Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 212 гласа)

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
СМРАЗЯВАЩА КОЛЕДА

— Значи Снейп е предложил да му помогне? Сигурен ли си, че наистина е предложил да помогне на него?

— Ако ме попиташ още веднъж — тросна се Хари, — ще те фрасна с това брюкселско зеле…

— Само уточнявам — заоправдава се Рон.

Двамата стояха сами на мивката в кухнята на „Хралупата“ и по заръка на госпожа Уизли белеха цяла планина брюкселско зеле. Зад прозореца отпред се сипеше сняг.

— Да, Снейп предложи да му помогне! — все пак отвърна Хари. — Обясни на Малфой, че е обещал на майка му да го закриля, че е дал нерушим обет или нещо от тоя род…

— Нерушима клетва ли? — смая се Рон. — Неее, невъзможно… Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Защо, какво означава тя?

— Ами… не можеш да нарушиш Нерушимата клетва…

— Колкото и да ти е странно, това го разбрах и сам. А ако я нарушиш, какво ще стане?

— Ще умреш — отвърна лаконично Рон. — Когато бях на около пет години, Фред и Джордж се опитваха да ме накарат да я дам. И вече бях на път да го направя, държахме се с Фред за ръце и така нататък, когато татко ни завари. Направо побесня. — Очите на Рон блеснаха при спомена. — Това е единственият път, когато съм го виждал ядосан колкото мама. Фред твърди, че оттогава задникът му отляво вече не е същият.

— Дай да го пропуснем задника на Фред…

— Моля? — екна гласът на Фред и в кухнята влязоха близнаците. — Аааа, Джордж, я ги виж! Режат с ножове! Горките!

— След два месеца и малко ставам на седемнайсет — оповести нацупено Рон, — и тогава вече ще мога да го правя с магия!

— Но междувременно — заяви Джордж, след като седна на кухненската маса и си качи краката отгоре, — можем да ти се порадваме, докато ни показваш как всъщност се борави с… хей, внимавай!

— Заради теб стана! — ядоса се Рон и засмука порязания си палец. — Чакай само да стана на седемнайсет…

— Не се и съмнявам, че ще ни зашеметиш всички с неподозирани магически способности — прозина се Фред.

— И понеже стана дума за неподозирани способности, Роналд — намеси се отново Джордж, — какво чуваме от Джини за теб и за някаква млада дама на име Лавендър Браун… освен ако сведенията ни не са погрешни…

Рон поруменя, но не изглеждаше сърдит, когато се обърна отново към брюкселското зеле.

— Гледай си работата!

— Какъв остроумен отговор! — подсмихна се Фред. — Направо не знам как ти хрумват. Не, искахме само да разберем… как е станало.

— Кое как е станало?

— Въпросната дама да не е преживяла злополука?

— Моля?

— В смисъл откъде й е това трайно и всеобхватно умопомрачение? Внимавай сега!

Госпожа Уизли влезе в кухнята точно навреме, за да види как Рон мята ножчето за брюкселското зеле по Фред, който лениво замахна с магическата пръчка и ножът се превърна в хартиено самолетче.

Рон! — подвикна бясна майка му. — Никога повече не допускай да те виждам как хвърляш ножове!

— Няма… — рече Рон — да допускам да виждаш — смотолеви накрая той и отново се извърна към планината брюкселско зеле.

— Фред, Джордж, съжалявам, милички, но довечера пристига Ремус, ще се наложи Бил да се смести при вас двамата!

— Разбира се — отвърна Джордж.

— Тъй като Чарли няма да се прибере, Хари и Рон ще останат в таванската стая, а ако Фльор отиде при Джини…

— Джини ще си изкара страхотна Коледа, няма що — промърмори Фред.

— Всички ще се чувстват добре. Или поне ще имат топла постеля — довърши госпожа Уизли донякъде измъчено.

— Значи Пърси наистина няма да ни покаже грозната си физиономия, така ли? — попита Фред.

Госпожа Уизли се извърна и чак тогава отговори:

— Не, зает е, предполагам, в министерството.

— О, не знам по света да има по-голям тъпанар! — отбеляза Фред, след като госпожа Уизли излезе от кухнята. — Всъщност има още един. Е, да тръгваме тогава, Джордж.

— Какво сте намислили? — попита Рон. — Толкова ли не можете да ни помогнете с това брюкселско зеле? Достатъчно е да замахнете с магическата пръчка и ние също ще бъдем свободни!

— Не, едва ли ще го направим — сериозно отвърна Фред. — Докато белиш без магия брюкселско зеле, си каляваш волята и разбираш колко им е трудно на мъгълите и безмощните…

— И ако искаш, Рон, хората да ти помагат — допълни Джордж, след като му метна хартиеното самолетче, — няма да ги замеряш с ножове. Нека ти е за урок. Отиваме в селото, там в книжарницата работи едно много хубаво момиче, което смята фокусите ми с карти за страхотни… почти като истинска магия…

— Гадняри! — изсъска свъсен Рон, докато гледаше как близнаците прекосяват отрупания със сняг двор. — Щеше да им отнеме някакви си десет секунди и ние също щяхме да отидем с тях.

