Фредерик Форсайт
Измамникът (23)

2.

Въпреки пукота от двата изстрела в градината, в резиденцията не последва никаква реакция. В този час там имаше само двама души.

Джеферсън беше на долния етаж, приготвяйки плодов пунш за вечерята — лейди Мобърли минаваше за пълна въздържателка — и по-късно щеше да заяви, че шумът от шейкъра е изпълвал цялата кухня и че той трябва да е бил включен, когато навън са ехтели изстрелите.

Адютантът на управителя беше лейтенант Джереми Хейвърсток, голобрад млад офицер, служил в Кралската конна гвардия. Той се намираше в своята стая в другия край на резиденцията и беше затворил прозорците и пуснал докрай климатичната инсталация. По-късно той също щеше да каже, че е слушал музика по радио „Насау“. Той също не чу нищо.

Когато Джеферсън излезе в градината, за да се консултира със сър Марстън относно начина на приготвяне на агнешките котлети, убиецът вече се бе измъкнал през стоманената врата и избягал. Джеферсън стигна до горната част на стълбите, водещи надолу към градината, и видя своя господар проснат по гръб с широко разперени ръце, тъй като вторият куршум го бе изхвърлил назад. Тъмното петно, образувано в предната част на тъмносинята риза, продължаваше да нараства.

В първия момент Джеферсън си помисли, че господарят му е припаднал и хукна надолу, за да му помогне. Когато видя ясно дупката на гърдите, той се отдръпна назад, не вярвайки на очите си, и хукна отново обхванат от паника, за да доведе лейтенант Хейвърсток. Младият офицер пристигна няколко секунди по-късно все още по шорти.

Хейвърсток не изпадна в паника. Той огледа тялото без да го докосва, установи, че сър Марстън е наистина мъртъв и седна на стола на бившия губернатор, за да обмисли какво да предприеме.

Един от някогашните командири на младши офицер Хейвърсток бе писал за него: Добре възпитан, но не особено интелигентен, сякаш той бе кавалерийски кон, а не кавалерийски офицер. Но такива са приоритетите в кавалерията; добрият кон е незаменим, за разлика от младшия офицер.

Хейвърсток седеше на няколко фута от тялото и мислеше, докато Джеферсън гледаше ококорен от горната част на стълбите. Младшият офицер реши, че:

а) губернаторът е мъртъв;

б) някой го е застрелял и е избягал;

в) той трябва да докладва на по-висшестояща инстанция.

Проблемът се състоеше в това, че именно губернаторът беше най-високата инстанция. В този момент лейди Мобърли се завърна.

Джеферсън чу изскърцването на колелетата на представителната лимузина по предната алея, водеща към къщата, и се втурна през коридора, за да я посрещне. Начинът, по който поднесе новината, бе твърде разбираем, дори и да не бе много тактичен. Той я пресрещна в преддверието и каза:

— О, лейди, губернаторът застрелян. Той е мъртъв.

Лейди Мобърли забърза към верандата, за да види какво става и бе посрещната от лейтенант Хейвърсток, който се изкачваше по стълбите. Той я придружи до нейната спалня и се опита да я успокои. Тя изглеждаше по-скоро объркана, отколкото обхваната от мъка, сякаш се притесняваше за мерките, които Форин офис ще предприеме, за да съсипе кариерата на нейния съпруг.

След като й помогна да се разположи в леглото и да се успокои, лейтенант Хейвърсток изпрати Джеферсън да повика единствения доктор на острова, който се явяваше и единственият коронер за установяване на смъртни случаи на острова, както и главен инспектор Джоунс. Той инструктира загубилия ума и дума иконом да не съобщава нищо, а просто да помоли двамата мъже незабавно да се явят в резиденцията на губернатора.

Молбата му бе напразна. Бедният Джеферсън разправи за случилото се на главния инспектор Джоунс пред трима зяпнали от изненада полицаи и на доктор Карактакус Джоунс пред неговата икономка. Подобно на горски пожар новината започна да се разпространява още докато чичото и неговият племенник бързаха към резиденцията.

Докато ги нямаше, лейтенант Хейвърсток обмисляше как да изпрати съобщение до Лондон — Резиденцията никога не е била оборудвана с модерни и сигурни средства за комуникация. Никога не се е мислело, че това ще бъде необходимо. Като се изключи обикновената телефонна линия, съобщенията на губернатора бяха изпращани до Лондон винаги посредством снабдения с много по-модерни средства Британски върховен комисариат, намиращ се в Насау на Бахамите. За тази цел се използваше един остарял апарат С2. Той се намираше на една странична маса в личната канцелария на губернатора.

Всъщност той представляваше най-обикновен телекс от онзи познат на чуждестранните кореспонденти по целия свят тип, който ги хвърляше в ужас. Връзката с Насау се осъществяваше чрез изпращане на сигнал с обичайния код и получаване на потвърждение от отсрещната страна. След това телексът можеше да се превключи в режим на шифровъчно кодиране, посредством втори апарат, намиращ се до него. Всяко изпратено по този начин съобщение се декодираше автоматично в Насау.

Трудността се състоеше в това, че за да се задейства кодиращият апарат, някой трябваше да постави в него специални гофрирани дискове, различаващи се помежду си според датата на месеца. Тези дискове се държаха заключени в сейфа на губернатора. Неговата секретарка Миртл знаеше комбинацията на сейфа, но се намираше на гости на родителите си в Тортола на Виржинските острови. По време на нейното отсъствие губернаторът беше свикнал сам да изпраща своите съобщения. За разлика от тях двамата, Хейвърсток не знаеше комбинацията на сейфа.

