Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 211 гласа)

ГЛАВА ШЕСТА
ТАЙНАТА НА ДРАКО

През следващите няколко седмици Хари не напускаше градината на „Хралупата“. Почти по цял ден играеха между овощните дървета куидич двама на двама (той с Хърмаяни срещу Рон и Джини и тъй като Хърмаяни си беше за оплакване, а Джини се справяше добре, силите бяха относително равностойни), а вечер изяждаше по три порции от всичко, което госпожа Уизли слагаше пред него.

Ваканцията щеше да е щастлива и спокойна, ако не бяха разказите за безследно изчезнали, за необясними произшествия и дори за загинали, които се появяваха почти всеки ден в „Пророчески вести“. Случваше се Бил и господин Уизли да донесат новините още преди да са достигнали до вестника. За неудоволствие на госпожа Уизли шестнайсетият рожден ден на Хари бе помрачен от зловещите вести, донесени насред празненството от Ремус Лупин, който изглеждаше изпит и свъсен, със силно прошарена светлокестенява коса и с още по-дрипави и кърпени дрехи отпреди.

— Пак е имало две нападения от диментори — оповести той, докато госпожа Уизли му подаваше голямо парче торта. — А в една барака на север са открили трупа на Игор Каркаров. Била е белязана с Черния знак… всъщност, да ви призная, чудя се, че живя цяла година след като избяга от смъртожадните. Доколкото си спомням, Регулус, братът на Сириус, загина броени дни след своето бягство.

— Да, да — свъси се госпожа Уизли, — дали да не говорим за нещо др…

— А чу ли, Ремус, за Флориан Фортескю? — попита Бил, когото Фльор наливаше с вино. — Човекът, който държеше…

— … сладоледената къща на улица „Диагон-али“ ли? — прекъсна го Хари с неприятно усещане за тежест в стомаха. — Черпеше ме безплатно сладолед. Какво му се е случило?

— Отвлечен е, ако се съди по вида, в който е оставено заведението.

— Защо? — попита Рон, а госпожа Уизли многозначително изгледа Бил.

— Кой знае! Сигурно нещо не им е угодил. Добър човек беше Флориан.

— И понеже стана дума за улица „Диагон-али“ — намеси се и господин Уизли, — подочух, че и Оливандър е изчезнал.

— Кой, майсторът на магически пръчки ли? — стресна се Джини.

— Същият. Магазинът му е празен. Никакви следи от съпротива. Никой не знае дали се е изнесъл по своя воля, или е бил похитен.

— Ами магическите пръчки… какво ще правят хората без пръчки?

— Ще трябва да се насочат към други майстори — отвърна Лупин. — Но Оливандър беше най-добрият и е лошо за нас, ако другата страна го е взела при себе си.

Един ден след този доста мрачен празник от „Хогуортс“ пристигнаха писмата и списъците с учебниците. В писмото на Хари имаше и изненада: той беше обявен за капитан на отбора по куидич.

— Сега вече имаш същите права, както префектите! — извика щастлива Хърмаяни. — Можеш да се къпеш в нашата баня и така нататък.

— Ау, и Чарли носеше такава — рече Рон и с възхита се зае да разглежда значката на Хари. — Страхотно, ти си ми капитан… ще ме вземеш отново в отбора, нали, ха-ха-ха…

— Е, щом получихте това, май не можем да отлагаме още дълго пътуването до улица „Диагон-али“ — въздъхна госпожа Уизли, докато разглеждаше списъка с учебниците на Рон. — Ще отидем в събота, стига да не се наложи баща ти пак да ходи на работа. Не тръгвам без него.

— Мамо, наистина ли смяташ, че Ти-знаеш-кой ще се спотаи зад някой от рафтовете с книги във „Флориш и Блотс“? — изкиска се Рон.

— А Фортескю и Оливандър са отишли на почивка, нали? — изстреля на мига госпожа Уизли. — Ако смяташ, че безопасността е нещо, с което можеш да си правиш шеги, ще останеш тук, а аз ще ти купя нещата сама…

— Не, искам да дойда и аз, искам да видя магазинчето на Фред и Джордж! — побърза да възрази Рон.

— В такъв случай, млади момко, мисли какво говориш, докато не съм решила, че си прекалено незрял да идваш с нас! — отвърна ядосано госпожа Уизли, а после грабна часовника, върху който всички стрелки още сочеха „Смъртна опасност“, и го закрепи върху купчина току-що изпрани хавлиени кърпи. — Това важи и за завръщането ти в „Хогуортс“!

Рон погледна Хари с недоумение, а майка му вдигна коша с прането и закрепения отгоре часовник и излезе с гръм и трясък от стаята.

— Леле… човек вече не може и да се шегува…

Но през следващите няколко дни Рон внимаваше да не остроумничи за Волдемор. Съботата дойде, без госпожа Уизли да има повод да избухва, макар че по време на закуската изглеждаше много напрегната. Бил, който щеше да си остане у дома заедно с Фльор (за огромна радост на Хърмаяни и Джини), подаде на Хари през масата кесийка, пълна с пари.

