Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 212 гласа)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
ЖАЛНАТА ПЕСЕН НА ФЕНИКСА

— Ела, Хари…

— Не.

— Не може да стоиш тука, Хари… Айде, ела…

— Не.

Не искаше да се отделя от Дъмбълдор, не искаше да ходи никъде. Ръката на Хагрид върху рамото му трепереше. После друг глас каза:

— Ела, Хари.

Беше го хванала много по-малка и по-топла ръка, която го теглеше нагоре. Без дори да се замисля, той се подчини на повика. Чак когато тръгна невиждащо през множеството, усети във въздуха едва доловимото ухание на цветя и си даде сметка, че това е Джини, която го водеше обратно към замъка. Блъснаха го гласове, които той не разбираше, нощта беше раздрана от вопли, викове и вой, ала Хари и Джини продължиха нататък и тръгнаха нагоре по стъпалата за входната зала; някъде покрай Хари плаваха лица, хората се взираха в него, шепнеха недоумяващо, а докато двамата вървяха към мраморното стълбище, рубините на „Грифиндор“ блещукаха като капки кръв по пода.

— Отиваме в болничното крило — обясни Джини.

— Не съм ранен — възрази Хари.

— Така нареди Макгонъгол. Всички са там — Рон и Хърмаяни, и Лупин, всички…

В гърдите му отново се размърда страх: беше забравил за безжизнените тела, които бе оставил след себе си.

— Кой още е загинал, Джини?

— Не се притеснявай, никой от нашите.

— Но Черния знак… Малфой спомена, че се е препънал в труп…

— Препънал се е в Бил, но той си е добре, жив е.

Ала в гласа й имаше нещо, което — както Хари усети — не вещаеше добро.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна… е… малко разкъсвания, нищо повече. Нападнал го е Грейбек. Мадам Помфри каза, че… че няма вече да е същият… — Гласът на Джини трепна едва доловимо. — Всъщност още не знаем какви ще бъдат последиците… нали Грейбек си е върколак, макар че в момента не се е преобразил.

— Но другите… по земята имаше още тела.

— Невил е в болничното крило, ала според Мадам Помфри ще се възстанови напълно, професор Флитуик е бил повален и е изгубил съзнание, но и той е добре, лека-полека идва на себе си. Напира да се качи да нагледа учениците от „Рейвънклоу“. Загинал е един смъртожаден, бил е покосен от смъртоносно проклятие, каквито онзи грамаден блондин запращаше във всички посоки… Ако не беше у нас твоята отвара Феликс, Хари, сигурно до един щяхме да загинем, а така сякаш всичко ни подминаваше…

Бяха стигнали в болничното крило и след като влязоха, Хари видя, че Невил лежи на легло до вратата и явно спи. Рон, Хърмаяни, Луна, Тонкс и Лупин се бяха струпали при друго легло в дъното. Чуха, че вратата се отваря, и всички вдигнаха очи. Хърмаяни се завтече към Хари и го прегърна, Лупин също тръгна с разтревожен вид към него.

— Добре ли си, Хари?

— Нищо ми няма… как е Бил?

Никой не отговори. Хари погледна през рамото на Хърмаяни и видя върху възглавницата на Бил неузнаваемо лице, наръфано и обезобразено дотолкова, че изглеждаше гротескно. Мадам Помфри мажеше раните му с някакво зелено мазило с остра миризма. Хари си спомни, че с магическата си пръчка Снейп е изцерил с лекота раните на Малфой, нанесени от заклинанието „Сектумсемпра“.

— Не можете ли да ги излекувате с някаква магия? — попита той старшата сестра.

— На такива рани не действат заклинания — обясни Мадам Помфри. — Опитах всичко, което знам, ала за ухапване от върколак няма лек.

— Да де, но той не е нахапан по пълнолуние — напомни Рон, който така се беше вторачил в лицето на брат си, сякаш можеше да го накара само с поглед да оздравее. — Грейбек не се е преобразил на върколак, значи и Бил няма да… да стане истински…

Той несигурно погледна Лупин.

— Не, не мисля, че Бил ще бъде истински върколак — увери го той, — това обаче не означава, че няма да има някакво заразяване. Тези рани са прокълнати. Едва ли дори ще зараснат напълно и… и от сега нататък Бил може да проявява някои вълчи наклонности.

— Но Дъмбълдор навярно знае нещо, което ще подейства — продължи Рон. — Къде е той? Бил се би с тези маниаци по негова заповед, Дъмбълдор му е длъжник, не може да го остави в това състояние…

— Рон… Дъмбълдор е мъртъв — каза Джини.

