Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 211 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

„Егмонт България“, София, 2005

ISBN: 954-446-930-3

Редактор: Радка Бояджиева


Посвещавам на красивата си дъщеря

Маккензи

този неин мастилено-хартиен близнак

ГЛАВА ПЪРВА
ДРУГИЯТ МИНИСТЪР

Наближаваше полунощ, министър-председателят седеше сам в кабинета си и четеше дълга докладна записка, която се плъзгаше през съзнанието му, без да оставя и най-малка следа от смисъл. Той чакаше телефонно обаждане от президента на далечна държава и заради нетърпението този нещастник най-после да му звънне и опитите да потисне неприятните спомени от много дългата, уморителна и тежка седмица в главата му почти нямаше място за друго. Колкото повече се опитваше да се съсредоточи върху буквите по страницата пред себе си, толкова по-ясно виждаше злорадото лице на един от политическите си противници. Същия ден въпросният противник се беше появил по време на новините не само за да изброи ужасиите от последната седмица (сякаш някой се нуждаеше да му ги напомнят), но и за да обясни, че всички те до последната са се случили по вина на правителството.

Пулсът на министър-председателя се ускоряваше само при мисълта за тези обвинения, защото не бяха нито справедливи, нито верни. Как точно правителството би могло да попречи на онзи мост да се срути? Беше възмутително някой да намеква, че не се заделят достатъчно средства за мостове. Мостът беше построен преди по-малко от десет години и дори най-добрите експерти се чудеха как да обяснят защо се е прекършил точно на две и е запратил десетина автомобила в дълбините на реката отдолу. И как някой изобщо дръзваше да подмята, че онези две страшни и широко огласени убийства са извършени поради недостиг на полицаи? Или че правителството е трябвало някак да предвиди странния ураган в графствата югозападно от Лондон, причинил толкова много щети на хората и тяхното имущество? И какво беше виновен министър-председателят, че един от заместниците му, Хърбърт Чорли, е избрал точно през тази седмица да постъпи толкова чудато и сега щеше да прекарва много повече време със семейството си?

— Мрачно настроение е обхванало страната — беше оповестил в заключение неговият противник почти без да крие широката си ехидна усмивка.

И за беда това си беше самата истина. Министър-председателят също го усещаше: хората изглеждаха по-отчаяни от обикновено. Дори времето беше мрачно — цялата тази мразовита мъгла в средата на юли… не беше естествено, не беше нормално…

Министър-председателят отгърна втората страница на докладната записка и като видя колко много му остава, се отказа да се занимава с нея — беше си безнадеждна работа. Протегна се с ръце над главата и покрусено огледа кабинета. Беше хубаво помещение с красива мраморна камина срещу широките двукрили прозорци, плътно затворени заради подранилия студ. Министър-председателят потрепери леко, изправи се, отиде до прозорците и погледна навън през рехавата мъглица, долепила се до стъклото. Точно тогава, както си стоеше с гръб към стаята, някой зад него се прокашля тихо.

Застина, долепил нос до собственото си уплашено отражение в тъмното стъкло. Познаваше това покашляне. Беше го чувал и преди. Много бавно се обърна с лице към празното помещение.

— Ехо! — каза министър-председателят в опит да изглежда по-храбър, отколкото всъщност беше.

За кратък миг си позволи невъзможната надежда, че никой няма да му отговори. Но веднага чу глас, отсечен и решителен, който заговори сякаш четеше предварително подготвено изявление. Идваше — както министър-председателят разбра още при първото покашляне — откъм дребния мъж с вид на жаба и с дълга сребриста перука, изобразен на малката мръсна маслена картина в далечния ъгъл на кабинета.

— До министър-председателя на мъгълите. Налага се да се срещнем. Бъдете така любезен да отговорите незабавно. Искрено ваш, Фъдж.

Мъжът от картината изчаквателно погледна министър-председателя.

— Хм… — подхвана той, — вижте какво… за мен не е много удобно… очаквам телефонно обаждане… от президента на…

— Може да се отложи — отсече веднага портретът.

Сърцето на министър-председателя се сви. Точно от това се беше опасявал.

— Но аз наистина се надявах да разговарям…

— Ще уредим президентът да забрави за обаждането. Ще ви звънне утре вечер — каза дребният мъж. — Бъдете така любезен незабавно да отговорите на господин Фъдж.

