Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deceiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 2000

Художник: Борис Драголов, 2000

История

  1. — Добавяне

2.

Инструктажът на Рауз, проведен лично от Маккрийди, продължи една седмица. И дума не можеше да става за неговото въвеждане в Сенчъри Хаус, а още по-малко в сградата на Кързън стрийт. Маккрийди нае една от трите тихи провинциални къщи, намиращи се на не повече от един час път от Лондон, които СИС държи за такива цели, и получава материалите за инструктажа, изпратени от Сенчъри Хаус.

Имаше писмен материал и филм, по-голямата част от който бе твърде неясен, тъй като бе сниман от голямо разстояние или от странична пролука в някоя кола, или измежду клонките на някой храст, отдалечен много от мястото на събитието. Но лицата се виждаха достатъчно ясно.

Рауз видя филма и чу касетата със сцената на гробището в Баликрейн, разиграла се една седмица по-рано. Той разгледа лицата на ирландския свещеник, който бе действал като куриер, и на човека от Военния съвет до него. Но когато фотографиите бяха наредени една до друга, погледът му непрекъснато се връщаше към студеното и фино лице на Кевин Махони.

Преди четири години той почти бе успял да ликвидира убиеца на ИРА. Махони се криеше и операцията по неговото залавяне отне седмици търпелива конспиративна работа. Накрая обаче бе подмамен да напусне убежището си край Дъндалк, намиращо се в Юга, и да рискува с преминаването в Северна Ирландия. Неговата кола се караше от друг човек на ИРА и те спряха за бензин край една бензиностанция близо до Мойра. Рауз караше след него, поддържайки добра дистанция, получавайки радиосъобщения от наблюдатели край пътя и от въздуха. Когато чу, че Махони е спрял за гориво, той реши да действа.

В момента, в който навлезе в площадката с бензиноколонките пред бензиностанцията, шофьорът от ИРА бе напълнил резервоара и се бе върнал на мястото си. До него нямаше никой. Рауз помисли, че е изпуснал плячката. Той нареди на своя партньор да покрие шофьора от ИРА и излезе от колата. Занимаваше се с помпата на бензиноколонката, когато вратата на мъжката тоалетна се отвори и отвътре се появи Махони.

Рауз бе въоръжен със зачислен му от САС браунинг, намиращ се отзад в кобура под синьото дънково яке. Вълнената шапка покриваше по-голямата част от главата му, а по лицето му бе набола неколкодневна брада. Изглеждаше като ирландски работник, което бе и неговото прикритие.

Когато Махони се появи, Рауз приклекна зад бензиноколонката, извади оръжието, хвана го с две ръце и кресна:

— Махони! Стой на място.

Махони бе бърз. Още докато Рауз насочваше оръжието, той посегна да извади своето. По закон Рауз можеше да свърши с него незабавно. Искаше му се да го бе направил. Но той извика отново:

— Хвърли оръжието или си мъртъв?

Махони държеше в ръка своя револвер, но все още не бе успял да го вдигне. Той погледна към мъжа, полускрит зад бензиноколонката, видя браунинга и разбра, че не може да спечели. Хвърли колта на земята.

В този момент един фолксваген с две възрастни дами се придвижи към бетонната площадка. Те нямаха представа какво става и застанаха точно между Рауз, намиращ се до бензиноколонката, и Махони, застанал до стената. Това бе достатъчно за човека от ИРА. Той се хвърли като подкосен и взе обратно своя револвер. Неговият партньор се опита да подкара колата, за да го избави, но колегата на Рауз се намери зад него, с револвер насочен право през прозореца на колата към слепоочието на мъжа.

Рауз не можеше да стреля заради двете дами, които се бяха запънали на това място и седяха, надавайки писъци. Махони изскочи иззад фолксвагена, изплъзна се ловко край задната част на един паркиран камион и излезе на шосето. Докато Рауз заобиколи камиона, Махони се намираше на средата на главния път.

Възрастният шофьор на морис минора натисна спирачките, за да не сгази бягащия мъж. Държейки мориса между себе си и Рауз, Махони издърпа за якето стареца, повали го с колта на земята, скочи на шофьорското място и потегли.

В колата имаше един пътник. Старецът бе тръгнал със своята внучка на цирк. Рауз застана на пътя и видя как срещуположната врата на шофьора се отвори и детето бе изхвърлено навън. Той чу слабия писък, видя как дребното телце се удари в пътната настилка, видя как то бе премазано от връхлитащата отзад кола.

— Да — промълви тихо Маккрийди, — знаем, че е бил той. Въпреки осемнадесетте свидетели, които заявиха, че се е намирал в един бар в Дъндалк по това време.

— Все още пиша на нейната майка — каза Рауз.

