Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 215 гласа)

ГЛАВА ДВАЙСЕТА
ЖЕЛАНИЕТО НА ЛОРД ВОЛДЕМОР

Рано в понеделник сутринта Хари и Рон напуснаха болничното крило, напълно възстановени след грижите на Мадам Помфри, и сега можеха да се радват на ползите от това да те съборят от метлата или да те отровят, най-голямата от които бе, че Хърмаяни се сдобри с Рон. Дори тръгна с тях на закуска и донесе със себе си новината, че Джини се е скарала с Дийн. Съществото, задрямало в гърдите на Хари, внезапно надигна глава и обнадеждено подуши въздуха.

— Защо са се скарали? — попита той уж нехайно, след като завиха по коридора на седмия етаж, където нямаше никого, ако не броим едно съвсем мъничко момиченце, разглеждащо гоблен с тролове в балетни пачки.

Щом зърна шестокурсниците, момиченцето се ужаси и изпусна тежките месингови везни, които носеше.

— Няма страшно! — рече мило Хърмаяни и забърза да му помогне. — Ето, виж… — Тя чукна с върха на магическата си пръчка по разкачените везни и изрече: — Репаро!

Момиченцето не благодари и докато те го подминаваха, продължи да стои като вкоренено и да ги гледа, а Рон се обърна да го види още веднъж.

— Стават все по-малки — отбеляза той.

— Остави я — каза донякъде нетърпеливо Хари. — Хърмаяни, защо са се скарали Джини и Дийн?

— О, Дийн се смееше заради онзи блъджър, с който те млатна Маклагън — отговори тя.

— Сигурно наистина си е било смешно — рече уместно Рон.

— Изобщо не изглеждаше смешно! — разгорещи се Хърмаяни. — Изглеждаше ужасно и ако Кут и Пийкс не бяха хванали Хари, той можеше да се нарани много тежко!

— Е, не е било нужно Джини и Дийн да се карат — каза Хари, като се опитваше и това да прозвучи нехайно. — Или още са заедно?

— Да, заедно са… но защо изведнъж се заинтересува толкова живо? — възкликна Хърмаяни и го погледна изпитателно.

— Просто не искам отборът ми по куидич да се разпадне отново — побърза да отговори той, но Хърмаяни продължи да го гледа подозрително и Хари изпита едва ли не облекчение, когато някой отзад го повика по име и той си намери оправдание да й обърне гръб. — О, Луна, здравей!

— Ходих да те търся в болничното крило — обясни тя, като бърникаше в чантата си. — Но ми казаха, че са те изписали…

Извади нещо, което приличаше на зелен лук, голяма отровна гъба на точки и значителни количества от някаква чудесия с вид на камъчета от котешка тоалетна, които пъхна в ръцете на Рон, та да може да измъкне доста замърсен пергаментов свитък, който връчи на Хари.

— Казаха ми да ти го предам.

Свитъкът беше малък и Хари веднага се досети, че е поредната покана за урок при Дъмбълдор.

— Довечера — оповести той на Рон и Хърмаяни, след като разгъна свитъка.

— На последния мач направи страхотен коментар — каза Рон на Луна, докато тя си прибираше лука, отровната гъба и камъчетата.

Момичето се усмихна отнесено.

— Подиграваш ми се, нали? — попита то. — Всички твърдят, че съм коментирала ужасно.

— Не, сериозно говоря — увери я Рон без следа от присмех. — Не помня друг коментар да ми е харесвал толкова. Какво е това, между другото? — попита той, след като вдигна нещото с вид на зелен лук на равнището на очите си.

— О, това е стражеви корен! — обясни тя, като напъха камъчетата от котешка тоалетна и отровната гъба обратно в чантата си. — Задръж го, ако искаш, предпазва от дългокраки риби гълтачи.

И си тръгна, оставяйки Рон да се гърчи от смях и да стиска в ръка стражевия корен.

— Знаете ли, тая Луна ми става все по-симпатична — заяви той, като поеха отново към Голямата зала. — Знам, че е чалната, но не е ли прекрасно, че…

Внезапно Рон млъкна. В долния край на мраморното стълбище стоеше Лавендър Браун, която приличаше на буреносен облак.

— Здравей! — рече той притеснен.

— Да вървим — промърмори Хари на Хърмаяни и двамата забързаха нататък, първо обаче чуха как Лавендър пита:

— Защо не ми каза, че днес те изписват? И защо тая беше с теб?

Когато след половин час се появи на закуска, Рон изглеждаше и обиден, и ядосан и макар че седна до Лавендър, Хари изобщо не ги видя да си проговорят. Хърмаяни се държеше сякаш изобщо не й прави впечатление, но един-два пъти Хари видя на лицето й необяснима ехидна усмивчица. Целия ден тя изглеждаше в особено добро настроение, а вечерта дори склони в общата стая да прегледа (с други думи — да допише) съчинението на Хари по билкология — нещо, което дотогава най-категорично отказваше, защото знаеше, че после Хари ще даде и на Рон да препише.

