Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 212 гласа)

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
ДУХЧЕТА „ОПАШКИ“

— Значи ако обобщим всичко — този не е от най-веселите рождени дни на Рон — каза Фред.

Беше вечер, в болничното крило бе тихо, пердетата по прозорците бяха дръпнати, осветлението — включено. Рон беше единственият пациент. Хари, Хърмаяни и Джини бяха насядали около него: цял ден бяха чакали пред двукрилата врата и всеки път, когато някой влезеше или излезеше, се бяха опитвали да надзърнат вътре. Мадам Помфри ги беше пуснала чак в осем вечерта. Фред и Джордж пристигнаха в осем и десет.

— Не подозирахме, че ще му връчим подаръка точно така — мрачно отбеляза Джордж, остави върху нощното шкафче на Рон голям пакет и седна до Джини.

— Да, когато си представяхме сцената, той беше в съзнание — добави Фред.

— Бяхме в Хогсмийд и чакахме да го изненадаме — продължи Джордж.

— В Хогсмийд ли сте били? — ахна Джини и вдигна очи.

— Мислехме да купим магазинчето на Зонко — обясни свъсено Фред. — Нещо като филиал в Хогсмийд, но каква полза, щом в почивните дни вече не ви пускат да си купувате от нашите нещица… всъщност сега това е без значение. — Той придърпа един стол, седна до Хари и се взря в бледото лице на Рон. — Какво точно стана, Хари?

Хари отново повтори всичко, което вече беше разказал сигурно сто пъти на Дъмбълдор, Макгонъгол, Мадам Помфри, Хърмаяни и Джини.

— Тогава му пъхнах в гърлото безоара и Рон започна да диша по-спокойно. Слъгхорн хукна да вика някого на помощ и се появиха Макгонъгол и Мадам Помфри, които пренесоха Рон тук. Смятат, че ще се оправи. Мадам Помфри каза, че ще се наложи да остане тук седмица и нещо… и да взима екстракт от седефче…

— Леле, пак голям късмет, че си се сетил за безоара! — пророни Джордж.

— Добре че имаше в стаята — уточни Хари, който и досега изтръпваше при мисълта какво е щяло да се случи, ако не беше успял да намери малкия камък.

Хърмаяни подсмъркна едва чуто. Целия ден бе изключително мълчалива. Беше дотичала с пребледняло лице при Хари пред болничното крило и беше попитала настойчиво какво се е случило, а после почти не се включи, когато Хари и Джини обсъждаха надълго и нашироко как Рон е бил отровен, а само стоеше до тях със стиснати зъби и уплашен вид, докато накрая ги пуснаха при Рон.

— Мама и татко знаят ли? — попита Фред.

— Вече го видяха, дойдоха преди един час… сега са в кабинета на Дъмбълдор, но скоро ще се върнат… — отвърна Джини.

Настана мълчание, всички загледаха Рон, който изпелтечи нещо в просъница.

— Значи отровата е била в напитката? — попита тихо Фред.

— Да — потвърди веднага Хари. Само за това мислеше и се зарадва на възможността отново да започне да разнищва случката. — Слъгхорн я наля…

— Дали е могъл да сложи нещо в чашата на Рон, без ти да забележиш?

— Навярно — рече Хари, — но за какво му е на Слъгхорн да трови Рон?

— Нямам понятие — свъси се Фред. — Нали не смяташ, че е възможно да е объркал чашите? И да е дал на Рон онази, която е била предназначена за теб?

— За какво му е на Слъгхорн да трови Хари? — попита Джини.

— Не знам — отвърна Фред, — но сигурно има сума ти хора, които биха искали да го отровят. Заради „Избрания“ и всички останали небивалици…

— Значи според теб Слъгхорн е смъртожаден? — възкликна Джини.

— Всичко е възможно — мрачно отсъди Фред.

— Ами ако е под въздействието на проклятието Империус? — предположи Джордж.

— А, сигурно е невинен — възрази Джини. — Нищо чудно отровата да е била в бутилката и в такъв случай е била предназначена за самия Слъгхорн.

— Кой ще тръгне да убива Слъгхорн?

— Дъмбълдор твърди, че Волдемор е искал да привлече Слъгхорн на своя страна — обясни Хари. — Преди да дойде в „Хогуортс“, се е укривал цяла година. А и… — Той се сети за спомена, който Дъмбълдор и досега не бе успял да изтръгне от Слъгхорн. — Волдемор сигурно иска да го отстрани, защото смята, че той може да бъде полезен за Дъмбълдор.

— Но ти каза, че Слъгхорн се е канел да подари бутилката на Дъмбълдор за Коледа! — напомни му Джини. — Значи със същия успех отровителят може би е искал да премахне Дъмбълдор.

— В такъв случай не е познавал много добре Слъгхорн — отбеляза Хърмаяни, която се обади за пръв път от часове и говореше така, сякаш я мъчеше ужасна хрема. — Всеки, който познава Слъгхорн, е наясно, че той може и да задържи такава вкуснотия за себе си.