— Не! — възкликна Лупин и премести див поглед от Джини към Хари, сякаш се надяваше той да я опровергае, но когато това не се случи, Лупин се свлече на стола до леглото на Бил и захлупи лице върху дланите си.

Никога дотогава Хари не го беше виждал да губи самообладание и изпита чувството, че е нахълтал в нещо лично, което не е предназначено за чужди очи, затова се извърна към Рон и с мълчалив поглед потвърди думите на Джини.

— Как е умрял? — прошепна Тонкс. — Как е станало?

— Снейп го уби — отвърна Хари. — Бях там, видях го с очите си. Върнахме се на кулата на астрономическата обсерватория, защото Черния знак беше отгоре… Дъмбълдор не се чувстваше добре, нямаше сили, но според мен разбра, че това е капан, когато чухме стъпки — някой тичаше нагоре по стълбите. Направи ми магия за тяловкочанясване, не бях в състояние да сторя нищо, бях под мантията невидимка… и тогава през вратата нахълта Малфой, който го обезоръжи със заклинание…

Хърмаяни запуши устата си с длани, Рон простена. Устните на Луна затрепериха.

— Дойдоха още смъртожадни и после Снейп… Снейп го уби. Авада Кедавра.

Хари нямаше сили да продължи.

Мадам Помфри избухна в сълзи. Никой не й обърна внимание, освен Джини, която изшътка:

— Слушайте!

Старшата сестра се задави и с широко отворени очи долепи пръсти до устните си. Някъде в мрака пееше феникс така, както Хари не беше чувал никога: покъртителна жална песен, неописуемо красива. И както му се беше случвало веднъж с песента на феникса, Хари почувства, че музиката е не някъде навън, а вътре в него: това беше собствената му печал, превърната с вълшебство в песен, която огласяше парка и струеше през прозорците на замъка.

Той не знаеше колко са стояли така и са я слушали, нито защо болката им сякаш се е попритъпила, след като са чули звука на покрусата си, но явно беше минало доста време, когато накрая вратата на болничното крило се отвори и при тях влезе професор Макгонъгол. Подобно на всички останали, и по нея личаха следи от неотдавнашната битка: по лицето й имаше драскотини и мантията й беше разкъсана.

— Моли и Артър ще дойдат всеки момент — съобщи професор Макгонъгол и магията на музиката се разсея: всички трепнаха, сякаш се бяха отърсили от транс, пак се извърнаха към Бил или избърсаха очи и поклатиха глава. — Хари, какво е станало? Според Хагрид ти си бил с професор Дъмбълдор, когато той… когато се е случило. Хагрид твърди, че професор Снейп бил замесен в някакъв…

— Снейп уби Дъмбълдор — отсече Хари.

Тя го гледа известно време, сетне залитна опасно, а Мадам Помфри, която изглежда се беше поокопитила, се спусна, измагьоса от въздуха стол и сложи Макгонъгол да седне.

— Снейп — повтори едва чуто Макгонъгол и се свлече на стола. — Всички се чудехме… но той винаги… му е имал доверие… Снейп… не мога да повярвам!

— Снейп беше изключителен оклумант — напомни Лупин с груб глас, с какъвто говореше рядко. — Винаги сме го знаели.

— Но Дъмбълдор се кълнеше, че е на наша страна! — пророни Тонкс. — Винаги съм смятала, че той знае за Снейп нещо, за което ние дори не подозираме…

— Винаги е намеквал, че има железни основания да му вярва — прошепна и професор Макгонъгол, която бършеше ъгълчетата на плувналите си в сълзи очи с носна кърпа, поръбена с кант на шотландски карета. — Искам да кажа, че… при живота на Снейп… хората, разбира се, неминуемо се питаха… но Дъмбълдор ми каза недвусмислено, че Снейп е бил напълно искрен в разкаянието си… не искаше да чуе и дума срещу него!

— Интересно какво ли му е казал Снейп, за да го убеди — включи се и Тонкс.

— Аз знам — рече Хари и всички се извърнаха да го погледнат. — Снейп е съобщил на Волдемор информацията, заради която той е тръгнал да преследва майка ми и баща ми. После Снейп е обяснил на Дъмбълдор, че изобщо не е знаел какво прави, че наистина съжалява за стореното и не може да си прости, задето те са мъртви.

— И Дъмбълдор се е хванал? — възкликна недоумяващо Лупин. — Повярвал е, че Снейп съжалява за смъртта на Джеймс? Снейп мразеше Джеймс…

— Презираше и майка ми — напомни Хари, — защото е била мъгълка… наричал я е „мътнород“…

Никой не го попита откъде знае. Всички бяха потресени и ужасени и се опитваха да преглътнат чудовищната истина за случилото се.