— Аз не мога — напомни Хари. — Обещах на Дъмбълдор, докато съм тук, да не мърдам от къщата.

— А, да — рече Рон. Обели още няколко главички брюкселско зеле и попита: — Ще кажеш ли на Дъмбълдор за разговора между Снейп и Малфой?

— Да — отговори Хари. — Ще кажа на всеки, който може да ги спре, и Дъмбълдор е пръв в списъка ми. Вероятно ще поговоря отново и с баща ти.

— Жалко обаче, че не си чул какво всъщност прави Малфой.

— Нямаше как да чуя. Точно там е работата, той не искаше да каже на Снейп.

След кратко мълчание Рон отбеляза:

— Е, знаеш, естествено, какво ще отсъдят всички. Татко, Дъмбълдор и останалите. Ще кажат, че Снейп всъщност не иска да помогне на Малфой и само се е опитвал да разбере какво е намислил.

— Понеже не са го чули — отсече Хари. — Дори Снейп не е чак толкова добър актьор.

— Да… обаче все пак ще видиш, че ще стане така — вметна Рон.

Хари се извърна към него със свъсено лице.

— Но ти смяташ, че съм прав, нали!

— Да — бързо отговори Рон. — Сериозно ти говоря. Но всички те са убедени, че Снейп е в Ордена.

Хари не каза нищо. Вече му беше хрумнало, че това ще бъде най-вероятното възражение при поредните му доказателства, дори сякаш чуваше Хърмаяни: „Очевидно, Хари, само се е преструвал, че е готов да помогне на Малфой, за да го прилъже да му каже какво точно прави…“

Но това бяха просто предположения, защото той не беше успял да й каже какво е чул. Беше си тръгнала от празненството у Слъгхорн още преди Хари да се върне там, или поне така му каза ядосаният Маклагън, а когато Хари отиде в общата стая, Хърмаяни вече се беше прибрала да си легне.

Рано на другата сутрин двамата с Рон трябваше да заминат за „Хралупата“ и Хари само бе успял да й пожелае весела Коледа и да подметне, че щом се върнат след ваканцията, има да й съобщава важна новина. Но не беше съвсем сигурен, че тя го е чула: точно по това време Рон и Лавендър си взимаха подчертано безсловесно „довиждане“ зад гърба му.

Ала дори Хърмаяни нямаше как да отрече едно: Малфой определено кроеше нещо и Снейп знаеше. Ето защо Хари се чувстваше напълно в правото си да й заяви „Нали ти казах!“, както вече многократно беше повтарял на Рон.

Не успя да разговаря с господин Уизли вечерта преди Коледа, защото той работеше до много късно в министерството. Семейство Уизли и гостите им седяха във всекидневната, където Джини беше попрекалила с украсата, та сякаш седяха насред взривен склад за хартия. Само Фред, Джордж, Хари и Рон знаеха, че ангелчето на върха на коледното дърво всъщност е градински гном, който ухапал Фред по глезена, докато той вадел моркови за предколедната вечеря. Вцепенено, оцветено в златисто, издокарано в мъничка балеринска поличка, със залепени на гърба му крилца, гномчето ги оглеждаше злобно отвисоко и беше най-грозният ангел, който Хари беше виждал някога — с голяма плешива глава като картоф и доста космати крака.

Всички би трябвало да слушат коледната радиопрограма с участието на любимата певица на госпожа Уизли — Селестина Уорбек, чийто глас се лееше от големия дървен радиоприемник. Но Фльор, която явно смяташе Селестина за много скучна, говореше на висок глас в ъгъла и намръщената госпожа Уизли беше принудена да държи магическата си пръчка насочена към копчето за силата на звука, така че Селестина се чуваше все по-силно и по-силно. На фона на едно подчертано сърцераздирателно парче на име „Котел, пълен с жарка силна любов“, Фред и Джордж започнаха да играят с Джини на избухващи карти. Рон непрекъснато стрелкаше крадешком Бил и Фльор с поглед, сякаш за да натрупа опит. Междувременно Ремус Лупин, по-слаб и по-дрипав отвсякога, седеше край огъня и гледаше в дълбините му, сякаш изобщо не чуваше гласа на Селестина:

О, ела при мен и котела разбъркай!

Ако го сториш както в моите мечти,

аз силна и жарка любов ще забъркам,

за да се стоплиш тази вечер ти.

— Когато бяхме осемнайсетгодишни, танцувахме на тази песен — сподели госпожа Уизли и си избърса очите с плетката. — Помниш ли, Артър?

— Ахам… — изфъфли господин Уизли, който климаше над недобелената мандарина в ръцете си. — Е, да… чудесен мотив…

С известно усилие той поизправи гръб на стола и погледна Хари, който седеше до него.

— Извинявай — каза, като кимна по посока на радиоприемника точно когато Селестина извиси глас. — Скоро ще свърши.

