Фредерик Форсайт
Измамникът (10)

2.

Филтрацията на един изменник се променя в широки граници при различните случаи, което зависи както от емоционалното състояние на беглеца, така и от възприетата практика на разузнавателната служба, провеждаща разпита. Единственият обединяващ фактор е в сложността и чувствителността на това занятие.

Най-напред изменникът трябва да бъде поставен в среда, която, без да изглежда застрашителна, може да направи невъзможно неговото бягство, често за собственото му добро.

Две години преди Орлов американците направиха грешка с Витали Юрченко, друг съветски дезертьор. Опитвайки се да създадат нормална атмосфера, те го заведоха на вечеря в един джорджтаунски ресторант. Мъжът промени своето решение, измъкна се през прозореца на мъжката тоалетна, върна се обратно в съветското посолство и се предаде. Това не му донесе добро: върнат обратно в Москва, той бе подложен на брутален разпит и разстрелян.

Освен от възможните опити за самоубийство, беглецът трябва да бъде предпазван и от възможните репресивни мерки срещу него. СССР и особено КГБ са известни със своята непримиримост към предателите и имат обичай да ги преследват докрай и да ги ликвидират, ако им се удаде възможност. Колкото по-висок е рангът на дезертьора, толкова по-голямо е предателството, а висшите офицери от КГБ се възприемат като най-голяма заплаха в това отношение. Те заемат най-високото положение в обществото, предоставят им се всички привилегии и възможности за лукс в една страна, в която повечето хора не живеят добре. Смелостта да отхвърлят този начин на живот е равносилно на неблагодарност, за която заслужават смърт. Ранчото очевидно предлагаше защита от подобни посегателства.

Основният фактор, който може да създаде усложнения, е душевното състояние на самия беглец. След като премине първоначалната еуфория, много от тях биват обхващани от угризения на съвестта. Те осъзнават значимостта на тази стъпка, невъзможността повече да видят своята съпруга, семейство, приятели, родина. Това може да ги доведе до депресия, подобно на кризата, която изпитва наркоманът след еуфоричното състояние. За да се противодейства на подобни тенденции, много разпити започват със спокоен разговор за миналото на беглеца, от когото се изисква пълно описание на неговия живот — от раждането и детството до последните дни на родна земя. Споменът за първите години — описанието на бащата и майката, училищните приятели, пързалянето в парка през зимата, излетите в провинцията през лятото — вместо да усили носталгията и депресията, има обикновено успокоителен ефект. Всичко от техния разказ, и най-незначителният детайл или жест, се записва.

Едно нещо, от което следователите винаги се интересуват, е мотивацията. Защо реши да минеш на наша страна? (Думата измяна никога не се използва. Тя намеква по-скоро за нелоялност, отколкото за разумно решение, свързано с промяна на възгледите.)

Понякога беглецът заблуждава относно истинските причини. Той може да разправя, че е загубил напълно своите илюзии, заради корупцията и цинизма на системата, която е обслужвал. За мнозина това е действителната причина; всъщност тя е най-общоприетата. Но не във всички случаи това бе истината. Възможно е той да се е облагодетелствал материално и да е знаел, че го очаква сурово наказание от КГБ. Или може би е бил изправен пред отзоваване в Москва, заради любовни афери. Или истинската причина да е била свързана с понижение в службата или омраза към някой началник. Разузнавателната служба трябва да има ясна представа защо наистина човекът е избягал. Неговите оправдания се изслушват внимателно и отзивчиво, дори ако се знае, че са неискрени. И се записват. Човекът може да лъже за своите мотиви от суета, но това не означава задължително, че ще предаде невярна информация от разузнавателен характер.

Или едното може да следва от другото…

Други заблуждават от тщестлавие, като украсяват своята значимост в предишния си живот, опитвайки се да впечатлят своите домакини. Всичко се проверява и рано или късно домакините научават истинската причина, действителното положение. Но за момента всички показания се изслушват отзивчиво. Истинският кръстосан разпит като в съда идва по-късно.

Когато най-после започне да се обсъжда информация от поверителен характер, пред разпитваните се поставят много уловки. Следователите задават въпроси, на които знаят вече отговорите. И ако те не знаят, анализаторите, работещи върху касетите по цели нощи, бързо откриват нужното чрез съпоставяне и кръстосана проверка. В края на краищата има твърде много бегълци и западните разузнавателни служби разполагат с огромно количество информация за КГБ, ГРУ, Съветската армия, флота и военновъздушните сили, дори за Кремъл, която могат да използват.

Ако се установи, че разпитваният започва да лъже относно неща, за които според служебното си положение трябва да знае истината, той незабавно става подозрителен. Може да лъже от перчене, за да направи впечатление; или защото не е имал достъп до тази информация, въпреки че претендира за това; или защото е забравил; или…

Не е лесно да се крие истината по време на продължителния и щателен разпит. Той може да отнеме месеци, дори години, в зависимост от количеството информация, която не може да се провери.

Ако нещо, което новият изменник казва, е в противоречие с предполагаемата истина, може да се окаже, че приетото за истина не е вярно. В този случай анализаторите отново проверяват оригиналния източник на своята информация. Възможно е да са грешели през цялото време, а новодошлият да е прав. Въпросът се оставя настрана, докато не се направят проверките, за да се върнат по-късно пак на него за обсъждане. Отново и отново.

Често разпитваният не може да осъзнае важността на някой дребен детайл от информацията, която е готов да даде. Но за неговите домакини тази привидна дреболия може да се окаже последният липсващ щрих към някоя загадка, чието решение дълго им е убягвало.

