Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Роксолана, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Павло Архипович Загребелни

Роксолана

Второ издание

Литературна група IV

Художник Елена Борисова

Научен редактор Парашкев Парушев

Редактор Пенка Кънева

Контролен редактор Лилия Хомутова

Художествен редактор Пьотр Ивашченко

Технически редактор Елена Мишина

Коректори Елена Гончарова, Татяна Прокопиева

Тираж 40000. Цена 2,85 лв.

Отпечатано в СССР

 

Издательство „Радуга“

Москва 1989

История

  1. — Добавяне

КНИГА ПЪРВА
ВЪЗНЕСЕНИЕ

МОРЕТО

О белия камък сърце ще разбия…

Павло Тичина

Нарекли го Черно, понеже е черна участта му и черни са душите край него, а и делата са черни. Кара Дениз — Черно море.

На черно море на бял камък

ясен сокол жално плаче-нарежда.

Тежко му е, към Черно море тревожно поглежда,

че на Черно море ся лошо захваща.

Че на небето всички звезди се закриха,

половината месец в облаци скри се,

а отвътре буен вятър се издига,

а по Черно море насрещна вълна се надига…

 

Не се надигаше зла насрещна вълна срещу турската галера, а морето беше тихо, вятърът повяваше всеки ден след залез слънце и духаше цяла нощ от брега, ала от него водата само леко се къдреше. Сутрин по водата и във въздуха наставаше мъртвило, само по пладне подухваше свеж ветрец, литваше подир слънцето, като че го гонеше и умираше привечер заедно с него.

Галерата се прокрадваше покрай брега, без да смее да навлезе в широкия простор на това препълнено с водата на големите славянски реки море, непрогледно в дълбочините, тайнствено-непристъпно, черно като дявол. Кара Дениз…

Трите ветрила — едно червено и две зелени — едва се издуваха. Гребците гонеха галерата напред с веслата си. На двадесет и шест пейки по четирима гребци, голи до кръста, с бръснати глави, с окови, приковани за дебела верига, която се виеше като змия по дъното на галерата. Ни да се протегнеш, ни да промениш мястото. Спяха и ядяха на смени върху пейките си, вълните ги блъскаха, слънцето ги печеше, вятърът разкъсваше телата, пот заливаше очите, а по мостика над гребците тичаше с камшик надзирателят евнух-потур-нак, приличен на стар вол, надарен с волска сила; с висока чалма, с разпасан копринен халат, тресеше тлъстите си гърди, крещеше, та чак се пенеше и караше гребците да бързат, а и те самите с всяко замахване като че ли блъскаха в проклетата вода не само веслата, а и всичката си сила и издишваха от себе си диво, с омраза: „В-въх! Ъх-х! В-въх! Ъх-х!“

Да беше се поне море разбунило,

да беше поне турски кораб разбило…

На кърмата срещу слънцето и бурите е обтегнат навес от египетско бяло платно на сини ивици. Старият и недъгав Синам ага уморено поглежда към шестте красиви чернооки млади жени, оковани вкупом за шиите. Всичките са пленени и похитени, а две са ги откъснали направо от кърмачетата, всичките са продадени на пазара за роби в Кафа и почти голи са хвърлени в галерата (нека свежият вятър на Кара Дениз да позлатява младите им примамливи тела), оковани са в желязо, за да бъдат спасени от отчаяние и от нечестиви опити да си намерят смъртта сред вълните. Галерата се прокрадва покрай бреговете, промъква се все по на юг към благословените земи на Анадола, към Босфора, към свещения Стамбул, където тези млади чужденки вече ги очакват в харемите. Поетът е казал: „Вземай си по-често нова жена, за да трае вечно за теб пролетта. Старият календар не става за годината нова.“ Уморените от суетата и несъвършенството на света стари очи на Синам ага си отпочиват върху гъвкавите бели тела на робините. И макар да не подобава на правоверния да гледа греховната женска голота, поне очите на стареца да се порадват по пътя, съзерцавайки славянските робини, щом тялото вече е немощно. Понеже е казано: „Аллах иска да ви помогне, щото човекът е сътворен слаб.“

Но шестте робини все едно че не съществуват за стария Синам ага, сякаш наистина ги е взел на галерата само за отмора на очите си. Нали кара в Стамбул, на прочутия Безистен[1], където се продават най-скъпите роби под месечината, младо белотело девойче с коси от червено злато, сякаш огън от отвъдния свят, петнадесетгодишно, дръзко, непокорно и — о, всемогъщи аллах, един и милосърден — засмяно и безгрижно!

