Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deceiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 2000

Художник: Борис Драголов, 2000

История

  1. — Добавяне

4.

Двамата полицаи реагираха бавно, смаяни от случилото се. Нито подготовката, нито предишният им опит ги бяха приучили на такова гражданско неподчинение. Те бяха публично нападнати и унижени пред цяла тълпа от хора и се намираха вън от себе си от ярост. Размениха си доста крясъци, преди да решат какво да правят.

Офицерът, който не бе пострадал, остави своя колега на местопроизшествието и се запъти към полицейския участък. Двамата не разполагаха с лични радиостанции, защото бяха свикнали да осъществяват връзка с управлението по радиостанцията в колата. Призивите към тълпата да им се помогне с домашен телефон, срещнаха отказ. Представителите на работническата класа не притежаваха телефони.

Партийният член със смачкания трабант попита дали е свободен и бе арестуван незабавно от пострадалия полицай, който възприемаше всички наоколо като възможни участници в заговора.

Неговият колега, който крачеше по пътя за Йена, забеляза един вартбург, махна му да спре с пистолета и му заповяда да го отведе право в полицейския участък, намиращ се в центъра на града. Една миля по-нататък те забелязаха полицейска кола, която идваше срещу тях. Полицаят във вартбурга замаха като обезумял на колегите си да спрат, след което им обясни какво се бе случило.

С помощта на радиостанцията в полицейската кола се свързаха с преките си началници и обясниха естеството на извършените престъпления. Заповядаха им да докладват незабавно в полицейското управление. Междувременно, като подкрепление на мястото на катастрофата, бяха изпратени други полицейски коли.

Разговорът с управлението бе регистриран в 12.35 часа. Той бе засечен високо в планините Харц, намиращи се от другата страна на границата, от британска подслушвателна станция с кодовото наименование Архимед.

 

 

В един часа следобед доктор Лотар Херман вдигна телефона от своето бюро в Пулах и получи очакваното съобщение от балистичната лаборатория в съседната сграда. Лабораторията се намираше близо до арсенала и стрелбището и имаше практиката не само да отбелязва серийния номер на оръжието, което зачисляваха на някой оперативен работник, но и да стрелят два пъти от него в една изолирана стая, след което да приберат и да съхраняват куршумите.

Техникът би предпочел да получи истинските куршуми, извадени от труповете в Кьолн, но трябваше да се примири с фотографиите. Цевите от един вид оръжие се различават значително една от друга. При изстрелването на куршум всяка цев оставя миниатюрни драскотини по него. Те са подобни на пръстовите отпечатъци. Техникът сравни драскотините по двата куршума, които все още пазеше от пистолета Валтер ППК, зачислен преди десет години, с тези от получените фотографии.

— Пълно съвпадение? Разбирам. Благодаря ви — изрече доктор Херман. Той позвъни на секцията за пръстови отпечатъци — външното разузнаване съхраняваше пълен комплект отпечатъци от собствените си служители — получи същия отговор. Нищо друго не можеше да направи; трябваше да доложи за това на самия генерален директор.

Последва една от най-трудните срещи в неговата кариера. Генералният директор държеше много на ефективността и имиджа на своята служба както в коридорите на властта в Бон, така и сред общността на западните разузнавателни служба. Новината, която Херман донесе, му подейства като удар с юмрук. Той пофлиртува малко с идеята да загубят куршумите-образци и отпечатъците на Моренц, но бързо се отказа. Рано или късно полицията щеше да залови Моренц и лабораторните техници щяха да бъдат призовани в съда — това би направило скандала още по-голям.

Външноразузнавателната служба в Германия отговаря за своите действия само пред кабинета на канцлера. Генералният директор знаеше, че рано или късно ще трябва да докладва там новината за скандала. Тази мисъл не му харесваше.

— Намерете го — заповяда той на Херман. — Намерете го бързо и вземете обратно онези касети.

Когато Херман се обърна, за да излезе, генералният директор, който говореше свободно английски, добави още една забележка:

— Доктор Херман, англичаните използват един израз, който искам да ви препоръчам. Не го убивай, но не е нужно излишно да се мъчиш да го оставиш жив.

Той каза римувания цитат на английски. Доктор Херман разбра неговия смисъл, но бе озадачен от думата излишно. В своята канцелария той провери в речника и реши, че излишно е вероятно най-добрият превод. Не бе получавал по-явен намек в цялата си кариера като офицер от разузнаването. Свърза се с централния регистър към отдел „Личен състав“.

— Изпратете ми биографичните данни на един от нашите служители, Бруно Моренц — заповяда той.

