Фредерик Форсайт
Измамникът (18)

3.

В началото изглеждаше, че няма да има никакви проблеми. Рауз се намираше в първа класа и бе един от последните, които слязоха от самолета. Той последва останалите пътници надолу по стълбите под изгарящото слънце на либийската утрин. Чифт студени очи го забелязаха от наблюдателната тераса на модерното бяло летище и един бинокъл се насочи за кратко към него, докато пресичаше асфалтовата настилка към вратата с надпис „Пристигащи“.

След няколко секунди бинокълът бе оставен настрана, действие, последвано от няколко неясно измърморени думи на арабски.

Рауз влезе в поддържаната с климатична инсталация прохлада на сградата и се нареди на опашката, чакаща за проверка на паспортите. Наблюдателните офицери от имиграционната служба проучваха внимателно всяка страница от паспортите, оглеждайки лицето на всеки пътник, като го сравняваха дълго със снимката в документа и проверяваха в един наръчник, скрит под бюрата. Притежателите на либийски паспорти се намираха на отделна опашка.

Двама американски петролни инженери, които бяха в отделението за пушачи в самолета и се намираха зад Рауз, оформяха края на опашката. Минаха двадесет минути, докато Рауз стигна до паспортното гише.

Офицерът в зелената униформа взе неговия паспорт, отвори го и погледна към някаква бележка, оставена под решетката. Той вдигна безизразния си поглед и кимна на някой зад Рауз. Рауз усети потупване по рамото. Обърна се. Още един в зелена униформа, по-млад, вежлив, но непоколебим. Двама въоръжени войници стояха малко по-нататък.

— Ще бъдете ли така любезен да ме придружите — изрече младият офицер на приемлив английски.

— Нещо не е наред ли? — попита Рауз. Двамата американци млъкнаха. В една диктаторска държава отстраняването на пътник от опашката за проверка на паспортите води до прекратяване на всякакви разговори.

Младият офицер, стоящ плътно до него, протегна ръка под решетката и взе паспорта на Рауз.

— Оттук, ако обичате — нареди той. Войниците се приближиха и застанаха от двете му страни. Офицерът тръгна, Рауз го последва, войниците вървяха след него. Те свърнаха настрана от главната зала и продължиха надолу по дълъг бял коридор. В далечния му край, от лявата страна, офицерът отвори една врата и махна с ръка на Рауз да влезе. Войниците застанаха на пост от двете страни на вратата.

Офицерът влезе след Рауз и затвори. Беше бяла, гола стая с решетки на прозорците. Вътре нямаше нищо друго, освен една маса в центъра и два обърнати към нея стола. Портрет на Муамар Кадафи висеше на стената. Рауз се разположи на единия стол; офицерът седна с лице към него и започна да разглежда паспорта.

— Не разбирам какво не е наред — каза Рауз. — Визата ми беше издадена вчера от вашето Народно бюро в Ла Валета. Нима са нарушени процедурните правила?

Офицерът просто махна апатично с ръка, внушавайки на Рауз, че трябва да пази тишина. Рауз млъкна. Чу се бръмченето на някаква муха. Минаха пет минути.

Рауз чу зад себе си как вратата се отваря. Младият офицер погледна, скочи на крака и отдаде чест. След това, без да промълви нито дума, той излезе.

— И така, мистър Рауз, ето ви и вас най-после…

Гласът бе плътен и модулиран, а английското произношение на такова ниво, което може да се постигне само в някое от добрите британски държавни училища. Рауз се обърна. Нито следа от това, че позна човека пред себе си, не мина по лицето му, но той бе разглеждал снимките с неговия образ в продължение на часове, докато Маккрийди го инструктираше.

— Той е ловък и високообразован от нас — бе казал Маккрийди. — Той е също безмилостен и смъртоносно опасен. Пази се от Хаким Ал-Мансур.

Шефът на либийското външно разузнаване изглеждаше по-млад, отколкото го показваха снимките, малко по-възрастен от самия Рауз. В досието пишеше, че е на тридесет и три години.

През 1969 година Хаким Ал-Мансур бе петнадесетгодишен ученик, посещаващ държавното училище в Хароу в покрайнините на Лондон, син и наследник на изключително богат царедворец и близък довереник на либийския крал Идрис.

През същата година група радикално настроени млади офицери, водени от неизвестен полковник от бедуински произход на име Кадафи, извърши преврат, докато кралят се намираше в чужбина и го свали от власт. Те незабавно обявиха създаването на Народната Джамахирия, на социалистическата република. Кралят и неговият двор намериха убежище заедно с тяхното значително богатство в Женева и поискаха от Запада помощ, за да възстановят властта си. Никой не им помогна.

Без да бъде известно това на неговия баща, младият Хаким бе очарован от обрата на събитията в собствената му страна. Той вече бе осъдил баща си и неговата политика, тъй като само година преди това младежкото му въображение се бе запалило от бунтовете и от почти извършената революция на радикалните студенти и работници в Париж. Не е рядкост някой пламенен младеж да възприеме радикални политически убеждения, а ученикът от Хароу им се бе отдал със сърце и душа. Той бомбардираше необмислено либийското посолство в Лондон с молби да му бъде разрешено да напусне Хароу, за да се върне в своята родина и да се присъедини към социалистическата революция.

Неговите писма бяха забелязвани и отхвърляни. Но един дипломат, поддръжник на стария режим, предупреди Ал-Мансур старши в Женева. Между баща и син избухна кавга. Момчето отказа да промени възгледите си. На седемнадесет години, с прекратена парична издръжка, Хаким Ал-Мансур напусна Хароу преждевременно. В продължение на една година той обикаля из Франция, опитвайки се да убеди Триполи в своята лоялност и винаги бе отхвърлян. През 1972 година се престори, че е променил убежденията си, помири се с баща си и се присъедини към двора в изгнание в Женева.

Докато се намираше там, той научи подробности за заговор, планиран от определен брой бивши офицери от британските специални сили, спонсорирани от финансовия министър на крал Идрис, чиято цел бе да се създадат условия за контрапреврат срещу Кадафи, чрез извършване на диверсионна акция срещу либийската брегова линия с кораб на име Леонардо да Винчи, с който щяха да потеглят за Генуа. Целта им бе да проникнат в главния затвор в Триполи, така наречения Триполи Хилтън, и да освободят всички вождове на пустинните кланове, които поддържаха крал Идрис и ненавиждаха Муамар Кадафи. Те щяха да се разпръснат, да вдигнат племената и да свалят от власт узурпатора. Хаким Ал-Мансур незабавно разкри целия план на либийското посолство в Париж.