— Военният съвет също й писа — каза Маккрийди. — Те изразиха своето съжаление. Казаха, че е било нещастен случай.

— Тя беше изхвърлена — рече Рауз. — Видях неговата ръка. Наистина ли той ще ръководи тази операция?

— Така мислим. Не знаем дали прехвърлянето ще бъде по суша, по море или по въздух, нито къде ще се появи. Но мислим, че той ще ръководи начинанието. Чу касетата.

Маккрийди инструктира Рауз относно неговите легенди. Той щеше да има две, не една. Първата щеше да е съшита с бели конци. При малко повече късмет онези, които щяха да я проучват, щяха да прозрат лъжата и да открият втората легенда. При повече късмет (отново) те щяха да останат доволни от нея.

— Откъде да започна? — попита Рауз, когато наближи края на седмицата.

— Откъде би желал да започнеш? — попита Маккрийди.

— Всеки, разследващ международния трафик на оръжие за своя следващ роман, скоро би открил, че двете европейски бази за този трафик са Антверпен и Хамбург — каза Рауз.

— Така е — рече Маккрийди. — Имаш ли някакви връзки в някой от тези градове?

— Има един, когото познавам в Хамбург — каза Рауз. — Той е опасен, луд, но може би има контакти в международния престъпен свят.

— Името му?

— Клайст. Улрих Клайст.

— Господи, ти познаваш някои странни приятелчета, Том.

— Отървах му веднъж задника — подсмихна се Рауз. — В Могадишу. Тогава той не бе луд. Това стана по-късно, когато някой направи сина му наркоман. Момчето умря.

— А, да — кимна Маккрийди, — това може да има ефект. Добре, значи избираме Хамбург. Ще бъда с теб през цялото време. Ти няма да ме виждаш, нито ще ме виждат лошите момчета. Но аз ще съм там, някъде наблизо. Ако нещата тръгнат зле, ще съм под ръка, заедно с двама бивши твои колеги от САС. Ти ще си о’кей; ще ти се притечем на помощ, ако играта загрубее. Ще ми е необходимо да поддържам връзка с теб от време на време за сверяване на часовника.

Рауз кимна. Знаеше, че това е лъжа, но тя галеше слуха. Маккрийди щеше да се нуждае от неговите редовни отчети, така че ако Рауз внезапно напусне този свят, СИС да знае точно докъде е стигнал. Защото Рауз притежаваше онова толкова любимо за работодателите на шпионите качество. Той бе от тези, без които спокойно можеше да се мине.

Рауз пристигна в Хамбург в средата на май. Пристигна инкогнито и сам. Знаеше, че Маккрийди и двамата пазачи са тръгнали преди него. Не ги видя, нито се огледа за тях. Разбираше, че може би ще познае двамата от САС, придружаващи Маккрийди, макар да не му бяха съобщили техните имена. Това нямаше значение; те го познаваха и тяхното задължение бе да стоят близо и незабележимо. Това бе тяхната специалност. И двамата вероятно владееха добре немски. Щяха да се намират на летището в Хамбург, по улиците, близо до неговия хотел, просто наблюдавайки и докладвайки на Маккрийди, който също щеше да е някъде наблизо.

Рауз отмина луксозните хотели от рода на „Фир Яресцайтен“ и „Атлантик“, избирайки един по-скромен хотел близо до железопътната гара. Нае малка кола от Авис. Придържаше се към скромния си бюджет, поддържайки представата за не особено успял романист, който прави разследване за следващата си книга. След два дни откри Улрих Клайст, работещ като шофьор на мотокар на пристанището.

Големият германец загаси двигателя и слезе от кабината, когато Рауз го повика. За момент Клайст се озърна наоколо, готов да се защитава, но после разпозна Рауз. На лицето му, едро като канара, се появи усмивка.

— Том, Том, стари приятелю…

Рауз бе притиснат в задушаваща мечешка прегръдка. Когато се освободи, той се отдръпна назад и заоглежда бившия войн от Специалните сили, когото бе видял за последен път преди четири години и когото бе срещнал за пръв път на едно жежко сомалийско летище през 1977 година. Рауз бе тогава на двадесет и четири години, а Клайст — с шест години по-голям. Но сега изглеждаше по-възрастен от своите четиридесет години, много по-възрастен.

 

 

На 13 октомври 1977 година четирима палестински терористи отвлякоха самолет на Луфтханза, пътуващ от Майорка за Хамбург, заедно с осемдесет и шестте пътници и петте души екипаж. Следен от властите, отвлеченият самолет кацна последователно в Рим, Ларнака, Бахрейн, Дубай и Аден, преди окончателно да се приземи, свършил горивото, в Могадишу, пустинната столица на Сомалия.

