Серия
Хари Потър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Half-Blood Prince, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 212 гласа)

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
ПЛИТКА ПАМЕТ

Няколко дни след Нова година Хари, Рон и Джини се наредиха привечер до огъня в кухнята, за да се върнат в „Хогуортс“. Министерството беше уредило тази еднократна връзка с пудролиниите, та учениците да се приберат бързо и безопасно в училището. Изпращаше ги само госпожа Уизли — господин Уизли, Фред, Джордж, Бил и Фльор бяха на работа. В мига преди да се разделят госпожа Уизли не се сдържа и се разплака. Вярно, напоследък тя плачеше за щяло и нещяло, особено след като на Коледа Пърси беше побързал да си тръгне разярен, с напръскани с пюре от пащърнак очила (заслугата за което си приписваха и Фред, и Джордж, и Джини).

— Недей да плачеш, мамо — взе да я успокоява Джини и я потупа по гърба, докато госпожа Уизли хлипаше на рамото й. — Всичко ще бъде наред…

— Да, не се притеснявай за нас — присъедини се и Рон, който разреши на майка си да го млясне много влажно по бузата, — и за Пърси. Голям тъпанар е, не е кой знае каква загуба.

Докато притискаше в обятията си Хари, госпожа Уизли се разрида още по-безутешно.

— Обещай, че ще се пазиш… и няма да си навличаш неприятности…

— Винаги се пазя, госпожо Уизли — увери я Хари. — Нали си ме знаете, предпочитам спокойния живот.

Тя се засмя през сълзи и се дръпна назад.

— Е, и всички да слушате…

Хари стъпи в изумрудения огън и изкрещя:

— „Хогуортс“!

Видя за последно кухнята на семейство Уизли и разплаканото лице на госпожа Уизли, сетне пламъците го погълнаха и докато се въртеше стремглаво, той зърваше за миг стаите на други магьосници, които се скриваха шеметно от погледа му още преди да е надникнал, после забави скоростта и накрая стъпи право в камината в кабинета на професор Макгонъгол. Когато излезе от нея, Макгонъгол бегло вдигна очи от онова, което работеше.

— Добър вечер, Потър! Внимавай да не изцапаш килима с пепел.

— Няма, професоре.

Хари намести очилата и приглади косата си точно когато с въртене изникна и Рон. След като пристигна и Джини, тримата излязоха от кабинета на Макгонъгол и се отправиха към Грифиндорската кула. Докато вървяха, Хари надзърна през прозорците в коридора — слънцето вече залязваше над парка, застлан с по-дебели преспи, отколкото в градината на „Хралупата“. Забеляза в далечината Хагрид, който хранеше Бъкбийк пред къщата си.

— Джунджурийки — каза уверено Рон, щом излязоха при Дебелата дама — тя бе по-бледа от обикновено и трепна от силния му глас.

— А, не! — отсече Дебелата дама.

— Как така „не“?

— Има нова парола — уточни тя. — И ако обичаш, не ми крещи.

— Но нас ни нямаше, откъде да…

— Хари! Джини!

Към тях бързаше Хърмаяни, силно поруменяла и с наметало, шапка и ръкавици.

— Върнах се преди два часа, само отидох да посетя Хагрид и Бък… Уидъруингс де — обясни тя задъхана. — Добре ли изкарахте на Коледа?

— Да — отговори начаса Рон, — беше доста бурно откъм събития, Руфъс Скримдж…

— Имам нещо за теб, Хари — каза Хърмаяни, без изобщо да поглежда към Рон и да дава някакви признаци, че го е чула. — О, чакайте… паролата. Въздържание.

— Точно така — потвърди отмаляла Дебелата дама и се дръпна напред, за да разкрие дупката в портрета.

— Какво я прихваща? — учуди се Хари.

— На Коледа очевидно е попрекалила — отвърна Хърмаяни и завъртя очи, като тръгна пред другите към претъпканата обща стая. — Двете с приятелката й Вайълет се черпили през целия път, докато стигнат онази картина с пияните монаси в коридора на кабинета по вълшебство, после изпили и всичкото им вино. Но както и да е…

Тя потършува за миг в джоба си, после извади пергаментов свитък с почерка на Дъмбълдор отгоре.

— Страхотно! — възкликна Хари и го разгъна незабавно. Прочете, че следващият му урок с Дъмбълдор е насрочен за другата вечер. — Имам да му разказвам толкова много неща… на теб също. Хайде да седнем…

Точно тогава обаче екна силен писък „Бон-Бон!“ и Лавендър Браун изникна сякаш отдън земя, за да се хвърли в обятията на Рон. Мнозина от присъстващите на сценката се ухилиха ехидно, а Хърмаяни се засмя звънливо и каза:

— Ето там има една маса… Джини, идваш ли?

— Не, благодаря, имам среща с Дийн — отвърна тя, но Хари забеляза, че го казва без особено въодушевление.

Хари остави Рон и Лавендър в нещо като схватка по борба в стоеж и поведе Хърмаяни към свободната маса.

— Е, ти как прекара?

— О, добре — сви тя рамене. — Нищо особено. А как беше у Бон-Бон?

