Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 215 гласа)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
ПОДСЛУШАНАТА ПРОРОЧИЦА

Това, че Хари Потър ходи с Джини Уизли, изглежда вълнуваше мнозина, главно момичетата, но през следващите седмици той установи със задоволство, че сега е напълно глух за клюките. В края на краищата, каква приятна промяна — да го одумват за нещо, от което се чувстваше щастлив, както не помнеше да се е чувствал от много отдавна, а не защото се е забъркал в някакви ужасяващи случки с черна магия!

— Има къде-къде по-любопитни неща, които биха могли да обсъждат — отбеляза Джини, която беше седнала на пода в общата стая и облегната на краката на Хари, четеше „Пророчески вести“. — Три нападения на диментори само за седмица, а Ромилда Вейн седнала да ме подпитва дали е вярно, че на гърдите си имаш татуировка на хипогриф.

Рон и Хърмаяни гръмко се засмяха. Хари не им обърна внимание.

— Какво й каза?

— Казах й, че татуировката ти е на унгарски шипоносец — отвърна Джини и разсеяно прелисти вестника. — Много по-мъжкарско е.

— Благодаря! — ухили се Хари. — А какво й каза за Рон?

— Че неговата е на пухкавел мъник, но не уточних къде.

Рон се свъси, а Хърмаяни продължи да се залива от смях.

— Внимавайте в игричката! — рече Рон и посочи предупредително към Хари и Джини. — Може и да съм разрешил, но това не значи, че няма да размисля…

— Виж го ти, бил разрешил! — присмя му се Джини. — Откога ми разрешаваш каквото и да било? Пък и сам каза, че по-добре с Хари, отколкото с Майкъл или Дийн.

— Точно така — потвърди кисело Рон. — Стига да не се натискате пред всички.

— Ах, ти, мръсен двуличник! А кой се натискаше с Лавендър, кой се разхождаше навсякъде, впит в нея, сякаш сте змиорки? — подвикна Джини.

Но започна юни и не беше за препоръчване да подлагат на изпитания търпението на Рон: времето, когато Хари и Джини можеха да бъдат заедно, ставаше все по-ограничено. Наближаваха изпитите на Джини за СОВА и тя трябваше да преговаря часове наред, чак до среднощ.

Една такава вечер, когато Джини се беше усамотила в библиотеката, а Хари седеше до прозореца в общата стая и уж дописваше домашното по билкология, но всъщност си припомняше особено щастливия час, който двамата с Джини бяха прекарали по обяд край езерото, Хърмаяни седна тежко на стола между него и Рон с неприятно решително изражение.

— Искам да поговоря с теб, Хари.

— За какво? — попита подозрително той.

Точно предния ден му беше направила забележка, че разсейвал Джини точно когато тя трябвало да се готви усърдно за изпитите.

— За така наречения Нечистокръвен принц.

— О, пак ли! — простена той. — Хайде, стига вече!

Не се беше осмелил да се върне в Нужната стая и да си прибере учебника, от което съответно страдаше и представянето му в часовете по отвари (въпреки че Слъгхорн, който одобряваше Джини, духовито го отдаваше на влюбеността му). Хари обаче беше сигурен, че Снейп още храни надежди да сложи ръка върху учебника на Принца, и докато учителят не се успокоеше, той нямаше намерение да го изнася от Стаята.

— Няма „стига“ — отсече Хърмаяни, — докато не ме изслушаш. И така, опитвам се да разбера на кого му е било хоби да измисля черни магии…

— На него не му е било хоби…

— На него, на него… кой е казал, че е момче?

— Вече сме го обсъждали — сърдито напомни Хари. — Принц, Хърмаяни, Принц!

— Ами да, Принц! — подвикна тя с червени петна, пламнали по бузите й, и извади от джоба си много стара вестникарска страница, която остави с трясък на масата пред Хари. — Виж това тук! Виж снимката!

Той вдигна разпадащата се страница и се взря в мърдащата, пожълтяла от времето фотография. Рон също се надвеси да види. На снимката имаше кльощаво момиче на около петнайсетина години. Не беше хубаво, изглеждаше и нацупено, и смутено, беше с дебели вежди и издължено бледо лице. Под фотографията имаше и текст: Айлийн Принц, капитан на отбора по златни наплюващи топчета на „Хогуортс“.