— Ър-ма-ниии — изграчи най-неочаквано Рон, който лежеше между тях.

Всички замълчаха и го загледаха угрижено, но след като смотолеви нещо неразбираемо, той просто си захърка.

Вратата на болничната стая се отвори рязко и всички подскочиха като ужилени: към тях устремно закрачи Хагрид с дъждовни капки по косата, с развято палто от мечи кожи и с арбалет в ръка и остави по целия под кални следи от стъпки колкото делфин.

— Цял ден бях в гората! — обясни запъхтян. — Арагог е още по-зле, четох му… чак сега дойдох на вечеря и професор Спраут ми каза за Рон! Той как е?

— Не много зле — отвърна Хари. — Твърдят, че ще се оправи.

— Най-много по шестима души едновременно на свиждане! — подвикна Мадам Помфри, след като излезе забързано от кабинета си.

— С Хагрид сме шестима — напомни Джордж.

— А… да… — съгласи се Мадам Помфри, която заради огромните размери на Хагрид явно го броеше за няколко души.

За да прикрие смущението си, тя се втурна да чисти с магическата пръчка калните следи от стъпки.

— Направо не мога да повярвам! — заяви хрипливо Хагрид, като поклати огромната си чорлава глава и се взря в Рон. — Направо не мога… да лежи сега тука… Кой ще тръгне да му причинява зло, а?

— Точно това обсъждахме и ние — каза Хари. — Не знаем кой.

— Дали някой няма зъб на куидичния отбор на „Грифиндор“? — предположи разтревожен Хагрид. — Първо Кейти, сега пък Рон…

— Не виждам кой ще реши да изтребва цял куидичен отбор — рече Джордж.

— Оливър Ууд на драго сърце щеше да избие до крак слидеринци, стига да беше сигурен, че ще му се размине — напомни уместно Фред.

— Според мен куидичът няма нищо общо… мисля, че между нападенията има някаква връзка — прошепна тихо Хърмаяни.

— Как стигна до този извод? — попита Фред.

— Първо, и двете са замислени като смъртоносни, но не постигнаха целта си, макар и по чиста случайност. И второ — и отровата, и огърлицата явно не са достигнали до човека, когото е трябвало да убият. Е, да, това в известен смисъл прави човека зад тях още по-опасен — допълни тя замислено, — той очевидно нехае колко хора ще пострадат, докато се добере до истинската си жертва.

Но още преди някой да е казал каквото и да било за зловещото й предположение, вратата на отделението отново се отвори и вътре забързано влязоха господин и госпожа Уизли. При предишното си посещение само се бяха уверили, че Рон ще се възстанови напълно, и сега госпожа Уизли сграбчи Хари и го притисна с все сила до себе си.

— Дъмбълдор ни разказа как си го спасил с безоара — изхлипа тя. — О, Хари, какво да кажем? Спаси Джини… спаси Артър… сега спаси и Рон…

— Недейте… аз… — смотолеви притеснен Хари.

— Сега си давам сметка, че половината семейство ти дължим живота си — промълви задавено господин Уизли. — Единственото, което мога да кажа, Хари, е, че денят, когато Рон реши да седне в твоето купе в експреса „Хогуортс“, е бил щастлив за всички нас.

Хари не знаеше какво да отговори и почти се зарадва, когато Мадам Помфри им напомни отново, че край леглото на Рон може да има най-много шест души на свиждане. Двамата с Хърмаяни веднага се изправиха, за да си тръгнат, и Хагрид реши да отиде с тях, за да остави Рон със семейството му.

— К’ъв ужас! — изръмжа той в брадата си, докато тримата вървяха по коридора към каменното стълбище. — К’ви мерки за сигурност въведоха, а пак има пострадали деца… Дъмбълдор ще умре от притеснение, не говори много, ама аз си усещам…

— Не му ли е хрумнало нещо, Хагрид? — попита отчаяна Хърмаяни.

— Предполагам, че при тоз негов ум са му хрумнали сто неща — отвърна прегракнало Хагрид. — Ама и той не знае кой е пратил огърлицата и кой е сложил отровата, инак щяха да го хванат, нали тъй? Виж, притеснява ме — сниши той глас и погледна през рамо (а Хари за всеки случай огледа и тавана, да не би да се навърта Пийвс) — да не ’земат да затворят „Хогуортс“ при тия нападения срещу децата. Пак се повтаря Стаята на тайните, нали! Родителите ще се паникьосат, ще хукнат да си прибират децата от училището и току-виж настоятелите… — Хагрид млъкна, защото покрай тях ведро се пронесе призракът на дългокоса жена, сетне продължи през дрезгав шепот: — Та настоятелите кат’ нищо ще ’земат да ни затворят завинаги.

— Е, едва ли — разтревожи се Хърмаяни.

