Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 215 гласа)

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
ИЗНЕНАДИ ЗА РОЖДЕНИЯ ДЕН

На следващия ден Хари сподели какво му е възложил Дъмбълдор и с Рон, и с Хърмаяни, но поотделно, защото Хърмаяни и досега отказваше да стои на едно място с Рон по-дълго от времето за един презрителен поглед.

Рон заяви, че Хари не би трябвало да срещне никакви трудности със Слъгхорн.

— Ти си му любимец — рече той по време на закуска, като замахна нехайно с вилицата, с която беше загребал доста от пържените яйца. — Не е в състояние да ти откаже нищо. То пък оставаше да откаже на малкия си Принц на отварите! Днес следобед просто остани след часа и го попитай.

Хърмаяни обаче погледна по-мрачно на нещата.

— Щом Дъмбълдор не е успял да го откопчи от него, значи той е решил на всяка цена да скрие какво точно се е случило — прошепна тя, докато стояха през междучасието в безлюдния заснежен двор. — Хоркрукси… хоркрукси… за пръв път ги чувам…

— Наистина ли?

Хари се разочарова — беше се надявал Хърмаяни да го насочи какво точно представляват тези хоркрукси.

— Вероятно са наистина някаква много сложна черна магия, иначе защо Волдемор ще тръгне да разпитва за тях? Според мен ще ти е трудно, Хари, да се добереш до нещо, трябва много да внимаваш как ще попиташ Слъгхорн, да разработиш стратегия…

— Рон смята, че е достатъчно да остана днес след часа по отвари…

— О, щом Бон-Бон смята така, послушай го — веднага кипна тя. — Така де, кога Бон-Бон е сбъркал в преценката си?

— Хърмаяни, не можеш ли…

— Не, не мога! — подвикна тя гневно и изфуча като буря, оставяйки Хари до глезени в преспите.

Напоследък часовете по отвари бяха доста тягостни, защото Хари, Рон и Хърмаяни бяха принудени да делят една маса. Този ден Хърмаяни премести котела си чак в другия край, при Ърни, без да обръща никакво внимание на Хари и Рон.

Ти пък какво си й направил? — промърмори Рон на Хари, като огледа високомерния профил на Хърмаяни.

Но още преди Хари да му отговори, Слъгхорн прикани от предния край на кабинета за тишина.

— Сядайте, сядайте, ако обичате! И по-бързо, днес следобед трябва да отхвърлим много работа! Третият закон на Голпейлът… кой може да ми го каже?… Госпожица Грейнджър, разбира се!

Хърмаяни издекламира със светкавична бързина:

— Според Третия закон на Голпейлът противоотровата за отрова, направена от различни съставки, се равнява на повече от сбора на противоотровите за всяка от отделните съставки.

— Правилно! — грейна Слъгхорн. — Десет точки за „Грифиндор“! А сега, ако приемем, че Третият закон на Голпейлът е верен…

Налагаше се Хари да повярва само на думите на Слъгхорн, че Третият закон на Голпейлът е верен, защото не бе разбрал нищо от него. Освен Хърмаяни явно никой не схващаше какво обясняваше по-нататък Слъгхорн.

— А това, естествено, означава, че ако с разбулващото Скарпиново заклинание сме установили правилно съставките на отварата, основната ни цел не е сравнително простата задача да подберем противоотрови за тези съставки, а да открием допълнителна съставка, която чрез един почти алхимичен процес ще преобразува отделните елементи…

Рон седеше с полуотворена уста до Хари и си драскаше разсеяно по новия учебник „Отвари за напреднали“. Все забравяше, че вече не може да разчита на Хърмаяни да го спасява, когато не разбира какво става.

— И така… — обобщи Слъгхорн. — Нека всеки от вас да дойде и да вземе една от стъкленичките върху писалището ми. До края на часа трябва да създадете противоотрова за отровата вътре. Успех и не забравяйте предпазните ръкавици!

Хърмаяни вече беше станала от стола и беше преполовила разстоянието до катедрата на Слъгхорн, докато останалите в класа се усетят, че е време да се размърдат, а когато Хари, Рон и Ърни се върнаха на масата, тя вече беше изляла съдържанието на стъкленичката в котела си и палеше огъня отдолу.

— Жалко, този път Принца едва ли ще ти помогне, Хари — рече бодро-бодро, докато се изправяше. — Тук вече трябва да разбираш основните принципи. Няма подсказване и хитруване!

Подразнен, Хари махна запушалката на крещящорозовата отрова, която беше взел от писалището на Слъгхорн, изсипа я в котела и запали огъня отдолу. Нямаше никакво понятие какво да прави от тук нататък. Погледна Рон, който също стоеше с глуповат вид, защото дотук беше повтарял всичко каквото прави Хари.

— Сигурен ли си, че Принца не е написал нещо? — пошушна му той.

Хари извади своя „Отвари за напреднали“, който не го беше подвеждал досега, и отвори на глава „Противоотрови“. Там дума по дума беше повторен Третият закон на Голпейлът, както го беше казала Хърмаяни, но никъде не се виждаше Принца да е написал нещо, за да обясни какво означава. Очевидно и той като Хърмаяни не се беше затруднил да го схване.

— Нищо — пророни мрачно Хари.