Измежду въпросите, чиито отговори са вече известни, попадат въпроси, отговорите на които са наистина ценни. Това е рудоносната жила. Може ли новият беглец да каже нещо, което все още не е известно и ако е така, колко е значимо то?

В случая с Пьотр Александрович Орлов след четириседмичен разпит ЦРУ стигна до заключението, че непредвидено е попаднало на мина от чисто злато. Неговият продукт бе фантастичен.

Той се държа много хладно и спокойно от самото начало. Описа историята на своя живот от раждането си в скромна барака край Минск малко след края на войната до онзи ден преди шест месеца в Москва, когато решил, че повече не може да търпи обществото и режима, които е започнал да презира. Той нито веднъж не отрече, че е запазил своята дълбока любов към родината и показваше естествено вълнение при мисълта, че я е напуснал завинаги.

Той заяви, че бракът му с Гая, директорка на преуспяващ театър в Москва, е продължавал формално през последните три години и сподели с гняв няколкото й любовни истории с хубави млади актьори.

Премина с детектора на лъжата три различни теста, отнасящи се до неговия произход, кариера, личен живот и промяна на политическите убеждения. Веднага след това започна да разкрива първокласна информация.

Първо, неговата кариера бе претърпяла значителни изменения. По време на четирите години служби в Трето управление, докато работил в Централния щаб за планиране, представяйки се като майор Кученко от ГРУ, той бе събрал богата информация за много висши офицери от армията, за разположението на сухопътните дивизии, на военните летища и на бойните кораби.

Той анализира проницателно загубите, понесени от Червената армия в Афганистан, разказа за неподозираната от никого деморализация на съветските войски там и нарастващото разочарование на Москва от нейната марионетка, диктатора Бабрак Кармал.

Преди да се премести в Трето управление, Орлов работил в Управлението за нелегални операции, което е включено към Първо главно управление и отговаря за ръководството на нелегалните агенти по целия свят. Нелегалните са най-законспирираните от всички агенти, които шпионират срещу собствената си страна (ако са нейни поданици) или живеят в чужда страна под дълбоко прикритие. Това са агентите, които нямат дипломатическо прикритие и за които разобличаването и залавянето нямат за последица само неудобството от обявяването им за персона нон грата и тяхното екстрадиране, а много по-болезнената терапия, включваща арест, груб разпит и понякога екзекуция.

Въпреки че не се бе занимавал с работата в това управление в продължение на четири години, той изглежда притежаваше енциклопедична памет и започна да разкрива мрежите от агенти, които някога бе създавал и ръководил главно в Южна и Централна Америка.

Когато пристигне изменник, чиято информация се оказва спорна, обикновено сред офицерите на разузнавателната служба се появяват два лагера: на тези, които вярват и подкрепят новопристигналия, и на онези, които се съмняват и застават срещу него. Най-известният подобен случай в историята на ЦРУ бе този с Голицин и Носенко.

През 1960 година Анатоли Голицин избяга в САЩ и превърна в свой бизнес предупрежденията към ЦРУ, че КГБ е стояла почти зад всички събития, които са се развивали в погрешна посока след Втората световна война. Според Голицин не съществуваше такава низост, до която КГБ да не прибегне и дори в момента да не се подготвя да извърши. Това прозвуча като музика за ушите на фракцията от хардлайнери в ЦРУ, водена от шефа на контраразузнаването Джеймс Енгълтън, който бе предупреждавал своите началници за почти същото в продължение на години.

През 1963 година президентът Кенеди беше убит, очевидно от човек от левицата на име Ли Харви Осуалд, чиято съпруга бе рускиня и който бе живял някога в СССР малко повече от година. През януари 1964 година Юри Носенко избяга от Съветския съюз и обяви, че той е бил офицерът, ръководил Осуалд в Русия, и че след като КГБ е установила, че Осуалд е жива напаст, прекъснала всички връзки с него и няма нищо общо с убийството на Кенеди.

Голицин, подкрепян от Енгълтън, незабавно отхвърли твърденията на своя съотечественик, който, макар и разпитван изключително сурово, не се отказа от думите си. Спорът раздели Управлението на два лагера в продължение на години. В зависимост от това накъде се накланяха везните, кариерите на едни тръгваха нагоре, а на други се проваляха, защото бе аксиоматично да напредват в службата онези, чието предположение се приема за вярно.

В случая с Пьотр Орлов подобна враждебна група не се образува и славата споходи шефа на Отдела за специални проекти Калвин Бейли.

 

 

В деня, след който Джо Рот започна да споделя своя живот с полковник Орлов във Вирджиния, Сам Маккрийди тихо мина през портала на Британския музей, разположен в сърцето на Блумсбъри, и се отправи към голямата овална читалня под купола на сградата.

Двама по-млади мъже го съпровождаха: Денис Гоунт, към когото Маккрийди изпитваше все по-голямо доверие, и един друг, на когото викаха Патън. Никой от неговите помощници нямаше да види лицето на Кийпсейк — това не им бе необходимо, а и можеше да се окаже опасно. Тяхната задача се състоеше в това, просто да се навъртат около входовете, докато прелистват оставените вестници, за да пазят своя шеф от натрапници.

Маккрийди се отправи към една маса, обградена от лавици с книги, и любезно попита мъжа, който вече бе седнал, дали има нещо против, ако и той се установи там.

