Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 239 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

„Егмонт България“, София, 2005

ISBN: 954-446-930-3

Редактор: Радка Бояджиева

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ТРИЙСЕТА
БЯЛАТА ГРОБНИЦА

Всички часове бяха отменени, всички изпити бяха отложени. През следващите два дни родителите на някои ученици побързаха да си ги приберат от „Хогуортс“: близначките Патил си заминаха още преди закуска в деня след смъртта на Дъмбълдор, а Закарайъс Смит беше изведен от замъка от високомерния си баща. От друга страна, Шеймъс Финигън отказа най-категорично да придружи майка си до тях, двамата се изпокараха и се разкрещяха във входната зала и изходът от тази схватка бе, че майката склони той да остане за погребението. Шеймъс сподели с Хари и Рон, че тя едва си е намерила къде да нощува в Хогсмийд, защото в селото се стичали магьосници и вещици, дошли да отдадат последна почит на Дъмбълдор.

Някои от по-малките ученици, които не бяха виждали никога преди това такава чудесия, се развълнуваха доста, щом зърнаха синкавата карета колкото къща, теглена във въздуха от дузина грамадни крилати коне, която в късния следобед преди погребението долетя от небето и се приземи край Забранената гора. Хари загледа от прозореца как по стълбичките на каретата слиза красива чернокоса великанка с мургаво лице, която се хвърли в чакащите обятия на Хагрид. Междувременно в замъка беше настанена делегация официални лица от министерството начело със самия министър на магията. Хари най-старателно избягваше всеки досег с тях: беше сигурен, че рано или късно отново ще го питат къде е ходил Дъмбълдор при последното си излизане от „Хогуортс“.

Хари, Рон, Хърмаяни и Джини бяха неразделни. Прекрасното време сякаш им се подиграваше и Хари си представяше какво би било, ако Дъмбълдор не бе загинал и в самия край на учебната година те биха могли да прекарат това време заедно, след като Джини си вземеше изпитите и отпаднеше бремето на домашните… и час след час отлагаше да изрече онова, което знаеше, че е длъжен да каже, да направи онова, което знаеше, че е редно да стори, защото му беше прекалено тежко да се лиши от извора на най-голяма утеха.

Два пъти на ден ходеха на свиждане в болничното крило: Невил вече беше изписан, но Бил си оставаше под грижите на Мадам Помфри. Белезите му си бяха все така страховити и сега той всъщност определено приличаше на Лудоокия Муди, макар да беше извадил щастието очите и краката му да не пострадат, а като човек си изглеждаше същият, както преди. Единствената промяна май се свеждаше до това, че сега много му се услаждаха пържолите съвсем алангле.

— Ето, голям късметлия е, че ще жени точно за мен — заяви щастлива Фльор, докато му оправяше възглавниците, — защото вие, англичаните, все си пррегарряте месото, винаги съм го твъррдяла.

— Изглежда ще се наложи да се примиря, че той наистина ще се ожени за нея — въздъхна Джини по-късно същата вечер, докато четиримата с Хари, Рон и Хърмаяни седяха при отворения прозорец в общата стая на грифиндорци и гледаха потъналия в здрач парк.

— Не е чак толкова гадна — каза Хари. — Е, грозновата си е — побърза да добави той, защото Джини беше вдигнала вежди, и при тези думи тя се засмя от немай-къде.

— Е, щом мама го преглътна, ще го преглътна и аз.

— Умрял ли е някой, когото познаваме? — попита Рон Хърмаяни, която преглеждаше „Вечерни пророчества“.

Тя се свъси от престорената сериозност в гласа му.

— Не — каза укорно и сгъна вестника. — Още издирват Снейп, но засега нито следа…

— Разбира се, че не е оставил следи — кипна Хари, който се ядосваше всеки път щом заговореха по темата. — Няма да намерят Снейп, докато не намерят Волдемор, и тъй като през цялото това време все не успяват…

— Лягам си — прозина се Джини. — Не спя хубаво, откакто… е, малко сън ще ми дойде добре.

Тя целуна Хари (Рон се извърна, но така, че да го видят всички), махна на другите двама и се отправи към момичешката спалня. Веднага щом вратата се затвори след нея, Хърмаяни се наведе към Хари с възможно най-хърмаянското изражение на лицето.

— Хари, днес изрових нещо в библиотеката.

