Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 212 гласа)

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
НЕРУШИМАТА КЛЕТВА

Зад покритите със скреж прозорци отново се сипеше сняг, Коледа наближаваше бързо. Хагрид вече беше доставил собственоръчно обичайните дванайсет коледни дръвчета за Голямата зала, перилата на стълбищата бяха украсени с венци от бодлива зеленика и гирлянди, от вътрешността на шлемовете по доспехите блещукаха негаснещи свещи, из коридорите на равни разстояния бяха окачени цели наръчи имел. Всеки път, когато Хари минеше, под имела на тумби се стичаха момичета, което предизвикваше задръствания по коридорите. За щастие обаче благодарение на честите си среднощни похождения той познаваше необичайно добре тайните ходове в замъка и между часовете без особено затруднение избираше маршрути без имел.

Рон, който навремето би завидял, вместо да се развесели, че приятелят му е принуден да използва обходни пътища, сега направо се кикотеше. Хари безспорно предпочиташе този нов засмян, шегуващ се Рон пред мрачния му войнствено настроен вариант, когото беше принуден да търпи през последните няколко седмици; подобреният модел на Рон обаче му излезе през носа. Първо, Хари трябваше да се примирява с честото присъствие на Лавендър Браун, която явно смяташе за пропилян всеки миг без целувките на Рон, и второ — той отново се оказа най-добрият приятел на двама души, които сякаш никога вече нямаше да си проговорят.

Рон, по чиито ръце от лактите надолу още личаха драскотините и раните от птичето нападение, възприе отбранителен сърдит тон.

— Какво се оплаква Хърмаяни! — заяви той на Хари. — Нали се е натискала с Крум! Нека види сега, че някой иска да се натиска и с мен. Живеем в свободна държава. Не съм направил нищо лошо.

Хари не отговори, само се престори на погълнат от книгата, която трябваше да прочетат за часа по вълшебство на другата сутрин — „В търсене на квинтесенцията“. Беше решен да си остане приятел и с Рон, и с Хърмаяни и затова прекарваше доста време със затворена уста.

— Никога не съм обещавал нищо на Хърмаяни — смотолеви Рон. — Е, щях да ида с нея на коледното празненство у Слъгхорн, но тя изобщо не спомена, че… само като приятели… аз съм човек със свободна воля…

Хари усети, че Рон се е вторачил в него, и обърна страницата на „Квинтесенцията“. Гласът на Рон утихна до мърморене, което почти не се чуваше от силния пукот на огъня, но на Хари му се стори, че отново долавя думите „Крум“ и „какво се оплаква“.

Учебната програма на Хърмаяни беше толкова натоварена, че Хари можеше да си поговори с нея като хората само вечер — тогава Рон се впиваше здраво в Лавендър и изобщо не забелязваше какво прави Хари. Хърмаяни отказваше да стои в общата стая, когато и Рон е там, затова Хари обикновено ходеше при нея в библиотеката, което означаваше да си говорят шепнешком.

— Той има пълната свобода да се целува с когото си иска — заяви Хърмаяни, докато библиотекарката Мадам Пинс дебнеше при лавиците отзад. — Наистина ми е все едно.

Тя вдигна перото и сложи точката толкова яростно, че проби дупчица в пергамента. Хари си замълча. Помисли, че нищо чудно в скоро време да си изгуби гласа — почти не го използваше. Надвеси се малко по-ниско над „Отвари за напреднали“ и продължи да си води записки за вечнодействащите еликсири, като от време на време спираше, за да разчете полезните добавки, които Принца беше направил към текста на Либациус Боридж.

— И между другото — рече след малко Хърмаяни, — не е зле да внимаваш.

— За последен път ти казвам — подхвана Хари с шепот, леко дрезгав след четирийсет и пет минути мълчание, — няма да върна учебника! От Нечистокръвния принц съм научил повече, отколкото от Снейп и Слъгхорн…

— Не ти говоря за тоя тъп така наречен Принц! — спря го Хърмаяни, като изгледа гадно учебника, сякаш той се е държал грубо с нея, — говоря ти за преди малко. Точно преди да дойда тук, минах през момичешката тоалетна и заварих вътре десетина момичета, включително Ромилда Вейн. Умуваха как да ти дадат любовен еликсир. Всички се надяват да те убедят да ги поканиш на купона при Слъгхорн и доколкото подразбрах, са си купили от любовните еликсири на Фред и Джордж, които, опасявам се, сигурно действат…

— Защо не им ги взе? — възмути се Хари.

Стори му се невероятно, че манията на Хърмаяни на тема спазване на правилата я е изоставила точно на този решителен кръстопът.