— Няма нищо — ухили се Хари. — Много работа ли имате в министерството?

— Много — потвърди господин Уизли. — Нямаше да имам нищо против, ако все пак постигахме нещо, а то… от тримата задържани, които прибрахме на топло през последните месец-два, едва ли поне един е смъртожаден… Но нека си остане между нас, Хари — добави той припряно и изведнъж се разсъни.

— Още ли не са пуснали Стан Шънпайк? — попита Хари.

— Опасявам се, че не — отговори господин Уизли. — Знам, че Дъмбълдор се е опитал да се застъпи за Стан директно пред Скримджър… Всички, които са го разпитвали, са единодушни, че той е смъртожаден точно колкото тази мандарина тук… Но големите шефове искат да изкарат, че бележим някакъв напредък, и „трима задържани“ звучи по-добре, отколкото „трима задържани по погрешка и след това освободени“… И пак повтарям, това е строго поверително…

— Гроб съм — обеща Хари. Поколеба се за миг, чудеше се как точно да каже своите новини и докато си събираше мислите, Селестина Уорбек подкара балада със заглавието „Омагьоса ти сърцето ми и си го взе“. — Господин Уизли, нали помните какво ви казах на гарата, преди да заминем за училището?

— Проверих, Хари — отговори веднага господин Уизли. — Отидох у семейство Малфой и направих втори обиск. В къщата им няма нищо, било то цяло или счупено, което не би трябвало да е там.

— Да, знам, видях в „Пророчески вести“, че сте претърсвали… но това е друго… нещо по-…

И той повтори пред господин Уизли всичко чуто от разговора между Малфой и Снейп. Докато говореше, забеляза, че Лупин е поизвърнал глава към него и попива всяка дума. Когато Хари млъкна, настана тишина, нарушавана само от напевния глас на Селестина:

О, клето ми сърце, къде си?

Магия те отне от мен…

— А не ти ли е хрумвало, Хари — подхвана господин Уизли, — че Снейп само се преструва…

— Преструва се, че ще помогне на Малфой, за да разбере какво е намислил ли? — продължи на мига Хари. — Да, знаех си, че точно това ще кажете. Но как можем да разберем?

— Не е наша работа да разберем — намеси се ненадейно Лупин. Сега той стоеше с гръб към огъня и гледаше Хари иззад господин Уизли. — Това засяга Дъмбълдор. Той има доверие на Сивиръс и това би трябвало да е достатъчно за всички нас.

— Ами… — възрази Хари, — ами ако Дъмбълдор греши за Снейп…

— Някои хора са го казвали, много пъти. Всичко се свежда до това дали вярваш на преценката на Дъмбълдор. Лично аз вярвам, значи се доверявам и на Сивиръс.

— Но и Дъмбълдор понякога греши! — не се предаваше Хари. — Самият той ми го е казвал. — Момчето погледна Лупин право в очите. — Наистина ли харесваш Снейп?

— Нито го харесвам, нито не го харесвам — отговори Лупин. — Да, Хари, казвам ти истината — добави той, понеже Хари направи скептична физиономия. — Навярно никога няма да бъдем първи приятели. След всичко, което се случи между Джеймс, Сириус и Сивиръс, между нас има прекалено много горчилка. Но не съм забравил и че през годината, когато преподавах в „Хогуортс“, Сивиръс всеки месец ми правеше съхранителна отвара, правеше я безпогрешно, за да не се мъча както обикновено по пълнолуние.

— Но „случайно“ се изтърва, че си върколак, и ти беше принуден да напуснеш! — напомни гневно Хари.

Лупин сви рамене.

— Новината така и така щеше да се разчуе. И двамата знаем, че Сивиръс се домогваше до мястото ми, можеше да ми причини много по-големи вреди, като сложи нещо в отварата. Но той ми съхрани здравето. Трябва да му бъда благодарен.

— Може да го е било страх да слага нещо в отварата, защото Дъмбълдор го е държал под око — не се отказваше Хари.

— Решил си да го мразиш и това си е — подсмихна се едва забележимо Лупин. — И напълно те разбирам, все пак си син на Джеймс и кръщелник на Сириус, наследил си стари предразсъдъци. Така или иначе, кажи на Дъмбълдор, че си споделил с нас, но не очаквай той да погледне като теб на нещата, не очаквай да се изненада. Не е изключено Сивиръс да е разпитвал Драко именно по нареждане на Дъмбълдор.

… и сега напълно го разби.

Аз моля те — сърцето ми върни!

Селестина завърши песента с много дълга и писклива нота и от радиоприемника екнаха ръкопляскания, към които госпожа Уизли се присъедини въодушевено.

— Свъррши ли? — попита на висок глас Фльор. — Най-после, беше ужжасно!

— Ще пийнем ли по едно преди лягане? — попита също на висок глас господин Уизли, след като скочи на крака. — Кой иска яйчен грог?

