — отвърна Лиза. Докато казваше тези думи, извърна глава настрани. — Войниците във фермата… и те носеха такава униформа. Извинете, зная, че не сте били от тях, но не мога нищо да направя, става ми направо… лошо.

По лицето му се изписа разбиране. Той подложи ръка под брадичката й, притегли лицето й към себе си и го огледа внимателно.

— Не знаех това… — произнесе той замислено. — Затова хукнахте да бягате като подплашено животинче, когато ни видяхте. И крещяхте, сякаш губите разсъдъка си. Трябваше да ви сваля с удар на земята, за да млъкнете най-сетне.

— Вие… вие сте ме ударили? — попита отпаднало Лиза и внезапно я обзе неприятно чувство. Какво знаеше всъщност за този човек? Беше войник, което по нейно мнение беше само евфемистичен израз за наемен убиец. И той посягаше да удря жени.

— Трябваше да го направя. Крещяхте по-силно и от сирена. Само няколко минути и целият въстанически отряд щеше да разбере къде сме — гласът му беше делови. — А сега ще се обърнете ли, моля? Имам да върша и много други неща, а не само да ви бъда медицинска сестра.

Лиза се изчерви, когато се обърна по корем и вдигна ризата чак до врата. Той се зае да нанася някакъв разхлаждащ мехлем върху обгарянията. Докосванията му бяха безлични и въпреки това — успокояващи. Постепенно тя се отпусна. Войник или не, но спрямо нея се държеше внимателно.

— Така — каза той накрая и грижливо смъкна ризата й надолу. После я зави. Лиза се обърна към него, но бузите й бяха все още леко зачервени. Той го забеляза и се ухили подигравателно. — Гладна ли сте?

Лиза кимна. Беше страшно прегладняла.

— Така си и мислех — отвърна той и се ухили още по-широко. — За вечеря имахме консерва свинско с боб. Това би ли ви заинтригувало?

— Мисля… че да — ако гласът на Лиза изразяваше колебание, то беше само заради това, че никога в живота си не беше яла консерва от свинско с боб и нямаше никаква представа дали стомахът й би го приел. Но гладът й беше така силен, че би опитала всичко.

Секунди по-късно Сам се върна с една тенекиена чиния, пълна с изпускащо пара ядене. Лиза погледна чинията, вдъхна аромата на подправки и се поколеба. Сам забеляза неувереността й, но се въздържа от каквато и да било забележка. Лиза му беше благодарна за това.

— Почакайте, ще ви помогна — каза той, когато тя се помъчи да се изправи. Вече беше оставил чинията върху сандъка до леглото и преди Лиза да осъзнае намерението му, седна с разтворени крака зад нея. Притегли раменете й към себе си и я облегна на гърдите си, за да има опора за гърба. Доверчиво като дете, тя се подпря на него. Ръцете му я бяха обгърнали през кръста и той постави чинията в скута й.

— Ще се справите ли сама? — попита я, тъй като тя не почна веднага да се храни.

— Да, благодаря — измърмори Лиза, усетила слабостта си.

Като изяде всичко, се облегна доволно назад. Струваше й се, че е най-естественото нещо на земята той да я държи по този начин. Чувстваше се вече много по-добре, усети прилив на сили в тялото си и дори главата й се проясни. Беше доволна и сигурна.

Главата й лежеше върху здравото му рамо и Лиза се извърна, за да го погледне.

— Много сте мил с мен — проговори тя и погледът й любопитно пробяга по лицето му. Отблизо можеше да види по-добре загрубялата му от слънцето и вятъра кожа с бледия белег и бръчиците около устата и очите. Имаше гъста, черна къдрава коса. Носът му беше крив, сякаш е бил чупен и после — недобре зараснал, имаше голяма уста с тесни устни, но долната издаваше чувственост, а по брадичката му растеше черна четина, сякаш не се беше бръснал дни наред. Правеше впечатление със своята мъжественост, но същевременно приличаше и на тип с крайно лоша слава. Лиза се чудеше колко уютно и сигурно се чувства при него.

— Инвентаризация? — попита той развеселен. Лиза се усмихна замечтано и си позволи лукса да се притисне още по-плътно към него. Беше прекрасно да е в ръцете на един толкова силен мъж, на такъв, който с лекота можеше да я защити и да се грижи за нея.

— Сам? — промърмори тя и усети внезапна сънливост. Погледна го виновно, след като произнесе името му. Не искаше да го казва на висок глас.

— Лиза — отвърна той с подигравателна нотка, макар че ръцете му я прегърнаха още по-здраво.

— Сигурно изглеждам ужасно — чувстваше се толкова замаяна, сякаш се носеше из облаците. Клепачите й натежаха… Тя затвори очи и ги отвори отново.

— Изглеждаш… добре — гласът му внезапно прозвуча дрезгаво. — А сега е по-добре да те оставя да поспиш. Ти си крайно изтощена.