— Аз съм виновна — завайка се ненадейно професор Макгонъгол. Изглеждаше объркана и мачкаше мократа носна кърпа. — Аз. Тази вечер пратих Филиус да доведе Снейп, да го повика да ни помогне! Ако не бях предупредила Снейп какво става, той може би никога нямаше да се присъедини към смъртожадните. Според мен едва ли е знаел, че са тук, докато Филиус не му е казал, може да не е и подозирал, че те ще се появят.

— Нямаш никаква вина, Минерва — твърдо каза Лупин. — Всички се нуждаехме от помощ, радвахме се, че Снейп ще дойде всеки момент…

— Значи когато се е появил по време на битката, се е присъединил към смъртожадните? — попита Хари, защото искаше да научи и най-малката подробност за двуличието и падението на Снейп и трескаво събираше още и още причини, за да го мрази и да се закълне да му отмъсти.

— Не знам как точно стана — отвърна отчаяна професор Макгонъгол. — Всичко е толкова объркано… Дъмбълдор ни каза, че излиза за няколко часа, и помоли през това време да дежурим по коридорите на училището, за всеки случай… към нас щяха да се присъединят Ремус, Бил и Нимфадора… и ние наистина излязохме да дежурим. Всичко изглеждаше мирно и спокойно. Всички тайни проходи навън от училището бяха под наблюдение. Знаехме, че никой не може да проникне и по въздух. На всички входове в замъка бяха направени мощни заклинания. И досега не проумявам как смъртожадните са успели да влязат…

— Аз знам как — намеси се Хари и обясни накратко за изчезващия сандък и за шкафа, който върви в комплект с него, и как между тях се образува магически път. — Проникнали са през Нужната стая.

Почти против волята си той премести поглед от Рон към Хърмаяни, които изглеждаха сломени.

— Обърках всичко, Хари — призна си мрачно Рон. — Направихме каквото ни каза: проверихме Хитроумната карта, но не открихме никъде върху нея Малфой, затова решихме, че сто на сто е в Нужната стая, и тримата с Джини и Невил се качихме да го причакаме… той обаче ни се изплъзна.

— Застанахме на пост пред Нужната стая и някъде около час по-късно Малфой излезе отвътре — продължи Джини. — Беше сам, стискаше оная ужасна съсухрена ръка…

— Ръката на славата — поясни Рон. — Свети само на онзи, който я държи, нали помниш?

— И така — допълни Джини, — Малфой явно е искал да се убеди, че хоризонтът е чист, преди да пусне в замъка смъртожадните, защото веднага щом ни видя, хвърли нещо във въздуха и всичко потъна в непрогледен мрак…

— Перуански прах за внезапен мрак — уточни горчиво Рон. — От магазина на Фред и Джордж. Трябва да си поговоря с тях, за да внимават повече на кого какво продават.

— Опитахме всичко — „Лумос“, „Инсендио“… — продължи Джини. — Нищо не разсейваше мрака и единственото, което можехме да направим, беше да се опитаме да излезем опипом от коридора, а през това време чувахме как някой притичва покрай нас. Малфой обаче явно виждаше благодарение на онази ръка и ги направляваше, а ние не смеехме да приложим проклятие или заклинание от страх да не се поразим взаимно… и докато стигнем в осветен коридор, онези вече бяха офейкали.

— Добре че Рон, Джини и Невил ни срещнаха почти веднага и ни казаха какво се е случило — намеси се хрипливо и Лупин. — След броени минути открихме смъртожадните, бяха се запътили към кулата на астрономическата обсерватория. Малфой изглежда не беше очаквал, че и други стоят на пост, при всички положения запасите му от прах за внезапен мрак се бяха изчерпали. Влязохме в схватка с тях, те се пръснаха и ние ги подгонихме. Гибън, единият от смъртожадните, се отскубна и се насочи към стълбите на кулата…

— За да сложи Черния знак ли? — попита Хари.

— Така изглежда, те явно се бяха уговорили още преди да излязат от Нужната стая — каза Лупин. — Но на Гибън изглежда не му се е искало да чака сам горе Дъмбълдор, защото след малко се върна долу тичешком, включи се в битката и беше поразен от смъртоносното проклятие, с което аз току-що се бях разминал на косъм.

— И така, Рон е дежурил заедно с Джини и Невил пред Нужната стая, а ти? — попита Хари, като се обърна към Хърмаяни.