— С какво се занимаваш напоследък? — обърна се Хари към Лупин, когато господин Уизли се засуети и отиде да донесе грога, а останалите започнаха да се протягат и се впуснаха в разговори.

— О, напоследък съм в нелегалност — отвърна Лупин. — Почти в буквалния смисъл на думата. Затова не ти писах, Хари — ако ти бях пратил писмо, можех да се издам.

— В какъв смисъл?

— Живея сред събратята си, сред себеподобни — обясни Лупин. — Върколаци де — добави той, защото Хари го погледна неразбиращо. — Почти всички са на страната на Волдемор. Дъмбълдор искаше да има свой човек, шпионин между тях… и аз бях направо готов за това. — В думите му имаше едва загатнато огорчение и Лупин вероятно се усети, защото се усмихна по-сърдечно и продължи: — Не че се оплаквам, все някой трябва да го прави, а кой може да е по-подходящ от мен? И все пак ми беше много трудно да спечеля доверието им, защото нося непогрешими белези от опитите да живея сред магьосниците. Те са обърнали гръб на нормалното общество и живеят на ръба, крадат… а понякога и убиват, за да се прехранват.

— И защо са се съюзили с Волдемор?

— Смятат, че ако той победи, ще живеят по-добре — обясни Лупин. — А не е лесно да спориш с типове като Грейбек…

— Кой е Грейбек?

— Не си ли чувал за него? — Лупин стисна трескаво юмруци върху коленете си. — Фенрир Грейбек вероятно е най-свирепият върколак днес. Убеден е, че живее на земята с едно-едничко призвание: да нахапе и да зарази възможно най-много хора, така върколаците ще се множат и множат, докато надделеят над магьосниците. В замяна на вярната служба Волдемор му е обещал прещедра награда. Грейбек се е специализирал в ухапване на невръстни деца… Смята, че те трябва да бъдат хапани още съвсем малки и да бъдат възпитавани далеч от родителите си — така ще намразят нормалните магьосници. Волдемор се е заканил да го насъска срещу дъщерите и синовете на хората, а подобна заплаха обикновено се увенчава с добри плодове. — Известно време Лупин мълча, сетне продължи: — Мен ме ухапа именно Грейбек.

— Какво? — изуми се Хари. — Когато… когато си бил малък ли?

— Да. Баща ми нещо го обидил. Много дълго не знаех кой точно върколак ме е нападнал, дори изпитвах състрадание към него, защото смятах, че не се е владеел, и вече знаех какво е да се преобразяваш. Но Грейбек го прави съзнателно. По пълнолуние дебне отблизо жертвите, за да е сигурен, че ще му бъдат подръка. Планира всичко. Именно него използва Волдемор, за да подчини върколаците. Няма да се преструвам, моите разумни доводи не могат да оборят твърдението на Грейбек, че ние, върколаците, заслужаваме кръв, че трябва да си отмъщаваме на нормалните хора.

— Но нали ти си нормален! — възрази яростно Хари. — Просто имаш… проблем.

Лупин избухна в смях.

— Понякога много ми напомняш Джеймс. Той го наричаше в компания „малкия космат проблем“. Мнозина бяха останали с впечатлението, че имам пакостлив заек.

Той пое с благодарствена дума чашата яйчен грог, която му подаде господин Уизли, и сега изглеждаше малко по-весел. Междувременно Хари усети прилив на вълнение: покрай последното споменаване на баща му се сети, че отдавна иска да пита нещо Лупин.

— Чувал ли си някога за човек, на когото са викали Нечистокръвния принц?

— Нечистокръвния какъв?

— Принц — повтори Хари, като не го изпускаше от очи, за да види дали той ще си спомни.

— Сред магьосниците няма принцове — отговори вече усмихнат Лупин. — Такова прозвище ли смяташ да използваш? А аз си мислех, че „Избрания“ би трябвало да ти е достатъчно.

— Това не е свързано с мен! — възмути се Хари. — Нечистокръвния принц е учил навремето в „Хогуортс“, у мен е старият му учебник по отвари. Писал е в него заклинания, ама такива, които сам е измислял. Например „Левикорпус“…

— О, по мое време това беше страшно модно в „Хогуортс“ — отбеляза Лупин, който се отдаде на спомени. — Когато бях в пети курс, няколко месеца не смеехме да ходим никъде от страх да не увиснем като на кука, хванати за глезена.

— Татко е използвал заклинанието — отбеляза Хари. — Видях го в мислоема, приложил го е на Снейп.

Опита се да го каже небрежно, някак между другото, като нещо несъществено, но не беше сигурен, че е успял — усмивката на Лупин бе прекалено многозначителна.

— Да — потвърди той, — но не само баща ти го използваше. Както ти обясних вече, заклинанието беше много разпространено… нали знаеш как е със заклинанията — ту се прилагат от всички, ту потъват в забрава.

— Но аз останах с впечатление, че заклинанието е било измислено, докато вие сте били в училището! — продължи да упорства Хари.