В края на краищата Хейвърсток се обади на върховния комисариат в Насау по телефона и информира за случилото се устно. Двадесет минути по-късно твърде разтревоженият първи секретар се свърза с него за потвърждение, изслужа обяснението му и му нареди с отривист глас да запечата резиденцията и да задържи там положението, докато не пристигне подкрепление от Насау или от Лондон. След това първият секретар изпрати съвършено секретно кодирано съобщение до Форин офис в Лондон. Наближаваше шест часа вечерта и над Карибите се спускаше мрак. В Лондон бе единадесет вечерта и съобщението бе прието от дежурен офицер. Той незабавно се обади в дома на един старши служител от Карибския отдел, намиращ се в Чобам, и колелото се завъртя.

На Съншайн новината се разпространи в Порт Плейсанс за около два часа и по време на своето редовно вечерно включване в ефира един радиолюбител я предаде на свой приятел-ентусиаст във Вашингтон. Любителят от американската столица, воден от високия си патриотизъм, се обади на Асошиейтед прес, които проявиха съмнение, но в крайна сметка пуснаха официално съобщение, което започваше така:

Губернаторът на Британската зависима територия в Карибско море, известна като Барклейските острови, по всяка вероятност е бил застрелян от неизвестно лице тази вечер, по непотвърдени съобщения, идващи от малката група острови…

Съобщението, подписано от един дежурен заместник-редактор, който бе погледнал в голяма карта с увеличителна лупа, за да открие малкия остров, продължаваше с обяснения къде се намира и какво представлява островната група.

В Лондон Ройтер се запозна със съобщението на конкуриращата ги агенция и се опита да получи потвърждение от Форин офис в малките часове на новия ден. Малко преди зазоряване Форин офис призна, че са получили доклад със същата информация и че се предприемат необходимите мерки.

Необходимите мерки включваха вдигането от сън на значителен брой хора, разпръснати по своите домове в Лондон и извън него. Сателитите, свързани с Националната разузнавателна служба, отбелязаха наличието на интензивни радиосъобщения между Лондон и неговия Върховен комисариат в Насау и послушните апарати уведомиха за това Националната служба за сигурност във Форт Мийд. Оттам уведомиха ЦРУ, които без друго знаеха, защото бяха прочели бюлетина на Асошиейтед прес. Апаратура, струваща милиарди долари, се бе задействала три часа след като един радиолюбител със собственоръчно направена радиостанция предаде съобщението от барака, намираща се на склона на Спайглас хил, на своя приятел в Чеви Чейз.

В Лондон Форин офис сигнализира за случилото се вътрешното министерство, което, от своя страна, възложи на сър Питър Имбърт, комисар на столичната полиция, задачата да изпрати незабавно някой старши детектив. Комисарят събуди Саймън Кроушоу от отдела за специални операции, който се свърза с ръководителя на неговото подразделение за опасни криминални престъпления.

Ръководителят на подразделението се обади на носещата двадесет и четири часово дежурство в денонощието служба за резервите и попита:

— Кой е в списъка?

Дежурният сержант от службата за резервите в Ню Скотланд Ярд погледна своя списък. Малочислената служба има задължението да държи в готовност списък от стари детективи, които са свободни и при възникнали обстоятелства могат спешно да окажат своето съдействие на полицейските власти вън от столичния район. Първи в списъка е детективът, който може да се яви на разположение в срок от един час след полученото съобщение. Следващият е този, който ще се яви след шест часа, а третият поред има възможност да окаже своето съдействие след двадесет и четири часа.

— Групов началник Кредък, сър — докладва дежурният сержант. След това забеляза една бележка, прикрепена с кламер встрани от списъка. — Не, сър, съжалявам. Трябва да се яви да дава показания в Олд Бейли в единадесет часа сутринта.

— Кой е следващият? — изръмжа ръководителят на подразделението за опасни криминални престъпления от своя дом в Уест Дрейтън, близо до летище Хийтроу.

— Мистър Ханна, сър.

— Кой е неговият помощник?

— Уедъръл, сър.

— Помолете мистър Ханна да ми се обади вкъщи. Незабавно — допълни ръководителят.

Ето как в тази студена, мрачна декемврийска утрин, малко след четири часа телефонът, сложен на масичката край едно легло в Кройдън, звънна и събуди групов началник Дезмънд Ханна. Той изслуша указанието от службата за резервите и след това набра, както му бе наредено, телефонния номер в Уест Дрейтън.

— Бил? Дес Ханна. Какво има?

Той слуша в продължение на пет минути и след това попита:

— Бил, къде по дяволите се намира Съншайн?

 

 

На острова доктор Карактакус Джоунс извърши оглед на трупа и се произнесе за смъртта. Над градината се бе спуснал мрак и той работеше на светлината на фенерче. Едва ли можеше да стори нещо кой знае какво. Той бе лекар с обща практика, а не съдебен патолог. Грижеше се за здравословното състояние на островитяните по най-добрия възможен начин и разполагаше с малък хирургически кабинет за лекуване на рани и порязвания. Беше акуширал при раждането на повече бебета, отколкото можеше да си спомни и бе вадил десет пъти повече въдичарски куки. Като лекар той можеше да издаде смъртен акт, а като коронер — разрешение за погребение. Никога обаче не бе правил аутопсия на мъртъв губернатор и сега нямаше намерение да се занимава с това.

По-сериозните наранявания и болести, нуждаещи се от сложни операции, се изпращаха винаги в Насау, където имаше модерна болница, съоръжена с всички по-мощни средства за операции и аутопсии. Той дори не разполагаше с морга.