— Аз стоях на пост пред кабинета на Снейп — прошепна тя с блеснали от сълзите очи, — бяхме двете с Луна. Чакахме цяла вечност отпред и не се случи нищо… не знаехме какво става горе, Рон беше взел със себе си Хитроумната карта… вече наближаваше полунощ, когато професор Флитуик дотича долу в подземията. Крещеше нещо за смъртожадни в замъка, според мен дори не забеляза, че ние с Луна сме там… направо нахълта в кабинета на Снейп и го чухме как му вика да тръгне с него, после чухме силен трясък и Снейп изхвърча от стаята и ни видя, и… и…

— И какво? — подкани Хари.

— Бях толкова глупава, Хари! — отговори с писклив шепот Хърмаяни. — Снейп ни каза, че професор Флитуик бил припаднал и да влезем да се погрижим за него, докато той… докато той отидел да помогне в битката със смъртожадните… — Засрамена, тя скри с ръце лицето си и продължи да говори през пръсти, така че гласът й бе съвсем приглушен: — Влязохме в кабинета, за да проверим дали можем да помогнем на професор Флитуик, и го заварихме в несвяст на пода… и… о, сега е толкова очевидно, Снейп явно го беше вцепенил, а ние, Хари, не се сетихме… изобщо не се сетихме, пуснахме Снейп да ни се изплъзне!

— Нямате никаква вина — взе да ги успокоява Лупин. — Ако не сте се подчинили, Хърмаяни, ако сте се опитали да попречите на Снейп, той навярно е щял да ви убие и двете.

— И така, когато Снейп се е качил — продължи Хари и си го представи как тича с издута черна мантия нагоре по мраморното стълбище и пътем вади магическата си пръчка — и е намерил мястото на битката…

— Бяхме в много тежко положение, губехме — пророни Тонкс. — Гибън беше покосен, но останалите смъртожадни явно бяха готови да се сражават не на живот, а на смърт. Невил беше ранен, Бил беше изпохапан от Грейбек… всичко беше потънало в мрак… във всички посоки летяха проклятия… малкият Малфой беше изчезнал сякаш вдън земя, явно се беше промъкнал и се беше качил по стълбите в кулата… после и други смъртожадни се втурнаха подире му, но един препречи стълбите зад тях със заклинание… Невил се завтече към него, ала беше отхвърлен във въздуха…

— Никой не можеше да проникне — продължи Рон, — а онзи грамаден смъртожаден продължаваше да запраща във всички посоки проклятия, които отскачаха от стените и ние едва се разминавахме с тях…

— По едно време изникна и Снейп — допълни Тонкс, — ала след това и той изчезна…

— Видях го, че тича към нас, но точно тогава грамадният смъртожаден насочи към мен проклятие, с което се разминах на сантиметри, наведох се и не съм разбрала какво е станало нататък — обясни Джини.

— Аз пък видях как Снейп минава на бегом направо през преградата, направена със заклинание, сякаш нея изобщо я няма — добави Лупин. — Опитах се да го догоня, ала точно като Невил бях отхвърлен назад…

— Очевидно е направил заклинание, каквото ние не сме знаели — прошепна Макгонъгол. — В края на краищата… преподаваше защита срещу Черните изкуства… а аз предположих, че просто бърза да догони смъртожадните по стълбата към кулата…

— Да, бързал е да ги догони — отбеляза яростно Хари, — но за да им помогне, а не за да ги спре… и съм готов да се обзаложа, че трябва да имаш Черния знак, за да минеш през препятствието… И какво стана, когато той се върна долу?

— Едрият смъртожаден тъкмо беше изстрелял заклинание, от което половината таван се срути, освен това развали проклятието, препречило стълбите — отговори Лупин. — Всички ние… поне онези, които още бяхме на крака… се завтекохме натам, а когато Снейп излезе заедно с момчето от прахоляка, никой от нас не ги нападна…

— Просто ги пуснахме да минат — допълни глухо Тонкс, — мислехме, че смъртожадните ги гонят… след миг те също се появиха заедно с Грейбек, отново избухна схватка… по едно време ми се стори, че Снейп крещи нещо, но така и не чух какво…

— Извика „Всичко приключи“ — каза Хари. — Вече е бил извършил каквото е имал да върши.

Всички замълчаха. Жалната песен на Фоукс още огласяше тъмния парк отвън. Докато тя кънтеше във въздуха, в главата на Хари нахлуха неканени горчиви мисли… Дали са прибрали тялото на Дъмбълдор от подножието на кулата? Какво ще правят с него? Къде ще го положат? Той стисна юмруци в джобовете си. Усети до кокалчетата на дясната си ръка студена бучка — фалшивия хоркрукс.