— Не е задължително — натърти Лупин. — Както и всичко останало, магиите ту излизат на мода, ту се забравят. — Той се взря в лицето на Хари, сетне добави тихо: — Джеймс, Хари, беше чистокръвен магьосник и от мен да го знаеш — никога не е искал от нас да го наричаме Принца.

Хари реши да не се преструва повече и каза:

— И не е бил Сириус? Или ти?

— Със сигурност не сме били ние.

— О! — Хари се взря в огъня. — Просто си помислих… той, този Принц, много ми помага в часовете по отвари.

— Откога е учебникът, Хари?

— Не знам, не съм проверявал.

— Е, това може би ще ти даде някаква представа кога е учил в „Хогуортс“ този твой Принц — обясни Лупин.

Малко по-късно Фльор реши да имитира Селестина и запя „Котел, пълен с жарка силна любов“, а всички останали, забелязали изражението на госпожа Уизли, го изтълкуваха като знак, че е време да си лягат. Хари и Рон се качиха чак в таванската стая на Рон, където за Хари беше добавено походно легло.

Рон заспа почти мигновено, Хари обаче започна да рови в куфара си и извади учебника по отвари. Запрелиства го и накрая се сети да погледне на първата страница датата, когато е издаден. Беше преди петдесет години. А преди петдесет години в „Хогуортс“ не е бил нито баща му, нито неговите приятели. Разочарован, Хари метна учебника обратно в куфара, изключи осветлението и се заобръща ту на една страна, ту на друга, като си мислеше за върколаци и за Снейп, за Стан Шънпайк и Нечистокръвния принц… и най-сетне потъна в неспокоен сън, пълен с прокрадващи се сенки и с писъци на ухапани невръстни деца…

— Тя сигурно се е пошегувала…

Хари се събуди рязко и видя в другия край на леглото си издут чорап. Сложи си очилата и се огледа: мъничкото прозорче беше затрупано почти догоре със сняг, а на този фон Рон беше седнал в леглото и разглеждаше нещо като дебел златен ланец.

— Това пък какво е? — попита Хари.

— От Лавендър ми е — отвърна с погнуса Рон. — Едва ли наистина смята, че ще взема да го нося…

Хари се взря по-внимателно и нададе гръмогласен смях. От ланеца висеше думата „Моят любим“, изписана с големи златни букви.

— Изискано! — рече той. — Направо класика! На всяка цена се покажи с него пред Фред и Джордж.

— Ако им кажеш — заяви Рон, като пъхна верижката под възглавницата, за да не я гледа, — аз ще… ще…

— Сега пелтечиш, така ли? — ухили се Хари. — Е, да им кажа ли?

— Но как изобщо й е хрумнало, че ще ми хареса такава дивотия? — попита Рон въздуха наоколо.

— Я си помисли хубаво — подкани Хари. — Споменавал ли си някога, че искаш да се разхождаш пред всички с думите „Моят любим“ около врата?

— Ами… ние всъщност не ги говорим често — отвърна Рон. — Главно се…

— Се натискате — притече му се на помощ Хари.

— Да де — каза Рон. Поколеба се за миг и добави: — Хърмаяни наистина ли ходи с Маклагън?

— Не знам — призна Хари. — На празника у Слъгхорн бяха заедно, но според мен нещата май не потръгнаха.

Рон се поободри и бръкна по-надълбоко в чорапа.

Сред подаръците на Хари имаше плетен пуловер с голям златен снич, извезан на гърдите от госпожа Уизли, обемиста кутия с какви ли не нещица от „Магийки шегобийки на Уизли“ от близнаците и леко влажен пакет с дъх на мухъл, върху който пишеше „На господаря от Крийчър“. Хари се вторачи в него.

— Как мислиш, дали не е опасно да го отварям?

— Не може да е опасен, нали цялата ни поща се проверява в министерството — отговори Рон, макар че изгледа подозрително пакета.

— А аз не се сетих да подаря нещо на Крийчър! Хората правят ли коледни подаръци на домашните си духчета? — попита Хари и предпазливо боцна пакета.

— Хърмаяни би направила — отговори Рон. — Но дай първо да видим какво има вътре и чак тогава се чувствай гузен.

След миг Хари вече беше изпищял оглушително и беше изхвърчал от походното легло — пакетът съдържаше огромен брой червеи.

— Страхотно! — запревива се от смях Рон. — Много мило!

— Предпочитам тях пред онзи ланец — отбеляза Хари и това тутакси отрезви Рон.

Когато седнаха на коледния обяд, всички се бяха издокарали с нови пуловери — всички без Фльор (госпожа Уизли очевидно беше решила, че за нея не си струва да хаби усилия) и без самата госпожа Уизли, която си беше сложила нова-новеничка тъмносиня магьосническа шапка, проблясваща с нещо като ситни диаманти с вид на звезди, и невероятна златна огърлица.

— Фред и Джордж ми ги подариха! Красиви са, нали?

— Е, мамо, установяваме, че сега, откакто сами си перем чорапите, все повече те ценим — отвърна Джордж и нехайно махна с ръка. — Пащърнак, Ремус?