— Погледни ги нещата през техните очи — прикани угрижен Хагрид. — Винаги си е било малко опасно да си пратиш детето в „Хогуортс“, нали тъй? Очакваш злополуки, нали тук заедно са затворени стотици непълнолетни магьосници, но виж, опит за убийство — това вече си е друго. Нищо чудно че Дъмбълдор му е толкоз ядосан на Сн…

Хагрид млъкна насред думата и върху онази част от лицето му, която се виждаше изпод сплъстената черна брада, се изписа познато гузно изражение.

— Какво? — побърза да уточни Хари. — Дъмбълдор е ядосан на Снейп ли?

— Никога не съм го казвал — заяви Хагрид, макар че едва ли имаше нещо, което би го издало повече от подплашения му вид. — Я колко е станало, наближава полунощ, тряб’а да…

— Защо Дъмбълдор е ядосан на Снейп, Хагрид? — попита на висок глас Хари.

— Шшшт! — изшътка великанът и притеснен, и гневен. — Не крещи тъй, Хари, искаш да си изгубя работата ли? Е, теб едва ли те е грижа, нали се отказа от грижата за маг…

— Не се опитвай да ми внушиш чувство за вина, няма да стане! — прекъсна го Хари. — Какво е направил Снейп?

— Не знам, Хари, изобщо не тряб’аше да чувам това. Ами аз… завчера вечерта тъкмо излизам от гората и що да чуя — двамата си приказват нещо… карат се де. Не исках да привличам вниманието, затуй се спотаих и се помъчих да не слушам, ама… разправията си беше доста разгорещена и не беше лесно да не чувам.

— И? — подкани Хари, защото Хагрид затътрузи притеснено огромните си ходила.

— Уф… чух само как Снейп подметна, че Дъмбълдор смятал това за нещо, дето се разбирало от само себе си, ама той… Снейп де… може би вече не искал да го прави…

— Да прави какво?

— Не знам, Хари, просто Снейп ми се стори жегнат… ама Дъмбълдор рече и отсече, че той вече бил склонил и толкоз. Доста твърд беше с него. После каза нещо от рода Снейп да направел разследване в дома си, в „Слидерин“ де. Е, в туй няма нищо странно! — побърза да добави Хагрид, защото Хари и Хърмаяни се спогледаха многозначително. — Всички ръководители на домове бяха задължени да я направят тая проверка след огърлицата…

— Да, но Дъмбълдор не се кара заради това с другите ръководители — напомни Хари.

— Виж к’во… — Хагрид започна да върти притеснено арбалета в ръцете си, докато не се чу силен пукот като от цепнато дърво и той се прекърши на две. — Знам, Хари, к’во мислиш за Снейп, ама не искам да хвърляш на цялата тая работа повече, отколкото си заслужава.

— Внимавай! — предупреди стресната Хърмаяни. Обърнаха се точно навреме, за да видят сянката на Аргус Филч, изникнала върху стената отзад, а после иззад ъгъла се показа и самият пазач, сгърбен и с трепереща челюст.

— Охо! — изхъхри той. — Я кое време е, а вие не сте в леглата! Край, наказани сте!

— Не, не са наказани, Филч — отсече Хагрид. — Те са с мен.

— И какво от това? — заяде се Филч.

— Ами такова, че все пак съм учител тук, гаден подмолен безмощен! — кипна великанът.

Филч се изду от ярост и се чу гадно съскане — неусетно при тях беше дошла Госпожа Норис, която се заогъва между кльощавите глезени на пазача.

— Разкарайте се! — подкани Хагрид с ъгълчето на устата.

Хари не чака да му казват втори път: двамата с Хърмаяни забързаха, после се затичаха, а зад тях екнаха все по-високите гласове на Хагрид и Филч. Малко преди да свърнат към Грифиндорската кула, подминаха Пийвс, който се носеше щастлив към източника на крясъците, като хихикаше и подвикваше:

Възникне ли кавга или размирица,

викнете Пийвс и в чудо ще се видите!

Дебелата дама дремеше и не й стана приятно, че я будят, но се дръпна нацупено, за да ги пусне в общата стая, която като по милост беше празна и притихнала. Явно още не се беше разчуло за Рон и на Хари му олекна много — днес го бяха разпитвали достатъчно. Хърмаяни му пожела лека нощ и тръгна към спалнята на момичетата. Хари обаче остана в общата стая, седна до огъня и се загледа в тлеещата жарава.

Така значи, Дъмбълдор се беше карал със Снейп. Въпреки всичко, което беше казвал на Хари, въпреки упоритото твърдение, че се доверява напълно на Снейп, директорът беше избухнал пред него… защото е смятал, че Снейп не е проверил както трябва слидеринци… или може би един слидеринец — Малфой?

Защо ли Дъмбълдор се беше престорил, че подозренията на Хари са съвсем безпочвени — дали защото не искаше Хари да извърши нещо безразсъдно и да вземе нещата в свои ръце? Изглеждаше напълно възможно. Дори не беше изключено Дъмбълдор да не иска вниманието на Хари да се отклонява от уроците и от задачата да вземе на всяка цена от Слъгхорн онзи спомен. Може би директорът не смяташе за редно да доверява на шестнайсетгодишен хлапак, че има съмнения за някого от преподавателите…

— А, ето те и теб, Потър!