Вратата на болничното крило се отвори рязко, при което всички подскочиха: в стаята влязоха господин и госпожа Уизли, следвани от Фльор, по чието красиво лице се четеше ужас.

— Моли… Артър… — възкликна професор Макгонъгол, като бързо стана от стола и се втурна да ги посрещне. — Толкова съжалявам…

— Бил! — простена госпожа Уизли и подмина шеметно професор Макгонъгол, защото беше зърнала обезобразеното лице на сина си. — О, Бил!

Лупин и Тонкс също побързаха да се изправят и да се отдръпнат, за да сторят място на господин и госпожа Уизли да се доближат до леглото. Госпожа Уизли се наведе над сина си и долепи устни до окървавеното му чело.

— Казвате, че го е нападнал Грейбек? — попита отчаян господин Уизли, обръщайки се към професор Макгонъгол. — Но той не се е преобразил на върколак. Какво означава това? Какво ще стане с Бил?

— Още не знаем — отговори професор Макгонъгол, като гледаше безпомощно Лупин.

— Вероятно ще остане някаква зараза, Артър — обясни той. — Случаят е странен, може би няма друг такъв… не знаем как ще се държи Бил, когато се събуди…

Госпожа Уизли взе от Мадам Помфри мазилото с гадната миризма и се зае да го нанася върху раните на Бил.

— А Дъмбълдор… — продължи господин Уизли. — Минерва… вярно ли е, че…

Когато професор Макгонъгол кимна, Хари усети, че Джини се доближава до него, и я погледна. Леко присвитите й очи бяха приковани във Фльор, която се бе вторачила в Бил със застинало изражение на лицето.

— Дъмбълдор го няма вече — пророни господин Уизли, но госпожа Уизли не виждаше нищо друго, освен най-големия си син, и се разрида, а сълзите й се застичаха по обезобразеното лице на Бил.

— Е, не е толкова важно как изглежда… не е болка за… за умиране… но като малък беше толкова к… красив… винаги е бил много красив… а и смяташе да се жени…

— За какво говорриш? — намеси се внезапно на висок глас Фльор. — Как така е смятал да се жени?

Госпожа Уизли се сепна и вдигна мокро от сълзите лице.

— Ами… исках да кажа само, че…

— Нима мислиш, че Бил вече няма да иска да се ожени за мен? — попита настойчиво Фльор. — Мислиш, че зарради тези ухапвания няма вече да ме обича?

— Не, друго имах предвид…

— Ще ме обича, ще видиш! — отсече Фльор, като се изправи в цял ръст и отметна назад дългата си, прилична на грива сребриста коса. — Иска се нещо повече от въррколак, за да попрречи на Бил да ме обича!

— Ами да, сигурна съм в това — съгласи се госпожа Уизли, — но си мислех, че сега… след като той…

— Мислеше си, че аз няма да искам да се омъжа за него? Или може би си се надявала? — попита с разширени ноздри Фльор. — Изобщо не ме вълнува как изглежда! Аз съм достатъчно кррасива и за двамата, нали? Всички тези белези показват, че моят съпрруг е хррабър! И дай на мен! — добави тя разпалено, като изтласка встрани госпожа Уизли и грабна от ръцете й мазилото.

Госпожа Уизли се отдръпна назад при мъжа си и загледа изключително заинтригувано как Фльор промива раните на Бил. Никой не каза нищо, а Хари не смееше и да помръдне. Като всички останали чакаше взрива.

— Пралеля ни Мюриъл — подхвана след дълго мълчание госпожа Уизли — има много красива диадема… изработена от таласъми… сигурна съм, че ще успея да я убедя да ни я даде за сватбата. Тя много обича Бил, а диадемата ще изглежда страхотно в косата ти.

— Благодарря — сковано рече Фльор. — Сигуррна съм, че ще бъде пррелестно.

Хари не видя как точно е станало, но след миг двете жени вече плачеха и се прегръщаха. Направо изумен, той се запита дали светът не е полудял и се обърна към Рон, който беше не по-малко смаян от него, а Джини и Хърмаяни се спогледаха стреснато.

— Виждаш ли? — каза измъчен глас. Тонкс се беше втренчила в Лупин. — Бил е нахапан, а тя пак иска да се омъжи за него! За нея това не е важно!