— Аз… ох… добре — склони без желание министър-председателят. — Добре, ще се видя с Фъдж.

Бързо се върна при писалището, като пътем оправи вратовръзката си. Тъкмо беше седнал и си беше лепнал на лицето нещо, което би трябвало да изглежда като спокойно, невъзмутимо изражение, когато в празната камина под мраморната полица лумнаха яркозелени пламъци. Като се опитваше да не издава и следа от изненада или тревога, министър-председателят загледа как вътре в пламъците се появява възпълен мъж, който шеметно се върти. След секунди мъжът вече стоеше на красивия старинен килим и стиснал в ръка бледолимонено бомбе, се зае да изтръсква пепелта по ръкавите на дългата си мантия на тънки райета.

— Ах… министър-председателю — рече Корнелиус Фъдж и закрачи с протегната ръка към него. — Радвам се да ви видя отново.

Министър-председателят не можеше да отвърне със същото, без да си криви душата, затова си замълча. Изобщо не се радваше да види Фъдж — редките му появи, освен че сами по себе си бяха откровено притеснителни, обикновено означаваха, че е дошъл да му съобщи някакви много лоши новини. А и този път Фъдж определено изглеждаше угрижен. Беше по-слаб, по-плешив и по-прошарен, изражението му беше унило. Министър-председателят беше виждал и преди политици с такова изражение и то никога не вещаеше нищо добро.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той, като се ръкува съвсем вяло с Фъдж и му махна да седне на най-твърдия стол пред писалището.

— И аз не знам откъде да започна — измънка Фъдж, като притегли стола, седна на него и сложи върху коленете си лимоненото бомбе. — Каква седмица, каква седмица…

— И вашата ли беше тежка? — сковано се поинтересува министър-председателят, с което се надяваше да подскаже, че и без допълнителната порция от Фъдж му се е струпало достатъчно много в чинията.

— Да, разбира се — потвърди Фъдж, после уморено разтърка очи и сурово погледна министър-председателя. — Имах същата седмица като вас, министър-председателю. Брокдейлският мост… убийствата на Боунс и Ванс… да не говорим за бедствието в графствата югозападно от Лондон.

— Вие… хм… вашите… исках да кажа, да не би някои от вашите хора да са… да са замесени в тези… в тези неща?

Фъдж изгледа министър-председателя със свъсени вежди.

— Разбира се, че са замесени! — потвърди той. — Несъмнено сте разбрал какво точно се случва.

— Аз… — поколеба се домакинът.

Точно заради този вид поведение толкова мразеше посещенията на Фъдж. В края на краищата беше министър-председател и не му беше приятно да го карат да се чувства като невеж ученик. Това започна още от първата им среща през първата му вечер като министър-председател. Помнеше я, сякаш е било вчера, и знаеше, че споменът ще го преследва, докато е жив…

Стоеше сам в същия този кабинет и се наслаждаваше на победата, удържана след толкова години на мечти и кроежи, когато — точно както тази вечер — чу зад себе си покашляне. Обърна се и видя как грозният малък портрет проговори и оповести, че министърът на магията щял да дойде да му се представи.

Министър-председателят си помисли, естествено, че заради дългата кампания и напрежението около изборите е започнал да превърта. Направо се вцепени от ужас, че портретът му говори, но това бе нищо в сравнение с обзелите го чувства, когато от камината изскочи някакъв тип, самопровъзгласи се за вълшебник и му стисна ръката. Не пророни и дума, докато Фъдж любезно обясняваше, че навсякъде по света и до ден-днешен тайно живеели магьосници и вещици, и го успокояваше да не се тревожи заради тях, понеже Министерството на магията било поело отговорност за цялата магьосническа общност и не допускало не-магьосническото население да научи за нея. Подчерта, че работата била тежка и включвала всичко — от правилата за отговорно използване на метлите до ограничаване на популацията от змейове (министър-председателят помнеше как на това място се бе вкопчил в бюрото, за да не падне). След това Фъдж потупа бащински по рамото министър-председателя, който още стоеше като онемял.

— Вие не се притеснявайте, по всяка вероятност няма да ме видите повече. Ще си позволя да ви безпокоя само ако при нас стане нещо наистина сериозно, нещо, което може да се отрази и на мъгълите, тоест на не-магьосническото население. През останалото време вие си вършете вашите дела, а ние — нашите. И съм длъжен да отбележа, че посрещате всичко това много по-добре от своя предшественик. Той се опита да ме изхвърли през прозореца, реши, че съм гнусен номер, който му е погодила опозицията.