Хари скочи на крака, вдигнал магическата си пръчка. Беше повече от сигурен, че общата стая е празна, и не очакваше да види едрата фигура, която внезапно се надигна от един от столовете в дъното. Взря се и разпозна Кормак Маклагън.

— Чаках те да се върнеш — обясни той, без да обръща внимание на извадената магическа пръчка на Хари. — Сигурно съм заспал. Слушай, видях как отвеждат Уизли в болничното крило. Ако се съди от вида му, едва ли ще бъде във форма за мача другата седмица.

Трябваше да минат няколко минути, докато Хари схване за какво му говори Маклагън.

— А, да, мачът… — рече той, после втъкна пръчката в колана на джинсите си и прокара уморено ръка през косата си. — Да… едва ли ще се възстанови.

— В такъв случай аз ще играя пазач, нали? — попита Маклагън.

— Да — потвърди Хари. — Предполагам, че да…

Не се сети как да възрази — в края на краищата, на пробите за отбора Маклагън се беше представил най-добре след Рон.

— Супер! — възкликна доволно другото момче. — Кога е тренировката?

— Моля? А, да… утре вечер.

— Добре тогава. Виж какво, Потър, трябва да си поговорим преди мача. Имам някои идеи за стратегията, които навярно ще ти се сторят полезни.

— Добре — съгласи се от немай-къде Хари. — Ще ги чуя утре. Сега съм доста уморен… Хайде, чао…

На другия ден новината, че Рон е бил отровен, се разпространи бързо, но не предизвика такава сензация, както покушението срещу Кейти. Смяташе се, че може би е просто нещастен случай — все пак беше станало в кабинета по отвари, освен това Рон незабавно беше получил противоотрова и едва ли беше пострадал тежко. Като цяло грифиндорци се вълнуваха много повече от предстоящия куидичен мач срещу хафълпафци, тъй като мнозина си мечтаеха да видят как Закарайъс Смит, гончия в отбора на „Хафълпаф“, ще бъде наказан за коментара си на първата среща от сезона срещу „Слидерин“.

Хари обаче никога не се беше интересувал толкова малко от куидич — все повече го обсебваше мисълта за Драко Малфой. И досега проверяваше при всеки сгоден случай Хитроумната карта, понякога минаваше по обходни пътища само и само да се озове в близост до Малфой, но още не го беше хванал да върши нещо необичайно. Освен това Драко продължаваше да изчезва понякога от картата по необясним начин…

За жалост Хари нямаше време да обмисля тези неща — толкова беше зает с тренировките по куидич, с домашните и с това, че напоследък Кормак Маклагън и Лавендър Браун го следваха по петите където и да отидеше.

Така и не можеше да реши кой от двамата е по-досаден. Маклагън не се уморяваше да намеква, че като пазач титуляр той ще бъде по-добър от Рон и че сега, когато го вижда да играе постоянно, Хари неминуемо ще стигне до същото заключение. Освен това си умираше да отправя нападки към другите играчи и да излага подробни схеми за тренировките, та Хари се видя принуден не веднъж и два пъти да му напомня кой е капитан.

Междувременно Лавендър също дебнеше Хари, за да говорят за Рон, което за него бе по-уморително и от лекциите по куидич на Маклагън. В началото Лавендър бе много ядосана, задето никой не се е сетил да я уведоми, че Рон е в болничното крило… „Така де, все пак съм му гадже!“ За беда обаче тя явно беше решила да прости на Хари този пропуск и да си говори надълго и нашироко с него за чувствата на Рон — доста притеснително занимание, което Хари на драго сърце би пропуснал.

— Виж какво, защо не го обсъдиш направо с Рон? — възкликна той след един особено дълъг разпит, при който Лавендър се опита да изясни всичко, като се почне какво точно е казал Рон за новата й официална мантия и се стигне до това, дали според Хари Рон смята отношенията си с нея за сериозни.

— Да, и аз предпочитам да питам него, но той спи винаги когато му ходя на свиждане! — отвърна през сълзи Лавендър.

— Така ли? — учуди се Хари, защото всеки път когато отидеше в болничното крило, заварваше един съвсем буден Рон, който проявяваше остър интерес към новината, че Дъмбълдор се е карал със Снейп, и само се чудеше какви още обиди да изрече по адрес на Маклагън.

— Хърмаяни Грейнджър още ли му ходи на свиждане? — попита най-неочаквано Лавендър.

— Да, мисля, че ходи. Е, те са приятели — напомни смутен Хари.

— Приятели ли, я не ме разсмивай! — тросна се презрително момичето. — След като двамата с Рон тръгнахме, тя не му говореше със седмици! Но сега, когато той е толкова интересен, Хърмаяни вероятно иска да се сдобри с него…

— Какво му е интересното, че са го отровили ли? — попита Хари. — Всъщност… извинявай, трябва да вървя… Маклагън ще дойде да обсъдим мача — побърза да добави, а после изхвърча през странична врата, която се правеше на плътна стена, и хукна по един от преките пътища — той щеше да го изведе при кабинета по отвари, където за щастие не можеха да го проследят нито Лавендър, нито Маклагън.

