Фредерик Форсайт
Измамникът (28)

ЕПИЛОГ

— Сигурен съм, че всички сме много благодарни — каза Тимъти Едуардс — на Денис за неговото отлично представяне. Тъй като времето напредна, бих предложил на колегите да обсъдим случая насаме, за да видим дали има възможност за промяна в решението на ръководството и да изложим нашето мнение утре сутринта.

Денис Гоунт върна своята папка на чиновника от архивната служба. Когато се обърна. Сам Маккрийди бе изчезнал. Гоунт го откри десет минути по-късно в неговия кабинет.

Все още по риза, Маккрийди се мотаеше из стаята. Измачканото му памучно сако бе метнато на един стол. На пода имаше два празни картонени кашона от вино.

— Какво правиш? — попита Гоунт.

— Прибирам си нещата.

Имаше само две фотографии, които никога не бе държал на показ на бюрото, а в едно от чекмеджетата. Едната бе на Мей, а другата на сина му, който се усмихваше стеснително в черното академично наметало, в деня на дипломирането. Маккрийди ги постави в единия от кашоните.

— Ти си луд — каза Гоунт. — Мисля, че успяхме да променим тяхното мнение. Не на Едуардс, разбира се, но двамата наблюдатели са готови да те подкрепят. Знаем, че те те харесват и искат да останеш.

Маккрийди взе касетофона си с компактдиск и го постави в другия кашон. Когато бе дълбоко замислен, понякога обичаше да слуша лека класическа музика. Едва ли имаше достатъчно джунджурии, за да напълни и двата кашона. По стените не висяха снимки, показващи как се ръкува с разни знаменитости; няколкото копия от картини на импресионисти бяха собственост на службата. Той се изправи и погледна към двата кашона.

— Не е много наистина за тридесет години — промърмори.

— Сам, за бога, още нищо не е свършило! Те могат да променят своето мнение…

Маккрийди се обърна и стисна Гоунт за раменете.

— Денис, ти си чудесно момче. Свърши добра работа там. Даде всичко от себе си. Ще се обърна към шефа да те назначи за ръководител на отдела. Но трябва най-посде да разбереш от коя страна изгрява слънцето. Всичко свърши. Решението е било взето преди седмици в друг кабинет и от друг човек.

Денис Гоунт седна отчаяно в стола на своя шеф.

— Тогава за какво, по дяволите, беше всичко това?

— Поисках да разгледат моя въпрос, защото ме боли за тази проклета служба и защото виждам, че са поели по погрешен път. Защото светът навън е несигурен и става все по-опасен. И защото хора като Едуардс ще бъдат оставени да се грижат за сигурността на тази страна, която наистина обичам, а това ужасно ме плаши. Знам, че нищо не бих могъл да променя с това обсъждане на моята оставка, но исках да измъча малко кучите синове. Съжалявам, Денис, трябваше да ти го кажа. Ще отскочиш ли някой път с тия кашони до моя апартамент?

— Все пак, можеш да приемеш някоя от работите, които ще ти предложат. Просто, за да ги ядосаш — предложи Гоунт.

— Денис, както поетът е казал: Един безумен, славен час от живота струва повече от всичките години на примирие. Не мога да се примиря да седя в библиотеката с архивите или да подавам сметките с разходите. Аз имах своя час, дадох всичко от себе си, но той свърши. Напускам. Навън ме чака един друг живот, Денис.

Денис Гоунт погледна, сякаш присъстваше на погребение.

— Те ще те повикат отново тук — почти изхлипа.

— Не, няма да ме повикат.

— Шефът ще организира прощално тържество.

— Никакви тържества, Денис. Не мога да понасям евтините, шумни гуляи. Повдига ми се от тях. Не мога да понасям и любезностите на Едуардс. Ще ме изпратиш ли до главния вход?

Сенчъри Хаус е едно малко градче. От неговия кабинет до асансьора и оттам до приземния етаж и облицованото с плочки фоайе колегите и секретарките го поздравяваха със „здравей, Сам“. Те не казваха „довиждане, Сам“, но именно това имаха предвид. Някои от секретарките се спираха, сякаш искаха да оправят за последен път вратовръзката му. Той кимаше, усмихваше се и продължаваше по-нататък.