Мъжът, навел глава над един том, от който си водеше от време на време бележки, посочи тихо с ръка стола отсреща и продължи да чете. Маккрийди зачака без да вдига шум. Той бе избрал за четене някаква книга и след няколко минути един от служителите на читалнята я остави пред него, след което излезе също тъй тихо, както бе дошъл. Мъжът от другата страна на масата продължи да седи, улисан в своето занимание. Когато останаха сами, Маккрийди заговори.

— Как си, Николай?

— Добре — промърмори мъжът, записвайки нещо в своя бележник.

— Има ли някакви новини?

— Очакваме посещение следващата седмица. В Резиденцията.

— От Центъра в Москва?

— Да. Самият генерал Дроздов.

Маккрийди не каза нищо. Той продължи да чете своята книга и устните му едва помръдваха. Никой вън от анклава, образуван от наредените полици с книги, не би могъл да чуе тихия шепот. Никой не можеше да влезе в него без Гоунт и Патън да го забележат. Той обаче бе учуден от името. Дроздов, нисък и набит мъж, който приличаше изненадващо на бившия президент Айзенхауер, бе шеф на управлението за нелегални операции и рядко се осмеляваше да излиза от Съветския съюз. Да пристигне право във вълчата бърлога в Лондон бе съвсем необичайно и можеше да има голямо значение.

— Това добре ли е или зле? — попита той.

— Не знам — каза Кийпсейк. — Със сигурност е странно. Той не е мой пряк началник, но не би могъл да дойде, освен ако не е изяснил нещата с Крючков.

(Генерал Владимир Крючков, председател на КГБ от 1988 година, тогава бе шеф на Първо главно управление, занимаващо се с външното разузнаване.)

— Ще обсъди ли с тебе своите нелегални, внедрени в Британия?

— Съмнявам се. Той предпочита да ги ръководи пряко. Може би е нещо, свързано с Орлов. Ужасни неприятности се създадоха около него. Другите двама офицери от ГРУ в делегацията вече са подложени на разпит. Най-малкото, с което ще се измъкнат от военния съд, е обвинението в нехайство. Или може би…

— Има ли друга причина за неговото пристигане?

Кийпсейк въздъхна и вдигна очите си за пръв път. Маккрийди го погледна. С течение на годините той се беше сприятелил с него, вярваше му и му имаше доверие.

— Само усещане — каза Кийпсейк. — Може би ще извърши проверка в тукашната Резиденция. Нищо конкретно, просто нещо се носи във въздуха. Може би подозират някого.

— Николай, това не може да продължи вечно. Знаехме го. Рано или късно частиците ще се съединят в едно цяло. Твърде много изтичане на информация, твърде много съвпадения. Искаш ли сега да избягаш? Само кажи и аз ще го уредя.

— Не още. Може би скоро, но не сега. Все още има какво да ви дам. Ако наистина започнат да ровят в Лондонската операция, ще разбера, че имат нещо. Навреме. Навреме, за да избягам. Но не сега. Между другото, ще ви моля да не пречите на Дроздов. Ако вече има подозрения, той ще го приеме като още едно доказателство.

— По-добре ми кажи като какъв се представя, в случай на истински инцидент на Хийтроу — каза Маккрийди.

— Като швейцарски бизнесмен — каза руснакът. — От Цюрих. Пристига със самолета от Бритиш Еъруейс във вторник.

— Ще осигуря безпрепятственото му преминаване — обеща Маккрийди. — Нещо за Орлов?

— Все още нищо — каза Кийпсейк. — Никога не съм го виждал, само съм чувал за него. Изненадан съм обаче от неговото бягство. Той имаше там всичко на разположение.

— Както и ти — каза Маккрийди.

Руснакът се усмихна.

— Разбира се. Всеки си има свой вкус. Ще намеря това, което мога за него. Защо те интересува толкова?

— Нищо конкретно — каза Маккрийди. — Както ти каза, само предчувствие. Начинът, по който осъществи бягството, без да даде никакво време на Джо Рот за проверка. За един моряк, оставящ кораба, това е нормално. За полковник от КГБ е странно. Можеше да направи по-добра сделка.

— Съгласен съм — кимна руснакът. — Ще направя каквото мога.

Положението на руснака в посолството бе толкова деликатно, че рискованите срещи на четири очи се провеждаха рядко. Уговориха се да се видят отново в началото на следващия месец, май, в едно малко и западнало кафене на Шоредич в лондонския Ийст Енд.

 

 

В края на април директорът на ЦРУ се срещна в Белия дом с президента. Нямаше нищо необичайно в това, те се срещаха редовно както с останалите от Националния комитет за сигурност, така и насаме. Но в този случай президентът се изказа необикновено ласкаво за ЦРУ. Благодарността, която голям брой служби и отдели отправяха към ЦРУ, в резултат на информацията, идваща от ранчото в Южна Вирджиния, бе достигнала до Овалния кабинет.

Шефът на разузнавателната служба бе суров мъж, чиято кариера водеше своето начало от Втората световна война. Освен това той бе справедлив човек и не виждаше причини да не осведоми за похвалите ръководителя на Отдела за специални проекти, благодарение на който Орлов се намираше на американска земя. Когато се върна в Ленгли, той извика при себе си Калвин Бейли. Бейли го завари до панорамните прозорци, които покриват единия край на неговия кабинет, намиращ се на най-горния етаж на Централата. Той гледаше навън към долината, където пролетната премяна на разлистващите се дървета бе засенчила окончателно зимния изглед на реката Потомак. Когато Бейли влезе, той се обърна със сърдечна усмивка.