— Не ги носеха в тоалетната — обясни презрително тя. — Просто обсъждаха тактиката. А се съмнявам, че дори Нечистокръвния принц — стрелна тя отново учебника с гаден поглед — би могъл да измисли мечтаната противоотрова, която да обезсилва десетина различни любовни еликсира едновременно. На твое място просто бих поканила някого и останалите ще престанат да си въобразяват, че имат някакъв шанс. Празникът е утре вечер, съвсем са се отчаяли.

— Няма човек, когото да искам да поканя — изпелтечи Хари, който и досега се опитваше да не мисли за Джини, въпреки че тя пак си изникваше в сънищата му по такъв начин, че той бе страшно благодарен, задето Рон не владее легилимантиката.

— Е, все пак внимавай какво пиеш, защото Ромилда Вейн май не се шегуваше — допълни свъсено Хърмаяни.

Тя нави горния край на дългия пергамент, на който пишеше съчинение по аритмантика, и продължи да дращи с перото. Хари я гледаше, но мислите му бяха много далеч.

— Я чакай! — рече той по едно време. — Нали Филч е наложил забрана върху всичко, купено в „Магийки шегобийки“?

— Кога някой е обръщал внимание на забраните на Филч? — попита Хърмаяни, все така съсредоточена върху съчинението.

— Но аз мислех, че се претърсват всички сови! Как тези момичета са успели да вкарат в училището любовни еликсири?

— Фред и Джордж ги пращат в опаковки на парфюмчета и на сиропи за кашлица — обясни Хърмаяни. — Използват Совешката си служба за доставка по домовете.

— Добре си осведомена.

Хърмаяни го изгледа гадно, точно както преди малко учебника му по отвари.

— Пишеше го отзад на шишенцата, които ни показаха на нас с Джини през лятото — отвърна тя хладно. — Не се занимавам да сипвам в напитките на хората разни отвари… или да се преструвам, че го правя, което си е същото…

— Е, както и да е — побърза да каже Хари. — Важното в случая е, че момичетата мамят Филч, нали? Вкарват в училището разни неща, прикрити като друго. Защо тогава и Малфой да не е могъл да внесе огърлицата…

— О, Хари… не започвай пак…

— Защо де, кажи — настоя той.

— Слушай сега — въздъхна Хърмаяни, — тайносензорите засичат заклинания, проклятия и магии за невидимост, нали така? Използват се за откриването на черна магия и на свързани с нея предмети. За секунди ще засекат мощно проклятие, каквото е направено на огърлицата. Но не и нещо, което е сложено в друго шишенце… пък и любовните еликсири не са черна магия и не са опасни…

— Лесно ти е на теб — промърмори Хари, защото се беше сетил за Ромилда Вейн.

— Значи зависи от Филч да познае, че това не е сироп за кашлица, а той не е много добър магьосник, съмнявам се, че различава една отвара от друга…

Хърмаяни застина, Хари също беше чул звука. Някой се беше доближил отзад, откъм потъналите в мрак лавици с книги. Двамата зачакаха и след миг иззад ъгъла се показа Мадам Пинс с вида си на граблива птица — с хлътнали страни, с кожа като пергамент и дълъг гърбав нос, който изглеждаше още по-зловещо в светлината на лампата в ръката й.

— Библиотеката вече е затворена — оповести тя. — Постарайте се да върнете на място всичко, което сте взели… Какво си направил с книгата, непрокопсаник такъв!

— Тя не е библиотечна, моя си е — побърза да уточни Хари и грабна от масата своя учебник по отвари за напреднали точно когато и Мадам Пинс посегна с костелива ръка.

— Осквернен! — изсъска тя. — Омърсен! Опетнен!

— Какво толкова, просто е писано в учебника! — възропта Хари и дръпна книгата от здравата й хватка.

Мадам Пинс изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи удар, а Хърмаяни припряно си прибра нещата, стисна Хари за ръката и го извлече навън.

— Ако не внимаваш, ще ти забрани да посещаваш библиотеката. За какво ти трябваше да го носиш този тъп учебник?

— Не съм виновен аз, че й хлопа дъската. Или мислиш, че те е чула да нагрубяваш Филч? Винаги ми се е струвало, че между тях има нещо…

— О, ха-ха-ха…

Радостни, че отново могат да си говорят нормално, те тръгнаха по безлюдните осветени коридори към общата стая, като обсъждаха дали наистина Филч и Мадам Пинс са тайно влюбени един в друг.

— Джунджурийки! — каза Хари на Дебелата дама новата празнична парола.

— Да ти се връща! — подсмихна се тя дяволито и се дръпна, за да ги пусне.

— Здравей, Хари! — поздрави Ромилда Вейн веднага щом той се прехвърли през дупката в портрета. — Ще пийнеш ли една розова вода?