Всъщност планът вече бе „издаден“ от ЦРУ (което по-късно отрече да е сторило това) и той бе предотвратен от италианските сили за сигурност по молба на американците. Но с постъпката си Ал-Мансур заслужи дълга беседа в парижкото посолство.

Той вече бе запомнил повечето от несвързаните речи и смахнатите идеи на Кадафи и неговият ентусиазъм впечатли достатъчно офицера, който водеше беседата, за да разреши на лудата глава да се завърне у дома. Две години по-късно той премина в разузнавателния корпус, така наречения Мухабарат.

Самият Кадафи се срещна с младежа и се привърза към него, съдействайки за неговото издигане в службата, което не съответстваше на възрастта му. Между 1974 и 1984 година Ал-Мансур извърши серия от мръсни операции по заповед на Кадафи в чужбина, преминавайки без усилия през Британия, Америка и Франция, където лекотата, с която говореше, и неговата изтънченост бяха високо оценени, както и през терористичните гнезда в Близкия изток, където можеше да се превърне в истински арабин. Той лично ликвидира трима от политическите противници на Кадафи в чужбина и изгради широко взаимодействие с ООП, като стана близък приятел и почитател на създателя и ръководителя на движението Черния септември, Абу Хасан Саламех, на когото много приличаше по своите възгледи.

Единствено трезвомислието го предпази да се присъедини към Саламех в неговата последна игра на скуош през оня ден на 1979 година, когато Мосад най-после се добра до човека, организирал касапницата на израелските атлети на Мюнхенската олимпиада и го прати в небитието. Кидоните на Тел Авив никога не разбраха колко са били близо до ликвидирането на две сходни птички с една и съща бомба.

През 1984 година Кадафи го назначи да ръководи всички терористични операции в чужбина. Две години по-късно Великият ръководител бе доведен до състояние на нервен шок от американските бомби и ракети. Той искаше отмъщение и задачата на Ал-Мансур бе да го осъществи колкото се може по-скоро. В Британия нямаше да имат проблеми; хората на ИРА, които лично за себе си смяташе за животни, щяха да оставят подире си потоци от кръв и смърт, ако получеха необходимата сума. Проблемът бе в планирането на група, която щеше да стори същото в Америка. И ето, тук се намираше този млад британец, който можеше да се окаже ренегат, но можеше и да не е такъв.

— Моята виза, повтарям, е в пълна изправност — каза Рауз с негодувание, — така че мога ли да попитам какво става тук?

— Разбира се, мистър Рауз и отговорът е прост. Вашата входна виза е анулирана.

Ал-Мансур прекоси стаята и се загледа навън през прозорците към ремонтните хангари на летището.

— Но защо? — попита Рауз. — Тя бе издадена вчера в Ла Валета. С нея всичко е наред. Нищо друго не искам да правя, освен да проуча няколко въпроса за моя следващ роман.

— Моля ви, мистър Рауз, спестете ми позите на объркана невинност. Вие сте бивш войник на Британските специални сили, станал очевидно писател. Сега пристигате тук и казвате, че искате да опишете нашата страна в следващата си книга. Честно казано, съмнявам се, че вашето описание на моята страна ще бъде особено ласкателно, а либийците, уви, не споделят вашия британски вкус на самоосмиване. Не, мистър Рауз, вие не можете да останете. Елате, ще ви придружа обратно до самолета за Малта.

Той кресна заповеднически нещо на арабски и вратата се отвори. Двамата войници влязоха. Единият взе куфарчето на Рауз. Ал-Мансур вдигна паспорта от масата. Другият войник застана встрани, за да пусне покрай себе си двамата цивилни.

Ал-Мансур поведе Рауз по друг коридор, откъдето излязоха на слънчева светлина. Либийският пътнически самолет стоеше готов за излитане.

— Моят куфар — каза Рауз.

— Вече е на борда, мистър Рауз.

— Мога ли да знам с кого говорих? — попита Рауз.

— Все още не, скъпи приятелю. Просто ми викайте… Мистър Азис. Оттук нататък къде ще ходите за вашето проучване.

— Не знам — сви рамене. — Изглежда стигнах до задънена улица.

— Тогава си починете — усмихна се двусмислено Ал-Мансур. — Вземете си кратък отпуск. Защо не отлетите за Кипър? Прекрасен остров. Лично аз винаги предпочитам прохладния въздух на планината Троодос по това време на годината. Вън от Педхоулас в долината Маратхаса има един очарователен стар хан на име Аполония. Препоръчвам ви го. Толкова интересни хора имат склонност да отсядат там. Спокоен път, мистър Рауз.

По щастлива случайност един от сержантите на САС го забеляза при пристигането на летището в Ла Валета. Не го очакваха да се върне толкова скоро. Двамата разделяха една стая в хотела на летището, като поддържаха постоянно наблюдение в залата за пристигащите пътници, сменяйки се на четири часа. Този, който бе на пост, четеше спортно списание, когато забеляза Рауз да се появява от митническия контрол, носейки багажа в двете си ръце. Без да вдигне глава, той остави Рауз да мине покрай него и го проследи с поглед как се приближава към бюрото на Кипърските авиолинии. След това се обади от един телефон, за да събуди своя колега в хотела. Колегата вдигна на крака Маккрийди, намиращ се в централната част на Ла Валета.

— По дяволите — изруга Маккрийди. — Защо по дяволите се е върнал толкова рано?

— Не знам, шефе — каза сержантът, — но според Дани той се отправил към бюрото на Кипърските авиолинии.