Тук, няколко минути след полунощ на 17 октомври, той бе щурмуван от западногерманските специални части — GSG–9, които ревностно подражаваха на САС и бяха подготвени до голяма степен от нея. Това бе първата чуждестранна екскурзия за елитните части на полковник Улрих Вегенер. Бяха добри, много добри, но въпреки всичко двама сержанти на САС ги съпровождаха. Единият се казваше Том Рауз — това се случи преди още той да бъде произведен в офицерски чин.

Имаше две причини за участието на британците. Те притежаваха голям опит в отварянето на херметически затворени самолетни врати за част от секундата; знаеха също така как да действат с разработени от британците зашеметяващи гранати, които произвеждаха три ефекта, предназначени да парализират даден терорист за две жизненоважни секунди. Единият се състоеше в излъчването, което заслепява невъоръженото око, другият в ударната вълна, която причинява загуба на ориентация, третият в гърмежа, който разтриса мозъка през ушните тъпанчета, водейки до парализа на реакциите.

След успешното освобождаване на самолета канцлерът Хелмут Шмит награди с медали своите воини от името на признателната нация. Двамата британци се изпариха преди политиците и пресата да успеят да се появят.

Въпреки че двамата сержанти от САС се намираха там само като технически съветници — а британското лейбъристко правителство твърдо настояваше за това — в действителност се случи друго.

Британците се качиха по стълбата първи, за да отворят задната пасажерска врата. Тъй като бе невъзможно да започнат да си разменят местата на върха на алуминиевата стълба в мрака, двамината от САС проникнаха през зейналата дупка първи и хвърлиха своите зашеметяващи гранати. След това отстъпиха настрани, за да дадат възможност на групата от GSG–9 да мине покрай тях и да довърши работата. Първите двама германци бяха Ули Клайст и още един негов колега. Те стъпиха на централната пътека и се проснаха ничком с насочено оръжие към мястото, където им бе казано, че могат да се намират терористите.

Те наистина бяха там, изправени до предната преграда, възстановявайки се от експлозията. Зохаир Юсеф Акаче, наричан още капитан Махмуд, който вече бе застрелял пилота на самолета Юрген Шуман, се надигаше с автомат в ръце. До него една от двете жени, Надя Хинд Аламех, се изправяше на крака с гранати в едната ръка, протягайки другата към жилото. Ули Клайст никога преди това не бе стрелял от упор, ето защо Рауз стъпи на пътеката от страничната ниша и направи това вместо него. След това хората от GSG–9 довършиха останалата работа, като унищожиха втория терорист, Наби Ибрахим Хард, и раниха другата жена, Сухейла Салех. Цялата операция продължи осем секунди.

Десет години по-късно Ули Клайст стоеше на припек край един пристанищен кей и се хилеше на стройния млад мъж, който бе изстреля онези два куршума над главата му в тясната самолетна кабина преди толкова години.

— Какво те носи към Хамбург, Том?

— Нека те поканя на вечеря и ще ти кажа.

Те ядоха пикантни унгарски ястия в една чарда, намираща се на една от страничните улички на Санкт Паули, далеч от ярките светлини и изисканите ресторанти по Реепербан, подкрепяйки храната с Бича кръв. Рауз приказваше, Клайст слушаше.

— Да, звучи добре — каза той накрая. — Не съм чел още твоите книги. Преведени ли са на немски?

— Все още не — каза Рауз. — Моят рекламен агент се надява да сключи договор с германците. Това би помогнало, Германия е голям пазар.

— Значи, може да се изкарва хляба с писане на детективски романи?

Рауз сви рамене:

— Докарва се нещо.

— А този новият, дето ще е за терористи, търговци на оръжие и Белия дом, имаш ли заглавие за него?

— Още не.

Германецът помисли малко.

— Ще се опитам да ти предоставя малко информация, само за изследователски цели, нали? — Той се засмя и се почука по носа, сякаш искаше да каже разбира се, има и нещо повече от това, но всички трябва да си вадим хляба. — Дай ми двадесет и четири часа, за да поговоря с някои приятели. Да видя дали знаят откъде можеш да получиш такива сведения. Значи, добре си се справял откакто напусна армията. Аз… не толкова добре.

— Чух за твоите проблеми — каза Рауз.

— Ах, две години в Хамбургския затвор. Дребна работа. Още две и щях да стана онбашията там. Както и да е, заслужаваше си.