— А моята къде е? — възропта веднага Рон и се ококори.

— Тези пари са си на Хари, глупчо такъв — отвърна Бил. — Изтеглих ги, Хари, от твоя трезор, защото сега хората се редят по пет часа, за да си взимат златото — таласъмите много са затегнали мерките за сигурност. Преди два дни Арки Филпот не успя да вземе нищо, проверяват му сметката за произход на средствата… Повярвай, така наистина е по-лесно.

— Благодаря ти, Бил! — рече Хари и прибра златото в джоба си.

— Мнного е гррижовен! — измърка с възхита Фльор и помилва Бил по носа.

Зад гърба й Джини се престори, че ще повърне юфката. Хари насмалко да прихне и се задави, а Рон го удари по гърба.

Денят беше облачен и навъсен. Когато излязоха от къщата и пристегнаха мантиите, в предния двор ги чакаше служебен автомобил на Министерството на магията, с който се бяха возили веднъж.

— Хубаво е, че татко пак може да ни уреди кола — отбеляза Рон доволен и се протегна на воля, когато автомобилът меко потегли от „Хралупата“, а Бил и Фльор им помахаха от прозореца на кухнята.

Всички — Рон, Хари, Хърмаяни и Джини — се бяха разположили удобно на широката задна седалка.

— Недей да свикваш, отпуснаха колата само заради Хари — предупреди през рамо господин Уизли. Двамата с госпожа Уизли бяха отпред при шофьора на министерството. Предната седалка услужливо се беше разтегнала и се бе превърнала в нещо като двойно канапе. — Той е от хората, за които се вземат изключителни мерки за сигурност. А в „Продънения котел“ охраната ни ще бъде подсилена.

Хари не каза нищо — не си представяше как ще пазарува, заобиколен от цял батальон аврори. Беше напъхал в раницата мантията невидимка и смяташе, че щом Дъмбълдор му разрешава да я слага, и министерството не би трябвало да има нищо против, но всъщност се замисли, че не е много сигурен дали в министерството изобщо знаят за неговата мантия.

— Е, пристигнахме — оповести изненадващо скоро шофьорът, който се обаждаше за пръв път, после при Чаринг Крос Роуд намали скоростта и спря пред „Продънения котел“. — Наредено ми е да ви изчакам. Имате ли представа колко ще се бавите?

— Около два часа, предполагам — отговори господин Уизли. — Браво, тук е!

Хари също като него надникна през прозореца — сърцето му трепна. Пред кръчмата ги чакаха не аврори, а огромната чернобрада грамада Рубиъс Хагрид, пазителят на дивеча в „Хогуортс“, който беше облечен в дълго палто от боброви кожи и грейна още щом зърна лицето на Хари — изобщо не обръщаше внимание на стреснатите погледи, с които го стрелкаха минаващите мъгъли.

— Хари! — ревна Хагрид и щом момчето слезе от автомобила, го сграбчи в обятията си така, че щеше да му изпотроши костите. — Бъкбийк… Уидъруингс де… ще го видиш, Хари, страшно се радва, че пак е на свобода и на чист въздух…

— Чудесно — усмихна се и Хари, докато разтриваше ребрата си. — Не очаквахме, че „подсилената охрана“ си ти!

— Знам, знам… точно като в доброто старо време, нали? От министерството напираха да ти пратят цяла тумба аврори, ама Дъмбълдор каза, че и аз мога да се справя — похвали се гордо Хагрид, като се изпъчи и пъхна палци в джобовете си. — Ами да тръгваме… първо вие, Моли, Артър…

Откакто помнеше „Продънения котел“, Хари за пръв път го виждаше съвсем пуст. От старите си познайници видя само Том, беззъбия съсухрен гостилничар. Когато влязоха, той ги погледна обнадежден, но още преди да проговори, Хагрид заяви важно-важно:

— Днес само минавам, Том, разбираш, нали? По дела на „Хогуортс“.

Том кимна мрачно и отново се зае да бърше чашите, а новодошлите минаха през пивницата и излязоха в мразовития малък заден двор, където стояха кофите за боклук. Хагрид вдигна розовия си чадър и почука по една от тухлите върху стената, която се отвори на мига и образува свод към криволичеща калдъръмена улица. Те излязоха на нея и спряха да се огледат.