— Е? — попита Хари, докато преглеждаше набързо дописката, към която беше снимката — в нея се разказваше скучна история за училищните турнири.

— Казвала се е Айлийн Принц. Принц, Хари.

Двамата се погледнаха и той схвана какво се опитва да му обясни Хърмаяни. Избухна в смях.

— Не може да бъде!

— Какво?

— Нима смяташ, че тя е била Нечистокръвната?… О, не ме разсмивай!

— Защо да не е тя? В магьосническия свят, Хари, няма истински принцове. Това е или прякор, или измислена титла, която някой си е сложил, но може и да е истинско име, нали? Не, чуй ме! Ако баща й, да речем, е бил магьосник с фамилно име „Принц“, а майка й е била мъгълка, тя преспокойно би могла да бъде „нечистокръвната Принц“!

— Да, много изобретателно, Хърмаяни, няма що…

— А защо не! Може би се е гордеела, че е наполовина Принц!

— Виж какво, Хърмаяни, мога да ти кажа, че това изобщо не е било момиче.

— Истината е, че според теб едно момиче не може да бъде толкова умно — кипна Хърмаяни.

— Не може да съм край теб вече пет години и да не смятам момичетата за умни! — отвърна Хари, жегнат от думите й. — Съдя от начина, по който е писал. Просто знам, че Принца е бил момче, усещам го. Това момиче няма нищо общо. Между другото, откъде взе вестника?

— От библиотеката — обясни Хърмаяни, както би могло да се очаква. — Там, горе, се пази цяла колекция от „Пророчески вести“. Е, ако успея, ще изровя още нещо за Айлийн Принц.

— Щом ти доставя удоволствие — тросна се Хари.

— Да, доставя ми — каза Хърмаяни. — И първото място, където ще проверя — изстреля тя вече след като отиде при отвора в портрета, — е архивът с награди за отвари!

Известно време Хари гледа свъсен подире й, сетне продължи да съзерцава притъмняващото небе.

— Просто не може да преглътне, че си станал по-добър от нея по отвари — отбеляза Рон и отново се зачете в „Хиляда магически билки и плесени“.

— Нали не ме смяташ за луд, задето искам да си прибера учебника?

— Разбира се, че не — увери го убедено Рон. — Той… този Принц е бил гений… ако не беше драснал онова за безоара… — Той прокара многозначително пръст пред гърлото си. — Нямаше да доживея да го обсъждам, нали? Далеч съм от мисълта, че проклятието, което си приложил на Малфой, е чудесно…

— Аз също — побърза да уточни Хари.

— Но той се оправи, нали? За нула време отново е на крака.

— Да — потвърди Хари и всичко беше истина, но още го мъчеха леки угризения на съвестта. — Благодарение на Снейп…

— Тази събота пак ли ще изтърпяваш наказание при Снейп? — продължи Рон.

— Да, и следващата, и по̀ следващата — въздъхна Хари. — И ми намеква, моля ти се, че ако до края на срока не подредя всички кашони, ще продължим и догодина.

Тези наказания му се виждаха особено досадни, защото му ядяха и без това ограниченото време, което можеше да прекарва с Джини. Напоследък всъщност често се питаше дали Снейп не го знае, понеже го държеше до все по-късно и му подмяташе, че пропуска хубавото време и различните възможности, които то предлага.

Хари беше изтръгнат от тези горчиви размисли, когато до него изникна Джими Пийкс, който държеше пергаментов свитък.

— Благодаря, Джими… ей, от Дъмбълдор е! — възкликна развълнувано Хари, разгъна пергамента и го прегледа. — Вика ме да отида незабавно в кабинета му!

Двете момчета се спогледаха.

— Леле! — прошепна Рон. — Смяташ ли… дали не е намерил…

— Най-добре е да отида и да разбера, нали? — рече Хари и скочи на крака.

Изхвърча от общата стая, понесе се като вихър по коридора на седмия етаж и там не подмина никого, освен Пийвс, който профуча в обратната посока, като по стар навик замери Хари с парчета тебешир и се изкиска, понеже заобиколи защитното му заклинание. После Пийвс се скри и в коридорите стана тихо: до вечерния час имаше само петнайсет минути и повечето ученици се бяха прибрали по общите стаи.