— Какво повече мога да кажа? Поздравленията чакат на опашка, Кал. Военноморският департамент е във възторг, иска да продължаваме да ги снабдяваме с информация. Мексиканците са възхитени: те току-що са разкрили мрежа от седемнадесет агенти, с камери, радиоапарати за връзка, всичко.

— Благодаря ти — изрече Калвин Бейли внимателно. Той бе известен като предпазлив човек, който не обичаше да показва своите чувства.

— Всички знаем — продължи директорът на разузнавателната служба, — че Франк Райт ще се пенсионира в края на годината. Ще се нуждая от нов заместник по операциите. Може би, Калвин, само може би, мисля, че знам кой трябва да заеме това място.

За няколко мига мрачният, прикрит поглед на Бейли се проясни. От три десетилетия директорът на ЦРУ бе политическо лице, назначавано отгоре. Под негов контрол се намираха двата главни отдела на Управлението: оперативен, оглавяван от заместник-директора по операциите, и разузнавателен (за анализи), оглавяван от заместник-директора по разузнаването. Това са двата най-високи поста, към които един професионалист може разумно да се стреми. Заместник-директорът по операциите отговаря за дейността на Управлението, свързана със събиране на информация, а заместник-директорът по разузнаването отговаря за анализа на суровата информация и преобразуването й във вид, подходящ за използване в разузнавателната дейност.

След като премина хвалебствената част, директорът на разузнавателното управление се върна към по-земните въпроси.

— Виж, става въпрос за британците. Както знаеш, Маргарет Тачър си подаде оставката.

Калвин Бейли кимна. Близкото приятелство между британската министър-председателка и американския президент бе известно на всички.

— Тя доведе със себе си Кристофър… — Директорът на ЦРУ спомена името на тогавашния шеф на СИС. — Имахме няколко години на ползотворно сътрудничество. Той ни изпрати действително ценна информация. Ние сме им длъжни, Кал. Искам да се освободя от старите задължения, като им направя една услуга. Те имат две молби към нас. Казват, че са много благодарни за информацията на Минстрел, която сме им изпратили, но посочват, че що се отнася до съветските агенти в Англия, материалът съдържа само кодови имена. Може ли Минстрел да си спомни истинските имена или заеманите длъжности… нещо, с помощта на което да идентифицират вражеските агенти на тяхна територия?

Бейли помисли по въпроса.

— Той е бил питан за това преди — каза той. — Изпратихме на британците всичко, което ги засяга. Ще помоля отново Джо Рот да разбере дали Минстрел може да си спомни някое истинско име. О’кей?

— Добре, добре — съгласи се припряно директорът. — Има още нещо. Те продължават да настояват за среща с него. Оттатък, при тях. Този път съм готов да удовлетворя молбата им. Мисля, че можем да си го позволим.

— Бих предпочел да го пазим тук. При нас той е на сигурно място.

— Можем да осигурим охраната му и там. Виж, можем да го оставим в някоя от американските военновъздушни бази. Апър Хейфорд, Лейкънхийт, Алкънбъри. В която и да е от тях. Те ще могат да се срещнат с него и да го разпитат под наш контрол, след което ще го върнем обратно.

— Това не ми харесва — каза Бейли.

— Кал… — В гласа на директора на ЦРУ прозвучаха метални нотки. — Аз дадох своето съгласие. Просто се заеми с тази работа.

Калвин Бейли отпътува до ранчото за личен разговор с Джо Рот. Уединиха се в апартамента на Рот, намиращ се над централния портал на сградата. Бейли намери своя подчинен изпит и уморен. Разпитът на един изменник е изморително дело, включващо дълги часове насаме с изменника, последвани от безсънни нощи над листа с подготвяните въпроси за следващия ден. Почивката обикновено не се включва в програмата и когато, както често се случва, разпитваният установи лични отношения със своя следовател, не е толкова лесно да му осигурят малко отдих, като изпратят някой заместник.

— Във Вашингтон са доволни — каза му Бейли. — Повече от доволни: възхитени са. Всичко, което той казва, съвпада. Разположението на съветските бойни части, летища и кораби съвпада с данните, получени от сателитите. Ниво на въоръжение, бойна готовност, бъркотията в Афганистан — Пентагонът е във възторг. Ти се справи добре, Джо. Много добре.

— Има още много работа да се върши — каза Рот. — Могат да се получат още много сведения. Не може да няма друго. Този човек е истинска енциклопедия. Феноменална памет. Понякога се затруднява с някой детайл, но обикновено рано или късно си го спомня. Но…

— Но какво? Виж какво, Джо, той унищожава години упорита работа на КГБ в Централна и Южна Америка. Нашите приятели там разкриват една след друга техните мрежи от агенти. Всичко е наред. Знам, че си изморен. Просто недей да спираш.

Той продължи по-нататък, като спомена на Рот за намека, който директорът на ЦРУ му бе направил относно предстоящото освобождаване на мястото на заместник-директора по операциите. Обикновено не обичаше да се доверява, но не виждаше причина защо да не лансира своя подчинен при очакваното повишение.

— Ако кандидатурата бъде одобрена, Джо, ще се освободи ново място — мястото на шеф на Отдела за специални проекти. Моята препоръка ще има голяма тежест. Тя ще бъде за тебе, Джо. Исках да знаеш това.

Рот изрази благодарност без особено въодушевление. Той изглеждаше повече от изморен. Имаше нещо, което го безпокоеше.