Хърмаяни вече размахваше въодушевено магическата си пръчка над своя котел. За беда Хари и Рон не можеха да се възползват от заклинанието, което прилагаше — тя вече бе толкова добра на безсловесните магии, че не й се налагаше да изрича нищо на глас. Ърни Макмилън обаче пелтечеше:

Специалис ревелио!

На двете момчета им прозвуча внушително и те побързаха да го повторят.

Само пет минути по-късно Хари осъзна, че славата му на най-добър от класа в отварите се срутва главоломно. При първата си обиколка из подземието Слъгхорн надзърна с надежда в котела му, готов, както обикновено, да ахне възхитен, този път обаче побърза да дръпне глава и се закашля от лъхналата го миризма на развалени яйца. Просто беше невъзможно Хърмаяни да изглежда по-самодоволна: трудно й беше да преглътне, че във всеки час по отвари има по-добър от нея. Сега тя изливаше тайнствено отделените съставки на отровата в десет различни кристални шишенца. По-скоро за да не наблюдава тази дразнеща гледка, отколкото по някаква друга причина, Хари се надвеси над учебника на Нечистокръвния принц и започна да прелиства страниците с излишен замах.

И ето — точно върху дългия списък с противоотрови беше драснато:

Просто пъхни в гърлата безоар.

Известно време Хари се взираше в тези думи. Май някога, доста отдавна, беше чувал за безоар. Точно така, Снейп го беше споменал при най-първия им урок по отвари! „Камък, изваден от стомаха на коза… може да те спаси от повечето отрови.“

Това не беше решение на проблема с Голпейлът и ако Снейп им преподаваше още, Хари не би дръзнал да го направи, сега обаче случаят изискваше отчаяни действия. Той забърза към шкафа и след като порови в него и разбута роговете от еднорози и китките сушени билки, намери чак в дъното картонена кутийка, върху която беше надраскана думата „Безоари“.

Отвори я точно когато Слъгхорн се провикна:

— Остават две минути, да знаете всички!

Вътре в кутията имаше пет-шест спаружени кафяви нещица, които приличаха по-скоро на изсъхнали бъбреци, отколкото на истински камъни. Хари грабна един, върна кутийката в шкафа и хукна към своя котел.

— Времето… ИЗТЕЧЕ! — оповести добродушно Слъгхорн. — Я да видим сега как сте се справили! Блейз… какво ще ми покажеш?

Слъгхорн тръгна да обикаля бавно стаята и да оглежда различните противоотрови. Никой не беше изпълнил докрай задачата, макар че Хърмаяни бързаше да напъха в шишенцето още няколко съставки преди Слъгхорн да стигне до нея. Рон се беше предал окончателно и само се опитваше да не вдишва зловонните изпарения, виещи се над котела му. Хари стоеше и чакаше, стиснал безоара в леко потната си длан.

Слъгхорн дойде при тяхната маса най-накрая. Подуши отварата на Ърни и премина смръщен към творението на Рон. Не се задържа дълго над котела му, даже се отдръпна припряно, сякаш му се повръщаше.

— А ти, Хари? — рече преподавателят. — Какво ще ми покажеш?

Хари протегна длан с безоара в нея.

Слъгхорн го гледа около десет секунди. За миг Хари се запита дали няма да му се разкрещи. После учителят отметна назад глава и прихна в гръмогласен смях.

— Не ти липсва дързост, момче! — избоботи той, сетне взе безоара и го вдигна, за да го види класът. — О, същият като майка си… е, не те виня… безоарът наистина действа като противоотрова на всички тези отвари!

С потно лице и сажди по носа, Хърмаяни направо позеленя. Почти готовата й противоотрова, където имаше петдесет и две съставки плюс кичур от собствената й коса, къкреше вяло зад Слъгхорн, който не виждаше нищо друго освен Хари.

— И ти се сети сам за безоара, нали, Хари? — изсъска тя през стиснати зъби.

— Ето го първооткривателския дух, от който се нуждае всеки, заел се да прави истински отвари! — заяви щастлив Слъгхорн още преди Хари да се е обадил. — Метнал си се на майка си, и на нея й идеше отвътре да прави отвари, безспорно го е наследил от майка си… Да, Хари, да, ако имаш подръка безоар, именно него трябва да дадеш… макар че безоарите не помагат при всякакви отрови и се срещат доста рядко, затова си струва да знаеш как се забъркват и противоотрови…

Единственият човек в кабинета с по-разгневен вид от Хърмаяни беше Малфой — както Хари забеляза с радост, той се беше залял с нещо като котешки бълвоч. Но докато някой от двамата възроптае, че Хари пак е излязъл пръв в класа, без да прави нищо, часът свърши.

— Хайде, съберете си нещата — подкани Слъгхорн. — И за проявената дързост още десет точки за „Грифиндор“!

Като продължаваше да хихика, той се заклатушка към писалището в предната част на подземието.

Хари поизостана — мина необичайно много време, докато си приготви чантата. Преди да излязат, нито Рон, нито Хърмаяни му пожелаха успех, и двамата изглеждаха доста ядосани. Накрая в помещението останаха само Хари и Слъгхорн.

— Побързай, Хари, ще закъснееш за следващия час — каза приветливо Слъгхорн и щракна златните закопчалки на куфарчето си от змейска кожа.