Сутринта в деня на срещата по куидич с хафълпафци Хари се отби в болничното крило преди да се отправи към игрището. Рон беше превъзбуден: Мадам Помфри отказваше да го пусне на мача с довода, че не бива да се вълнува прекалено много.

— Как се представя Маклагън? — попита той притеснено, явно беше забравил, че вече му е задавал два пъти същия въпрос.

— Казах ти — отвърна търпеливо Хари, — дори и да беше от световна класа, пак нямаше да го искам за пазач. Все поучава другите и си въобразява, че може да играе на всеки пост по-добре от всички нас. Изгарям от нетърпение да се отърва от него. И понеже стана дума за отърваване — допълни той, като се изправи и взе „Светкавицата“, — престани да се правиш на заспал, когато Лавендър ти идва на свиждане. Тя също ще ме подлуди.

— Ох! — засрами се Рон. — Да. Добре.

— Ако не искаш да се срещате, кажи й го направо — посъветва го Хари.

— Да… добре… ама не е толкова лесно — заоправдава се Рон. Известно време мълча. — Хърмаяни ще се отбие ли преди мача? — допълни той уж нехайно.

— Не, вече отиде с Джини на игрището.

— Аха! — възкликна доста мрачно Рон. — Добре. Е, хайде, успех! Дано го смажеш тоя Маклаг… Смит де.

— Ще се постарая — обеща Хари и нарами метлата. — Ще се видим след мача.

Забърза по безлюдните коридори — всички ученици се бяха изсипали навън — някои вече седяха на стадиона, други отиваха натам. Докато вървеше, Хари поглеждаше през прозорците и се опитваше да прецени силата на вятъра, но някакъв звук го накара да обърне поглед и той видя Малфой, който крачеше към него заедно с две момичета, и двете смутени и нацупени.

Щом забеляза Хари, Малфой спря като закован, сетне се засмя безрадостно и продължи нататък.

— Къде отиваш? — попита настойчиво Хари.

— Да, ей сега ще ти кажа, Потър, понеже ти влиза в работата — изхили се злобно Малфой. — Побързай, сигурно вече чакат Избрания капитан… Момчето, което отбеляза… или както там те наричат напоследък.

Едно от момичетата се изкиска някак насила. Хари се взря в него и то се изчерви. Малфой профуча покрай Хари, а двете момичета забързаха в тръс подире му, завиха зад ъгъла и изчезнаха от поглед.

Хари стоеше като пуснал корени и ги гледаше, докато изчезнаха. Беше вбесяващо: тъкмо да стигне навреме за мача, когато на пътя му изниква Малфой, който се промъква из училището, докато всички останали ги няма — това бе най-добрата възможност Хари да разбере какви ги върши слидеринецът.

Секундите отминаваха неусетно, а Хари продължаваше да стои като вцепенен, да не помръдва и да гледа в посоката, където беше изчезнал Малфой…

— Къде беше? — подвикна Джини, когато Хари се втурна на бегом в съблекалните.

Всички от отбора вече бяха по екипи и чакаха, а биячите Кут и Пийкс почукваха припряно с бухалките отстрани по краката си.

— Срещнах Малфой — прошепна й Хари, докато обличаше яркочервената мантия.

— И какво от това?

— Ами такова, че исках да разбера какво прави заедно с онези две свои приятелки в замъка, докато всички останали са тук…

— Толкова ли е важно точно сега?

— Е, така и така няма да разбера — отвърна Хари, а после грабна „Светкавицата“ и намести очилата си. — Да вървим!

Без да казва и дума повече, той излезе на игрището сред оглушително дюдюкане и насърчителни възгласи. Почти нямаше вятър, облаците бяха разкъсани и от време на време блясваше ярко ослепително слънце.

— Сложни условия! — ободряващо оповести Маклагън на отбора. — Кут и Пийкс, летете в посока, обратна на слънцето, за да не ви забележат, когато се задавате…

— Аз съм капитанът тук, Маклагън, престани да се разпореждаш! — ядоса се Хари. — Върви при головите стълбове!

След като Маклагън се отдалечи, Хари се обърна към Кут и Пийкс.

— Наистина се постарайте да летите в посока, обратна на слънцето — заръча им той сърдито.