— Ще ти кажа след малко — обеща Хари. — Виж какво, Хърмаяни, не можеш ли…

— Не, не мога! — отсече тя. — Затова не ме моли.

— Мислех си, че след Коледата…

— Не аз, Хари, а Дебелата дама е изгълтала цяла бъчва отлежало петвековно вино. Та каква важна новина искаше да ми съобщиш?

Изглеждаше много ядосана, затова Хари реши да не спори точно сега за Рон и й разказа какво е чул от разговора на Малфой и Снейп.

След като приключи, Хърмаяни помисли малко и попита:

— Не смяташ ли, че…

— Че се е преструвал как иска да помогне на Малфой, колкото да го накара да издаде какво прави ли?

— Ами да — рече Хърмаяни.

— Бащата на Рон и Лупин са на същото мнение — смръщи се Хари. — Но това доказва по безспорен начин, че Малфой крои нещо, не можеш да го отречеш.

— Не, не мога — потвърди бавно тя.

— И го прави по заповед на Волдемор, точно както ти казвах!

— Хмм… някой от двамата спомена ли наистина името на Волдемор?

Хари сбърчи чело и се помъчи да си спомни.

— Не съм убеден… Със сигурност Снейп каза „твоят господар“, кой друг може да е?

— Не знам — прехапа устна Хърмаяни. — Може би баща му? — Очевидно замислена, тя погледна към отсрещния край на стаята и дори не забеляза, че Лавендър гъделичка Рон. — Как е Лупин?

— Не е много добре — отвърна Хари и разказа за бойната му задача сред върколаците и за трудностите, на които се натъква. — Чувала ли си за Фенрир Грейбек?

— Да, чувала съм! — сепна се Хърмаяни. — И ти си чувал, Хари!

— Кога — в часовете по история на магията ли? Прекрасно знаеш, че никога не съм слушал…

— Не, не по история на магията! Нали Малфой заплаши с него Боргин! — припомни Хърмаяни. — На „Мракон-али“, не помниш ли? Каза на Боргин, че Грейбек е стар семеен приятел и ще наминава, за да провери дали Боргин работи по въпроса.

Хари зяпна.

— Забравил съм! Но това доказва, че Малфой е смъртожаден, как иначе ще поддържа връзка с Грейбек и ще му нарежда какво да прави!

— Доста подозрително си е — пошушна Хърмаяни. — Освен ако…

— О, престани! — възкликна отчаян Хари. — За това вече няма как да си затвориш очите!

— Ами… не е изключено да са празни закани.

— Теб човек не може да те убеди — поклати глава Хари. — Ще видим кой ще излезе прав… Ще си вземеш думите назад, Хърмаяни, точно както онези от министерството. А, да, скарах се и с Руфъс Скримджър…

Двамата прекараха остатъка от вечерта в приятелски разговор, по време на който обиждаха как ли не Министерството на магията, защото и Хърмаяни като Рон смяташе, че си е направо нахално да молят сега Хари за помощ след всичко, на което са го подложили предната година.

На следващата сутрин срокът започна с приятна изненада за шестокурсниците: през нощта някой беше окачил на дъската за обяви в общата стая голяма табела:

УРОЦИ ПО МАГИПОРТИРАНЕ

Ако сте на седемнайсет години или ще ги навършите преди 31 август, имате право да изкарате тримесечен курс по магипортиране с инструктор от Министерството на магията. Ако желаете да се включите, запишете се отдолу.

Цена: 12 галеона

Хари и Рон се присъединиха към блъсканицата пред обявата, за да си изчакат реда и да се запишат и те. Рон тъкмо вадеше перото, за да се включи след Хърмаяни, когато Лавендър се промъкна зад него, долепи длани до очите му и изгука:

— Познай кой е, Бон-Бон!

Хари се обърна, видя, че Хърмаяни се отдалечава, и я догони, защото не му се стоеше с Рон и Лавендър, но за негова изненада след малко Рон също ги настигна при дупката в портрета с яркочервени уши и начумерено лице. Без да казва и дума, Хърмаяни ускори крачка и отиде при Невил.

— Магипортиране значи — подхвана Рон с тон, от който беше пределно ясно, че не желае да обсъжда случилото се току-що. — Дали ще бъде забавно, а?

— Не знам — отвърна Хари. — Може би когато го правиш сам, е по-хубаво, лично на мен не ми беше никак приятно, когато Дъмбълдор ме магипортира със себе си при онова пътуване.

— Бях забравил, че ти вече си го правил… Дано да си взема изпита от първия път — притесни се Рон. — Фред и Джордж са успели.

— Но Чарли са го скъсали, нали?

— Да, ама той е по-едър от мен — напомни Рон и разпери ръце, сякаш е горила, — затова Фред и Джордж не разказваха много-много за изпита… поне пред Чарли.

— А кога се явяваме?

— Веднага щом станем на седемнайсет. Аз ще ги навърша още през март.

— Да, но няма да можеш да се магипортираш тук, в замъка…

— Притрябвало ми е да се магипортирам тук! Важното е всички да знаят, че ако реша, бих могъл да го направя.