— Не ме оставяй сама — възпротиви се тя и стисна ръката, която беше все още на кръста й, но той стана невъзмутимо и й помогна да легне на леглото.

— Ако имаш нужда от нещо, аз съм наблизо — каза той и гласът му прозвуча някъде съвсем отдалеч. Още не беше излязъл от палатката, а Лиза беше вече заспала.

Тя сънуваше приятни неща от детството си, но те внезапно се превърнаха в кошмари… някакво чудовище с пипала, което искаше да я изяде. То бълваше огън, червени пламъци, които я обхващаха цялата и изгаряха тялото й.

Лиза извика високо. Собственият й оглушителен писък я изтръгна от кошмара. В първия момент не знаеше къде се намира.

— Лиза? — гласът беше тих и познат.

Тя отвори очи и видя пред себе си един едър, тъмен силует.

— Сам? — протегна ръце към него. Струваше й се, че ще е в безопасност, само ако я вземеше в обятията си. Той се приведе към нея и ръцете й докоснаха голи, мускулести рамене, обвиха се около врата му и го задържаха. Тя го притегли към себе си със сила, каквато не подозираше, че притежава. — Дръж ме здраво, Сам, моля те — прошепна с треперещ глас.

— Какво се е случило, съкровище? — беше странно колко близък й бе станал гласът му за това кратко време. Сякаш този мъж беше най-добрият й приятел, някой, когото познаваше и комуто се доверяваше, на когото можеше да се осланя.

— О, Сам, беше толкова ужасно! — тя произнесе трескаво тези думи и ръцете й се вкопчиха в него, сякаш искаше никога вече да не го пусне. Той се остави да го притегли към себе си върху походното легло, отметна одеялото й настрана и здраво се притисна до нея. Ръцете му я прегърнаха и привлякоха към едрото, силно тяло. Лиза не направи опит да се освободи от обятията му.

— Разкажи ми — прошепна той, а ръцете му успокоително галеха разрошената й коса.

Докато му разказваше ужасния си кошмар, Лиза зарови лице в гърдите му. Пое си дълбоко дъх и притвори очи. Той нищо не каза, а само я държеше здраво и ръцете му продължаваха да я милват. Тя усещаше допира на топлата му кожа.

Без да разсъждава, тя се поддаде на инстинктите си и езикът й се плъзна по шията му. Силното туптене на сърцето досами ухото й я развълнува. Лиза отвори устни и го целуна, но усети как тялото му се стегна.

— Лиза! — каза той рязко. Прозвуча като предупреждение.

Но тя целуна устните му, този път със страст, и не искаше да мисли за нищо друго, освен за това, колко правилно й се струваше всичко.

— Люби ме — прошепна тя. — Моля те, люби се с мене Сам.

С доволство Лиза забеляза колко дълбоко задиша той. Беше опияняващо да знае, че и той я желае.

— Лиза — той все още изглеждаше склонен да спори и затова Лиза направи онова, към което я призоваваха всичките й сетива. Ръката й се плъзна по гърдите му, забави се малко върху колана и после се пъхна под него. Провря се по стегнатия му корем до онази твърда част на тялото му, която пламтеше и пулсираше от докосванията й.

Когато пръстите й се сключиха около нея, той простена от страст. Ръцете му стиснаха раменете й и я обърнаха така рязко по гръб, че в първия миг дъхът й секна. Легна запъхтян върху нея и устните му се вкопчиха с такава яростна жажда в нейните, като че ли искаше да я погълне. Лиза отвърна пламенно на целувката му — желаеше го горещо, както едва ли някога в живота си беше искала да притежава нещо. Точно това й беше необходимо, това желаеше от години — необузданата, неукротима мъжка сексуалност.

Той я разсъблече с неуверени движения, копчетата хвръкнаха от ризата й. Лиза простена, когато ръцете му опипом стигнаха до гърдите й и ги стиснаха така силно, че всъщност би трябвало да я заболи, но тя не усети никаква болка. Когато и той се съблече, я оттласна от себе си и тя го последва с готовност. Разтвори бедрата си, а ръцете й трескаво му сочеха пътя. Той достигна целта и Лиза задиша на пресекулки, обзета от блаженство. Имаше чувството, че ще умре от щастие. Неговото стенание я възпламени. Тя се движеше в такт с неговите движения, когато го усети в себе си, следваше го в безжалостния ритъм, който все повече се ускоряваше, когато той я оттласкваше от себе си и после отново проникваше в нея. Отметна глава назад и разтвори устните си. Когато той я взе в обятията си, ноктите й се забиха в стегнатия му мускулест гръб. Той я повдигаше, за да се притисне още по-плътно до нея. Лиза не можеше да се сдържа повече. Едно желание, потискано у нея с години, изригна като вулкан и тя високо извика. Той усети доволството й, направи последен силен тласък и замря в нея. После всичко свърши.

Когато Лиза почувства тежкото му потно тяло върху себе си, тя се поддаде на изтощението си, но малко преди да заспи, й се стори, че чува ругатните му.