На това място министър-председателят най-после си възвърна гласа.

— Значи не сте… не сте гнусен номер?

Това беше последната му отчаяна надежда.

— Не — спокойно потвърди Фъдж. — Опасявам се, че не съм. Вижте.

И превърна чашата му за чай в хамстер.

— Но… — поде с притаен дъх министър-председателят, след като бе видял как чашата гризе ъгълчето на следващата му реч, — но защо… защо никой не ми е казал?

— Министърът на магията се разкрива само на онзи, който в момента е министър-председател на мъгълите — поясни Фъдж и пъхна магическата пръчка в сакото си. — Така според нас най-добре ще опазим тайната.

— Но защо тогава никой от предишните министър-председатели не ме е предупредил? — треперливо изхленчи премиерът.

Тук Фъдж направо се разсмя.

— Драги ми министър-председателю, вие ще кажете ли на някого?

Все така през смях хвърли в камината малко прах, стъпи в изумрудените пламъци и изчезна със свистене. Министър-председателят остана прав, без изобщо да се помръдва, и си даде сметка, че докато е жив, лично той не би дръзнал да спомене абсолютно на никого за тази среща, защото… кой ли би му повярвал?

Малко по малко започна да идва на себе си. Отначало се опита да си втълпи, че Фъдж наистина е бил халюцинация, предизвикана от недоспиването по време на изтощителната предизборна кампания. В напразен опит да се отърси от всякакво напомняне за тази притеснителна среща подари хамстера на възхитената си племенница и нареди на личния си секретар да свали портрета на дребния грозник, оповестил идването на Фъдж. За ужас на премиера обаче се оказа, че не е възможно да се махне портретът. След като няколко дърводелци, един-двама строители, един изкуствовед и министърът на финансите безуспешно се бяха мъчили да го смъкнат от стената, министър-председателят се отказа от опитите и просто избра да се надява, че до края на мандата му тази чудесия ще си остане неподвижна и безмълвна. Понякога беше готов да се закълне, че е видял с крайчеца на окото как обитателят на картината се прозява или се чеше по носа, а един-два пъти дори излизаше от рамката и там не оставаше нищо, освен парче опънато мътнокафяво платно. Обаче се научи да не поглежда често към картината и ако все пак забележеше нещо подобно, твърдо си казваше, че е зрителна измама.

После, преди три години, в една вечер почти като тази, министър-председателят беше сам в кабинета си и портретът отново оповести предстояща поява на Фъдж, който изхвърча от камината мокър до кости и в състояние на доста сериозна паника. Още преди да бъде попитан защо мокри аксминстърския[1] килим, Фъдж започна да му говори развълнувано за някакъв затвор, за който министър-председателят не беше чувал никога, за мъж на име „Сериоз“ Блек, за нещо, което звучеше като Хогуортс, и за някакво момче Хари Потър — но всичко това не означаваше за него абсолютно нищо.

— Току-що идвам от Азкабан — обясни задъхано Фъдж, след като изля голямо количество вода от периферията на бомбето в джоба си. — Насред Северно море, ужасен полет, да ви кажа… дименторите място не могат да си намерят — потрепери Фъдж, — никога досега не са допускали бягство. При всички положения се почувствах длъжен да дойда при вас, министър-председателю. Блек е известен като мъгълоубиец и нищо чудно да възнамерява отново да се присъедини към Вие-знаете-кой… но вие, разбира се, дори не знаете кой е Вие-знаете-кой! — Фъдж го погледна отчаяно и каза: — Добре, седнете, седнете де, дайте да ви почерпя нещо… пийнете едно уиски…

На министър-председателя му стана неприятно да го канят да седне в собствения му кабинет и на всичкото отгоре да го черпят със собственото му уиски, но въпреки това се подчини, Фъдж извади магическата си пръчка, измагьоса две големи чаши, пълни с кехлибарена течност, тикна едната в ръката на министър-председателя и притегли стол за себе си.

И говори повече от час. По едно време отказа да изрече на глас някакво име и го написа на парче пергамент, което пъхна в свободната ръка на министър-председателя. Когато накрая стана да си върви, домакинът също се изправи.

— Значи смятате, че… — Той присви очи срещу името на листчето. — Лорд Вол…

Онзи-който-не-бива-да-се-назовава! — изръмжа Фъдж.