Маккрийди мислеше бързо. Той се бе надявал Рауз да остане в Триполи няколко дена, а легендата, под която се представяше като търсач на модернизирано оръжие за шайка фиктивни американски терористи, да доведе до неговото арестуване и разпит от самия Ал-Мансур. Нещата сега изглеждаха така, сякаш той бе изхвърлен. Но защо Кипър? Да не би Рауз да е излязъл вън от контрол? Трябваше да се добере до него и да разбере какво се е случило в Триполи. Но Рауз не отседна в някой хотел, където можеха да се свържат тайно с него, за да изяснят ситуацията. Той продължаваше своя път. Може би си мисли, че лошите момчета го следят…

— Бил — нареди той по телефона, — кажи на Дани да остане с него. Когато видиш, че обстановката е чиста, иди до бюрото на Кипърските авиолинии и се опитай да разбереш къде са отишли. След това купи два билета за нас за същия полет и още два за следващия полет, в случай че не мога да стигна там навреме. Ще дойда по най-бързия начин.

Движението в търговската част на Ла Валета е много интензивно при свечеряване и когато Маккрийди пристигна на летището, самолетът за Никозия бе излетял — с Рауз и Дани на борда. Следващият полет бе на другия ден. Маккрийди също отседна в хотела на летището. Дани се свърза по телефона с тях в полунощ.

— Здравей, чичо. Намирам се в хотела на летището в Никозия. Леля отиде да спи.

— Трябва да е изморена — каза Маккрийди. — Хотелът добър ли е?

— Чудесен е. Нашата стая е върха. №610.

— Много се радвам. Вероятно ще отседна там, когато пристигна. Как върви почивката?

— Чудесно. Леля нае една кола за утре. Мисля, че ще ходи в планините.

— Много добре — каза Маккрийди на своя племенник по телефона. — Защо не запазите една стая за мене? Ще дойда при вас по възможно най-бързия начин. Лека нощ, скъпо момче.

Той затвори телефона.

— Нашият човек ще се качва в планините утре — изрече мрачно. — Какво, по дяволите, е научил по време на своя престой в Триполи?

— Утре ще разберем, шефе — опита се да го успокои Бил. — Дани ще остави съобщение на обичайното място.

Не смеейки да губи ценното време, определено за сън, Бил се обърна на другата страна и след тридесет секунди спеше дълбоко. В неговата професия човек никога не знае кога ще се появи отново възможност за сън.

Самолетът на Маккрийди от Ла Валета кацна на летището на кипърската столица малко след единадесет часа, губейки един час, поради смяната на часовите пояси. Шефът се движеше отделно от Бил, въпреки че слязоха от един и същи самолет и преминаха по еднакъв маршрут на уреждане на формалностите до хотела на летището. Маккрийди се настани в бара на фоайето, докато Бил се качи в стая 610.

Вътре имаше една прислужница, която почистваше, Бил кимна и се усмихна, обясни, че е забравил ножчето за бръснене и влезе в банята. Дани бе оставил своя доклад, закрепен под капака на казанчето на тоалетната, така че след секунди кимна отново на прислужницата, показа ножчето, което бе извадил от джоба си, получи в отговор една усмивка и слезе долу по стълбите.

Предаде материала на своя шеф в мъжката тоалетна на приземния етаж. Маккрийди се уедини в една кабинка и прочете доклада.

Рауз е постъпил добре, като не се е опитал да се свърже с тях. Според Дани, малко след като Рауз се появил от митническото помещение на летището, неговата опашка го последвала — блед младеж в сиво-бежов костюм. Либийският агент вървял по петите на Рауз докато самолетът на Кипърските авиолинии не отлетял за Никозия, но не се качил с него. Друг агент, вероятно повикан от Либийското народно бюро в Никозия, чакал на летище Никозия и вървял подир Рауз до хотела, в чието фоайе останал през нощта. Рауз може да е забелязал и двамата, но не е дал признак за това. Дани ги забелязал и поддържал добра дистанция.

Рауз помолил на рецепцията да му поръчат кола под наем за седем часа на следващата сутрин. Много по-късно Дани направил същото. Рауз помолил също за карта на острова и обсъдил с администратора най-добрия маршрут до Троодос.

В последния пасаж на доклада Дани пишеше, че щял да напусне хотела в пет часа, да паркира на място, откъдето може да се наблюдава единственият път, излизащ от автомобилния паркинг, и да чака, докато Рауз не се появи. Той не знаеше дали либийският резидент ще следва Рауз по целия път или само ще отбележи неговото заминаване. Той, Дани, щял да се държи колкото се може по-близо и да се обади до рецепцията на хотела, щом Рауз спре някъде и в случай, че намери обществен телефон. Щял да помоли да го свържат с мистър Мелдръм.

Маккрийди се върна във фоайето и се свърза по един от телефоните с британското посолство. Минути по-късно той говореше с шефа на местния филиал на СИС — важен пост, имайки предвид британските бази в Кипър и близостта на Ливан, Сирия, Израел и палестинските твърдини оттатък морето. Маккрийди познаваше своя колега от службата в Лондон и скоро получи това, което искаше — кола без опознавателни знаци с шофьор, който говори добре гръцки. До един час тя щеше да пристигне.

Телефонното обаждане за мистър Мелдръм дойде в два и десет. Маккрийди взе слушалката от ръката на администратора. Отново използваха приетите обръщения.

— Здравей, скъпо момче, как си? Радвам се отново да те чуя.

— Здравей, чичо. Леля и аз спряхме за обяд в един чудесен хотел високо в планината близо до село Педхоулас. Казва се Аполония. Мисля, че можем да останем тук, толкова е хубаво. С колата се случи малък проблем на края на пътя, ето защо я оставих в един гараж, собственост на мистър Деметриу.

— Не са тревожи. Как са маслините?

— Тук горе няма маслини, чичо. Има ябълкови и черешови градини. Маслините могат да растат само долу в равнината.

Маккрийди сложи обратно телефонната слушалка и се запъти към мъжката тоалетна. Бил го последва. Те изчакаха, докато единственият друг посетител не напусна, провериха кабинките и едва тогава заговориха.

— Добре ли е Дани, шефе?

— Сигурно. Проследил е Рауз до един хотел, намиращ се високо в планината. Изглежда Рауз се е нанесъл в него. Дани ще ни чака в селото в гаража на някой си Деметриу. Либийският агент, оня с мургавата кожа, останал тук, доволен очевидно, че Рауз ще отиде там, където се очаква, да отиде.

— Колата ще пристигне скоро. Искам да вземеш твоето куфарче и да излезеш. Чакай ни на пътя, на половин миля оттук.