Хърмаяни го изгледа през рамо с вид „Нали ти казах!“

— Не, благодаря — побърза да отговори Хари. — Не си падам много по нея.

— Ами тогава вземи това — каза Ромилда и му бутна в ръцете кутия шоколадови бонбони. — Пияни котли с пълнеж от огнено уиски. Баба ми ги прати, но аз не ги обичам.

— А, добре… Благодаря ти много! — рече Хари, защото не се сети какво друго да каже. — Ъъъ… отивам ей там с…

Той закрачи бързо след Хърмаяни и гласът му заглъхна.

— Нали ти казах! — възкликна Хърмаяни. — Колкото по-скоро поканиш някого, толкова по-бързо другите ще те оставят на мира и ти…

Тя внезапно се смути — току-що беше зърнала Рон и Лавендър, залепени един за друг в обичайното кресло.

— Е, лека нощ, Хари! — пожела му Хърмаяни, въпреки че беше едва седем часът вечерта, и без да каже и дума повече, се запъти към момичешките спални.

Хари си легна, като се утеши с мисълта, че им остава само още един учебен ден плюс празненството на Слъгхорн и после двамата с Рон ще заминат заедно за „Хралупата“. Вече изглеждаше невъзможно Хърмаяни и Рон да се одобрят преди празниците, но през ваканцията може би щяха да имат достатъчно време да се успокоят и да променят поведението си…

Надеждите му обаче не бяха големи и намаляха още повече, след като на другия ден му се наложи да изтърпи двамата в часа по трансфигурация. Току-що бяха започнали да изучават изключително трудната трансфигурация на хора — трябваше да работят пред огледала и да променят цвета на собствените си вежди. Хърмаяни злобно се изсмя на плачевния първи опит на Рон, при който той някак успя да се издокара със зрелищни дълги щръкнали мустаци. Рон й отмъсти, като я изимитира жестоко, но точно, как подскача нагоре-надолу на чина всеки път, когато професор Макгонъгол задава въпроси — това според Лавендър и Парвати бе страшно забавно и отново докара Хърмаяни на ръба на сълзите. Веднага след звънеца тя изхвърча от класната стая, оставяйки половината си вещи, а Хари реши, че точно сега Хърмаяни е в по-трудно положение, отколкото Рон, грабна нещата й и хукна да я гони.

Накрая я откри, когато тя се появи от момичешката тоалетна на долния етаж. Беше заедно с Луна Лъвгуд, която я потупваше отнесено по гърба.

— О, здравей, Хари! — поздрави Луна. — Знаеш ли, че едната ти вежда е яркожълта?

— Здрасти, Луна! Забрави си нещата, Хърмаяни…

Той й подаде учебниците.

— А, да — рече тя задавено, прибра си вещите и се обърна бързо, за да прикрие, че си бърше очите с кутията за моливи. — Благодаря ти, Хари! Е, аз да вървя…

И хукна, без да му остави време да я утеши, макар че — честно казано — той не знаеше как.

— Разстроена е малко — отбеляза Луна. — Първо реших, че там, вътре, е Стенещата Миртъл, а се оказа, че била Хърмаяни. Спомена нещо, че Рон Уизли…

— Да, скараха се — потвърди Хари.

— Понякога той говори големи смехории, нали? — заговори Луна, когато двамата поеха заедно по коридора. — Но се случва и да е груб. Забелязах го миналата година.

— Сигурно — каза Хари. Луна проявяваше обичайната си склонност да изрича неудобни истини, той не беше срещал човек като нея. — Е, добре ли мина учебният срок?

— О, да — отговори Луна. — Чувствам се малко самотна без ВОДА. Но Джини е много мила с мен. Завчера в часа по трансфигурация забрани на две момчета да ме наричат „Луда“…

— Искаш ли довечера да дойдеш с мен на празненството у Слъгхорн?

Думите изскочиха от устата му преди да успее да ги спре и му прозвучаха като казани от непознат.

Изненадана, Луна извърна към него изпъкналите си очи.

— На празненството у Слъгхорн ли? С теб?

— Ами да — потвърди Хари. — Можем да си заведем гости и аз си помислих, че на теб навярно ще ти хареса… — Щеше му се да бъде пределно ясен в намеренията си. — Само като приятели де, нали разбираш. Но ако не искаш…

Вече почти се надяваше тя да откаже.

— О, да, искам да дойда с теб като приятелка! — грейна Луна така, както Хари не я беше виждал да сияе. — Никой досега не ме е канил като приятелка на празненство! Заради това ли си си боядисал веждата… заради празненството? Дали и аз да не си боядисам едната?

— Не — отсече Хари, — стана по грешка, ще помоля Хърмаяни да я оправи. Е, в такъв случай ще те чакам в осем часа във входната зала.