— Извинявайте… значи смятате, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава е още жив, така ли?

— Ами Дъмбълдор твърди, че бил жив — потвърди Фъдж и пристегна под брадичката си мантията на тънки райета, — ние обаче така и не го открихме. Мен ако питате, не е опасен, освен ако не получи подкрепа, затова трябва да се безпокоим не заради него, а заради Блек. Ще отправите предупреждение, нали? Чудесно. Е, надявам се да не се виждаме повече, министър-председателю. Лека нощ!

Но се видяха отново. След по-малко от година в заседателната зала на правителството сякаш отдън земя изникна Фъдж с твърде изтормозен вид и съобщи на министър-председателя, че на Световното първенство по куидич (поне така беше прозвучало) са се получили някакви неприятности, в които са „замесени“ и мъгъли, но министър-председателят да не се тревожел — знакът на Вие-знаете-кой бил видян отново, но това не означавало нищо, Фъдж бил сигурен, че случаят е единичен, и служба „Връзки с мъгълите“ вече се била заела с всички промени в паметта.

— О, щях да забравя! — беше добавил Фъдж. — За Тримагическия турнир внасяме от чужбина три змея и един сфинкс, което си е нещо обичайно, но от отдел „Регулация и надзор на магическите създания“ ми казаха, че според правилника сме длъжни да предупредим, ако вкарваме в страната крайно опасни същества.

— Аз… какво… змейове ли? — изпелтечи министър-председателят.

— Да, три на брой — потвърди Фъдж. — И един сфинкс. Е, пожелавам ви приятен ден.

Министър-председателят беше хранил плахата надежда, че змейовете и сфинксовете са най-неприятното, но къде ти! След по-малко от две години Фъдж отново беше излетял от огъня, този път с новината, че в Азкабан е имало масово бягство.

— Масово бягство ли? — повтори като прегракнал министър-председателят.

— Излишно е да се безпокоите, излишно е да се безпокоите! — извика Фъдж вече с единия крак в пламъците. — Ще ги върнем за нула време, просто реших, че е редно да знаете.

И още преди министър-председателят да успее да извика „Ама чакайте малко!“ Фъдж изчезна сред порой от искри.

Каквото и да разпространяваха печатът и опозицията, министър-председателят изобщо не беше глупак. Не му беше убягнало от вниманието, че въпреки уверенията на Фъдж от първата им среща сега се виждаха доста често, а самият Фъдж всеки път беше все по-притеснен. Колкото и да не му се мислеше за министъра на магията (или Другия министър, както го наричаше наум), не можеше да не се опасява, че при следващото изникване новините ще бъдат още по-страшни. Ето защо сегашната поява на Фъдж, който отново излезе от огъня чорлав, раздразнителен и не на шега се учуди, че министър-председателят не знае точно причината за посещението му, май беше най-неприятното нещо през тази крайно тягостна седмица.

— Откъде да знам какво става в… в магьосническото общество? — тросна се министър-председателят. — Натоварен съм да управлявам държава и точно сега си имам достатъчно грижи и без…

— Ние имаме същите грижи — прекъсна го Фъдж. — Брокдейлският мост не е рухнал просто защото не е издържал. Онова всъщност не беше ураган. Убийствата не са дело на мъгъли. И семейството на Хърбърт Чорли ще бъде в по-голяма безопасност, ако той е далеч от него. В момента уреждаме да бъде приет в болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“. Ще бъде преместен там нощес.

— Какво… опасявам се, че… какво? — ревна министър-председателят.

Фъдж си пое дълбоко голяма глътка въздух и каза:

— Министър-председателю, наистина съжалявам, но съм длъжен да ви съобщя, че той се е завърнал. Онзи-който-не-бива-да-се-назовава отново е тук.

— Тук ли? Когато казвате „тук“… жив ли е? В смисъл…

Министър-председателят се помъчи да си спомни подробности от онзи ужасен разговор преди три години, Фъдж му беше разказал за магьосника, от когото всички се страхували най-много, магьосника, който бил извършил хиляда чудовищни престъпления, а после мистериозно изчезнал.

— Да, жив — потвърди Фъдж. — Всъщност… не знам… човек жив ли е, при положение че не може да бъде убит? Да ви призная, не разбирам и Дъмбълдор отказва да обясни като хората… но във всеки случай той със сигурност има тяло, ходи, говори и убива, значи за целите на нашето обсъждане можем да приемем, че е жив.