— Р. А. Б. ли? — попита той и изправи гръб.

За разлика от толкова пъти досега той не се чувстваше развълнуван, не му беше любопитно, не изгаряше от нетърпение да разбули докрай загадката, просто знаеше, че задачата да се открие истината за хоркрукса трябва да се изпълни, та да може да се придвижи още малко напред по тъмния криволичен път, разпрострял се пред него — пътя, по който двамата с Дъмбълдор бяха тръгнали заедно и по който сега трябваше да продължи сам. Някъде по широкия свят вероятно имаше още цели четири хоркрукса и всеки от тях трябваше да бъде намерен и унищожен, та да стане възможно Волдемор да бъде убит. Хари отново и отново изброяваше имената им, сякаш, като ги посочеше, те щяха да станат досегаеми за него:

— Медальонът с капачето… чашата… змията… нещо, което е принадлежало на Грифиндор или на Рейвънклоу… медальонът с капачето… чашата… змията… нещо, което е принадлежало на Грифиндор или на Рейвънклоу…

Тази мантра сякаш туптеше в ума му нощем, преди да заспи, и сънищата му бяха задръстени с чаши, медальони и тайнствени предмети, които Хари все не можеше да достигне, макар че Дъмбълдор услужливо му предлагаше въжена стълба, ала щом Хари понечеше да се качи на нея, тя се превръщаше в змии…

Сутринта след смъртта на Дъмбълдор беше показал на Хърмаяни бележката от медальона с капачето и като не се сети веднага на кого от забравените магьосници, за които е чела, принадлежат инициалите, тя се втурна да посещава библиотеката малко по-често, отколкото му трябва на човек, на когото не му дават домашни.

— Не — заяви тъжно Хърмаяни, — ровя къде ли не, Хари, но не откривам нищо… има двама доста известни магьосници с такива инициали: Розалинд Антигона Бънгс… Рупърт, по прякор Арбалета, Брукстантън… но не виждам какво общо имат те. Ако се съди от бележката, човекът, който е откраднал хоркрукса, е познавал Волдемор, а аз не откривам и най-дребното доказателство Бънгс или Арбалета да са били свързани по някакъв начин с него… не, всъщност… исках да поговорим за… хм, Снейп.

Тя изглеждаше притеснена дори докато изричаше името.

— Какво за него? — изсумтя троснато Хари и се отпусна на стола.

— Ами просто исках да ти кажа, че все пак излязох права за Нечистокръвния… — подхвана тя плахо.

— Защо започваш пак, Хърмаяни? Как според теб се чувствам сега?

— Не… не… Хари, не исках да кажа това! — побърза да го увери момичето, като се огледа да не ги подслушват. — Просто излязох права, че навремето учебникът е бил на Айлийн Принц. Тя… тя е майка на Снейп!

— На мен не ми се видя първа хубавица — намеси се и Рон.

Хърмаяни не му обърна внимание.

— Преглеждах другите стари броеве на „Пророчески вести“ и се натъкнах на кратка обява за сватбата на Айлийн Принц и някой си Тобаяс Снейп, а после и на съобщение, че „тя роди…“

— Убиец — избълва Хари.

— Ами… да — рече Хърмаяни. — И така… излязох права. Снейп очевидно се е гордеел, че е наполовина Принц. Доколкото разбрах от „Пророчески вести“, Тобаяс Снейп е бил мъгъл.

— Да, съответства — съгласи се Хари. — Той е наблягал на чистокръвните си роднини, за да не пада по-долу от Луциус Малфой и останалите… точно както Волдемор. Чистокръвна майка, баща мъгъл… срамували се от родителите си, опитвали се да вземат страха на околните с помощта на Черните изкуства, дали си внушителни нови имена — Лорд Волдемор… Нечистокръвния принц… Как е възможно Дъмбълдор да не се е усетил?

Той замълча и се загледа през прозореца. Не успя да се сдържи и пак се замисли за непростимото доверие, което Дъмбълдор е оказвал на Снейп… но както Хърмаяни току-що му беше напомнила неволно, самият той, Хари, се беше увлякъл и беше допуснал същата грешка… драснатите набързо заклинания ставаха все по-страховити, а той беше отказал да повярва, че момче, което е било толкова умно и му е помогнало толкова много, може да бъде злодей…

Помогнало му е… сега тази мисъл бе почти непоносима…

— И досега не проумявам защо той не те издаде, че използваш учебника — намеси се Рон. — Със сигурност е знаел откъде взимаш всичко това.