— Много ти благодаря, Хърмаяни — рече той и нервничко я потупа по гърба, защото си погледна часовника и видя, че наближава осем часът. — Виж какво, трябва да бързам, ще закъснея за Дъмбълдор…

Тя не отговори, само зачеркна някак уморено няколко от по-слабите му изречения. Ухилен, Хари се провря през дупката в портрета и се отправи към кабинета на директора. Щом чу за карамелизирани еклери, грозилището от водоливника отскочи встрани, а Хари изкачи спираловидната стълба, като взимаше по две стъпала наведнъж, и почука на вратата точно когато часовникът зад нея удари осем пъти.

— Влез — извика Дъмбълдор, но докато Хари се пресягаше да натисне дръжката на вратата, тя рязко се отвори отвътре.

Пред него застана професор Трелони.

— Аха! — провикна се тя и след като примигна няколко пъти срещу момчето иззад увеличаващите стъкла на очилата си, го засочи театрално. — Ето каква била причината да ме изхвърлите толкова безцеремонно от кабинета си, Дъмбълдор!

— Драга ми Сибила — рече донякъде отчаяно Дъмбълдор, — изобщо не става дума да ви изхвърлям най-безцеремонно от където и да било! Хари наистина е повикан за този час, а и не смятам, че имаме какво повече да си кажем…

— Прекрасно! — заяви като силно наранен човек професор Трелони. — Щом не желаете да отпратите крантата самозванец, така да бъде… вероятно ще намеря училище, където дарбата ми ще бъде оценена по-подобаващо…

Тя профуча покрай Хари и се скри надолу по спиралната стълба, по едно време се чу как се препъва и Хари предположи, че е стъпила на някой от своите влачещи се шалове.

— Затвори вратата, ако обичаш, и седни, Хари — покани го доста уморено Дъмбълдор.

Момчето се подчини и докато сядаше на обичайното си място пред писалището на директора, забеляза, че между тях отново е сложен мислоемът, както и поредните две кристални шишенца, пълни с въртящи се спомени.

— Значи професор Трелони продължава да недоволства, че и Фирензи преподава? — попита той.

— Да — потвърди Дъмбълдор. — Оказва се, че пророкуването ми създава много повече главоболия, отколкото съм предвиждал… Нали никога не съм изучавал предмета. Не мога да кажа на Фирензи да се върне в Забранената гора, сега всички там го презират, не мога да кажа и на професор Трелони да напусне. Между нас да си остане, тя дори не подозира на каква опасност ще бъде изложена извън замъка. Трелони не знае — и според мен ще бъде неразумно да я посвещаваме, — че именно тя е направила пророчеството за теб и Волдемор. — Дъмбълдор въздъхна тежко и продължи: — Но да не се занимаваме с проблемите ми с преподавателите. Имаме да обсъждаме много по-важни неща. Първо, изпълни ли задачата, която ти поставих в края на миналия урок?

— О! — възкликна смутен Хари. Покрай уроците по магипортиране, куидича, отравянето на Рон, собствения си пукнат череп и решимостта на всяка цена да разбере какво е намислил Драко Малфой Хари почти беше забравил за спомена, който Дъмбълдор му беше възложил да изтръгне от професор Слъгхорн. — В края на един час по отвари попитах професор Слъгхорн… но той отказа да отговори.

Настъпи кратко мълчание.

— Ясно — рече накрая Дъмбълдор, като се взря в него над очилата си като полумесеци и както обикновено, Хари изпита чувството, че го гледат на рентген. — И смяташ, че си направил всичко възможно, така ли? Че си впрегнал цялата си изобретателност, която никак не е малка? Че не си пестил средства и находчивост в стремежа да се сдобиеш със спомена?

— Амиии… — провлачи Хари, защото не знаеше какво да каже. Единственият опит да узнае спомена изведнъж му се стори смущаващо слаб. — Ами… в деня когато Рон се нагълта по грешка с любовен еликсир, го отведох при професор Слъгхорн. Казах си, че ако го предразположа и той е в достатъчно добро настроение…

— И успя ли? — попита Дъмбълдор.

— Не, сър, защото Рон беше отровен…

— Заради което ти, естествено, съвсем си забравил, че трябва да изтръгнеш спомена, ала аз не съм и очаквал друго — все пак в опасност е бил най-добрият ти приятел. Но след като се е изяснило, че господин Уизли ще се възстанови напълно, се надявах ти отново да се заемеш със задачата, която ти поставих. Мисля, че ти обясних пределно ясно колко ключов е този спомен. Всъщност по всякакъв начин се постарах да ти внуша, че това е най-същественият от всички спомени и че без него само си губим времето.

От главата на Хари по цялото му тяло сякаш плисна горещ болезнен срам. Дъмбълдор не му беше повишил тон, дори не говореше ядосано, но Хари предпочиташе да беше се развикал — това хладно разочарование бе по-страшно от всичко.

— Не че не съм си направил труда, сър, просто имах други… други неща… — заломоти той отчаяно.

— Други неща, за които си мислел — завърши вместо него Дъмбълдор. — Разбирам.

Отново настана мълчание, най-тягостното, което Хари беше изживявал някога с Дъмбълдор, и то продължи сякаш цяла вечност, от време на време нарушавано от тихото хъхрещо хъркане на Армандо Дипит от портрета над главата на директора. Хари се почувства странно смален, сякаш откакто беше влязъл в кабинета, се беше свил.

Когато вече не издържаше, каза:

— Наистина съжалявам, професор Дъмбълдор. Би трябвало да се постарая повече… Би трябвало да осъзная, че нямаше да ме молите, ако не е наистина важно.