— Исках да ви попитам нещо, професоре — подхвана Хари и си помисли за непреодолимата прилика с Волдемор.

— Питай, момчето ми, питай…

— Какво знаете, сър, за… за хоркруксите?

Слъгхорн застина. Валчестото му лице сякаш хлътна навътре. Той прокара език по устните си и рече прегракнало:

— Какво каза?

— Попитах дали знаете нещо за хоркруксите. Защото…

— Дъмбълдор те е пратил — прошепна Слъгхорн.

Гласът му се беше променил до неузнаваемост. Вече не беше радушен, а стъписан, ужасен. Слъгхорн бръкна в горния си джоб и извади носна кърпа, с която попи потта по челото си.

— Дъмбълдор ти е показал онзи… онзи спомен — заяви той. — Е? Прав ли съм?

— Да — потвърди Хари, след като реши на мига, че е по-добре да не лъже.

— Да, разбира се — повтори тихо Слъгхорн, който продължаваше да бърше пребледнялото си като платно лице. — Разбира се… е, ако си виждал онзи спомен, Хари, значи си наясно, че не знам нищо… нищичко — натърти той — за хоркруксите.

Грабна куфарчето от змейска кожа, напъха носната кърпа обратно в джоба си и с твърда крачка тръгна към вратата на подземието.

— Професоре — рече отчаян Хари, — само си помислих, че това не е целият спомен…

— Така ли? — възкликна Слъгхорн. — В такъв случай грешиш. ГРЕШИШ!

Той изрева последната дума и още преди Хари да е отворил уста, затръшна след себе си вратата на подземието.

Рон и Хърмаяни не проявиха състрадание, когато Хари им разказа за ужасния разговор. Хърмаяни още не можеше да си намери място, че Хари отново е успял, без изобщо да изпълни задачата. Рон пък се цупеше, задето не му е пъхнал скришом и на него един безоар.

— Щеше да изглежда глупаво, ако и двамата го бяхме направили! — ядоса се Хари. — Виж какво, трябваше да го размекна някак, преди да го питам за Волдемор. О, я се стегни! — добави той отчаян, защото Рон трепна, като чу името.

Вбесен от провала си и от отношението на Рон и Хърмаяни, следващите няколко дни Хари умуваше какво да прави от тук нататък със Слъгхорн. Реши сега-засега да го остави да си мисли, че е забравил за хоркруксите — наистина беше най-добре да го приспи с измамно усещане за сигурност, преди отново да премине в настъпление.

Тъй като Хари не продължи да разпитва повече, преподавателят по отвари отново възприе обичайното си мило отношение към него и сякаш забрави за случилото се. Хари зачака покана за някоя от малките му вечерни веселби, твърдо решен този път да приеме, дори и да се наложи да отложи тренировка по куидич. За беда обаче покана не идваше. Хари провери как стоят нещата при Хърмаяни и Джини — и те не бяха получавали покани и доколкото знаеха, същото важеше и за останалите. Хари неволно се запита дали това не означава, че всъщност Слъгхорн не е чак толкова разсеян, колкото изглежда, и е решил да не дава на Хари други възможности да го разпитва.

Междувременно библиотеката на „Хогуортс“ беше подвела Хърмаяни за пръв път, откакто я ползваше. Беше толкова стъписана, та дори забрави, че е сърдита на Хари заради номера с безоара.

— Не намерих нито едно обяснение какво всъщност правят тези хоркрукси! — сподели Хърмаяни с него. — Нито едно! Претърсих от край до край Недостъпния отдел: нищо дори в най-ужасните книги, където ти казват как да забъркаш най-чудовищните отвари! Единственото, което открих, е това — в предговора към „Най-черните от всички черни магии“… чуй… „за хоркрукса, най-зловещото от всички магьоснически изобретения, тук няма да говорим изобщо и да даваме напътствия“… Защо тогава го споменават? — попита момичето нетърпеливо и затвори с трясък старата книга, при което тя нададе призрачен вопъл. — О, я млъквай! — сгълча я Хърмаяни и я пъхна обратно в чантата си.

Дойде февруари и снегът около училището се стопи, за да отстъпи място на дъждовно, мрачно и безрадостно време. Замъкът беше похлупен с мораво-сивкави облаци, от неспирния леден дъжд моравите станаха хлъзгави и се разкаляха. Вследствие от това първият урок по магипортиране за шестокурсниците, насрочен за събота сутринта, за да не се пропускат обичайните часове, се състоя в Голямата зала, а не в парка.

Когато Хари и Хърмаяни дойдоха в залата (Рон беше слязъл с Лавендър), те видяха, че масите са изчезнали. Дъждът шибаше по високите прозорци, а по омагьосания таван горе се кълбяха черни облаци, когато учениците се събраха пред професорите Макгонъгол, Снейп, Флитуик и Спраут, ръководители на домовете, и пред дребен магьосник, за когото Хари предположи, че е инструкторът по магипортиране от министерството. Той беше странно безцветен, с прозрачни мигли, рядка косица и безтегловен вид, сякаш и най-малкият повей на вятъра ще го отнесе. Хари се запита защо изглежда такъв безплътен — дали защото постоянно се магипортира, или защото именно такова крехко телосложение е най-подходящо за човек, решил да изчезне.