Клайст, макар и разведен, бе имал един син. Той бил едва на шестнадесет години, когато някой го направил зависим от кокаина, а после от крека. Момчето умряло от свръхдоза. Яростта направила Ули Клайст твърде груб. Той открил имената на колумбийския търговец на едро и на германския дистрибутор на пратката, която убила неговия син, влязъл в един ресторант, докато вечеряли и пуснал два куршума в главите им. Когато полицията дошла, Клайст дори не се съпротивлявал. Единият съдия от старата школа, който имал свое виждане за трафикантите на наркотици, се вслушал в пледоарията на защитата за наличие на подстрекателство и дал на Клайст четири години. Той излежал две и излязъл шест месеца по-рано. Разнесъл се слух, че имало някакво споразумение за него. Клайст пет пари не давал за това. Някои казваха, че е луд.

Те се разделиха в полунощ и Рауз взе такси, за да се върне в своя хотел. Един мъж на мотор се движеше отзад през цялото време. На два пъти мотоциклетистът каза нещо по ръчния радиопредавател. Когато Рауз плати на шофьора и освободи таксито, Маккрийди се появи от своето прикритие.

— Няма опашка след тебе — каза той. — Във всеки случай още не са почнали да те следят. Да ти се пийва нещо преди лягане?

Те пиха бира в един нощен бар близо до гарата и Рауз разправи докъде е стигнал.

— Той смята това, което си му казал за бабини деветини? — попита Маккрийди.

— Подозира.

— Много добре, нека се надяваме, че ще пусне слуха. Съмнявам се ти да се добереш до истинските лоши момчета в този сценарий. По-скоро се надявам, че те ще дойдат при тебе.

Рауз спомена, че се чувства като сиренето в капан за мишки и слезе от стола край бара.

— В добре направения капан за мишки — отбеляза Маккрийди, докато вървеше подир него навън от бара, — сиренето остава недокоснато.

— Знам това, ти знаеш това, но го кажи на сиренето — рече Рауз и отиде да спи.

Той се срещна с Клайст на следващата вечер. Германецът поклати глава.

— Разпитах наоколо — каза той, — но това, което спомена, е твърде сложно да се уреди в Хамбург. Този вид стока се произвежда в държавни лаборатории и фабрики за оръжие. Няма го на черния пазар. Но има един човек, за когото се носи такъв слух…

— Тук — в Хамбург?

— Не, във Виена. Руското военно аташе там е някой си Виталий Карягин. Както без съмнение знаеш, Виена е главният пазар за чешкия производител Омнипол. Те имат разрешение да изнасят голяма част от своята продукция самостоятелно, но част от стоката и някои купувачи се определят от Москва. Пълномощникът за издаване на тези разрешителни е Карягин.

— Защо ще ми помага?

— Говори се, че си пада по сладкия живот. Той е от ГРУ, без съмнение, но дори офицерите от съветското военно разузнаване имат своите вкусове. Изглежда, че харесва момичета, скъпи момичета, от онези, на които трябва да се дават скъпи подаръци. Ето защо, той самият взема подаръци, парични подаръци в пликове.

Рауз помисли върху това. Знаеше, че корупцията е по-скоро правило, отколкото изключение в съветското общество, но тук ставаше въпрос за майор от ГРУ. Светът на оръжията е твърде странен: всичко е възможно.

— Между другото — каза Клайст, — в този… твой роман. Може ли да има някой от ИРА в него?

— Защо питаш? — каза Рауз. Той не бе споменавал за ИРА.

Клайст сви рамене.

— Те си имат група тук. Ходят в един бар, собственост на палестинци. Там осъществяват връзки с други терористични групи от интернационалната общност и говорят за оръжие. Искаш ли да ги видиш?

— Защо, за Бога?

Клайст се разсмя малко по-шумно от необходимото.

— Може да е забавно — каза той.

— Тези палестинци знаят ли, че си ликвидирал четирима от техните хора? — попита Рауз.

— Може би. В нашия свят всеки знае за другите. Особено за враговете. Но аз въпреки всичко ходя да пия в техния бар.

— Защо?

— Забавлявам се. Дърпам лъва за опашката.

Ти наистина си луд, помисли си Рауз.

— Мисля, че трябва да отидеш — каза Маккрийди по-късно същата вечер. — Можеш да научиш нещо, да забележиш нещо. Или те могат да те видят и да се запитат защо си тук. Ако започнат да се интересуват, легендата за писателя, правещ проучване за нов роман, ще излезе на бял свят. Няма да й повярват, ще заключат, че ти в действителност си тръгнал да купуваш оръжие, което ще се използва в Америка. Слухът ще се разнесе. Ние искаме да се разнесе. Просто изпий няколко бири и не си развързвай езика. След това се дистанцирай от онзи луд германец.

Маккрийди не сметна за необходимо да споменава, че той знае за въпросния бар. Наричаше се Маузехьоле или Миша дупка. Настойчиво се приказваше, че някакъв германски агент, работещ за британците, е бил демаскиран и застрелян там в една от стаите на горния етаж преди година. В действителност човекът бе изчезнал безследно. Нямаше достатъчно улики за германската полиция, за да извърши обиск на мястото, а германското контраразузнаване предпочете да остави палестинците и ирландците там, където бяха. Унищожаването на тяхната щабквартира би означавало те просто да я установят някъде другаде. Въпреки това, слуховете останаха.