 

 

В два часа Сам Маккрийди се намираше все още на хълма, където бяха пристигнали с Джонсън в седем сутринта. Той подозираше, че първата среща край Ваймар се е провалила, но нищо не се знаеше със сигурност: Моренц можеше да пристигне на зазоряване. Но той не се появи. Маккрийди отново разчете наум неговото време: среща в дванадесет часа, потегляне в дванадесет и десет, час и четиридесет и пет минути път — всеки момент Моренц трябваше да се появи. Той насочи отново бинокъла към далечината оттатък границата.

Джонсън четеше някакъв местен вестник, купен от франкенвалдската сервизна станция, когато телефонът тихо иззвъня. Той вдигна слушалката и след малко я подаде на Маккрийди.

— Правителствените комуникационни служби — докладва късо, — искат да говорят с теб.

Някакъв приятел на Маккрийди се обаждаше от Челтнъм.

— Виж, Сам — каза гласът, — мисля, че знам къде се намираш. Интензивността на радиосъобщенията в близост до теб изведнъж нарасна. Препоръчвам ти да се свържеш с Архимед. Те имат по-добри възможности от нас.

Линията прекъсна.

— Свържи ме с Архимед — каза Маккрийди на Джонсън. — С дежурния офицер от източногерманската секция.

Джонсън започна да набира телефона.

В средата на петдесетте години британското правителство, действайки чрез британската армия на Рейн, закупи един порутен стар замък, намиращ се високо в планините Харц, недалеч от живописното историческо градче Гослар. Харц представляват верига от гористи планински възвишения, през които се извива източногерманската граница — понякога по склона на някой хълм, понякога край някое скалисто дефиле. Това бе предпочитаното място, където потенциалните източногермански бегълци опитваха своя късмет.

Шлос Льовенщайн бе възстановен от британците привидно като място, предназначено за база на военни оркестри — една уловка, поддържана от непрестанните звуци на репетиращи музиканти, които се разнасяха от замъка с помощта на магнетофони и усилватели. Но при ремонта на покрива инженерите от Челтнъм монтираха няколко доста сложни антени, които бяха подобрявани технологично с годините. Въпреки че канеха в замъка от време на време местните германски големци на истински концерти, изнасяни от повикани за случая военни състави, Льовенщайн представляваше в действителност филиал на Челтнъм с кодово име Архимед. Оттук се подслушваха безкрайните разговори на източногерманците и руснаците по радиоефира оттатък границата. Мястото бе идеално за тази цел — височината даваше възможност за безукорно получаване на сигналите.

— Да, ние току-що говорихме с Челтнъм — каза дежурният офицер, когато Маккрийди се представи. — Казаха, че може да се обърнете направо към нас.

Когато затвори телефона след краткия разговор, Маккрийди беше пребледнял.

— Полицията в Йена е побесняла — обясни той на Джонсън. — Несъмнено вън от Йена е станала някаква катастрофа. В южната част. Западногерманска кола, чиито отличителни белези не са съобщили, се е сблъскала с един трабант. Западногерманецът е ударил един от полицаите, които са проверявали инцидента, и е избягал с патрулната кола. Разбира се, това може да не е нашият човек.

Джонсън отзивчиво поклати с глава, но и той не вярваше на това предположение повече от Маккрийди.

— Какво ще правим сега? — попита той.

Маккрийди седна на задния капак на рейндж роувъра, стиснал с ръце главата си.

— Ще чакаме — каза. — Нищо друго не можем да направим. Архимед ще ни се обади, ако научи нещо повече.

 

 

В същото време черното БМВ беше откарано в двора на полицейското управление в Йена. Никой не мислеше за отпечатъци от пръстите — знаеха кого търсеха да арестуват. Полицаят със счупения нос даваше подробни показания заедно със своя колега. Шофьорът на трабанта беше разпитан, подобно на цяла дузина свидетели на случая.

На бюрото на районния полицейски началник лежеше паспортът на името на Ханс Граубер, изтърван на пътя от нападнатия полицай. Други детективи ровеха из вещите и документите в коженото куфарче и чантата. Доведоха за разпит директора по продажбите в чужбина на „Цайс“, който заяви, че никога не е чувал за Ханс Граубер, независимо, че в миналото е поддържал делови отношения с БКИ във Вюрцбург. Когато му показаха препоръчителните писма с неговия подпис, той отрече подписът да е негов, независимо от приликата. Неговият кошмар тепърва започваше.

Тъй като паспортът беше западногермански, началникът на полицията се обади по установения ред на местния филиал на ЩАЗИ. След десет минути те му позвъниха:

 

Колата да се пренесе с автовлекач до главния гараж на Ерфурт, разпоредиха безапелационно. Престанете да я пипате и да оставяте отпечатъци от пръсти по нея. Искаме също да получим всички вещи, взети от колата, както и копия от изявленията на всички свидетели. Незабавно.

