Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 212 гласа)

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
СРЕБРО И ОПАЛИ

Къде ли беше Дъмбълдор, какво ли правеше? През следващите няколко седмици Хари зърна директора само два пъти. Сега вече той рядко се хранеше в Голямата зала и Хари беше сигурен: Хърмаяни е права и Дъмбълдор отсъства дни наред от училището. Дали беше забравил за уроците, които беше обещал да дава на Хари? Беше обяснил, че те водят към нещо, свързано с пророчеството, и Хари се бе почувствал по-спокоен и насърчен, а сега му се струваше, че са го изоставали.

В средата на октомври дойде първото посещение в Хогсмийд през този срок. Хари се беше питал дали ще им разрешат и занапред да ходят в селото, при положение че мерките за сигурност около училището бяха затегнати, но с радост научи, че посещенията не са отменени. Винаги беше приятно да поизлязат за няколко часа от замъка.

Хари се събуди рано сутринта в деня за посещението. Оказа се, че навън има буря, и той реши да убие времето до закуска, като почете от стария учебник „Отвари за напреднали“. Нямаше навика да се излежава и да си чете учебниците. Както Рон твърдеше с основание, подобно поведение беше неприлично при всеки с изключение на Хърмаяни, която в това отношение просто си беше особена. Хари обаче смяташе, че „Отвари за напреднали“ на Нечистокръвния принц едва ли може да се причисли към учебниците. Колкото повече изучаваше книгата, толкова повече осъзнаваше какво богатство е заложено вътре не само във вид на полезни съвети и директни указания за приготвянето на отварите, с които Хари си беше спечелил възхищението на Слъгхорн, но и на разни заклинания и магийки, сътворени с голямо въображение и набързо описани в полетата. Заради зачеркнатите думи и поправките Хари беше стигнал до извода, че Принца ги е измислил сам.

Вече беше опитал някои от заклинанията му. Имаше едно, от което ноктите на краката растяха възмутително бързо (Хари го беше приложил в коридора на Краб — с доста забавни последици), от друго пък езикът се залепваше за небцето (Хари го беше правил два пъти под всеобщи аплодисменти на нищо неподозиращия Аргус Филч), но най-полезно може би беше заклинанието „Муфлиато“[1], при което ушите на човека до теб се изпълват с бучене с неустановен произход, а ти можеш да си говориш на воля в часовете, без да те чуват. Единствено Хърмаяни не смяташе тези магийки за забавни, гледаше Хари строго и неодобрително и изобщо не разговаряше с него, ако той приложеше „Муфлиато“ на някого наоколо.

Сега, както си седеше в леглото, той обърна настрани учебника, за да разгледа по-отблизо драснатите набързо указания за заклинание, което очевидно бе затруднило донякъде Принца. Много от думите бяха зачеркнати и поправени, но накрая в ъгълчето на страницата беше сместено:

Левикорпус[2] (бслв)

Вятърът и суграшицата блъскаха неумолимо по прозорците, а Невил хъркаше шумно. Хари се взря в буквите в скоби. „Бслв“… сигурно означаваше „безсловесно“. Хари се съмняваше, че ще успее да направи точно това заклинание, понеже още се затрудняваше с безсловесните магии и Снейп не пропускаше да му го натяква всеки час по защита срещу Черните изкуства. От друга страна, поне дотук Принца се беше оказал много по-полезен учител от Снейп.

Хари замахна напосоки с магическата си пръчка, обърна върха нагоре и каза наум: „Левикорпус!“

— Ооооооох!

Блесна светлина и стаята се изпълни с гласове: всички се събудиха от писъка на Рон. Хари се стресна и запокити учебника, а Рон увисна с главата надолу във въздуха, сякаш глезенът му беше закачен на невидима кука.

— Извинявай! — изкрещя Хари, Дийн и Шеймъс се запревиваха от смях, а Невил, който беше паднал от леглото, се изправи от пода. — Чакай… Ей сега ще те пусна долу…

Вдигна опипом учебника и го запрелиства уплашен, като се опитваше да намери страницата — накрая я откри и разчете думата, сбутана под заклинанието. Замоли се това да е съответното контразаклинание, максимално се съсредоточи и си помисли: „Либеракорпус!“[3]

И този път блесна светлина и Рон се свлече като чувал с картофи на леглото.

— Извинявай! — гузно повтори Хари, а Дийн и Шеймъс продължаваха да се кикотят.

— Утре… — простена глухо Рон — предпочитам да навиеш будилника.