На следващата вечер Ули Клайст се разплати за тяхното такси на Реепербан и поведе Рауз нагоре по Давидщрасе, премина край стоманения портал, осигуряващ достъп до Хербертщрасе, където проститутките седяха ден и нощ край своите прозорци, премина край портала на пивоварната и продължи надолу към далечния край, където Елба блещукаше под лунната светлина. Той зави надясно към Бернхард Нохщрасе и след двеста ярда спря до една украсена с ковани гвоздеи дървена врата.

Натисна дискретно поставен звънец и едно малко зарешетено прозорче се плъзна надолу. Някакво око погледна към него, вътре се чуха шепнешком разменени думи и вратата се отвори. Портиерът и облеченият в смокинг мъж до него бяха араби.

— Добър вечер, мистър Абдула — каза Клайст бодро на немски. — Жаден съм и бих искал да пийна.

Абдула погледна към Рауз.

— О, с него всичко е наред, той е приятел — обясни Клайст.

Арабинът кимна на портиера, който отвори широко вратата, за да ги пусне. Клайст бе едър, но портиерът, бе масивен, с обръсната глава и не от онези, с които можеш да се шегуваш. Преди години, в лагерите на Ливан, той бе привеждал в сила решенията на ООП. В известен смисъл сега продължаваше да върши същата работа.

Абдула ги поведе към една маса, повика келнера, щраквайки с пръсти и нареди на арабски да се погрижат за неговите гости. Две едрогърди момичета, и двете германки, слязоха от бара и седнаха на тяхната маса. Клайст се захили.

— Казах ти. Никакви проблеми.

Започнаха да пият. От време на време Клайст танцуваше с някое от момичетата. Рауз въртеше в ръка чашата и оглеждаше помещението. Въпреки невзрачната улица, на която се намираше, Мишата дупка бе богато украсена, музиката — жива, а напитките — неразредени. Дори момичетата бяха привлекателни и добре облечени.

Някои от клиентите бяха араби от чужбина, останалите бяха германци. Те изглеждаха заможни и заети единствено с мисълта да си прекарат добре времето. Рауз си бе сложил костюм; единствено Клайст носеше кафяво кожено яке и разгърдена риза. Ако той не беше това, което беше, с репутацията, която имаше, мистър Абдула можеше спокойно да не го допусне, представяйки като претекст неговото облекло.

С изключение на страховития портиер, Рауз не можа да забележи никакъв признак, че това е свърталище за нещо друго, освен че бизнесмени, готови да се разделят с много от своите пари с надеждата, която почти сигурно щеше да бъде осуетена, да отведат някое от момичетата на бара вкъщи. Повечето пиеха шампанско. Клайст си бе поръчал бира.

Над бара имаше голямо огледало, което доминираше над пространството, заето от масите. От другата си страна то бе прозрачно, зад него се намираше канцеларията на управителя. Двамата мъже стояха и гледаха надолу.

— Кой е твоят човек? — попита единият тихо с дрезгав глас и гърлено произношение, характерно за Белфаст.

— Германец на име Клайст. Идва от време на време. Някога е бил в GSG–9. Вече не е там. Лежал е две години за убийство.

— Не този — каза първият, — другият, онзи, който е с него. Британеца.

— Нямам представа, Сиймъс. Просто влезе.

— Разбери — нареди първият. — Мисля, че съм го виждал някъде преди.

Те се появиха, когато Рауз посети мъжката тоалетна. Той бе използвал писоара и миеше ръцете си, когато двамата мъже влязоха. Единият се приближи до писоара и застана пред него. Той бе здравенякът. По-слабият, добре изглеждащ ирландец, застана до вратата. Той измъкна малък дървен клин от джоба на сакото, пусна го на пода и го бутна с единия си крак под вратата. Вече нямаше как някой да ги безпокои.

Рауз видя неговите движения в огледалото, но се престори, че не ги забелязва. Когато здравенякът се извърна от писоара, той бе готов. Обърна се, наведе се бързо, за да избегне големия юмрук, идващ към лицето му, и ритна с носа на обувката по чувствителното сухожилие под лявата колянна капачка на мъжа.

Едрият мъж бе изненадан и изгрухтя от болка. Левият му крак се огъна, сваляйки главата му до нивото на кръста. Коляното на Рауз се изстреля с всичка сила нагоре, намирайки челюстта. Чу се хрускането на счупени зъби и от устата на мъжа бликна кръв. Болката от нараненото коляно се надигаше нагоре към бедрото. Боят приключи след третия удар на Рауз — четири корави кокалчета в основата на гърлото на здравеняка. Той се обърна към мъжа до вратата.