— Хари, имаш червей в косата си — обяви бодро Джини и се пресегна през масата да го махне, а Хари усети как по врата го побиват тръпки, които нямат нищо общо с червея.

— О, какъв ужаас! — рече Фльор и потрепери престорено.

— Да, голям ужас — съгласи се с нея Рон. — Искаш ли сос, Фльор?

В огромното си желание да й го поднесе той събори съдчето, Бил обаче замахна с магическата пръчка, сосът се извиси във въздуха и хрисимо се върна в съдината.

— Непохватен си като оная Тонкс — каза Фльор на Рон чак след като приключи с благодарствените целувки, с които обсипа Бил. — Тя всичко събарря…

— Поканих милата Тонкс да ни погостува днес — рече госпожа Уизли, като остави излишно рязко морковите и изгледа Фльор на кръв. — Но тя отказа да дойде. Говорил ли си с нея напоследък, Ремус?

— Не. Не поддържам връзка с почти никого — отвърна той. — Но Тонкс си има семейство, сигурно е отишла при тях.

— Хмм… — рече госпожа Уизли. — Може би. Останах с впечатлението, че смята да посрещне Коледата сама.

Тя погледна подразнено Лупин, сякаш именно той е виновен, задето снаха ще й стане Фльор, а не Тонкс. Хари обаче се взря през масата във Фльор, която даваше на Бил късчета пуйка, забучени на вилицата й, и си помисли, че госпожа Уизли води отдавна загубена битка. Покрай това се сети, че се е канел да попита нещо за Тонкс, а кой можеше да му отговори по-добре от Лупин — човека, който знаеше най-много за Покровителите?

— Покровителят на Тонкс се е променил — сподели той с него. — Или поне така твърди Снейп. Не знаех, че е възможно да се случи. Кога се променя Покровител?

Лупин първо сдъвка парчето пуйка в устата си и го преглътна и чак тогава провлачи:

— Понякога… заради силен потрес… или емоционален срив…

— Изглеждаше голям и беше четирикрак — оповести Хари. Внезапно му хрумна нещо и той понижи глас: — Ей… а дали…

— Артър! — прекъсна го внезапно госпожа Уизли. Беше станала от стола и с ръка на сърцето гледаше втрещена през кухненския прозорец. — Артър… виж, Пърси!

— Какво?

Господин Уизли се обърна. Всички побързаха да погледнат към прозореца, Джини дори се изправи, за да вижда по-добре. И наистина — през покрития с преспи двор вървеше Пърси Уизли, очилата му в рогови рамки проблясваха на слънцето. Той обаче не беше сам.

— Артър, ама той… той е с министъра!

И това беше истина — мъжът, чиято снимка Хари беше виждал в „Пророчески вести“, вървеше с леко накуцване след Пърси, а по буйната му като грива прошарена коса и черното наметало тук-там се белееше сняг. Още преди някой да е изрекъл и дума, още преди госпожа и господин Уизли да се спогледат изумени, задната врата се отвори и в рамката й застана Пърси.

За миг настана болезнено мълчание. После Пърси каза доста сковано:

— Честита Коледа, мамо!

— О, Пърси! — ахна госпожа Уизли и се хвърли в обятията му.

Подпрян на бастуна, Руфъс Скримджър поспря на прага и се усмихна, докато оглеждаше трогателната картина.

— Извинявайте, че нахълтваме така — подхвана той, когато госпожа Уизли се извърна грейнала към него и започна да бърше сълзите си. — Ние с Пърси бяхме наблизо… по работа, естествено… и той не се сдържа, реши да намине да ви види.

Пърси обаче не даваше никакви признаци, че иска да поздрави някого от останалите в семейството. Стоеше като препариран и гледаше някъде над главите на насъбралите се. Господин Уизли, Фред и Джордж го наблюдаваха с каменни лица.

— Ама заповядайте, седнете, господин министър! — засуети се госпожа Уизли, като си пооправи шапката. — Вземете си от пуйката… или папнете худинг… исках да кажа…

— Не, не, драга ми Моли — спря я Скримджър. Хари предположи, че преди да влязат в къщата, министърът е попитал Пърси за името. — Не искам да ви се натрапваме, изобщо нямаше да идваме, ако Пърси не държеше толкова да…

— О, Пърс! — пророни през сълзи госпожа Уизли и се надигна да го целуне.

— Отбихме се само за пет минути, аз ще се поразходя из двора, докато вие си поприказвате с Пърси. Не, не, уверявам ви, не искам да нахалствам! Е, ако някой пожелае да ми покаже прелестната ви градина… О, онзи младеж там е приключил с храната, дали не иска и той да се поразтъпче заедно с мен?

Обстановката около трапезата се промени почти осезаемо. Всички преместиха погледи от Скримджър към Хари. Явно никой не сметна за убедителна преструвката на Скримджър, че не знае как се казва момчето, нито за особено естествено да посочи именно Хари да го придружи из градината, при положение че храната в чиниите на Джини, Фльор и Джордж също беше ометена.