Докато се облекат и за всеки случай си сложат по няколко от ръчно плетените пуловери на госпожа Уизли, докато вземат наметалата, ръкавиците и шаловете, Рон вече се беше посъвзел от стъписването и беше решил, че новото заклинание на Хари е страшно забавно — толкова забавно, че когато седнаха да закусват, той тутакси разказа за случилото се и на Хърмаяни.

— … после пак блесна светлина и аз се приземих върху леглото! — ухили се Рон и си взе от наденичките.

През цялото време, докато й разправяше, Хърмаяни дори не се усмихна, а накрая се извърна с ледено неодобрение към Хари.

— Това заклинание да не би случайно да е пак от онзи твой учебник по отвари? — попита тя.

Хари се начумери.

— Винаги си мислиш най-лошото.

— Оттам ли е?

— Ами… да, но какво от това?

— Значи си решил просто ей тъй да пробваш непознато, написано на ръка заклинание и да видиш какво ще стане.

— Какво като е написано на ръка? — възкликна Хари и предпочете да не отговаря на останалата част от въпроса.

— Ами вероятно не е одобрено от Министерството на магията — напомни Хърмаяни. — Освен това — добави тя, защото Хари и Рон завъртяха очи нагоре, — вече започвам да си мисля, че този твой Принц не е бил цвете за мирисане.

И Хари, и Рон й се развикаха веднага.

— Ама това беше шега! — отсече Рон, докато изпразваше бутилката кетчуп върху наденичките. — Най-обикновена шега, Хърмаяни, какво толкова!

— Страхотна шега, няма що — да увесваш хората с главата надолу! — възкликна Хърмаяни. — Кой влага време и сили да измисля такива заклинания?

— Фред и Джордж — сви рамене Рон, — това им е стихията. А също така… ъъъ…

— Баща ми — добави Хари.

Току-що се беше сетил.

— Моля? — викнаха в един глас Рон и Хърмаяни.

— Баща ми е използвал това заклинание — повтори Хари. — Аз… Лупин ми каза.

Последното не беше истина: Хари беше видял как баща му прави заклинанието на Снейп, но не беше споделил с Рон и Хърмаяни за това свое пътешествие в мислоема. Сега обаче му хрумна една прекрасна възможност. Ами ако Нечистокръвния принц беше…

— Дори и баща ти да е прилагал заклинанието, Хари — каза Хърмаяни, — той не е единственият. В случай че си забравил, видяхме и доста други да го използват… Да увесват хора във въздуха. И те да се реят безпомощно, както спят.

Хари се вторачи в нея. Със свито сърце си спомни какво бяха направили смъртожадните на финала на Световното първенство по куидич. Рон му се притече на помощ.

— Онова беше друго — заяви той невъзмутимо. — Те злоупотребяваха със заклинанието. А Хари и баща му просто се шегуват. Ти, Хърмаяни, не го харесваш този Принц, защото е по-добър от теб по отвари — допълни той, като я сочеше най-сериозно с една от наденичките.

— Това няма нищо общо — възрази поруменяла тя. — Просто смятам, че е крайно безотговорно да започнеш да правиш заклинания, които дори не знаеш за какво служат. И престани да говориш за тоя „Принц“, сякаш му е титла — обзалагам се, че това е някакъв глупав прякор, и лично за мен този тип е много подозрителен.

— Откъде ти хрумна! — разгорещи се Хари. — Ако той се е канел да става смъртожаден, нямаше да се хвали, че е „Нечистокръвен“, нали?

Още докато го изричаше, си спомни, че баща му е бил чистокръвен, но реши сега да не мисли за това и да отложи притесненията за по-късно…

— Не може всички смъртожадни да са чистокръвни, вече не останаха толкова потомствени магьосници — заинати се Хърмаяни. — Лично аз съм на мнение, че повечето са нечистокръвни, но се представят за чистокръвни. Те мразят само мъгълокръвните и с удоволствие биха вербували на своя страна теб и Рон.

— За нищо на света не биха допуснали аз да стана смъртожаден! — възмути се Рон, а парчето наденица, което беше забучил на вилицата и размахваше пред лицето на Хърмаяни, отхвърча и удари Ърни Макмилън по главата. — Всички в семейството ми са родоотстъпници! Според смъртожадните това е точно толкова ужасно, както и да си мъгълокръвен.

— Да, и мен биха ме посрещнали с отворени обятия — заяде се Хари. — Щяхме да станем първи приятели, ако не се чудеха как да ме убият.

