Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нина Уайлд и Еди Чейс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret of Excalibur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Анди Макдермът. Тайната на Екскалибур

Английска. Първо издание

ИК „Ергон“, София, 2010

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-50-9

История

  1. — Добавяне

Пролог

Сицилия

 

Малката църква продължаваше да бди над Сан Маджиори, както го беше правила в продължение на седем века. Прашният път, който водеше до селото, беше стръмен и криволичещ, но местните вярващи толкова се гордееха със своя храм и дългата му история, че никога не се оплакваха от него. Е, поне не толкова често.

Отец Лоренцо Кардела беше човекът, който най-силно се гордееше с църквата си. Той бе наясно, че горделивостта всъщност е грях, но това място принадлежеше на Бог и несъмнено дори Творецът си позволяваше от време на време да му се възхити. Въпреки че беше със сравнително скромни размери, църквата беше издържала на лошото време и войните, нашествениците и бунтовниците още от времето на свещената римска империя. Бог, размишляваше свещеникът, сигурно си я харесва много, за да я запази за толкова дълго време.

Той се спря за миг, за да се наслади на великолепието на залязващото слънце, след което се обърна към потъмнелите от времето дъбови порти на храма. Тъкмо се накани да ги заключи, когато дочу изхрущяването на чакъла под гумите на приближаващо се превозно средство. Иззад завоя се появи един голям черен джип, който също срещаше трудности в преодоляването на терена, въпреки системата си за задвижване 4×4.

Свещеникът потисна една въздишка. Джипът — американски, предположи той, съдейки по внушителните му размери и блестящия хром, — имаше чуждестранни регистрационни номера. Изглежда, на туристите дори не им минаваше през ума, че църквите, също както всяко работно място, си имат работно време, и се отнасяха към целия свят като към свой личен увеселителен парк. Е, тази групичка щеше да си тръгне от тук разочарована.

Джипът се приближи и спря. Отец Кардела наложи учтиво изражение на лицето си и зачака пътниците да излязат. Прозорците бяха толкова затъмнени, че дори не можа да разбере колко души има вътре. Той потисна нова въздишка. За кого се мислеха те, за холивудски звезди?

Вратите се отвориха.

Определено не бяха холивудски звезди. Отец Кардела нямаше никакво желание да бъде строг, но не можеше да не си помисли, че от доста дълго време не беше виждал такава концентрация на грозота. Първо излезе шофьорът, висок мъж с гладко избръсната глава и блед, нездрав цвят на кожата. Той имаше вид на войник — или на затворник. От другата страна се появи един гигант. Грамадата от мускули трудно се измъкна през вратата, въпреки огромните размери на возилото. Четинестата му брада не можеше да скрие осеяното с белези лице и най-вече безформения израстък кожа в средата на челото му. Каквото и нараняване да го беше обезобразило, той очевидно бе извадил късмета да го преживее.

Третият човек, който слезе от колата, беше жена, която отец Кардела би определил като привлекателна, ако не беше сериозното й смръщено лице и зловещата, боядисана в синьо коса, която изглеждаше повече като накълцана, отколкото подстригана, сякаш самата тя я беше подкъсила с нож, без да се оглежда в огледалото. Жената бързо се огледа, погледът й пробяга по околния терен, след което се спря върху свещеника и тя се втренчи в него със смущаваща настойчивост.

За миг тримата останаха неподвижни, загледани в него. След това жената почука два пъти по прозореца на джипа. Тогава излезе и последният му пасажер.

Той беше доста по-възрастен от останалите, с късо подстригана посивяла коса, но изглеждаше също толкова корав, скрит зад бронята си, изкована в битки с жестокия живот. Нещо подсказваше на отец Кардела, че този мъж се държи с останалите по същия начин, както са се отнасяли с него. Нервността на свещеника се засили, докато мъжът се приближаваше към него, следван по петите от останалите, които се движеха в крачка, като войници. Той леко отстъпи назад и протегна ръка в търсене на дръжката на вратата.

— Мога ли… мога ли да ви помогна?