Ръкува се с капитана на хафълпафци и след свирката на Мадам Хууч се оттласна, издигна се във въздуха по-високо от останалите си съотборници и политна шеметно над игрището с надежда да зърне снича. Ако го уловеше още в началото, може би щеше да успее да се върне в замъка, да грабне Хитроумната карта и да разбере какво прави Малфой…

— С куофъла е Смит от „Хафълпаф“ — оповести отнесен глас, който екна над парка. — Именно той коментираше, разбира се, последния път и Джини Уизли се вряза в него, според мен нарочно… поне така изглеждаше. Смит се изказваше доста грубо за грифиндорци и сега, когато играе срещу тях, сигурно съжалява… О, вижте, той изгуби куофъла, отне му го Джини, харесвам я, голям образ е…

Хари се взря в подиума на коментатора. Никой разумен човек не би допуснал, естествено, да коментира Луна Лъвгуд. Но дори от толкова високо нямаше как да сбърка дългата мръсноруса коса или наниза коркови тапи от бирен шейк… Професор Макгонъгол, която седеше до Луна, изглеждаше леко смутена, сякаш наистина вече съжаляваше, че е избрала нея.

— Сега обаче куофълът й е отнет от онзи едър хафълпафец, не се сещам как се казваше, нещо от рода на Бибъл… не, Бъгинс…

— Казва се Кадуолъдър — съобщи високо професор Макгонъгол, както седеше до Луна.

Множеството се засмя.

Хари се огледа за снича, от който нямаше и следа. След миг Кадуолъдър отбеляза гол. Маклагън се беше разкрещял на Джини, задето е допуснала да й отнемат куофъла, и така и не забеляза кога голямата червена топка профуча покрай дясното му ухо.

— Маклагън, внимавай какво правиш и остави другите на мира! — ревна Хари, като се извърна с лице към своя пазач.

— Ти не даваш добър пример! — кресна му вбесен и изчервен Маклагън.

— А сега Хари Потър се кара със своя пазач — оповести ведро Луна, а хафълпафци и слидеринци долу сред навалицата започнаха да ги освиркват и да викат. — Съмнявам се това да му помогне да намери снича, но може би сме свидетели на хитър ход…

С яростни ругатни Хари се обърна и пак закръжи над игрището, като се взираше в небето за някакви следи от крилатата златна топчица.

Джини и Демелза вкараха по един гол всяка и така дадоха на запалянковците в червено-златисто повод да викат насърчително. После Кадуолъдър отново отбеляза гол и изравни резултата, Луна обаче май и не забеляза: проявяваше изумително равнодушие към такива скучновати делнични неща като резултата и продължаваше с опитите да насочи вниманието на трибуните към облаците с интересна форма и вероятността Закарайъс Смит, който досега не бе успял да задържи куофъла за по-дълго от минута, да страда от нещо, наречено „бацил на несретите“.

— Седемдесет на четиридесет за „Хафълпаф“! — изкряска професор Макгонъгол в мегафона на Луна.

— Така ли? Вече? — попита отнесено тя. — О, вижте! Пазачът на грифиндорци е грабнал бухалката на един от биячите.

Хари се завъртя, както летеше във въздуха. И наистина, по причини, известни единствено на него, Маклагън беше издърпал бухалката на Пийкс и явно му показваше как да забие блъджъра към приближаващия се Кадуолъдър.

Дай му бухалката и се връщай при головите стълбове! — ревна Хари и се понесе устремно към Маклагън точно когато той замахна яростно към блъджъра и не го уцели.

Ослепителна нетърпима болка… блеснала светлина… далечни писъци… усещането, че пада по дълъг тунел…

Следващото, което Хари видя, беше, че лежи в прекрасно топло и удобно легло и гледа лампа, която хвърля върху тъмния таван кръгче златиста светлина. Надигна плахо глава. Вляво съгледа познато луничаво червенокосо момче.

— Много мило, че намина! — ухили се Рон.

Хари примига и се огледа. Ами да — беше в болничното крило! Небето отвън беше индигово на алени ивици. Мачът сигурно беше приключил преди часове… а заедно с него и надеждата Хари да хване Малфой. Усещаше главата си странно тежка, пресегна се и напипа тюрбан от стегнати бинтове.

— Какво се е случило?

— Пукнат череп — обясни Мадам Помфри, която нахълта забързано и отново го положи да легне на възглавниците. — Няма страшно, веднага го оправих, но ще те оставя тук до сутринта. Няколко часа не бива да се пренапрягаш.

— Не искам да стоя тук до сутринта! — кипна Хари, седна и отметна завивките. — Искам да намеря Маклагън и да го убия.

— Опасявам се, че това спада към графа „пренапрягане“ — отсече Мадам Помфри, отново го бутна с непреклонна ръка да легне и вдигна застрашително магическата си пръчка. — Ще стоиш тук, Потър, докато те изпиша, или ще повикам директора.

Тя се върна с шеметна крачка в кабинета си, а Хари се отпусна на възглавниците и продължи да фучи.

— Знаеш ли с колко сме изгубили? — попита през стиснати зъби.

— Знам — отвърна Рон някак извинително. — Окончателният резултат е триста и двайсет на шейсет.