При тези думи Рон се засмя, дори Хърмаяни се усмихна от немай-къде, но точно в този момент се появи Джини, която отклони вниманието.

— Ей, Хари, казаха ми да ти предам това.

Беше пергаментов свитък, върху който с познат тънък наклонен почерк беше написано името му.

— Благодаря ти, Джини… За следващия урок с Дъмбълдор — обясни той на Рон и Хърмаяни, след като разгъна пергамента и набързо прегледа написаното. — В понеделник вечерта! — Изведнъж Хари се почувства щастлив и му олекна. — Искаш ли да дойдеш с нас в Хогсмийд, Джини?

— Отивам с Дийн… може и да се видим там — отговори тя и им махна за довиждане.

Филч беше застанал както обикновено до огромната дъбова порта и проверяваше по списъка имената на получилите разрешение да отидат в Хогсмийд. Проверката течеше по-бавно и от друг път, защото пазачът по три пъти претърсваше всеки с тайносензора си.

— Чудо голямо, ако ИЗНАСЯМЕ Тъмни предмети! — подвикна Рон и огледа притеснен дългия тънък тайносензор. — Би трябвало да проверявате какво ВНАСЯМЕ.

Заради дързостта беше удостоен с още няколко ръчкания с тайносензора и когато излязоха на вятъра и суграшицата, още се въсеше.

Не беше никак приятно да вървят към Хогсмийд. Хари омота с шала долната половина на лицето си, но оголената част скоро изтръпна и поруменя като ожулена. По пътя за селото беше пълно с ученици, превити одве срещу хапещия вятър. Не веднъж и два пъти Хари се питаше дали нямаше да си прекарат по-добре в топлата обща стая, а когато най-после стигнаха в Хогсмийд и видяха, че магазинчето за шегички на Зонко е заковано с дъски, той го изтълкува като потвърждение, че при това посещение не им е писано да се забавляват. Рон посочи с дебелата си ръкавица към „Меденото царство“, което милостиво беше отворено, Хари и Хърмаяни тръгнаха с усилие след него и влязоха в препълнената сладкарница.

— Слава Богу! — потрепери Рон, когато ги обгърна топлият въздух с дъх на карамелчета. — Дайте да си седим тук цял следобед.

— Хари, момчето ми! — избоботи глас зад тях.

— О, не! — простена той.

Тримата се обърнаха и видяха професор Слъгхорн, който беше с огромна кожена шапка и палто със същата кожена яка, стискаше голям плик със захаросани ананаси и заемаше поне една четвърт от сладкарницата.

— Хари, вече пропусна три от скромните ми вечери! — заяви Слъгхорн, като радушно забучи пръст в гърдите му. — А така не може, момчето ми, настоявам да присъстваш и ти! Госпожица Грейнджър се забавлява добре, нали?

— Да — потвърди безпомощно Хърмаяни, — наистина беше…

— Е, защо не дойде и ти, Хари? — попита настойчиво Слъгхорн.

— Имах тренировки по куидич, професоре — отговори Хари и наистина всеки път, когато Слъгхорн му беше пращал украсена с лилава панделка малка покана, той имаше насрочена тренировка.

При тази стратегия Рон не беше изоставен и те обикновено се смееха заедно с Джини, като си представеха как Хърмаяни е затворена в едно помещение с Маклагън и Забини.

— Е, след такава усърдна работа със сигурност очаквам да спечелите първия мач! — заяви Слъгхорн. — Но малко отдих и забавление не вредят на никого. Е, какво ще кажеш за понеделник вечерта, в такова време едва ли ще тръгнете да тренирате…

— Не мога, професоре, в понеделник вечерта трябва… ъъъ… трябва да се явя при професор Дъмбълдор.

— Пак нямам късмет! — престорено се завайка Слъгхорн. — Но не можеш да ми се изплъзваш вечно, Хари!

После им махна царствено за довиждане и с клатушкане излезе от сладкарницата, без да обръща почти никакво внимание на Рон, сякаш той бе изложена на витрината карамелизирана хлебарка.

— Не мога да повярвам, че пак се измъкна! — ахна Хърмаяни. — Не е чак толкова ужасно… понякога дори е забавно… — След това обаче тя забеляза изражението на Рон. — Я, вижте… получили са захарни пера „Блаженство“… човек може да си ги ближе с часове!

Доволен, че Хърмаяни е сменила темата, Хари прояви много по-голямо любопитство към новите свръхдълги захарни пера, отколкото му беше присъщо. Рон обаче пак си остана тъжен и само сви рамене, когато Хърмаяни го попита къде иска да отидат.