Младото момиче не е оковано в желязо и не е завързано нито за галерата, нито за своите клети дружки, тялото му не блести с голотата си, а е грижливо обвито в коприна, за да не загуби от нежността си. Жилест евнух суданец, посветен в непостижимото изкуство на древния Египет, натрива девойчето с някакви благово-ния, намазва и разресва златните му коси, а то ту игриво приема тези нежни грижи на чужденеца, ту се изплъзва и литва към кърмата, сякаш иска да се удави. Синам ага, изкривил лице от ярост, тропа с крака и тънко пищи на евнуха, призовавайки най-страшните земни и небесни наказания, а девойчето скача и се вие около кърмата и дразни още повече стария ага, а отгоре на това и пее, че уж е по-добре да се удави:

Нека щуки ми ядат ръцете,

а къртици — бялото лице,

та омразник да не ме милува,

бяло ми лице да не целува.

Пясък очи ми да покрие,

та омразник младост да не пие…

— Настася, не ни късай сърцето — стенат робините.

Тогава златокосото девойче подхваща една такава жална-милна песен, че и Синам ага, дори без да разбира езика, оборва глава на тънка сбръчкана шия и се замисля тежко за свои си прегрешения пред аллаха:

Ой, повей, вятърко, през нощта

та моите ръце и нозе разкови,

ой, повей, вятърко, през нощта

та моите вакли очи погали…

Планините стигат чак до морето и настръхнало се извисяват над водата. Морето наднича в тъмните проломи, в широките устия на реките и потоците, в храсталаците и горите по склоновете. След това покрай брега дълго се проточва плоска равнина, образувана от хилядолетните наноси на мътните реки, по които древните гърци някога търсели златното руно. Тежкият път на галерата стига до суровите планини на Анадола, които се издигат високо към небесата зад върволица обли хълмове, пясъчни ивици и пасбища. На тесните парчета земя пасат коне, люшкат се някакви растения, после планините се спускат досами морето, остри, скалисти, мъртви, а зад тях — безкраен снежен хребет, студен като безнадеждност; хладна смърт вее от тези снегове, под небесата се раждат ледени вихри и връхлитат върху топлото море, облаци от черен дим се кълбят между планините и водата и алчно се протягат към слънцето, а то уплашено бяга от тях все по-далеч и по-далеч и на морето започва да става нещо невероятно.

Сякаш змей от страшна приказка се зададе някъде над планинския хоризонт, изтъкан от призрачна жълта светлина, спусна се до морската повърхност, после стремглаво се изви към небето, литна по-високо и още по-високо закри с кълбестата си глава половината небе, започна да поглъща от морето светлината и жадно и бързо да я препраща през дългото си тяло към тая кълбеста глава. Безкрайното тяло на змея се гърчеше от наплива на светлината, главата кърваво кипеше като огън, а морето тъмнееше ли, тъмнееше, тъмата се спускаше върху него отвсякъде, тежка и плътна, само сегиз-тогиз се промъкваше с несмел блясък синьо-зелена вълна и умираше сред непрогледната тъмнина, а морето се наливаше с черна кръв.

В този кратък промеждутък, който се възцари между настъпването на тревожния мрак и надвисналата буря, страх обзе Синам ага и неговите слуги, а окованите в желязо робини затрепераха, само гребците подвикваха след всеки замах с веслата още по-диво, сякаш дори зарадвано, и златокосата петнадесетгодишна Настася дръзко и се озърна наоколо — като че за първи път, откакто плуваха, помисли, че може наистина ей така да се хвърли от галерата и да потъне навеки! Защото май е по-добре понякога човек да потъне, отколкото да се мъчи…

А вече връхлиташе такава страшна буря, че морето се разтърси до най-дълбоките си бездни, разплиска водите си, зарева и загърмя.

„И ще видиш планините — бърбореше Синам ага, — и ще ги помислиш за твърдо закрепени, но те ще отминат тъй, както облаците отминават.“[2]

Ветрилата на галерата вече отдавна бяха разкъсани и сега робите сечеха и трите мачти, а те, падайки, затиснаха онези, които бяха приковани с желязна верига и не можеха да се спасят.

Всичко изчезна, умря навеки, убито от каменната сила на възземащите се до небето водни планини, от дяволския вятър, от буйството на целия свят и само някакво жално стенание, превъзмогвайки рева, свистенето и бученето на стихията, се издигна неочаквано като тънка нишка над нещастните души, може би родено от самите тези души, стенание, чуто най-напред само от петнадесетгодишната Настася, после от нейните измъчени другарки, а след това от гребците, от евнусите потурнаци и дори от самия Синам ага. И вече когато трябваше да загинат всички, когато галерата не можеше да бъде спасена ни от железните ръце на гребците, ни от молитвите на Синам ага и яростта на пазача потурнак, ни от сълзите на робините и храбростта на златокосото момиче, нито от самия аллах дори, отнякъде долетя това тънко писукане, родило се в Настината душа, дочуха го всички хора и стихии, то подхвана галерата, поведе я след себе си, поведе и я преведе през стихията, през смъртта и гибелта, и я изведе там, където още светеше слънцето, издигнато над вечерния хоризонт, където морето, макар и още да се блъскаше отчаяно, ала вече не трошеше всичко по себе си, където имаше живот, макар и горчив за робините, но все пак живот, да, живот, и вече не стенание имаше в душата на златокосото момиче, а песен, тънка и висока, блеснала като златна нишка, и тази песен грееше като младата моминска душа, и ти се искаше да се смееш и да плачеш, да кършиш ръце от неудържима радост и отчаяние от току-що преживяното и да викаш: „Ще живея, искам да живея!“