— Различно е — възрази Лупин, като едва мърдаше устни — изведнъж се беше стегнал. — Бил няма да бъде върколак като върколаците. Случаите са напълно…

— Но за мен също не е важно, наистина! — възкликна Тонкс, като сграбчи Лупин отпред за мантията и го разтресе. — Казвала съм ти хиляди пъти…

В този миг Хари проумя какво са означавали Покровителят на младата жена и мишата й коса, защо когато беше чула слуховете, че Грейбек е нападнал някого, тя бе дотичала при Дъмбълдор — Тонкс не се беше влюбила в Сириус…

— Аз също съм ти казвал хиляди пъти — рече Лупин, без да я поглежда в очите, забил поглед в земята, — че съм прекалено стар за теб, прекалено беден… прекалено опасен…

— А аз все ти повтарях, Ремус, че това са смешни приказки — намеси се госпожа Уизли иззад рамото на Фльор, която потупа по гърба.

— Не са смешни — знаеше си своето Лупин. — Тонкс заслужава някой млад и здрав.

— Да, но тя иска теб — подсмихна се господин Уизли. — Пък и младите и здрави мъже, Ремус, невинаги остават такива — махна той тъжно към сина си, който лежеше между тях.

— Сега… не е време да го обсъждаме — каза Лупин, като избягваше погледите им и се озърташе отчаяно. — Дъмбълдор е мъртъв…

— Дъмбълдор щеше да бъде по-щастлив от всеки друг, ако знаеше, че на света има малко повече любов — отсече професор Макгонъгол точно когато вратата на болничното отделение се отвори и вътре влезе Хагрид.

Малкото от лицето му, което се виждаше между косата и брадата, беше мокро от сълзите и подпухнало, великанът ридаеше неудържимо с голяма захабена носна кърпа в ръка.

— Аз таквоз… аз го направих, професоре — задави се той. — П… пренесох го. Професор Спраут прати дечурлигата по креватите. Професор Флитуик още лежи долу, ама рече, че щял да се оправи ей сегичка, а професор Слъгхорн съобщи, че в министерството са уведомени.

— Благодаря ти, Хагрид — каза професор Макгонъгол, която веднага се беше изправила и сега се обърна да погледне насъбралите се около леглото на Бил. — Трябва да посрещна хората от министерството. — Много те моля, Хагрид, предай на ръководителите на домове — нека Слъгхорн поеме „Слидерин“ — да се явят незабавно в кабинета ми. Ще ми се да присъстваш и ти.

Хагрид кимна, после се обърна и излезе с тежка крачка от стаята, а Макгонъгол погледна Хари.

— Преди да се срещна с тях, бих искала да поговоря набързо с теб. Ела, ако обичаш…

Хари стана и промърмори на Рон, Хърмаяни и Джини:

— До скоро.

После излезе след професор Макгонъгол от болничното крило. Коридорите отвън бяха безлюдни, чуваше се само далечната песен на феникса. Трябваше да минат доста минути, докато Хари забележи, че вървят не към кабинета на професор Макгонъгол, а на Дъмбълдор, и още няколко секунди, докато се сети, че тя, разбира се, е заместник-директор… сега очевидно бе станала директор… и стаята зад грозилището вече бе нейна…

Без да продумват, се качиха по подвижното спираловидно стълбище и влязоха в овалния кабинет. Хари не знаеше какво е очаквал — може би че помещението ще е с черни драперии и дори че тялото на Дъмбълдор ще е положено там. А кабинетът си изглеждаше точно както преди няколко часа, когато двамата с Дъмбълдор бяха поели оттук: сребърните уреди по масичките с вретенообразни крака изпускаха с жужене клъбца дим, мечът на Грифиндор зад стъклената витрина проблясваше на лунната светлина, Разпределителната шапка си стоеше на лавицата зад писалището. Но поставката на Фоукс беше празна, фениксът продължаваше да пее в парка жалната си песен. И още — към редиците на мъртвите директори и директорки на „Хогуортс“ се беше присъединил нов портрет… Дъмбълдор се беше сгърбил в златната рамка над писалището с очилата с форма на полумесеци, закрепени на гърбавия му нос, и изглеждаше умиротворен и ведър.

След като стрелна с очи портрета, професор Макгонъгол направи странно движение сякаш за да се стегне, после заобиколи писалището и погледна Хари с изопнато сбръчкано лице.

— Бих искала да знам какво правихте двамата с професор Дъмбълдор, след като излязохте от училището — рече тя.

— Не мога да ви кажа, професоре — отвърна Хари.

Беше очаквал въпроса и бе подготвил отговора. Точно тук, в същата тази стая, Дъмбълдор му беше казал да не доверява с какво точно се занимават по време на уроците на никого, освен на Рон и Хърмаяни.

— Може би е важно, Хари — допълни професор Макгонъгол.

— Да, важно е, много важно, но той ми заръча да не казвам на никого.