— Да идем в „Трите метли“ — предложи Хари. — Ще се посгреем.

Отново омотаха лицата си с шаловете и излязоха от сладкарницата. След сладостната топлина в „Меденото царство“ хапливият вятър сякаш забиваше ножове в кожата им. Улицата не беше много оживена, никой не спираше да си побъбри, всички бързаха да стигнат час по-скоро там, където отиваха. Изключение правеха само двама мъже, които бяха застанали точно пред „Трите метли“. Единият беше много висок и слаб и след като се взря с присвити очи през мокрите си очила, Хари позна кръчмаря от другата пивница в Хогсмийд — „Свинската глава“. Когато тримата с Рон и Хърмаяни се приближиха, кръчмарят пристегна още повече наметалото около врата си и си тръгна, оставяйки по-ниския мъж да върти нещо в ръце. Бяха само на няколко крачки от него, когато Хари го разпозна.

— Мъндънгус!

Ниският мъж с криви крака и дълга чорлава рижа коса подскочи и изпусна вехтия си куфар, който се отвори с трясък и отвътре се изсипаха неща, каквито може да се видят по витрини на вехтошари.

— О, Хари, здрасти! — поздрави Мъндънгус Флечър, като изключително неуспешно се опита да звучи нехайно. — Е, няма да те задържам.

Той приклекна и се зае да събира съдържанието на куфара с вид на човек, който бърза да се махне възможно по-скоро.

— Тези неща продаваш ли ги? — полюбопитства Хари, докато го гледаше как припряно вдига от земята разни вехтории.

— Да, да, и аз трябва някак да свързвам двата края — потвърди Мъндънгус. — Дай ми го!

Рон се беше навел и беше вдигнал някакъв сребърен предмет.

— Я чакай — проточи Хари. — Вижда ми се познато…

— Благодаря! — рече Мъндънгус, грабна бокала от ръката на Рон и го пъхна обратно в куфара. — Е, до скоро… АУУУ!

Хари беше хванал Мъндънгус за гърлото и го беше долепил до стената на кръчмата. Както го държеше здраво с едната ръка, с другата извади магическата си пръчка.

— Хари! — изпищя Хърмаяни.

— Взел си го от къщата на Сириус! — заяви Хари досами лицето на Мъндънгус и усети неприятна застояла миризма на тютюн и алкохол. — Върху него е семейният герб на Блек.

— Аз… не… ама какво? — запръска слюнка Мъндънгус, който постепенно ставаше морав.

— Какво си направил, а? В нощта, когато той загина, си се върнал в къщата и си я обрал, така ли? — изръмжа Хари.

— Аз… не…

— Дай ми го!

— Хари, недей! — изкрещя Хърмаяни, защото Мъндънгус започна да посинява.

Чу се трясък и Хари усети как ръцете му отхвърчат от врата на Мъндънгус. Като се опитваше да си поеме въздух и пръскаше слюнка, мъжът грабна куфара от земята, после… ПУК! — и се магипортира.

Хари изруга колкото му глас държи и се завъртя кръгом, за да види къде е изчезнал Мъндънгус.

— ВРЪЩАЙ СЕ ВЕДНАГА, КРАДЛИВ…

— Няма смисъл, Хари. — Тонкс беше изникнала сякаш отдън земя, мишата й коса беше мокра от суграшицата. — Мъндънгус сигурно вече е в Лондон. Няма смисъл да го викаш.

— Задигнал е вещи на Сириус! Задигнал ги е!

— Да, но въпреки това не бива да стоиш на студа — каза Тонкс, която посрещна съвсем невъзмутимо новината.

Изпрати ги с поглед, докато влизаха в „Трите метли“. Вътре Хари избухна:

Задигнал е вещи на Сириус!

— Знам, Хари, но престани да крещиш, хората те гледат — пошушна Хърмаяни. — Иди седни, аз ще донеса нещо за пиене.

Хари още не можеше да си намери място от яд, когато след няколко минути Хърмаяни се върна на масата с три бутилки бирен шейк.

— Орденът не може ли да го озапти тоя Мъндънгус! — с яростен шепот попита Хари двамата си приятели. — Когато е в щабквартирата, не могат ли поне да го спрат да не отмъква всичко, което не е заковано?