 

Полковникът от полицията знаеше с кого си има работа. Когато ЩАЗИ заповядваше, той трябваше да се подчини.

Черното БМВ пристигна в главния гараж на ЩАЗИ в Ерфурт на ремарке и механиците на тайната полиция започнаха работа.

Полицейският началник трябваше да признае, че хората от ЩАЗИ имаха право. Постъпката на западногерманеца беше нелогична. Вместо да плати солидна глоба за шофиране в пияно състояние, сега го заплашваха дълги години затвор. Защо бе избягал? Във всеки случай, каквото и да искаха да правят с колата, неговата работа бе да го залови. Той заповяда на всички полицейски коли и патрулиращи двойки в града да си отварят очите за Граубер и откраднатата кола. Описанието достигна по радиото до всички участъци — на север от Йена до Аполда и на запад до Ваймар. Полицията не се обърна чрез пресата за помощ от гражданството. Обществената помощ за полицията е рядък лукс в една полицейска държава. Но интензивните радиосъобщения бяха засечени от Архимед.

 

 

В четири часа следобед доктор Херман се обади в Кьолн на Дитер Ауст. Той не му съобщи резултата от лабораторните тестове, нито какво бе получил предишната вечер от Йохан Принц. Не беше нужно Ауст да знае всичко това.

— Искам да говорите лично с фрау Моренц — каза той. — Изпратихте ли жена от службата при нея? Добре, задръжте я там. Ако полицията се появи, за да разпита фрау Моренц, не им създавайте пречки, но ме уведомете. Опитайте се да измъкнете от нея някаква следа къде би могъл да отиде — някоя ваканционно селище, апартамента на някое момиче, при роднини — всичко, което може да помогне. Използвайте наличните хора, за да проучат всяка насока, която тя може да ви даде. Докладвайте ми всякакви резултати.

— Той няма никакви роднини в Германия — започна в отговор Ауст, който също бе проучвал досието на Моренц, — освен съпругата си, сина и дъщерята. Мисля, че дъщеря му е хипи; живее незаконно в Дюселдорф. Ще трябва да я посетя, в случай че се наложи.

— Направете го — нареди Херман и затвори телефона.

Въз основа на един факт, който забеляза в досието на Моренц, той изпрати за незабавна проверка кодиран сигнал до Волфганг Фитцау, агент на външното разузнаване в състава на германското посолство в Лондон.

 

 

В пет часа телефонът, намиращ се в рейндж роувъра, звънна. Маккрийди вдигна слушалката. Мислеше, че е Лондон или Архимед. Гласът, който чу, бе тънък, тенекиен, като че ли този, който говореше, се задушаваше.

— Сам, това ти ли си, Сам?

Маккрийди настръхна.

— Да — отвърна отсечено, — аз съм.

— Съжалявам, Сам. Ужасно съжалявам. Всичко обърках…

— Добре ли си? — каза настойчиво Маккрийди. Моренц прахосваше ценни секунди.

— Провалих се, Сам. С мене всичко е свършено. Нямах намерение да я убивам. Обичах я, Сам. Обичах я…

Маккрийди хлопна слушалката, прекъсвайки връзката. Никой не можеше да проведе телефонен разговор със западна държава от източногерманска телефонна кабина. Всички контакти бяха забранени от източногерманците. Но СИС държеше една безопасна квартира в района на Лайпциг, обитавана от местен агент, който работеше за Лондон. Сигналът при набиране на този телефонен номер от Източна Германия преминаваше през специална апаратура, която го излъчваше към сателит и оттам се препредаваше обратно на Запад. Но разговорите не можеха да продължат повече от четири секунди, за да не бъде засечен източникът на сигнала и открито неговото местонахождение. Празните приказки на Моренц продължиха девет секунди. Въпреки че Маккрийди не знаеше това, подслушвателната станция на ЩАЗИ успя да засече сигнала в района на Лайпциг, когато връзката бе прекъсната. Още шест секунди и те щяха да стигнат до тайната квартира и нейния обитател. Моренц знаеше, че трябва да използва телефона само в краен случай и да говори съвсем кратко.

— Той е рухнал — подхвърли Джонсън, — загубил е самообладание.

— За Бога, той плачеше като дете — изрече Маккрийди.

— Изпаднал е в пълна нервна криза. Каза ми нещо, което не разбирам. Какво по дяволите означаваше това нямах намерение да я убивам?

Джонсън се замисли.

— Той е от Кьолн, нали?

— Знаеш, че е оттам.