Щом докторът свърши с огледа, лейтенант Хейвърсток се върна от кабинета на губернатора.

— Нашите хора от Насау казват, че ще бъде изпратен старши офицер от Скотланд Ярд — заяви той. — Дотогава трябва да запазим всичко така, както си е.

Главен инспектор Джоунс бе поставил на пост един полицай на предната врата, за да държи настрана любопитните, чиито лица вече започваха да се появяват пред резиденцията. Той бе пребродил градината и открил стоманената врата, през която очевидно бе влязъл и излязъл убиецът. Тя бе оставена затворена от напускащия престъпник, ето защо Хейвърсток не й бе обърнал внимание. Той незабавно сложи на пост втори полицай пред вратата и му нареди да не допуска никого близо до нея. Можеше да има оставени отпечатъци, които щяха да бъдат от полза за човека от Скотланд Ярд.

Оставен в мрака навън, полицаят седна на земята, опря гръб на стената и незабавно заспа.

Вътре в градината главен инспектор Джоунс заяви:

— Нищо не бива да се пипа до сутринта. Тялото не бива да се мести.

— Не ставай глупав, момче — каза чичо му. — Дотогава ще се разложи. Вече е започнало.

Беше прав. Заради горещината в Карибите, телата обикновено се заравят не по-късно от двадесет и четири часа. Алтернативата е неописуема. Пълчища от мухи вече бръмчаха над гърдите и очите на мъртвия губернатор. Тримата обсъдиха проблема. Джеферсън се грижеше за лейди Мобърли.

— Трябва да го прехвърлим в хладилния склад — каза накрая доктор Джоунс. — Нищо друго не остава.

Трябваше да се съгласят, че е прав. Хладилният склад, захранван от градския генератор, се намираше долу край пристанището. Хейвърсток хвана мъртвеца за раменете, а главен инспектор Джоунс за краката. С известно затруднение те си проправиха път с неподвижното отпуснато тяло нагоре по стълбите, след това минаха през всекидневната и край канцеларията и излязоха в преддверието. Лейди Мобърли подаде глава от вратата на спалнята, хвърли един поглед над перилата, докато изнасяха нейния бивш съпруг от преддверието, започна да охка и отново се оттегли.

В преддверието те се сетиха, че не биха могли да носят сър Марстън по целия път до пристанището. Помислиха за момент за багажника на ягуара, но се отказаха, защото бе твърде малък и защото не бе особено прилично.

Полицейският ленд роувър разреши затруднението. Направиха място отзад и бившият губернатор бе напъхан вътре. Дори с рамене, опрени на предните седалки, краката му стърчаха навън. Доктор Джоунс ги бутна навътре и затвори задния капак. Сър Марстън падна с глава напред, подобно на някой, който се връща съвсем пиян от дълго парти.

С главен инспектор Джоунс на кормилото и лейтенант Хейвърсток до него, ленд роувърът потегли надолу към пристанището, следван от повечето жители на Порт Плейсанс. Там сър Марстън бе изваден с по-голяма официалност и оставен в хладния склад, където температурата е доста под нулата.

Бившият губернатор на Нейно Величество на Барклейските острови прекара своята първа вечер в отвъдния свят, наместен между един голям марлин и един превъзходен екземпляр от риба тон. Сутринта изражението на трите лица бе почти едно и също.

 

 

Зората се пукна както винаги в Лондон пет часа по-рано, отколкото на Съншайн. До седем часа, когато първите слънчеви лъчи на новия ден докоснаха покривите на Уестминстър Аби, групов началник Ханна разговаряше на четири очи с командир Брейтуейт в канцеларията на последния в Ню Скотланд Ярд.

— Излиташ малко преди дванадесет с редовния полет на Бритиш Еъруейз от Хийтроу за Насау — каза командирът. — Уредени са билети за първа класа. Всички места бяха заети, наложи се да свалим една двойка.

— А екипът? — попита Ханна, — те къде ще бъдат настанени?

— Ах, да, екипът. Истината, Дес, е, че те ще бъдат осигурени в Насау. Форин офис урежда това.

Дезмънд Ханна заподозря, че нещо не е съвсем наред. Той бе петдесет и една годишен старомоден ловец на крадци, който се бе изкачвал стъпало по стъпало по стълбата нагоре от обикновен патрулиращ полицай, проверяващ ключалките на вратите по улиците на Лондон, помагащ на възрастните дами да прекосяват пътя, и упътващ туристите, до поста групов началник. Оставаше му още една година преди да се пенсионира. След това вероятно щеше да приеме, подобно на много от своите колеги, някоя не толкова напрегната работа като офицер по безопасността в някоя от големите корпорации.

Знаеше, че никога не би могъл да се издигне до поста командир, а преди четири години бе прехвърлен в групата за убийства към подразделението за опасни криминални престъпления, известна сред останалите колеги като слонското гробище. Влизаш като здрав як полицай в разцвета на силите си и от тебе остава купчина кокали.

Но той обичаше нещата да се правят както трябва. При всяка възложена задача, дори и отвъд океана, един детектив от групата за убийства би очаквал да получи на разположение екип от най-малко четирима помощници; един придружаващ го в процеса на разследването офицер от криминалната; един сержант за свръзка с лабораторията, фотограф и специалист по пръстови отпечатъци. Както често се случваше, техническата страна на въпроса можеше да се окаже решаваща.

— Искам екипът да се сформира оттук. Бил.