— Шшшт! — каза отчаяна Хърмаяни и се огледа, за да се убеди, че никой не слуша. В ъгъла седяха двама магьосници, които с голям интерес зяпаха Хари, а Забини се беше подпрял на една колона наблизо. — И аз бих се подразнила, Хари, знам, че краде твои вещи…

Хари се задави с бирения шейк — изобщо беше забравил, че сега домът на площад „Гримолд“ номер дванайсет е негов.

— Да, мои вещи! — отсече той. — Нищо чудно, че не му стана приятно, като ме видя! Ще кажа на Дъмбълдор какво върши, Мъндънгус се страхува само от него.

— Добре ще направиш — прошепна Хърмаяни, очевидно доволна, че е започнал да се успокоява. — Какво гледаш, Рон?

— А, нищо — отговори той и побърза да извърне очи от тезгяха, Хари обаче знаеше, че приятелят му се опитва да привлече погледа на снажната хубава кръчмарка Мадам Розмерта, към която отдавна хранеше нежни чувства.

— Предполагам, че „нищото“ е отишло отзад, за да донесе още огнено уиски — заяде се Хърмаяни.

Рон не обърна внимание на хапливата й забележка и продължи да отпива от бирения шейк с вид, който изглежда смяташе за достолепно мълчание. Хари се замисли за Сириус и че той всъщност е мразел тези сребърни бокали. Хърмаяни барабанеше с пръсти по масата и местеше поглед между Рон и тезгяха.

Щом Хари изпи и последните капки бирен шейк от бутилката, тя каза:

— Е, да приключваме и да се прибираме в училището?

Двете момчета кимнаха. Изобщо не беше забавно, а и времето се разваляше все повече. Отново пристегнаха около раменете си наметалата и си сложиха шаловете и ръкавиците, после излязоха заедно с Кейти Бел и една нейна приятелка от кръчмата и тръгнаха след тях по главната улица. Докато крачеха през замръзналия сняг към „Хогуортс“, мислите на Хари го отнесоха при Джини. Не я бяха срещнали, защото тя сигурно си седеше на топло заедно с Дийн в уютната сладкарница на Мадам Пудифут — любимото заведение на щастливо влюбените. Той се свъси, сведе глава, за да не го шиба фъртуната, и продължи нататък с усилие.

След известно време забеляза, че гласовете на Кейти Бел и приятелката й, които вятърът донасяше до тях, са станали по-високи и свадливи. Хари присви очи към силуетите им, които почти не се виждаха. Двете момичета се караха за нещо, което Кейти държеше в ръката си.

— Не е твоя работа, Лийни! — тросна се Кейти.

Завиха по пътя и гъстият сняг, който се сипеше бързо, замъгли очилата на Хари. Точно когато той вдигна ръка да ги избърше с ръкавицата Лийни сграбчи пакета, който Кейти стискаше, а Кейти го дръпна и той падна на земята.

В миг Кейти се извиси във въздуха, но не като Рон, увиснала смешно с главата надолу, сякаш някой я държи за глезена, а изящно, с разперени като за полет ръце. И въпреки това имаше нещо страшно, нещо зловещо… Вятърът развяваше яростно косата й, очите й обаче бяха затворени, а по лицето й не се четеше нищо. Хари, Рон, Хърмаяни и Лийни се бяха заковали на място и гледаха.

После, на около два метра от земята, Кейти нададе ужасяващ писък. Очите й се отвориха рязко, но каквото и да виждаше, каквото и да чувстваше, то явно й причиняваше нетърпима болка. Кейти пищеше и пищеше, Лийни също се разкрещя и се вкопчи в глезените й в опит да я смъкне обратно на земята. Хари, Рон и Хърмаяни се завтекоха да й помогнат — щом хванаха Кейти за краката, тя се свлече отгоре им, а Хари и Рон успяха да я хванат, макар че момичето се загърчи и им беше трудно да го удържат. Пуснаха я на земята, където Кейти се замята с писъци — със сигурност не можеше да познае никого от тях.

Хари се огледа — наоколо нямаше жива душа.

— Стойте тук! — викна той на другите сред воя на халата. — Отивам да доведа някого на помощ.

Хукна презглава към училището. Никога не беше виждал някой да се държи като Кейти и не проумяваше каква е причината. Като зави по пътя, се сблъска с нещо, което приличаше на грамаден мечок, изправен на задни лапи.

— Хагрид! — рече запъхтян Хари, измъквайки се от живия плет, където беше паднал.