В действителност Джонсън не го знаеше. Известно му бе единствено, че взе Маккрийди от хотел „Холидей ин“, намиращ се до кьолнското летище. Той никога не беше виждал Полтъргайст. Нямаше нужда. Взе местния вестник и посочи един от двата главни материала на първа страница. Беше препечатка на статията на Гюнтер Браун от неговия кьолнски вестник. Заглавието, написано с големи букви, гласеше: ПРОСТИТУТКА И СВОДНИК УБИТИ В ЛЮБОВНО ГНЕЗДО. Маккрийди я прочете, остави обратно вестника и се загледа на север.

— О, Бруно, бедни приятелю, какво по дяволите си направил?

Пет минути по-късно се обади Архимед.

— Чухме това — каза дежурният офицер, — а също, предполагам, и всички останали. Съжалявам, той се е провалил, нали?

— Какви са последните новини? — попита Сам.

— Използват името Ханс Граубер — каза Архимед, — претърсват навсякъде в Южна Тюрингия. Употреба на алкохол, физическо насилие и кражба на полицейска кола. Колата, която е карал, е черно БМВ, нали? Пренесли са я в главния гараж на ЩАЗИ в Ерфурт. Изглежда всички останали негови вещи са конфискувани и предадени на ЩАЗИ.

— Точно по кое време е станала катастрофата? — попита Сам.

Дежурният офицер се посъветва с някого.

— Първото обаждане до полицията в Йена е дошло от минаваща патрулна кола. Докладвал е полицаят, който не е бил нападнат. Използвал е фразата преди пет минути. Записано е в 12.35.

— Благодаря ви — каза Маккрийди.

 

 

В осем часа в ерфуртския гараж един от механиците откри кухината под акумулатора. Други трима механици около него се трудеха над това, което бе останало от БМВ-то. Неговите седалки и тапицерия бяха нахвърляни по земята, колелата бяха измъкнати, а гумите обърнати с вътрешностите навън. Оставаше само шасито и именно там бе открита кухината. Механикът се обади на един мъж в цивилни дрехи, майор от ЩАЗИ. Двамата огледаха кухината и майорът кимна с глава.

— Шпионска кола — установи той.

Работата продължи, въпреки че нямаше вече много за търсене. Майорът се качи на горния етаж, откъдето се обади до управлението на Държавна сигурност в Източен Берлин. Свързаха го с Втори отдел, занимаващ се с контрашпионажа. Там случая пое самият директор на отдела, полковник Ото Вос. Той заповяда всичко, свързано със случая, да се пренесе в Източен Берлин. Всеки, който е виждал БМВ-то или неговия собственик, откакто са влезли в страната, започвайки с граничарите, да бъде доведен и разпитан подробно. Това по-късно щеше да включи персонала на хотел „Черната мечка“, патрулиращите, които бяха разглеждали черното БМВ, карайки успоредно с него по аутобана, двамата полицаи, които със своята намеса провалиха първата среща, и онези, чиято патрулна кола бе открадната.

Последната заповед на Вос бе свързана с прекратяването на всякакво споменаване на случая по радиостанции или незащитени телефонни линии. След като свърши тази работа, Вос се свърза по вътрешния телефон с Шести отдел „Гранични пунктове и летища“.

 

 

В десет часа вечерта Архимед телефонира за последен път на Маккрийди.

— Страхувам се, че всичко свърши — осведоми дежурният офицер. — Не, още не са го хванали, но ще го сторят. Изглежда, че са открили нещо в ерфуртския гараж. Интензивни радиосъобщения се предават кодирани между Ерфурт и Източен Берлин. Прекъснати са всякакви свободни разговори по радиоефира. А и всички гранични пунктове са в пълна готовност — броят на граничарите е удвоен, прожекторите по граничната полоса работят извънредно. Съжалявам.

Дори от хълма, където се намираше, Маккрийди можеше да види, че през последния час светещите фарове на колите, идващи от Източна Германия, ставаха все по-малко и по-раздалечени един от друг. Сигурно ги задържаха с часове под прожекторите, докато претърсваха всяка кола и камион така, че и мишка да не може да се скрие.

В десет и половина се обади Тимъти Едуардс.

— Виж, всички съжаляваме, но случаят приключи — каза той. — Трябва да се върнеш в Лондон веднага, Сам.

— Все още не са го заловили, трябва да остана тук. Мога да помогна с нещо. Още нищо не е свършило.

— Като изключим суматохата, мисля, че свърши — настоя Едуардс. — Тук има неща, които трябва да обсъдим. Провалът на операцията едва ли ще остане на последно място. Нашите американски братовчеди не изглеждат никак радостни. Моля те, вземи първия самолет от Мюнхен или от Франкфурт, който от тях е първи за деня.