— Невъзможно, Дес. Страхувам се, че Форин офис се е нагърбил с уреждането на този проблем. Всички разходи са за тяхна сметка, според вътрешното министерство. Изглежда имат големи ограничения в бюджета. Върховният комисар в Насау се е обърнал към полицията на Бахамските острови с молба да осигури необходимите експерти. Сигурен съм, че ще бъдат на ниво.

— Аутопсия? И това ли могат да правят?

— Не — каза командирът успокоително. — Изпращаме Ян Уейст в Насау да свърши тази работа. Тялото се намира все още на острова. След като извърши огледа, незабавно го изпрати в Насау. Ян ще излети двадесет и четири часа след теб. Щом той се добере до Насау, тялото трябва да е стигнало там, за да може да работи.

Ханна изсумтя. Изглеждаше леко успокоен. Поне в лицето на доктор Ян Уест щеше да има един от най-добрите съдебни патолози в света.

— Защо Ян не дойде на Съншайн и не извърши аутопсията там? — попита.

— На Съншайн не разполагат с морга — обясни командирът търпеливо.

— В такъв случай къде държат тялото?

— Не знам.

— Дяволите да го вземат, то ще бъде полуразложено, докато стигна дотам — измърмори Ханна. Той не можеше да знае, че в този час тялото на сър Марстън не беше полуразложено. То бе твърдо като скала. Доктор Уест не би могъл да вкара длето в него. — Искам балистичната експертиза да се направи тук — каза. — Щом изпратя куршума или куршумите, искам Алън да се заеме с тях. Куршумите биха могли да разплетат целия случай.

— Добре — съгласи се командирът, — предай на хората от Върховния комисариат, че трябва да ги изпратят с дипломатически куфар. А сега защо не се подкрепиш с една свястна закуска? Колата ще дойде да те вземе оттук в девет часа. Твоят детектив-инспектор ще носи куфара с необходимите принадлежности. Ще се срещнете с него в колата.

— А какво е положението с пресата? — попита Ханна на излизане.

— Страхувам се, че са си наточили зъбите. Все още не е излязло във вестниците. Новината се появи в малките часове. Но всички агенции я разпространиха. Само Бог може да каже откъде са се добрали до нея толкова бързо. Може да има няколко влечуги на летището, опитващи се да се качат на същия самолет.

Малко преди девет Дезмънд Ханна се появи във вътрешния двор, където един роувър с униформен сержант на кормилото го очакваше. Той се огледа за Хари Уедъръл, детектив-инспектора, с когото бе работил в продължение на три години. Нямаше го. Един розоволик млад мъж на около тридесет се приближи забързано. Той носеше малко куфарче, съдържащо разнообразните тампони, парцалчета, капсули, стъкленици, торбички за отпечатъци, стъргалки, бутилки, пинсети и сонди, основните подръчни средства, използвани при откриването, снемането и запазването на уликите.

— Мистър Ханна? — осведоми се младият мъж.

— Кой сте вие?

— Детектив-инспектор Паркър, сър.

— Къде е Уедъръл?

— Боя се, че е болен. Азиатски грип или нещо подобно. От службата за резервите ме помолиха да го заместя. Винаги държа за всеки случай паспорта си в чекмеджето. Ужасно се радвам, че ще работя с вас.

Дяволите да го вземат Уедъръл, помисли си Ханна. През повечето време по пътя за летището двамата бяха потънали в мълчание. Поне Ханна мълчеше. Паркър (всъщност можете да ми викате Питър) се впусна в подробности относно Карибите. Той бе ходил там два пъти с Клуб Медитеранее.

— Бил ли сте някога на Карибите, сър? — попита той.

— Не — изскърца Ханна и отново се умълча.

На Хийтроу двамата бяха очаквани. Проверката на паспортите премина формално. Чантата с принадлежностите не мина през рентгена, където би предизвикала голям интерес. Вместо това едно служебно лице ги съпроводи през формалностите право до салона за първа класа.

Хората от пресата вече бяха налице, въпреки че Ханна не ги забеляза, докато не се качи на самолета. Две организации, притежаващи излишни пари, бяха успели да убедят някои от пътниците да освободят своите места и да вземат по-късен полет. Други се опитваха да купят билети за двата сутрешни полета до Маями, докато техните служби уреждаха чартърни самолети от Маями за Съншайн. Към Барклейските острови се отправяха снимачни екипи от Би Би Си, Ай Ти Ви Нюз и Бритиш Сетълайт Броадкастинг, начело с репортери. В навалицата се намираха и репортерски и фотографски екипи от пет големи вестника.

Един запъхтян млад мъж, представил се за служител на Форин офис, се приближи към Ханна в салона. Носеше обемиста папка.

— Събрахме малко сведения за вас — докладва той, докато подаваше папката. — Става въпрос за география, икономика и население на Барклейските острови. И, разбира се, някои данни за сегашното политическо положение.

Сърцето на Ханна се сви. Едно спретнато домашно убийство би било разкрито вероятно за няколко дена. Но ако беше политическо…

Помолиха ги да се качат на самолета.

След като излетяха, неукротимият Паркър взе шампанско от стюардесата и започна да отговаря на въпросите, свързани с неговата особа, с голямо удоволствие. Бил на двадесет и девет години, твърде млад за детектив-инспектор, и бил женен за посредничка по продажби и наемане на недвижими имоти на име Илейн. Двамата живеели в новия и моден Докландски район, съвсем близо до Канари Уорф. Неговата страст бил спортният Морган 4+4, но Илейн карала форд ескорт ГТИ.

— Който може да бъде заменен, разбира се — добави Паркър.