Министър-председателят не знаеше какво да каже, но заради упорития си навик да се стреми да изглежда добре осведомен по всички въпроси продължи с опитите да си спомни някакви подробности от предишните разговори с Фъдж.

— Сериоз Блек с… с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава ли е?

— Блек? Блек? — заповтаря объркан Фъдж, като завъртя бързо бомбето между пръстите си. — Имате предвид Сириус Блек ли? Брадата на Мерлин, не! Блек е мъртъв. Оказа се, че ние… че сме сбъркали за Блек. Всъщност е бил невинен. И не се е съюзявал с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. В смисъл… — добави той, сякаш се защитаваше, като завъртя още по-бързо бомбето, — всички доказателства сочеха… имахме над петдесет очевидци… но както вече казах, той е мъртъв. Всъщност убит. В сградата на Министерството на магията. Смятаме да проведем разследване…

За своя огромна изненада тук министър-председателят изпита мимолетен прилив на съжаление към Фъдж. То обаче почти веднага беше засенчено от проблесналото самодоволство, че макар да не умее да изскача от камини, в никое от поверените му министерства не е извършвано убийство… поне досега…

Той почука скришом по дървеното писалище, а Фъдж продължи:

— Но Блек е само между другото. Най-важното е, министър-председателю, че сме във война и трябва да се вземат мерки.

— Във война ли? — повтори стреснат домакинът. — Не пресилвате ли малко нещата?

— Към Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се присъединиха неговите последователи, които през януари избягаха от Азкабан — поясни Фъдж още по-припряно и така въртеше бомбето, че то се превърна в размазано бледолимонено петно. — Откакто започнаха да действат открито, сеят след себе си опустошение. Брокдейлският мост… именно той го направи, министър-председателю, именно той заплаши, че ще има масови убийства на мъгъли, ако не се откажа да го преследвам…

— Майко мила, значи вие сте виновен, че онези хора загинаха, а аз трябва да отговарям на въпроси за ръждясалите подпори, разядените от корозията температурни шевове и не знам още какво! — тросна се вбесен министър-председателят.

— Аз ли съм виновен? — почервеня Фъдж. — Нима твърдите, че вие бихте се подчинил на такова изнудване?

— Може би не — натърти министър-председателят, изправи се и заснова напред-назад из помещението, — но щях да хвърля всички усилия, за да заловя изнудвача преди да успее да извърши такова злодейство.

— Наистина ли смятате, че не съм направил всичко възможно? — разгорещено подвикна Фъдж. — Всички аврори в министерството се опитаха — и продължават да се опитват — да го намерят и да задържат последователите му, но тук говорим за един от най-могъщите магьосници на всички времена, за магьосник, който от близо трийсет години се изплъзва и не може да бъде заловен.

— Очаквам да ми кажете, че пак той е причинил урагана в графствата югозападно от Лондон — заяви министър-председателят, който при всяка крачка се разяряваше все повече.

Беше вбесяващо, че е установил причината за всички ужасни бедствия, а не може да я съобщи на обществеността — щеше да стане по-лошо, отколкото да бъде обвинявано правителството.

— Не беше ураган — с отчаяние простена Фъдж.

— Моля? — излая министър-председателят, който вече направо тропаше с крак. — Изкоренени дървета, отнесени покриви, огънати стълбове на уличното осветление, ужасни наранявания…

— Бяха смъртожадните — поясни Фъдж. — Последователите на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. И… подозираме, че е замесен и великан.

Министър-председателят спря като закован, сякаш се беше натъкнал на невидима стена.

— Замесено какво?

Фъдж се свъси.

— Последния път, когато искаше да ни вземе страха, той прибягна до услугите и на великани. Отдел „Дезинформация“ работи денонощно, изпратили сме екипи от забравители, които се опитват да променят спомените на всички мъгъли очевидци, почти целият отдел „Регулация и надзор на магическите създания“ обикаля из Съмърсет, но все не можем и не можем да намерим великана… истинско бедствие.

— Не говорете така! — подвикна разгневен министър-председателят.

— Няма да отрека, че бойният дух в министерството е твърде нисък — продължи Фъдж. — А след всичко, което ни се струпа, изгубихме Амилия Боунс!

— Изгубихте кого?