Оказа се, че е от Франкфурт. Джонсън откара в късната вечер Маккрийди до летището, след това въпреки своята умора потегли с рейндж роувъра и апаратурата обратно към Бон. Маккрийди открадна няколко часа сън в хотела на летището и взе първия полет за Хийтроу на следващия ден, приземявайки се, като се има предвид часовата разлика, малко след осем часа. Денис Гоунт го посрещна и отведе с колата право в Сенчъри Хаус. Той прочете папката с подслушаните разговори в колата.

 

 

Майор Людмила Ванавская се събуди рано сутринта в четвъртък и поради липса на гимнастическа зала направи физическите си упражнения в собствената си стая, намираща се в сградата на КГБ. Тя знаеше, че полетът за Москва е предвиден за обедните часове, но възнамеряваше да се отбие в управлението на КГБ за последна проверка на маршрута на човека, когото следеше.

Знаеше, че той се е върнал с конвой от Ерфурт в Потсдам предишната вечер и е прекарал там нощта в офицерските жилища. И двамата трябваше да летят с един и същи самолет от Потсдам за Москва. Той щеше да седне на някое от предните места, запазени за привилегированите. Тя се представяше като скромна стенографка от огромното съветско посолство, намиращо се на Унтер ден Линден — истинският център на властта в Източна Германия. Той едва ли щеше да я забележи, но когато навлязат в съветското въздушно пространство, щяха да го поставят отново под наблюдение.

В осем часа тя влезе в щабквартирата на КГБ, отстояща на половин миля от посолството, и се отправи към комуникационната служба. Оттам можеха да се обадят до Потсдам и да потвърдят, че времето за полета остава непроменено. Докато чакаше отговора, си поръча кафе и сподели компанията на един твърде изморен млад офицер, който често се прозяваше.

— Будували сте цяла нощ? — попита тя.

— Да. Нощна смяна. Швабите бяха като побъркани през цялото време.

— Защо? — попита.

— Заловили са една западногерманска кола и са намерили тайник в нея. Смятат, че е използван от някой от техните агенти.

— Тук, в Берлин?

— Не, на юг, в Йена.

— Къде се намира Йена… по-точно?

— Виж, скъпа, моята смяна свърши. Отивам да поспя.

Офицерът се държеше фамилиарно с Ванавская, защото тя носеше цивилни дрехи. Тя се усмихна мило, отвори дамската чантичка и извади червената служебна карта. Лейтенантът спря да се прозява и пребледня. Званието майор от Трето управление му подейства като студен душ. Стана и й показа града на картата, окачена на една от стените в дъното на лавката. Тя го освободи и остана да гледа маршрута. Цвикау, Гера, Йена, Ваймар, Ерфурт… всички на една линия, следвана от конвоя на човека, когото преследваше. Вчера… Ерфурт. А Йена е на четиринадесет мили по-нататък. Близо, дяволски близо.

Десет минути по-късно един съветски майор й докладваше накратко случая, по който работеха източногерманците.

— Сигурно са го предали на техния Втори отдел — предположи той. — Това е полковник Вос. Ото Вос. Той трябва да е поел делото.

Тя използва служебния телефон, свърза се с някакъв служител от Втори отдел и уговори среща с полковник Вос в щабквартирата на ЩАЗИ в десет часа.

 

 

В десет часа лондонско време Маккрийди зае мястото си на масата в съвещателната зала, намираща се един етаж под канцеларията на шефа в Сенчъри Хаус. Клаудия Стюарт седеше срещу него с обидено изражение. Крис Епълярд, който бе пристигнал в Лондон, за да съпроводи лично ценния документ обратно до Ленгли, пушеше и гледаше тавана. Позата му издаваше неговото отношение към случая: това е ваша работа, на англичаните. Вие проведохте операцията, вие доведохте нещата до този край. Тимъти Едуардс, подобно на арбитър, зае председателското място. В дневния ред имаше само една негласно определена точка: оценка на щетите. Възможното ограничаване на тези щети можеше да се дискутира по-късно. Никой не се нуждаеше от информация по случая; те бяха прочели папката с подслушваните разговори и докладите за ситуацията, в която се намираха.

— Нека да започнем — каза Едуардс. — Оказа се, че твоят човек Полтъргайст е отстранен от играта и е провалил мисията. Нека да видим дали не можем да спасим нещо в тази бъркотия…

— Защо, по дяволите, го изпрати, Сам? — попита ядосана Клаудия.

— Знаете защо. Защото искахте да се свърши тази работа — каза Маккрийди. — Защото не можехте да я свършите сами. Защото трябваше да я претупаме. Защото ми забраниха да отида сам. Защото Панкратин настояваше да се срещне с мене. Защото Полтъргайст беше единствения приемлив заместник. Защото той се съгласи да отиде.

— Сега обаче се изяснява — провлачи Епълярд, — че той е убил своята приятелка проститутка и е бил накрая на силите си. Нищо ли не забеляза?