След като премина хвалебствената част, директорът на разузнавателното управление се върна към по-земните въпроси.

— Виж, става въпрос за британците. Както знаеш, Маргарет Тачър си подаде оставката.

Калвин Бейли кимна. Близкото приятелство между британската министър-председателка и американския президент бе известно на всички.

— Тя доведе със себе си Кристофър… — Директорът на ЦРУ спомена името на тогавашния шеф на СИС. — Имахме няколко години на ползотворно сътрудничество. Той ни изпрати действително ценна информация. Ние сме им длъжни, Кал. Искам да се освободя от старите задължения, като им направя една услуга. Те имат две молби към нас. Казват, че са много благодарни за информацията на Минстрел, която сме им изпратили, но посочват, че що се отнася до съветските агенти в Англия, материалът съдържа само кодови имена. Може ли Минстрел да си спомни истинските имена или заеманите длъжности… нещо, с помощта на което да идентифицират вражеските агенти на тяхна територия?

Бейли помисли по въпроса.

— Той е бил питан за това преди — каза той. — Изпратихме на британците всичко, което ги засяга. Ще помоля отново Джо Рот да разбере дали Минстрел може да си спомни някое истинско име. О’кей?

— Добре, добре — съгласи се припряно директорът. — Има още нещо. Те продължават да настояват за среща с него. Оттатък, при тях. Този път съм готов да удовлетворя молбата им. Мисля, че можем да си го позволим.

— Бих предпочел да го пазим тук. При нас той е на сигурно място.

— Можем да осигурим охраната му и там. Виж, можем да го оставим в някоя от американските военновъздушни бази. Апър Хейфорд, Лейкънхийт, Алкънбъри. В която и да е от тях. Те ще могат да се срещнат с него и да го разпитат под наш контрол, след което ще го върнем обратно.

— Това не ми харесва — каза Бейли.

— Кал… — В гласа на директора на ЦРУ прозвучаха метални нотки. — Аз дадох своето съгласие. Просто се заеми с тази работа.

Калвин Бейли отпътува до ранчото за личен разговор с Джо Рот. Уединиха се в апартамента на Рот, намиращ се над централния портал на сградата. Бейли намери своя подчинен изпит и уморен. Разпитът на един изменник е изморително дело, включващо дълги часове насаме с изменника, последвани от безсънни нощи над листа с подготвяните въпроси за следващия ден. Почивката обикновено не се включва в програмата и когато, както често се случва, разпитваният установи лични отношения със своя следовател, не е толкова лесно да му осигурят малко отдих, като изпратят някой заместник.

— Във Вашингтон са доволни — каза му Бейли. — Повече от доволни: възхитени са. Всичко, което той казва, съвпада. Разположението на съветските бойни части, летища и кораби съвпада с данните, получени от сателитите. Ниво на въоръжение, бойна готовност, бъркотията в Афганистан — Пентагонът е във възторг. Ти се справи добре, Джо. Много добре.

— Има още много работа да се върши — каза Рот. — Могат да се получат още много сведения. Не може да няма друго. Този човек е истинска енциклопедия. Феноменална памет. Понякога се затруднява с някой детайл, но обикновено рано или късно си го спомня. Но…

— Но какво? Виж какво, Джо, той унищожава години упорита работа на КГБ в Централна и Южна Америка. Нашите приятели там разкриват една след друга техните мрежи от агенти. Всичко е наред. Знам, че си изморен. Просто недей да спираш.

Той продължи по-нататък, като спомена на Рот за намека, който директорът на ЦРУ му бе направил относно предстоящото освобождаване на мястото на заместник-директора по операциите. Обикновено не обичаше да се доверява, но не виждаше причина защо да не лансира своя подчинен при очакваното повишение.

— Ако кандидатурата бъде одобрена, Джо, ще се освободи ново място — мястото на шеф на Отдела за специални проекти. Моята препоръка ще има голяма тежест. Тя ще бъде за тебе, Джо. Исках да знаеш това.

Рот изрази благодарност без особено въодушевление. Той изглеждаше повече от изморен. Имаше нещо, което го безпокоеше.

— Знаеш ли коя е тя? — попита Орлов.

— Това е англичанка, нали? — каза Рот.

— Не, не. Не певицата, а мелодията. Мислиш, че е британска мелодия, може би нещо от Бийтълс…

— Така предполагам — каза Рот, който сега също се усмихваше.

— Грешиш — каза Орлов триумфално. — Това е стара руска песен._ Дорогой длинной да ночкой лунаю. По дългия път през лунната вечер._ Не знаеше за нея, нали?

— Не, наистина не знаех.

Изслушаха жизнерадостната мелодия докрая и Орлов изключи касетофона.

— Искаш отново да поговорим? — попита Орлов.

— Не — каза Рот. — Просто наминах да видя дали си добре. Смятам да си лягам. Денят бе твърде изморителен. Между другото, скоро ще се върнем в Англия. Трябва да дадем възможност на англичаните малко да поговорят с тебе. Не се притесняваш от това, нали?

Орлов се намръщи.

— Уговорката бе да дойда тук. Само тук.

— Всичко е наред, Питър. Ще останем там съвсем за кратко в някоя военновъздушна база. Във всички случай, тя е американска територия. Аз ще бъда там с тебе, за да те защитя от големите лоши британци.

Орлов не се усмихна на шегата.

Рот стана сериозен.

— Питър, съществува ли причина да не искаш да се върнеш в Англия? Нещо, което не знам?

Орлов сви рамене.