Професор Макгонъгол го погледна вторачено.

— Потър! — Хари забеляза обръщението на фамилно име. — В светлината на това, че професор Дъмбълдор е мъртъв, би трябвало да видиш, че положението донякъде се е променило…

— Не съм на същото мнение — сви рамене той. — Професор Дъмбълдор никога не ми е казвал да преставам да изпълнявам нарежданията му, в случай че умре.

— Но…

— Но има едно нещо, което е редно да знаете, преди да дойдат от министерството. Мадам Розмерта е под въздействието на проклятието Империус, помагала е на Малфой и на смъртожадните, точно така огърлицата и медовината с отровата…

— Розмерта ли? — ахна невярващо професор Макгонъгол, но преди да е продължила, на вратата зад тях се почука и в кабинета бавно влязоха професор Спраут, професор Флитуик и професор Слъгхорн, следвани от Хагрид, който продължаваше да хлипа безутешно и едрото му тяло се тресеше от мъка.

— Снейп! — възкликна Слъгхорн, който изглеждаше най-сломен от всички и беше пребледнял и плувнал в пот. — Снейп! А аз съм му преподавал! Мислех си, че го познавам!

Ала още преди някой да е отговорил, някъде високо от стената се обади рязък глас: току-що върху празното платно се беше завърнал блед като болник вълшебник с къс черен перчем.

— Минерва, след броени секунди министърът ще бъде тук, току-що се магипортира от министерството.

— Благодаря, Евърард — рече професор Макгонъгол и побърза да се обърне към учителите. — Докато министърът не е пристигнал, искам да обсъдим какво да правим с „Хогуортс“ — обясни тя задъхано. — Лично аз не съм убедена, че училището трябва да отвори врати и догодина. Това, че един от колегите ни е убил директора, е позорно петно в историята на „Хогуортс“. Какъв ужас!

— Сигурна съм, че Дъмбълдор би искал училището да остане отворено — възрази професор Спраут. — Смятам, че ако дори един-единствен ученик пожелае да се завърне, училището трябва да остане отворено за него.

— Но дали след всичко това ще имаме и един ученик? — попита Слъгхорн, който се беше заел да попива с копринена носна кърпа потта, избила по челото му. — Родителите ще поискат да задържат децата си у дома и не бих казал, че ги виня. Лично аз не смятам, че в „Хогуортс“ сме изложени на по-голяма опасност, отколкото другаде, но човек не може да очаква и майките да са на същото мнение. Те ще настояват всички в семейството да бъдат заедно, съвсем естествено си е.

— Съгласна съм — подкрепи го професор Макгонъгол. — А и няма да е вярно да твърдим, че Дъмбълдор никога не е предвиждал при определени обстоятелства училището да бъде закрито. Когато Стаята на тайните беше отворена отново, той обмисляше дали да не затворим училището, а трябва да отбележа, че убийството на професор Дъмбълдор ще всее повече смут, отколкото мисълта, че в подземията на замъка се спотайва чудовището на Слидерин…

— Трябва да се допитаме до настоятелите — изписука професор Флитуик, който имаше голяма синина на челото, но иначе изглеждаше невредим след припадъка в кабинета на Снейп. — Трябва да се придържаме към установения ред. Не бива да вземаме прибързани решения.

— Ти, Хагрид, не каза нищо — рече професор Макгонъгол. — Какво е твоето мнение, трябва ли „Хогуортс“ да остане отворен?

Хагрид, който през целия разговор беше хлипал нечуто в голямата захабена носна кърпа, вдигна подпухнали червени очи и изграчи:

— Не знам, професоре… нека решат ръководителите на домове и директорът…

— Професор Дъмбълдор винаги е ценял мнението ти — напомни благо професор Макгонъгол, — същото важи и за мен.

— Е, аз оставам — заяви Хагрид; от ъгълчетата на очите му се търкаляха едри сълзи, които се стичаха в сплъстената му брада. — Тука ми е домът, живея тука, откак съм станал на тринайсет. И ако има малчугани, които искат да ги уча, аз ще го правя. Но… не знам… „Хогуортс“ без Дъмбълдор…

Той се задави и отново се скри зад носната кърпа, след което настъпи мълчание.

— Чудесно — рече професор Макгонъгол, като погледна през прозореца към парка, за да провери дали не се задава министърът, — в такъв случай съм съгласна с Филиус, че е най-правилно да се допитаме до настоятелите, които ще вземат окончателното решение. Колкото до извозването на учениците по домовете им… колкото по-рано, толкова по-добре. Ако се наложи, бихме могли да уредим експрес „Хогуортс“ да дойде още утре…

— Ами погребението на Дъмбълдор? — обади се най-накрая и Хари.