— Знаеше — съгласи се горчиво Хари. — Разбра, когато приложих „Сектумсемпра“. Изобщо не му трябваше легилимантика… няма да се учудя, ако се е досетил и преди това, нали Слъгхорн все повтаряше колко неотразим съм по отвари… дали не е оставял стария си учебник на дъното на шкафа!

— Но защо не те е издал?

— Според мен не е искал да го свързват с учебника — намеси се и Хърмаяни. — Дъмбълдор едва ли би останал особено доволен, ако беше разбрал. Дори Снейп да отрече, че учебникът е негов, Слъгхорн щеше веднага да познае почерка му. При всички положения учебникът е бил оставен в предишната класна стая на Снейп и съм готова да се обзаложа, че Дъмбълдор е знаел името на майка му „Принц“.

— Трябваше да занеса учебника на Дъмбълдор — ядоса се на себе си Хари. — Той през цялото време ми показваше какъв злодей е бил Волдемор още като ученик, а аз разполагах с доказателства, че и Снейп е бил същият…

— „Злодей“ е силна дума — пророни тихо Хърмаяни.

— Точно ти ми повтаряше през цялото време, че учебникът е опасен!

— Опитвам се да ти обясня, Хари, че стоварваш върху себе си прекалено голяма вина. Смятах, че Принца има доста гадно чувство за хумор, но и през ум не ми е минавало, че един ден ще стане убиец…

— Никой от нас не би се досетил, че Снейп… знаете — подкрепи я и Рон.

Настана мълчание, всички бяха погълнати от своите си неща, Хари обаче беше сигурен, че и те като него мислят за следващата утрин, когато щеше да бъде погребението на Дъмбълдор. Никога дотогава Хари не беше ходил на погребение — когато почина Сириус, нямаше тяло, което да погребат. Не знаеше какво да очаква и беше малко притеснен какво ли ще види, как ли ще се чувства. Питаше се дали след погребението смъртта на Дъмбълдор ще стане по-осезаема за него. Макар да имаше мигове, когато този ужасен факт заплашваше да го срине, имаше и дълги периоди на празнота и вцепенение, когато — въпреки че всички в целия замък говореха само за това — на Хари му беше трудно да повярва, че Дъмбълдор наистина си е отишъл. Вярно, за разлика от онзи път със Сириус, сега не хранеше надежда, че Дъмбълдор може да се върне… стискаше в джоба си студената верижка на фалшивия хоркрукс, който носеше навсякъде със себе си, но не като талисман, а за да му напомня какво е платил за него и какво му остава да направи.

На другия ден стана рано, за да си приготви багажа — експрес „Хогуортс“ потегляше един час след погребението. Долу в Голямата зала цареше потиснато настроение. Всички бяха в официалните си мантии и никой като че ли не беше гладен. Професор Макгонъгол беше оставила празен стола с вид на трон в средата на преподавателската маса. Столът на Хагрид също не беше зает: Хари си помисли, че великанът сигурно не е намерил сили да дойде на закуска, затова пък на мястото на Снейп най-безцеремонно се беше разположил Руфъс Скримджър. Докато той оглеждаше залата, Хари избягваше жълтеникавите му очи, понеже имаше неприятното чувство, че Скримджър търси именно него. Сред антуража на министъра той зърна червената коса и очилата с рогови рамки на Пърси Уизли. Рон с нищо не показваше, че е забелязал Пърси, ако се изключеше фактът, че забучваше с необичайна злост пушената херинга на вилицата.

Краб и Гойл си шушукаха нещо на масата на слидеринци. Колкото и едри да бяха, изглеждаха странно самотни без високия слаб Малфой, който обикновено седеше по средата и се разпореждаше. Хари не се сещаше често за него — цялата му ненавист беше насочена към Снейп, — обаче не беше забравил страха в гласа на Драко горе на кулата, нито това, че преди да дойдат другите смъртожадни, беше свалил магическата пръчка. Не вярваше, че Малфой е щял да убие Дъмбълдор. Презираше го заради увлечението му по Черните изкуства, но сега тази неприязън беше примесена и с мъничко съжаление. Хари се запита къде ли е Малфой и какво ли го беше принудил Волдемор да извърши, заканвайки се да убие и него, и родителите му.