— АХА! — изпищя някой над тях и двамата подскочиха като ужилени. Без да забележат, току-що бяха минали точно под Пийвс, който висеше с главата надолу от полилея и им се хилеше злобно. — Поти покани Луда на празненството! Поти обича Луда! Поти обиииича Луда! — И се понесе нататък, като се кикотеше и пищеше: — Поти обича Луда!

— Хубаво е тези неща да не се разгласяват — отбеляза Хари.

И иска ли питане — за нула време цялото училище вече знаеше, че Хари Потър ще заведе Луна Лъвгуд на празненството у Слъгхорн.

— Можеше да поканиш когото си поискаш! — възкликна невярващо Рон по време на вечерята. — Когото си поискаш! А ти си избрал Луда Лъвгуд!

— Не я наричай така, Рон! — тросна се Джини, която беше поспряла зад Хари. — Наистина много се радвам, че ще я заведеш, Хари, тя е страшно развълнувана.

И продължи нататък, за да иде да седне до Дийн. Хари се опита да е доволен, че тя одобрява избора му да вземе със себе си на празника Луна, но не се получи. Чак в другия край на масата Хърмаяни седеше сама и ровичкаше в задушеното. Хари забеляза, че Рон крадешком й хвърля погледи.

— Защо не се извиниш? — попита го той направо.

— Какво? И пак да ме нападне ято канарчета ли? — смотолеви Рон.

— А толкова ли се налагаше да я имитираш?

— Тя ми се присмя на мустаците!

— Аз също, по-тъпо нещо не бях виждал.

Но Рон сякаш не го чу — току-що при тях беше дошла Лавендър с Парвати. Тя се смести между Рон и Хари и обви ръце около врата на Рон.

— Здрасти, Хари! — поздрави Парвати, която като него се чувстваше леко притеснена и отегчена от поведението на двамата им приятели.

— Здравей! — отвърна той. — Как си? Значи все пак оставаш в „Хогуортс“? Чух, че майка ти и баща ти настоявали да напуснеш.

— Успях засега да ги разубедя — отвърна момичето. — Онази злополука с Кейти наистина им изкара ангелите, но оттогава не се е случвало нищо… О, здрасти, Хърмаяни!

Парвати направо засия. Хари долови, че се чувства гузна, задето й се е присмяла в часа по трансфигурация. Той се обърна и видя, че Хърмаяни също грее — дори може би още по-силно. Понякога момичетата се държаха много странно!

— Здрасти, Парвати! — каза Хърмаяни, без да обръща никакво внимание на Рон и Лавендър. — Ще ходиш ли довечера на празненството у Слъгхорн?

— Не съм поканена — отвърна тъжно Парвати. — А ми се иска… доколкото разбирам, ще бъде много хубаво… Ти ще ходиш, нали?

— Да, в осем имам среща с Кормак и ние…

Чу се звук като от запушалка, махната от гърлото на мивка, и Рон се отскубна от прегръдките на Лавендър. Хърмаяни продължи да се държи сякаш не е видяла и чула нищо.

— … ще отидем заедно на празненството.

— С Кормак ли? — повтори Парвати. — За кого ми говориш, за Кормак Маклагън ли?

— Да, за него — рече лигаво Хърмаяни. — За една бройка — натърти тя — да стане пазач на „Грифиндор“.

— С него ли ходиш? — ококори се Парвати.

— О, да… ти не знаеше ли? — отговори Хърмаяни и се изкикоти превзето, съвсем не по хърмаянски.

— Не! — възкликна другото момиче, направо смаяно от тази клюка. — Ау, май си падаш по куидични играчи? Първо Крум, сега Маклагън…

— Падам си по наистина добри куидични играчи — поправи я все така ухилена Хърмаяни. — Е, до скоро… отивам да се приготвя…

Тя си тръгна. Лавендър и Парвати тутакси доближиха глави, за да обсъдят този нов развой на събитията, всичко, което са чували за Маклагън, и всичко, за което някога са се досещали за Хърмаяни. Рон изглеждаше странно обиден и не каза нищо. Хари беше оставен да размишлява в тишината колко ниско са готови да паднат момичетата само и само да си отмъстят.

Когато в осем часа същата вечер отиде във входната зала, той завари там необичайно голям брой дебнещи момичета, които до едно го гледаха нацупено, докато той вървеше към Луна. Тя беше облечена в обсипана с пайети сърмена мантия, породила известен кикот сред зяпачките, но иначе си изглеждаше много добре. Така или иначе, Хари беше доволен, че е махнала обиците от репички, наниза коркови тапи от бирен шейк и незримогледа.

— Здравей! — поздрави я той. — Е, отиваме ли?

— О, да! — изчурулика тя щастлива. — Къде е празненството?