— Нищо конкретно, Джо. Предчувствие, може би. Колкото по-далеч се намирам от Съветския съюз, толкова по-сигурен се чувствам.

— Нищо няма да се случи с теб в Англия. Обещавам ти. Сега ще си лягаш ли?

— Ще остана още малко. Ще почета, ще послушам музика — каза руснакът.

Всъщност стаята на Орлов продължи да свети до един и половина след полунощ.

Няколко минути преди три часа в сградата проникнаха убийците на КГБ.

По-късно Орлов разбра, че те са премахнали двама души от охраната, стреляйки с арбалети от разстояние, след това незабелязано са прекосили тревната площ зад къщата и са влезли вътре през прозорците на кухнята.

Първото, което чуха Рот и Орлов на горния етаж, бе откос от карабина в преддверието под тях, последван от шума на стъпки, бягащи нагоре по стълбите. Орлов се събуди, скочи като котка от леглото и прекоси всекидневната за не повече от три секунди. Той отвори вратата към площадката на стълбището и мярна гърба на един от нощната охрана на Куонтико, който се спускаше надолу. Една фигура в черен котешки костюм със скиорска маска, която бе стигнала по средата на стълбите, даде кратък откос. Американецът бе улучен в гърдите. Той се свлече върху перилата, облян в кръв. Орлов тръшна вратата и хукна към спалнята.

Знаеше, че прозорците не могат да се отварят; нямаше как да избяга през тях. Нито бе въоръжен. Той влизаше в спалнята, когато мъжът, в черно се втурна през входната врата, следван от един американец. Последното, което Орлов видя преди да тръшне вратата на спалнята, бе как убиецът от КГБ се обърна и застреля американеца зад себе си. Убийството даде възможност на Орлов да заключи вратата.

Но това му осигури само кратка отсрочка. Миг след това ключалката бе отнесена с автоматичен откос и вратата отворена с ритник. На слабата светлина, проникваща от коридора оттатък всекидневната, Орлов видя как човекът от КГБ хвърля празното оръжие и вади един деветмилиметров Макаров от колана си. Не беше в състояние да види лицето зад маската, но можеше да разбере руската дума и презрението, с която тя бе произнесена.

Фигурата в черно насочи с две ръце пистолета право в лицето на Орлов и просъска: Предател.

На масата до леглото имаше стъклен пепелник. Орлов никога не го бе използвал, тъй като за разлика от повечето руснаци, той не пушеше. Но пепелникът все още се намираше там. С последно отчаяно движение той го грабна и изпрати в лицето на руснака-убиец. В същото време изкрещя: Отрепка.

Човекът в черно се отмести встрани, за да избегне покосяващия удар от тежкото стъкло в лицето. Това му коства частица от секундата. В същия момент шефът на охраната влезе във всекидневната и стреля два пъти със своя тежкокалибрен Колт 44 Магнум в гърба на черната фигура, намираща се на входа на спалнята. Руснакът бе изхвърлен напред, а от гърдите му бликна кръв, която опръска чаршафите и завивките на леглото. Орлов направи крачка напред, за да изрита пистолета от ръката на падащия мъж, но това бе ненужно. Никой не може да продължи да се бие с два куршума от Магнум в себе си.

Крол, човекът, който бе стрелял, прекоси всекидневната и отиде до вратата на спалнята. Той бе пребледнял от ярост и дишаше тежко.

— Добре ли сте? — попита задъхано той.

Орлов кимна.

— Някой е успял да нахлуе тук — каза американецът. — Имаше двама от тях. Двама от моите хора са убити долу, може би има и други навън.

Джо Рот, потресен от случилото се, влезе, все още облечен с пижама.

— Господи, Питър, съжалявам. Ще трябва да се изнесем оттук. Незабавно.

— Къде ще отидем? — попита Орлов. — Ти ме увери, че тук съм в безопасност.

— Да, но очевидно не съвсем. Тук вече не е сигурно. Ще разследваме случая. По-късно. Сега се обличай. Опаковай си нещата. Крол, остани с него.

Имаше една военна база, отстояща на двадесет мили от ранчото. Ленгли уреди въпроса с тамошния командир. За по-малко от два часа Рот, Орлов и останалите от охраната заеха целия етаж на една от казармените постройки. Помещението бе обкръжено от военна полиция. Рот дори не успя да стигне дотам по пътя; те отидоха с хеликоптер, който кацна точно на тревната площ пред офицерския клуб, събуждайки всички в казармата.

Това бе само временно убежище. Преди да падне нощта, те се преместиха в друго безопасно помещение на ЦРУ, намиращо се в Кентъки и много по-добре защитено.

 

 

Докато групата с Рот и Орлов се намираше във военната база, Калвин Бейли се върна в ранчото. Той искаше обстоен доклад. Вече бе разговарял по телефона с Рот, за да чуе неговата версия за събитията. Най-напред изслуша Крол, но човекът, чиито показания наистина му трябваха, бе маскираният в черно руснак, който се бе изправил лице с лице срещу Орлов, насочвайки пистолета си към него.

Младият офицер от зелените барети държеше наранената китка, където Орлов бе ритнал падащия мъж, за да избие оръжието. Фалшивата кръв отдавна бе изтрита от него и той бе сменил черния котешки екип с двете дупки отпред и бе свалил ризницата, в която се намираха двата малки куршума и торбичките с кръвта, опръскала цялото легло.

— Мнението ти? — попита Бейли.

— Той е истински — каза рускоговорящият офицер. — Или е такъв, или не му пука от смъртта. В което се съмнявам. На повечето хора им се живее.