„Диагон-али“ сякаш не беше същата. Пъстрите бляскави витрини с книги със заклинания, със съставки за отвари и котли не се виждаха, скрити зад големи мрачни морави плакати, които Министерството на магията беше накачило навсякъде. На повечето с едър шрифт бяха изписани съвети за безопасност от брошурите, които министерството беше разпратило през лятото, по други обаче мърдаха черно-бели снимки на смъртожадни, за които се знаеше, че са на свобода. От най-близката аптека злобно се хилеше Белатрикс Лестранж. Някои витрини, включително на сладоледената къща на Флориан Фортескю, бяха заковани с дъски. Междувременно по улицата се бяха появили доста окаяни на вид сергии. Най-близката, която беше опъната пред „Флориш и Блотс“ под мръсен навес на ивици, беше с мукавена табела с надпис:

Амулети: помагат срещу върколаци,

диментори и инферии

Дребен опърпан магьосник размахваше пред минувачите дрънчащи верижки с различни символи по тях.

— Една за малкото ви момиченце, уважаема госпожо? — провикна се той към госпожа Уизли и се ухили на Джини. — За да пази хубавото му вратле!

— Само да бях на работа… — рече господин Уизли и гневно изгледа продавача на амулети.

— Да, но сега недей да арестуваш никого, скъпи, бързаме — предупреди госпожа Уизли и притеснено погледна списъка. — Според мен първо не е зле да отидем при Мадам Молкин, на Хърмаяни й трябва нов комплект официални мантии, а на Рон му се виждат глезените под училищните мантии. Сигурно и ти, Хари, ще си купиш нови, доста си пораснал… Хайде, тръгвайте…

— Няма смисъл, Моли, да ходим всички в магазина на Мадам Молкин — спря я мъжът й. — Нека те тримата отидат заедно с Хагрид, а ние с теб ще отскочим до „Флориш и Блотс“ да купим учебниците.

— Знам ли — завайка се разтревожена госпожа Уизли, явно бързаше да приключи с покупките, но и не искаше да се делят. — Ти какво мислиш, Хагрид?

— Не бой се, Моли, щом са с мен, ’сичко ще е наред — взе да я успокоява той и махна с длан колкото капак на боклукчийска кофа.

Госпожа Уизли очевидно не беше докрай убедена, но склони да се разделят и забърза заедно с мъжа си и с Джини към „Флориш и Блотс“ а Хари, Рон, Хърмаяни и Хагрид се отправиха към магазина на Мадам Молкин.

Хари забеляза, че мнозина от хората, които ги подминават, също изглеждат притеснени и разтревожени като госпожа Уизли и никой не спира да побъбри — купувачите се придвижваха на плътни групи и бързаха да си свършат работата. Явно никой не беше дошъл да пазарува сам.

— Вътре ще ни стане тясно, ако се наблъскаме ’сички — каза Хагрид, след като спря пред магазина на Мадам Молкин и се наведе да надзърне през витрината. — Аз ще стоя на пост отвънка, чухте ли?

Така Хари, Рон и Хърмаяни влязоха заедно в малкото магазинче. Отпърво им се стори, че вътре няма никой, но веднага щом вратата се затвори след тях, чуха познат глас, който идваше иззад стойката с официални мантии на зелени и сини звездички.

— Ако случайно не си забелязала, майко, вече не съм дете. Мога да си пазарувам и сам.

Чу се нещо като цъкане, после друг глас, който Хари разпозна като гласа на Мадам Молкин, каза:

— Майка ти, скъпи, е напълно права, тук не става въпрос дали си дете, вече никой от нас не бива да се придвижва сам.

— Внимавайте с тая карфица!

Иззад рафта се появи бледолик тийнейджър с остри черти и белезникаворуса коса, облечен в красива тъмнозелена мантия: по подгъва и маншетите проблясваха карфици. Той отиде при огледалото и се огледа — мина известно време, докато види отразени зад рамото му Хари, Рон и Хърмаяни. Светлосивите му очи се присвиха.

— Ако се чудиш, мамо, каква е тази миризма, току-що влезе мътнород — оповести Драко Малфой.

— Не мисля, че има нужда от такива изрази — намеси се Мадам Молкин, която излезе иззад стойката с шивашки метър и магическа пръчка в ръце. — И не искам в магазина си пръчки! — побърза да добави тя, като видя, че Хари и Рон са насочили към Малфой своите пръчки.

Хърмаяни, която беше застанала малко зад тях, прошепна:

— Не, недейте, наистина, не си заслужава…

— Да бе, като че ли ви стиска да правите магии извън училище! — изхили се Малфой. — Кой ти е насинил окото, Грейнджър? Искам да му пратя цветя.

— Престанете! — скара се Мадам Молкин, като погледна през рамо, търсейки подкрепа. — Госпожо… моля ви…

Иззад стойката с дрехите бавно се появи Нарциса Малфой.

— Махнете тези пръчки — каза тя студено на Хари и Рон. — Ако отново нападнете сина ми, ще имам грижата това да е последното, което сте направили през живота си.

— Виж ти! — възкликна Хари, пристъпи напред и се взря в гладкото лице с нагло изражение, което — макар и много по-бледо — доста приличаше на лицето на нейната сестра. Сега той беше на ръст колкото Нарциса Малфой. — Ще идете да повикате няколко от приятелите си смъртожадни, за да ни избият ли?