Мислите му бяха прекъснати от Джини, която го сръчка в ребрата. Професор Макгонъгол се беше изправила и покрусеният шепот в залата утихна веднага.

— Вече е време — съобщи тя. — Последвайте, ако обичате, ръководителите на домовете, те ще ви изведат в парка. Грифиндорци, след мен!

Излязоха почти в пълна тишина иззад пейките. Хари забеляза Слъгхорн пред редицата на слидеринци, беше облечен във великолепна дълга изумруденозелена мантия, извезана със сърма. Никога не беше виждал толкова спретната професор Спраут, ръководителката на „Хафълпаф“ — по шапката й нямаше нито една кръпка, а когато стигнаха до входната зала, завариха там Мадам Пинс, която стоеше зад Филч: тя беше с плътен черен воал до коленете, а той бе във вехт черен костюм и вратовръзка, които смърдяха на нафталин.

Когато излезе от входната врата на каменните стъпала отпред, Хари видя, че всички се отправят към езерото. Топлото слънце го милваше по лицето, докато вървяха мълком след професор Макгонъгол към мястото, където на дълги редици бяха наслагани стотици столове. По средата беше оставена пътека, отпред имаше мраморна маса и всички столове бяха обърнати към нея. Това беше най-хубавият летен ден.

На половината от столовете вече бяха насядали какви ли не хора, опърпани или облечени по последната мода, стари и млади. Хари виждаше повечето за пръв път, но имаше и такива, които познаваше, включително членовете на Ордена на феникса: Кингзли Шакълболт, Лудоокия Муди, Тонкс с чудотворно възвърнала най-яркия от всичките си розови оттенъци коса, Ремус Лупин, с когото тя май се държеше за ръце, господин и госпожа Уизли, Бил, подкрепян от Фльор и следван от Фред и Джордж, които бяха облечени в якета от змейска кожа. Освен това тук бяха Мадам Максим, която бе заела цели два стола и половина, гостилничарят Том от „Продънения котел“, безмощната Арабела Фиг — съседка на Хари, чорлавата басистка на магьосническата музикална група „Орисниците“, Ърни Пранг — шофьорът на автобуса „Среднощния рицар“, Мадам Молкин от магазина за одежди на „Диагон-али“, а някои Хари познаваше само по лице — кръчмаря от „Свинската глава“ и вещицата, която тикаше количката в експрес „Хогуортс“. Духовете бродници в замъка също присъстваха, но почти не се виждаха под яркото слънце и се различаваха само когато се движеха и проблясваха безплътно в сияйния въздух.

Хари, Рон, Хърмаяни и Джини си намериха места в края на един ред, до езерото. Насядалите си говореха тихо и шепотът им наподобяваше лек ветрец в тревата, ала песните на птиците бяха по-силни. Множеството продължи да набъбва и с мощен прилив на обич Хари видя как Луна помага на Невил да седне. В нощта, когато Дъмбълдор беше загинал, единствени те от всички във ВОДА бяха откликнали на призива на Хърмаяни и Хари знаеше защо: именно на тях ВОДА липсваше най-много… нищо чудно да са проверявали редовно монетите си с надеждата, че пак ще има сбирка…

Корнелиус Фъдж мина покрай тях с покрусено лице — както обикновено, въртеше лимоненото бомбе — и се отправи към първите редове; след това Хари зърна и Рита Скийтър, която, както той забеляза вбесен, стискаше в ръката си с дълги червени нокти бележник; после, пронизан от най-силна ярост, мерна и Долорес Ъмбридж с неубедителна скръб по жабешкото лице и черна кадифена панделка върху буклите с цвят на желязо. При вида на кентавъра Фирензи, който стоеше като страж край водата, Ъмбридж трепна и побърза да се разположи на стол, който беше доста далеч оттам.

Най-после седнаха и преподавателите. Хари забеляза, че Скримджър, който се беше наместил на първия ред заедно с професор Макгонъгол, изглежда покрусен и достолепен. Запита се дали той и някой от останалите официални лица наистина скърбят за Дъмбълдор. Сетне обаче чу музика, странна отвъдна музика, забрави неприязънта си към министерството и се огледа да види откъде идва тя. Направи го не само той: много глави се обърнаха и затърсиха леко разтревожени.

— Ето там — прошепна Джини в ухото на Хари.