Точно тогава Хари чу писък и трясък. Спря като закован и се ослуша.

— Как… смееш… оооооох!

Шумът идваше от коридор наблизо, затова Хари извади магическата си пръчка, завтече се натам и като сви на бегом на поредния ъгъл, видя професор Трелони, която се беше проснала на пода, главата й бе покрита с един от многобройните й шалове, а до нея имаше няколко бутилки шери, едната счупена.

— Професоре…

Хари забърза към професор Трелони и и помогна да се изправи на крака. Някои от лъскавите нанизи мъниста се бяха заплели в очилата й. Тя изхълца силно, оправи си с потупване косата и се надигна, като се хвана за услужливата ръка на Хари.

— Какво е станало, професоре?

— Хич и не питай! — изписка тя. — Разхождах си се аз и осмислях едни черни прокоби, които току-що бях видяла…

Но Хари не я слушаше особено внимателно. Току-що беше забелязал къде стоят: отдясно беше гобленът с троловете балетисти, а отляво — гладката непробиваема дълга каменна стена, зад която беше скрита…

— Професоре, в Нужната стая ли се опитвахте да проникнете?

— Знамения, които чудотворно ми бяха разкрити… моля?

Тя изведнъж се сепна.

— Нужната стая — повтори Хари. — В нея ли се опитвахте да влезете?

— Аз такова… сега научавам, че и учениците знаят за…

— Не всички ученици — поправи я Хари. — Но какво се е случило? Изпищяхте… сякаш от болка…

— Ами аз… — изломоти професор Трелони, като притегли шаловете, сякаш да се защити, и погледна надолу към Хари с невероятно увеличените си очи. — Възнамерявах да… да оставя на съхранение в Стаята някои… някои лични вещи…

Сетне промърмори нещо за някакви „гнусни обвинения“.

— А, това ли било! — рече Хари и погледна бутилките шери. — Но не успяхте да влезете вътре и да ги скриете?

Видя му се много странно — стаята все пак се беше отворила за него, когато той бе решил да скрие учебника на Нечистокръвния принц.

— О, как да не съм успяла да вляза, влязох! — възрази професор Трелони и изгледа стената на кръв. — Но там вече имаше някой.

— Имало е някой ли?… Кой? — поиска да узнае Хари. — Кой беше вътре?

— Нямам представа — отговори професор Трелони, постъписана от настойчивостта му. — Влязох в Стаята и чух глас, какъвто там не е имало никога, през всичките години, откакто крия… откакто използвам стаята де.

— Глас ли? И какво каза гласът?

— Не знам да е казвал нещо — рече професор Трелони. — Той… вряскаше.

Вряскаше?

— От радост — кимна жената.

Хари я зяпна.

— Мъжки ли беше гласът или женски?

— Бих изказала предположението, че беше мъжки — обясни професор Трелони.

— И беше щастлив?

— Много щастлив — подсмъркна професор Трелони.

— Сякаш ликува ли?

— Определено.

— И после…

— И после аз извиках „Кой е?“

— Не можеше ли да разберете, без да питате? — учуди се Хари донякъде разочарован.

— Вътрешното ми око — заяви с достойнство професор Трелони и оправи шаловете си и множеството нанизи проблясващи мъниста — беше насочено към дела, които са много далеч от земните селения на вряскащите гласове…

— А, така значи — побърза да я прекъсне Хари, защото се беше наслушал за Вътрешното око на професор Трелони. — И гласът каза ли кой е там?

— Не, не каза — отвърна жената. — Всичко потъна в непрогледен мрак и след миг бях изхвърлена с главата напред от Стаята!

— Не видяхте ли, че ще се случи точно това? — не се сдържа да попита Хари.

— Не, не видях, нали ти обясних, вътре се спусна непрогледен мрак…

Тя замълча и го изгледа подозрително.

— Според мен е най-добре да се оплачете на професор Дъмбълдор — предложи Хари. — Той трябва да знае, че Малфой ликува… исках да кажа, че някой ви е изхвърлел от Стаята.