Мадам Молкин изпищя и се хвана за сърцето.

— Наистина, не бива да отправяте такива обвинения… опасно е да говорите така… много ви моля, пръчките долу.

Но Хари не свали своята. Нарциса Малфой се усмихна неприятно.

— Виждам, Хари Потър, че живееш с измамно чувство за сигурност само защото си любимец на Дъмбълдор. Но Дъмбълдор няма да бъде вечно край теб, за да те пази.

Хари огледа с насмешка целия магазин.

— Ами… вижте… Дъмбълдор го няма! Защо тогава не опитате? Може би ще успеят да намерят в Азкабан двойна килия за вас и за онзи нещастник, вашия съпруг?

Малфой ядосано тръгна към него, но се препъна в мантията, която му беше прекалено дълга. Рон се изсмя гръмко.

— Как смееш да говориш така на майка ми, Потър! — изръмжа Малфой.

— Спокойно, Драко! — намеси се Нарциса и го хвана с тънките си бели пръсти за рамото, за да го спре. — Очаквам Потър да се събере със скъпия си Сириус, преди аз да отида при Луциус.

Хари вдигна пръчката по-високо.

— Хари, недей! — простена Хърмаяни, сграбчи го за ръката и се опита да я свали. — Мисли… не го прави… ще си имаш големи неприятности…

Мадам Молкин се разтрепери, после обаче явно реши да се държи сякаш не се случва нищо с надеждата наистина да не се случи. Наведе се към Малфой, който още гледаше Хари на кръв.

— Според мен, миличък, трябва да скъсим малко левия ръкав, разреши само да…

— Ау! — ревна той и я удари през дланта да я отблъсне. — Гледай, жено, къде бодеш с тия карфици! Мамо… не ги искам тия…

Изхлузи през главата си мантията и я метна на пода в краката на Мадам Молкин.

— Прав си, Драко — изсъска Нарциса и презрително изгледа Хърмаяни, — сега вече знам каква паплач пазарува тук… дай да вървим в „Туилфит и Татинг“.

И при тези думи двамата изхвърчаха от магазина, като Малфой се постара да изблъска с все сила Рон от пътя си.

— Е, какво пък! — каза Мадам Молкин, като вдигна с рязко движение падналата мантия и прокара по нея върха на магическата си пръчка като с прахосмукачка — да изчисти прахта.

Беше разстроена през цялото време, докато Рон и Хари пробваха новите мантии, опита се да продаде на Хърмаяни официална мантия за момче, а не за момиче, и когато накрая ги изпрати с поклон, изглеждаше доволна, че вижда гърбовете им.

— ’Сичко ли ’зехте? — бодро попита Хагрид.

— Почти — отвърна Хари. — Видя ли Нарциса Малфой и синчето й?

— Да — потвърди нехайно Хагрид. — Ама те няма да посмеят да създават неприятности насред „Диагон-али“, хич не им се притеснявай, Хари.

Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха, но преди да са успели да разсеят заблуждението на Хагрид, се появиха господин и госпожа Уизли заедно с Джини, натоварени с тежки пакети с учебници.

— Добре ли сте всички? — попита госпожа Уизли. — Купихте ли мантии? Хайде тогава, на път за Фред и Джордж ще се отбием в аптеката и в търговския център за сови „Айлопс“… Вървете плътно един до друг, чухте ли!

Хари и Рон не взеха от аптеката никакви съставки, защото смятаха, че занапред няма да учат отвари, но в търговския център „Айлопс“ купиха големи кутии с ядки за Хедуиг и Пигуиджин. После тръгнаха нататък по улицата, за да намерят „Магийки шегобийки на братя Уизли“ — магазинчето на Фред и Джордж, а госпожа Уизли през няколко минути си поглеждаше часовника.

— Наистина нямаме много време — напомни тя. — Затова само ще поразгледаме и обратно в автомобила. Сигурно вече сме близо, това тук е номер деветдесет и две… деветдесет и четири…

— Ау! — ахна Рон и спря като закован.

На фона на мрачните, облепени с плакати витрини на магазините наоколо витрините на Фред и Джордж изпъкваха като ярки фойерверки. Случайните минувачи се извръщаха през рамо, за да ги видят отново, а неколцина бяха толкова смаяни, че бяха спрели и не можеха да откъснат очи. Витрината вляво беше запълнена с какви ли не зашеметяващи нещица, които се въртяха, пукаха, святкаха, подскачаха и пищяха — само докато ги гледаше, очите на Хари се насълзиха. На дясната витрина пък беше залепен огромен плакат, и той морав като плакатите на министерството, на него обаче пишеше с крещящи жълти букви:

Защо се плашите от Вие-знаете-кого?

А ТРЯБВА да се стряскате ето от какво:

У-НЕ-ООО!

Запек — каква сензация,

застигнал е цялата нация!