— Не те ли заподозря? — попита Бейли.

— Не, сър. Видях го в очите му. Беше сигурен, че ще умре. Просто започна да се бори за живота си. Страхотен човек.

— Някакви други възможности? — попита Бейли.

Офицерът сви рамене.

— Само една. Ако е подставено лице и си е помислил, че собствените му хора се опитват да го ликвидират, той щеше да изкрещи нещо, за да ме спре. Ако приемем, че му е мил животът, това би означавало той да е най-големият смелчага, който някога съм срещал.

— Мисля — каза Бейли на Рот по-късно по телефона, — че ние получихме нашия отговор. Той е о’кей и това е официално. Накарай го да си спомни някое име — за британците. Ще летите следващия вторник с военен самолет за Алкънбъри.

Рот прекара два дена с Орлов в техния нов дом, връщайки се отново към несвързаните факти, които руснакът си бе спомнил от своята служба в управлението за нелегални операции, отнасящи се до съветските агенти в Британия. Тъй като се бе специализирал по отношение на Южна и Централна Америка, Британия нямаше първостепенно значение за него. Независимо от това, той напрегна паметта си. Всичко, което можеше да си спомни, бяха кодови имена. Неочаквано, в края на, втория ден, той се сети нещо.

Един държавен служител от министерството на отбраната в Уайтхол. Неговите пари бяха винаги превеждани по сметка в банката Мидланд на Кройдън Хай стрийт.

— Не е много — каза човекът от Службата за сигурност MI–5, когато получи новата информация. Намираше се в канцеларията на Тимъти Едуардс в главната квартира на срочната служба СИС. — Може отдавна да е напуснал. Възможно е да е открил сметката си под фалшиво име. Но ще опитаме.

Той се върна на Кързън стрийт в Мейфеър и задвижи работата. Британските банки са лишени от правото да пазят във всички случаи своята тайна, но те отказват да дават информация за личните сметки на всеки. Една институция, която осигурява винаги тяхното сътрудничество, по закон, е данъчната служба.

Данъчната служба се съгласи да окаже съдействие, и с управителя на Мидланд в Кройдън, краен квартал на Южен Лондон, бе проведен поверителен разговор. Той се намираше отскоро на този пост, но в паметта на неговия компютър имаше запазена много информация.

Един човек от Службата за сигурност, който придружаваше действителния данъчен инспектор, се зае с проверката. В него имаше списък на всички държавни служители, работили в министерството на отбраната и многобройните му филиали през последните десет години. Изненадващо, разследването приключи много бързо. Само един служител от министерството си държеше парите в Мидланд на Кройдън Хай стрийт. Изпратиха да вземат копия от неговите сметки. Той имаше две: една текуща и една депозитна с по-висок лихвен процент.

С течение на годините депозитната му сметка бе набъбнала на 20 000 лири, внасяни редовно винаги от него и винаги в брой. Името му бе Антъни Милтън-Райс.

 

 

Вечерта на съвещанието в Уайтхол присъстваха директорът и заместник-директорът на MI–5, както и помощник-комисарят на столичната полиция, който отговаряше за Специалния отдел. MI–5 в Британия няма право да извършва арести. Само полицията има такива пълномощия. Когато Службата за сигурност иска да залови някого, тя координира своите усилия със Специалния отдел. Срещата се ръководеше от председателя на Междуведомствения комитет по разузнаването. Той започна разискванията.

— Кой точно е мистър Милтън-Райс?

Заместник-директорът на MI–5 погледна своите записки.

— Второстепен чиновник на служба към снабдяването.

— Достатъчно маловажна ли е неговата длъжност?

— Мисля, че е така, но работата му е доста специфична. Оръжейни системи, оценка на новите въоръжения.

— Мммм — погледът на председателя стана замислен. — И така, какво смятате да предприемете?

— Работата е там, Тони — погледна го директорът, — че имаме твърде малко доказателства, за да продължим. Внасяне на необяснимо големи суми в продължение на години в неговата сметка. Не е достатъчно, за да го арестуваме, а още по-малко да го обвиним. Той може да заяви, че е печелил парите си от залагания на конни надбягвания. Разбира се, може и да си признае, но може и да отрече всичко.

Полицаят кимна в съгласие. Без признание щеше да загуби времето си в напразни опити да убеди Кралската прокуратура да започне следствие. Съмняваше се, че човекът, разобличил Милтън-Райс, който и да бе той, щеше да се яви пред съда като свидетел.

— Бихме желали да го поставим най-напред под наблюдение — продължи директорът. — Денонощно. При първия контакт с руснаците той е вътре, със или без признания.

Съгласиха се с това предложение. Филерите на MI–5, тази група от агенти, които се смятаха от всички западни служби за най-добрите в своята област, бяха известени да поставят под денонощно наблюдение Антъни Милтън-Райс, започвайки от следващата сутрин по неговия път до министерството на отбраната.

Антъни Милтън-Райс, подобно на много хора с постоянна работа, имаше установени навици. Той бе човек, който спазваше своите привички. В работните дни напускаше дома си в Адискомб точно в осем без десет и извървяваше пеш половината миля до гара Ийст Кройдън, освен ако валеше силно, в който случай старият ерген вземаше автобус. Качваше се на един и същ влак всеки ден, показваше абонаментната си карта и отиваше до Лондон, където слизаше на гара Виктория. Оттам продължаваше с автобус краткия път до площада на Парламента по Виктория стрийт. Там слизаше и прекосяваше Уайтхол до сградата на министерството.