— В кабинета на Слъгхорн — обясни Хари, след като я поведе нагоре по мраморното стълбище, по-далеч от любопитните погледи и одумките. — Разбра ли, че ще има и вампир?

— Руфъс Скримджър ли? — попита Луна.

— Кой, кой? — сепна се Хари. — За кого говориш, за министъра на магията ли?

— Да, той е вампир — делово потвърди Луна. — Когато пое поста от Корнелиус Фъдж, татко написа много дълга статия, но от министерството го принудиха да я спре. Очевидно не са искали истината да излиза наяве.

Хари отсъди, че е твърде неправдоподобно Руфъс Скримджър да е вампир, но не каза нищо — беше свикнал Луна да повтаря като папагал небивалиците на баща си като че ли са голата истина, освен това вече приближаваха кабинета на Слъгхорн и с всяка крачка смеховете и музиката се засилваха.

Дали защото така си беше направен, или защото Слъгхорн беше приложил някаква магьосническа хитрина, но кабинетът му беше много по-голям, отколкото на останалите учители. Таванът и стените бяха покрити с изумрудени, пурпурни и златисти ивици плат и заради тях помещението наподобяваше огромна палатка. Вътре беше пълно с хора и бе задушно, всичко беше окъпано в червената светлина от богато украсения светилник в средата на тавана, из който пърхаха истински феи, наподобяващи бляскави светещи точици. От ъгъла в дъното някой пееше с цяло гърло под съпровода на нещо като мандолини, над неколцина грохнали магьосници, потънали в разговор, се виеха валма дим от лула, а няколко домашни пухчета си проправяха с писъци път между гората от колене и приличаха на ходещи масички, понеже не се виждаха под тежките сребърни подноси, които разнасяха, отрупани с какви ли не вкуснотии.

— Хари, момчето ми! — избоботи Слъгхорн почти веднага щом двамата с Луна се провряха през вратата. — Ела, ела, само да знаеш с колко хора искам да те запозная!

Слъгхорн беше с кадифена шапка с пискюли в тон със смокинга му. Той здраво сграбчи Хари за ръката, сякаш се канеше да се магипортира заедно с него, и устремно го поведе към гостите, а Хари стисна дланта на Луна и я затегли след себе си.

— Бих искал да ти представя, Хари, Елдред Уорпъл, бивш мой ученик, автор на „Кръвно братство. Моят живот сред вампирите“, и разбира се, неговия приятел Сангини[1].

Уорпъл, дребен очилат мъж, сграбчи ръката на Хари и я разтресе с все сила, а вампирът Сангини, който беше висок и изпит, с тъмни сенки под очите, само кимна. Изглеждаше доста отегчен. Около него се тълпяха цял рояк девойчета, които го зяпаха любопитно и развълнувано.

— Хари Потър, страшно се радвам! — възкликна Уорпъл и късогледо се взря в лицето му. — Тъкмо питах завчера професор Слъгхорн къде е биографията на Хари Потър, която всички очакваме.

— Ъъъ… — смути се Хари, — така ли?

— Скромен, точно както те описа Хорас! — рече Уорпъл. — Но ако говорим сериозно — добави той вече с променен глас, който внезапно бе станал делови, — за мен ще бъде огромно удоволствие да я напиша собственоръчно — хората копнеят да научат повече за теб, мило момче, направо копнеят! Ако си готов да ми дадеш няколко интервюта, всяко в рамките на… да кажем, четири-пет часа, книгата би могла да излезе до месеци. И то с почти никакви усилия от твоя страна, уверявам те… Питай Сангини, той ще ти обясни, че… Стой тук, Сангини! — подвикна внезапно угрижен Уорпъл, защото вампирът се прокрадваше тихомълком с доста кръвожаден поглед към близката групичка момичета. — Ето, хапни си месце — подкани Уорпъл, като грабна от минаващото наблизо домашно духче една пирожка с пълнеж от кайма и я пъхна в ръката на Сангини, а после отново насочи вниманието си към Хари. — Ами златото, което ще спечелиш, моето момче, нямаш си и представа…

— Това определено не ме вълнува — отсече Хари. — Току-що видях една приятелка, извинявайте.

И той затегли след себе си Луна през гъмжилото — наистина току-що беше зърнал дълга като грива кестенява коса, изчезнала между две момичета, май от „Орисниците“.

— Хърмаяни! Хърмаяни!

— Хари! Ето те и теб най-после! Здравей, Луна!

— Какво ти се е случило? — попита Хари, защото Хърмаяни определено беше доста чорлава, сякаш си е проправяла път през цял гъсталак дяволска примка.

— О, току-що избягах… се разделих де… с Кормак — обясни момичето. — Под имела — допълни Хърмаяни, понеже Хари продължаваше да я гледа озадачено.