Главният вход се намираше в края на облицованото фоайе. Оттатък него беше улицата. Маккрийди се питаше дали да не използва парите от обезщетението, за да си купи една малка къщичка в провинцията, да отглежда рози и тиквички, да ходи на църква всяка неделна утрин и да стане един от уважаваните жители на селото. Но с какво щеше да запълва дните?

Той съжаляваше, че никога не бе проявил интерес към някое увлекателно хоби, както колегите, които гледаха тропически рибки, колекционираха марки, или обикаляха по планините на Уелс. И какво щеше да каже на своите съседи? Добро утро, казвам се Сам, уволних се от Форин офис и, е, не мога да ви разправя нищо за моята работа там. На старите войни им е позволено да пишат мемоари и да отегчават туристите в утринните барове. Но не и на онези, които са прекарали своя живот под други имена и с друга самоличност. Те трябва да останат безмълвни за цял живот.

Мисис Фой от отдела за пътнически документи, една вдовица с изваяно като статуя тяло, наближаваща четиридесетте, потрепваше със своите токчета по плочките, докато пресичаше фоайето. Доста от служителите на Сенчъри Хаус бяха опитвали своя късмет със Сюзън Фой, но тя нямаше славата на лекомислена жена.

Пътищата им се засякоха. Тя спря и се обърна. По някаква причина възелът на вратовръзката на Маккрийди се бе смъкнал до средата на гърдите. Тя протегна ръце и го стегна до най-горното копче на ризата. Гоунт стоеше отстрани и наблюдаваше. Той бе твърде млад, за да е гледал Джейн Ръсел, ето защо не можеше да направи очевидното сравнение.

— Сам, трябва да си вземеш някоя вкъщи, за да ти приготвя нещо питателно — каза тя.

Денис Гоунт наблюдаваше как се полюляват бедрата й, докато пресичаше фоайето до вратите на асансьора. Той се питаше как ли може да се почувства човек, ако получи нещо питателно от мисис Фой. Или обратното.

Сам Маккрийди отвори остъклената врата, водеща към улицата. Вълна от горещ летен въздух нахлу вътре. Той се обърна, посегна към вътрешния джоб на сакото и извади един плик.

— Дай им това, Денис. Утре сутринта. В края на краищата, това е, което искат.

Денис го взе и се втренчи в него.

— Ти си го носил през цялото време — каза той. — Не си го писал днес. Проклет стар мошеник?

Но той говореше на полюляващата се врата.

Маккрийди сви надясно и тръгна бавно към отстоящия на половин миля Уестминстърски мост, преметнал сакото на рамо. Разхлаби вратовръзката и върна възела обратно до третото копче на ризата. Беше един от задушните следобеди на необичайно горещото лято на 1990 година. Автобусите с първите връщащи се от работа хора минаваха край него в посока към Олд Кент роуд.

Сигурно щеше да е чудесно да се намираш край морето днес, помисли си той. В края на краищата, може би щеше да се реши да вземе онази къщичка в Девън с лодката в пристанището. Можеше дори да покани там мисис Фой. За нещо питателно.

Уестминстърският мост се изправи пред него. От другата страна сградата на Парламента извисяваше своите кули към синьото небе.

По средата на моста един вестникопродавец стоеше зад щанд с купчина броеве на „Ивнинг Стандарт“. До краката му имаше плакат. На него пишеше: БУШ — ГОРБИ — КРАЯТ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА — ОФИЦИАЛНО. Маккрийди спря, за да си купи един вестник.

— Благодаря, господине — каза вестникарят. Той посочи с ръка към плаката. — Всичко вече свърши, нали?

— Свърши? — попита Маккрийди.

— Да. Всички тези международни кризи. Вече са неща от миналото.

— Каква чудесна идея — съгласи се Маккрийди и продължи по-нататък.

Четири седмици по-късно Саддам Хюсеин окупира Кувейт. Сам Маккрийди чу новината, докато ловеше риба, отдалечен на две мили от Девънския бряг. Той помисли малко и реши, че е дошло време да смени стръвта.