Хари се разсмя. Чу до себе си нещо като слаб стон, обърна се и видя, че госпожа Уизли се е втренчила като онемяла в плаката. Устните й мърдаха и изричаха безмълвно „У-НЕ-ООО“.

— Ще ги убият, докато спят! — прошепна тя.

— Не, няма! — отсече Рон, който се кикотеше като Хари. — Супер е!

Двете момчета първи влязоха в магазинчето. Вътре беше пълно с купувачи, Хари не можеше да се добере до рафтовете. Започна да разглежда кашоните, струпани на купчина чак до тавана. Имаше „Кутийки с лъготийки“, които близнаците бяха усъвършенствали през своята последна, недовършена година в „Хогуортс“, направи му впечатление, че най-много се харчат дражетата „Кръв от нослето“, от които беше останал само един смачкан кашон. Имаше поставки с наслагани по тях магически пръчки за забавление — ако човек замахнеше с най-евтините, те се превръщаха в гумени пиленца или в чифт гащи, а най-скъпите те удряха изневиделица по главата или врата. Виждаха се и кутии с три модела пачи пера — самозареждащи се, самопоправящи се и остроумни. В гъмжилото се отвори малко местенце и Хари се промуши при щанда, където цял орляк прехласнати десетинагодишни хлапетии гледаха мъничко дървено човече, което се качваше по стълбите на съвсем истинска бесилка. И човечето, и бесилката бяха сложени върху кутийка, на която пишеше „Палач за многократна употреба — омагьосай го, докато не ти е клъцнал главата!“

— „Патентовани заклинания за сбъднати блянове“…

Хърмаяни беше успяла да се провре при голямата витрина недалеч от щанда и четеше упътване на дъното на една кутия, а върху капака имаше шарена картинка на красиво момче и прехласнато момиче на палубата на пиратски кораб.

„Едно просто заклинание, и вие ще се озовете в първокачествен, изключително реалистичен половинчасов сбъднат блян, който лесно се вмества в обичайния учебен час и изобщо не може да бъде засечен (понякога обаче се наблюдават странични ефекти като отнесеност и дърдорене на глупости в лека степен). Да не се продава на лица под 16 години.“ Знаеш ли — обърна се Хърмаяни към Хари, — това наистина е изключителна магия!

— За тези думи, Хърмаяни, получаваш една безплатна бройка — заяви глас някъде отзад. Пред тях застана грейналият в усмивка Фред, облечен в цикламена мантия, удивително несъвместима с огнената му коса. — Как си, Хари? — Двамата се ръкуваха. — И какво е станало с окото ти, Хърмаяни?

— Какво, какво, вашият телескоп побойник… — отговори тя натъжена.

— О, майко мила, съвсем го бях забравил! — възкликна Фред. — Дръж…

Извади от джоба си тубичка и й я връчи, тя махна предпазливо капачето и видя вътре гъсто жълто мазило.

— Слагаш си малко и до един час от синината няма и помен — обясни Фред. — Наложи се да намерим добър унищожител на синини, нали проверяваме повечето си изобретения върху самите себе си.

Хърмаяни изглеждаше притеснена.

— Безопасно е, нали?

— Разбира се — увери я той. — Ела, Хари, ще те разведа.

Хари остави Хърмаяни да лекува с мазилото насиненото си око и тръгна след Фред към дъното на магазина, където видя щанд за фокуси с карти и въженца.

— Мъгълски магийки! — обясни щастлив Фред, като ги посочи. — За странни птици като татко, които си падат по разни мъгълски измишльотини. Не печелим много от тях, но иначе се купуват, хората ги смятат за страхотно нововъведение… А, ето го и Джордж!

Близнакът на Фред силно стисна ръката на Хари.

— Развеждаш ли го? Ела отзад, Хари, точно там са големите пари… Само да си посмял да задигнеш нещо, ще ми платиш не само с галеони! — предупреди той един малчуган, който побърза да дръпне ръка от тубичка с етикет „Черни знаци за ядене… Разболяват наред!“.

Джордж дръпна завесата до щанда с мъгълски фокуси и Хари видя второ помещение, което беше по-тъмно и не така пълно с хора. Опаковките на стоките по тези рафтове не биеха толкова на очи.

— Току-що разработихме тази по-сериозна серия — рече Фред. — Получи се много странно…

— Няма да повярваш колко много хора дори на работа в министерството не знаят да направят едно свястно защитно заклинание — продължи Джордж. — Е, не са имали учител като теб, Хари.

— Точно така… измислихме защитни шапки по-скоро като шега. Нахлупваш си я на главата, казваш на някого да те урочаса и му гледаш физиономията, докато заклинанието отскача. Министерството закупи петстотин бройки за целия технически персонал! И продължават да идват огромни поръчки!