— Разбира се — промърмори Ханна. Попаднах на хубавец, помисли си той, от семейство с двоен доход без деца. От тези, дето хвърчат нависоко.

Паркър продължил да учи без прекъсване след училище в един от елитните университети и започнал с политика, философия и икономика, след което се прехвърлил към правото. Оттам постъпил направо в столичната полиция и след задължителния стаж работил една година в предградията, преди да се включи в Брамшилския специален полицейски курс. След това изкарал четири години в плановия отдел към службата на комисаря.

Намираха се над графство Корк, когато Ханна затвори папката от Форин офис и попита любезно:

— И в колко разследвания за убийство сте участвал?

— Всъщност, това е първото. Ето защо бях толкова доволен, че се намирах на разположение тази сутрин. Но в свободното си време изучавам криминология. Мисля, че е важно, за да се разбере психиката на престъпниците.

Дезмънд Ханна обърна лице към илюминатора в пълно отчаяние. Разполагаше с мъртъв губернатор, все още не приключила избирателна кампания, екип експерти от Бахамските острови и един детектив новобранец, който искаше да проумее психиката на престъпниците.

След като се наобядва, той дремна по пътя до Насау.

 

 

Новината на Асошиейтед прес от предната вечер бе излязла твърде късно, за да се помести в сутрешните британски вестници, имайки предвид петчасовата разлика във времето, но съвсем навреме, за да стигне до „Маями Хералд“, преди вестникът да се достави на неговите читатели, намиращи се още в леглата.

В седем сутринта Сам Маккрийди седеше на балкона на хотелската стая, отливаше от първото си кафе преди закуска и се наслаждаваше на изгледа към лазурното море, когато чу познатото шумолене на „Хералд“, идващо изпод вратата.

Той прекоси стаята, взе вестника и се върна на балкона. Информацията на Асошиейтед прес бе публикувана най-долу на първа страница, откъдето един материал за рекордно голям омар бе снет, за да се направи място за нея. Статията повтаряше точно изнесеното от АП, което се основаваше на непотвърдени източници. Заглавието бе просто: УБИТ БРИТАНСКИ ГУБЕРНАТОР? Маккрийди я прочете няколко пъти.

— Колко неприятно — промърмори той и се оттегли в банята, за да се измие, избръсне и облече.

В девет часа освободи таксито, което го бе докарало до Британското консулство, влезе вътре и се представи като мистър Франк Дилън от Форин офис. Трябваше да изчака половин час до пристигането на консула, за да проведе среща на четири очи с него. До десет часа той получи това, за което бе дошъл; служебна телефонна връзка до посолството във Вашингтон. Двадесет минути продължи разговорът му с шефа на филиала на СИС, негов колега, когото познаваше добре от Лондон и при когото бе отседнал предната седмица, докато посещаваше семинара на ЦРУ.

Вашингтонският му колега потвърди информацията и добави още няколко подробности, току-що пристигнали от Лондон.

— Мисля си, че мога да прескоча за малко там — каза Маккрийди.

— Всъщност не е от нашата компетенция, нали? — предположи шефът на филиала.

— Вероятно, но може би си заслужава да се види на място. Ще се нуждая от малко налични средства и от портативна радиостанция.

— Ще уредя това с консула. Можеш ли да ме свържеш с него?

Един час по-късно Маккрийди напусна консулството с пачка долари, за които съответно се бе разписал, и с малко куфарче, съдържащо портативен телефон и кодиращо устройство, чийто обхват му даваше възможност да предава кодирани съобщения до консулството в Маями, които оттам щяха да стигат до Вашингтон.

Върна се в хотела, опакова нещата си, освободи стаята и се обади на една компания за чартърни превози от летището. Споразумяха се наетият самолет да излети в два следобед. Пътят до Съншайн щеше да продължи деветдесет минути.

 

 

Еди Фаваро също стана рано. Той вече бе решил, че има само едно място, от което би могъл да започне — рибарските лодки край кея. Каквото и да бе правил Хулио Гомес по време на отпуската си, голяма част от нея без съмнение бе преминала на това място.

Лишен от превозно средство, той тръгна пеша. Не беше далеч. На почти всички стени и дървета, край които минаваше, имаше залепени плакати, агитиращи островитяните да гласуват за единия или за другия кандидат. Лицата на двамата, едното гладко и изтънчено, другото едро, кръгло и жизнерадостно, се усмихваха от плакатите.

Някои бяха скъсани или обезобразени, но дали от децата или от привържениците на другата кауза той не знаеше. На стената на един склад близо до пристанището имаше грубо изрисуван друг надпис. Той гласеше: ИСКАМЕ РЕФЕРЕНДУМ. Докато минаваше край него, един черен джип с четирима души се насочи с пълна скорост нагоре по пътя.

Спирачките на джипа изскърцаха и той спря. Четиримата носеха шарени ризи, лицата им имаха сурово изражение, а очите им се криеха зад черни очила. Четирите черни глави се втренчиха в надписа, след което се обърнаха към Фаваро, сякаш той носеше отговорност за него. Фаваро сви рамене, сякаш искаше да каже: нямам нищо общо с тази работа. Четирите безизразни лица го гледаха втренчено, докато той не сви зад един ъгъл. Фаваро чу как двигателят изрева и колата потегли нататък.

Групички от мъже на кея обсъждаха същите новини, които занимаваха посетителите във фоайето на хотела. Той прекъсна разговора на една от групите, за да попита кой взема желаещи за риболов. Един посочи по-нататък към някакъв мъж, който чоплеше нещо по лодката си.

Фаваро се наведе от кея и направи своята справка. Той показа на рибаря снимката на Хулио Гомес. Мъжът кимна с глава.