— Благодаря, че го казваш, Хари — промълви Дъмбълдор. — В такъв случай нали мога да се надявам, че занапред ще отделяш повече внимание на този въпрос? От днес нататък срещите ни почти ще се обезсмислят, ако не разполагаме с този спомен.

— Ще го направя, професоре, ще взема спомена — обеща сериозно Хари.

— Тогава няма да говорим повече за това — рече по-благо Дъмбълдор — и ще продължим разказа оттам, докъдето стигнахме. Помниш ли къде?

— Да, сър — побърза да потвърди Хари. — Волдемор уби баща си, баба си и дядо си и направи така, че да изглежда, сякаш го е извършил вуйчо му Морфин. После се върна в „Хогуортс“ и попита… попита професор Слъгхорн за хоркруксите — промърмори той засрамен.

— Чудесно — рече Дъмбълдор. — А сега, надявам се, помниш как още в началото на тези срещи ти казах, че ще навлезем във владенията на догадките и предположенията.

— Да, помня, сър.

— Надявам се, съгласен си, че дотук посочвах сравнително безспорни източници на факти, с помощта на които съм си направил съответните изводи за извършеното от Волдемор преди да стане пълнолетен.

Хари кимна.

— Но сега, Хари — продължи Дъмбълдор, — сега нещата стават по-неясни и заплетени. Беше трудно да намеря доказателства за невръстния Риддъл, но стана почти невъзможно да открия човек, готов да си спомни нещо за вече зрелия Волдемор. Всъщност се съмнявам да има жив човек, освен самия Волдемор, който да ни разкаже от самото начало до сега живота му след напускането на „Хогуортс“. И все пак разполагам с два последни спомена, които бих искал да споделя с теб. — Дъмбълдор посочи двете кристални шишенца, които проблясваха до мислоема. — След това ще се радвам да чуя мнението ти доколко правдоподобни ти се струват заключенията, които съм направил, след като ги видях.

Като разбра колко много Дъмбълдор цени мнението му, Хари се засрами още повече, че не е изпълнил задачата и не се е добрал до спомена за хоркруксите, и се намести гузно на стола. Дъмбълдор вдигна първото от двете шишенца и го разгледа срещу светлината.

— Дано не си се уморил да се гмуркаш в чуждата памет, защото тези два спомена тук са прелюбопитни — обясни той. — Първият е на едно много старо и грохнало домашно духче Хоуки. Преди да видим на какво е станала свидетелка, трябва да ти разкажа набързо как Лорд Волдемор напусна „Хогуортс“. Както вероятно очакваш, той премина в седми курс с най-високите оценки по всички изпити, на които се яви. Съучениците му вече обмисляха на какво поприще да се посветят, след като завършат „Хогуортс“. Почти всички очакваха подвизи от Том Риддъл — префект, Отличник, удостоен с Награда за особени заслуги към училището. Знам, че мнозина учители, сред които и професор Слъгхорн, му предлагали да постъпи на работа в Министерството на магията, искали да му уредят срещи, да го свържат с влиятелни хора. Той все отказвал. После преподавателите научиха, че Волдемор се е хванал на работа в „Боргин и Бъркс“.

— В „Боргин и Бъркс“? — повтори Хари изумен.

— В „Боргин и Бъркс“ — повтори и Дъмбълдор, но спокойно. — Като проникнем в спомена на Хоуки, ще разбереш какво толкова го е привличало там. Но това не е първата работа, която Волдемор е избрал. По онова време не знаеше почти никой — аз бях сред малцината, на които директорът довери тайната, — но Волдемор първо е отишъл при професор Дипит и е помолил да остане в „Хогуортс“ като учител.

— Искал е да остане тук? Защо? — попита Хари още по-смаян.

— Смятам, че е имал няколко причини, макар че не е споделил с професор Дипит нито една от тях — продължи Дъмбълдор. — Първо и много важно, според мен Волдемор е бил привързан към училището ни повече, отколкото някога е бил към човек. Именно в „Хогуортс“ е бил най-щастлив, това е било първото и единствено място, където се е чувствал у дома си.

При тези думи Хари се посмути, защото и той изпитваше съвсем същото към „Хогуортс“.

— Второ, замъкът е хранилище за древна магия. Волдемор безспорно е проникнал в много повече от тайните му, отколкото почти всички ученици, минали някога през „Хогуортс“, но може би е смятал, че има още загадки, които не е разбулил, още скрити магии, които не е усвоил. И, трето, като учител е щял да има огромна власт и влияние върху невръстните магьосници и вещици. Това навярно му е хрумнало покрай професор Слъгхорн — преподавателя, с когото бил в най-добри отношения и който му е показал каква важна роля може да играе един учител. И за миг не ми минава през ума, че Волдемор е възнамерявал да прекара остатъка от живота си в училището, но съм убеден, че го е разглеждал като чудесно място да набира последователи и да започне да попълва своето войнство.

— Но не е бил назначен, нали, сър?

— Не, не е бил. Професор Дипит му казал, че на осемнайсет е твърде млад, но го поканил да кандидатства отново след няколко години, стига все още да иска да преподава.

— А вие на какво мнение бяхте, професоре? — попита колебливо Хари.