За негова изненада след това предложение професор Трелони се изпъчи и погледна високомерно.

— Директорът даде да се разбере, че предпочита по-малко посещения от моя страна — заяви тя ледено. — Не съм човек, който ще натрапва присъствието си на хора, неспособни да го оценят. Щом Дъмбълдор предпочита да не се вслуша в предупрежденията на картите… — Костеливата й ръка се впи в китката на Хари. — Отново и отново, както и да ги редя… — И тя със замах извади изпод шаловете си една карта. — Поразената от гръм кула — пошушна жената. — Беда. Злочестини. От ден на ден надвисват все повече…

— А, това ли било! — рече отново Хари. — Ами… въпреки това смятам, че трябва да кажете на Дъмбълдор за гласа и как се е спуснал мрак, а вас са ви изхвърлили от Стаята…

— Така ли смяташ? — Професор Трелони се замисли, но Хари долови, че й се иска да разкаже отново за малкото си премеждие.

— Тъкмо съм тръгнал при него — уточни момчето. — Вика ме. Можем да отидем заедно.

— О, добре, щом е така! — усмихна се професор Трелони. Наведе се, грабна бутилките от шери и ги натика най-безцеремонно в голямата синьо-бяла ваза в една ниша наблизо. — Липсваш ми в часовете, Хари — допълни сърцераздирателно учителката, когато двамата тръгнаха заедно. — Никога не си имал дарба за пророк… но беше прекрасен обект…

Хари не отговори, беше се чувствал ужасно като обект на несекващите предсказания на професор Трелони за скорошна гибел.

— Опасявам се — продължи тя, — че крантата… пардон, кентавърът, не разбира нищичко от гледане на карти. Попитах го като пророчица пророк дали и той не е доловил далечните вибрации на надвисналото бедствие. Но той само дето не се изсмя. Представяш ли си? — подвикна доста истерично професор Трелони и Хари усети силната миризма на шери, макар че бутилките вече бяха останали далеч. — Конят може би е чул да се говори, че не съм наследила способностите на прапрабаба си. Завистниците от години сеят такива слухове. Знаеш ли, Хари, какво казвам на такива хора? Щеше ли Дъмбълдор да ме пусне да преподавам в това велико училище, толкова години да ми оказва такова голямо доверие, ако не се бях доказала пред него?

Хари изломоти нещо нечленоразделно.

— Добре си спомням първия разговор с Дъмбълдор — продължи гърлено професор Трелони. — Той, разбира се, беше възхитен, силно възхитен… Бях отседнала в „Свинската глава“, което, между другото, не ти препоръчвам… там, мило момче, гъмжи от дървеници, но средствата ми бяха оскъдни. Дъмбълдор беше така любезен да ме посети в моята стая в странноприемницата. Започна да ме разпитва надълго и нашироко… Трябва да призная, че в началото ми се стори злонамерен към пророкуването… помня също, че се почувствах някак странно, онзи ден не бях яла много… после обаче…

Тук Хари започна да внимава за пръв път, защото знаеше какво се е случило после: професор Трелони беше направила пророчеството, променило хода на целия му живот — пророчеството за него и Волдемор.

— После обаче бяхме грубо прекъснати от Сивиръс Снейп!

— Какво?

— Да, пред вратата настана суматоха, тя се отвори рязко и онзи недодялан съдържател стоеше отпред заедно със Снейп, който дърдореше някакви небивалици как се бил объркал по стълбите, но на мен ми мина през ума, че е бил заловен, докато е подслушвал разговора ми с Дъмбълдор… по онова време и Снейп търсеше работа и безспорно е искал да чуе как преминава събеседването. След това Дъмбълдор изглеждаше много по-склонен да ми даде мястото и аз си рекох, Хари, че това е станало, защото той е оценил огромната разлика между моите скромни обноски и ненатрапваща се дарба и онзи нахален млад натрапник, който не се свенеше дори да подслушва пред ключалките… Хари, момчето ми?…

Тя погледна през рамо, защото едва сега беше забелязала, че Хари вече не е до нея — той беше спрял и сега двамата стояха на три метра един от друг.