— Спокойно, приятелю — каза мъжът, на когото викаха Сиймъс. — Той само искаше да поговори с теб.

Имаше широката усмивка на славно момче, която сигурно правеше чудеса сред момичетата. Погледът остана студен и бдителен.

— Какво става тук? — попита Рауз на френски. При влизането си в клуба той се бе представил за гостуващ швейцарец.

— Оставете това, мистър Рауз — каза Сиймъс. — Всичко у вас говори, че сте британец. Второ, вашата снимка се намира на гърба на вашата книга, която прочетох с голям интерес. Трето, вие сте бил човек на САС преди години в Белфаст. Сега си спомням къде съм ви виждал.

— Е, и какво? — каза Рауз. — Аз съм вън от играта. Сега пиша романи, за да си изкарвам хляба. Това е всичко.

Сиймъс О’Кеефе помисли малко.

— Може и да е така — съгласи се той. — Ако британците смятаха да изпратят хора в моя бар, те едва ли щяха да използват човек, чието лице покрива толкова много книги. Или може би щяха да го направят?

— Биха могли — кимна Рауз, — но не и мене. Защото аз не бих работил повече за тях. Нашите пътища се разделиха.

— И аз така чух, разбира се. Е, добре тогава, приятелю от САС, ела да се почерпим. Да си спомним старите времена.

Той ритна настрана клина от вратата и я отвори. Здравенякът се влачеше по плочките на ръце и колене. Рауз мина през вратата. О’Кеефе спря, за да прошепне нещо на ухото на мъжагата.

Ули Клайст все още чакаше на масата в бара. Момичетата си бяха отишли. Управителят и огромният портиер застанаха до него. Когато Рауз се приближи, той повдигна едната си вежда. Ако Рауз наредеше, той щеше да се бие, въпреки че нямаше никакви шансове. Рауз поклати глава.

— Всичко е наред, Ули — каза той. — Успокой се. Прибери се вкъщи. Ще ти се обадя.

О’Кеефе го заведе в собствения си апартамент. Наляха си Джеймсън с вода.

— Разкажи ми за това разследване, приятелю от САС — изрече тихо О’Кеефе.

Рауз знаеше, че има двама други в коридора, готови да се появят при обаждане. Нямаше нужда от повече буйство. Той описа в общи черти сюжета на следващия роман, който бе замислил.

— Значи няма да е за момчетата от Белфаст? — изгледа го О’Кеефе.

— Не мога да използвам същия сюжет за втори път — рече Рауз. — Издателите няма да го приемат. Този ще бъде за Америка.

Те приказваха цяла вечер. И пиеха. Рауз издържаше на уиски, което бе добре дошло. О’Кеефе го пусна да си върви на зазоряване. Той се върна обратно в хотела, за да изтрезнее.

Другите обработваха Клайст в изоставения склад, където го бяха замъкнали, след като Рауз напусна клуба. Там бе масивният портиер, който го държеше на земята и един друг палестинец, боравещ с инструментите. Ули Клайст бе много твърд мъж, но палестинците се бяха научили в Южен Бейрут как да причиняват болка. Клайст издържа, доколкото можеше, но проговори преди разсъмване. Оставиха го да умре, когато слънцето започна да изгрява. Смъртта дойде като избавление. Ирландецът от мъжката тоалетна наблюдаваше и слушаше, докосвайки леко от време на време кървящата си уста. Заповедите, получени от О’Кеефе, бяха да разбере какво знае германецът относно присъствието на Рауз в Хамбург. Когато свършиха, той докладва това, което бе научил. Местният шеф на ИРА кимна.

— Мислех си, че трябва да има нещо повече в тази работа от един роман — каза той. По-късно изпрати телеграма до един човек във Виена. Думите в нея бяха внимателно подбрани.

Когато Рауз напусна апартамента на О’Кеефе и тръгна пеша през събуждащия се град към хотела край гарата, един от неговите пазачи се залепи тихо зад него. Другият остана да наблюдава изоставения склад, но не се намеси.

На обяд Рауз изяде един голям братвурст, дебело гарниран с вкусна немска горчица. Той го купи от Шнелимбис — една от онези сергии по ъглите на улиците, където се приготвят вкусни сандвичи с наденички за онези, които бързат. Докато ядеше, той говореше с крайчеца на устата на мъжа, застанал до него.

— Мислиш ли, че О’Кеефе ти е повярвал? — попита Маккрийди.

— Може да се е хванал. Версията е достатъчно правдоподобна. В края на краищата, авторите на детективски романи трябва да проучват някои странни неща на някои странни места. Но може да изпитва съмнения. Той не е глупак.