— Амилия Боунс. Началник на отдел „Охрана на магическия ред“. Смятаме, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава вероятно я е убил лично, защото тя беше особено даровита магьосница, а и от всички улики се вижда, че се е съпротивлявала наистина ожесточено.

Фъдж се прокашля и очевидно с известно усилие спря да върти бомбето.

— Но за това убийство писаха и вестниците! — отбеляза министър-председателят, в миг забравил гнева си. — Нашите вестници де. Амилия Боунс… казваше се само, че била жена на средна възраст, която живеела сама. Убийството е било… ужасно, нали? Вдигна се доста шум. В полицията са озадачени.

Фъдж въздъхна.

— То оставаше да не са озадачени! Убита в стая, заключена отвътре. Ние пък знаем точно кой го е извършил, не че това ни помага да го заловим. А и Емелин Ванс, вие навярно не сте чувал за нея…

— Чувал съм, как да не съм чувал! — възкликна министър-председателят. — Убита е на две крачки оттук. Новината беше по първите страници на всички вестници: „Погазване на закона и реда в задния двор на министър-председателя…“

— И сякаш това не стига — прекъсна го Фъдж, който почти не го слушаше, — ами наоколо гъмжи от диментори, които нападат хората под път и над път…

В едни по-щастливи времена това изречение щеше да си остане неразбираемо за министър-председателя, сега обаче той беше по-осведомен.

— Мислех, че дименторите са надзиратели в затвора Азкабан? — попита той предпазливо.

— Да, бяха — уморено потвърди Фъдж. — Но вече не са. Дезертираха и се присъединиха към Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. Няма да се преструвам, че не е било удар за нас.

— Но вие май ми споменахте веднъж, че тези твари изсмукват надеждата и щастието на хората, нали? — попита министър-председателят и усети как го обзема ужас.

— Точно така. И се множат все повече. Оттам е и тази мъгла.

Министър-председателят се свлече с подкосени крака на най-близкия стол. Струваше му се, че ще припадне от мисълта за невидими твари, които върлуват из градове и села и сеят сред избирателите му отчаяние и безнадеждност.

— Вижте какво, Фъдж… трябва да предприемете нещо! Това е ваше задължение като министър на магията!

— Драги ми министър-председателю, нима наистина смятате, че след всичко това още съм министър на магията? Преди три дни бях уволнен! От половин месец цялото магьосническо общество надава вой да подам оставка. Откакто съм на този пост, никога не съм го виждал толкова сплотено — сподели Фъдж и направи храбър опит да се усмихне.

За миг министър-председателят не знаеше какво да каже. Колкото и възмутен да беше заради положението, в което бе поставен, му домъчня за мъжа срещу него, който сякаш се беше смалил.

— Наистина съжалявам — рече той накрая. — Мога ли да помогна с нещо?

— Много мило от ваша страна, министър-председателю, но не можете да помогнете с нищо. Тази вечер бях изпратен тук, за да ви осведомя за последния развой на събитията и да ви представя своя наследник на министерския пост. Мислех, че вече ще е пристигнал, но той, разбира се, е много зает, има да върши куп неща.

Фъдж се извърна към портрета на дребния грозник с дългата перука на сребърни букли, който си чоплеше в ухото с върха на пачето перо.

Портретът забеляза, че го гледа, и каза:

— Ще бъде тук всеки момент, довършва писмо до Дъмбълдор.

— Пожелавам му успех — рече Фъдж и за пръв път в думите му прозвуча горчивина. — От половин месец пиша на Дъмбълдор по два пъти на ден, но той не отстъпва. Ако беше проявил готовност да убеди момчето, аз и досега сигурно щях да… е, Скримджър може би ще постигне повече.

Фъдж потъна в подчертано огорчено мълчание, но то почти веднага беше нарушено от портрета, който най-неочаквано заговори отсечено и официално:

— До министър-председателя на мъгълите. Настоявам за среща. Спешно е. Бъдете така любезен да отговорите незабавно. Руфъс Скримджър, министър на магията.

— Да, да, добре — отвърна съвсем объркан министър-председателят и почти не трепна, когато пламъците в камината отново станаха изумруденозелени, извисиха се и разкриха в сърцевината си втори въртящ се като пумпал магьосник, който след миг вече беше стъпил на старинния килим.

Фъдж се изправи. След кратко колебание министър-председателят стори същото, загледан как новопристигналият изтупва пепелта от дългата си черна мантия и се озърта.