Не само Рон се вълнуваше при мисълта за магипортирането. Цял ден всички обсъждаха предстоящите уроци и се радваха, че ще могат да изчезват и после пак да се появяват, когато си поискат.

— Ще бъде страхотно, когато — хоп! — и… — възкликна Шеймъс и щракна с пръсти, за да покаже как ще изчезне. — Братовчед ми Фъргюс го прави само за да ме дразни, обаче като се науча и аз… няма да има и миг спокойствие…

Той дотолкова се залиса в щастливите мечти, че замахна прекалено вдъхновено с магическата пръчка и вместо извор бистра вода, каквато беше задачата на урока по вълшебство този ден, измагьоса мощна струя като от маркуч, която рикошира в тавана и събори по лице професор Флитуик.

— Хари вече се е магипортирал — обясни Рон на доста сконфузения Шеймъс, след като професор Флитуик се подсуши с леко движение на магическата пръчка и наказа Шеймъс да преписва („Аз съм магьосник, а не песоглавец, размахващ магическа пръчка“). — Дъм… ъъъ… един човек го е взел със себе си. Нали се сещаш, групово магипортиране.

— Уааа! — пошушна Шеймъс и тримата с Дийн и Невил доближиха още малко глави, за да чуят какво усещаш по време на магипортиране.

Чак до вечерта Хари бе обсаждан от други шестокурсници, които го молеха да им разкаже по-подробно. Всички те по-скоро изпадаха във възторг, вместо да се обезсърчат, когато им обясни колко неприятно е усещането. В осем без десет вечерта още отговаряше на въпроси, затова се видя принуден да излъже, че има да връща една книга в библиотеката, за да се отскубне и да не закъснее за урока с Дъмбълдор.

В кабинета на Дъмбълдор светеше, портретите на предишните директори си похъркваха тихо в рамките, а мислоемът отново беше приготвен върху писалището. Ръцете на Дъмбълдор бяха отпуснати от двете страни на каменния съд, както и преди, дясната си беше черна и обгорена. Изобщо не бе зараснала и Хари се зачуди вероятно за стотен път от какво ли е тази рана, но не попита. Дъмбълдор му беше казал, че все някога ще научи, пък и сега Хари искаше да обсъди с него друго. Ала преди да е изрекъл и дума за Снейп и Малфой, Дъмбълдор рече:

— Подочух, че на Коледа си се срещнал с министъра на магията.

— Да — потвърди Хари. — Не остана особено доволен от мен.

— Така е — въздъхна Дъмбълдор. — И от мен не е доволен. Но ние с теб, Хари, ще се опитаме да не се давим в тази мъка и да продължим битката.

Хари се ухили.

— Скримджър искаше да кажа на магьосническата общност, че министерството върши чудесна работа.

Дъмбълдор се усмихна.

— Сам знаеш, идеята всъщност принадлежи на Фъдж. През последните му дни като министър, когато отчаяно се опитваше да се задържи на поста си, се чудеше как да си издейства среща с теб, надяваше се да го подкрепиш…

— След всичко, което направи миналата година? — ядоса се Хари. — След Ъмбридж?

— Обясних на Корнелиус, че и дума не може да става, но идеята му явно не е умряла дори когато го свалиха от поста. Няколко часа след като Скримджър стана министър, двамата се видяхме и той настоя да му уредя среща с теб…

— Значи заради това сте се скарали! — избълва Хари. — Пишеше в „Пророчески вести“.

— Няма как, и „Пророчески вести“ са длъжни да съобщават от време на време истината, пък било то и случайно — отбеляза Дъмбълдор. — Да, скарахме се именно заради това. Е, както виждам, Руфъс най-после е измислил начин да те притисне до стената.

— Обвини ме, че съм ви верен до гроб.

— Колко грубо от негова страна!

— И аз потвърдих.

Дъмбълдор понечи да каже нещо, но се отказа. Зад Хари фениксът Фоукс изписука тихо, нежно и напевно. Хари силно се смути, когато най-неочаквано забеляза, че яркосините очи на Дъмбълдор май са се насълзили, и побърза да забие поглед в коленете си.

Но когато директорът заговори, гласът му беше съвсем спокоен.

— Много съм трогнат, Хари.

— Скримджър ме разпитваше къде ходите, когато ви няма в „Хогуортс“ — каза Хари, без да мести втренчен поглед от коленете си.

— Да, много е любопитен да узнае — потвърди Дъмбълдор вече развеселен и Хари реши, че отново е безопасно да го погледне. — Дори се опита да ме следи. Наистина забавно. Пратил ми Долиш за опашка. Не беше любезно от негова страна. Веднъж вече бях принуден да направя магия на Долиш, сега я повторих, а сърцето ми се късаше.

— Значи още не знаят къде ходите? — попита Хари с надежда да откопчи нещо по този прелюбопитен въпрос, но Дъмбълдор само се усмихна над очилата си с форма на полумесеци.

— Не, не знаят, но още не е дошло време да научаваш и ти. А сега предлагам да продължим, ако няма нещо друго…

— Всъщност има, професоре — потвърди Хари. — За Малфой и Снейп.

Професор Снейп, Хари.