Широката, почти жабешка уста на водача неочаквано се изкриви в усмивка, въпреки че пронизващите му сини очи останаха все така студени.

— Добър вечер. Това е църквата на Сан Маджиори, да? — италианският му беше сравнително приличен, но със силен акцент — руски, предположи свещеникът.

— Да.

— Добре — кимна мъжът. — Аз се казвам Алексей Круглов. Ние дойдохме да видим вашия… — той замълча и се намръщи, опитвайки се да намери точната дума. — Вашата мощехранителница — завърши той.

— Боя се, че църквата затваря през нощта — отвърна отец Кардела, като не сваляше ръка от дръжката на портата. — Ще отворим отново в десет утре сутринта. Ако искате тогава ще ви разведа наоколо.

Изкуствената усмивка се върна на лицето на мъжа.

— Тогава няма да е удобно за нас. Искаме да я видим сега.

Прикривайки растящата си тревога с безразличие, отец Кардела отвори вратата и отстъпи назад.

— Съжалявам, но църквата е затворена — отвърна отецът. — Освен ако не искате да се изповядате — се изплъзна неочаквано от устата му.

За негов ужас този път Круглов наистина се ухили и лицето му се изкриви в садистична гримаса.

— Простете, отче, но дори Бог ще се уплаши от всичко, което имам да изповядвам. — Той махна с ръка, давайки на останалите сигнал за действие.

Отец Кардела затръшна вратата и дръпна резето в мига, в който нечий юмрук се стовари върху нея. Той се облегна върху масивното дърво с нарастваща паника, опитвайки се да мисли. Мобилният му телефон се намираше в малкия кабинет в задната част на църквата; само за няколко минути щеше да пристигне помощ от селото…

Вратата се разтресе от нов удар, толкова силен, че отец Кардела беше отхвърлен на земята, а резето се счупи на две. През отвора се протегна една безформена гигантска ръка, която хвана вратата за ръба, за да я отвори широко.

Свещеникът ритна вратата с всичка сила. Тя се затръшна и премаза ръката. Отвън се чу леко изохкване, последвано от силно поемане на въздух. Отецът застина в очакване на вик от болка.

Но такъв липсваше. Вместо това той чу смях.

Отец Кардела с усилие се изправи и се запрепъва надолу по пътечката. Хвърли поглед през рамо и видя как огромния мъж изпълва касата на вратата, оголил блестящи зъби в безумна усмивка.

Жената извика нещо на руски от улицата. Отец Кардела отчаяно хукна към кабинета си.

— Разкарай се от пътя ми, Булдозер! — изкрещя жената със синята коса. — И спри да се смееш, идиот такъв!

— Това беше страхотно! — избоботи гигантът, без да обръща внимание на обидата й. Той отстъпи назад и погледна ръката си. На задната й страна се беше отворила рана и гъстите косми, които я покриваха, постепенно се просмукваха с кръв. — Ха! Дъртакът рита като магаре!

Круглов нетърпеливо щракна с пръсти.

— Дина, Иля, доведете свещеника. — Той махна с ръка към гиганта. — Максимов, ела с мен. — Жената и мъжът с бръснатата глава кимнаха послушно и хукнаха към църквата.

Максимов избърса кръвта от опакото на ръката си с изписана на лицето наслада.

— Къде отиваме, шефе?

— В мощехранителницата. Ако немският учен е бил прав, онова, което ни трябва, се намира там. — Той махна към вратата. Максимов избоботи нещо утвърдително и се наведе, за да мине през портата. Круглов тръгна след него.

Свещеникът стигна до вратата на задната стена на църквата и я затръшна зад гърба си. Круглов се намръщи. Може би човекът възнамеряваше да се барикадира вътре, докато дойде помощта, или пък…

— Дина, ако излезе навън, спри го — извика той, прехвърляйки из ума си различни стратегии. — Максимов, разбий вратата.