— Мислиш ли, че Клайст ти е повярвал?

Рауз се засмя.

— Не, Ули не. Той е убеден, че съм станал ренегат, нает да търси оръжия за някой клиент. Беше твърде любезен да го каже, но версията за писателските проучвания не го заблуди.

— Аха — изръмжа Маккрийди. — Добре, може би предната вечер бе допълнителна премия. Със сигурност започваш да привличаш вниманието към себе си. Нека да видим дали Виена ще те насочи по-нататък по следата. Между другото, имаш резервирано място за полета утре сутринта. Трябва да платиш на летището.

Самолетът за Виена, с междинно кацане във Франкфурт, излетя точно навреме. Рауз се намираше в първа класа. След излитането стюардесата раздаде вестници. Тъй като полетът бе вътрешен, сред тях нямаше издания на английски. Рауз можеше да говори немски със запъване и да разчита заглавията. Онова, което покриваше по-голямата част от долната половина на предната страница на „Морген пост“, не се нуждаеше от разчитане.

Лицето на снимката бе със затворени очи, заобиколено от боклуци. Заглавието бе с големи букви УБИЕЦ НА НАРКОБАРОНИ НАМЕРЕН МЪРТЪВ. Текстът отдолу информираше, че двама боклукчии са открили тялото близо до кофа за боклук в една уличка край пристанището. Полицията третираше случая като отмъщение на гангстерите. Рауз обаче знаеше по-добре и подозираше, че една намеса от страна на неговите пазачи от САС би спасила германския му приятел.

Той се изправи, мина през завесите и се отправи по пътеката към тоалетните. Близо до задната част на самолета пусна вестника в пазвата на някакъв смачкан мъж, който четеше взетото за из път списание.

— Кучи син — изсъска той.

 

 

Донякъде изненадващо за Рауз, майор Карягин вдигна слушалката още при първия му опит да се свърже с него в съветското посолство. Рауз заговори на руски.

Бойците на САС и по-специално офицерите, трябва да бъдат същества с много таланти. Тъй като основната бойна единица на САС се състои само от четири души, необходим е широк спектър от умения. Вътре в четиричленната група всички трябва да имат добра медицинска подготовка, да могат да боравят с радиоапаратура и да владеят няколко езика, освен разнообразните бойни умения. Доколкото полкът провеждаше операции в Малайзия, Индонезия, Оман и Централна и Южна Америка, освен предвидената му роля в НАТО, предпочитаните езици винаги са били малайски, арабски и испански. Разбира се и на един от двата съюзнически езика. Рауз говореше френски, руски и ирландско-галски.

Не бе толкова странно някой абсолютно непознат да телефонира на Карягин в посолството, имайки предвид неговата допълнителна задача да държи под око потока от оферти, отправяни към пласментната централа на чешките оръжейни заводи Омнипол.

Междуправителствените заявки се отправяха директно към правителството на Хусак в Прага. Те не го засягаха. Други, от по-съмнителни източници, пристигаха до чуждестранния офис на Омнипол, намиращ се в неутрална Виена. Карягин преглеждаше всичките. Някои одобряваше, други отнасяше за решение до Москва, трети отхвърляше без да разглежда. Това, което не казваше на Москва, бе, че неговото решение можеше да се повлияе от щедър бакшиш. Той се съгласи да се срещне с Рауз същата вечер в ресторант Захер.

Карягин не приличаше на руснака от карикатурите. Той бе елегантно облечен, добре подстриган и обръснат. В известния ресторант го познаваха. Оберкелнерът го поведе към една маса в ъгъла, далеч от оркестъра и от гласовете на останалите посетители. Двамата седнаха и поръчаха шницел с леко сухо австрийско червено вино.

Рауз обясни своята нужда от информация за следващия си роман. Карягин слушаше любезно.

— Тези американски терористи… — каза той, когато Рауз свърши.

— Измислени терористи — каза Рауз.

— Разбира се, тези измислени американски терористи какво оръжие биха очаквали да получат?

Рауз подаде един напечатан лист, който извади от вътрешния джоб на сакото. Руснакът прочете листа, повдигна вежди и го върна обратно.

— Невъзможно — каза той, — сбъркали сте адреса. Защо дойдохте да се срещнете с мен?

— Един приятел в Хамбург каза, че сте изключително добре информиран.

— Нека да поставя въпроса по друг начин: защо изобщо идвате да се срещате с някой? Защо не го измислите? Става въпрос за роман, в края на краищата.

— Автентичност — въздъхна Рауз. — Съвременният писател не може да представя нещата в невярна светлина. Твърде много читатели в днешно време не могат да се заблудят от ученически бисери в текста.