— Без съмнение, той беше тук предната седмица. Но излизаше с Джими Добс. Лодката на Джими е ей там, онази с надписа „Гълф Лейди“.

На „Гълф Лейди“ нямаше никой. Той седна на един кнехт и зачака. Знаеше, подобно на всички полицаи, какво означава да имаш търпение. Информация, събрана за няколко секунди, имаше само в телевизионните трилъри. В истинския живот по-голямата част от времето минаваше в очакване. Джими Добс се появи в десет часа.

— Мистър Добс?

— Аз съм.

— Здравейте, казвам се Еди. Идвам от Флорида. Това ли е вашата лодка?

— Да. Тук сте, за да ловите риба?

— Такива са намеренията ми — кимна Фаваро. — Един приятел ви препоръча.

— Радвам се.

— Хулио Гомес. Спомняте ли си го?

Откритото, честно лице на мургавия мъж помръкна. Той посегна към „Гълф Лейди“ и извади една въдица от нейното гнездо. За няколко секунди провери кукичката и примамката, закачена на нея, след което я подаде на Фаваро.

— Обичате ли жълтоопашатата мексиканска риба? Доста добри екземпляри от нея се въртят под кея. Ще отидем там, накрая.

Двамата стигнаха до края на вълнолома, където никой не би успял да чуе техния разговор. Фаваро не можеше да разбере защо.

Джими Добс взе въдицата от него и я метна с опитно движение над водата. Той започна бавно да навива кордата на макарата, давайки възможност на ярко оцветената изкуствена примамка да се извива и обръща под водата. Една малка синя рибка се стрелна към стръвта и избяга обратно.

— Хулио Гомес е мъртъв — каза мрачно Джими Добс.

— Знам — рече Фаваро. — Бих искал да разбера защо. Мисля, че той често ловеше риба заедно с теб.

— Всяка година. Добър човек бе…

— Каза ли ти какво работи в Маями?

— Да. Веднъж спомена.

— Казвал ли си го някога на някой друг?

— Не. Вие негов приятел ли сте или колега?

— И двете, Джими. Кажи ми, кога за последен път видя Хулио?

— Точно на това място в четвъртък вечерта. Цял ден бяхме в морето. Уговори се с мене да излезем в петък сутринта. Повече не се появи.

— Не — кимна Фаваро, — отишъл е на летището. Опитвал се е да излети за Маями. Бързал е. Качил се е на фаталния самолет, който се взриви над морето.

Джими Добс закачи една риба, тежка около килограм и подаде въдицата на Фаваро. Фаваро започна да навива макарата. Липсваше му опит. Рибата се възползва от отпуснатата корда и се изтръгна от кукичката.

— Има лоши хора по тези острови — обясни лаконично Добс.

Самият Фаваро можеше да усети страха, който витаеше из града. Това чувство му бе познато. Няма полицай от Маями, който да е чужд на неговия специфичен аромат. По някакъв начин страхът се бе настанил на райския остров.

— Изглеждаше ли той щастлив, когато се разделихте?

— Да. Носеше една превъзходна риба за вечеря. Беше щастлив. Нямаше никакви проблеми.

— После къде отиде?

Джими Добс изглеждаше изненадан.

— В пансиона на мисис Макдоналд, разбира се. Винаги отсядаше там.

Мисис Макдоналд отсъстваше от дома. Бе излязла да пазарува. Фаваро реши да се отбие по-късно. Би могъл да опита най-напред с летището. Върна се на площада на Парламента. Там имаше две таксита. Шофьорите им бяха на обяд. Нищо не можеше да направи; пресече площада и се отби в „Куотър Дек“, за да хапне нещо. Зае място до верандата, откъдето можеше да наблюдава такситата. Както и на закуска, навсякъде около него разговорите се отнасяха до убийството на губернатора предната вечер.

— Изпращат старши детектив от Скотланд Ярд — заяви един от групата близо до Фаваро.

Двама здравеняци влязоха в бара. Разговорите секнаха. Без да промълвят нито дума, новодошлите смъкнаха всички плакати, рекламиращи кандидатурата на Маркус Джонсън и сложиха на тяхно място други. На новите плакати пишеше: ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ЛИВИНГСТЪН, НАРОДНИЯ КАНДИДАТ. Когато свършиха, те излязоха.

Келнерът донесе порция печена на скара риба и една бира.

— Кои бяха тези? — попита Фаваро.

— Помощници на мистър Ливингстън за изборите — отвърна с безизразно лице келнерът.

— Хората изглеждат изплашени от тях.

— Не, сър.

Келнерът се обърна с безизразен поглед. Фаваро бе виждал това изражение в стаите за разпит в полицейското управление. Посланието му бе: няма никой вкъщи.

 

 

Големият пътнически самолет с групов началник Ханна и детектив Паркър на борда се приземи на летището в Насау в три часа следобед местно време. Най-напред в самолета се качи един висш офицер от Бахамската полиция, откри двамата от Скотланд Ярд, представи им се и ги поздрави с добре дошли в Насау. Преди да слязат останалите пътници, той ги придружи до един очакващ ги ленд роувър. Първият порив на горещия, благоуханен въздух премина над Ханна. Дрехите, с които бе облечен от Лондон, залепнаха незабавно на гърба му.

Бахамският офицер пое багажа и го подаде на един полицай, който щеше да отдели настрана двете куфарчета от останалите. Ханна и Паркър бяха отведени право в салона за важни гости. Там се срещнаха със заместника на Върховния комисар мистър Лонгстрийт и с един по-младши служител на име Банистър.