Дина се обърна и хукна обратно по пътя, откъдето бе дошла, а Иля стигна до другата врата. Както беше очаквал Круглов, тя беше заключена отвътре. Максимов се върна назад по пътечката, засили се и се блъсна с рамо в нея. Тя далеч не беше толкова здрава, колкото масивния дъб на входа и силният удар направо я изкърти от пантите. Мъжът и вратата заедно се стовариха върху бюрото на отец Кардела, преобърнаха го и разпиляха съдържанието му по пода.

Иля влетя вътре тъкмо навреме, за да види изплашения свещеник, който се шмугваше през друга врата в задната стена на кабинета.

— Излиза отзад! — предупреди той Круглов.

— Отивай след него!

Иля профуча край Максимов, който се отърсваше от останките на бюрото.

— Искаш ли и аз да отида, шефе? — попита големият мъж.

— Не — каза Круглов. — Да вземем онова, за което дойдохме.

* * *

Отец Кардела стискаше здраво телефона в ръка, но не можеше дори за миг да се спре и да набере номера. Той тичаше по тясната пътечка между задната стена на църквата и стръмния скалист склон зад нея.

Той чу трясък — вратата беше разбита. Те го преследваха.

Но кои бяха те? И какво искаха от него? Водачът им беше споменал мощехранителницата — значи търсеха нещо в църковното хранилище за реликви. Но защо? Предметите, които се съхраняваха там, бяха ценни единствено за църквата и нейната история, а не заради паричната си стойност — едва ли струваха повече от няколко хиляди евро.

Там нямаше нищо, заради чиято кражба да се пристигне чак от Русия…

Той излезе иззад църквата и рискува да хвърли един поглед назад, докато бързаше по разширяващата се пътека. Забеляза отзад мъжа с бръснатата глава, който тичаше към него, движейки машинално ръце и крака. На края на пътя видя черния джип. Жената отвори задната му врата и измъкна навън някаква цилиндрична кутия.

Значи пътят му за бягство беше отрязан, но имаше и друг изход, една стара пътечка, която криволичеше надолу по стръмния хълм, през горите и чак до селото…

С препускащо сърце той се устреми към пролуката между ниските храсти откъдето започваше пътеката. От няколко години не беше минавал от тук, но помнеше маршрута добре, и освен ако мъжът, който го преследваше, не притежаваше пъргавината на коза, той скоро щеше да установи, че преминаването от тук е доста трудно. Отец Кардела просто искаше да го забави за няколко минути, достатъчни, за да използва телефона си. Едно обаждане бе достатъчно, за да доведе цялото село на помощ; хората от Сан Маджиори нямаше да се отнесат приветливо към непознатите, които заплашваха техния свещеник.

Той стигна до храстите. Пред него се разкри стръмният хълм.

Зад него се чуха стъпки, които бързо се приближаваха…

Отец Кардела скочи през ръба и расото му се развя отзад като пелерина. Подметките му тупнаха върху обраслите с коренища скали. Пътеката едва се виждаше, следваше я единствено по памет. Разпери ръце встрани, опитвайки се да балансира, докато се спуска надолу.

Зад гърба му се чу крясък, ругатня на чужд език, последвана от силно изпукване на клони. Нямаше нужда да поглежда назад, за да разбере какво се е случило — преследвачът му се беше подхлъзнал и паднал в някой храст.

Отец Кардела вече разполагаше с нужните няколко минути.

Той вдигна телефона и започна да натиска бутоните, за да стигне до директорията с телефонните номера. Който и да е от селото щеше да свърши работа. Той избра едно име и натисна друг бутон. На екрана се изписа съобщение, че номерът се набира. Няколко секунди, за да осъществи връзката, още няколко, за да получи отговор…

Той погледна нагоре по хълма, докато притискаше телефона към ухото си. Той звънеше. Плешивият руснак все още се опитваше да се измъкне от храсталака.

Хайде де, обади се…

На хълма се появи друга фигура, силует на фона на залеза. Жената.

В ухото му се чу изщракване, отговаряха на обаждането му.

— Ало?

Той отвори уста, за да каже нещо…

Големият цилиндричен заглушител, прикрепен към дулото на пушката в ръцете на Дина, намали силата на изстрела до най-обикновено изпукване. То беше толкова тихо, че отец Кардела така и не успя да чуе звука от изстрела, който го уби.