— Добро утро! — поздрави магьосникът от министерството, след като всички ученици се стекоха и ръководителите на домовете призоваха към тишина. — Казвам се Уилки Туайкрос и през следващите три месеца ще ви бъда инструктор по магипортиране от министерството. Надявам се през това време да успея да ви подготвя за изпита…

— Малфой, не говори и внимавай! — изрева високо професор Макгонъгол.

Всички се обърнаха. Малфой се беше изчервил като рак и изглеждаше вбесен, когато се отдръпна от Краб — очевидно двамата се бяха карали шепнешком. Хари хвърли бърз поглед към Снейп, който също изглеждаше ядосан — Хари обаче предположи, че това се дължи не толкова на непослушанието на Малфой, колкото на факта, че Макгонъгол е направила забележка на ученик от неговия дом.

— Дотогава мнозина от вас навярно ще бъдат готови да вземат изпита — продължи Туайкрос, сякаш изобщо не са го прекъсвали. — Както сигурно знаете, обикновено е невъзможно да се магипортирате вътре в „Хогуортс“. Директорът развали магията само за Голямата зала и само за един час, за да можете да се упражнявате. Позволете ми да наблегна, че извън стените на залата няма да можете да се магипортирате и ще бъде неразумно да опитвате. А сега застанете така, че всеки да има пред себе си метър и половина празно пространство.

Всички се засуетиха и заблъскаха, като си подвикваха никой да не им се пречка в пространството. Ръководителите на домовете тръгнаха сред учениците, като разрешаваха споровете и определяха кой къде да застане.

— Къде отиваш, Хари? — попита Хърмаяни.

Той обаче не отговори и забърза през гъмжилото покрай професор Флитуик, който правеше пискливи опити да подреди неколцина от шестокурсниците в „Рейвънклоу“, напиращи да застанат най-отпред, и покрай професор Спраут, която строяваше хафълпафци в права редица, и като заобиколи Ърни Макмилън, се озова зад всички и точно зад Малфой — той се възползваше от всеобщата суматоха, за да продължи караницата с Краб, който беше на метър и половина разстояние и изглеждаше разбунтуван.

— Не знам колко още, ясно? — заяде се Малфой, който не подозираше, че Хари стои зад него. — Оказа се, че трябва повече време, отколкото си мислех.

Краб отвори уста, но Малфой изглежда се досети какво се кани да му каже.

— Виж какво, Краб, не ти влиза в работата какво правя, вие с Гойл ще изпълнявате каквото ви е наредено и ще бъдете нащрек!

— Лично аз обяснявам на приятелите си какво смятам да правя, когато ги карам да бъдат нащрек — рече Хари достатъчно силно, за да го чуе Малфой.

Драко се обърна кръгом, а ръката му се стрелна към магическата пръчка, точно тогава обаче и четиримата ръководители на домове изкрещяха:

— Тишина!

Всички млъкнаха отново. Малфой бавно се обърна напред.

— Благодаря ви! — рече Туайкрос. — И така… — Той замахна с магическата си пръчка. На пода пред всеки от учениците тутакси се появи старовремски дървен обръч. — Когато се магипортирате, важно е да помните трите П — оповести инструкторът: — Посока, постоянство, последователност! Стъпка първа: насочете неотклонно мислите си към посоката, накъдето искате да се магипортирате — обясни Туайкрос. — В нашия случай — към вътрешността на обръча. А сега, ако обичате, съсредоточете се върху посоката.

Мнозина започнаха да се озъртат крадешком дали останалите гледат към обръчите си, после побързаха да направят каквото им е обяснено. Хари се вторачи в кръгчето прашен под вътре в обръча и се постара да не мисли за нищо друго. Това се оказа невъзможно, защото продължаваше да се чуди какво толкова върши Малфой, та се налага някой да е нащрек.

— Стъпка втора — каза Туайкрос, — насочете постоянството си така, че да изпълни пространството, което сте си представили. Нека силното ви желание да проникнете в него се плисне от ума ви и да обхване и последната частица в тялото ви!

Хари хвърли скришом един поглед наоколо. Малко вляво Ърни съзерцаваше своя обръч толкова съсредоточено, че беше поруменял и изглеждаше така, сякаш се напъваше да снесе яйце с големина на куофъл. Хари едва се сдържа да не се засмее и побърза да насочи отново погледа си към своя обръч.

— Стъпка трета — провикна се Туайкрос, — но само след като ви дам знак… завъртете се на място, усетете как прониквате в небитието и се придвижвате с последователност! Броя до три, хайде… едно…

Хари отново се огледа: мнозина очевидно бяха притеснени, че ги карат да се магипортират толкова бързо.

— Две…

Той пак се постара да насочи мислите си към обръча — вече беше забравил какво означават трите П.

— ТРИ!

Хари се завъртя стремглаво на място, изгуби равновесие и насмалко да падне. И не само той. Залата внезапно се напълни със залитащи хора, Невил се просна по гръб, Ърни Макмилън пък направи нещо като пирует, скочи вътре в обръча и потръпна от радост, докато не зърна Дийн Томас, който се превиваше от смях срещу него.