— Не. Той се държеше нервно, но контролираше себе си. Нормално е да си нервен преди такава операция. Нищо не ми каза за своя проблем, а аз не съм ясновидец.

— Най-лошото нещо е — намеси се Клаудия, — че той се е срещнал с Панкратин. Когато ЩАЗИ го залови и започне да го обработва, ще проговори. Ще хванат Панкратин и само Господ знае колко още вреди ще ни донесе неговият разпит в Лубянка.

— Къде се намира сега Панкратин? — попита Едуардс.

— Според неговото разписание, в този момент трябва да се качва на самолета, отлитащ от Потсдам за Москва.

— Не можете ли да се доберете до него и да го предупредите?

— Не, по дяволите. Когато се приземи, той ще излезе в седмичен отпуск. С приятели от армията някъде в провинцията. Не можем да го предупредим с нашия код за спешни случаи, докато не се върне обратно в Москва… ако въобще се върне.

— А какво е станало с плана за военните операции на руснаците? — попита Едуардс.

— Мисля, че Полтъргайст го е получил — каза Маккрийди.

Той привлече тяхното внимание. Епълярд спря да пуши.

— Защо?

— Разчетът на времето — отвърна Маккрийди. — Срещата беше в дванадесет. Да приемем, че е напуснал отбивката в дванадесет и двадесет. Катастрофата е станала в дванадесет и половина. Десет минути или пет мили по-нататък от другата страна на Йена. Мисля, че ако беше скрил книгата в тайника под акумулатора, дори в неговото положение, той щеше да съобрази да приеме наказанието за шофиране в нетрезво състояние, да прекара нощта в ареста и да плати глобата. Едва ли полицията щеше да претърсва щателно колата.

Ако книгата се е намирала в колата, мисля, че някакъв намек за повишеното настроение на полицията щеше да си пробие път в засечените радиосъобщения. Щяха да се свържат с ЩАЗИ след десет минути, а не след два часа. Мисля, че я е носил със себе си, може би пъхната под якето. Ето защо не е можел да отида в полицейския участък. За да му вземат проба от кръвта, там щяха да го накарат да съблече якето. Затова е предпочел да избяга.

За няколко минути настъпи тишина.

— Всичко пада на гърба на Полтъргайст — каза Едуардс. Въпреки че те знаеха сега истинското име на агента, предпочитаха да използват кодовото му наименование. — Той трябва да се намира някъде. Къде би могъл да отиде? Има ли приятели там наблизо? Конспиративна квартира? Място, където да може да се скрие?

Маккрийди поклати глава.

— Има една конспиративна квартира в Източен Берлин. Той я знае от старите времена. Опитах да се свържа, но никой не се обади. На юг той не познава никой. Никога дори не е бил там.

— Дали не може да се скрие в горите? — попита Клаудия.

— Районът не е такъв. Не прилича на Харц с нейните гъсти гори. Открита хълмиста селскостопанска област, градове, села, ферми…

— Значи няма скривалище за един беглец на средна възраст, който е загубил своето самообладание — отбеляза Епълярд.

— В такъв случай сме го загубили — въздъхна Клаудия. — Него, книгата и Панкратин. Всичко.

— Така изглежда — кимна Едуардс. — Народната полиция ще използва своята тактика на свиване на обръча. Ще блокират всички пътища. Страхувам се, че, без убежище, ще го заловят до обяд.

Срещата завърши с това мрачно заключение. Когато американците си отидоха, Едуардс задържа Маккрийди на вратата.

— Сам, знам, че е безнадеждно, но ще продължиш да се занимаваш със случая, нали? Помолих Челтнъм, източногерманската секция, да удвоят усилията си и да те уведомят веднага, когато чуят нещо. Когато заловят Полтъргайст, а те ще го направят, искам незабавно да ме информираш. Бог знае как ще успеем да успокоим нашите братовчеди.

В своята канцелария Маккрийди се хвърли на стола си, обхванат от дълбоко униние. Той сне слушалката от вилката и се загледа в стената.

Ако си падаше по алкохола, щеше да посегне към бутилката. Ако не бе отказал преди години цигарите, щеше да потърси някой пакет.

Беше се провалил и знаеше това. Въпреки натиска, който му оказаха, той бе този, който взе грешното решение да изпрати Моренц.

Не успя да получи ценния документ, вероятно бе провалил и Панкратин. Би се учудил, ако знаеше, че той е единственият човек в това учреждение, който не приема тези загуби за най-важните.

Най-лошото за него бе, че изпрати един приятел на сигурна смърт, защото не успя да забележи предупредителните сигнали, които сега, твърде късно, бяха толкова ясни. Въпреки своето състояние, Моренц бе отишъл само за да не разочарова своя приятел Сам Маккрийди.