* * *

Мощехранителницата представляваше тясна камера зад олтара, достатъчно ниска, че да накара Круглов да се наведе. Той въобще не обърна внимание на неудобството, съсредоточен в търсенето на своята цел. Другите предмети в хранилището, подредени грижливо върху кървавочервения килим под стъкления покрив, не бяха нищо повече от най-обикновени боклуци. Много стара Библия, в която текстът на латински бе написан на ръка, а не отпечатан; сребърен поднос с грубо изображение на Исус, гравирано в метала; златна купа… останалите предмети дори не заслужаваха вниманието му. Той знаеше много добре за какво е дошъл.

Ето го и него. Последният предмет лежеше в кутия, скътан в ъгъла на помещението, сякаш свещеникът го смяташе за нещо незначително. А той наистина изглеждаше невзрачен, просто парче метал, дълго едва десет сантиметра, отчупен връх на меч. На него беше гравиран символ с кръгла форма, лабиринт, маркиран чрез малки точици. Това беше единственото, което привличаше погледа.

Но щом го зърна, на лицето на Круглов отново цъфна студената усмивка. Трябваше да признае, че беше смятал германеца или за измамник, или за луд, сипещ безсмислици. Но Васюкович мислеше по друг начин… а само глупак би пренебрегнал неговите мисли.

Той посочи с пръст към кутията. Максимов, който буквално се прививаше на две, за да се побере в стаята, сви юмрук и удари по стъкления похлупак. Парчетата се посипаха върху реликвите. Устата на грамадния мъж се разтегна в неволна усмивка и Круглов не беше изненадан да види парченцето стъкло, което стърчеше от ръката му. Не му обърна никакво внимание — отдавна беше свикнал със странностите на своя подчинен.

Вместо това се пресегна и бръкна в камерата, като внимателно избягваше късчетата стъкло, докато най-накрая стигна до парчето от меча и го извади. След всичко, което Васюкович му беше разказвал за него, той почти очакваше да се случи нещо невероятно. Но това беше просто едно парче метал, безчувствено и студено.

Максимов измъкна стъклото от ръката си, след което се взря отблизо в златната купа.

— Ще вземем ли и другите неща? — попита той, пресягайки се да я вземе.

— Остави я! — рязко рече Круглов.

Белегът на челото на Максимов се раздвижи щом на лицето му се изписа разочарование.

— Но това е злато!

— Можеш да си купиш много по-хубави неща от който и да е златар в Москва. Дошли сме само за това. — Той измъкна плоска метална кутийка от вътрешния джоб на якето си, внимателно положи отчупения връх на меч вътре и затвори капака й. — Това е.

Дина надникна в мощехранителницата.

— Погрижих се за свещеника — обяви тя с отегчен тон.

Белегът на челото на Максимов отново се раздвижи.

— Уби ли го?

Тя саркастично изсумтя.

— Ъхъ!

— Но той беше свещеник! — възмути се гигантът. — Не може да убиваш свещеници!

— Всъщност беше много лесно. — Тя повдигна пренебрежително вежди, след което погледна към кутията в ръцете на Круглов. — Намери ли го?

— Взех го. Да тръгваме. — Круглов мина край нея. — Къде е Иля?

Отново пренебрежително повдигане на вежди.

— Падна в един храсталак.

Круглов поклати глава, след което пъхна кутийката във вътрешния си джоб и се наведе, за да мине през ниската врата.

— Започнете палежа от онзи край там — реши той, като посочи към първата редица пейки. — Няма нужда да изглежда като нещастен случай. Ще обвинят сицилианската мафия, това е в техен стил. — Той тръгна по пътечката навън, докато Дина заливаше пейките с газ за горене. После запали клечка кибрит и я хвърли в локвата на пода. Пламъците веднага лумнаха нагоре.

Тримата напуснаха църквата, прибраха Иля и се изкачиха до черния джип. Докато се отдалечаваха по криволичещия път, през вратата на малката църквица се появиха кълба дим, които се издигнаха към небето, осветени от последните лъчи на залязващото слънце.