Тридесет минути по-късно колата на Мелдръм наистина се появи — форд орион с няколко вдлъбнатини, единствените истински белези на необозначена кола в Кипър. Шофьорът бе буден млад служител от филиала на СИС в Никозия. Името му беше Берти Маркс и говореше добре гръцки. Взеха Бил, който ги чакаше под сянката на едно дърво край пътя, и се отправиха към планината в югозападна посока. Пътуваха дълго. Здрачи се преди да влязат в живописното село Педхоулас, център на черешовото производство в Троодос.

Дани ги очакваше в едно кафене срещу гаража. Бедният мистър Деметриу още не бе поправил наетата кола — когато я повреди умишлено, Дани смяташе, че ремонтът няма да отнеме повече от половин ден.

Той посочи към хотел „Аполония“ и двамата с Бил огледаха в спускащия се мрак околностите с професионално око. Те се спряха на планинския склон от другата страна на долината срещу разкошната тераса на хотела, вдигнаха куфарчетата и потънаха безшумно в черешовите градини. Единият от тях взе портативната радиостанция, която Маркс донесе от Никозия. Другата щеше да остане при Маккрийди. Двамата с шофьора намериха по-малка и по-непретенциозна таверна в селото и отседнаха в нея.

 

 

Рауз пристигна от хотела на летището по време на обяд, след едно спокойно и приятно шофиране. Той допускаше, че пазачите от САС са го проследили и искрено се надяваше да е така.

Предишната вечер в Малта той нарочно се залиса по митническите и паспортните формалности. Всички останали пътници преминаха през тях преди него. Единствено бледият младеж от либийската Мухабарат остана назад. Именно тогава той разбра, че Хаким Ал-Мансур е наредил да го следят. Не се огледа в сградата на летището за сержантите от САС, надявайки се те да останат настрана.

Агентът от Триполи не се качи на самолета за Никозия, ето защо той предположи, че там ще го очаква друг. Предположението му се сбъдна. Рауз се държа съвсем естествено и спа добре. Видя как либиецът го остави да продължи по пътя, излизащ от летищния комплекс в Никозия, и се надяваше, че има човек на САС, който се движи след него. Имаше достатъчно време, но нито веднъж не се огледа, нито спря, за да осъществи контакт. Можеше да има друг либиец, пуснат подир него в планините.

В „Аполония“ имаше една свободна стая, която той зае. Може би Ал-Мансур бе уредил да е свободна, но можеше либиецът и да няма пръст в тази работа. Стаята бе приятна, със зашеметяващ изглед към хълма над долината, покрит със започващи да цъфтят черешови дръвчета.

Той обядва леко, но достатъчно с агнешко на фурна, подкрепено от леко червено вино Омходос и пресни плодове за десерт. Хотелът представляваше стара таверна, подновена и модернизирана с допълнителни пристройки като издаваща се тераса, закрепена с помощта на пилони над долината; масите бяха раздалечени една от друга под сенници на райета. Дори да имаше други, отседнали в хотела, малко се бяха появили за обяд. Един самотен възрастен мъж, седнал на ъглова маса, който се обръщаше към келнера, мънкайки на английски, и няколко двойки, които бяха чисти кипърци, дошли може би просто да се наобядват. Една много привлекателна млада жена напускаше терасата, когато той се появи на нея. Рауз се обърна да я огледа в гръб; ослепителната й хубост сигурно караше много мъже да се обръщат след нея. Пшениченозлатистата й дълга коса навеждаше на мисълта, че тя едва ли е от Кипър. Той забеляза как и тримата келнери я съпроводиха с любезности на излизане от ресторанта, преди един от тях да се появи до неговата маса.

След обяда се върна в стаята си и легна, за да подремне. Ако намекът на Ал-Мансур означаваше, че той вече е влязъл в играта, той не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да наблюдава. Бе сторил това, което го посъветваха. Следващият ход, ако имаше такъв, трябваше да дойде от либийската страна. Само се надяваше, че неговите хора се намират някъде наблизо, готови да се притекат на помощ, в случай, че играта загрубее.

 

 

Когато се разбуди от дрямката, неговите пазачи вече бяха на своето място. Двамата сержанти откриха малка каменна колиба сред черешовите дървета, намиращи се на планинския склон срещу терасата на хотела. Внимателното преместване на един от камъните от стената, обърната към долината, им даде удобна пролука, от която можеха да наблюдават хотела от разстояние седемстотин ярда. Техният мощен армейски бинокъл приближаваше терасата на разстояние, което изглеждаше не повече от двадесет фута.

Мракът се сгъстяваше, когато те се обадиха на Маккрийди и го упътиха как да се приближи до тяхното скривалище откъм другата страна на планината. Маркс излезе с колата от Педхоулас, и пое според техните инструкции по една пътека, докато не видяха Дани, който ги очакваше по техния път.

Напускайки колата, Маккрийди последва Дани по планинската извивка, докато не потънаха в черешовата градина и не се добраха до колибата, без да бъдат забелязани от отсрещната страна. Бил подаде на Маккрийди своя бинокъл за нощно виждане.

Терасата бе вече осветена с пръстен от цветни лампи, разположени по продължението й. На всички маси имаше свещи, поставени във високи свещници.

— Утре ще се нуждаем от облекло на кипърски селяни, шефе — промърмори Дани. — Не можем да се движим наоколо, облечени в тия дрехи.

Маккрийди си напомни да изпрати Маркс сутринта до едно село няколко мили по-нататък, за да купи от брезентовите панталони и рубашки, които бяха забелязали да носят селскостопанските работници. Едва ли някой щеше да ги безпокои в колибата; за късмет през май бе твърде късно да се пръска цветът и твърде рано да се берат черешите. Колибата бе съвсем запусната, а покривът й полусрутен. Навсякъде имаше прах; няколко мотики и кирки със счупени дръжки стояха опрени до една от стените. За сержантите от САС, които бяха лежали в продължение на седмици сред калищата по хълмовете на Ълстър, тя изглеждаше като хотел с четири звезди.

— Здравей — промърмори Бил, който бе взел обратно бинокъла, — сочно парче. — Подаде бинокъла на Маккрийди.