— Така ти се пада, щом покани него — заяви той сурово.

— Реших, че така най-много ще ядосам Рон — рече спокойно Хърмаяни. — Колебаех се между него и Закарайъс Смит, но си казах, че всъщност…

Искала си да доведеш Смит? — ахна възмутен Хари.

— Да, сега вече съжалявам, че не предпочетох него, в сравнение с Маклагън Гроп ще е същински джентълмен. Хайде да минем оттук, така ще го видим, ако се зададе, ужасно висок е…

Тримата се промушиха до другия край на помещението, като пътем си взеха бокали с медовина, и за съжаление твърде късно забелязаха, че точно там сама стои професор Трелони.

— Здравейте! — поздрави любезно Луна.

— Добър вечер, миличка! — отвърна професор Трелони след доста усилия да фокусира очите си върху нея. Хари отново надуши миризмата на готварско шери. — Не съм те виждала напоследък в часовете си…

— Да, не сте, тази година съм при Фирензи — обясни Луна.

— Така де — каза с ядно пиянско фъфлене професор Трелони. — Или при Крантата, както предпочитам да го наричам аз. Сега, след като ме възстановиха в училището, човек би си помислил, че професор Дъмбълдор ще се отърве от коня. Но не… делим си часовете… това, да ти призная, е обида, голяма обида. Знаеш ли…

Професор Трелони явно бе много пияна и не беше познала Хари. Под прикритието на яростните нападки, с които тя обсипваше Фирензи, Хари се приближи още малко към Хърмаяни и й рече:

— Я да уточним нещо. Смяташ ли да казваш на Рон, че си се намесила по време на пробите за пазачи?

Хърмаяни вдигна вежди.

— Нима мислиш, че ще падна толкова ниско?

Хари я стрелна с пронизващ поглед.

— И го казваш, след като покани Маклагън…

— Това е друго — отвърна тя с достойнство. — Не възнамерявам да казвам на Рон за нищо, което се е случило или не се е случило на пробите.

— Чудесно! — разпалено възкликна Хари. — Защото той отново ще рухне, ако загубим следващия мач…

— Куидич! — ядоса се Хърмаяни. — Вие, момчетата, не се ли вълнувате от друго? Кормак не ме попита и едно-едничко нещо за мен, не, през цялото време ме занимаваше със Стоте най-страхотни удара, които Кормак Маклагън е спасил… О, не, ето го, задава се!

Тя хукна толкова бързо, че сякаш се магипортира — допреди миг стоеше до Хари, а после се шмугна между две зяпнали срещу тях магьосници и изчезна.

— Виждали ли сте Хърмаяни? — попита Маклагън подир минута, след като се провря през навалицата.

— Не, съжалявам — отговори Хари и тутакси се извърна, за да се включи в разговора на Луна, за стотна от секундата забравил с кого всъщност си приказва тя.

— Хари Потър! — ахна професор Трелони с гърлен трептящ глас, явно чак сега го беше забелязала.

— О, здравейте! — поздрави той не особено въодушевено.

— Мило момче! — допълни учителката с доста превзет шепот. — Какви слухове! Какви разкази! Избрания! Ами да, аз знам от много отдавна… предзнаменованията, Хари, никога не са били добри… Но защо не продължи да изучаваш пророкуване? Точно за теб предметът е изключително важен!

— О, Сибила, всички смятаме своя предмет за най-важен! — високо каза някой и от другата страна на професор Трелони се появи Слъгхорн със силно зачервено лице, с леко килната кадифена шапка, с чаша медовина в едната ръка и с огромна коледна баничка в другата. — Но аз наистина не помня да съм познавал друг човек, който да е направо роден да приготвя отвари! — заяви Слъгхорн и хвърли на Хари кръвясал, но гальовен поглед. — Иде му отвътре, точно като на майка му! Сред учениците ми на пръсти се броят хората със способности като неговите, наистина, Сибила… Ето, дори Сивиръс… — И за ужас на Хари Слъгхорн се пресегна и притегли сякаш от въздуха към тях Снейп. — Стига си се спотайвал, Сивиръс, ела при нас! — хлъцна щастливо Слъгхорн. — Тъкмо разказвах за невероятната дарба на Хари за отварите! Трябва да ти признаем и на теб, разбира се, известна заслуга, все пак си му преподавал цели пет години!

Хванат като в капан от ръката на Слъгхорн, която беше преметната през рамото му, Снейп погледна Хари иззад орловия си нос и присви черни очи.

— Странно, а аз все си мислех, че така и не съм успял да науча на нещо Потър.