— Хари! — ахна Хагрид, по чиито вежди и брада се беше напластил сняг, както и по дебелото му мъхнато палто от боброви кожи. — Тъкмо ходих на гости на Гроп, много добре се е подредил, направо няма да…

— Хагрид, там има ранен или застигнат от проклятие, или…

— К’во? — попита Хагрид, като се наведе, за да може да чуе сред развилнелия се вятър.

— Има застигнат от проклятие! — ревна момчето.

— От проклятие ли? Кой… Нали не е Рон? Или Хърмаяни?

— Не, не те… Кейти Бел… насам…

Двамата хукнаха надолу по пътя. Скоро съгледаха групичката — Кейти още се гърчеше и пищеше на земята, а Рон, Хърмаяни и Лийни се опитваха да я успокоят.

— Назад! — изкрещя Хагрид. — Дайте да я видя!

— Нещо й стана! — изхлипа Лийни. — И аз не знам какво…

Хагрид се взря за миг в Кейти, после — без да каже и дума — се наведе, грабна я на ръце и хукна с нея към замъка. След малко пронизителните писъци на момичето заглъхнаха и се чуваше само тътенът на фъртуната.

Хърмаяни отиде при ридаещата приятелка на Кейти и я прегърна.

— Казваш се Лийни, нали?

Момичето кимна.

— Внезапно ли стана?

— Да, когато онзи пакет там се разкъса — изхлипа Лийни и посочи вече мократа от снега кафява амбалажна хартия, с която беше увит пакетът — в него се виждаше нещо, което проблясваше в зеленикави оттенъци.

Рон се надвеси с протегната ръка, Хари обаче я сграбчи и дръпна приятеля си.

Не го докосвай!

Приклекна. От пакета се подаваше красива огърлица от опали.

— Виждал съм я и преди — обясни Хари, без да сваля очи от накита. — Преди цяла вечност беше изложена в магазина на Боргин и Бъркс. На етикета пишеше, че е прокълната. Кейти сигурно я е пипнала. — Той вдигна очи към Лийни, която вече трепереше неудържимо. — Откъде я е взела?

— Точно затова се скарахме. Кейти се върна с нея от тоалетната в „Трите метли“. Каза, че била изненада за някого в „Хогуортс“ и тя трябвало да я предаде. Изглеждаше много странно, докато ми обясняваше… О, не, о, не, готова съм да се обзаложа, че са й направили проклятието Империус, а аз така и не съм разбрала!

Лийни отново избухна в ридания и се разтресе. Хърмаяни леко я потупа по рамото.

— Не спомена ли кой й я е дал?

— Не… не искаше… казах й, че се държи глупаво и да не носи това нещо в училището, но тя си знаеше нейното и… и тогава аз се опитах да изтръгна пакета от ръцете й… и… и…

Лийни изхлипа отчаяно.

— Хайде да се прибираме в училището — подкани Хърмаяни, без да сваля ръка от рамото й. — Тъкмо ще разберем как е Кейти. Идвате ли?

Хари се подвоуми за миг, после смъкна шала от лицето си и без да обръща внимание на ахването на Рон, покри внимателно огърлицата с него и я вдигна.

— Трябва да я покажем на Мадам Помфри — обясни той.

Докато двамата с Рон вървяха след момичетата по пътя, Хари мислеше трескаво. Щом навлязоха в парка на замъка, той вече не можеше да се сдържа и заговори:

— Малфой знае за огърлицата. Преди четири години беше изложена в една витрина в „Боргин и Бъркс“, видях как я разглеждаше внимателно, докато се криех от него и баща му. Ето какво е купил онзи ден, когато го проследихме! Спомнил си е за огърлицата и е отишъл да я вземе!

— Не знам, Хари… — поколеба се Рон. — В магазина на Боргин и Бъркс влизат всякакви… пък и нали онова момиче каза, че Кейти е донесла огърлицата от момичешката тоалетна?

— Каза, че когато Кейти се е върнала от тоалетната, огърлицата вече е била у нея, а не че я е взела оттам…

— Макгонъгол! — предупреди Рон.

Хари вдигна очи. Професор Макгонъгол слизаше забързано през вихрушката по каменните стъпала, за да ги посрещне.

— Хагрид съобщи, че вие четиримата сте видели какво се е случило с Кейти Бел. Незабавно горе в кабинета ми, ако обичате! Какво държиш, Потър?

— Нещото, което Кейти е докоснала — отвърна Хари.

— Господи! — възкликна Макгонъгол и с разтревожен вид взе пакета от Хари. — Не, недейте, Филч, те са с мен! — добави тя припряно, защото пазачът затътрузи бързо крака към тях от другия край на входната зала, вдигнал високо тайносензора. — Занесете незабавно тази огърлица на професор Снейп, но внимавайте да не я докосвате, нека стои увита в шала!