— Не се притеснявайте, не се притеснявайте — прикани спокойно Туайкрос, който очевидно не беше очаквал нищо по-добро. — Наместете, ако обичате, обръчите и се върнете в първоначалното положение…

Вторият опит не беше по-сполучлив от първия. Третият беше също тъй плачевен. До четвъртия не се случи нищо вълнуващо. При него екна смразяващ писък като от болка: всички се обърнаха ужасени и видяха, че Сюзън Боунс от „Хафълпаф“ се клатушка вътре в обръча, а левият й крак още си стои на метър и половина — откъдето беше започнала.

Ръководителите на домовете се скупчиха около нея, чу се грохот, вдигна се облаче морав дим и след като той се разсея, хлипащата Сюзън пак се бе съединила с крака си, но продължаваше да гледа ужасено.

— Наблюдаваме разцепване, или отделяне на една или друга част от тялото — обясни без следа от притеснение Уилки Туайкрос. — Случва се, когато съзнанието не е достатъчно постоянно. Трябва непрекъснато да сте съсредоточени върху посоката и да се движите, без да бързате, но с последователност… ето така.

Туайкрос пристъпи напред, завъртя се леко на място с протегнати ръце и изчезна във вихъра на мантията си, за да се появи отново в дъното на залата.

— Не забравяйте трите П — подкани той — и опитайте отново… едно… две… три…

Цял час по-късно разцепването на Сюзън пак си оставаше най-интересното, случило се на урока. Туайкрос обаче не изглеждаше обезсърчен. Докато пристягаше наметалото около врата си, каза само:

— До следващата събота и не забравяйте: посока, постоянство, последователност

След тези думи замахна с пръчката, направи на обръчите заклинание за изчезване и излезе от залата, придружаван от професор Макгонъгол. На мига настана врява, всички тръгнаха към входната зала.

— Как се справи? — попита Рон, който бързаше към Хари. — При последния опит ми се стори, че усетих нещо… леко гъделичкане по ходилата.

— Сигурно маратонките са ти малки, Бон-Бон — подметна глас зад тях и Хърмаяни ги подмина величествено с ехидна усмивка.

— Аз пък не усетих нищо — призна си Хари, без да обръща внимание, че са ги прекъснали. — Но сега това не ме вълнува особено…

— Как така не те вълнува?… Не искаш ли да се научиш да се магипортираш? — изуми се Рон.

— Не умирам от желание, честно. Предпочитам да си летя — отговори Хари, като погледна през рамо къде е Малфой и ускори крачката, защото бяха стигнали до входната зала. — Виж какво, хайде малко по-бързо, искам да направя нещо…

Озадачен, Рон го последва на бегом обратно към Грифиндорската кула. За кратко бяха задържани от Пийвс, който беше залостил една врата на четвъртия етаж и отказваше да пуска учениците, докато не си подпалят гащите. Хари и Рон обаче просто се върнаха и минаха по един от проверените преки пътища. След пет минути вече се прекачваха през дупката в портрета.

— Е, ще ми кажеш ли какво правим? — попита леко задъхан Рон.

— Първо да се качим — отсече Хари, сетне прекоси общата стая и мина през вратата на стълбите към момчешките спални.

Както се беше надявал, спалното помещение беше празно. Той припряно отвори куфара си и затършува в него, а Рон загледа нетърпеливо.

— Хари…

— Малфой използва Краб и Гойл за охрана. Току-що се скара с Краб. Искам да разбера… аха!

Беше намерил каквото търсеше: сгънат на квадрат наглед празен пергамент, който той изглади и почука леко с върха на магическата си пръчка.

„Тържествено се кълна, че ще върша пакости“… ако не аз, то при всички случаи Малфой.

Върху пергамента веднага изникна Хитроумната карта. На нея най-подробно бяха изобразени всички етажи в замъка и по тях пъплеха мънички черни точици с написани до тях имена на обитателите на „Хогуортс“.

— Помогни ми да открия Малфой — нервно подвикна Хари.

Опъна картата върху леглото си, двамата с Рон се надвесиха над нея и затърсиха.

— Ето го! — възкликна Рон след около минута. — В общата стая на слидеринци е, виж… заедно с Паркинсън, Забини, Краб и Гойл…

Хари погледна разочарован картата, но веднага се окопити.

— Е, от тук нататък ще го държа под око — заяви той решително. — И още щом го засека да се навърта някъде, а Краб и Гойл да пазят отвън, замятам се с добрата стара мантия невидимка и отивам да видя какви…

Той замълча, защото в стаята влезе Невил, който внесе със себе си силна миризма на изгорял плат и се зае да рови в куфара си, за да търси нови гащи.

Въпреки решимостта си да спипа Малфой през следващите две седмици Хари нямаше никакъв късмет. Взираше се в картата възможно най-често, понякога дори правеше между часовете излишни посещения в тоалетната, за да я разглежда, но нито веднъж не видя Малфой да върши нещо подозрително. Вярно, засече Краб и Гойл да се придвижват само двамата из замъка по-често от обикновено и понякога да спират и да чакат в безлюдни коридори, но Малфой не само че не се забелязваше наблизо, а направо бе невъзможно да бъде открит на картата. Това си бе изключително загадъчно! Хари се зачуди дали всъщност Малфой не напуска територията на училището, но не проумяваше как би могъл да го направи при тези крайно строги мерки за сигурност вътре в замъка. Единственото, което му хрумваше, бе, че просто не може да открие Малфой сред стотиците черни точици върху картата. Колкото до това, че Малфой, Краб и Гойл преди не се разделяха, а сега не бяха непрекъснато заедно — е, такива неща се случват, когато хората пораснат. Хари помисли с горчивина, че Рон и Хърмаяни са живото доказателство.