— Направо си му е вродено! — провикна се Слъгхорн. — Трябваше да видиш какво ми представи на първия урок, какво лекарство на Живата смърт… Никой ученик не е успявал да се справи така блестящо още от първия път, според мен дори ти, Сивиръс…

— Виж ти! — прошепна тихо Снейп, все така впил очи в Хари, който се почувства леко притеснен.

Последното, което искаше, бе Снейп да тръгне да проучва какъв е източникът на тази негова новопридобита неотразимост в отварите.

— Припомни ми, Хари, какви други предмети изучаваш?

— Защита срещу Черните изкуства, вълшебство, трансфигурация, билкология…

— Накъсо, всички предмети, които се изискват, за да станеш аврор — отбеляза с едва доловим присмех Снейп.

— Да, бих искал да стана аврор — предизвикателно заяви Хари.

— И то велик аврор! — избоботи Слъгхорн.

— Според мен, Хари, не е хубаво да ставаш аврор — най-неочаквано се намеси Луна. Всички извърнаха погледи към нея. — Аврорите са замесени в Ротфангското съзаклятие, мислех, че всички знаят. Подкопават отвътре Министерството на магията, искат да го унищожат, като прилагат комбинация от черна магия и пародонтоза.

Хари прихна толкова силно, че глътна през носа половината медовина. Наистина си беше струвало да доведе Луна, ако не за друго, то поне заради това. След като изникна с кашляне от бокала ухилен и целият мокър, той видя нещо, сякаш предназначено да повдигне духа му още повече — Драко Малфой, теглен за ухото от Аргус Филч.

— Професор Слъгхорн — изхъхри пазачът с трепереща челюст и налудничавия пламък, който проблясваше в изпъкналите му очи всеки път, щом спипаше някой пакостник, — залових това момче да се спотайва в един от коридорите на горните етажи. Твърди, че бил поканен на празненството, но бил закъснял за началото. Пращал ли сте му покана?

Вбесен, Малфой се отскубна от хватката на Филч.

— Добре де, не съм поканен — тросна се той ядно. — Опитвах се да се вмъкна без покана, сега доволен ли сте?

— Не, не съм доволен — изфуча Филч в пълен разрез с изписаното на лицето му злорадство. — Загазил си, да, и то не на шега! Директорът нали каза, че е забранено да се разхождате след вечерния час, освен ако нямате разрешение?

— Не се притеснявай, Аргус, всичко е наред — махна с ръка Слъгхорн. — Коледа е, не е престъпление да ти се иска да отидеш на празник. Само този път по изключение ще забравим наказанието, можеш да останеш, Драко.

Възмущение и разочарование по лицето на Филч бяха нещо напълно предсказуемо, но защо ли — учуди се Хари, докато го наблюдаваше, — и Малфой изглеждаше едва ли не също толкова нещастен? И защо Снейп гледаше Малфой хем ядосано, хем — нима беше възможно? — малко уплашено.

Но още преди Хари да е осмислил докрай видяното, Филч се обърна и затътрузи с тихо мърморене крака, Малфой си лепна усмивка и благодари на Слъгхорн за проявеното великодушие, а лицето на Снейп пак си стана непроницаемо.

— За нищо, за нищо! — възкликна Слъгхорн и замаха с ръка. — Все пак съм познавал дядо ти…

— Той винаги се е изказвал много ласкаво за вас, сър — побърза да каже Малфой. — Разправял ми е, че сте най-големият майстор на отвари, когото някога е срещал…

Хари се взря в Малфой. Беше заинтригуван не от подмазването — от доста време го наблюдаваше как прави мили очи на Снейп, — а че всъщност Малфой наистина изглеждаше малко болен. Цяла вечност не го беше виждал от толкова близо и сега забеляза тъмните сенки под очите му и определено сивкавия оттенък на кожата му.

— Бих искал да поговорим, Драко — внезапно заяви Снейп.

— О, Сивиръс — подкани Слъгхорн и отново хлъцна, — Коледа е, не бъди прекалено строг…

— Аз съм ръководител на дома и сам ще решавам доколко строг да бъда — отсече Снейп. — Ела с мен, Драко.

Двамата тръгнаха, Снейп вървеше отпред, а Малфой изглеждаше обиден. Хари постоя малко в нерешителност, после каза:

— Връщам се ей сега, Луна… ъъъ… отивам до тоалетната.

— Добре — отвърна тя бодро и докато Хари забърза през навалицата, му се стори, че момичето отново подхвана темата за Ротфангското съзаклятие с професор Трелони, която явно проявяваше неприкрит интерес.