Хари и останалите тръгнаха след професор Макгонъгол нагоре по стълбището и влязоха в кабинета й. Покритите с мокър сняг прозорци дрънчаха в рамките си и въпреки огъня, който пукаше в камината, в помещението беше много студено. Професор Макгонъгол затвори вратата и шеметно заобиколи писалището, после застана с лице към Хари, Рон, Хърмаяни и Лийни, която още хлипаше.

— Е? — попита тя рязко. — Какво стана?

Като се запъваше и често спираше в опит да преглътне сълзите, Лийни разказа как Кейти е отишла в тоалетната на „Трите метли“ и когато се върнала, носела ненадписания пакет; освен това се държала някак странно и двете се скарали дали е редно Кейти да се съгласява да пренася пратки, без да знае какво има в тях, а накрая започнали да дърпат пакета и той се разкъсал. Сега вече Лийни беше толкова разстроена, че от нея не можеше да се изтръгне и дума повече.

— Добре, Лийни — каза професор Макгонъгол, но не строго, — иди, ако обичаш, в болничното крило, нека Мадам Помфри ти даде нещо за уплаха.

След като момичето излезе от кабинета, професор Макгонъгол отново се обърна към Хари, Рон и Хърмаяни.

— Какво се случи, когато Кейти пипна огърлицата?

— Издигна се във въздуха — отговори Хари преди другите. — А после се разпищя и се свлече на земята. Професоре, мога ли да се видя с професор Дъмбълдор?

— Директорът, Потър, отсъства до понеделник — обясни изненадана жената.

— Отсъства ли? — повтори гневно Хари.

— Да, Потър, отсъства! — кисело натърти професор Макгонъгол. — Но съм сигурна, че каквото имаш да казваш за тази ужасна история, можеш да го кажеш и на мен.

Хари се поколеба за стотна от секундата. Професор Макгонъгол не беше човек, пред когото може да бъдеш откровен: макар да изглеждаше по-страховит в много отношения, Дъмбълдор все пак беше по-склонен да изслуша предположенията, дори и да звучаха налудничаво. Сега обаче въпросът беше на живот и смърт и не беше време Хари да мисли дали няма да му се присмеят.

— Смятам, професоре, че огърлицата е била дадена на Кейти от Драко Малфой.

Рон, който седеше от едната му страна, си потърка носа, очевидно притеснен, от другата му страна Хърмаяни плъзна крака по пода, сякаш искаше да се отдръпне на известно разстояние от него.

— Обвинението ти е много тежко, Потър — заяви стъписана професор Макгонъгол след кратко мълчание. — Разполагаш ли с някакви доказателства?

— Не — отговори Хари, — но…

И й разказа как са проследили Малфой до „Боргин и Бъркс“ и са подслушали разговора между него и Боргин.

След разказа професор Макгонъгол изглеждаше леко объркана.

— Значи Малфой е занесъл нещо на поправка в „Боргин и Бъркс“, така ли?

— Не, професоре, само питаше Боргин как да поправи нещо, което не носеше със себе си. Но това не е толкова важно, по-важното е, че купи нещо и според мен това беше огърлицата…

— Видяхте ли Малфой да си тръгва от магазина с такъв пакет?

— Не, професоре, той каза на Боргин да му го запази в магазина…

— Но, Хари, Боргин попита Малфой дали не иска да го вземе със себе си и той каза „не“… — прекъсна го Хърмаяни.

— Очевидно защото не е искал да докосва огърлицата — ядосано обясни Хари.

— Всъщност попита „Как ще го пренеса по улицата?“ — напомни момичето.

— Е, не върви момче да носи огърлица — намеси се и Рон.

— Ох, Рон! — възкликна отчаяна Хърмаяни. — Тя щеше да бъде увита, така че Малфой да не я докосва, пък и той преспокойно можеше да я скрие под мантията си, за да не я види никой! Според мен онова, което Малфой запази в „Боргин и Бъркс“, е шумно или обемисто, нещо, за което е знаел, че ще привлече вниманието, ако го понесе по улицата… Освен това — продължи по-високо тя, да не би Хари да я прекъсне — аз попитах Боргин за огърлицата, не помните ли? Видях я, когато влязох вътре, за да опитам да разбера какво е запазил Малфой. А Боргин само ми каза цената и не спомена да е продадена или нещо такова…

— Е, ти го направи много нескопосано. Боргин се досети за около пет секунди какво целиш и разбира се, не ти е казал… А и Малфой е могъл да прати някой друг да вземе огърлицата, щом…

— Достатъчно! — прекъсна ги професор Макгонъгол, когато Хърмаяни вбесена отвори уста да възрази. — Признателна съм ти, Потър, че ми разказа всичко това, но не можем да посочим с обвинителен пръст господин Малфой само защото е ходил в магазина, откъдето може би е купена и огърлицата. Същото навярно важи за стотици хора…

— И аз това му казах — промърмори Рон.