— Затова разширихме производството и сега правим и защитни мантии, защитни ръкавици…

— Е, срещу непростими проклятия едва ли ще помогнат особено, но действат при леки и средни магии и заклинания…

— Освен това решихме да навлезем в защитата срещу Черните изкуства, там е истинска машина за пари — продължи разпалено Джордж. — Това тук например е страхотно. Виж, прах „Внезапен мрак“ внасяме го от Перу. Много удобен, ако искаш да се измъкнеш бързо.

— А пиратките примамки направо ги грабят като топъл хляб, погледни — подкани Фред и посочи няколко странни на вид черни предмета, които приличаха на свирки и като че ли наистина се опитваха да ги залъжат и да се скрият от погледите им. — Пускаш я, без да те забележат, и тя хуква и се скрива, сетне почва да пищи с все сила, а ти си отклонил вниманието.

— Хитро! — възхити се Хари.

— Дръж — рече Джордж, грабна две от пиратките и ги метна на Хари.

Иззад завесата надзърна млада магьосница с къса руса коса и Хари забеляза, че тя също е облечена в служебна цикламена мантия.

— Господин Уизли и господин Уизли, отвън един клиент търси котел шегобиец — обясни тя.

На Хари му се стори много странно, че някой нарича Фред и Джордж „господин Уизли“, те обаче го приеха като нещо нормално.

— Благодаря ти, Верити, ей сега идвам — отвърна веднага Джордж. — Хари, вземи си каквото ти хареса, чу ли? Безплатно.

— Не мога така! — възропта той. Вече беше извадил кесийката с парите, за да плати за пиратките.

— Тук няма да плащаш! — отсече твърдо Фред и избута златото на Хари.

— Ама…

— Ти ни даде назаем парите, с които започнахме, помним това — намеси се сериозно и Джордж. — Вземи каквото ти хареса, но не забравяй да казваш къде си го намерил, ако някой попита.

Джордж мина като фурия през завесата, за да обслужи клиентите, а Фред отново заведе Хари в основното помещение на магазина, където завариха Хърмаяни и Джини още да се прехласват по „Патентовани заклинания за сбъднати блянове“.

— Момичета, май още не сте открили нашите изделия от серията „Вещица чародейка“ — предположи Фред. — Елате, мили дами…

При витрината имаше някакви яркорозови неща, край които цял грозд развълнувани момичета се превиваха от смях. Хърмаяни и Джини поизостанаха — бяха нащрек.

— Елате де! — подкани гордо Фред. — Най-добрата серия любовни еликсири, която ще намерите някъде.

Джини недоверчиво вдигна вежда.

— Действат ли?

— И още как! Около двайсет и четири часа, в зависимост от теглото на момчето…

— И от хубостта на момичето — уточни Джордж, който неочаквано се бе появил отново. — Но няма да ги продаваме на сестра си — добави той, изведнъж добил сериозен вид. — Доколкото подочухме, вече си завъртяла главите на пет момчета…

— Каквото и да сте чули от Рон, то е нагла опашата лъжа — отвърна спокойно Джини и се наведе, за да вземе от рафта малко розово бурканче. — Това какво е?

— Пъпкоубиец, до десет секунди изтребва всичко — от цирей до младежки пъпки — уточни Фред. — Но ти не сменяй темата. Ходиш ли или не ходиш в момента с момче на име Дийн Томас?

— Да, ходя — потвърди Джини. — И последния път, когато го видях, определено беше едно момче, а не цели пет. Това пък какво е?

Тя посочи няколко кръгли пухкави топчета в най-различни оттенъци на розово и мораво, които се търкаляха по дъното на клетка и издаваха оглушителни писъци.

— Пухкавели мъници — обясни Джордж. — Не успяваме да ги развъждаме достатъчно бързо. Ами Майкъл Корнър?

— Него го зарязах, пълен нещастник! — заяви Джини, след което пъхна пръст между пръчките на клетката и загледа как пухкавелите мъници се струпват около него. — Наистина са много сладки!

— Да, милички са — съгласи се Фред. — Но ти сменяш момчетата като носни кърпички!

Джини се обърна и го изгледа с ръце на кръста, точно като госпожа Уизли, и Хари се учуди, че брат й не отскочи.

— Не е твоя работа! А на теб — добави тя и гневно се извърна към Рон, който току-що беше изникнал до рамото на Джордж, натоварен с цяла камара артикули, — ще ти бъда благодарна, ако не клюкариш с тези двамата за мен!

— Това прави общо три галеона, девет сикли и един кнут — оповести Фред, след като огледа множеството кутии в ръцете на Рон. — Плащай.

— Аз съм ти брат!

— А това, което си награбил, са наши неща. Три галеона и девет сикли. Кнута ти го опрощавам.

— Но аз нямам три галеона и девет сикли!

— В такъв случай върни нещата на мястото им и внимавай да не объркаш рафтовете.

Рон пусна няколко от кутиите, изруга и направи по посока на Фред груб жест с ръка, който за беда беше забелязан от госпожа Уизли, избрала точно този миг, за да се появи.