Сутринта след съвещанието, на което обсъждаха неговия въпрос, той потегли по обичайния си маршрут. Не забеляза групата черни младежи, които се качиха на Норуудския железопътен възел. Забеляза ги едва когато влязоха в общия вагон, където се намираше, и започнаха да притискат пътниците. Чуха се женски писъци и мъжки викове за помощ, докато тийнейджърите, обхванати от оргията на безцеремонен грабеж и физическо насилие, префучаха през вагона, изтръгвайки дамските чанти и бижута и прибирайки мъжките портфейли, като заплашваха с нож всеки, който се опитваше да се съпротивлява.

Когато влакът спря на следващата гара по линията, бандата от две дузини млади гангстери, все още изливащи с крясъци омразата си към света, напусна вагона и се разпръсна, като младежите прескочиха бариерата и изчезнаха по улиците на Кристъл Палас, оставяйки след себе си жени, изпаднали в истерия, разтреперани мъже и объркана транспортна полиция. Нито един арест не бе извършен; грабежът префуча бързо и незабелязано.

Влакът бе спрян, причинявайки хаос в разписанието на останалите, идващи след него, докато транспортната полиция се качи, за да вземе показания. Едва в момента, когато потупаха пътника в светлосивия дъждобран, клюмнал в ъгъла опрян на своето рамо, човекът се свлече бавно на пода. Чуха се нови писъци, щом кръвта от пронизаното му с остра кама сърце започна да изтича изпод сгърчената фигура. Мистър Антъни Милтън-Райс бе съвсем мъртъв.

 

 

Кафенето на Айвън^[1], с подходящо име за среща с руснак, се намираше на Крондал стрийт в Шоредич и както винаги Сам Маккрийди влезе втори, въпреки че бе пристигнал първи вън на улицата. Той спазваше този ритуал, защото смяташе, че е много по-вероятно да има опашка след Кийпсейк, отколкото след него. Ето защо винаги оставаше в продължение на тридесет минути в своята кола, за да види как руснакът идва на срещата и след това си даваше още петнадесет минути, докато се убеди, че никой не е вървял по петите му.

Когато Маккрийди влезе в кафенето, той взе чаша чай от тезгяха и се запъти небрежно към стената, където се намираха една до друга две маси. Кийпсейк заемаше тази в ъгъла и бе погълнат от четенето на „Спортинг Лайф“. Маккрийди отвори своя „Ивнинг Стандарт“ и започна да го разглежда.

— Как е нашият добър генерал Дроздов? — попита той тихо, с глас, който се губеше сред шума от приказките в кафенето и съскането на самовара с чай.

— Приветлив и загадъчен — каза руснакът, четейки за физическото състояние на конете, участващи в надбягванията в 3.30 в Сендаун. — Страхувам се, че може да ни проверява, ще знам повече, ако от К-отдела решат да ни посетят или собственият ми човек от К-отдела стане прекалено активен.

К-отделът е вътрешната контраразузнавателна служба на КГБ, заета не толкова с шпионаж, колкото с наблюдение над останалите офицери от КГБ и търсене на причини за изтичане на информация.

— Чувал ли си някога за човек на име Антъни Милтън-Райс? — попита Маккрийди.

— Не. Никога. Защо?

— Не си ли го ръководил ти от твоята резидентура? Един държавен служител в министерството на отбраната.

— Никога не съм чувал за него. Никога не съм боравил с негова информация.

— Е, той вече е мъртъв. Твърде късно е да го питаме кой го е ръководил. Ако въобще съществува такъв. Може ли той да е бил ръководен директно от Москва, чрез управлението за нелегални операции?

— Ако е работил за нас, това е единственото обяснение — промърмори руснакът. — Той никога не е работил за лондонската резидентура. Както ти казах, никога дори не сме се докосвали до негова информация. Трябва да е контактувал с Москва, чрез специален офицер, намиращ се тук, вън от посолството. Защо е умрял?

Маккрийди въздъхна.

— Не знам.

Но много добре знаеше, че някой трябва да е уредил неговото убийство, освен ако не ставаше въпрос за удивително съвпадение. Някой, който е знаел обичайния му маршрут, който е можел да насочи гангстерите към влака, да им опише външния му вид… и да се разплати с тях след това. Възможно е Милтън-Райс никога да не е работил за руснаците. Тогава, коя е причината за неговото изобличаване? Защо бе извършено това необяснимо убийство — за пари? Или може би Милтън-Райс наистина е шпионирал за Москва, но е контактувал със страничен човек, неизвестен на Кийпсейк, който от своя страна е докладвал директно на управлението за нелегални операции в Москва. И генерал Дроздов тъкмо в този момент се намира тук. А той ръководи нелегалните операции…

— Той бе разкрит — каза Маккрийди. — На нас. След това умря.

— Кой го издаде? — попита Кийпсейк. Той разбъркваше своя чай, въпреки че нямаше намерение да пие сладката, млекообразна смес.

— Полковник Пьотр Орлов — каза спокойно Маккрийди.

— Аха — промърмори тихо Кийпсейк. — Имам нещо за теб по този въпрос. Пьотр Александрович Орлов е предан офицер на КГБ, посветен на работата си. Неговото бягство е фалшиво като тридоларова банкнота. Той е подставено лице, агент, който ще ви дезинформира. И е много добре подготвен за своята мисия.

Сега това, помисли си Маккрийди, ще ни създаде големи главоболия.