— Бях много притеснен — призна Дъмбълдор. — Препоръчах на Армандо да не го назначава — не му изтъкнах причините, които изложих пред теб, защото професор Дипит много обичаше Волдемор и бе убеден в почтеността му. Аз обаче не исках Лорд Волдемор да се връща в нашето училище, особено облечен във власт.

— По какво искаше да стане учител, сър? Кой предмет искаше да преподава?

Неясно как, но Хари знаеше отговора още преди Дъмбълдор да го е изрекъл.

— Защита срещу Черните изкуства. По онова време го преподаваше възрастна професорка на име Галатея Мерисот, която беше в „Хогуортс“ от близо половин век. И така, Волдемор постъпи в „Боргин и Бъркс“ и всички преподаватели, които му се възхищаваха, решиха, че такъв блестящ млад магьосник само си губи времето в магазина. Волдемор обаче не бе най-обикновен продавач. Беше любезен, красив и умен и не след дълго взеха да му възлагат задачи, каквито може да има само в място като „Боргин и Бъркс“ — нали знаеш, Хари, там се продават предмети с необикновени могъщи свойства. Започнаха да пращат Волдемор да убеждава хората да се разделят със своите съкровища и да ги продадат на собствениците на магазина и той, откъдето и да го погледнеш, се е справял изключително добре с това.

— Не се и съмнявам — не успя да се сдържи Хари.

— Да, нямаш причини — усмихна се едва-едва Дъмбълдор. — А сега е време да изслушаме домашното духче Хоуки, която е работела при една много стара и много богата магьосница — Хефциба[1] Смит.

Дъмбълдор почука с магическата си пръчка по едното от шишенцата, корковата тапа отхвърча и той изля в мислоема въртящия се спомен с думите:

— Първо ти, Хари.

Хари стана и отново се надвеси над нагънатото от вълнички сребристо съдържание на каменния съд, докато лицето му не опря в него. Понесе се през черното небитие и се приземи в гостна, пред невероятно дебела възрастна дама с бухнала червеникава перука и издута лъскава розова мантия, с която приличаше на сладкиш с разтопена глазура. Тя се оглеждаше в обсипано със скъпоценни камъни огледалце и си слагаше с голямо пухче руж по вече румените бузи, а най-дребното и най-старо домашно духче, което Хари беше виждал някога, обуваше на отеклите й крака тесни атлазени пантофки.

— Побързай, Хоуки! — заповяда властно Хефциба. — Той каза, че ще дойде в четири, а не закъснява никога, разполагаме само с две-три минути!

Жената прибра пухчето за пудра, а домашното духче се изправи. На ръст Хоуки едва достигаше седалката на стола, където се беше разположила Хефциба, а кожата й с вид на пергамент висеше около телцето точно като колосаното парче ленен плат, което тя носеше преметнато като тога.

— Как изглеждам? — попита Хефциба и започна да върти глава, за да се полюбува под различни ъгли на лицето си в огледалцето.

— Прелестно, уважаема госпожо — изписука Хоуки.

Хари можеше само да предполага, че в договора на Хоуки влиза да лъже най-безогледно всеки път, когато й задават този въпрос, защото Хефциба Смит изглеждаше всякак, но не и прелестно.

На вратата се позвъни и господарката и домашното духче скочиха на крака.

— Бързай, бързай, Хоуки, той вече е тук! — викна Хефциба.

Духчето излетя от стаята, която беше задръстена с какво ли не, направо да се чудиш как някой можеше да се промуши, без да събори поне десетина неща — вътре имаше бюфети, пълни с лакирани кутийки, шкафове, натъпкани с книги с изпъкнали златни букви на кориците, лавици с кристални кълба и сфери, изобразяващи небесни светила, и множество нацъфтели растения в месингови сандъчета. Помещението всъщност приличаше на нещо средно между антиквариат за магически предмети и оранжерия.

След броени минути домашното духче се върна, следвано от снажен младеж, когото Хари изобщо не се затрудни да познае като Волдемор. Беше облечен скромно в черен костюм, косата му беше малко по-дълга, отколкото в училището, а страните му бяха хлътнали, ала всичко това му отиваше и Волдемор бе по-красив отвсякога. Провря се в теснотията на задръстената с покъщнина стая — от вида му пролича, че е идвал тук многократно, — и се поклони ниско, като допря устни до възпълната ръчица на Хефциба.

— Нося ви цветя — промълви тихо Волдемор и измагьоса букет рози.

— Ах, ти, немирник такъв, нямаше нужда! — изписка грохналата Хефциба, но Хари забеляза, че е оставила на най-близката масичка празна ваза. — Само ме разглезваш, Том… заповядай, седни… седни… къде ли е Хоуки… ох…

Домашното духче се върна на бегом в стаята с поднос дребни сладки, който остави до лакътя на своята господарка.

— Почерпи се, Том — подкани Хефциба, — знам, че много обичаш моите сладки. И така, как си? Виждаш ми се бледичък. Съсипват те от работа в тоя магазин, казвала съм го стотици пъти…

Волдемор се усмихна заучено, Хефциба също изхихика превзето.

— Е, какъв повод си намерил, за да ме посетиш и днес? — попита тя с премрежен поглед.