— Да, сър. По време на празненството при Слъгхорн ги чух… всъщност ги проследих…

Дъмбълдор изслуша разказа му с безизразно лице. След като Хари приключи, известно време директорът мълча, сетне рече:

— Благодаря ти, Хари, че ми каза, но ти предлагам да не мислиш за това. Според мен не е от особено значение.

— Не е от особено значение ли? — повтори с недоумение момчето. — Разбрахте ли, професоре…

— Да, Хари, надарен съм с изключителни умствени способности и разбрах всичко, което ми каза — отвърна малко рязко Дъмбълдор. — Дори можеш да допуснеш, че съм разбрал малко повече от теб. Още веднъж — радвам се, че ми се довери, но повярвай — не ми съобщаваш нещо, което да ме обезпокои.

Макар че отвътре му вреше и кипеше, Хари продължи да седи, да мълчи и да го гледа. Какво ставаше тук? Дали това означаваше, че Дъмбълдор наистина е възложил на Снейп да разбере какви ги върши Малфой и в този случай вече е чул от Снейп всичко, което Хари му беше разказал току-що? Или директорът беше разтревожен от онова, което беше научил, но не искаше да се издава?

— Значи вие, професоре — подхвана Хари любезно и спокойно, или поне се надяваше да е прозвучало така, — и досега безусловно вярвате на…

— Проявих търпение и вече отговорих на този въпрос — каза Дъмбълдор, но не пролича в момента да е особено търпелив. — Отговорът ми не се е променил.

— Така си и знаех — обади се присмехулен глас: Финиъс Нигелус очевидно само се правеше на заспал.

Дъмбълдор не му обърна внимание.

— А сега, Хари, настоявам да продължим нататък. Тази вечер имам да обсъждам с теб по-важни неща.

Хари не можеше да се успокои. Ами ако откаже да сменят темата, ако прояви упорство в желанието си да докаже вината на Малфой? Сякаш прочел мислите му, Дъмбълдор поклати глава.

— О, Хари, колко често се случва дори между най-добри приятели! Всеки от нас е убеден, че това, което той има да казва, е много по-важно от всичко, което другият би могъл да добави!

— Не смятам, че това, което вие имате да казвате, е маловажно, сър — отсече Хари.

— Е, прав си, защото то наистина не е маловажно — потвърди припряно Дъмбълдор. — Тази вечер имам да ти показвам още два спомена, и с двата съм се сдобил изключително трудно, а според мен вторият е най-съществен от всички спомени, които съм събрал.

Хари не отговори: още беше ядосан, задето нещата, които беше споделил, са били посрещнати така, но не виждаше какво ще спечели, ако продължи да спори.

— И така — допълни Дъмбълдор с еклив глас, — тази вечер сме се събрали, за да продължим разказа за Том Риддъл, който на последния урок оставихме на прага на неговото учение в „Хогуортс“. Сигурно помниш колко се развълнува той, щом чу, че е магьосник, и че отказа да го придружа до „Диагон-али“, а аз на свой ред го предупредих да спре да краде, когато дойде в училището. И така, началото на учебната година настъпи и заедно с него пристигна и Том Риддъл — кротко момче с купена на старо мантия, което се строи заедно с другите първокурсници, за да бъде разпределено. Риддъл беше пратен в „Слидерин“ почти в същия миг, когато Разпределителната шапка докосна главата му — продължи Дъмбълдор, като махна с почернялата си ръка към лавицата над главата си, където стоеше Разпределителната шапка, вехта и непомръдваща. — Не знам кога точно е научил, че прочутият основател на дома е можел да разговаря със змиите, вероятно още същата вечер. Тази мисъл може само да го е развълнувала и да е повишила още повече самомнението му. Но дори да е плашел в общата стая съучениците си слидеринци, дори да е печелел възхитата им, като е показвал, че знае змийски, до нас, учителите, не е достигнал и намек за такова нещо. Риддъл не показваше никакви признаци за наглост или агресивност. Като необичайно надарен и много красив сирак съвсем естествено привлече почти веднага със самото си пристигане вниманието и състраданието на учителите. Изглеждаше учтив, послушен и ученолюбив. Почти всички бяха останали с най-прекрасни впечатления от него.

— Казахте ли им как се е държал, когато сте се запознал с него в сиропиталището? — попита Хари.

— Не, не съм им казвал. Макар че не проявяваше и следа от угризения, не беше изключено да съжалява за поведението си там и да е решил да обърне нова страница. Предпочетох да не го лишавам от тази възможност.