Някаква млада жена бе излязла на терасата от вътрешността на хотела. Един сияещ келнер я съпровождаше до масата. Тя носеше семпла, но елегантна бяла дреха, покриваща златистия загар на кожата. Русата й коса падаше на раменете. Седна и явно поръча нещо за пиене.

— Не си отвличайте вниманието — промърмори Маккрийди. — Къде е Рауз?

Сержантите се ухилиха.

— О, да, Рауз. Една редица от прозорци над терасата. Третия прозорец вдясно.

Маккрийди фокусира бинокъла. По никой от прозорците нямаше спуснати завеси. В някои от стаите светеше. Маккрийди забеляза една гола фигура с кърпа около кръста да се появява от банята и да пресича спалнята. Това бе Рауз. Дотук всичко добре. Но никое от лошите момчета не се бе показало. Други двама гости заеха своите места на терасата; закръглен левантийски бизнесмен с проблясващи пръстени по двете си ръце и един възрастен мъж, който седна в единия ъгъл на терасата и започна да разглежда листа с менюто. Маккрийди въздъхна. Животът му бе включвал ужасно много висене пред наблюдаваните обекти и той все още мразеше това. Върна обратно бинокъла и погледна часовника си. Седем и петнадесет. Щеше да остане още два часа, преди да се върне с Маркс в селото за вечеря. Сержантите щяха да продължат с наблюдението през нощта. В това те бяха най-добри — както и в уменията да прилагат физическо насилие.

 

 

Рауз се облече и погледна часовника. Седем и двадесет. Той заключи стаята и слезе на терасата, за да пийне нещо преди вечеря. Оттатък терасата слънцето се бе скрило зад планините, оставяйки далечния край на долината потопен в гъст мрак, докато силуетът на хълмовете блестеше, огрян от слънчевата светлина.

На терасата се бяха разположили трима души: един пълен мъж със средиземноморска външност, възрастният мъж с неправдоподобно черната коса и жената. Тя седеше с гръб към Рауз, гледайки хълмовете оттатък долината. Един келнер се приближи. Рауз кимна към масата, намираща се до балюстрадата на терасата, в съседство с тази на жената. Келнерът се ухили и се разбърза да го отведе до нея. Рауз поръча узо и гарафа с местна минерална вода.

Щом той се настани на масата, тя се извърна настрана. Той кимна и промърмори:

— Добър вечер.

Тя кимна в отговор и продължи да гледа към смрачаващата се долина.

Узото пристигна. Той също погледна към долината. Изчака малко и каза:

— Ще ми разрешите ли да вдигна тост?

Тя се сепна.

— Тост?

Той посочи с чашата към забулените в сянка планински възвишения наоколо и пламтящия в оранжево залез зад тях.

— За тишината. И за вълнуващата красота.

Тя се усмихна с половин уста.

— За тишината — каза и отпи от сухото си бяло вино.

Келнерът донесе две менюта. Двамата започнаха да ги разглеждат. Тя си поръча планинска пъстърва.

— Едва ли мога да поискам нещо по-добро от това. Същото за мен, ако обичате — поръча Рауз. Келнерът се обърна и потегли. — Сама ли вечеряте? — попита той тихо жената, след като мъжът се отдалечи.

— Да — изгледа го тя предпазливо.

— Също и аз — рече той. — И това ме безпокои, защото съм човек, който се бои от Бога.

Тя сви вежди в недоумение.

— Какво общо има Бог с това?

Той разбра, че произношението й не е британско. Изговаряше думите дрезгаво и носово; може би беше американка. Посочи към планините оттатък долината.

— Гледката, спокойствието, хълмовете, залязващото слънце, вечерта. Той е създал всичко това, но сигурно не за да вечеряме самотни.

Тя се засмя. Белите й зъби проблеснаха на фона на златистия тен на лицето. Опитай се да ги накараш да се смеят, го съветваше навремето баща му; те всички обичат да ги забавляват.

— Мога ли да ви правя компания? Само за вечеря?

— Защо не? Само за вечеря.

Той взе своята чаша и се премести срещу нея.

— Том Рауз — представи се.

— Моника Браун — отвърна тя.

Двамата поеха обичайния банален разговор. Той обясни, че е писател, написал един роман, който постигнал умерен успех и че в момента извършва проучване за следващата си книга, отнасяща се до политиката в Източното Средиземноморие и Близкия изток. Решил да приключи своето пътешествие с кратка почивка в този хотел, препоръчан му от един приятел, заради добрата храна и спокойствието.

— А вие? — попита накрая.

— Нищо особено. Аз отглеждам коне. Бях в района, за да купя три чистокръвни жребеца. Много време минава, докато се издадат документите за товаренето на един кораб. Ето защо… — тя сви рамене. — Просто убивам времето. Помислих си, че тук ще е по-приятно, отколкото край задушното пристанище.

— Жребци? В Кипър? — учуди се той.

— Не. В Сирия. На търга на едногодишни животни в Хама. Чистокръвни арабски. Знаете ли, че всички състезателни коне в Британия произхождат от три арабски коня?

— Само от три? Не, не знаех.

Тя говореше с възторг за своите коне. Той научи, че е омъжена за много по-възрастния майор Ерик Браун и че заедно притежават конюшня за развъждане на расови коне в Ашфорд. Тя била родом от Кентъки, откъдето придобила знанията си за расовите животни и за конните надбягвания.

Той се сещаше смътно за Ашфорд — малък град в Кент, намиращ се на пътя от Лондон за Дувър.

Донесоха пъстървата, вкусно опечена на скара върху мангал с дървени въглища. Тя бе сервирана с местно сухо бяло вино от долината Маратхаса. Вътре в хотела, от другата страна на вратата, водеща към терасата, група от трима мъже бе влязла в бара.

— Колко време ще трябва да чакате? — попита Рауз. — За жребците?

— Надявам се, че всеки момент ще пристигнат. Вече се тревожа. Може би трябваше да остана с тях в Сирия. Те са изключително своенравни. Но моят корабен агент тук е много добър. Ще ми позвъни, когато пристигнат, за да ги натоваря лично.

Мъжете в бара свършиха уискито си и бяха заведени до една маса на терасата. Рауз долови техния акцент. Той поднесе спокойно към устата си парче пъстърва.