— Ще дойда с вас до Съншайн — обяви Банистър. — Възникнал е някакъв проблем с комуникациите. Изглежда, че не могат да отворят сейфа на губернатора. Ще наредя да поставят нов апарат, така че да имате възможност да говорите с Върховния комисариат по пряка радиотелефонна връзка. Без съмнение, ще трябва да прехвърлим тялото тук, щом коронерът го освободи.

Изглеждаше енергичен и способен. На Ханна това му допадна. Той се срещна с четиримата експерти от техническия екип, осигурени от Бахамската полиция в знак на любезност. Съвещанието продължи един час.

Ханна погледна надолу от прозорците към площадката на летището. На тридесетина ярда по-нататък имаше един деветместен чартърен самолет, очакващ да отведе него и неговия разширен екип до Съншайн. Между сградата и самолета се бяха установили два снимачни екипа, за да уловят момента. Той въздъхна.

Когато се изясниха и последните подробности, групата напусна ВИП-а и се отправи по стълбите надолу. Журналисти с микрофони се нахвърлиха върху него, готови да записват всяка дума.

— Мистър Ханна, уверен ли сте, че бързо ще арестувате престъпника… може ли това да се окаже политическо убийство… свързана ли е смъртта на сър Марстън с избирателната кампания…?

Той кимна и се усмихна, но не каза нищо. Обградени от бахамски полицаи, те излязоха от сградата, стъпиха на нагрятата от горещите слънчеви лъчи писта и се отправиха към самолета. Телевизионните камери заснеха всичко. Когато официалната група се качи на борда, журналистите се втурнаха към техните собствени самолети, наети срещу тлъсти пачки долари или договорени предварително още от Лондон. В пълно безредие започнаха да се качват на готовите за излитане въздушни таксита.

Беше четири и двадесет и пет.

 

 

В три и половина една малка Чесна наклони крило над Съншайн и направи завой, подготвяйки се за приземяване на тревната писта.

— Доста диво място — викна американският пилот на мъжа до него. — Красиво, но да го гледаш отдалеч. Искам да кажа, че тук не разполагат с нищо.

— Липсва им техника — съгласи се Сам Маккрийди.

Той погледна през плексигласа към прашната писта, приближаваща се срещу тях. Вляво от пистата имаше три постройки: един Хангар, покрит с гофрирана ламарина, една ниска барака с покрив от червена ламарина (самата сграда на летището) и един куб, боядисан в бяло, върху който се вееше британското знаме — бараката на полицейската служба. Вън от постройката на летището една фигура, облечена в шарена риза с къси ръкави, говореше на някакъв мъж с шорти и по потник. Наблизо чакаше една кола.

Палмовите дървета се изравниха от двете страни на Чесната и колесникът на малкия самолет докосна пистата. Постройките префучаха назад, докато пилотът успее да се справи с кормилото и да вдигне задкрилките. В края на пистата той направи завой и пое обратно.

— Разбира се, че си спомням оня самолет. Почувствах се ужасно, когато по-късно чух, че онези хора са мъртви.

Фаваро бе открил носача, който товареше багажа на четириместния Навахо Чийф предишния петък. Той се казваше Бен и никой друг на летището, освен него не се занимаваше с тази работа. Това бе неговата професия. Като повечето островитяни, той бе непринуден, откровен и отговаряше с готовност на зададените въпроси. Фаваро извади една фотография.

— Видя ли този мъж?

— Разбира се. Той молеше собственика на самолета да го вземе до Кей Уест.

— Как разбра това?

— Стоеше точно до мен — каза Бен.

— Изглеждаше ли разтревожен или притеснен от нещо?

— Всеки би се чувствал така на негово място. Каза на собственика, че съпругата му се обадила и че детето им било болно. Момичето каза, че това е наистина ужасно, че те трябва да му помогнат. Ето защо собственикът се съгласи да го качи с тях до Кей Уест.

— Имаше ли някой друг наблизо?

Бен помисли малко.

— Единствено другият мъж, който помагаше да се товарят куфарите — каза той. — Мисля, че бе нает от собственика.

— Как изглеждаше този друг мъж?

— Никога не съм го виждал преди — каза Бен. — Чернокож, не от тукашните, с ярка риза и тъмни очила. Не промълви нито дума.

 

 

Малката Чесна изтрополи пред бараката на летището. Двамата закриха очи от вдигнатия прах. Един разчорлен, не особено едър мъж слезе, взе две куфарчета от багажното отделение, отстъпи назад, махна на пилота и влезе в бараката.

Фаваро стоеше замислен. Хулио Гомес не обичаше да лъже. Но той нямаше нито жена, нито дете. Трябва да се е опитвал отчаяно да се качи на онзи самолет, за да се върне в Маями. Но защо? Познавайки своя партньор, Фаваро бе убеден, че Хулио Гомес се е намирал под някаква заплаха. Бомбата не бе предназначена за Клингър; тя е била сложена заради Гомес. Той благодари на Бен и тръгна към таксито, което го очакваше. Докато влизаше, един глас зад него изрече на английски:

— Знам, че ви създавам неудобство, но ще можете ли да ме вземете до града? Редицата от таксита изглежда празна.

Беше мъжът от малката Чесна.

— Разбира се — кимна разсеяно Фаваро. — Заповядайте.

— Ужасно любезно от ваша страна — каза англичанинът, докато слагаше куфарите си в багажника. Двамата се запознаха по време на петминутния път до града.

— Франк Дилън — обяви англичанинът.

— Еди Фаваро — изрече американецът, — сигурно идвате тук, за да ловите риба?