Дъмбълдор замълча и изчаквателно погледна Хари, който се канеше да каже нещо. Ето, Дъмбълдор отново бе проявил склонността си да се доверява на хората въпреки убедителните доказателства, че те не го заслужават! После обаче Хари си спомни нещо…

— Но вие не сте му се доверявал никога, нали, сър? Той ми каза… онзи Риддъл, който излезе от дневника: „Дъмбълдор май никога не ме е харесвал колкото другите учители.“

— Нека го кажем така: за мен никога не е било ясно от само себе си, че той заслужава доверие — отвърна Дъмбълдор. — Както вече посочих, бях решил да го държа под око, така и правех. Не бих казал, че в началото тези наблюдения установяваха нещо тревожно. Пред мен Риддъл беше много сдържан, сигурен съм, съзнаваше, че е бил прекалено откровен с мен заради радостната тръпка да открие кой е всъщност. Внимаваше да не се разкрива отново толкова, но вече нямаше как да върне назад онова, което беше допуснал да му се изплъзне от вълнение, или пък нещата, които госпожа Коул ми беше доверила. Въпреки всичко прояви здрав разум и изобщо не се опита да ме омае, както правеше с мнозина от колегите ми. С времето събра около себе си в училището групичка предани приятели — наричам ги така поради липса на по-точна дума, но както вече поясних, Риддъл не изпитваше привързаност към никого от тях. Тази група имаше някакво черно обаяние в замъка. Беше си сбирщина, в нея имаше какви ли не: слабаци, които търсеха закрила, амбициозни, които се домогваха да поделят славата, и отрепки, които се въртяха около главатар, способен да им покаже по-изтънчени разновидности на жестокостта. С други думи, именно те бяха предшественици на смъртожадните и след като напуснаха „Хогуортс“, някои наистина станаха първите смъртожадни. Подчиняваха се безусловно на Риддъл и нито веднъж не ги хванахме в нарушение, но техните седем години в „Хогуортс“ бяха белязани от какви ли не зловещи произшествия, в които така и не успяхме да ги уличим. Най-страшното от тях беше, разбира се, отварянето на Стаята на тайните, довело до смъртта на момичето. Както знаеш, Хагрид беше несправедливо набеден за това престъпление. Не успях да открия в „Хогуортс“ много спомени за Риддъл — продължи Дъмбълдор и положи обгорената си ръка върху мислоема. — Малцина сред хората, които са го познавали по онова време, са готови да говорят, направо са ужасени. Каквото знам, съм го научил вече след като той напусна „Хогуортс“, и то с огромни усилия. Издирих шепа хора, склонни да говорят, прегледах архивите и разпитах очевидци — и мъгъли, и магьосници. Онези, които успях да убедя да говорят, споделиха с мен, че Риддъл е бил обсебен от желанието да изясни потеклото си. Това, естествено, е разбираемо: израсъл е в сиропиталище и е искал да научи как се е озовал там. Както личи, напразно е търсел следи от Том Риддъл старши сред гербовете и плочките в Трофейната зала, в списъците с префекти в старите училищни архиви, дори в книги, посветени на магьосническата история. Накрая е бил принуден да приеме, че баща му никога не е стъпвал в „Хогуортс“. Струва ми се, че точно тогава окончателно се е отказал от името си и е започнал да се представя като Лорд Волдемор, освен това се заел да проучва рода на майка си, която до този момент презирал — жената, за която, както вероятно помниш, е смятал, че не може да бъде магьосница, щом се е поддала на позорната човешка слабост да поиска смъртта си. Единственото, за което можел да се хване, било името „Мерсволуко“ — от хората в сиропиталището знаел, че така се е казвал бащата на майка му. Накрая, след усърдно издирване в стари книги за магьоснически родове, научил за последните наследници на Слидерин. През лятото на шестнайсетата си година напуснал сиропиталището, където се връщаше всяка година, и тръгнал да издирва роднините си от рода Гонт. А сега, Хари, стани, ако обичаш…

Дъмбълдор се изправи и Хари видя, че и този път той държи кристално шишенце, пълно с въртящ се седефен на цвят спомен.

— Извадих голям късмет да се сдобия с това — обясни Дъмбълдор, докато изливаше проблясващото вещество в мислоема. — Сам ще се убедиш, след като го видим. Поемаме ли?

Хари пристъпи към каменния съд и се наведе послушно, докато лицето му не потъна под повърхността на спомена, после той усети познатото чувство, че пада през небитието, и се приземи в почти пълен мрак на мръсен каменен под.

Отне му няколко секунди да познае мястото, през това време Дъмбълдор се приземи до него. Сега къщата на Гонт беше неописуемо по-мръсна от всички мръсни места, които Хари беше виждал някога. По тавана бяха полепнали гъсти паяжини, подът не се виждаше от пластове нечистотии, по масата, сред съдовете със засъхнали в тях гозби, имаше мухлясала развалена храна. Единствената светлинка идваше от самотна, почти стопена свещ, сложена в краката на мъж с толкова дълги и сплъстени коса и брада, че Хари не виждаше нито очите, нито устата му. Мъжът се беше свил на кресло край огъня и за миг Хари се запита дали не е мъртъв. После обаче силно се почука на вратата, мъжът трепна, рязко се събуди и вдигна магическа пръчка в дясната си ръка и къс нож в лявата.

Вратата изскърца и се отвори. На прага стоеше момче със старовремски светилник в ръка и Хари го позна веднага — висок, блед, тъмнокос и красив, Волдемор като юноша.

Очите му се плъзнаха бавно из колибата и накрая попаднаха на мъжа в креслото. Известно време двамата се гледаха, сетне мъжът се изправи със залитане, а множеството празни бутилки в краката му затракаха и се затъркаляха по пода.

— АХ, ТИ! — ревна той. — ТИ!