— Е, добре — каза Хари насред настъпилото мълчание.

Не беше се хванал на приказките на министъра, че били минавали наблизо и Пърси искал да се види с роднините си. Именно това беше истинската причина да дойдат — Скримджър е искал да поговори насаме с него.

— Защо не! — рече той тихо, докато минаваше покрай Лупин, който се беше понадигнал от стола. — Защо не! — добави, когато господин Уизли отвори уста да каже нещо.

— Чудесно! — заяви Скримджър и се дръпна от вратата, та Хари да излезе пръв. — Само ще обиколим веднъж градината и после ние с Пърси си тръгваме. Вие си продължавайте!

Хари закрачи през двора към градината с избуяли, отрупани със сняг растения, а Скримджър закуцука до него. Хари знаеше, че в миналото той е оглавявал служба „Аврори“. Изглеждаше решителен и кален в битките, много различен от шишкавия Фъдж с неговото бомбе.

— Прелестно! — рече Скримджър, като спря при оградата на градината и погледна през затрупаната с преспи морава невидимите заради снега растения. — Прелестно!

Хари не отвърна нищо. Усещаше, че Скримджър го държи под око.

— От много време искам да се срещна с теб — подхвана след малко министърът. — Знаеш ли?

— Не — призна си откровено Хари.

— О, да, от много време. Но Дъмбълдор ти трепери като над писано яйце — продължи Скримджър. — И как иначе, как иначе, разбира се, след всичко, което ти се струпа на главата… особено в министерството… — Той зачака Хари да каже нещо, но понеже момчето не откликна, министърът продължи: — Откакто встъпих в длъжност, търся случай да поговоря с теб, но Дъмбълдор все го осуетява, което, както вече отбелязах, си е съвсем нормално.

Хари продължи да мълчи и да чака.

— Само какви слухове се носят! — рече Скримджър. — Е, и двамата знаем, разбира се, как всичко се изопачава… а и тази мълва за някакво пророчество… че именно ти си Избрания…

Хари си помисли, че вече са близо до причината Скримджър да се появи в къщата.

— Предполагам, че Дъмбълдор е обсъждал тези въпроси с теб.

Хари се подвоуми — не знаеше дали да излъже или не. Загледа се в ситните стъпчици на градинските гномчета около цветните лехи, после към мястото, където снегът беше утъпкан — точно там Фред беше заловил гнома, който сега беше издокаран с балеринска поличка и красеше върха на коледната елха. Накрая Хари реши да каже истината… или поне част от нея.

— Да, обсъждали сме ги.

— А, така ли, така ли… — заповтаря Скримджър. Хари забеляза с крайчеца на окото, че и той му хвърля крадешком погледи, макар да се преструва, че се е захласнал по гномчето, което току-що беше подало глава изпод един замръзнал рододендрон. — И какво ти каза Дъмбълдор, Хари?

— Съжалявам, но това е само между нас двамата — заяви момчето.

Постара се да го каже възможно най-любезно и тонът на Скримджър също беше ведър и дружелюбен, когато рече:

— О, да, това е въпрос на споделени тайни, не бих искал да любопитствам излишно… не, не… Пък и толкова ли е важно дали точно ти си Избрания?

На Хари му трябваха няколко секунди да осмисли последните думи, после той отвърна:

— Наистина не разбирам за какво говорите, господин министър.

— Е, за теб, разбира се, е изключително важно — засмя се Скримджър. — Но за магьосническото общество като цяло… това са само догадки, нали? Важно е в какво вярват хората.

Хари не каза нищо. Помисли си, че вече знае приблизително какво ще последва, но нямаше намерение да помага на Скримджър да стига дотам. Гномчето под рододендрона се беше запретнало да копае и да търси в корените му червеи и Хари не сваляше очи от него.

— Хората вярват, че именно ти си Избрания — каза Скримджър. — Смятат те за герой… какъвто си наистина, Хари, независимо дали си избран или не. Колко пъти си се изправял лице в лице с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава? При всички положения — продължи той, без да чака отговор, — същественото в случая е, че за мнозина ти, Хари, си символ на надеждата. Мисълта, че има някой, който може би е в състояние… който може би дори е предопределен да унищожи Онзи-който-не-бива-да-се-назовава… това, естествено, насърчава и ободрява хората. И няма как да не смятам, че след като веднъж си го осъзнал, вероятно смяташ едва ли не за свой дълг да застанеш редом до министерството и да повдигнеш духа на всички.

Гномчето тъкмо се бе добрало до червей, теглеше го с все сила и се опитваше да го извади от замръзналата пръст. Хари мълча толкова дълго, че накрая Скримджър каза, като премести поглед от него към гномчето:

— Големи симпатяги са, нали? Но какъв е твоят отговор, Хари?

— Не разбирам какво точно искате — бавно отвърна момчето. — Какво означава „да застана редом до министерството“?