— Кажи на твоя човек да донесе още едно от същото — каза единият от мъжете.

 

 

От другата страна на долината Дани се обади тихо:

— Шефе…

Маккрийди скочи на крака и се приближи към малкия отвор на каменната стена. Дани му подаде бинокъла, отдръпвайки се назад. Маккрийди нагласи фокуса и изпусна една дълга въздишка.

— Бинго — каза той. Върна обратно бинокъла. — Продължи да гледаш, аз се връщам обратно с Маркс, за да наблюдавам пред хотела. Бил, ела с мене.

Толкова се бе стъмнило от тази страна на планинския склон, че те можеха да вървят до мястото, където колата все още ги чакаше, без страх, че ще бъдат забелязани от отсрещната страна.

 

 

На терасата Рауз концентрира вниманието си изцяло върху Моника Браун. Един бърз поглед му бе разкрил всичко, което искаше да знае. Двама от ирландците не бе виждал никога преди това. Третият и очевидно лидерът на групата, бе Кевин Махони.

Рауз и Моника Браун се отказаха от десерта и си поръчаха кафе. Заедно с него им сервираха малки лепкави бонбони. Моника поклати глава.

— Не е добре за фигурата, въобще не е добре — изпъшка тя.

— Едва ли нещо може да навреди на вашата фигура. Тя е великолепна — изрече галантно Рауз.

Тя се засмя на комплимента, но не без удоволствие. Наклони се напред. На светлината на свещта Рауз хвърли бърз поглед към зашеметяващата вдлъбнатина между сочните й гърди.

— Познавате ли онези мъже? — попита тя настойчиво.

— Не, никога не съм ги виждал преди — каза Рауз.

— Единият от тях дълго време ви гледа втренчено.

На Рауз не му се искаше да се обръща, за да ги погледне, но след тази забележка щеше да бъде подозрително, ако не го стори. Тъмното привлекателно лице на Кевин Махони бе обърнато към него. Когато се извърна, Махони не си направи труда да погледне настрана. Очите им се срещнаха. Рауз познаваше този поглед. Озадаченост. Неловкост. Сякаш погледа на някой, който мисли, че е виждал човека пред себе си някъде, но не може да се сети къде. Рауз се обърна отново.

— Не. Напълно непознати.

— Тогава те са твърде невъзпитани непознати.

— Можете ли да разпознаете този акцент? — попита Рауз.

— Ирландски — каза тя. — Северна Ирландия.

— Откъде сте се научила да разпознавате ирландското произношение? — попита той.

— От конните надбягвания, разбира се. В този спорт е пълно с ирландци. Беше чудесно, Том, но ще ви помоля да ме извините. Отивам да си лягам.

Тя се изправи. Рауз я последва. Мимолетното му вълнение се бе уталожило.

— Съгласен съм — каза той. — Беше чудесна вечеря. Надявам се, че отново ще имаме възможност да седнем на една маса.

Ослуша се за някакъв намек от нейна страна, но такъв не се появи — нито с дума, нито с жест. Тя бе зряла жена, прехвърлила тридесетте, при това съвсем не глупава. Ако го искаше, щеше да го подскаже по някакъв начин. Ако не, глупаво бе да се опитва да разваля нещата.

Тя му се усмихна лъчезарно и се понесе към входа на терасата. Рауз си поръча още едно кафе, обърна се с гръб към ирландското трио и се загледа към тъмните възвишения. Скоро ги чу как се връщат в бара и засядат отново на тяхното си уиски.

— Казах ви, че това е очарователно място — изрече един дълбок, модулиран глас зад него.

Хаким Ал-Мансур, облечен елегантно както винаги, седна на свободния стол и направи жест с ръка да му донесат кафе. От другата страна на долината Дани свали бинокъла и се свърза незабавно по радиостанцията. В ориона, паркиран на пътя встрани от главния вход на „Аполония“, Маккрийди изслуша съобщението. Не бе забелязал либиецът да влиза в хотела, но той можеше да се намира там от часове.

— Продължавай да ме информираш — нареди той на Дани.

 

 

— Наистина ми казахте, мистър Азис — кимна спокойно Рауз. — И мястото е очарователно. Но ако искахте да говорите с мене, защо ме изгонихте от Либия?

— О, моля ви, не ви изгоних — изговори провлечено Ал-Мансур. — Просто отклонихме влизането ви в страната. В действителност причината бе, че исках да говоря с вас насаме. Дори в моята родина съществуват формалности, необходимост да се записват разговорите, да се задоволява любопитството на началниците. Тук… нищо, освен тишина и спокойствие.

И удобството, помисли си Рауз, да го ликвидират и да оставят кипърските власти да се занимават с тялото му.

— И така — продължи гласно, — трябва да ви благодаря за вашата любезност да ми окажете съдействие в моето проучване.

Хаким Ал-Мансур се засмя тихо.

— Мисля, че времето за тези изключителни глупости свърши, мистър Рауз. Вижте, преди едни… животни… да сложат край на неговите мъки, вашият бивш приятел хер Клайст бе твърде разговорчив.

Рауз се извърна към него с поглед, пълен с горчивина и гняв.

— Във вестниците пишеше, че той е бил убит от наркомафията, като отмъщение за това, което им бе сторил навремето…

— Уви, не. Хората, които свършиха това, наистина търгуват с наркотици. Но основното им занимание е да поставят бомби на обществени места, главно в Британия.

— Но защо? Защо тези проклети ирландци са се интересували от Улрих?

— Те не се интересуваха от него, скъпи Рауз. Те искаха да разберат за какво сте отишъл в действителност в Хамбург и мислеха, че вашият приятел може би знае нещо. Или поне подозира. И той наистина подозираше. Изглеждаше убеден, че вашите извъртания за измислените американски терористи прикриват съвсем други цели. Тази информация, комбинирана с други съобщения, получени от Виена, ме накара да си мисля, че разговорът с вас може да се окаже интересен. Надявам се това да е така, мистър Рауз; искрено се надявам на това заради вас. А сега дойде времето да поговорим. Но не тук.

Двама мъже се появиха зад Рауз. Те бяха едри и мургави.

— Мисля, че трябва да се поразходим малко — почти заповяда Ал-Мансур.

— Да не би тази разходка да е от онези, от които хората не се завръщат? — попита Рауз.