И се нахвърли пиянски върху Риддъл, като държеше високо магическата пръчка и ножа.

Спри!

Риддъл го каза на змийски. Мъжът се блъсна в масата, с което запрати покритите с мухъл съдове на пода и те се натрошиха. Той се взря в Риддъл. Настъпи дълго мълчание, докато двамата се наблюдаваха. Пръв се обади старецът.

Знаеш го?

Да, знам го — потвърди Риддъл.

Той влезе в стаята, като остави вратата зад себе си да се люшне и да се затвори. Хари неволно изпита сърдито възхищение, задето Волдемор изобщо не се страхува. На лицето му беше изписано само отвращение и може би разочарование.

Къде е Мерсволуко? — попита той.

Мъртъв е — каза другият. — Мъртъв от години.

Риддъл се свъси.

А ти кой си тогава?

Аз съм Морфин.

Синът на Мерсволуко?

Че кой друг…

Морфин вдигна косата от мръсното си лице, за да разгледа по-добре Риддъл, и Хари забеляза, че той носи на дясната си ръка пръстена с черния камък на Мерсволуко.

Рекох, че си онзи мъгъл — прошепна Морфин. — Приличаш страшно много на онзи мъгъл.

На кой мъгъл? — рязко попита Риддъл.

На онзи мъгъл, по който сестра ми беше луднала, живее в господарската къща оттатък пътя — поясни Морфин и най-неочаквано се изплю на пода между тях. — Одрал си му кожата! Риддъл. Ама сега той е по-голям. Като се замисля… да, по-голям е от теб.

Морфин изглеждаше леко зашеметен и залитна, без да пуска масата, на която се крепеше.

Ами да, той се върна — добави ни в клин, ни в ръкав.

Волдемор се беше вторачил в Морфин, сякаш преценяваше на какво е способен. После се приближи още малко и попита:

Риддъл ли се е върнал?

Ъхъ, заряза я, така й се падаше, да се омъжва за някаква отрепка! — изсъска Морфин и пак се изплю на пода. — Но преди да избяга, ни ограби, представи си… Къде е медальонът с капачето, а, къде е медальонът на Слидерин?

Волдемор не отговори. Морфин отново изпадна в ярост — размахваше ножа и крещеше:

Опозори ни тая малка никаквица, да! А ти кой си, та си дошъл тук да разпитваш? Всичко това е минало… минало…

Морфин погледна встрани и пак залитна леко, а Волдемор тръгна към него. Докато вървеше, се спусна необичаен мрак, който угаси светилника на Волдемор и свещта на Морфин, угаси всичко…

Дъмбълдор стисна силно между пръстите си ръката на Хари и двамата отново се устремиха назад към настоящето. След непрогледния мрак меката златиста светлина в кабинета на Дъмбълдор направо заслепи Хари.

— Това ли беше всичко? — попита веднага той. — Защо стана тъмно, какво се случи?

— Защото Морфин не можа да си спомни нищо от този миг нататък — обясни Дъмбълдор, като покани с ръка Хари да се разполага на стола. — На другата сутрин, когато се събудил, лежал сам на пода. Пръстена на Мерсволуко го нямало. През това време в селцето Литъл Хангълтън една прислужница тичала по главната улица и пищяла, че в гостната на господарската къща има три трупа — Том Риддъл старши, майка му и баща му. Мъгълските власти били озадачени. Доколкото ми е известно, и до ден-днешен не знаят как точно са умрели семейство Риддъл, защото проклятието Авада Кедавра обикновено не оставя никакви следи от увреждания… Единственото изключение седи пред мен — добави Дъмбълдор и кимна към белега на Хари. — В министерството обаче веднага разбраха, че това е убийство, извършено от магьосник. Там знаеха, че в другия край на долината, където е къщата на Риддъл, живее заклет мъгъловраг, който вече е излежавал присъда за нападение срещу един от убитите. И така, от министерството веднага пратиха хора при Морфин. Не се наложило дори да го разпитват, да му дават веритасерум или да прилагат легилимантика. Той начаса си признал, че е извършил убийството, и посочил подробности, каквито е могъл да знае единствено убиецът. Заявил, че се гордее, задето е убил мъгълите, от години бил чакал да му падне сгоден случай. Предал магическата си пръчка и веднага се установило, че семейство Риддъл са убити именно с нея. Морфин изобщо не оказал съпротива, оставил се да го отведат в Азкабан. Единственото, което го притеснявало, било изчезването на пръстена на баща му. „Той ще ме убие, дето съм го изгубил — повтарял като навита пружина на хората, които били отишли да го задържат. — Той ще ме убие, че съм изгубил неговия пръстен.“ И както личи, това било всичко, което е казал тогава. Остана в Азкабан до края на дните си и все не можеше да прежали последната вещ от наследствените реликви на Мерсволуко. Погребан е край тъмницата редом с други клетници, издъхнали в нея.

— Значи Волдемор е откраднал магическата пръчка на Морфин и я е използвал — каза Хари, както седеше с изправен гръб на стола.