— Хм… — рече професор Макгонъгол с треперлив глас, позагубила малко от деловитостта си. — Знам… знам, че волята на Дъмбълдор е да намери последен покой тук, в „Хогуортс“…

— При това положение ще бъде погребан тук, нали? — попита разгорещено Хари.

— Ако от министерството сметнат за уместно — отговори професор Макгонъгол. — Никой от останалите директори и директорки не е…

— Никой от останалите директори и директорки не е дал повече на училището — изръмжа Хагрид.

— „Хогуортс“ трябва да бъде последната спирка на Дъмбълдор — подкрепи го професор Флитуик.

— Точно така — присъедини се и професор Спраут.

— В такъв случай — намеси се отново Хари — не бива да изпращате учениците по домовете преди погребението. Те ще искат да си вземат…

Думите заседнаха на гърлото му, но професор Спраут довърши вместо него:

— Последно сбогом.

— Добре казано — изписука професор Флитуик. — Наистина много добре! Учениците ни трябва да отдадат последна почит, така е редно. След това ще уредим да бъдат извозени до домовете си.

— Подкрепям предложението — изкряска професор Спраут.

— Вероятно… и аз го подкрепям — каза доста развълнуван Слъгхорн, а Хагрид само изхлипа задавено в знак на съгласие.

— Идва — оповести внезапно професор Макгонъгол, загледана надолу към парка. — Министърът… както виждам, води и делегация…

— Свободен ли съм, професоре? — попита веднага Хари.

Нямаше никакво желание тази вечер да се вижда с Руфъс Скримджър и да бъде подлаган на разпит от него.

— Да, върви — пусна го професор Макгонъгол, — бързо.

Тя отиде при вратата и я отвори. Хари забърза надолу по спираловидната стълба и по безлюдния коридор, беше оставил мантията невидимка на кулата в астрономическата обсерватория, но сега тя не му трябваше, по коридорите нямаше никого, нямаше ги дори Филч, Госпожа Норис и Пийвс. Той не срещна жива душа, докато не стигна в коридора за общата стая на „Грифиндор“.

— Вярно ли е? — попита Дебелата дама, когато Хари се приближи. — Истина ли е? Дъмбълдор… мъртъв?

— Да — каза той.

Дебелата дама нададе вопъл и без да чака паролата, се дръпна, за да го пусне.

Както Хари беше подозирал, общата стая беше претъпкана. Докато той се прекачваше през дупката в портрета, всички се умълчаха. Хари видя, че Дийн и Шеймъс седят наблизо с още неколцина души: това означаваше, че в спалнята няма никой или почти никой.

Без да разговаря с когото и да било, без изобщо да ги поглежда, Хари направо прекоси стаята и се качи в момчешката спалня.

Както се беше надявал, Рон го чакаше — седеше още напълно облечен на леглото. Хари също седна на своя креват с балдахин и за секунди двамата само се гледаха.

— Говори се, че ще затворят училището — подхвана Хари.

— Лупин ми каза, че наистина ще го закрият — отвърна Рон.

Известно време мълчаха.

— Е, и? — пошушна Рон много тихо, сякаш мебелите можеха да ги подслушват. — Намери ли някой? Взе ли го? Хоркрукс де.

Хари поклати глава. Сега всичко, което се беше разиграло край онова черно езеро, му се струваше отдавнашен кошмар: дали наистина се беше случило, и то преди броени часове?

— Не го ли взе? — възкликна умърлушен Рон. — Нямаше ли го там?

— Не — отвърна Хари. — Някой вече го беше взел и на негово място беше оставил фалшификат.

— Вече го е взел ли?

Хари извади мълком от джоба си фалшивия медальон с капаче, отвори го и го подаде на Рон. Подробният разказ можеше и да почака… тази вечер той нямаше значение… нищо нямаше значение, освен края, края на безсмисленото им премеждие, края на живота на Дъмбълдор…

— „Р. А. Б.“ — прошепна Рон, — но кой ли е той?

— Не знам — рече Хари, като легна направо с дрехите на кревата и се взря невиждащо нагоре.

Изобщо не му беше любопитно кой е този Р. А. Б. — съмняваше се някога отново да изпита любопитство. Както лежеше, изведнъж забеляза, че паркът е притихнал. Фоукс беше престанал да пее.

И без да знае как е разбрал, Хари усети, че фениксът си е отишъл, тръгнал си е завинаги от „Хогуортс“, точно както Дъмбълдор си беше отишъл от училището, беше си отишъл от света… беше си отишъл от Хари.