И той ги видя в бистрата, озарена от слънцето зелена вода, бяха на сантиметри под повърхността и за негов ужас му напомниха за инфериите: хор от езеряни, пеещи на непознат език, който Хари не разбираше, с нагънати от водата бледи лица, с лилавеещи коси, разпрострели се около тях. От музиката Хари настръхна, но тя не беше неприятна. Подсказваше съвсем ясно за загуба и отчаяние. Докато се взираше надолу в безумните лица на певците, Хари изпита чувството, че поне те наистина скърбят за кончината на Дъмбълдор. В този момент Джини го сръга и той се обърна.

По пътеката между столовете бавно вървеше Хагрид. Плачеше съвсем тихо, лицето му лъщеше от сълзите, а в ръцете му, както Хари знаеше, беше тялото на Дъмбълдор, което беше обвито в мораво кадифе, напръскано със златни звезди. При тази гледка на гърлото на Хари заседна болезнена буца: за миг странната музика и мисълта, че тялото на Дъмбълдор е само на хвърлей, сякаш изсмукаха цялата топлина на деня. Рон беше пребледнял като платно и изглеждаше потресен. По коленете и на Джини, и на Хърмаяни бързо закапаха едри сълзи.

Не виждаха ясно какво става отпред. Хагрид изглежда беше положил внимателно тялото върху масата. После тръгна обратно по пътеката, като се изсекна със силни тръбни звуци, привлекли възмутените погледи на някои, включително — както Хари забеляза — и на Долорес Ъмбридж… той обаче знаеше, че ако беше жив, Дъмбълдор нямаше да обърне внимание. Докато Хагрид минаваше покрай тях, момчето се опита да му махне приятелски, ала очите на великана бяха подпухнали и си беше истинско чудо, че той изобщо вижда къде стъпва. Хари се обърна към последния ред, накъдето се беше отправил Хагрид, и разбра какво го направлява — там, облечен в сако и панталони с големина на малко шапито, седеше великанът Гроп, който беше свел огромната си като молоз грозна глава и изглеждаше хрисим, почти човек. Хагрид се отпусна до природения си брат, който го потупа по главата така, че краката на стола хлътнаха в земята. За един чуден миг Хари го напуши смях. После обаче музиката заглъхна и той отново се извърна напред.

Там, пред тялото на Дъмбълдор, стоеше дребен мъж с коса, събрана на снопчета, и в строга черна мантия. Хари не чуваше какво говори. Към тях над стотиците глави се носеха откъслечни думи. „Благороден дух“… „интелектуален принос“… „голямо сърце“… общо взето, дежурните приказки. Нямаха почти нищо общо с онзи Дъмбълдор, когото Хари познаваше. Най-неочаквано той си спомни думичките, хрумнали веднъж на Дъмбълдор — „глупак“, „медуза“, „дреболия“, „щипване“, — и отново едвам се сдържа да не се ухили… какво го прихващаше?

Вляво се чу тих плисък и той видя, че и езеряните са излезли на повърхността, за да слушат. Сети се как преди две години Дъмбълдор е приклекнал край водата, съвсем близо до мястото, където сега седеше Хари, и е заговорил на езерянски с главатарката на езеряните. Къде ли беше научил езерянски? Имаше толкова много неща, за които Хари не го беше попитал, толкова много неща, които е трябвало да каже…

Тогава изневиделица го връхлетя страховитата истина, по-пълна и необорима от всякога. Дъмбълдор беше мъртъв, нямаше го… Хари стисна студения медальон с капачето силно, та чак ръката го заболя, но не успя да преглътне горещите сълзи, рукнали от очите му; извърна поглед от Джини и останалите и го насочи към отсрещния бряг на езерото и Забранената гора, докато дребосъкът продължаваше да си мърмори…

Нещо сред дърветата се раздвижи — кентаврите също бяха дошли да отдадат последна почит. Не излязоха от гората, ала Хари ги видя как са застинали, полускрити в сянката, и с увиснали отстрани лъкове наблюдават магьосниците. И си спомни първата кошмарна разходка в Забранената гора — първия път, когато се бе натъкнал на нещото, което по онова време беше Волдемор, и как бе застанал лице в лице с него, как скоро след това Дъмбълдор бе обсъждал с Хари какво е да водиш една наглед изгубена битка. Беше казал, че е важно да се бориш, да се бориш отново и отново, да не спираш, защото само тогава злото стои надалеч, макар че никога не може да бъде докрай изкоренено…