— Хари! — повтори несигурно професор Трелони. Лицето му явно беше станало бяло като платно, защото преподавателката изглеждаше угрижена и уплашена. Хари продължаваше да стои като попарен, а вълните на потреса го заливаха една подир друга и заличаваха всичко, освен информацията, укривана толкова дълго от него…

Значи именно Снейп е подслушал пророчеството! Значи именно Снейп е занесъл новината на Волдемор! Именно Снейп заедно с Питър Петигрю е тласнал Волдемор да тръгне да преследва Лили, Джеймс и техния син…

В този миг нищо друго нямаше значение за Хари.

— Хари! — повика го пак професор Трелони. — Хари… Мислех, че отиваме заедно при директора?

— Вие стойте тук — рече й той с изтръпнали устни.

— Но, мило момче… Смятах да му разкажа как съм била нападната в стаята…

— Стойте тук! — повтори ядно Хари.

Учителката го погледна възмутена, а той притича покрай нея, зави и излезе в коридора на Дъмбълдор, където на стража стоеше самотното грозилище от водоливника. Хари му изкрещя паролата и хукна по подвижната спираловидна стълба, като взимаше по три стъпала наведнъж. Не почука, а направо заблъска по вратата на Дъмбълдор, а спокойният глас рече „Влез“ вече след като Хари беше нахълтал в кабинета.

Фениксът Фоукс се извърна и лъскавочерните му очи проблеснаха с отразеното злато на залеза отвън. Дъмбълдор стоеше на прозореца и хванал в ръка дълго черно пътно наметало, гледаше към парка.

— Е, Хари, обещах ти, че ще можеш да дойдеш с мен.

За миг-два Хари не го разбра: разговорът с Трелони беше заличил всичко останало в съзнанието му и мозъкът му сякаш работеше много бавно.

— Да дойда… с вас ли?

— Само ако искаш, разбира се.

— Ако…

Чак сега Хари си спомни защо е бързал към кабинета на Дъмбълдор.

— Открил сте още един? Открил сте хоркрукс?

— Така мисля.

Яростта и негодуванието влязоха в схватка с потреса и вълнението: Хари сякаш бе загубил дар-слово.

— Естествено е да си уплашен — рече Дъмбълдор.

— Не съм уплашен! — възрази веднага Хари и това си беше самата истина: ако имаше чувство, което изобщо не изпитваше, то това беше страхът. — Кой хоркрукс е това? Къде е?

— Не съм сигурен точно кой… макар че според мен можем да изключим змията… но мисля, че е скрит в една пещера на морския бряг, на много километри оттук… пещера, която се опитвам да издиря от доста отдавна — там Том Риддъл е измъчвал двете деца от сиропиталището по време на летния им лагер, нали помниш?

— Да — потвърди Хари. — Как е защитена?

— Не знам, имам само подозрения, които може би са напълно погрешни. — Дъмбълдор се подвоуми, после каза: — Обещах ти, Хари, че можеш да дойдеш с мен, и си удържам на думата, но ще постъпя много зле, ако не те предупредя, че ще бъде изключително опасно.

— Идвам — отсече Хари още преди Дъмбълдор да се е доизказал.

Сега, когато не можеше да си намери място — толкова разгневен беше на Снейп, — той изгаряше от желание да предприеме нещо отчаяно и опасно, което през последните няколко минути се беше засилило десетократно. Това явно се беше изписало и на лицето му, защото Дъмбълдор се дръпна от прозореца и се взря по-внимателно в Хари, а между сребърните му вежди се вряза бръчица.

— Какво ти се е случило?

— Нищо — тутакси излъга Хари.

— Какво те е разстроило?

— Не съм разстроен.

— Хари, никога не си бил добър оклумант…

Именно тази дума се превърна в искрата, възпламенила яростта на Хари.

— Снейп! — каза той много високо и Фоукс изписука тихо зад тях. — Снейп, ето какво ми се е случило! Съобщил е на Волдемор за пророчеството, именно той е подслушвал пред вратата, Трелони ми каза!

Изражението на Дъмбълдор не се промени, но на Хари му се стори, че лицето му е пребледняло под кървавия отблясък от залязващото слънце. Дъмбълдор мълча доста дълго.