Измамника знаеше, че в останалите дни от своя живот щеше да вижда в малките часове, когато сънят не иска да идва, измъченото лице на Бруно Моренц в онази хотелска стая…

Опита се да прогони мисълта за своята вина и да насочи вниманието си към проблема какво става с един човек, когато претърпи пълно нервно разстройство. Никога не бе виждал подобен случай. Как би изглеждал сега Бруно Моренц? Как ще реагира на ситуацията? Логично? Като луд? Помоли да го свържат с психиатъра, който консултираше службата. Откри Алън Кар в неговия апартамент на Уймпоул стрийт. Доктор Кар заяви, че е зает цялата сутрин, но ще се радва да обядва с Маккрийди и да му даде консултация на място. Маккрийди определи срещата за един часа в хотел „Монткалм“.

 

 

Точно в десет часа майор Людмила Ванавская влезе през главния вход на щабквартирата на ЩАЗИ на Норманенщрасе 22 и бе насочена към четвъртия етаж, заеман от Втори отдел. Полковник Вос я очакваше. Той я съпроводи до своята канцелария и я покани да седне на стола срещу неговото бюро. След това зае мястото си и поръча кафе. Когато сервитьорът излезе, той попита любезно:

— Какво мога да направя за вас, другарю майор?

Учудваше се за причината на посещението в този изключително натоварен за него ден. Молбата бе дошла от командващия щаба на КГБ генерал, а полковник Вос Много добре знаеше кой в действителност заповядва в Германската демократична република.

— Вие се занимавате с един случай в района на Йена — започна Ванавская. — Западногермански агент, който е избягал след катастрофа и е изоставил своята кола. Може ли да ме запознаете подробно с разследването?

Вос обясни детайлно случая.

— Да предположим — каза Ванавская, когато той завърши, — че този агент, Граубер, е дошъл, за да вземе или предаде нещо… Намерихте ли някакъв материал, който е скрил или е имал намерение да извади от тайника?

— Не, нищо. Всичките документи са му служили за прикритие. Тайникът беше празен. Ако е криел нещо вътре, той го е предал преди инцидента.

— Или се е намирало в него.

— Да, възможно е. Ще разберем това, когато го разпитаме. Мога ли да зная коя е причината за вашия интерес към това дело?

Ванавская подбра внимателно своите думи.

— Съществува вероятност, може би съвсем малка, един случай, върху който работя, да има допирни точки с вашия.

Запазвайки безразличното изражение на лицето си, Ото Вос с нищо не показа своето любопитство. Значи тази хубава рускиня подозираше, че западногерманецът е дошъл на изток, за да се свърже с руски, а не с източногермански предател. Интересно.

— Имате ли някакво предположение, полковник, дали Граубер е дошъл, за да осъществи личен контакт или просто да остави нещо в някой тайник?

— Допускаме, че е трябвало да осъществи лична среща — каза Вос. — Въпреки че катастрофата стана вчера в дванадесет и половина, той е минал границата в единадесет часа във вторник. Ако е трябвало просто да остави или вземе някакъв пакет от тайник, това не му би отнело повече от двадесет и четири часа. Можел е да го направи още във вторник. В действителност във вторник той е пренощувал в хотел „Черната мечка“ в Йена. Сигурни сме, че е дошъл за лична среща.

Сърцето на Ванавская ликуваше. Лична среща, някъде в района Йена — Ваймар, вероятно край пътя, по който се движеше почти в същото време нейният човек. Това си бил ти, с когото е трябвало да се срещне, ти кучи сине.

— Идентифицирахте ли Граубер? — попита тя. — Това сигурно не е неговото истинско име.

Прикривайки своя триумф, Вос отвори една папка и й подаде нарисувания образ на западногерманеца. Той бе направен по впечатленията на двамата полицаи от Йена, на двамата патрулни, които помогнаха на Граубер да затегне гайката западно от Ваймар, и персонала на „Черната мечка“. Без да каже нито дума, Вос й подаде и една голяма фотография. Рисунката и фотографията бяха идентични.

— Неговото име е Моренц — каза Вос. — Бруно Моренц. Офицер на редовна служба към западногерманското външно разузнаване, работещ в Кьолн.

Ванавская остана изненадана. Излиза, че това е западногерманска операция. Винаги бе подозирала, че нейният човек работи за ЦРУ или за англичаните.

— Не сте ли го заловили още?