— Ако те видя да го правиш пак, ще ти урочасам пръстите да не можеш да ги отлепиш! — закани се строго тя.

— Мамо, мога ли да си взема един пухкавел мъник? — попита в този миг Джини.

— Пухкавел какъв? — стресна се майка й.

— Виж, виж колко са сладички…

Госпожа Уизли се дръпна, за да разгледа пухкавелите мъници, и Хари, Рон и Хърмаяни получиха чудесна видимост към витрината тъкмо навреме. Драко Малфой бързаше по улицата сам. Докато подминаваше „Магийки шегобийки на братя Уизли“, погледна през рамо. Само след миг излезе от обсега на видимост и тримата го изгубиха от поглед.

— Къде ли е скъпата му майчица? — свъси се Хари.

— Явно й се е изплъзнал — отговори Рон.

— Но защо ли? — учуди се Хърмаяни.

Хари не каза нищо, мислеше трескаво. Нарциса Малфой не би изпуснала от очи по своя воля ненагледния си син — Драко явно беше хвърлил доста усилия, докато се откопчи от здравата й хватка. Хари познаваше и мразеше Малфой и беше сигурен, че причината не е безвредна.

Огледа се. Госпожа Уизли и Джини се бяха надвесили над пухкавелите мъници, господин Уизли възхитено разглеждаше колода белязани мъгълски карти, а Фред и Джордж обслужваха клиенти. Отвън до стъклото Хагрид стоеше с гръб и оглеждаше улицата ту в едната, ту в другата посока.

— Пъхайте се отдолу, бързо! — подкани Хари, след като извади от чантата мантията невидимка.

— О… не знам, Хари — поколеба се Хърмаяни и погледна боязливо към госпожа Уизли.

— Идвай де! — рече Рон.

Тя се подвоуми още миг, после се шмугна заедно с тях под мантията. Никой не забеляза, че са изчезнали, всички бяха погълнати от произведенията на Фред и Джордж. Хари, Рон и Хърмаяни се промушиха възможно най-бързо до вратата, но докато излязат на улицата, Малфой беше изчезнал точно толкова успешно, както и те.

— Вървеше натам — прошепна съвсем тихо Хари, за да не ги чуе Хагрид, който продължаваше да си тананика. — Хайде!

Забързаха, като се озъртаха наляво и надясно, през витрините и вратите, докато Хърмаяни не посочи напред.

— Това е той, нали? — изшушука тя. — Завива наляво.

— Можеше да се очаква — отвърна също шепнешком Рон, след като Малфой се огледа и се стрелна в „Мракон-али“, незабелязан от никого.

— Побързайте, ще го изгубим — подкани Хари и ускори крачката.

— Ще ни се видят краката! — уплаши се Хърмаяни, защото мантията се развя леко при глезените им — сега вече беше много по-трудно да скрие и тримата.

— Нищо — рече нетърпеливо Хари, — побързайте!

Но „Мракон-али“ — страничната уличка, посветена на Черните изкуства — изглеждаше напълно безлюдна. Докато минаваха покрай витрините, тримата се взираха в тях, ала като че ли в никой от магазините нямаше купувачи. Хари предполагаше, че всеки би се издал, ако в тези смутни времена на подозрения тръгне да пазарува неща за Черни изкуства, или ако го видят, докато купува.

Хърмаяни го ощипа силно по ръката.

— Ох!

— Шшшт! Виж! Там е — прошепна му тя на ухо.

Бяха се изравнили с единствения магазин на „Мракон-али“, в който Хари беше стъпвал — „Боргин и Бъркс“, където се продаваха какви ли не злокобни предмети. С гръб към тях сред витрините, пълни с черепи и прашни бутилки, стоеше Драко Малфой — почти не се виждаше заради същия голям черен шкаф, в който навремето Хари се беше скрил от Малфой и баща му. Ако се съдеше по движенията на ръцете му, той разгорещено обясняваше нещо. Собственикът на магазина господин Боргин, прегърбен мъж с мазна коса, стоеше с лице към Малфой. Изражението му беше странно, в него се четеше нещо средно между възмущение и страх.

— Де да можехме да чуем какво си говорят! — каза Хърмаяни.

— Разбира се, че можем! — възкликна развълнуван Рон. — Чакайте малко… ох, ужас!…

Изпусна две-три от кутиите, които още стискаше, докато търсеше нещо в най-голямата.

— Разтегателни уши, ето!

— Фантастично! — рече Хърмаяни, а Рон се зае да размотава дългите върви с телесен цвят и да ги пуска под вратата. — Ох, дано не й е направена магия за непробиваемост…

— Не й е направена! — триумфално оповести Рон. — Чуйте!

Те събраха глави и заслушаха напрегнато, а от края на вървите като по включено радио се чу високият ясен глас на Малфой.

— Знаете ли как да го поправите?

— Може би — отвърна Боргин с тон, от който пролича, че не иска да се забърква. — Но първо трябва да го видя. Защо не го донесете в магазина?