— Точно така — потвърди Дъмбълдор. — Не разполагаме със спомени, които да ни го покажат, но според мен можем да бъдем почти сигурни какво точно се е случило. Волдемор е направил на вуйчо си зашеметяващо заклинание, взел е магическата му пръчка и е отишъл в другия край на долината, в „господарската къща оттатък пътя“. Там убил мъгъла, който бил зарязал неговата майка магьосница, и в допълнение баба си и дядо си, също мъгъли: по този начин изтребил недостойния род на Риддъл и си отмъстил на баща си, който не го е искал. После се върнал в съборетината на Гонт, направил сложна магия, за да вкара в съзнанието на вуйчо си лъжливи спомени, взел старинния пръстен от ръката на Морфин и си тръгнал.

— Значи Морфин така и не е разбрал, че не го е извършил той?

— Не, не е разбрал — рече Дъмбълдор. — Както вече ти споменах, направил пълни самопризнания, в които дори се е хвалел.

— Но през цялото време е носел в съзнанието си този истински спомен!

— Да, ала за да излезе наяве, трябваше да поработи изключително подготвен легилимант — вметна Дъмбълдор. — Пък и кой ще тръгне да рови в съзнанието на Морфин, при положение че той вече се е признал за извършител на престъплението? Все пак през последните седмици от живота на Морфин аз успях да си издействам свиждане с него — по онова време вече се опитвах да открия възможно най-много за миналото на Волдемор. Трудно изтръгнах този спомен от него. Щом го видях, се помъчих да го използвам, за да уредя да пуснат Морфин от Азкабан. Но докато в министерството се наумуват, той вече беше починал.

— Но как там не са се досетили, че именно Волдемор е причинил всичко това на Морфин? — ядоса се Хари. — По онова време той все още не е бил пълнолетен, нали? Мислех, че могат да засекат магия, направена от непълнолетен!

— Абсолютно прав си — могат да засекат магията, но не и кой я е направил: сигурно помниш как от министерството обвиниха теб за хвърковатата магия, която всъщност беше направена от…

— От Доби — изръмжа Хари, защото още го болеше заради тази черна несправедливост. — Значи ако си непълнолетен и направиш магия в къщата на пълнолетна вещица или магьосник, в министерството няма да разберат?

— Със сигурност няма да са в състояние да посочат кой точно е направил магията — потвърди Дъмбълдор и се подсмихна заради огромното възмущение, изписано по лицето на Хари. — Разчитат, че вътре в дома родителите магьосници знаят как да накарат потомците си да слушат.

— Пълни глупости! — тросна се Хари. — Вижте какво стана тук, вижте какво се е случило с Морфин!

— Съгласен съм — рече Дъмбълдор. — Какъвто и да беше, Морфин не заслужаваше да умре по този начин, обвинен в убийства, които не е извършил. Но става късно, а преди да се разделим, искам да видиш още един спомен.

Той извади от вътрешния си джоб друга кристална стъкленичка и Хари пак замълча, защото се сети за думите на Дъмбълдор, че именно този спомен е най-важният от всички, които е събрал. Забеляза, че съдържанието се изсипва трудно в мислоема, сякаш се беше втвърдило. Дали и спомените се разваляха?

— Няма да ни отнеме много време — обясни Дъмбълдор, когато най-сетне изпразни стъкленичката. — Още преди да се усетиш, и ще сме се върнали. И така, хайде пак в мислоема…

Хари запада отново през сребристата повърхност и този път се приземи точно пред човек, когото позна на мига.

Беше много по-младият Хорас Слъгхорн. Хари беше свикнал да го вижда напълно плешив и се пообърка от този младеж с гъста лъскава пясъчноруса коса, сякаш си беше нахлупил на главата наръч слама, макар че на темето му вече проблясваше плешивина колкото галеон. Мустаците му не бяха толкова рунтави и бяха червеникаворуси на цвят. Не беше и толкова шишкав като Слъгхорн, когото Хари познаваше, но все пак златните копчета на богато извезаната му жилетка бяха подложени на доста голямо напрежение. Крачката му бяха отпуснати върху тапицирано с кадифе столче, самият той беше потънал в удобен фотьойл, в едната ръка държеше малка чаша с вино, а с другата бъркаше в кутия със захаросан ананас.

Точно когато Дъмбълдор се появи до Хари, той се огледа и видя, че стоят в кабинета на Слъгхорн. Около него се бяха наредили пет-шест момчета, всички седяха на по-неудобни или по-ниски столове от неговия фотьойл и бяха на около петнайсет-шестнайсет години. Хари веднага позна и Риддъл. Неговото лице беше най-красиво, той изглеждаше най-спокоен от всички момчета. Беше отпуснал нехайно ръка върху страничната облегалка на стола и Хари трепна, понеже видя на пръста му златно-черния пръстен на Мерсволуко — значи вече беше убил баща си.

— Вярно ли е, сър, че професор Мерисот излиза в пенсия? — попита Риддъл.

— Том, Том, и да знаех, нямаше да ти кажа — отвърна Слъгхорн, като му се закани укорително с покрит със захар пръст, но в същото време му намигна и така ефектът бе донякъде притъпен. — Интересно откъде получаваш сведения, момчето ми, знаеш повече от половината учители.