— Блестящо! — изсъска свирепо Хари. — Направо блестящо! Само да го хвана тоя Маклагън…

— Не ти трябва да го хващаш, той е колкото трол — благоразумно напомни Рон. — Лично аз смятам, че е по-добре да помислим дали да не му приложим магийката на Принца с ноктите на краката. Пък и другите от отбора сигурно са се заели с него, без да чакат да те изпишат, никак не са щастливи…

В гласа на Рон се долавяше нотка на зле прикрито злорадство и Хари разбра, че той направо ликува, задето Маклагън се е издънил с гръм и трясък. Продължи да лежи, загледан в петното светлина върху тавана, току-що изцереният му череп не го болеше, а по-скоро сякаш беше поомекнал под бинтовете.

— Оттук чувах коментара на мача — продължи Рон с глас, който вече трепереше от смях. — Дано занапред коментира само Луна… бацилът на несретите…

Но Хари беше много ядосан и не му беше до смешки, затова след малко Рон спря да пръхти.

— Докато беше в безсъзнание, Джини мина да те види — каза той след дълго мълчание, а въображението на Хари заработи на пълни обороти и тутакси нарисува картина, в която Джини ридае над безжизненото му тяло и се изповядва колко силно е привлечена от него, а Рон им дава благословията си… — Каза ми, че си отишъл в последния момент за мача. Защо? Когато тръгна оттук, оставаше доста време.

— О… — възкликна Хари, а картината се взриви в съзнанието му. — Да… видях Малфой, промъкваше се с две момичета, които май хич не искаха да са с него. За втори път прави всичко възможно да не е на куидичното игрище заедно с цялото училище. Пропусна и предишната среща, помниш ли? — Хари въздъхна. — Бездруго се издънихме на мача, сега съжалявам, че не проследих Малфой…

— Не дрънкай глупости! — скастри го Рон. — Как така ще пропускаш куидичен мач, за да следиш Малфой — нали си капитан!

— Искам да разбера какво е намислил — обясни Хари. — Само не ми казвай, че си въобразявам! Особено след оня разговор между него и Снейп…

— Никога не съм казвал, че си въобразяваш — възропта Рон, като също се подпря на лакът и се свъси на Хари, — но няма правило, според което сам човек може да скрои нещо на това място! Започваш да превърташ на тема „Малфой“. Щом съжаляваш, че не си пропуснал мача, за да го проследиш…

— Искам да го заловя на местопрестъплението — заяви отчаян Хари. — Къде ходи, когато изчезва от картата?

— Не знам… може би в Хогсмийд? — предположи с прозявка Рон.

— Нито веднъж не съм го засичал на картата да минава по някой от тайните проходи. Пък и мислех, че сега те са под наблюдение.

— Е, в такъв случай не знам — призна си Рон.

Двамата замълчаха. Хари се замисли, вторачен в кръгчето светлина, което лампата хвърляше над него…

Ако разполагаше с властта на Руфъс Скримджър, щеше да прати някого да следи Малфой, за беда обаче нямаше на разположение цяла служба аврори…

За миг му мина през ума да организира нещо с ВОДА, но отново възникваше спънка — щеше да се наложи хората да отсъстват от часовете, учебната програма на повечето беше запълнена…

Откъм леглото на Рон се чу тихо гърлено хъркане. След малко Мадам Помфри излезе от кабинета си, този път облечена в дебел пеньоар. Не беше никак трудно Хари да се престори на заспал: той се обърна на една страна и заслуша как по знак на магическата пръчка на старшата сестра завесите се дърпат самички.

Осветлението стана по-приглушено и Мадам Помфри се върна в кабинета си, а Хари чу как вратата щраква зад нея и разбра, че отива да си легне.

Замисли се в мрака, че това е третият път, когато го водят в болничното крило заради травма, получена по време на куидич. Последния път беше паднал от метлата заради дименторите, навъртащи се около игрището, а преди това неизлечимо некадърният професор Локхарт бе махнал всички кости в ръката му… дотук тази травма беше най-болезнената…

Хари си спомни мъките, докато за една нощ му растяха нови кости — страдание, което не беше намаляло от това, че по късна доба се беше появил нечакан гостенин…

Хари рязко седна с разтуптяно сърце в леглото и тюрбанът от бинтове се килна на една страна. Най-после беше намерил решението: все пак имаше начин да следи Малфой… Как така му беше изхвърчало от главата, защо не се беше сетил досега?

Но въпросът беше как да го повика. Как ли се правеше? Хари изрече тихо и предпазливо в мрака:

— Крийчър!

Чу се много силно „пук“ и притихналата стая се изпълни със звуците на тътрузещи се крака и писукане. Рон се събуди с крясък.

— Какво става?…

Хари побърза да насочи магическата си пръчка към вратата на Мадам Помфри и промълви:

Муфлиато!

Така тя нямаше да дотърчи при тях. После се придърпа до ръба на леглото, за да вижда по-добре какво става.

На пода в средата на болничната стая се търкаляха две домашни духчета — едното бе облечено с омалял от честото пране жълтеникавокафяв пуловер и бе нахлузило на главата си няколко вълнени шапки, а другото беше само с мърляв парцал, нещо като препаска около слабините му. Чу се още един силен трясък и във въздуха над боричкащите се духчета се появи полтъргайстът Пийвс.