След като излезе от помещението, на Хари вече му беше лесно да измъкне от джоба си мантията невидимка и да се заметне с нея — в коридора нямаше никого. Виж, по-трудно беше да открие Снейп и Малфой. Затича се по коридора, стъпките му не се чуваха, заглушени от музиката и високите разговори откъм кабинета на Слъгхорн. Снейп сигурно беше отишъл с Малфой в кабинета си в подземията… или пък го водеше обратно към общата стая на слидеринци… Докато се носеше устремно по коридора, Хари все пак долепваше ухо до всяка от вратите и в прилив на вълнение през ключалката на последната класна стая чу гласове.

— … Не можеш да си позволиш грешки, Малфой, защото ако те изключат…

— Нямам нищо общо с това, разберете!

— Дано казваш истината, защото беше глупаво и недодялано. Вече те подозират, че имаш пръст в цялата работа.

— Кой ме подозира? — ядоса се Малфой. — За последен път ви казвам, не съм го направил аз, чухте ли? Тая Бел сигурно има враг, за когото никой не знае… Не ме гледайте така! Знам какво правите, не съм глупак, но няма да стане… мога да ви спра!

Настъпи мълчание, после Снейп каза тихо:

— А… Виждам, че леля ти Белатрикс те е учила на оклумантика. Какви мисли се опитваш да скриеш от своя господар, Драко?

— От него нищо не се опитвам да скрия, просто не искам вие да се бъркате.

Хари притисна още по-силно ухо към ключалката… Какво ли се беше случило с Малфой, та си позволяваше така да разговаря със Снейп — със Снейп, към когото винаги беше проявявал уважение и дори симпатии?

— А, такава ли била работата! Заради това значи ме избягваш този срок. Страх те е да не се намеся. Даваш ли си сметка, Драко, че ако някой друг бе дръзнал да не се яви в кабинета ми, след като няколко пъти съм му поръчал да дойде…

— Накажете ме де! Оплачете се на Дъмбълдор! — присмехулно подметна Малфой.

Отново настъпи мълчание. После Снейп заяви:

— Знаеш прекрасно, че нямам желание да правя нито едното, нито другото.

— Тогава престанете да ме викате в кабинета си!

— Чуй ме — заговори Снейп вече много тихо и се наложи Хари да долепи ухото си съвсем плътно до ключалката, за да чува. — Опитвам се да ти помогна. Заклех се пред майка ти да те закрилям. Дадох Нерушимата клетва, Драко…

— Както личи, ще се наложи да я нарушите, защото на мен не ми е притрябвала вашата закрила! Възложено е на мен, той го повери именно на мен и аз действам. Имам план и той ще проработи, просто ми отнема повече време, отколкото очаквах!

— Какъв е планът?

— Не е ваша работа!

— Ако ми кажеш какво си намислил, бих могъл да ти помогна…

— Благодаря, но има кой да ми помага, не съм сам.

— Тази вечер със сигурност си бил сам и е било страшно глупаво да се разхождаш без подкрепление по коридорите. Това са елементарни грешки…

— Щях да взема със себе си Краб и Гойл, ако не им бяхте наложил наказание!

— Тихо! — сопна се Снейп, защото от вълнение Малфой беше повишил тон. — Ако твоите приятели Краб и Гойл искат този път да вземат изпита по защита срещу Черните изкуства за СОВА, ще се наложи да поработят малко по-усърдно, отколкото досега…

— Много важно, като не го вземат! — рече Малфой. — Защита срещу Черните изкуства… това е само шега, нали, преструвка? Сякаш на някого от нас ще му дотрябва да се защитава срещу Черните изкуства…

— Това е преструвка, от която зависи успехът, Драко! — напомни Снейп. — Къде според теб щях да бъда през всичките тези години, ако не можех да се преструвам? А сега ме чуй! Непредпазлив си — да се разхождаш късно вечер, да допуснеш да те заловят и да разчиташ на помощта на мухльовци като Краб и Гойл…

— Не само на тяхната, имам на своя страна и други, по-смели хора!

— Защо тогава не се доверяваш на мен, мога да…

— Знам какво целите! Искате да ми отнемете славата!

Настъпи поредното мълчание, сетне Снейп рече студено:

— Говориш като малко дете. Влизам ти в положението, разстроен си, че баща ти беше заловен и пратен в тъмница, но…

Хари успя да реагира в последния момент: чу от другата страна на вратата стъпките на Малфой и се метна встрани точно когато тя се отвори рязко, а Драко закрачи нататък по коридора, като подмина отворената врата на кабинета на Слъгхорн, зави зад ъгъла в дъното и се скри от поглед.

Хари не смееше да си поеме въздух — лежеше свит долу, когато Снейп се появи бавно от класната стая. Той се върна с непроницаемо лице на празненството. Хари остана свит на пода под мантията невидимка, а мислите му препускаха лудешки.

Бележки

[1] От „sanguinis“ (лат.) — „кръв“, „кръвопролитие“. — Б.пр.