— Господин Бърк би искал да направи ново, по-добро предложение за измайсторените от таласъми доспехи — обясни Волдемор. — Петстотин галеона… според него цената е повече от справедлива…

— Чакай, чакай, не бързай толкова, току-виж съм си помислила, че идваш само заради моите дрънкулки — нацупи се Хефциба.

— Наредено ми е да дойда заради тях — отвърна тихо Волдемор. — Аз, уважаема госпожо, не съм нищо повече от беден продавач, който изпълнява заповеди. Господин Бърк ми нареди да попитам…

— Ох, тоя господин Бърк, пфу! — махна с ръчица Хефциба. — Искам да видиш нещо, което никога не съм показвала на господин Бърк! Можеш ли да пазиш тайна, Том? Ще ми обещаеш ли да не издаваш пред господин Бърк, че е у мен? Няма да ме остави на мира, ако разбере, че съм ти го показала, а аз няма да го продам нито на Бърк, нито на никой друг! Но ти, Том, ти ще го оцениш заради историята му, а не заради купчината галеони, които човек може да вземе за него…

— Ще се радвам да видя всичко, което госпожица Хефциба реши да ми покаже — пророни Волдемор, а бабката отново се засмя лигаво като малко момиченце.

— Заръчах на Хоуки да го донесе… къде си, Хоуки? Искам да покажа на господин Риддъл най-ценното ни съкровище… всъщност донеси и двете неща, така и така ще се разкарваш…

— Заповядайте, госпожо — изписука домашното духче и Хари видя две сложени една върху друга кожени кутии, които сякаш самички се движеха през стаята — но той знаеше, че малкото духче ги носи върху главата си, докато лъкатуши между масите, табуретките и поставките за крака.

— И така — оповести щастлива Хефциба, след като взе от духчето кутиите, сложи ги в скута си и се приготви да отвори горната, — според мен, Том, това тук ще ти хареса… о, ако роднините ми знаеха, че ти го показвам… изгарят от нетърпение да сложат ръка върху него!

Тя вдигна капака. Хари се приближи малко, за да вижда по-добре, и съгледа нещо като златна чашка с две красиво изработени дръжки.

— Знаеш ли какво е това, Том? Вземи го, разгледай го хубаво! — пошушна Хефциба, а Волдемор посегна с дългите си пръсти, хвана чашката за едната дръжка и я вдигна от меката коприна, с която беше увита.

На Хари му се стори, че в черните му очи проблесна червен пламък. Алчното му изражение по странен начин се отрази като в огледало и върху лицето на Хефциба, само дето малките й очички бяха вперени в красивите черти на Волдемор.

— Язовец — пророни той, докато разглеждаше рисунката, гравирана върху чашката. — Тогава тя е…

— На Хелга Хафълпаф, както сам знаеш, понеже си ми умен — възкликна Хефциба, като се наведе напред под съпровода на силното пукане на корсетите и направо щипна Волдемор по хлътналата буза. — Не съм ли ти споменавала, че съм нейна далечна потомка? Вече години наред това се предава в рода от поколение на поколение. Прелестна е, нали? Предполага се, че притежава какви ли не чудотворни свойства, аз обаче не съм ги проверявала едно по едно, просто я пазя тук на сигурно…

Тя откачи чашката от дългия показалец на Волдемор и внимателно я върна в кутията — хвърли толкова усилия да я намести добре, че не забеляза как по лицето на госта мина сянка, когато му отне чашата.

— И така — изгука щастлива Хефциба, — къде е Хоуки? А, ето те и теб… хайде, прибери я, Хоуки…

Домашното духче покорно отнесе чашата, а Хефциба насочи вниманието към много по-плоската кутия на коленете си.

— Според мен, Том, това ще ти хареса още повече — прошепна тя. — Наведи се малко, скъпо момче, за да виждаш добре… Бърк, разбира се, знае, че е у мен, купила съм го от него и предполагам, че с удоволствие би си го прибрал, след като си отида…

Старицата отвори тънката филигранна закопчалка и вдигна с лек пукот капака на кутията. Вътре, върху гладкото алено кадифе, лежеше тежък златен медальон с капаче.

Този път Волдемор се пресегна без покана, вдигна медальона и го огледа на светлината.

— Знакът на Слидерин — каза той тихо, докато светлината играеше върху извитата като змийче първа буква на името.

— Точно така! — възкликна Хефциба, очевидно възхитена от факта, че Волдемор гледа медальона като омагьосан. — Охарчих се с цяло състояние, за да се сдобия с него, но не исках да го изпускам — това си е същинско съкровище, бях длъжна да го прибавя към колекцията си. Доколкото разбрах, Бърк го е купил от някаква дрипла, явно го е откраднала, защото не е и подозирала истинската му стойност…

Този път не можеше да има грешка: при думите й очите на Волдемор проблеснаха в алено и Хари забеляза, че кокалчетата на пръстите, в които той стискаше верижката на медальона, побеляват.

— Предполагам, че Бърк й е броил жалки пари, но сега медальонът е мой, красив е, нали? На него също му приписват какви ли не вълшебни свойства, но аз просто го пазя на сигурно…

Тя се пресегна да си прибере медальона. За миг Хари помисли, че Волдемор няма да го пусне, обаче верижката се плъзна между пръстите му и отново се озова върху възглавничката си от червено кадифе.

— Е, скъпи ми Том, това беше, надявам се да са ти харесали!

Хефциба го погледна право в лицето и Хари забеляза как глупавата й усмивка помръква за пръв път.

— Добре ли си, скъпи?

— О, да — отвърна тихо Волдемор. — Да, добре съм…

— Помислих си, че… но сигурно е от светлината — рече притеснена Хефциба и Хари предположи, че и тя също е съзряла червения пламък, блеснал за миг в очите на Волдемор. — Хайде, Хоуки, отнеси ги и отново ги заключи… обичайните заклинания…

— Време е да си тръгваме, Хари — подкани едва чуто Дъмбълдор и точно когато дребното домашно духче заподскача с кутиите към вратата, отново стисна Хари над лакътя и двамата се извисиха през забвението, за да се върнат в кабинета на директора. — Хефциба Смит е починала два дни след тази сценка — обясни Дъмбълдор вече в кабинета, после седна и покани и Хари да се настани. — Министерството осъди домашното духче Хоуки за това, че по грешка е сложило отрова в чашата какао, която господарката е пиела вечер.

— Не може да бъде! — ядоса се Хари.

— Виждам, че сме на еднакво мнение — отбеляза Дъмбълдор. — Със сигурност има много прилики между тази смърт и смъртта на семейство Риддъл. И в двата случая вината е поел друг — някой, който е помнел много добре как е причинил смъртта…

— Хоуки е направила самопризнания?

— Спомнила си е, че е сложила в какаото на господарката си нещо, за което се оказало, че не е захар, а малко позната смъртоносна отрова — уточни Дъмбълдор. — Решили са, че Хоуки не го е направила умишлено, а поради преклонната възраст се е объркала…

— Волдемор е пренастроил паметта й точно както и при Морфин!

— Да, и аз стигнах до същия извод — рече Дъмбълдор. — И точно както в случая с Морфин, в министерството бяха склонни да заподозрат Хоуки…

— Защото е била домашно духче — довърши Хари.

Рядко беше изпитвал по-голяма съпричастност към СМРАД — сдружението в защита на духчетата, учредено от Хърмаяни.

— Именно — потвърди Дъмбълдор. — Хоуки беше стара, призна си, че е слагала нещо в напитката, и никой в министерството не си направи труда да проведе разследване. Както и в случая с Морфин, когато успях да издиря Хоуки и да изтръгна от нея този спомен, дните й вече бяха преброени… ала споменът й, разбира се, не доказва нищо, освен че Волдемор е знаел за съществуването на чашата и на медальона с капачето. Когато осъдиха Хоуки, роднините на Хефциба вече се бяха усетили, че две от най-ценните й вещи липсват. Трябваше да мине известно време, докато се уверят, защото старицата имаше много скривалища и открай време пазеше изключително ревностно своята колекция. Но докато се убедят по безспорен начин, че и чашата, и медальона ги няма, продавачът в „Боргин и Бъркс“, младежът, който беше посещавал толкова редовно Хефциба и я беше омаял тъй успешно, беше напуснал магазина и беше изчезнал. Шефовете му нямаха никаква представа къде е отишъл, и те като всички останали бяха изненадани, че е изчезнал така внезапно. После доста дълго нямаше ни вест, ни кост от Том Риддъл… А сега — поизправи се Дъмбълдор, — стига да нямаш нищо против, Хари, ми се иска отново да спрем и да привлека вниманието ти към някои подробности в нашия разказ. Волдемор е извършил още едно убийство — дали то е първото след убийството на семейство Риддъл, не мога да кажа, но според мен не е имало други. Както видя, този път е убил не за да си отмъсти, а за да се сдобие с нещо — прочутите реликви, които онази клета изкуфяла старица му е показала. Точно както навремето е крадял от децата в сиропиталището, точно както е взел пръстена на вуйчо си Морфин, този път е избягал с чашата и медальона на Хефциба.

— Но това изглежда налудничаво! — свъси се Хари. — Да заложи на карта всичко, да си зареже работата само за да притежава тези…

— За теб може и да е налудничаво, но не и за Волдемор — напомни Дъмбълдор. — Надявам се, Хари, когато му дойде времето, да разбереш какво точно са означавали тези вещи за него, но трябва да признаеш — никак не е трудно да си представим, че според него поне медальонът му е принадлежал по право.

— Медальонът може би, но защо е взел и чашата? — учуди се Хари.

— Тя е била на друг основател на „Хогуортс“ — обясни Дъмбълдор. — Според мен Волдемор още се е чувствал силно привързан към училището и не е устоял на изкушението да се сдобие с реликва, до такава степен пропита с историята на „Хогуортс“. Мисля, че е имало и други причини… надявам се, когато му дойде времето, да успея да ти ги посоча. А сега за последния спомен, който имам да ти показвам — поне докато не измъкнеш онзи спомен от професор Слъгхорн. Между спомена на Хоуки и този има десет години — цели десет години, през които можем само да се досещаме какво е правел Лорд Волдемор…

Хари отново стана от стола, а Дъмбълдор изсипа в мислоема последния спомен.

— На кого е? — попита Хари.

— Мой — отговори Дъмбълдор.

Хари се гмурна след него в мърдащото сребърно вещество, за да се приземи в съвсем същия кабинет, който току-що беше напуснал. Тук беше Фоукс, който спеше щастливо на поставката, тук зад писалището беше и Дъмбълдор, който много приличаше на другия Дъмбълдор, застанал до Хари, но и двете му ръце бяха здрави и невредими, а лицето му не бе набраздено с толкова много бръчки. Единствената разлика между кабинета от настоящето и този кабинет тук беше, че в миналото валеше сняг и в мрака зад прозореца се сипеха синкави снежинки, които се трупаха отвън на перваза.

По-младият Дъмбълдор сякаш чакаше нещо и наистина броени мигове след като пристигнаха на вратата се почука и той каза:

— Влез.

Хари ахна, но успя да скрие изумлението си. В помещението беше влязъл Волдемор. Чертите му не бяха както онзи път преди близо две години, когато Хари го беше видял да изниква от големия каменен котел, той не приличаше толкова много на змия, очите му не бяха червени, лицето не наподобяваше маска и все пак това вече не беше красивият Том Риддъл. Чертите му сякаш бяха прогорени и замъглени, някак восъчни и странно изкривени, бялото на очите имаше кръвожаден вид, въпреки че зениците още не се бяха превърнали в цепки, каквито щяха да станат по-късно, както Хари вече знаеше. Волдемор беше облечен в дълго черно наметало, а лицето му беше бяло като снега, проблясващ по раменете му.

Дъмбълдор зад писалището не прояви признаци на изненада. Срещата явно беше предварително уговорена.

— Добър вечер, Том! — поздрави спокойно директорът. — Няма ли да седнеш?

— Благодаря — рече гостът и седна на стола, който Дъмбълдор му беше показал с ръка — същия стол, от който Хари току-що беше станал в настоящето. — Чух, че са ви назначили като директор — продължи Волдемор с малко по-писклив и студен глас от предишния спомен. — Достоен избор.

— Радвам се, че одобряваш — усмихна се Дъмбълдор. — Да ти предложа ли нещо за пиене?

— С удоволствие — отвърна Волдемор. — Идвам отдалеч.

Дъмбълдор се изправи и забърза към шкафа, където сега държеше мислоема, който по онова време е бил пълен с бутилки. Подаде на Волдемор бокал с вино, наля и на себе си и пак седна зад писалището.

— Е, Том… на какво дължа това удоволствие?

Волдемор не отговори веднага, само отпи от виното.

— Вече не ме наричат „Том“ — отбеляза той. — Напоследък съм известен като…

— Знам как си известен — усмихна се любезно Дъмбълдор. — Но се опасявам, че за мен винаги ще си останеш Том Риддъл. Това е едно от дразнещите неща у старите учители — те така и не забравят откъде са тръгнали техните възпитаници.

Той вдигна чашата сякаш за наздравица в чест на Волдемор, чието лице си остана безизразно. Въпреки това Хари усети как обстановката в кабинета се промени едва доловимо: отказът на Дъмбълдор да употребява името, което Волдемор сам си беше избрал, бе отказ да му разреши той да определя условията на срещата и Хари разбра, че Волдемор го е изтълкувал точно така.

— Изненадан съм, че се задържахте тук толкова дълго — заяви след кратко мълчание Волдемор. — Винаги съм се чудел защо магьосник като вас не желае да напуска училището.

— За магьосник като мен няма по-важно от това да предава древните умения и да допринася за израстването на младите умове — отговори все така с усмивка Дъмбълдор. — Ако не ме лъже паметта, и ти навремето смяташе за привлекателно да преподаваш.

— И досега смятам така — уточни Волдемор. — Просто съм се питал защо, при положение че толкова често ви искат съвети от министерството и май на два пъти са ви предлагали да станете министър…

— Всъщност с последния път предложенията станаха три — каза Дъмбълдор. — Но министерството никога не ме е привличало като поприще. Ето още нещо, по което, струва ми се, си приличаме с теб.

Без да се усмихва, Волдемор наклони глава и отново отпи от виното. Вместо да наруши мълчанието, което вече ставаше потискащо, Дъмбълдор продължи да чака с любезен вид Волдемор да заговори пръв.

— Завърнах се — рече той след малко, — може би по-късно, отколкото е очаквал професор Дипит… но все пак се завърнах, за да поискам отново онова, за което той навремето реши, че съм твърде млад. Дошъл съм да ви помоля да разрешите да се върна в замъка и да преподавам. Според мен със сигурност знаете, че откакто напуснах училището, съм разбрал и постигнал много. Мога да покажа и да обясня на учениците ви неща, които няма да чуят от друг магьосник.

Известно време Дъмбълдор се взираше над чашата на Волдемор, сетне каза:

— Да, определено знам, че откакто ни напусна, си разбрал и си постигнал много — промълви той спокойно. — Слуховете за деянията ти, Том, достигнаха до старото ти училище. Но не ми се иска да вярвам и на половината от тях.

Лицето на Волдемор остана невъзмутимо, когато той отговори:

— Величието поражда завист, завистта води до злоба, злобата бълва лъжи. Би трябвало да го знаете, Дъмбълдор.

— Значи определяш като „величие“ онова, което вършиш? — попита ненатрапчиво директорът.

— Естествено! — потвърди Волдемор и очите му сякаш пламнаха в червено. — Правех експерименти, разширих пределите на магията повече от когато и да било…

— На някои видове магия — поправи го тихо Дъмбълдор. — Само на някои. Ще прощаваш, но колкото и да е тъжно, за други магии си оставаш печално невеж…

Волдемор се усмихна за пръв път. Това по-скоро бе напрегнато злостно ухилване, което съдържаше повече заплаха, отколкото гняв.

— Отколешният спор — рече той тихо. — Но нищо от онова, което видях по широкия свят, Дъмбълдор, не подкрепя прословутите ви твърдения, че любовта е по-силна от моя вид магия.

— Може би не си търсил където трябва — предположи Дъмбълдор.

— В такъв случай какво по-подходящо място за подновеното ми търсене от „Хогуортс“? — възкликна Волдемор. — Ще позволите ли да се завърна? Ще позволите ли да предам познанията си на вашите ученици? Предоставям себе си и дарбите си, те са на ваше разположение. Сега съм във вашата власт.

Дъмбълдор вдигна вежди.

— А какво ще стане с онези, които са в твоята власт? Какво ги чака онези, които са се нарекли — или поне така говори мълвата — смъртожадни?

Хари долови, че Волдемор не е очаквал Дъмбълдор да знае това име — видя как очите му отново проблясват в червено, а цепките на ноздрите му се разширяват.

— Сигурен съм, че моите приятели ще се справят и без мен — заяви той след кратко мълчание.

— Радвам се да чуя, че ги смяташ за приятели — отбеляза Дъмбълдор. — Бях останал с впечатлението, че са по-скоро слуги.

— Грешите — отсече Волдемор.

— Значи ако довечера отида в „Свинската глава“, няма да заваря там група от тях — Нот, Розие, Мълсибър, Долохов, — които те чакат да се завърнеш, така ли? Наистина какви предани приятели — да се вдигнат от толкова далеч в такава фъртуна само за да ти пожелаят успех, докато ти се опитваш да си издействаш преподавателско място.

Не можеше да има никакво съмнение — на Волдемор му стана още по-неприятно поради факта, че Дъмбълдор знае най-подробно с кого е пътувал, въпреки това той незабавно се окопити.

— Както винаги, Дъмбълдор, знаете всичко.

— О, не, просто тукашните кръчмари са ми приятели — небрежно възрази Дъмбълдор. — А сега, Том… — Той остави празната си чаша, после стана, като долепи по характерния начин върховете на пръстите си. — Да говорим открито. Защо дойде тази вечер, заобиколен от свои верни хора, да молиш за работа, която — както и двамата знаем — изобщо не искаш?

Волдемор изглеждаше хладно изненадан.

— Работа, която не искам? Напротив, Дъмбълдор, искам я, и то силно.

— О, искаш да се върнеш в „Хогуортс“, но изобщо не ти се иска да преподаваш, точно както и на осемнайсет години. Какво целиш, Том? Защо поне веднъж не заявиш открито желанията си?

Волдемор се изхили.

— Щом не искате да ми дадете работата…

— То се знае, че не искам — потвърди Дъмбълдор. — И според мен ти и за миг не си се надявал да ти я дам. Въпреки това дойде тук и ме помоли да те назнача като учител, значи имаш някаква цел.

Волдемор се изправи. Сега по-малко отвсякога приличаше на Том Риддъл, лицето му беше обезобразено от ярост.

— Това ли е окончателното ви решение?

— Да — отсече Дъмбълдор и също се изправи.

— В такъв случай нямаме какво повече да си кажем.

— Не, нямаме — съгласи се Дъмбълдор и по лицето му се изписа огромна тъга. — Отдавна е минало времето, когато можех да те уплаша с пламнал дрешник и да те принудя да платиш за престъпленията си. Но ми се ще да можех, Том… ще ми се да можех…

За миг Хари беше на ръба да изкрещи безсмислено предупреждение — беше сигурен, че Волдемор посяга към джоба и магическата си пръчка; след секунда обаче той се обърна, вратата се захлопна и Волдемор си отиде.

Хари усети как Дъмбълдор отново го стиска над лакътя и след броени секунди двамата вече стояха почти на същото място, само че по перваза не се трупаше сняг и ръката на Дъмбълдор отново беше почерняла и изглеждаше безжизнена.

— Защо? — попита веднага Хари, като се взря в лицето на Дъмбълдор. — Защо се е върнал? Разбрахте ли?

— Имам някои предположения — отвърна Дъмбълдор, — но нищо повече.

— Какви предположения, сър?

— Ще ти кажа, Хари, когато измъкнеш от професор Слъгхорн онзи спомен — натърти Дъмбълдор. — Щом се сдобиеш с това последно парче от пъзела, всичко, надявам се, ще се изясни… и на двама ни.

Хари все още изгаряше от любопитство и макар че Дъмбълдор беше отишъл при вратата и я държеше отворена, известно време не се помръдна.

— Пак ли искаше да преподава защита срещу Черните изкуства, сър? Той не спомена…

— О, със сигурност искаше да стане учител по защита срещу Черните изкуства — потвърди Дъмбълдор. — Доказват го последиците от нашата кратка среща. Откакто отказах да назнача Лорд Волдемор на това място, никой не се е задържал на него повече от година.

Бележки

[1] Библейско име — така в Стария завет се казва жената на цар Езекия и майка на Цар Манасия; означава „Моето благоволение е в него“. — Б.пр.