— Всичко видях, Поти! — заяви той възмутен на Хари и посочи боричкането долу, а после нададе гръмогласен смях. — Виж ги ти какви побойници и кавгаджии били, хапи, хапи, удряй, удряй…

— Крийчър няма да обижда Хари Потър пред Доби, не, няма, ако ли не, Доби ще запуши устата на Крийчър! — оглушително изписука Доби.

— Ритай, драскай! — подвикваше щастлив Пийвс, като замерваше домашните духчета с парчета тебешир, за да ги ядоса още повече. — Щипи, ръгай!

— Крийчър ще говори каквото си иска за господаря… о, да, то пък един господар, мръсен приятел на мътнороди… о, какво ли би казала клетата господарка на Крийчър?…

Така и не се разбра какво точно би казала господарката на Крийчър, защото точно тогава Доби фрасна с буцесто юмруче Крийчър по устата и му изби половината зъби. Хари и Рон скочиха от леглата и разтърваха двете домашни духчета, макар че те продължаваха с опитите да се ритат и удрят, насъсквани от Пийвс, който се рееше около лампата и пищеше:

— Бръкни му в носа, ощипи го, дръпни му ушите…

Хари насочи магическата си пръчка към Пийвс и каза:

Ланглок![1]

Пийвс се хвана за гърлото, задави се и изхвърча от стаята, като правеше неприлични движения с ръка, но не можеше да каже и дума, защото езикът му се беше залепил за небцето.

— Хубава магийка! — одобри Рон и вдигна Доби във въздуха, та като размахва във всички посоки крайниците си, да не достига Крийчър. — Пак от Принца, нали?

— Да — потвърди Хари и изви назад съсухрената ръка на Крийчър. — Така… забранявам ви да се биете! Забранено ти е, Крийчър, да се биеш с Доби. Знам, Доби, че нямам право да ти давам заповеди…

— Доби е свободно домашно духче, може да се подчинява на когото си поиска и ще направи каквото му нареди Хари Потър! — заяви Доби, а от съсухреното му личице по пуловера се застичаха сълзи.

— Добре тогава — рече Хари и двамата с Рон пуснаха домашните духчета, които паднаха на пода, но не продължиха да се бият.

— Да не би господарят да ме е викал? — изграчи Крийчър и се поклони на Хари, макар че го изгледа сякаш му пожелаваше мъчителна смърт.

— Да, повиках те — потвърди Хари, като хвърли поглед към вратата на кабинета на Мадам Помфри, за да се увери, че заклинанието „Муфлиато“ все още действа: по нищо не личеше главната сестра да е чула суматохата. — Искам да ти възложа една работа.

— Крийчър ще изпълни каквото му нареди господарят — оповести домашното духче и се поклони толкова ниско, че почти докосна с устни кривите палци на краката си, — защото Крийчър няма друг избор, но Крийчър се срамува да има такъв господар, да…

— Доби ще я свърши, Хари Потър — изписука Доби, чиито очи с големина на топки за тенис още плуваха в сълзи. — За Доби ще бъде чест да помогне на Хари Потър!

— Сега се сещам, че не е зле да ви използвам и двамата — рече Хари. — Добре… искам да следите Драко Малфой. — Без да обръща внимание на Рон, по чието лице се изписаха и изненада, и отчаяние, той продължи: — Искам да знам къде ходи, с кого се среща и какво прави. Искам да го следите денонощно.

— Добре, Хари Потър! — викна на мига Доби и огромните му очи блеснаха от вълнение. — И ако Доби обърка нещо, Доби ще се хвърли от най-високата кула, Хари Потър!

— Не се налага — припряно рече Хари.

— Господарят ме праща да следя най-младия от рода Малфой? — изграчи Крийчър. — Господарят иска да шпионирам чистокръвния племенник на старата господарка?

— Точно така — потвърди Хари, който вече бе съзрял огромната опасност и реши незабавно да я предотврати. — Забранено ти е, Крийчър, да го предупреждаваш или да му показваш какво правиш, забранено ти е изобщо да разговаряш с него, да му пишеш писма или… или да поддържаш каквато и да е връзка с Малфой. Разбра ли?

Стори му се, че Крийчър се мъчи да намери някаква пролука в указанията, които току-що е получил, и зачака. След миг-два за огромно удовлетворение на Хари Крийчър се поклони още веднъж доземи и каза с горчиво негодувание:

— Господарят мисли за всичко и Крийчър е длъжен да му се подчини, макар че Крийчър предпочита да е слуга на малкия Малфой, ами да…

— Значи се разбрахме — прекъсна го Хари. — Искам да ми докладвате редовно, но първо се уверете, че наоколо няма никого, и чак тогава се появявайте. Рон и Хърмаяни не се броят… И не казвайте на никого какво правите… И да следите Малфой, да не се отделяте от него, все едно сте залепени като магарешки трън.

Бележки

[1] Съкратено от „language“ — „език“, и „lock“ — „заключвам“ (англ.). — Б.пр.