— Уви, не. Не си падам много по това. Просто искам да си почина на спокойствие и тишина.

— Едва ли ще ви се удаде такава възможност — поклати глава Фаваро. — Тук цари хаос. В най-скоро време се очаква да пристигнат цяла тълпа детективи от Лондон и цял куп журналисти. Миналата вечер някой застрелял губернатора в градината му.

— Боже мой — възкликна англичанинът. Той наистина изглеждаше шокиран.

Фаваро се раздели с него на стъпалото на „Куотър Дек“, освободи таксито и измина пеша неколкостотинте ярда през страничните улички до пансиона на мисис Макдоналд. На площада на Парламента един едър мъж, изправил се върху каросерията на камион, произнасяше реч пред тълпа от унили граждани. Беше самият мистър Ливингстън. Фаваро успя да чуе част от неговото шумно красноречие.

— Аз казвам, братя и сестри, че вие трябва да участвате в подялбата на богатството на тези острови. Трябва да участвате в подялбата на рибата, уловена в морето, трябва да вземете дял от хубавите къщи на малцината богаташи, които живеят горе на хълма, трябва да вземете дял от…

Хората от тълпата не изглеждаха особено ентусиазирани. До камиона стояха двамата здравеняци, които бяха скъсали по време на обяда плакатите на Джонсън в бара на „Куотър Дек“ и бяха сложили на тяхното място тези на Ливингстън. Имаше няколко като тях, разпръснати из тълпата, които се мъчеха да въодушевят останалите с одобрителни възгласи. Тълпата обаче оставаше пасивна. Фаваро продължи по своя път. Този път мисис Макдоналд си беше вкъщи.

 

 

Дезмънд Ханна се приземи в шест без двадесет. Мракът се бе сгъстил. Четири други, по-леки самолета успяха да пристигнат навреме и имаха възможност да отлетят обратно за Насау, преди да залезе слънцето. Техните пътници бяха от Би Би Си, Ай Ти Ви, Дъ Съндей Таймс заедно със Сънди Телеграф, и Сабрина Теннант и нейният екип от Би Ес Би.

Ханна, Паркър, Банистър и четиримата бахамски офицери бяха посрещнати от лейтенант Хейвърсток и главен инспектор Джоунс, първият в кремав тропически костюм, вторият безупречен в своята униформа. Използвайки възможността да спечелят допълнително няколко долара, на летището се появиха двете таксита на Порт Плейсанс и още два малки автомобила. И четирите коли бяха незабавно наети.

Докато се уредиха формалностите и процесията се настани в „Куотър Дек“, нощта се спусна над града. Ханна обяви, че няма смисъл да започват разследванията на светлината на фенерче, но в същото време помоли охраната да продължи да изпълнява своите задължения през нощта и главен инспектор Джоунс, силно впечатлен, че ще работи с истински групов началник от Скотланд Ярд, отдаде своите заповеди.

Ханна се почувства изморен. Макар на острова да бе станало едва шест часът, неговият часовник показваше единадесет вечерта, а той бе на крак от четири сутринта. Вечеря сам с Паркър и лейтенант Хейвърсток, което му даде възможност да получи информация от първа ръка за това, което в действителност се бе случило предната вечер. След това си легна.

Хората от пресата откриха бара със скорост, която издаваше техния непогрешим усет. Вътре алкохолът вдигна градуса на тяхното настроение и обичайните весели закачки станаха по-шумни. Никой не обърна внимание на един мъж в смачкан тропически костюм, който пиеше сам в края на бара и слушаше тяхното бърборене.

 

 

— Къде отиде той, след като излезе оттук? — попита Еди Фаваро. Беше се разположил до кухненската маса на мисис Макдоналд, докато любезната съдържателка на пансиона му сервираше от своята задушена в раковини риба с лук.

— Прескочи до „Куотър Дек“, за да изпие една бира — каза тя.

— Беше ли в добро настроение?

Нейният напевен глас изпълни стаята.

— Бога ми, мистър Фаваро, той беше щастлив. Приготвях му за вечеря вкусна риба. Каза, че ще се върне обратно в осем часа. Помолих го да не закъснява, иначе дорадото ще се развали. Той се засмя и каза, че ще бъде тук навреме.

— И върна ли се навреме?

— Не, човече. Закъсня, с повече от час. Рибата не ставаше вече за ядене. А той говореше глупости.

— Какви бяха те? Тези… глупости.

— В началото мълчеше. Изглеждаше ужасно разтревожен. След това каза, че е видял скорпион. А сега изяж тази супа. Тази паница с Божия благодат в нея.

Ръката на Фаваро, която държеше лъжицата, замръзна във въздуха.

— Какво каза той по-точно: скорпион или скорпиона?

Тя се намръщи от усилието да си спомни.

— Мисля, че каза скорпион. Но може и да е казал скорпиона — призна тя.

Фаваро изсърба супата, благодари за гостоприемството и се върна обратно в хотела. Врявата изпълваше бара. Той намери едно свободно място в дъното, далеч от тълпата журналисти. На крайния стол бе седнал англичанинът от летището, той вдигна чаша за поздрав, но не каза нищо. Слава Богу, помисли си Фаваро, смачканият англичанин изглежда поне умееше да мълчи.

На Еди Фаваро му трябваше време за размисъл. Знаеше как бе загинал неговият приятел и партньор; мислеше, че знае и защо. По някакъв мистериозен начин тук, на тези райски острови, Хулио Гомес бе видял или си бе помислил, че вижда най-безжалостния убиец, който двамата някога бяха срещали.