И докато седеше под горещото слънце, Хари си представи съвсем ясно как хората, които са го обичали, заставаха един по един пред него — майка му, баща му, кръстникът му и накрая Дъмбълдор, всички преизпълнени с решимост да го защитят, сега обаче това беше приключило. Хари не можеше да допусне никой друг да застане между него и Волдемор, той беше длъжен да се раздели окончателно със заблудата, която би трябвало да е изгубил още на една година: че родителската ръка ще го защити и нищо не може да му навреди. Хари нямаше да се събуди никога от този кошмар, нямаше да чуе в тъмното утешителен шепот, че е в безопасност, че само му се е сторило: последният, най-великият от закрилниците му беше мъртъв и сега Хари бе по-сам отвсякога.

Дребосъкът в черно най-сетне беше млъкнал и се беше върнал на мястото си. Хари очакваше още някой да се изправи, очакваше слова, може би от министъра, но никой не се помръдна.

После мнозина изпищяха. Около тялото на Дъмбълдор и масата, където то беше положено, лумнаха ярки бели пламъци, които се извисиха все по-нависоко, затулвайки тялото. Във въздуха на вихрушка се издигна бял пушек, който образува странни форми: за миг, в който сърцето му спря, на Хари му се стори, че вижда феникс, запърхал радостно към синевата, ала в следващия миг огънят беше изчезнал. На негово място се възправяше бяла мраморна гробница, приютила тялото на Дъмбълдор и масата, на която то беше положено.

Отново екнаха викове на потрес, защото във въздуха се издигна градушка от стрели, те обаче паднаха много далеч от множеството. Хари знаеше, че така кентаврите казват „последно сбогом“ — той ги видя как се обръщат и отново изчезват сред прохладата на дърветата. Езеряните също се потопиха бавно в зелената вода и се скриха от поглед.

Хари се извърна към Джини, Рон и Хърмаяни: лицето на Рон беше изкривено, сякаш слънцето го заслепяваше. Лицето на Хърмаяни пък лъщеше от сълзите, а Джини беше спряла да плаче. Стрелна Хари със същия твърд, пламнал поглед, който той беше срещнал, когато го беше прегърнала след спечелването в негово отсъствие на Купата по куидич, и долови, че в този миг двамата се разбират напълно, че когато й каже какво ще стори сега, тя няма да възкликне „Пази се!“ или „Не го прави!“ а ще приеме решението му, понеже не е очаквала нищо по-малко от него. Ето защо Хари набра смелост да й съобщи онова, което още от смъртта на Дъмбълдор знаеше, че е длъжен да изрече.

— Виж, Джини… — подхвана много тихо, а гълчавата около тях се засили и хората започнаха да стават от местата си. — Не мога да имам и занапред връзка с теб. Трябва да спрем да се виждаме. Не можем да бъдем заедно.

Тя отвърна със странно крива усмивка:

— Заради някаква тъпа благородна причина, нали?

— Последните няколко седмици с теб бяха като… като нещо от чужд живот — рече Хари. — Но аз не мога… ние не можем… сега ми предстои да направя нещо сам.

Джини не се разплака, само го погледна.

— Волдемор използва хората, които са близки на враговете му. Веднъж вече те използва за примамка, и то само защото си сестра на най-добрия ми приятел. Помисли само, ако продължаваме да ходим, ще бъдеш изложена на много по-голяма опасност. Той ще разбере, все ще научи отнякъде. Ще се опита да се докопа чрез теб до мен.

— Ами ако ми е все едно? — попита разгорещено Джини.

— Е, на мен не ми е все едно — възрази Хари. — Как щях да се чувствам според теб, ако това тук беше твоето погребение… и ти беше загинала заради мен…

Джини извърна поглед от него и го насочи към езерото.

— Всъщност никога не съм се отказвала от теб — призна си тя. — Истински. Все се надявах… Хърмаяни ме посъветва да живея своя живот, може би да се виждам с други хора, да не се вторачвам така в теб, защото… нали помниш, ако ти беше в стаята, аз просто не бях в състояние да говоря. Каза ми още, че ти може би ще проявиш малко повече интерес, ако аз бъда… такава, каквато съм…

— Умно момиче е тази Хърмаяни — опита да се усмихне Хари. — Съжалявам само за едно — че не се престраших да бъда с теб по-рано. Щяхме да разполагаме с цяла вечност… с месеци… може би години…

— Но ти беше зает да спасяваш магьосническия свят — рече Джини с едва загатната усмивка. — Е… не бих казала, че съм изненадана. Знаех си, че накрая ще стане точно така. Знаех, че няма да бъдеш щастлив, освен ако не преследваш Волдемор. Може би тъкмо заради това те харесвам толкова много.