— Не, другарю майор. Трябва да призная, че съм изненадан от това забавяне. Но ще го пипнем. Полицейската кола бе намерена изоставена, късно предната вечер. В докладите се съобщава, че резервоарът й е улучен от куршум. Трябва да е бягал с нея не повече от десет до петнадесет минути, след като я е откраднал. Намерили са я тук, близо до Аполда, точно на север от Йена. В момента нашият човек се придвижва пеша; имаме пълното му описание — висок, плещест, с посивяла коса, облечен в омачкан дъждобран. Той е без документи, с рейнски акцент, физически не е в добра форма. Ще изпъква като възпален палец.

— Искам да присъствам на разпита — каза Ванавская. Тя не се гнусеше от разпитите. Имаше опит с тях.

— Ако това е официално искане на КГБ, аз, разбира се, ще се подчиня.

— Ще бъде — каза Ванавская.

— Тогава стойте наблизо, другарю майор. Вероятно ще го заловим до обяд.

Майор Ванавская се върна в сградата на КГБ, отмени своя полет от Потсдам и се свърза по защитената линия с генерал Шаляпин. Той даде своето съгласие.

В дванадесет часа по обяд транспортен самолет „Антонов 32“ на Съветските военновъздушни сили отлетя от летището в Потсдам за Москва. На борда се намираха генерал Панкратин и други старши офицери от армията и военновъздушните сили. По-задните места бяха заети от няколко младши офицери, придружаващи чувалите с пощата. Облечената в тъмен костюм секретарка от посолството липсваше от тяхната компания по обратния път за родината.

 

 

— Той ще се намира — каза доктор Кар след ордьовъра от пъпеш и авокадо — в състояние, което наричаме дисоциация на личността или бягство от действителността.

Той изслуша внимателно описанието, което Маккрийди направи на един безименен мъж, претърпял пълно нервно разстройство. Не попита нищо относно задачата, която този мъж е изпълнявал, нито къде го е сполетяло това нещастие. Вдигнаха от масата празните чинии и на тяхно място сервираха обезкостена писия.

— Може ли да обясните по-подробно? — помоли Маккрийди.

— Бягството от действителността — погледна го спокойно доктор Кар — е един от класическите симптоми на този синдром. Той вече може да е показвал признаци на самозаблуда, преди да рухне окончателно.

Интересно как, помисли си Маккрийди. Заблуждавайки се, че очарователната проститутка действително се е влюбила в него или, че може да се измъкне, след като е направил двойно убийство.

— Разбира се — продължи доктор Кар, набучвайки на вилицата едно парче от крехкото месо, — това е бягство преди всичко от грубата, неприятна действителност. Мисля, че вашият човек изглежда твърде зле в този момент.

— Какво всъщност ще предприеме? — попита Маккрийди. — Къде ще отиде?

— Ще опита да намери някое убежище, някъде, където ще се чувства в безопасност, където няма да има проблеми и хората ще го оставят на мира. Той дори може да започне да се държи като малко дете. Имах веднъж един сломен от проблеми пациент, който се уедини в своята стая, сви се като ембрион в леглото, пъхна палеца в устата си и остана така. Никога няма да излезе от това положение. Нали разбирате, отново се превръщаш в дете. Безопасност, сигурност. Никакви проблеми. Между другото, писията е великолепна. Да, още малко вино, ако обичате… Благодаря.

Което не е съвсем зле, помисли си Маккрийди, но Бруно Моренц няма убежище, в което може да избяга. Роден и израснал в Хамбург, живял в Берлин, Мюнхен и Кьолн, за него районите на Йена или Ваймар бяха напълно непознати. Той наля още вино и попита:

— Да предположим, че не съществува убежище, към което да се насочи?

— Тогава, страхувам се, той просто ще обикаля объркан, без да е в състояние да си помогне. От собствен опит мога да кажа, че ако има определено място, което знае, той ще действа разумно и ще се опита да се добере до него. В противен случай… — докторът сви рамене — той ще бъде заловен. Вероятно вече са го намерили. Ако не, това ще стане най-късно до вечерта.

 

 

Но безплодните усилия в тази насока продължаваха. С всеки изминал част яростта и чувството на безсилие на полковник Вос нарастваха. Повече от двадесет и четири часа на всеки уличен ъгъл стояха полицаи и цивилни детективи, всички пътища в района Аполда — Йена — Ваймар бяха блокирани, а големият, тромав, болен, объркан и заблуден западногерманец сякаш се беше изпарил.

Вос кръстосва канцеларията си цяла нощ. Ванавская седеше на ръба на походното легло в едно от помещенията на КГБ. Дежурните в замъка Льовенщайн и в Челтнъм седяха надвесени над радиоприемниците. Всички превозни средства по пътищата на Южна Тюрингия бяха спирани за проверка. Маккрийди пиеше кафе след кафе в своя офис в Сенчъри Хаус.

И… нищо.

Бруно Моренц беше изчезнал.