Първото, което хрумна на министър-председателя, беше нелепата мисъл, че Руфъс Скримджър прилича на стар лъв. В гъстата му като грива червеникавокафява коса и рунтавите вежди се виждаха бели кичури, зад очилата с телени рамки проблясваха пронизващи жълтеникави очи и макар да понакуцваше, мъжът беше строен и стъпваше леко, като за отскок. Веднага създаваше впечатление за прозорливост и непреклонност и министър-председателят си каза, че е ясно защо в тези смутни времена магьосническото общество е предпочело за министър не Фъдж, а Скримджър.

— Приятно ми е — рече той учтиво и протегна ръка.

Скримджър я стисна бързо, докато оглеждаше помещението, после извади изпод мантията си магическа пръчка.

— Фъдж обясни ли ви всичко? — попита той, отиде с широка крачка при вратата и почука с пръчката по ключалката.

Министър-председателят чу как щраква и се заключва.

— Хм… да — потвърди той. — И ако нямате нищо против, предпочитам вратата да остане отключена.

— А аз предпочитам да не ни прекъсват — отсече Скримджър — или наблюдават — добави той, после насочи магическата пръчка към прозорците и пердетата ги закриха. — И така, аз съм зает човек, дайте направо по същество. Първо трябва да обсъдим вашата безопасност.

Министър-председателят се изпъчи и отвърна:

— Напълно доволен съм от охраната, която имам и сега, благодаря ви много…

— Е, ние не сме доволни — прекъсна го Скримджър. — На мъгълите няма да им се отрази добре, ако техният министър-председател попадне под проклятието Империус. Новият ви секретар в кабинета отпред…

— Нямам намерение да се разделям с Кингзли Шакълболт, ако намеквате за това — кипна министър-председателят. — Изключително способен е, отхвърля два пъти повече работа от другите…

— Защото е магьосник — обясни Скримджър без следа от усмивка. — Високообразован аврор, на когото е поверено да ви охранява.

— Ама чакайте! — протестира министър-председателят. — Не може току-така да си слагате ваши хора в моя екип, аз решавам кой ще работи при мен…

— Мислех, че сте доволен от Шакълболт — напомни хладно Скримджър.

— Аз… в смисъл… аз бях…

— Значи всичко е наред, нали?

— Аз такова… нямам нищо против, стига Шакълболт да се труди и занапред толкова… добре — изломоти министър-председателят, но Скримджър май изобщо не го слушаше.

— А сега за Хърбърт Чорли, вашия заместник. Онзи, който напоследък забавлява хората, като се прави на патица.

— Какво за него?

— Очевидно е под въздействието на лошо направено проклятие Империус — обясни Скримджър. — Увредило е мозъка му, но и така може да бъде опасен.

— Само си квака човекът! — простена министър-председателят. — Със сигурност малко почивка… и ако не посяга толкова често към чашата…

— В момента го преглежда екип лечители от болницата за магьоснически заболявания и травми „Свети Мънго“. Досега се е опитал да удуши трима от тях — съобщи Скримджър. — Според мен е най-добре за известно време да го отстраним от мъгълското общество.

— Аз… добре… той ще се оправи, нали? — попита с тревога министър-председателят.

Скримджър само сви рамене и се запъти към камината.

— Е, това е всичко, което имах да казвам. Ще ви държа в течение, министър-председателю… Вероятно ще бъда твърде зает, за да идвам лично, но в такива случаи ще пращам Фъдж. Той се съгласи да остане в качеството на съветник.

Фъдж се опита да се усмихне, но не се получи — изглеждаше така, сякаш го болеше зъб. Скримджър вече търсеше в джоба си тайнствения прашец, от който огънят ставаше зелен. Министър-председателят безнадеждно наблюдаваше двамата, после думите, които цяла вечер се бе мъчил да преглътне, най-сетне изскочиха от устата му:

— Но нали вие сте вълшебници! Знаете да правите магии! Със сигурност можете да намерите изход!

Скримджър се извърна бавно на място и с недоумение погледна Фъдж, който този път наистина успя да се усмихне и каза благо:

— Лошото е, министър-председателю, че другата страна също знае да прави магии.

При тези думи двамата вълшебници стъпиха един след друг в яркозеления огън и изчезнаха.

Бележки

[1] Имитация на персийски килим; първоначално такива килими се правели в град Аксминстър, графство Девъншир. — Б.пр.