Хаким Ал-Мансур се изправи.

— Зависи дали ще можете да отговорите задоволително на няколко прости въпроса — изрече сериозно той.

 

 

Маккрийди, предупреден от Дани, очакваше колата, когато тя се появи от портала на „Аполония“ и излезе на пътя. Той видя как колата на либийците, в която се намираше Рауз, седнал отзад между две горили, завива и се отдалечава от хотела.

— Ще ги последваме ли, шефе? — попита Бил от задната седалка на ориона.

— Не — отряза Маккрийди. Да се опитат да ги проследят със загасени фарове, щеше да бъде самоубийство по тези остри завои. А ако пуснеха предните фарове, биха сложили край на играта. Ал-Мансур бе избрал добре терена. — Ако той се върне, ще ни каже какво е станало. Ако не се върне… Е, добре, поне влезе в играта. Сега неговата легенда ще бъде внимателно проверена. До сутринта ще разберем дали са налапали въдицата или са се усетили. Между другото, Бил, можеш ли да влезеш незабелязано в този хотел?

Бил го погледна, сякаш му бе нанесена смъртна обида.

— Пъхни това под вратата на неговата стая — каза Маккрийди и подаде на сержанта една туристическа брошура.

 

 

Пътуването продължи един час. Рауз се насилваше да не гледа назад. Но на два пъти, след като либийският шофьор бе успявал да се справи с трудни завои, той имаше възможност да хвърли един поглед към пътя, по който идваха. След тях не се виждаха фаровете на друга кола. На два пъти шофьорът отбиваше встрани от пътя, загасяше светлините и изчакваше в продължение на пет минути. Никой не мина покрай тях.

Малко преди полунощ пристигнаха пред една вила, явно притежавана от състоятелни хора, и влязоха през портал от ковано желязо. Рауз бе свален от колата и избутан през вратата, отворена от друг либиец с развито телосложение. Заедно с Ал-Мансур либийците ставаха петима. Твърде тежка компания.

Имаше още един мъж, очакващ ги в големия салон, в който го избутаха — грубо скроен от природата мъж, наближаващ петдесетте, с квадратна челюст, отпуснат корем, брутално лице и големи червени ръце. Не приличаше на либиец. Всъщност Рауз лесно го разпозна, но не се издаде. Лицето му се намираше в колекцията от снимки на Маккрийди и му бе представено като човек, когото някой ден може да види, ако се съгласи да се потопи в света на тероризма и на Близкия изток.

Франк Терпил беше ренегат от ЦРУ, уволнен от Управлението през 1971 година. Скоро след това той се отдаде на своето истинско призвание, което му носеше големи доходи — да доставя съоръжения за мъчения, оръжия за терористични операции и експертни съвети на режима на Иди Амин в Уганда. Когато угандийското изчадие бе свалено от власт и неговото Държавно бюро за разследване разтурено, той бе представен на Муамар Кадафи. Оттогава Терпил, понякога в сътрудничество с един друг ренегат, Едуин Уилсън, се бе специализирал в доставянето на богат асортимент от оръжие и технологии за най-радикалните терористични групи в Близкия изток, оставайки в същото време верен слуга на либийския диктатор.

Въпреки че бяха изминали петнадесет години, откакто той бе изхвърлен от общността на западните разузнавателни служби, в Либия все още го приемаха като американския експерт. Това му помагаше да прикрие факта, че през последните години той бе изгубил напълно представа за живота на Запад.

Наредиха на Рауз да седне на един стол в средата на стаята. Мебелите бяха в калъфи, по които сивееше равен слой прах. Очевидно вилата се притежаваше от заможно семейство, което я посещаваше по време на отпуските и я държеше заключена през зимата. Либийците просто се бяха настанили в нея за тази вечер, поради което и не си направиха труда да слагат на Рауз превръзка на очите.

Ал-Мансур свали една покривка и се намести претенциозно в представителен стол с висока облегалка. Една крушка висеше над Рауз. Либиецът кимна на Терпил и той се приближи тромаво.

— О’кей, момче, нека да започваме. Казват, че си обикалял в Европа, за да търсиш оръжия. Много специални оръжия. Какви, по дяволите, са истинските ти намерения?

— Правя проучване за нов роман. Опитах се да обясня това хиляда пъти. Става въпрос за роман. Такава е моята професия, такива са моите занимания. Пиша детективски романи. За войници, шпиони, терористи — измислени терористи.

Терпил го удари веднъж странично по лицето, не особено силно, но достатъчно, за да даде да се разбере, че ще последват още и много по-тежки удари.

— Престани да говориш глупости — изрече той, без да влага ненавист в думите си. — Ще изтръгна истината независимо от всичко, по един или по друг начин. Можем да го направим и безболезнено — за мене е все едно. За кого работиш?

Рауз започна да разправя историята бавно, както бе инструктиран, понякога припомняйки си фактите точно, понякога проявявайки колебание относно една или друга подробност.

— В кое списание?

— „Солджър ъф Форчън“.

— Кой брой?

— От април… май, миналата година. Всъщност да, от май, не от април.

— Какво пишеше в обявата?

— НУЖДАЕМ СЕ ОТ ОРЪЖЕЕН ЕКСПЕРТ, ЖИВЕЕЩ В ЕВРОПА, ЗА ВЪЗЛАГАНЕ НА ИНТЕРЕСНА ЗАДАЧА… нещо от този сорт. Имаше пощенска кутия.

— Глупости. Получавам това списание всеки месец. Не съм виждал такава обява.

— Имаше. Може да проверите.

— О, той ще провери — промърмори Ал-Мансур от ъгъла на стаята. Той си водеше записки в един бележник с тънък златен химикал.

Рауз знаеше, че Терпил блъфира. Такава обява имаше по страниците на „Солджър ъф Форчън“. Маккрийди я бе открил и с помощта на няколко телефонни разговора със своите приятели от ЦРУ и ФБР бе обезпечил, или поне така Рауз ревностно се надяваше, да прикрият подателя на обявата, който може да отрече, че някога е получавал отговор от мистър Томас Рауз от Англия.

— Значи, ти им писа.

— Да. Писах им открито. Пратих им моя адрес. Осведомих ги за моя опит и областите, в които можех да им бъда полезен. Дадох им указания как да се свържат с мене, ако желаят да ми отговорят.