— Въпреки това се страхувам, че сте сбъркал адреса, мистър Рауз. Този лист съдържа някои разновидности, които просто не могат да се причислят към конвенционалните оръжия. Чанти със скрити бомби, клейморски мини… просто не се произвеждат в социалистическия блок. Защо не използвате по-прозаични оръжия във вашия… роман.

— Защото терористите…

— Измислените терористи — промърмори Карягин.

— Разбира се, измислените терористи, очевидно… Така възнамерявам да ги представя в книгата… искат да осъществят престъпление, включващо Белия дом. Обикновени пушки, които могат да се купят в някой тексаски магазин за оръжие, няма да свършат работа.

— Не мога да ви помогна — каза руснакът, бършейки устните си. — Сега е времето на гласността. Оръжие от типа на клейморските мини, които във всеки случай са американски и не могат да се намерят…

— Има източноевропейски вариант — каза Рауз.

— Просто не се доставят, освен по междуправителствени споразумения и то само за легитимни цели на отбраната. Моето правителство никога не би помислило да достави подобен материал или санкционирането на неговата доставка от приятелска държава.

— Като Чехословакия…

— Както казвате, като Чехословакия.

— Въпреки това тези оръжия се появяват в ръцете на определени терористични групи — настоя Рауз. — Палестинците, например.

— Вероятно, но аз нямам и най-малка представа по какъв начин — рече руснакът. Той се накани да става. — А сега, ако може да ме извините…

— Зная че искам много — възпря го Рауз, — но заради преследването на автентичност имам стъкмен скромен изследователски фонд.

Той повдигна крайчеца на сгънатия вестник, който лежеше на третия стол на масата. Тънък бял плик се показа между страниците. Карягин седна отново, измъкна плика и хвърли един поглед към банкнотите от дойче марки, намиращи се вътре. Замисли се, след това мушна плика във вътрешния джоб на сакото си.

— Ако бях на ваше място и исках да получа определен вид материал за продажба на група американски терористи — всичките измислени, разбира се — мисля, че бих отишъл до Триполи и бих се опитал да се срещна с някой си полковник Хаким Ал-Мансур. А сега наистина трябва да тръгвам. Лека нощ, мистър Рауз.

— Дотук всичко е наред — каза Маккрийди, докато те стояха един до друг в мъжката тоалетна на един бар край реката. Двамата сержанти от САС бяха потвърдили, че никой от тях все още не е следен, в противен случай срещата не би се състояла. — Мисля, че трябва да отидеш там.

— А как ще уредя визата?

— В Либийското народно бюро в Ла Валета може да има най-добри изгледи за успех. Ако ти издадат виза без да се бавят, значи са съобщили предварително за теб.

— Мислиш, че Карягин ще предупреди Триполи? — попита Рауз.

— О, така мисля. Иначе защо да те съветва да ходиш там? Да, Карягин предлага на своя приятел Ал-Мансур шанса да ти хвърли един поглед, да провери малко по-сериозно твоята странна история. Поне никой не вярва повече на приказките за писателско проучване. Ти прескочи първото препятствие. Лошите момчета наистина започват да си мислят, че ти си ренегат, опитващ се да направи бърз удар, работейки за някоя нелегална група американски терористи. Ал-Мансур ще иска много повече от това, разбира се.

Рауз излетя от Виена за Рим и оттам за столицата на Малта. Два дни по-късно — не е нужно да ги караш да си чупят краката, бе казал Маккрийди — той подаде молбата си в Народното бюро за виза, откриваща му възможност да посети Триполи. Като причина представи желанието си да направи проучване и да напише книга за изумителния прогрес на Народната джамахирия. Визата бе издадена в срок от двадесет и четири часа.

На следната сутрин Рауз излетя със самолета на Либийските авиолинии от Ла Валета за Триполи. Когато охренокафявият бряг на Триполитания се показа отвъд искрящата синева на Средиземно море, той си припомни за полковник Дейвид Стърлинг и другите — Пади Мейн, Джон Люис, Рейли, Алмъндс, Купър и останалите, първите бойци на САС, малко след формирането на групата, които бяха атакували и хвърлили във въздуха германските бази край този бряг повече от едно десетилетие преди той да бъде роден.

Спомни си и думите на Маккрийди на летището в Ла Валета, докато двамата пазачи чакаха в колата.

— Съжалявам, но Триполи е място, където не мога да те последвам. Ние те поддържахме дотук. Когато отидеш там, ти ще бъдеш сам.

Подобно на своите предшественици от 1941 година, някои от които все още лежаха погребани долу в пустинята, той щеше да открие, че в Либия ще бъде напълно сам.

Въздушният лайнер наклони едното си крило и започна да се спуска към летище Триполи.