Февруари вече се изнизваше, наближаваше март, а времето си беше същото, с тази разлика, че освен дъждовно, стана и ветровито. За всеобщо възмущение на дъската за обяви в общата стая се появи съобщение, че следващото посещение в Хогсмийд е отменено. Рон беше бесен.

— Падаше се на рождения ми ден! — възнегодува той. — Очаквах го с нетърпение!

— Но не е изненада — напомни Хари. — След случилото се с Кейти…

Тя още не се беше върнала от „Свети Мънго“. И не само това — в „Пророчески вести“ се съобщаваше за още безследно изчезнали, включително роднини на ученици в „Хогуортс“.

— Но сега единственото, което мога да очаквам, е тъпото магипортиране! — нацупи се Рон. — Страхотен рожден ден, няма що!

И след третия урок магипортирането си оставаше все така трудно, макар че още няколко души бяха успели да се разцепят. Витаеше все по-натрапчивото усещане за безсилие и мнозина се настроиха срещу Уилки Туайкрос и трите му „П“, вдъхновили не един и два негови прякора, най-учтивите сред които бяха Пръднята и Павиана.

— Честит рожден ден, Рон! — поздрави го Хари, когато на първи март бяха събудени от Шеймъс и Дийн, поели шумно за закуска. — Ето моя подарък.

Той метна към леглото на Рон пакет, който се приземи сред малката купчинка други подаръци — Хари отсъди, че през нощта са ги доставили домашните духчета.

— Ура! — рече сънено Рон и докато разкъсваше хартията, Хари стана от леглото, отвори куфара си и се зае да търси Хитроумната карта, която старателно криеше след всяка употреба.

Извади половината неща от куфара, докато я открие под сгънатите на клъбце чорапи, където пазеше и шишенцето с отвара за късмет Феликс Фелицис.

— Така — прошепна той и се върна заедно с картата в леглото, където я почука тихо и промълви „Тържествено се кълна, че ще върша пакости“, за да не го чуе Невил, който точно в този момент минаваше покрай долния край на кревата му.

— Страхотни са, Хари! — възкликна радостно Рон, като размаха чифта нови ръкавици за куидичен пазач, които Хари му беше подарил.

— За нищо — отвърна разсеяно Хари, докато се взираше в спалното помещение на слидеринци с надеждата да види Малфой. — Я… май не си е в леглото…

Рон не отговори, беше погълнат от подаръците, които разопаковаше, и от време на време се провикваше доволно.

— Тази година не мога да се оплача! — оповести той, вдигнал тежък златен часовник със странни символи по края и мърдащи звездички вместо стрелки. — Виж какво са ми подарили мама и татко! Леле, мисля и догодина пак да навърша пълнолетие…

— Страхотен — измърмори Хари, като удостои с бегъл поглед часовника и отново се взря още по-съсредоточено в картата.

Къде ли беше Малфой? Май го нямаше и на масата на слидеринци в Голямата зала, значи не беше отишъл на закуска… Не беше и при Снейп, който си седеше в кабинета… Нямаше го и по тоалетните, и в болничното крило…

— Искаш ли? — попита Рон с пълна уста и му поднесе кутия шоколадови пияни котли.

— Не, благодаря — отказа Хари, след като вдигна очи. — Малфой отново е изчезнал!

— Невъзможно! — възрази Рон, после лапна втори шоколадов бонбон и стана да се облече. — Хайде, ако не побързаш, ще се наложи да се магипортираш на празен стомах… всъщност така може би е по-лесно…

Той погледна замислено кутията пияни котли, сви рамене и си взе трети.

Хари почука с магическата си пръчка по картата и по-шушна „Пакост извършена“, макар че не беше извършена никаква пакост, после умислено се облече.

Трябваше да има някакво обяснение за периодичното изчезване на Малфой, ала Хари просто не се сещаше какво може да бъде то. Най-добрият начин да установи беше да го проследи, това обаче бе трудно осъществимо дори с мантията невидимка — нали имаше часове, тренировки по куидич, домашни и магипортиране, нямаше как по цял ден да дебне Малфой из училището, без да забележат отсъствието му.

— Готов ли си? — попита той Рон.

Беше преполовил пътя до вратата на спалнята, когато забеляза, че Рон не се е и помръднал дори, а се е облегнал на подпората на балдахина и със странно отнесено изражение на лицето гледа мокрия от дъжда прозорец.

— Рон! Закуска?

— Не съм гладен.

Хари се взря в него.

— Ама нали сам каза…

— Добре де, ще сляза с теб — въздъхна Рон, — но няма да ям.

Хари го изгледа подозрително.

— Току-що излапа половин кутия пияни котли.

— Не е заради това — въздъхна отново Рон. — Ти… ти няма да разбереш.

— Така си е — потвърди Хари, макар и озадачен, и се обърна да отвори вратата.

— Хари! — повика го внезапно Рон.

— Какво?

— Хари, вече не издържам!

— Какво не издържаш? — попита той вече определено разтревожен.

Рон беше пребледнял и изглеждаше сякаш се разболява.