— Които бяха?…

— Малка обява в лондонския „Дейли Телеграф“. — Той цитира нейното съдържание. Запомнил го бе наизуст.

— Обявата появи ли се? Те осъществиха ли контакта?

— Да.

— На коя дата?

Рауз каза датата. Предишният октомври. Маккрийди бе открил и тази обява. Тя бе избрана напосоки, една съвсем оригинална малка обява от някакъв невинен британски гражданин, но затова пък с текст, който подхождаше. Редакцията на вестника се съгласи да подправи данните, за да покаже, че подателят е американец, който е платил за съобщението в брой.

Разпитът продължаваше. Рауз разказа за телефонното обаждане, което бе получил от Америка, след като публикувал на свой ред обява в „Дъ Ню Йорк Таймс“. (Това също бе открито след внимателно преглеждане, продължило часове — действителна обява с британски телефонен номер под нея. Личният телефонен номер на Рауз бе сменен, за да съответства на него.)

— Защо използвахте този обиколен начин за осъществяване на контакт?

— Нуждаех се от дискретност, в случай че подателят на оригиналната обява се окаже някой луд. Сметнах също така, че моята потайност може да го впечатли.

— И направи ли му впечатление?

— Очевидно. Техният представител каза, че им е допаднала. Уредиха среща.

Кога? Миналия ноември. Къде? В хотел „Жорж Цинк“ в Париж. Как изглеждаше той?

— Млад, добре облечен, с хубаво произношение. Не бе регистриран в хотела. Направих проверка. Представи се като Галвин Полард. Със сигурност фалшиво име. Изглеждаше като юпи.

— Като какво?

— Млад, действащ в името на успеха професионалист — изговори провлачено Ал-Мансур. — Започваш да губиш представа за живота оттатък.

Терпил почервеня. Разбира се, срещал бе някъде този термин, но го бе забравил. Какво каза той? Той спомена, че представлява група от ултрарадикално мислещи хора, които са отвратени и уморени от Рейгъновата администрация, от неговата омраза към Съветите и към Третия свят и особено от използването на американски самолети и пари на данъкоплатците, за да се хвърлят бомби върху невинни жени и деца в Триполи.

— И той ти показа списък с това, което търсеше?

— Да.

— Този списък?

Рауз погледна бегло към листа. Беше копие от списъка, който бе показал на Карягин във Виена. Руснакът сигурно притежаваше изключителна памет.

— Да.

— Но това са Клейморски мини, за Бога! Semtex-H. Чанти със скрити бомби. Всички те се произвеждат по най-съвременна технология. Какво, по дяволите, искаха да правят с всичко това.

— Каза, че неговите хора искат да нанесат удар. Истински удар. Спомена за Белия дом. И за Сената. Изглеждаше голям мераклия за Сената.

След това се остави да измъкнат подробности за паричната страна на въпроса. Сметката в Кредитенанщалт в Аахен с половин милион долара в нея. (Благодарение на Маккрийди, там наистина имаше такава сметка, датирана обратно за съответния период. Знаеха, че банковата тайна не се пази толкова стриктно. Либийците биха могли да проверят сметката, ако искаха да сторят това.)

— За каква сума се включи?

— Предлагаха двадесет процента комисионна. Сто хиляди долара.

— Дреболия.

— Но не и за мене.

— Нали пишеш детективски романи.

— Те не се продават толкова добре. Като оставим настрана отзивите от издателя. Исках да спечеля някой и друг боб.

— Боб?

— Шилинги — промърмори Ал-Мансур. — Британският израз за зелено.

В четири часа сутринта Терпил и Ал-Мансур прекратиха разпита и отидоха да се съвещават. Проведоха разговора в една съседна стая.

— Може ли наистина да има радикална група в Щатите, готова да извърши терористична акция в Белия дом или в Сената? — попита Ал-Мансур.

— Сигурно — каза плещестият американец, който мразеше своята страна. — В държава с такива размери могат да се намерят всякакви чудаци. Господи, една Клейморска мина в чанта, оставена на поляната пред Белия дом. Можеш ли да си го представиш?

Ал-Мансур си го представяше. Клейморската мина е едно от най-унищожителните осколочни взривни устройства, което някога е било изобретявано. Оформена като диск, тя подскача нагоре, когато избухне, след което изстрелва хиляди сачмени лагери на нивото на човешки ръст. Една от тези летящи осколки може да премине през стотици човешки същества. Взривена в сградата на някоя железопътна гара, тя ще остави малко живи от хилядите пътници, намиращи се там. По тази причина продажбата на тези мини е строго забранена от американците. Но винаги могат да се намерят аналози…

В четири и половина двамата се върнаха в салона. Макар Рауз да не го знаеше, съдбата бе благосклонна към него тази вечер. Ал-Мансур трябваше да представи без повече да отлага нещо на своя Ръководител, за да задоволи неговото настойчиво желание за отмъщение срещу Америка; на Терпил му бе необходимо да докаже на своите господари, че все още той е човекът, от когото се нуждаят за съвет относно Америка и Запада. В края на краищата двамата повярваха на тази история по причината, поради която много хора вярват в нещо — защото много им се иска да е така.

— Свободен сте, мистър Рауз — изрече Ал-Мансур благо. — Ще направим проверка, разбира се, и ще поддържаме връзка с вас. Останете в „Аполония“, докато аз или някой друг, изпратен от мене, не ви се обади.

Двете горили, които го доведоха, го върнаха обратно с колата и го оставиха пред вратата на хотела, преди да изчезнат. Когато влезе в своята стая, той включи осветлението, тъй като изгряващото слънце все още не бе разпръснало мрака в апартаментите със западно изложение. От другата страна на долината Бил, който беше дежурен, включи портативната радиостанция и събуди Маккрийди в неговия хотел в Педхоулас.

Рауз се наведе да вземе нещо, подаващо се изпод килима в стаята. Беше рекламна брошура, канеща гостите да посетят историческия манастир Кикко и да почетат златната икона на Девата. Отстрани бе написано с молив: 10 преди обед.

Рауз нави часовника да звънне след три часа.

— Надзирателят Маккрийди — промърмори той и се унесе.