— Кога разбра? — попита той накрая.

— Току-що! — отвърна Хари, който с огромни усилия се сдържаше да не се разкрещи. После най-неочаквано гневът се отприщи. — И ВИЕ МУ РАЗРЕШАВАТЕ ДА ПРЕПОДАВА ТУК, ВЪПРЕКИ ЧЕ Е КАЗАЛ НА ВОЛДЕМОР ДА ТРЪГНЕ ДА ПРЕСЛЕДВА МАМА И ТАТКО!

Едва си поемаше дъх, сякаш се беше сбил с някого: извърна се, за да не гледа Дъмбълдор, който и досега не беше помръднал нито едно мускулче, тръгна да обикаля напред-назад из кабинета, като търкаше кокалчетата на едната си ръка в дланта на другата и бе напрегнал цялата си воля да не почне да събаря вещите наоколо. Идеше му да се развилнее и да се развика на Дъмбълдор, но също така му се искаше да отиде с него и да се опита да унищожи хоркрукса; идеше му да му каже, че е стар глупак, щом се доверява на Снейп, ала се ужаси, че професорът няма да го вземе със себе си, ако не овладее гнева…

— Хари — пророни тихо Дъмбълдор. — Изслушай ме, моля те.

На Хари му беше трудно да спре и да не кръжи като полудял, а също и да не изкрещи. Застана на едно място, прехапал устна, и погледна сбръчканото лице на Дъмбълдор.

— Професор Снейп е допуснал ужасна…

— Само не ми казвайте, че е било грешка, той е подслушвал на вратата!

— Остави ме да се доизкажа, моля те. — Дъмбълдор изчака Хари да кимне отсечено, сетне продължи: — Професор Снейп е допуснал ужасна грешка. Вечерта, когато е подслушал първата половина от пророчеството на професор Трелони, още е бил на служба при Лорд Волдемор. Съвсем естествено е побързал да каже на господаря си какво е чул, защото то го е засягало в изключителна степен. Той обаче не е знаел — няма откъде да е знаел — кое момче Волдемор ще преследва оттук нататък и че родителите, които ще погуби в убийственото си издирване, са хора, които професор Снейп е познавал, че това са майка ти и баща ти…

Хари безрадостно се засмя.

— Мразел е баща ми, както мразеше Сириус! Не ви ли е направило впечатление, професоре, че хората, които Снейп мрази, рано или късно умират?

— Нямаш представа, Хари, какво разкаяние изпитваше професор Снейп, когато разбра как Лорд Волдемор е разтълкувал пророчеството. Убеден съм, че няма друго нещо в живота му, за което да съжалява повече, и че именно това е причината да се завърне…

— Но той е много добър оклумант, нали, сър? — рече Хари, чийто глас трепереше от усилието му да говори спокойно. — Нима Волдемор не е убеден, че Снейп е на негова страна, дори сега? Професоре… откъде сте толкова сигурен, че Снейп е на наша страна?

Известно време Дъмбълдор продължи да мълчи — имаше вид на човек, който се опитва да вземе решение. Накрая каза:

— Сигурен съм. Имам пълно доверие на Сивиръс Снейп.

Няколко минути Хари си поемаше дълбоко въздух, за да се поуспокои. Не се получи.

— Е, аз пък му нямам доверие! — заяви той точно толкова силно, както преди. — И в момента крои направо под носа ви нещо заедно с Драко Малфой, а вие пак…

— Вече го обсъдихме, Хари — рече Дъмбълдор и този път гласът му отново прозвуча непреклонно. — Изложих ти мнението си.

— Тази вечер напускате училището, а съм готов да се обзаложа, че дори не сте предвидил възможността Снейп и Малфой да решат…

— Да решат какво? — вдигна Дъмбълдор вежди. — В какво точно ги подозираш?