— Не мога да спра да мисля за нея — сподели Рон хрипливо.

Хари го зяпна. Не беше очаквал точно това и не беше сигурен дали му се слушат такива работи. Може и да бяха приятели с Рон, но ако той започнеше да нарича Лавендър „Влюбендър“, Хари щеше да бъде принуден да се намеси.

— И защо това ти пречи да закусваш? — попита Хари в опит да влее капка здрав разум в цялата тази неразбория.

— Според мен тя и не подозира за съществуването ми — махна отчаяно с ръка Рон.

— Със сигурност знае за съществуването ти — възрази смаян Хари. — Нали постоянно ти се натиска?

Рон примига.

— За кого ми говориш?

— А ти за кого ми говориш? — подвикна Хари с все по-силното усещане, че разговорът си е направо налудничав.

— За Ромилда Вейн — промълви Рон, при което цялото му лице грейна като озарено от лъч най-чиста слънчева светлина.

Гледаха се близо цяла минута, докато накрая Хари попита:

— Това е шега, нали? Ти се шегуваш.

— Мисля… Хари, мисля, че я обичам — задави се Рон.

— Добре, обичаш я — каза Хари, след което отиде при Рон, за да види отблизо изцъклените очи и бледото му лице. — Добре… я го повтори сега със сериозно лице.

— Обичам я — изхлипа Рон. — Виждал ли си косата й, черна такава, лъскава и се люлее като коприна… Ами очите й? Големите й черни очи? Ами…

— Наистина е смешно — рече нетърпеливо Хари, — но хайде стига с тия шеги, чу ли?

Понечи да излезе и беше направил две крачки по посока на вратата, когато някой го фрасна с все сила по дясното ухо. Той залитна и се обърна кръгом. Рон тъкмо беше дръпнал юмрук, лицето му беше изкривено от ярост и се канеше да го удари отново.

Хари посегна инстинктивно: магическата пръчка беше извадена от джоба и заклинанието изникна в ума му несъзнателно:

Левикорпус!

Рон изпищя и петата му отново бе дръпната рязко нагоре, той увисна безпомощно с главата надолу, а мантията му се смъкна около главата.

Защо го направи? — ревна Хари.

— Защото я обиди, Хари! Каза, че се шегувам! — изкрещя Рон, а лицето му постепенно почервеня до мораво от кръвта, която се беше стекла в главата му.

— Това е налудничаво! — възкликна Хари. — Какво те прихваща?…

Точно тогава видя отворената кутия шоколадови бонбони върху леглото на Рон и истината се стовари отгоре му със силата на връхлитащ трол.

— Откъде ги взе тези пияни котли?

— Те са ми подарък за рождения ден! — развика се Рон, както се въртеше бавно във въздуха и се мъчеше да се откопчи. — Предложих ти, не помниш ли?

— Взе ги от пода, нали?

— Бяха паднали от леглото ми! Пусни ме!

— Не са паднали от леглото ти, смотаняко, толкова ли не разбираш? Мои са, извадих ги от куфара, докато търсех картата. — Това са пияните котли, които Ромилда ми подари преди Коледа, и са натъпкани с любовен еликсир!

Но от всичко това Рон като че ли чу само една дума.

— Ромилда ли? — повтори той. — Ромилда ли каза? Хари… познаваш ли я? Ще ме запознаеш ли?

Хари се взря в клатушкащия се Рон, по чието лице се беше изписала невероятна надежда, и едва се сдържа да не прихне. Една част от него — която беше най-близо до изтръпналото му от болка ухо, — бе по-склонна да пусне Рон на земята и да го гледа как вилнее, докато любовният еликсир престане да действа… От друга страна обаче, двамата бяха приятели, Рон явно не беше на себе си, когато го нападна, и Хари си помисли, че би заслужил да го фраснат още веднъж, ако допусне Рон да се закълне на Ромилда Вейн във вечна любов.

— Да, ще те запозная — обеща Хари, а мислите му препускаха шеметно. — Сега ще те пусна на земята, чу ли?

Запрати Рон обратно на пода, където той се свлече с трясък (а ухото на Хари наистина страшно болеше), после обаче просто скочи ухилен на крака.

— Тя ще бъде в кабинета на Слъгхорн — заяви уверено Хари и тръгна пръв към вратата.

— Какво ще прави там? — попита разтревожен Рон и забърза, за да не изостане.

— О, взима допълнителни уроци по отвари — Хари започна да си съчинява каквото му падне.

— Дали да не помоля и аз да уча заедно с нея? — оживи се Рон.

— Чудесна идея! — отвърна Хари.

Край дупката в портрета ги чакаше Лавендър — усложнение, което Хари не беше предвидил.

— Закъсняваш, Бон-Бон — нацупи се тя. — Приготвила съм ти подарък за рождения…

— Остави ме на мира! — тросна се нетърпеливо Рон. — Хари ще ме запознае с Ромилда Вейн.

И без да й казва и дума повече, се промуши през дупката в портрета. Хари се помъчи на направи извинителна физиономия към Лавендър, но явно изглеждаше направо развеселен, защото тя се начумери още повече, след като Дебелата дама се завъртя и затвори след тях.