На Хари му беше непоносимо да слуша всичко това, той не смяташе, че ще удържи на думите си, ако продължи да седи до Джини. Видя, че Рон е прегърнал Хърмаяни и я милва по косата, а тя хлипа на рамото му — от върха на неговия дълъг нос също се стичаха сълзи. С отчаяно движение Хари се изправи, обърна гръб на Джини и на гробницата на Дъмбълдор и тръгна да обикаля езерото. Да върви му беше много по-лесно, отколкото да стои на едно място; точно както да тръгне час по-скоро да издирва хоркруксите и да убие Волдемор му се струваше по-лесно, отколкото да чака да го направи…

— Хари!

Той се обърна. Руфъс Скримджър куцукаше бързо към него покрай брега, като се подпираше на бастуна.

— Надявах се да си поприказваме… нали нямаш нищо против да се поразходя с теб?

— Нямам — отвърна безразлично Хари и продължи нататък.

— Хари, това е ужасна трагедия — подхвана тихо Скримджър, — нямам думи да ти опиша колко възмутен бях, когато научих. Дъмбълдор беше много велик магьосник. Както знаеш, имахме разногласия, но никой не е по-наясно от мен…

— Какво искате? — директно го прекъсна Хари.

Министърът се подразни, но както и преди, побърза да промени изражението си, уж го разбира и му съчувства.

— Ти, естествено, си сломен — рече той. — Знам, че беше много близък с Дъмбълдор. Според мен ти беше най-любимият от всичките му ученици. Връзката между вас двамата…

— Какво искате? — повтори Хари и спря.

Скримджър също спря, подпря се на бастуна и се взря в него, но вече със злоба върху лицето.

— Говори се, че си бил заедно с Дъмбълдор вечерта преди да умре, когато той е напуснал училището.

— Кой говори? — попита Хари.

— След като Дъмбълдор е загинал, някой е вцепенил на върха на кулата един от смъртожадните. Там горе е имало две метли. В министерството знаем, Хари, колко правят две и две.

— Радвам се да го чуя — отвърна той. — Моя работа си е къде съм ходил с Дъмбълдор и какво сме правили. Той не искаше да се разгласява.

— Такава вярност е достойна за възхищение, разбира се — отбеляза министърът, който явно едва сдържаше раздразнението си, — но Дъмбълдор си отиде, Хари. Отиде си.

— Той ще си отиде от училището само когато никой тук вече не му е верен — усмихна се неволно Хари.

— Скъпо момче… дори Дъмбълдор не може да се върне от…

— Не съм казвал, че може. Вие няма да разберете. Но нямам какво да ви казвам.

Скримджър се поколеба, после допълни с тон, който очевидно би трябвало да изразява съпричастност.

— Министерството може да ти предложи всякаква защита, Хари. С удоволствие ще предоставя на твое разположение двама аврори…

Хари се засмя.

— Волдемор иска да ме убие и аврорите няма да го спрат. Признателен съм ви за предложението, но не, благодаря.

— И така — продължи министърът вече с леден глас, — молбата, която отправих към теб по Коледа…

— Каква молба? А, да… да кажа на света каква страхотна работа вършите в замяна на…

— За да повдигнем духа на всички! — тросна се Скримджър.

Хари го гледа известно време.

— Пуснахте ли на свобода Стан Шънпайк?

Министърът се изчерви до гадно мораво и в лицето много заприлича на вуйчо Върнън.

— Виждам, че…

— Че съм верен до гроб на Дъмбълдор — довърши Хари. — Точно така.

Скримджър го гледа още малко, после се обърна и без дума повече закуцука нататък. Хари забеляза, че Пърси и останалите от делегацията на министерството го чакат, като хвърлят притеснени погледи на ридаещия Хагрид и Гроп, които не се бяха помръднали от местата си. Рон и Хърмаяни бързаха към Хари и подминаха Скримджър, който вървеше в обратната посока, а Хари се обърна и продължи бавно нататък, изчаквайки двамата му приятели да го настигнат, и накрая се събраха под сянката на бука, където бяха седели в по-щастливи времена.