— Пък и тази година сме въвели изключително строги мерки за сигурност и се съмнявам, че е било възможно огърлицата да попадне без наше знание в училището…

— Но…

— Освен това — продължи професор Макгонъгол с ужасния вид на човек, който смята разговора за приключен, — днес господин Малфой не е ходил в Хогсмийд.

Хари я зяпна разгромен.

— Откъде знаете, професоре?

— Знам, защото изтърпяваше наказание при мен. Два пъти поред се явява без домашно по трансфигурация. И така, Потър, благодаря ти, че сподели с мен съмненията си — рече тя, докато минаваше с решителна крачка покрай тях, — но трябва да се кача в болничното крило и да проверя как е Кейти Бел. Приятен ден на всички!

Професор Макгонъгол отвори вратата на кабинета. Те нямаха друг избор, освен безмълвно да минат покрай нея.

Хари беше сърдит на двамата си приятели, че са застанали на нейна страна, но въпреки това се почувства длъжен да се включи, когато те започнаха да обсъждат случилото се.

— И на кого според вас Кейти е трябвало да даде огърлицата? — попита Рон, докато се качваха по стълбите за общата стая.

— Знам ли! — отвърна Хърмаяни. — Но който и да е бил, размина му се на косъм. Никой не би могъл да отвори пакета, без да докосне огърлицата.

— Може да е за кого ли не — отбеляза Хари. — За Дъмбълдор… Смъртожадните с удоволствие биха се отървали от него, той вероятно е сред първите им набелязани цели. Или за Слъгхорн… Дъмбълдор смята, че Волдемор наистина е искал да го привлече на своя страна, и сега смъртожадните едва ли са особено доволни, че се е присъединил към Дъмбълдор. Или…

— Или за теб — напомни смутено Хърмаяни.

— Не, не е била за мен — възрази Хари. — Кейти можеше просто да се обърне на пътя и да ми я даде. Вървяхме след тях още от „Трите метли“. Много по-логично е да ми връчи пакета извън „Хогуортс“, където Филч претърсва всеки и на излизане, и на влизане. Защо ли Малфой я е накарал да внесе огърлицата в замъка?

— Хари, Малфой изобщо не е ходил в Хогсмийд! — направо тропна с крак Хърмаяни, толкова беше отчаяна.

— В такъв случай е използвал съучастник — натърти Хари. — Краб или Гойл… или ако се замисли човек — някой друг смъртожаден. Сега, откакто се присъедини към тях, вероятно има много по-верни приятелчета от Краб и Гойл.

Рон и Хърмаяни си размениха погледи, които красноречиво казваха: „С него не може да се излезе на глава.“

— Супа топчета — почти викна Хърмаяни, когато стигнаха при Дебелата дама.

Портретът се разтвори, за да ги пусне в общата стая. Вътре беше пълно с народ и миришеше на мокри дрехи — заради лошото време мнозина явно се бяха върнали рано от Хогсмийд. Никой обаче не се впусна да обсъжда уплашен и да прави догадки: новината за Кейти очевидно още не се беше разпространила.

— Всъщност, като се замисля, нападението не е от най-коварните — отбеляза Рон и нехайно избута един първокурсник, за да се настани на хубавия фотьойл до огъня. — Проклятието дори не проникна в замъка. Не бих казал, че е обмислено добре.

— Прав си — съгласи се Хърмаяни, като на свой ред го избута от фотьойла и отново го предложи на първокурсника. — Изобщо не е обмислено.

— И откога Малфой се числи към великите световни мислители? — попита Хари.

И Рон, и Хърмаяни не му отговориха.

Бележки

[1] От „muffle“ (англ.) — „заглушавам“. — Б.пр.

[2] От „levo“ (лат.) — „повдигам“, и „corpus“ (лат.) — „тяло“. — Б.пр.

[3] От „libero“ (лат.) — „освобождавам“, и „corpus“ (лат.) — „тяло“. — Б.пр.