Хари се притесняваше малко да не би Слъгхорн да е отишъл на закуска, но той отвори вратата на кабинета още след първото почукване — беше по халат от зелено кадифе и с нощна шапчица в същия цвят и изглеждаше доста сънен.

— Хари! — изфъфли учителят. — Много си подранил… в събота обикновено си поспивам до късно.

— Професоре, наистина съжалявам, че ви безпокоя — пошушна Хари възможно най-тихо, а Рон застана на пръсти и се опита да надзърне през Слъгхорн в стаята, — но приятелят ми Рон е глътнал по погрешка любовен еликсир. Нали можете да му направите противоотрова? Можех да го заведа и при Мадам Помфри, но ни е забранено да държим у себе си каквото и да било от „Магийки шегобийки от Уизли“ и… нали се досещате… ще започнат да ни задават неудобни въпроси…

— Ти си голям майстор на отварите, Хари, толкова ли не можеш да му забъркаш някакъв лек? — попита Слъгхорн.

— Ъъъ… — смотолеви Хари, донякъде разсейван от Рон, който го ръгаше в ребрата и се опитваше да проникне насила в кабинета, — никога не съм правил противоотрова за любовен еликсир и докато я приготвя, нищо чудно Рон да забърка някоя голяма…

Точно тогава Рон неволно му се притече на помощ, като простена:

— Не я виждам, Хари, той да не я крие?

— Срокът на годност на еликсира да не е изтекъл? — попита Слъгхорн и огледа Рон с професионално любопитство. — Колкото по-дълго ги държиш, толкова по-силни стават.

— Това обяснява много неща — въздъхна Хари, който вече направо се бореше с Рон да не вземе да събори Слъгхорн на земята. — Днес има рожден ден, професоре! — добави Хари умолително.

— Ох, хайде, от мен да мине, влезте, влезте де — смили се Слъгхорн. — Тук, в чантата, имам всичко необходимо, противоотровата не е сложна…

Рон нахълта в прекалено горещия, задръстен с какво ли не кабинет на Слъгхорн, препъна се в столче с пискюли за крака, възвърна си равновесието, като стисна Хари за шията, и изломоти:

— Тя не ме видя как залитам, нали?

— Още не е дошла — успокои го Хари, докато гледаше как Слъгхорн отваря различни стъкленички и слага в кристално шишенце капка от едно, капка от друго…

— А, добре — рече разгорещен Рон. — Как изглеждам?

— Много си красив — увери го благо Слъгхорн и му подаде чаша бистра течност. — А сега го изпий, това е сиропче за нервите, да си спокоен, когато тя се появи.

— Страхотно! — зарадва се Рон и шумно изгълта противоотровата.

Хари и Слъгхорн не сваляха погледи от него. За миг Рон засия. После много бавно усмивката му помръкна и изчезна, изместена от пълен ужас.

— Отново си е нормален, нали? — ухили се Хари. Слъгхорн се изкиска. — Благодаря ви много, професоре!

— За нищо, момчето ми, за нищо — отвърна той, а Рон се свлече разгромен на едно кресло наблизо. — Сега му трябва нещо за ободряване — продължи Слъгхорн и се засуети около масата, отрупана с какви ли не напитки. — Имам бирен шейк, имам вино, останала ми е една бутилчица отлежала в дъбови бъчви медовина… последната… хмм… мислех да я подаря на Дъмбълдор за Коледа… Все едно!… — сви той рамене. — Дъмбълдор не може да съжалява за нещо, което не е получил! Защо да не я отворим и да отпразнуваме рождения ден на господин Уизли? Няма по-добър лек за любовните разочарования от хубавата напитка…

Той пак се изкиска и Хари също се включи в смеха. След онзи ужасен опит да изтръгне истинския спомен от Слъгхорн сега за пръв път оставаше почти насаме с него. Ако успееше да го задържи в добро настроение… ако пийнеха достатъчно от отлежалата в дъбови бъчви медовина…

— И така, заповядайте — рече Слъгхорн и подаде на двете момчета по чаша медовина, а после вдигна своята. — Честит рожден ден, Ралф…

— Рон… — пошушна Хари.

Рон обаче май изобщо не чу наздравицата и вече беше гаврътнал на един дъх медовината.

Мина най-много една секунда, точно колкото удар на сърцето, през която Хари разбра, че става нещо ужасно, а Слъгхорн изобщо не забеляза.

— За много години…

Рон!

Той беше изпуснал чашата, понадигна се на фотьойла, после се свлече, а крайниците му се затресоха неудържимо. От устата му започна да излиза пяна, очите му щяха да изскочат от очните кухини.

— Професоре! — ревна Хари. — Направете нещо!

Но от шока Слъгхорн явно не можеше и да помръдне, а Рон трепереше и не можеше да си поеме въздух, кожата му посиняваше.

— Какво… ама… — зафъфли Слъгхорн.

Хари прескочи ниската масичка и се завтече към чантата със съставките за отвари на Слъгхорн. Започна да вади бурканчета и торбички, докато стаята не се изпълни с ужасен гъргорещ звук — Рон се задушаваше. Точно тогава Хари намери каквото търсеше — камъка с вид на спаружен бъбрек, който Слъгхорн беше взел от него в часа по отвари.

Хукна обратно към Рон, отвори устата му и пъхна вътре безоара. Рон се разтресе целият и изхърка, а тялото му се отпусна и застина.