— Аз… те кроят нещо! — отговори Хари, при което дланите му се свиха в юмруци. — Професор Трелони току-що е ходила в Нужната стая, за да скрие бутилките си от шери, и е чула Малфой да вряска ликуващо! Той се опитва да поправи там нещо опасно и мен ако питате, най-после е успял, а вие смятате просто да си излезете от училището, без да…

— Достатъчно! — спря го Дъмбълдор. Каза го съвсем спокойно, но въпреки това Хари тутакси замълча — усети, че накрая е прекрачил някаква недоловима граница. — Нима смяташ, че докато отсъствах тази година, бих допуснал дори един-единствен път да оставя училището незащитено? Не съм го допуснал. Тази вечер, след като тръгна, ще бъдат взети допълнителни мерки за сигурност. Много те моля, Хари, само не намеквай, че гледам през пръсти на безопасността на своите ученици.

— И през ум не ми е минавало… — смотолеви леко засрамен Хари, но Дъмбълдор отново го прекъсна.

— Не желая да обсъждаме повече този въпрос.

Хари преглътна неизречените думи, уплашен, че е стигнал твърде далеч и е пропилял възможността да отиде с Дъмбълдор, директорът обаче продължи:

— Искаш ли да дойдеш с мен тази вечер?

— Да — беше моменталният отговор.

— Чудесно, слушай тогава. — Дъмбълдор се изправи в цял ръст. — Вземам те със себе си при едно условие: да се подчиняваш незабавно и безусловно на всяка заповед, която ти дам.

— Разбира се.

— Постарай се да ме разбереш, Хари. Говоря ти, че трябва да изпълняваш и заповеди като „бягай“, „скрий се“, „върни се“. Обещаваш ли?

— Аз… да, разбира се.

— Ако ти кажа да се скриеш, ще го направиш ли?

— Да.

— Ако ти кажа да бягаш, ще се подчиниш ли?

— Да.

— Ако ти кажа да ме оставиш и да се спасяваш, ще ме послушаш ли?

— Аз…

— Ще ме послушаш ли, Хари?

Известно време двамата се гледаха.

— Да, сър.

— Чудесно! Тогава иди да вземеш мантията невидимка и след пет минути ме чакай във входната зала.

Дъмбълдор се обърна и погледна през пламналия прозорец: сега слънцето се беше превърнало в рубиненочервено сияние на хоризонта. Хари излезе бързо от кабинета и се спусна по спираловидната стълба. Изведнъж съзнанието му стана странно ясно. Той знаеше какво да направи.

Когато се върна в общата стая, Рон и Хърмаяни седяха заедно.

— Какво иска Дъмбълдор? — попита веднага Хърмаяни. — Добре ли си, Хари? — допълни тя разтревожена.

— Нищо ми няма — потвърди кратко той и профуча покрай тях.

Хукна нагоре по стълбите и нахълта в спалното помещение, където отвори рязко куфара, извади Хитроумната карта и чифт навити на клъбце чорапи. После се завтече обратно надолу по стълбите и влезе на бегом в общата стая, като се закова пред изумените Рон и Хърмаяни.

— Нямам много време — обясни задъхано Хари. — Дъмбълдор мисли, че съм дошъл да си взема мантията невидимка. Слушайте сега…

Разказа им набързо къде отива и защо. Не спря нито когато Хърмаяни ахна от ужас, нито когато Рон го засипа с припрени въпроси: двамата можеха и по-късно да обсъдят подробно всичко.

— Разбрахте ли какво означава това? — завърши Хари. — Довечера Дъмбълдор няма да бъде тук и Малфой отново ще има зелена улица да направи каквото е замислил. Не, изслушайте ме! — изсъска той ядосано, защото и Рон, и Хърмаяни проявиха признаци, че искат да го прекъснат. — Сигурен съм, че в Нужната стая е ликувал именно Малфой. Вземи… — Хари пъхна в ръката на Хърмаяни Хитроумната карта. — Дръжте го под око, дръжте под око и Снейп. Привлечете когото успеете и от ВОДА. Хърмаяни, ония галеони, с които се свързвахме, още не са изгубили вълшебната си сила, нали? Дъмбълдор обеща да наложи в училището още по-строги мерки за сигурност, но щом и Снейп е забъркан, той знае каква е защитата на Дъмбълдор и как да я преодолее… обаче не очаква, че вие ще го следите, нали?

— Хари… — подхвана Хърмаяни с неимоверно разширени от ужас очи.

— Нямам време за спорове! — спря я Хари. — Вземи и това… — пъхна той чорапите в ръцете на Рон.