— Какво искаше Скримджър? — пошушна Хърмаяни.

— Същото както по Коледа — сви рамене Хари. — Искаше да му разкажа за Дъмбълдор и да стана новото рекламно лице на министерството.

Рон очевидно се опита да се пребори със себе си, после обаче каза на висок глас на Хърмаяни:

— Виж какво, нека отида да му фрасна един на Пърси!

— Не! — отсече тя и го сграбчи за ръката.

— Ще ми олекне!

Хари се засмя. Дори Хърмаяни се подсмихна, макар че лицето й отново стана сериозно веднага щом погледна към замъка.

— Причернява ми само като си помисля, че може би няма да се върнем никога тук — пророни тя. — Как е възможно да затворят „Хогуортс“?

— Може и да не го затворят — напомни Рон. — Тук не сме в по-голяма опасност, отколкото вкъщи, нали? Сега навсякъде е едно и също. Според мен дори в „Хогуортс“ е по-безопасно, вътре има повече магьосници, които да отбраняват замъка. Ти как смяташ, Хари?

— Дори да отворят училището отново, аз няма да се върна — рече той.

Рон го зяпна, но Хърмаяни промълви тъжно:

— Знаех си, че ще го кажеш. Но какво ще правиш?

— Ще се върна у семейство Дърсли, защото волята на Дъмбълдор беше такава — отговори Хари. — Но гостуването ми ще трае кратко, после ще се махна оттам завинаги.

— А къде ще отидеш, щом не смяташ да се връщаш в училището?

— Мислех да отскоча до Годрикс Холоу — пророни Хари. Беше му хрумнало още в нощта, когато бе загинал Дъмбълдор. — За мен всичко е започнало оттам. Просто ми се струва, че трябва да отида в селото. Ще посетя и гробовете на мама и татко, отдавна ми се иска.

— А после какво? — попита Рон.

— После трябва да издиря останалите хоркрукси — отвърна Хари, вперил очи в бялата гробница на Дъмбълдор, която се отразяваше във водата в другия край на езерото. — Той искаше да сторя точно това, именно по тази причина ми разказа всичко за тях. Ако Дъмбълдор е бил прав — а аз съм сигурен, че е прав, — някъде по широкия свят са скрити четири хоркрукса. Длъжен съм да ги намеря и да ги унищожа, накрая ще посегна и към седмото парче от душата на Волдемор, което е още в тялото му — именно аз ще го убия. А ако междувременно срещна някъде Сивиръс Снейп — добави той, — толкова по-добре за мен и толкова по-зле за него.

Настъпи дълго мълчание. Множеството почти се беше пръснало, изостаналите заобикаляха отдалеч грамадното туловище на Гроп, който прегръщаше и утешаваше Хагрид, чиито покрусени вопли продължаваха да отекват над водата.

— Ще дойдем там, Хари — каза Рон.

— Моля?

— У леля ти и вуйчо ти — уточни Рон. — А после ще тръгнем с теб където и да отидеш.

— Не… — побърза да го спре Хари: не беше очаквал това, беше разчитал те да разберат, че ще поеме сам на това изключително опасно пътуване.

— Веднъж ни каза — пророни тихо Хърмаяни, — че ако искаме, има време да се откажем. Да, имахме време.

— С теб сме, каквото и да се случи — заяви Рон. — Но, приятелю, първо трябва да се отбиеш в къщата на мама и тате, пък после ще видим накъде ще поемем, дори и да е към Годрикс Холоу.

— Защо?

— За сватбата на Бил и Фльор, не помниш ли?

Хари го погледна стъписан: мисълта, че все още съществува нещо толкова нормално като сватба му се стори невероятна, но и прекрасна.

— Да, не бива да я пропускаме — рече той накрая.

Стисна машинално в дланта си фалшивия хоркрукс, но въпреки всичко, въпреки тъмния лъкатушен път, който виждаше пред себе си, въпреки последната среща с Волдемор, в неизбежността на която бе сигурен — било след месец, било след година, било след десет, — Хари усети как му олеква при мисълта, че все пак има още един златен ден на мир и спокойствие, на който да се порадва заедно с Рон и Хърмаяни.

Край
Читателите на „Хари Потър и Нечистокръвния принц“ са прочели и: