Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 212 гласа)

ГЛАВА ПЕТА
ИЗЛИШЪЦИ ОТ ФЛЕГМА

Хари и Дъмбълдор приближиха до задния вход на „Хралупата“, заобиколен от обичайните нахвърляни високи стари ботуши и ръждиви котли, и Хари чу как сънените пилета писукат под навеса в далечината. Дъмбълдор почука три пъти и зад прозореца на кухнята настъпи внезапно раздвижване.

— Кой е? — попита някой тревожно, беше гласът на госпожа Уизли. — Представи се!

— Аз съм, Дъмбълдор, водя Хари.

Вратата се отвори на мига и пред тях застана госпожа Уизли — нисичка, възпълна, облечена в стар зелен пеньоар.

— Хари, миличък! Ох, Албус, стреснахте ме, нали казахте да ви чакаме най-рано сутринта.

— Извадихме късмет — обясни Дъмбълдор и побутна Хари да влиза. — Слъгхорн се оказа по-сговорчив, отколкото предполагах. Заслугата, разбира се, е на Хари. О, Нимфадора, здравей!

Хари се огледа и видя, че въпреки късния час госпожа Уизли не е сама. На масата седеше млада магьосница с бледо сърцевидно лице и коса с миши цвят, която стискаше между дланите си голяма чаша.

— Добър вечер, професоре — поздрави тя. — Здравей, Хари.

— Здрасти, Тонкс.

На Хари му се стори, че тя изглежда много уморена, дори болна, в усмивката й имаше нещо измъчено. Без обичайния бонбоненорозов оттенък на косата Тонкс със сигурност не беше толкова цветна.

— Е, аз да си вървя — побърза да каже тя, изправи се и се заметна с мантията. — Благодаря ти, Моли, за чая и съчувствието.

— Много те моля, не си тръгвай заради мен — любезно рече Дъмбълдор. — Не мога да остана, имам да обсъждам с Руфъс Скримджър спешни въпроси.

— Не, не, трябва да тръгвам — настоя Тонкс, без да поглежда Дъмбълдор в очите. — Лека нощ!

— Защо, миличка, не дойдеш в края на седмицата на вечеря, Ремус и Лудоокия също ще наминат…

— Не, Моли, недей… все пак ти благодаря… лека нощ на всички.

Тонкс мина забързано покрай Дъмбълдор и Хари и излезе на двора, после на няколко крачки от вратата се завъртя на място и изчезна сякаш вдън земя. Хари забеляза, че госпожа Уизли изглежда притеснена.

— Е, Хари, ще се видим в „Хогуортс“ — рече Дъмбълдор. — Пази се. Моли, винаги на твоите услуги.

Поклони се леко на госпожа Уизли и последва Тонкс, като изчезна точно на същото място. Госпожа Уизли затвори вратата към безлюдния двор, хвана Хари за раменете и го обърна, така че да го разгледа добре, от глава до пети, в светлината на лампата върху масата.

— Същата работа като Рон! — въздъхна тя. — И двамата изглеждате сякаш някой ви е направил разтягаща магия. Готова съм да се обзаложа, че от последния път, когато купувах на Рон училищни мантии, той е дръпнал най-малко половин педя на височина. Гладен ли си, Хари?

— Да — отговори той, внезапно усетил, че го мъчи страхотен глад.

— Седни, миличък, ей сега ще ти приготвя нещо.

Хари се разположи на стола и върху коленете му тутакси скочи червеникавожълт пухкав котарак с плоска муцуна, който се намести с мъркане.

— Значи и Хърмаяни е тук? — попита щастлив Хари, докато чешеше Крукшанкс между ушите.

— О, да, завчера пристигна — потвърди госпожа Уизли и почука с магическата пръчка по голяма желязна тенджера, която скочи със силно дрънчене върху печката и тутакси закъкри. — Всички са по леглата, разбира се, смятахме, че ще дойдеш чак след няколко часа. Готово…

Тя пак почука с пръчката по тенджерата, която се извиси във въздуха, понесе се към Хари и се наклони, а госпожа Уизли точно навреме приплъзна под нея една купичка, така че да я напълни с гъста лучена супа, над която се виеше пара.

— Хляб, миличък?

— Да, благодаря, госпожо Уизли.

Жената замахна с пръчката над рамото си и към масата плавно политнаха самун хляб и нож. След като хлябът се наряза самичък на филии, а тенджерата със супата се приземи обратно на печката, госпожа Уизли седна срещу Хари.

— Значи сте убедили Хорас Слъгхорн да се върне в училището?

Хари кимна — устата му беше пълна със супа и той не можеше да говори.

— Преподавал ни е на нас с Артър — обясни госпожа Уизли. — Бил е в „Хогуортс“ цяла вечност, постъпил е там горе-долу по същото време като Дъмбълдор. Хареса ли ти?

Сега устата на Хари беше пълна с хляб, затова той само сви рамене и кимна напосоки.

— Знам какво имаш предвид — отбеляза госпожа Уизли и също кимна мъдро. — Е, стига да поиска, старецът може да бъде и мил, но Артър никога не го е обичал особено. Министерството е задръстено с някогашни любимци на Слъгхорн, винаги е успявал да врежда своите хора, но все не му оставаше време за Артър — явно не смяташе, че може да се издигне. Това само показва, че дори Слъгхорн понякога греши. Не знам дали Рон ти е споменал в някое от писмата си… всъщност новината е съвсем прясна… Артър го повишиха!

Беше пределно ясно, че госпожа Уизли изгаря от нетърпение да го съобщи на Хари. Той преглътна голямо количество прекалено гореща супа и му се стори, че гърлото му става на мехури.

— Стра-хот-но! — рече на пресекулки.

— Толкова си мил! — грейна госпожа Уизли, защото явно реши, че се е просълзил заради новината. — Да, в отговор на сегашното положение Руфъс Скримджър откри няколко нови служби и Артър стана началник на управление „Издирване и конфискуване на фалшиви защитни магии и предмети“. Постът е отговорен, сега той има цели десет подчинени!

— А какво по-точно…

— Ами в паниката около Ти-знаеш-кого навсякъде се появяват какви ли не чудесии за продан, които уж предпазват от Ти-знаеш-кого и от смъртожадни. Сам се досещаш — така наречените защитни отвари, които всъщност са сос от печено с добавени капки буботубова гной, или напътствия за защитни заклинания, от които всъщност ти окапват ушите, ей такива неща… Общо взето, злосторниците са хора като Мъндънгус Флечър, които през живота си не са работили и един ден и злоупотребяват с повсеместния страх, но от време на време се появяват и наистина опасни неща. Завчера Артър е конфискувал кутия прокълнати опасноскопи, които почти със сигурност са били подхвърлени от някой смъртожаден. Както виждаш, работата му е много отговорна и аз все му повтарям — смешно е да разправя, че му липсват автомобилните свещи, тостерите и другите мъгълски джунджурии.

Госпожа Уизли приключи словото си със суров поглед, сякаш точно Хари е заявил, че е съвсем естествено да ти липсват автомобилните свещи.

— Господин Уизли на работа ли е още? — попита момчето.

— Да. Всъщност закъснява мъничко… каза, че ще се прибере към полунощ…

Тя се извърна и погледна големия часовник, закрепен едва-едва върху купчина чаршафи в коша с прането в края на масата. Хари го позна веднага — беше с девет стрелки, всяка с написано име на човек от семейството, и обикновено висеше във всекидневната, а сегашното му местонахождение подсказваше, че госпожа Уизли е започнала да го разнася със себе си из цялата къща. Сега всички стрелки до една сочеха „Смъртна опасност“.

— Така е от известно време — обясни тя с неубедително нехаен глас, — откакто Ти-знаеш-кой отново действа открито. Според мен сега всички са в смъртна опасност… Не мисля, че това важи само за нашето семейство… но не познавам друг с такъв часовник и не мога да проверя. О! — възкликна внезапно жената и посочи циферблата на часовника. Стрелката на господин Уизли се беше преместила на „Път“. — Идва си!

И действително само след миг на задния вход се почука. Госпожа Уизли скочи и забърза натам, хвана с едната ръка дръжката, долепи лице до дървото и извика тихо:

— Ти ли си, Артър?

— Да — чу се умореният глас на господин Уизли. — Но щях да ти кажа същото, дори и да бях смъртожаден, скъпа. Поискай паролата!

— Ох, ама наистина…

— Моли!

— Добре де, добре… коя е най-съкровената ти мечта?

— Да разбера как самолетите се крепят във въздуха.

Госпожа Уизли кимна и натисна дръжката, но мъжът й очевидно я подпираше здраво от другата страна, защото вратата си остана плътно затворена.

— Моли! Първо и аз трябва да те питам за паролата!

— Артър, наистина, това просто е глупаво…

— Как обичаш да те наричам, когато сме само двамата? Дори в мъждивата светлина на лампата Хари забеляза, че госпожа Уизли се изчерви като домат. Самият той също най-неочаквано усети как ушите и вратът му пламват и припряно загълта супата, като тракаше възможно най-силно с лъжицата по купичката.

— Квачка-щъкачка — прошепна вцепенена госпожа Уизли през процепа между вратата и рамката.

— Точно така — потвърди господин Уизли. — Сега вече можеш да ме пуснеш.

Госпожа Уизли отвори на мъжа си — слаб, пооплешивял червенокос магьосник с очила с рогови рамки и дълго прашно пътно наметало.

— Изобщо не проумявам защо трябва да повтаряме всичко това всеки път, когато се прибираш — отбеляза още румена госпожа Уизли, докато му помагаше да свали наметалото. — Преди да приеме твоя образ, някой смъртожаден преспокойно може да откопчи от теб паролата.

— Знам, скъпа, но министерството е въвело такъв ред и аз трябва да давам личен пример. Мирише на вкусно… лучена супа ли? — Артър Уизли ентусиазирано се извърна към масата. — Хари! Чакахме те чак на сутринта!

Ръкуваха се и господин Уизли се отпусна тежко на стола до момчето, а жена му сложи и на него купичка супа.

— Благодаря ти, Моли. Имах тежка вечер. Някакъв малоумник е пуснал в продажба метаморфозни медали. Окачваш си ги на врата и си променяш външността щом го пожелаеш. Сто хиляди различни образа само за десет галеона!

— А какво точно става, като си ги окачиш?

— Най-често ставаш гадно оранжев, но на двама-трима души по цялото тяло са им излезли брадавици като пипалца. Сякаш в „Свети Мънго“ си нямат достатъчно работа!

— Прилича ми на ония щуротии, които според Фред и Джордж са страшно забавни — колебливо рече госпожа Уизли. — Сигурен ли си, че…

— Сигурен съм, разбира се — побърза да я увери мъжът й. — Момчетата не биха направили такова нещо точно сега, когато хората отчаяно търсят защита!

— Затова ли закъсня? Заради тия метаморфозни медали?

— Не, от Елефънт енд Касъл ни съобщиха за неприятен случай на обратно задействана магия, но докато отидем, от Отряда за охрана на магическия ред вече бяха оправили нещата…

Хари закри с длан прозявката си.

— В леглото! — подкани го начаса госпожа Уизли, която трудно можеше да бъде заблудена. — Приготвила съм ти стаята на Фред и Джордж, ще бъде само за теб.

— Защо, те къде са?

— О, на улица „Диагон-али“, нощуват в апартаментчето над шегобийницата, защото имат много работа — отвърна госпожа Уизли. — Трябва да призная, че в началото не одобрявах всичко това, но на тях явно не им липсва търговски нюх! Хайде, ела, миличък, куфарът ти е вече горе.

— Лека нощ, господин Уизли! — пожела Хари, като избута назад стола.

Крукшанкс скочи леко от коленете му и се шмугна през вратата.

— Лека нощ, Хари!

Преди да излязат от кухнята Хари забеляза, че госпожа Уизли поглежда към часовника в коша с прането. Всички стрелки отново показваха „Смъртна опасност“.

Стаята на Фред и Джордж беше на втория етаж. Госпожа Уизли насочи магическата пръчка към лампата върху нощното шкафче и тя веднага светна, за да окъпе помещението в приятно златисто сияние. На писалището пред тесния прозорец беше оставена голяма ваза с цветя, но уханието им не можеше да прикрие някаква особена миризма — според Хари вероятно от барут. Значителна част от пода беше покрита с голям брой ненадписани залепени кашони, сред които се мъдреше куфарът на Хари. Стаята приличаше на временен склад.

Като видя Хари, Хедуик избуха радостно от поставката върху големия дрешник, после излетя през прозореца: момчето знаеше, че совата го е чакала да пристигне и чак тогава да поеме на лов. Хари пожела „лека нощ“ на госпожа Уизли, облече си пижамата и се пъхна в едното легло. В калъфката на възглавницата усети нещо твърдо. Бръкна вътре, извади лепкаво бонбонче на мораво-оранжеви ивици и веднага позна „Блъв-блъв“. Подсмихна се, завъртя се на другата страна и мигновено заспа.

След броени секунди — или поне така му се стори, — се събуди от нещо като топовен гърмеж и вратата внезапно се отвори. Хари рязко седна в леглото и чу как някой дръпва със замах пердетата. Ослепителната слънчева светлина сякаш го прободе с все сила и в двете очи. Той ги затули с дланта на едната ръка, а с другата безпомощно затърси очилата си.

— Какво става?

— Не знаехме, че вече си тук! — подвикна висок развълнуван глас и някой силно шляпна Хари по темето.

— Не го удряй, Рон — укорно изрече момичешки глас.

Ръката на Хари напипа очилата и той си ги сложи, макар че светлината беше много ярка и пак не видя нищо. За миг над него се надвеси дълга трепкаща сянка, Хари примигна и най-после съгледа Рон Уизли, който беше грейнал в усмивка.

— Добре ли си?

— Не помня някога да съм бил по-добре — отвърна Хари, като разтърка темето си и се свлече отново върху възглавницата. — А ти?

— Не мога да се оплача — каза Рон, като притегли един от кашоните и се разположи върху него. — Кога пристигна? Мама току-що ни каза.

— Към един след полунощ.

— Мъгълите как са? Добре ли се държаха с теб?

— Както обикновено — поясни Хари точно когато Хърмаяни приседна в края на леглото. — Почти не разговаряха с мен, но аз така и предпочитам. Как си, Хърмаяни?

— О, добре съм си — отговори тя и го загледа изпитателно, сякаш той се разболяваше от нещо.

Хари се досещаше какво мисли и понеже не му се говореше за смъртта на Сириус и за други тягостни неща, каза:

— Колко е часът? Да не съм изпуснал закуската?

— Не се притеснявай, мама ще ти я донесе на поднос — твърди, че изглеждаш недохранен — завъртя очи Рон. — Е, разправяй какво става.

— Нищо интересно, нали бях при леля и вуйчо.

— А, не увъртай! — каза Рон. — Ходил си някъде с Дъмбълдор.

— Не беше особено вълнуващо. Той настоя да му помогна да убеди един бивш пенсиониран преподавател да се върне в училището. Казва се Хорас Слъгхорн.

— Това ли било! — остана разочарован Рон. — А ние си мислехме…

Хърмаяни го стрелна с предупредителен поглед и той светкавично смени темата.

— Мислехме си, че е нещо такова.

— Така ли? — развеселено възкликна Хари.

— Ами да… Ъмбридж нали напусна, значи ни трябва нов преподавател по защита срещу Черните изкуства. Е, що за човек е?

— Прилича малко на морж, навремето е бил ръководител на „Слидерин“ — уточни Хари. — Какво има, Хърмаяни?

Тя го гледаше така, сякаш очакваше всеки момент да се появят някакви странни симптоми. Побърза да си лепне върху лицето неубедителна усмивка.

— А, нищо! И как ти се видя тоя Слъгхорн, добър преподавател ли е?

— Не знам — каза Хари. — Но е невъзможно да е по-гаден от Ъмбридж, нали?

— Познавам един човек, който е по-гаден и от нея — каза някой от вратата. В стаята с ленива походка влезе по-малката сестра на Рон, която изглеждаше раздразнена. — Здрасти, Хари!

— Какво те прихваща? — попита брат й.

— Тая ще ме побърка! — рече Джини и се тръсна върху леглото на Хари.

— Какво е направила пак? — съчувствено попита Хърмаяни.

— Дразни ме с начина, по който ми говори… сякаш съм на три години.

— Знам, знам — съгласи се Хърмаяни със снишен глас. — Ужасно надута е.

Хари се учуди, че Хърмаяни говори така за госпожа Уизли — не можеше да вини Рон, задето й се сопна ядно:

— Вие двете няма ли да я оставите на мира поне за пет секунди?

— Да де, да, защитавай я — изсъска Джини. — Всички знаем, че се прехласваш по нея.

Подобни думи за майката на Рон се видяха доста странни на Хари — той вече усещаше, че е пропуснал нещо, затова попита:

— За кого…

Но още преди да е довършил въпроса получи отговор. Вратата на стаята за пореден път се отвори рязко и Хари инстинктивно дръпна завивките чак до брадичката си толкова силно, че Хърмаяни и Джини паднаха от леглото на пода.

На прага стоеше млада жена, жена с такава отнемаща дъха красота, че стаята сякаш стана странно безвъздушна. Беше висока, снажна, с дълга руса коса и сякаш излъчваше едва доловимо сребристо сияние. Сякаш за да е пълна тази картина на съвършенството, жената носеше отрупан с какво ли не поднос за закуска.

— Арри! — възкликна тя гърлено. — Не съм те виждала от толкова врреме!

Понесе се от вратата към леглото, а зад нея изникна госпожа Уизли, която заподскача с доста сърдит вид подире й.

— Нямаше нужда да качваш подноса, тъкмо се канех аз да го направя!

— Не се прритеснявай — отвърна Фльор и остави подноса върху коленете на Хари, после се наведе и го целуна по двете бузи, а на него му се стори, че кожата му запламтя там, където го докоснаха устните й. — Мечтаех си да те видя. Помниш ли сестрра ми Габрриел? Само за едно си говори — за Арри Потърр. Ще се ррадва много да те види отново.

— О… и тя ли е тук? — изграчи Хари.

— Не, не, малко глупаче — каза през кънтящ смях Фльор, — говорех ти за лятото догодина, когато ние… Но ти не знаеш?

Големите й сини очи се разшириха и тя погледна с укор госпожа Уизли, която започна да се оправдава:

— Нямаше кога да му съобщим.

Фльор отново се извърна към Хари, като тръсна сребристия водопад на косата си така, че тя шибна госпожа Уизли през лицето.

— Ние с Бил смятаме да се оженим.

— О! — възкликна смутен Хари. Нямаше как да не забележи, че госпожа Уизли, Хърмаяни и Джини решително избягват да се поглеждат. — Ъъъ… честито…

Тя се надвеси над него и отново го целуна.

— В момента Бил е стррашно зает, има много рработа, а аз ходя за по няколко часа в „Грринготс“ да си упражнявам английския. Затова ме доведе тук за няколко дни, да се поопознаем със семейството му. Много се заррадвах, когато научих, че ще дойдеш и ти… тук човек няма с какво да се занимава, освен ако не обича да готви и да гледа пилета! Е, Арри, прриятна закуска!

При тези думи тя се обърна грациозно и сякаш излетя от стаята, като затвори тихо вратата след себе си.

Госпожа Уизли издаде звук, който прозвуча като „тцъ-тцъ-тцъ“.

— Мама я мрази — поясни тихо Джини.

— Няма такова нещо! — сърдито изшушука госпожа Уизли. — Просто смятам, че избързват с този годеж, нищо повече!

— Познават се от година — напомни Рон, който изглеждаше странно зашеметен и не сваляше очи от затворената врата.

— Е, не е много! Знам, разбира се, защо се получава така. Откакто Вие-знаете-кой се завърна, всички живеят в несигурност, мислят, че утре може и да са мъртви, затова избързват с решения, които при обичайни обстоятелства биха обмислили по-добре. Същото беше и предния път, когато той се въздигна — всички хукнаха да се женят…

— Включително и вие с татко — лукаво подметна Джини.

— Е, ние с баща ти сме създадени един за друг, нямаше смисъл да протакаме — възрази госпожа Уизли. — Докато Бил и Фльор… хм… всъщност какво ли общо имат помежду си? Той е трудолюбив човек, здраво стъпил на земята, докато тя е…

— Крава — кимна Джини. — Но и Бил не стои на земята чак толкова здраво. Знае да разваля проклятия, пада си авантюрист, обича зрелищното… сигурно заради това е хлътнал по тая Флегма.

— Престани да я наричаш така, Джини! — остро я скастри госпожа Уизли, а Хари и Хърмаяни се засмяха. — Е, аз да вървя… яж си яйцата, Хари, докато са още топли.

Тя излезе с угрижен вид. Рон още изглеждаше замаян и за да провери състоянието си, тръскаше глава като куче, което се мъчи да изхвърли водата от ушите си.

— Не свикваш ли с нея, когато сте под един покрив? — попита Хари.

— Е, свикваш — съгласи се Рон, — но ако ти връхлита така изневиделица…

— Жалък си — вбеси се Хърмаяни, после се отдръпна с широка крачка възможно най-далече от Рон и чак до стената кръстоса ръце и се извърна с лице към него.

— Ама нали не я искаш тук за постоянно? — невярващо попита Джини. Брат й само сви рамене, затова момичето подметна: — Готова съм да се обзаложа на каквото кажете, че ако можеше, мама щеше да сложи край на всичко това.

— Интересно как точно ще го направи? — попита Хари.

— Опитва се да убеди Тонкс да дойде на вечеря. Според мен се надява Бил да се влюби в нея. Всъщност и аз се надявам, предпочитам нея за снаха.

— Да, да, ще стане на куково лято — заяви ехидно Рон. — Вижте какво, никой нормален мъж няма да предпочете Тонкс, ако наблизо е Фльор. Е, и Тонкс не е за изхвърляне, когато не прави разни дивотии с косата и носа си…

— Сто пъти по-добра е от Флегмата! — заяде се Джини.

— И е по-умна, аврорка е! — напомни от ъгъла Хърмаяни.

— И Фльор не е глупава, щом я включиха в Тримагическия турнир — рече Хари.

— О, не започвай и ти! — горчиво му подвикна Хърмаяни.

— Сигурно ти харесва как Флегмата казва „Арри“, нали? — подметна презрително Джини.

— Не — възрази Хари, който вече съжаляваше, че изобщо се е обаждал, — просто казах, че Флегмата… Фльор де…

— Предпочитам Тонкс за снаха — повтори Джини. — С нея поне е забавно.

— Напоследък не е особено забавно — възрази Рон. — Всеки път, когато я видя, все повече прилича на Стенещата Миртъл.

— Не е честно! — сряза го Хърмаяни. — Още не е преживяла случилото се… нали се сещате… Той все пак й беше братовчед!

Сърцето на Хари се сви. Бяха стигнали до Сириус. Той взе една от вилиците и започна да лапа от пържените яйца с надеждата да отклони всяка покана да се включи в тази част от разговора.

— Тонкс и Сириус почти не се познаваха! — възкликна Рон. — През половината от живота й Сириус е гнил в Азкабан, а преди това семействата им никога не са се срещали…

— Това не е толкова важно — възрази Хърмаяни. — Тонкс смята, че тя е виновна за смъртта му.

— Това пък откъде й хрумна? — не се сдържа и попита Хари.

— Е, нали се сражаваше с Белатрикс Лестранж. Според мен си мисли, че ако я беше премахнала, тя нямаше да убие Сириус.

— Пълни глупости! — заяви Рон.

— Чувства се виновна, понеже е оживяла — продължи Хърмаяни. — Знам, че Лупин се е опитал да я извади от това състояние, но тя наистина е много потисната. Дори има трудности с метаморфозирането.

— С кое, с кое?

— Не може да променя външния си вид както едно време — поясни Хърмаяни. — Мисля, че способностите й са пострадали от шока, или нещо такова.

— Не знаех, че е възможно — каза Хари.

— И аз — призна Хърмаяни, — но ми се струва, че ако наистина си потиснат…

Вратата се отвори отново и госпожа Уизли надзърна вътре.

— Джини — прошепна тя, — слизай долу да ми помогнеш за обяда.

— Говоря си с приятелите! — възмути се Джини.

— Незабавно! — отсече майка й и се скри.

— Вика ме само за да не стои сама с Флегмата! — нацупи се Джини.

Изви дългата си червена коса в много сполучлива имитация на Фльор и заподскача през стаята, вдигнала високо ръце като балерина.

— И вие, приятелчета, слизайте бързо долу — подкани тя преди да излезе.

Хари се възползва от настъпилото мълчание, за да хапне още от закуската. Хърмаяни започна да наднича в кашоните на Фред и Джордж, но от време на време хвърляше по някой поглед и към Хари. Рон си взе от препечените филийки, без да сваля замечтан поглед от вратата.

— Това какво ли е? — възкликна Хърмаяни и извади нещо като малък телескоп.

— Нямам представа — отвърна Рон, — но щом Фред и Джордж са го оставили тук, значи още не е готово за шегобийницата, затова внимавай.

— Майка ти спомена, че магазинчето вървяло добре — намеси се отново Хари. — Твърди, че Фред и Джордж наистина имат търговски нюх.

— Меко казано — потвърди Рон. — Не могат да си преброят галеоните! Изгарям от нетърпение да им видя шегобийницата. Още не сме ходили на улица „Диагон-али“, защото мама и татко трябва да стоят тук от съображения за сигурност, а и татко е много зает в службата, но доколкото разбрах, било страхотно.

— Ами Пърси? — попита Хари за третия по възраст брат Уизли, който беше в обтегнати отношения с останалите в семейството. — Сега говори ли с майка ти и баща ти?

— Не — рече Рон.

— Но нали вече знае, че баща ти през цялото време е бил прав и Волдемор наистина се е завърнал…

— Дъмбълдор казва, че на хората им е много по-лесно да прощават на другите, когато грешат, отколкото ако се окажат прави — обясни Хърмаяни. — Чух как го каза на майка ти, Рон.

— Звучи ми като онези отвлечени неща, които само Дъмбълдор би могъл да каже — отвърна той.

— Тази година ще ми дава индивидуални уроци — подметна нехайно Хари.

Рон се задави със залък от препечената филия, а Хърмаяни ахна.

— И чак сега го казваш! — възкликна Рон.

— Току-що се сетих — честно си призна Хари. — Съобщи ми снощи във вашата барака за метли.

— Лелеее… индивидуални уроци с Дъмбълдор! — възхити се приятелят му. — Чудя се защо той…

Но не се доизказа. Хари видя как двамата с Хърмаяни се спогледаха. Остави ножа и вилицата, а сърцето му заби прекалено учестено за човек, който просто си седи в леглото. Дъмбълдор му беше поръчал да го направи… защо да отлага? Той впери очи във вилицата, която проблясваше на слънчевата светлина, и оповести:

— Не знам защо точно ще ми дава индивидуални уроци, но май е заради пророчеството.

И Рон, и Хърмаяни не казаха нищо. Хари остана с впечатлението, че и двамата са се вцепенили. Заговори отново, като и този път говореше на вилицата:

— Онова, което се опитаха да откраднат от министерството.

— Но никой не знае какво се казва в него — побърза да възрази Хърмаяни. — То се счупи.

— Обаче в „Пророчески вести“ твърдят… — подхвана Рон, но Хърмаяни го прекъсна с „шшт!“

— В „Пророчески вести“ пише истината — рече Хари, след като с голямо усилие вдигна поглед към двамата: Хърмаяни изглеждаше уплашена, а Рон — изумен. — Пророчеството е пазено не само в стъклената топка, която се счупи. Чух всичко от начало до край в кабинета на Дъмбълдор — направено е само пред него и той ми го предаде. Според това пророчество — продължи Хари, след като си пое дълбоко въздух, — изглежда точно аз съм човекът, който трябва да унищожи Волдемор… или поне в него се казва, че докато единият от нас е жив, другият не може да оцелее.

Известно време тримата се гледаха, без да продумват. После се чу силен трясък и Хърмаяни изчезна зад облаче черен дим.

— Хърмаяни! — извикаха в един глас Хари и Рон, а подносът със закуската се плъзна с дрънчене на пода.

Хърмаяни изникна с кашляне от пушека, все така стиснала телескопа и издокарана с ярко мораво-черно око.

— Стиснах го и той… той ме фрасна — простена тя.

И явно беше така — тримата видяха мъничко юмруче на дълга пружина, щръкнало от единия край на телескопа.

— Няма страшно — успокои я Рон, който явно едва се удържаше да не прихне. — Мама ще махне синината, тя умее да лекува леки травми…

— Е, сега няма да се занимавам с това — побърза да каже Хърмаяни. — Хари, о, Хари… — Тя отново приседна в края на леглото му. — Като се върнахме от министерството, се питахме… не искахме, разбира се, да отваряме пред теб дума за тези неща, но след онова, което Луциус Малфой каза за пророчеството… че било за теб и Волдемор… си помислихме, че сигурно е нещо такова… О, Хари! — Хърмаяни се взря в него, сетне прошепна: — Страх ли те е?

— Сега вече не — отговори той. — Веднага след като чух пророчеството, се уплаших… но сега имам чувството, че цял живот съм знаел — накрая ще се наложи да се изправя лице в лице с Волдемор…

— Щом разбрахме, че Дъмбълдор ще дойде да те вземе лично, си помислихме, че сигурно ще ти съобщи или ще ти покаже нещо, свързано с пророчеството — разпалено продължи Рон. — И общо взето, се оказахме прави, нали? Той нямаше да ти дава уроци, ако смяташе, че си обречен, нямаше да си губи времето… Явно смята, че имаш шанс!

— Точно така — подкрепи го Хърмаяни. — Какво ли ще ти преподава, Хари? Вероятно истинска отбранителна магия… могъщи контрапроклятия… антизаклинания…

Хари не я слушаше. Вътре в него беше плъзнала топлина, която нямаше нищо общо със слънцето, а буцата, заседнала на гърлото му, като че ли започна да се топи. Той знаеше, че Рон и Хърмаяни са по-уплашени, отколкото показват, но оставаха до него, от двете му страни, и му говореха, за да му вдъхнат смелост и утеха, вместо да се дръпнат, сякаш е заразен или опасен — и това за него значеше повече, отколкото можеше да изрази.

— И защитни заклинания изобщо — обобщи Хърмаяни. — Е, поне знаеш един от предметите, които ще учиш тази година, един в повече от нас с Рон. Кога ли ще получим оценките от СОВА?

— Сигурно всеки момент, мина цял месец — отбеляза Рон.

— Чакайте! — възкликна Хари, понеже в съзнанието му изникна друга част от разговора предната вечер. — Дъмбълдор май спомена, че оценките от СОВА ще се получат днес!

Днес ли? — изписка Хърмаяни. — Днес? Защо си мълчиш, а?… О, Господи!… Трябваше да кажеш… — Тя скочи на крака. — Ще отида да проверя дали са дошли някакви сови…

Когато след десет минути и той слезе напълно облечен с празния поднос в ръка, Хари видя, че Хърмаяни седи много развълнувана до кухненската маса, а госпожа Уизли се опитва да отстрани моментната й полуприлика с панда.

— Не се маха — ядосваше се притеснена госпожа Уизли, както стоеше над Хърмаяни с магическата пръчка в едната ръка и с екземпляр на „В помощ на лечителя“, отворена на „Контузии, порезни рани и ожулвания“. — Винаги досега е действало, направо не проумявам.

— Фред и Джордж точно така си представят смешните шеги и сигурно са се постарали синината да не се маха — предположи Джини.

— Как така няма да се махне! — изписка Хърмаяни. — Не мога цял живот да се разхождам насинена!

— Няма, скъпа, няма, все ще намерим някаква противоотрова, не се притеснявай — успокои я госпожа Уизли.

— Бил ми рразказа, че Фрред и Жоррж били много забавни! — усмихна се ведро Фльор.

— Да се пръснеш от смях — изсъска Хърмаяни. Тя скочи и като кършеше пръсти, взе да обикаля из кухнята. — Госпожо Уизли, сигурна ли сте… съвсем сигурна ли сте, че тази сутрин не са пристигали никакви сови?

— Да, скъпа, щях да забележа — увери я търпеливо жената. — Но е едва девет и нещо, има предостатъчно време…

— Знам, че ужасно съм объркала древните руни — завайка се трескаво Хърмаяни. — Със сигурност съм превела поне едно място напълно погрешно. Преди си мислех, че съм се справила с трансфигурацията, но сега, като си припомня…

— Ще млъкнеш ли най-после, Хърмаяни, не само ти се притесняваш! — ревна Рон. — И когато си получиш десетте „Изключителни“ за СОВА…

— Стига, стига, стига! — спря го Хърмаяни, като истерично размаха ръце. — Знам, че са ме скъсали по всичко!

— А какво ще стане, ако наистина са ни скъсали? — попита Хари всички в стаята, но и този път му отговори Хърмаяни.

— Ще обсъдим възможностите с отговорника на дома, в края на миналия срок питах професор Макгонъгол.

Стомахът на Хари се сгърчи. Той съжали, че на закуска е ял толкова много.

— При нас в „Бобатон“ е рразлично — подхвана самодоволно Фльор. — Според мен е измислено по-добрре. Дърржим изпит след шести, а не след пети курс, и после…

Думите й бяха заглушени от писък. Хърмаяни сочеше през прозореца на кухнята. В небето ясно се виждаха три черни точици, които ставаха все по-големи.

— Определено са сови — отсъди с пресипнал глас Рон, след като скочи и отиде при Хърмаяни до прозореца.

— И са три — оповести Хари, който побърза да застане от другата й страна.

— По една за всеки — пошушна ужасена Хърмаяни. — О, не… о, не… о, не…

Тя здраво вкопчи ръце в лактите на Хари и Рон.

Совите летяха право към „Хралупата“ — бяха три прелестни улулици — и когато се снишиха над пътеката към къщата, се видя, че всяка носи голям квадратен плик.

— О, не! — изписка отново Хърмаяни.

Госпожа Уизли се промуши между тях и отвори прозореца. Една, две, три… совите влетяха през него и кацнаха в стройна редица върху масата. И трите вдигнаха десните си крачета.

Хари се приближи. Писмото, адресирано до него, беше прихванато за крачето на средната сова. Той го развърза с изтръпнали пръсти.

Вляво от него Рон се мъчеше да откачи своите оценки, вдясно ръцете на Хърмаяни се тресяха така, че и улулицата започна да трепери.

Всички в кухнята мълчаха. Най-сетне Хари успя да отвърже плика. Отвори го бързо и разгъна пергамента.

СПЕЦИАЛИСТ ПО ОСОБЕНА ВЪЛШЕБНИЧЕСКА АКТИВНОСТ

Оценки, при които степента е получена:

— Изключителен (И)

— Надхвърлящ очакванията (Н)

— Приемлив (П)

 

Оценки, при които степента не е получена:

— Слаб (С)

— Ужасен (У)

— Трол (Т)

 

ХАРИ ДЖЕЙМС ПОТЪР Е ПОЛУЧИЛ:

Астрономия: П

Грижи за магически създания: Н

Вълшебство: Н

Защита срещу Черните изкуства: И

Пророкуване: С

Билкология: Н

История на магията: У

Отвари: Н

Трансфигурация: Н

Хари прочете пергамента няколко пъти и при всяко четене дишането му ставаше все по-спокойно. Всичко беше наред, той открай време си знаеше, че няма да издържи изпита по пророкуване и че е изключено да не го скъсат по история на магията, щом по средата на изпита е припаднал, но беше взел всичко останало! Прокара пръст надолу по оценките… беше се представил добре по трансфигурация и билкология, а по отвари дори беше получил „Надхвърлящ очакванията“! И най-прекрасното — по защита срещу Черните изкуства му бяха писали „Изключителен“!

Той се огледа. Хърмаяни му беше обърнала гръб и бе навела глава, Рон обаче изглеждаше много щастлив.

— Не съм издържал само пророкуване и история на магията, но на кой ли му пука за тях! — оповести възторжено той. — Дай да си ги разменим… дръж…

Хари погледна оценките му — нямаше нито един „Изключителен“.

— Знаех си, че ще бъдеш пръв на защита срещу Черните изкуства — подвикна Рон и го удари с юмрук по рамото. — Изкарахме!

— Браво на теб! — рече гордо госпожа Уизли и разроши косата на сина си. — Седем успешни изпита за СОВА — повече от Фред и Джордж общо!

— Хърмаяни! — повика я плахо Джини, защото тя още не се беше обърнала. — Как си се представила?

— Не зле — пророни едва чуто Хърмаяни.

— О, пак ли ще скромничиш! — подвикна Рон, отиде с широка крачка и дръпна пергамента от ръката й. — Охоо!… Девет „Изключителен“ и една „Надхвърлящ очакванията“ по защита срещу Черните изкуства. — Той я погледна развеселен, но и отчаян. — Всъщност си разочарована, нали?

Хърмаяни поклати глава, ала Хари се засмя.

— Е, преминаваме в следващия курс, ще учим за степен ТРИТОН! — грейна в усмивка и Рон. — Мамо, останаха ли наденички?

Хари пак си погледна оценките. Не би могъл да очаква по-добри. Съжаляваше мъничко само за едно… това беше краят на мечтата му да стане аврор. Не беше изкарал изискваната оценка по отвари. Още от самото начало си знаеше, че няма да се справи, но и сега, като гледаше дребната черна буква „Н“, усети как му премалява.

Наистина си беше странно — всъщност прикрит смъртожаден пръв му беше казал, че от него ще излезе способен аврор, но Хари неусетно се беше запалил по тази идея и сега изобщо не се сещаше какъв друг иска да стане.

Освен това откакто преди месец беше чул пророчеството, му се струваше, че точно такава трябва да бъде съдбата му… докато единият е жив, другият не може да оцелее…

Нима не би могъл да го изпълни и да се пребори по възможно най-добрия начин за оцеляването си, ако се присъедини към високообразованите и обучени вълшебници, които си поставяха за цел да издирят и убият Волдемор?