— Благодаря — рече той. — Ъъъ… но защо са ми чорапи?

— Чорапи не ти трябват, трябва ти онова, което е увито в тях — Феликс Фелицис. Разделете си го тримата с Джини. Поздрави я от мен. Е, тръгвам, Дъмбълдор ме чака…

— Недей! — викна Хърмаяни, защото Рон извади благоговейно малката стъкленичка със златиста отвара. — На нас не ни трябва, вземи я ти, не се знае на какво ще се натъкнеш.

— Аз ще се оправя, нали съм с Дъмбълдор! — успокои я Хари. — Искам вие да сте добре… не ме гледай така, Хърмаяни, хайде, чао…

И забърза обратно през дупката в портрета към входната зала.

Дъмбълдор чакаше пред дъбовата врата. Обърна се, когато Хари излезе тичешком на най-горното каменно стъпало — едва си поемаше въздух и отстрани в хълбока го прорязваше остра болка.

— Бих искал да си сложиш мантията невидимка — каза Дъмбълдор и изчака Хари да се заметне с нея, после добави: — Чудесно! Тръгваме ли?

Без да губи и миг, той заслиза по външното каменно стълбище в пътно наметало, което почти не помръдваше в застиналия летен въздух. Хари забърза до него под мантията невидимка, още не можеше да си поеме дъх и беше плувнал в пот.

— Но какво ще си помислят, професоре, когато ви видят, че заминавате? — попита той, защото отново се беше сетил за Малфой и Снейп.

— Че отивам да пийна нещо в Хогсмийд — обясни ведро Дъмбълдор. — Понякога наминавам при Розмерта, случва се да посетя и „Свинската глава“… или поне така изглежда. Това е един от най-добрите начини да прикриеш накъде всъщност си поел.

Тръгнаха в сгъстяващия се здрач по алеята. Въздухът беше изпълнен с уханието на топла трева, на езерна вода и на дим от накладен с дърва огън, идващ откъм къщата на Хагрид. На Хари му беше трудно да повярва, че са се отправили към нещо опасно и страшно.

— Професоре — подхвана той тихо, когато пред тях изникна портата в долния край на алеята, — ще се магипортираме ли?

— Да — потвърди Дъмбълдор. — Сега, струва ми се, вече знаеш как да се магипортираш?

— Да — каза Хари, — но нямам разрешително.

Усети, че е най-добре да бъде откровен: само това оставаше — да провали всичко, като се озове на стотина-двеста километра от мястото, накъдето бяха тръгнали!

— Нищо, пак ще ти помогна — успокои го Дъмбълдор. Излязоха от портата и закрачиха в потъналия в сумрак безлюден път за Хогсмийд. Докато вървяха, се мръкваше все повече, а щом излязоха на главната улица в селото, вече беше паднала истинска нощ. От прозорците над магазините мигаха светлинки и когато наближиха „Трите метли“, Дъмбълдор и Хари чуха хрипливи викове.

— И да не влизаш повече! — изкрещя Мадам Розмерта, след като изхвърли един размъкнат магьосник. — О, Албус, здравей… много късно…

— Добър вечер, Розмерта, добър вечер… извинявай, но отивам в „Свинската глава“… Ей, да не се разсърдиш, днес просто искам по-спокойна обстановка…

След миг те завиха и тръгнаха по една от пресечките, където табелата на „Свинската глава“ поскърцваше, въпреки че не духаше и най-лек ветрец. За разлика от „Трите метли“ кръчмата май беше съвсем празна.

— Не е нужно да влизаме — пошушна Дъмбълдор, докато се оглеждаше. — Важното е да не ни види никой… а сега допри длан върху ръката ми, Хари. Не се налага да стискаш силно, аз само ще те направлявам. Броя до три: едно… две… три…

Хари се обърна. Веднага го обзе ужасното усещане, че го промушват през тънък гумен маркуч, той не можеше да диша, всяка частица от него сякаш бе подложена на непоносим натиск и точно когато си мислеше, че ще се задуши, невидимите обръчи се разхлабиха, той се изправи сред хладния мрак и дълбоко пое от свежия солен въздух.