Синам ага мълвеше слова от Корана: „И изток, и запад принадлежат на аллаха.“ Галерата плава цяла нощ покрай тъмните брегове, утринното слънце освети дълбоките бръчки по древното тяло на планините, зад скалистите островчета морето сякаш се снишаваше, каменните планини простираха чак до водата заоблени зелени хълмове. Корабът спря между тези хълмове и Синам ага и прислужниците му радостно завикаха: „Богазич! Богазич!“[3], а от широкото море, сякаш радвайки се на спасените хора, весело се втурна след галерата цяло стадо добри чудни създания. Те обграждаха галерата в полукръг, изскачаха от вълните, с тъмни гърбове и бели кореми, едри и красиви, изкусно пронизваха дълбочината като живи вретена, приближаваха до галерата с радостно пляскане и весели игри и издаваха нещо като песен, сякаш нещо човешко дори. Златокосото девойче се втурваше към перилата — ту към дясното, ту към лявото. Заплеска с ръце, извика нещо на тези дивни добри същества, запя им. Суданецът евнух, за когото делфините не бяха никакво чудо, погледна малко объркано Синам ага, а той, като въздъхна някак горчиво, протегна ръка, показвайки на евнуха да му подаде дългата бронзова пушка.

Гръмна такъв изстрел, че сякаш само със звука си би могъл да отхвърли белотелото девойче в морето, ала то, увито в чуждите коприни, опасно се надвесваше през перилата, ха да падне във вълните на Босфора, а от стадото добри делфини един, улучен може би направо в сърцето, изчезна в дълбините — другарите му се спуснаха след него, за да го спасят, но обезсилени отново изплуваха и се отдалечиха от галерата също така бързо, както малко преди това се бяха приближили до нея. Изведнъж онзи, уцеленият, раненият, убитият и още недоубит, изплува почти до самата кърма, блесна в прозрачната вода с белия си корем и тежко преметна тъмния си гръб през пенещите се вълни. Умиращото животно се притискаше към дървеното тяло на галерата и гребците вдигнаха веслата, държаха ги, без да ги потапят във водата, за да не закачат делфина, след който като червено руно се проточваше алена ивица кръв. Делфинът не догонваше вълнистото движение на водата, показваше гърба си, повдигаше с мъка глава и тогава се виждаше, че има сякаш нещо човешко. Загиваше като човек. Безпомощно, мъчително, тежко. Блесна с корема си още веднъж, преобърна се и завинаги изчезна в тъмната бездна, сякаш зовеше след себе си и при себе си всички, за които горе, под слънцето и небето, беше тежко, непоносимо и безнадеждно, зовеше и тези стари гребци с бръснати глави и почернели като кора на стари дървета тела, и жените робини, и това петнадесетгодишно златокосо момиче, което Синам ага с надежда да получи голяма печалба готвеше за сладък и разкошен живот — но за кого ли, за кого? „Не искам! Не искам!“ — крещеше всичко у нея, но тя сподавяше този вик, сподавяше го дълбоко в душата си и с препълнени със сълзи очи гледаше вече не дълбините, в които навеки изчезна доброто морско създание, а високите зелени брегове, птиците, които волно се рееха над галерата, белите камъни на страшната крепост, обграждаща тесния проток, и дебелите железни вериги, с които турските води се преграждаха от свободния морски свят. Гребците бавно и с неохота потапяха дългите и тежки като камъни весла във водата, но галерата плуваше и без весла, свободно и леко, ускорявайки все повече ход, сякаш се радваше на възвърнатото си умение да чувствува родния бряг, да се връща в родния град, в своя дом. А тя? Защо е тук тя, толкова далеч от родния дом, защо, защо, Настася? Питаше се сама, питаше я чуждото небе, питаха я чуждите дървета, чуждите птици, чуждите води, целият простор кънтеше от краткото и безнадеждно: „Защо, защо, Настася?“

За последен път чуваше името си тук над морето, понеже то трябваше да потъне в морето завинаги, навеки.

…И наречено беше морето Черно.

Бележки

[1] Става дума за покрития пазар „Капалъчаршъ“. — Б. пр.

[2] По-голяма част от цитатите, дадени в книгата в кавички, са от Корана или Библията. — Б. пр.

[3] Босфора! Босфора! — Б. а.