Риддъл се усмихна, другите момчета прихнаха и му хвърлиха възхитени погледи.

— С тази изумителна способност да научаваш неща, които не би трябвало да знаеш, и да ласкаеш с мярка онези, от които може да си зависим… Между другото, благодаря за ананаса, позна — той ми е любимият…

Доста от момчетата захихикаха и точно тогава се случи нещо много странно. Цялата стая внезапно се изпълни с гъста бяла мъгла и Хари вече не виждаше нищо, освен лицето на Дъмбълдор, който стоеше до него. После в мъглата проехтя гласът на Слъгхорн, но някак неестествено висок:

… ще загазиш, момче, помни ми думата.

Мъглата се вдигна точно толкова светкавично, както се беше появила, и въпреки това никой не я спомена, никой не даваше вид, че се е случило нещо необичайно. Смаян, Хари се огледа тъкмо когато златното часовниче върху писалището на Слъгхорн удари единайсет часа.

— О, небеса, толкова ли е късно вече? — възкликна Слъгхорн. — Побързайте, момчета, за да не си изпатите всички. Лестранж, ако утре не ми представиш съчинението, ще бъдеш наказан. Същото важи и за теб, Ейвъри.

Слъгхорн се надигна от фотьойла и занесе празната чаша на писалището, а през това време момчетата се изнизаха едно по едно. Риддъл обаче се позабави. Хари разбра, че е изостанал нарочно в кабинета, за да бъде сам със Слъгхорн.

— Внимавай, Том — предупреди го Слъгхорн, като се обърна и видя, че още не си е тръгнал. — Само това остава — да те хванат след вечерния час, а си префект…

— Исках да ви попитам нещо, професоре…

— Питай, момчето ми, питай…

— Какво знаете, сър, за… за хоркруксите?

И пак се случи същото: помещението се изпълни с гъста мъгла и Хари вече изобщо не виждаше Слъгхорн и Риддъл, виждаше само Дъмбълдор, който ведро се усмихваше до него. Сетне гласът на Слъгхорн гръмна отново, точно както предишния път:

Не знам нищо за никакви хоркрукси, а и да знаех, нямаше да ти кажа! Сега се махай незабавно оттук и само да си посмял пак да ми споменеш за хоркрукси!

— Е, това е — оповести спокойно Дъмбълдор до Хари. — Време е да вървим.

И краката на Хари се отлепиха от пода и след броени секунди докоснаха отново килима пред писалището на Дъмбълдор.

— Това ли беше всичко? — попита той объркан.

Дъмбълдор беше казал, че това е най-същественият спомен, а Хари изобщо не проумяваше какво толкова му е важното. Вярно, мъглата, както и това, че никой като че ли не я забеляза, си беше доста странно, но иначе не се беше случило нищо, освен че Риддъл беше задал въпрос и не беше получил отговор.

— Както навярно си забелязал — подхвана Дъмбълдор, след като седна отново зад писалището, — този спомен беше фалшифициран.

— Фалшифициран ли? — повтори Хари и също седна.

— Определено — потвърди Дъмбълдор, — професор Слъгхорн е преиначил собствените си спомени.

— Но защо?

— Според мен защото се срамува от онова, което помни — обясни Дъмбълдор. — Опитал се е да подправи спомена, за да се покаже в по-благоприятна светлина, като е заличил онези части в него, които не иска да виждам. Както със сигурност си обърнал внимание, направил го е много недодялано и това е чудесно, защото така проличава, че зад фалшифицирания спомен все още се пази истинският. И тъй, за пръв път ти давам домашно, Хари. Възлагам ти да убедиш професор Слъгхорн да разкрие истинския спомен, който безспорно съдържа съдбоносна за нас информация.

Хари се взря в него.

— Но вие, професоре — рече той, като се постара в гласа му да прозвучи възможно най-голямо уважение, — едва ли имате нужда от мен… бихте могъл да приложите легилимантика… или веритасерум…

— Професор Слъгхорн е изключително способен магьосник и очаква и двете — възрази Дъмбълдор. — Владее оклумантиката в много по-голяма степен от клетия Морфин Гонт и бих се изненадал, ако не носи навсякъде със себе си противоотрова за веритасерума още от мига, когато го убедих да ми даде това подобие на спомен. Не, според мен би било неразумно да се опитвам да изтръгна от професор Слъгхорн истината насила, това може да донесе много повече вреда, отколкото полза. Не искам той да напуска „Хогуортс“. Но като всички нас, и професор Слъгхорн си има слабости и мисля, че именно ти си единственият човек, който може да преодолее всичките му защити. Изключително важно е, Хари, да се сдобием с истинския спомен… всъщност точно колко е важно, ще разберем едва след като го видим. Е, успех… и лека нощ!

Постъписан, че го отпращат толкова внезапно, Хари побърза да стане от стола.

— Лека нощ, професоре!

Докато затваряше след себе си вратата на кабинета, чу ясно как Финиъс Нигелус подметна:

— Не разбирам защо момчето може да го направи по-добре от теб, Дъмбълдор.

— Не съм и очаквал да разбереш, Финиъс — отвърна Дъмбълдор, а Фоукс отново изписука тихо и напевно.