— Уверявам те, нищо чак толкова обременително — отговори Скримджър. — Например ако от време на време те виждат да влизаш и да излизаш от министерството, това ще създаде нужното впечатление. И докато си там, разбира се, ще имаш прекрасната възможност да поприказваш с Гауейн Робардс, който пое от мен служба „Аврори“. Долорес Ъмбридж ми е споменавала, че мечтаеш да станеш аврор. Това би могло да се уреди много лесно…

Хари усети как у него се надига гняв: значи Долорес Ъмбридж още беше в министерството!

— И така — подхвана той, сякаш просто за да изясни някои неща, — в общи линии искате да създадете впечатление, че работя за министерството.

— Духът на всички ще се повдигне, ако се разчуе, че ти, Хари, си съпричастен — заяви Скримджър, доволен, че момчето се е предало толкова бързо. — Нали разбираш, Избрания… става дума да обнадеждим хората, да им вдъхнем увереност, че се случват вълнуващи неща…

— Но ако аз постоянно влизам и излизам от министерството — рече Хари, като се мъчеше гласът му да си остане дружелюбен, — няма ли всички да си помислят, че одобрявам онова, което се върши там?

— Ами… — понавъси се Скримджър, — именно заради това отчасти ни се иска…

— Не, няма да стане — заяви любезно Хари. — Не одобрявам някои от нещата, които се вършат в министерството. Например задържането на Стан Шънпайк.

Известно време Скримджър мълча, но лицето му в миг стана студено.

— Не очаквам да разбереш — заяви министърът и за разлика от Хари не успя да прикрие така успешно гнева в гласа си. — Времената са смутни, трябва да се вземат някои мерки. Ти си на шестнайсет години…

— Дъмбълдор е на много повече от шестнайсет, но също смята, че Стан не би трябвало да е в Азкабан — натърти Хари. — Превръщате Стан в изкупителна жертва, точно както искате да превърнете мен в талисман.

Гледаха се дълго и враждебно. Накрая Скримджър каза, вече без да се преструва на мил:

— Разбрах. Точно както своя кумир Дъмбълдор ти предпочиташ да се разграничиш от министерството, така ли?

— Не искам да ме използват — обясни Хари.

— Някои биха казали, че е твой дълг да бъдеш използван от министерството!

— Да, други пък биха казали, че е ваш дълг да проверявате дали хората наистина са смъртожадни, преди да ги пращате зад решетките — заяви Хари, вече без да сдържа все по-силния си гняв. — Правите това, което правеше и Барти Крауч. Все не случваме на министър! Или ще е Фъдж, който се прави, че всичко върви по мед и масло, когато под носа му убиват хора, или пък вие, дето пращате в тъмница не когото трябва и се опитвате да изкарате, че Избрания ви подкрепя!

— Значи не си ти Избрания? — попита Скримджър.

— Нали казахте, че не е толкова важно кой е Избрания? — засмя се горчиво Хари. — Поне за вас.

— Не биваше да го казвам — разкая се веднага Скримджър. — Не беше тактично…

— Но беше искрено — увери го Хари. — Едно от малкото искрени неща, които чух от вас. Все ви е едно дали ще умра, или ще живея, но много държите да ви помогна да убедите всички, че печелите войната срещу Волдемор. Не съм забравил, господин министре…

Той вдигна десния си юмрук. Там, по премръзналата му ръка, се белееха лъскавите белези, останали от наказанието, когато Долорес Ъмбридж го беше накарала да пише върху собствената си плът „Няма да лъжа“.

— Не помня да сте ме подкрепил, когато убеждавах всички, че Волдемор се е завърнал. Миналата година в министерството не държахте чак толкова да сме приятели.

Продължиха да стоят в мълчание, ледено като земята под краката им. Градинското гномче най-сетне беше успяло да издърпа червея и сега го смучеше, щастливо облегнато на най-ниските клони на рододендроновия храст.

— Какво е намислил Дъмбълдор? — попита внезапно Скримджър. — Къде ходи, когато отсъства от „Хогуортс“?

— Нямам представа — отговори Хари.

— И да знаеше, пак нямаше да ми кажеш, нали? — попита Скримджър.

— Не, нямаше — призна си Хари.

— Е, в такъв случай ще се наложи да проверя дали не мога да науча с други средства.

— Опитайте — рече безразлично Хари. — Но ми се виждате по-умен от Фъдж, очаквах да сте си взел поука от грешките му. Той се опита да се меси в „Хогуортс“. Сигурно сте забелязал, че вече не е министър, а Дъмбълдор продължава да си е директор. На ваше място щях да оставя Дъмбълдор на мира.

Настъпи дълго мълчание.

— Е, ясно ми е, че добре те е обработил — заяви Скримджър със студен суров поглед иззад очилата с телени рамки. — Верен до гроб на Дъмбълдор, нали така, Потър?

— Да, точно така — отвърна Хари. — Радвам се, че го изяснихме.

И като обърна гръб на министъра на магията, той се запъти обратно към къщата.