— Не мога — рече Малфой. — Трябва да си остане там. Вие само ми кажете какво да правя.

Хари видя как Боргин притеснено прокарва език по устните си.

— Без да съм го видял, мога да кажа, че ще бъде много трудно, дори невъзможно. Не искам да обещавам нищо.

— Така ли! — възкликна Малфой и само от гласа му Хари разбра, че той се хили злобно. — Това тук вероятно ще ви вдъхне повече увереност.

Драко се доближи към Боргин и шкафът го скри от погледите на тримата подслушвачи. Те също се преместиха, но видяха само Боргин, който изглеждаше много уплашен.

— Само да кажете на някого, ще последва възмездие! — закани се Малфой. — Познавате ли Фенрир[1] Грейбек[2]? Той е приятел на семейството, от време на време ще наминава, за да провери дали работите по въпроса.

— Няма нужда…

— Това ще реша аз — отсече Малфой. — Е, тръгвам. И не забравяйте да ми запазите това, ще ми потрябва.

— Защо да не го вземете сега?

— Не, разбира се, че не мога да го взема, дребно глупаво човече, как ще го пренеса по улицата? Просто не го продавайте.

— Разбира се, че няма… уважаеми господине.

Боргин се поклони ниско, както Хари навремето го беше видял да се кланя на Луциус Малфой.

— Нито дума никому, Боргин, включително на майка ми.

— Ама естествено, естествено — прошепна Боргин и отново се поклони.

След миг звънчето над вратата издрънча силно и Малфой наперено излезе от магазина, изглеждаше много доволен от себе си. Мина толкова близо до Хари, Рон и Хърмаяни, че те усетиха как мантията отново се надипля около коленете им. В магазина Боргин стоеше като попарен, мазнишката му усмивка беше изчезнала и изглеждаше разтревожен.

— За какво говореха? — прошепна Рон, както намотаваше разтегателните уши.

— Не знам — отвърна Хари, който трескаво обмисляше. — Иска да му поправят нещо… и да му запазят нещо от стоката… видяхте ли какво посочи, когато каза „това“?

— Не, беше зад шкафа…

— Вие двамата стойте тук — пошушна Хърмаяни.

— Ама какво…

Тя обаче вече се бе навела и беше излязла изпод мантията. Погледна си косата в стъклото и с вирната брадичка влезе в магазина, при което звънчето отново издрънча. Рон и този път припряно навря разтегателните уши под вратата и подаде една от вървите на Хари.

— Здравейте, ужасна сутрин, а? — каза бодро Хърмаяни на Боргин, който не отговори, само я изгледа мнително. Като си тананикаше весело, тя тръгна между всевъзможните предмети. — Тази огърлица продава ли се? — попита момичето, като спря пред една от витринките.

— Ако имате хиляда и петстотин галеона — отговори ледено Боргин.

— О… хм… нямам чак толкова много — рече Хърмаяни и продължи нататък. — А този… този прелестен череп?

— Шестнайсет галеона.

— Значи се продава? Не е запазен, така ли?

Боргин я погледна с присвити очи. Хари изпита гадното усещане, че собственикът знае какво точно цели Хърмаяни. Тя явно също го долови, защото най-неочаквано заряза всякаква предпазливост.

— Работата е там, че… хм… момчето, което току-що беше тук, Драко Малфой де, той ми е приятел… Смятам да му купя подарък за рождения ден и ако си е запазил нещо, в никакъв случай не искам да му взимам същото…

По мнението на Хари версията звучеше като съшита с бели конци и Боргин очевидно си помисли същото.

— Вън! — кресна той. — Махай се оттук!

Хърмаяни не чака да я подканят втори път и следвана по петите от собственика, забърза към изхода. Звънчето издрънча отново, Боргин затръшна вратата и обърна табелата на „Затворено“.

— Е, струваше си да опиташ, макар че го направи доста нескопосано… — отбеляза Рон, докато замяташе отново Хърмаяни с мантията.

— Следващия път ще ми покажеш как се прави, Повелителю на потайностите — тросна се тя.

Рон и Хърмаяни се заяждаха по целия път обратно към „Магийки шегобийки на братя Уизли“, а там бяха принудени да млъкнат, за да се промушат неусетно покрай силно разтревожените госпожа Уизли и Хагрид, които вече бяха забелязали, че ги няма. Навътре в магазина Хари смъкна мантията невидимка, скри я в раницата и отиде при другите двама, които в отговор на обвиненията на госпожа Уизли се кълняха, че през цялото време не са мърдали от задната стаичка и тя просто не е видяла добре.

Бележки

[1] Фенрир — в скандинавската митология огромният вълк, син на Локи, който според преданието трябва да погълне върховния бог Один, а след това и слънцето. — Б.пр.

[2] От „grey“ — „сив“, и „back“ — „гръб“ (англ.). — Б.пр.