Фредерик Форсайт
Измамникът (6)

5.

Майор Ванавская не можа да заспи. Опита се, но остана да лежи будна в тъмнината, чудейки се как за Бога източногерманците, прочути с ефикасния си контрол над собственото население, можеха да изпуснат човек като Моренц в един толкова малък участък. Дали не се е измъкнал, взимайки кола на автостоп? Или може би е откраднал някое колело? Не се ли свиваше все още в някой ров? Какво, по дяволите, правеше полицията?

До три часа сутринта тя се убеди, че нещо липсваше, някакъв дребен факт в мистерията как един полулуд беглец можеше да остане неразкрит в една област, гъмжаща от полицаи.

В четири часа тя стана и се върна в управлението на КГБ, внасяйки смут сред нощната смяна със своето искане да я свържат с щабквартирата на ЩАЗИ. До този момент полковник Вос не бе напускал своята канцелария. Разговорът, който тя проведе с него, бе кратък.

— Онази снимка на Моренц — каза тя, — скоро ли е правена?

— Преди около година — отвърна Вос озадачен.

— Откъде я получихте?

— От ХВА — обясни Вос. Ванавская му благодари и затвори телефона.

Разбира се, ХВА — ръката на източногерманското външно разузнаване, което по очевидни езикови причини се бе специализирало в изграждане на свои мрежи от шпиони в Западна Германия. Негов шеф беше легендарният Маркус Волф. Дори КГБ, известно със своята надменност спрямо сателитните разузнавателни служби, изпитваше уважение към него. Маркус, Миша Волф бе нанесъл няколко блестящи удари назападногерманците, най-известен от които бе вербуването на личния секретар на канцлера Бранд.

Тя събуди по телефона местния шеф на Трето управление и отправи своята молба, цитирайки името на генерал Шаляпин. Това свърши работа. Полковникът смотолеви, че ще види какво може да направи. Той звънна обратно след половин час.

— Изглежда генерал Волф е ранобудник, — каза, — определи ти среща в неговия офис в шест часа.

 

 

В пет сутринта отделът по криптография към комуникационните служби в Челтнъм завърши дешифрирането на последните материали с подслушани разговори, натрупани през предишните двадесет и четири часа. Вече в разбираема форма, те щяха да бъдат предадени по сигурни подземни линии на няколко получатели — част от тях на СИС в Сенчъри Хаус, други на MI–5 на Кързън стрийт, трети на министерството на отбраната в Уайтхол. Повечето от тях щяха да бъдат размножени при предполагаем интерес от страна на двете или дори на трите служби. Спешните разузнавателни донесения се изпращаха незабавно, но малките часове сутринта бяха добро време за предаване на по-маловажните материали до Лондон: линиите не бяха така заети.

Сред засечените сигнали имаше един, изпратен в сряда вечерта от Пулах до техния служител в западногерманското посолство. Без съмнение Германия е един ценен и уважаван съюзник на Британия. Нямаше нищо осъдително в подслушването и дешифрирането на едно поверително съобщение от съюзническа държава до нейното посолство в Лондон. Кодът на германците бе изнесен безшумно преди известно време. Нищо оскърбително, просто такъв е установеният ред. Предадоха това специално съобщение на MI–5 и на отдела за НАТО в Сенчъри Хаус, който се занимаваше с връзките със съюзническите разузнавателни служби с изключение на ЦРУ, за което имаше друг отдел.

Именно шефът на отдела за НАТО привлече първи вниманието на Едуардс към неудобното положение, което би създал Маккрийди с използването на офицер от германското разузнаване като свой личен агент. Независимо от това, той продължи да поддържа приятелски отношения с Маккрийди. Когато видя съобщението в десет сутринта, реши да запознае с него своя приятел Сам. Просто за всеки случай… Не успя обаче да намери време до обяд.

 

 

В шест часа майор Ванавская бе въведена в канцеларията на Маркус Волф, два етажа над тази на полковник Вос. Източногерманският майстор на шпионажа мразеше униформите и носеше добре скроен тъмен костюм. Предпочиташе да пие чай пред кафе и притежаваше смес с отлично качество, изпратена за него от Фортнъм и Мейсън, Лондон. Той предложи от него на Ванавская.

— Другарю генерал, интересува ме онази снимка на Бруно Моренц. Получили са я от вас.

Миша Волф я наблюдаваше втренчено над ръба на чашата. Ако той имаше свои източници на информация в западногерманските служби, едва ли щеше да ги разкрие пред тази непозната.

— Имате ли възможност да вземете копие от личното досие на Моренц? — попита тя.

Маркус Волф се замисли над въпроса.

— За какво ви трябва? — попита тихо.

Тя обясни подробно случая, нарушавайки служебната тайна.

— Знам, че е само съмнение — завърши. — Нищо конкретно. Изпитвам чувството, че липсва някакъв факт. Може би нещо от неговото минало.

Волф кимна одобрително. Той ценеше интуитивното мислене. Някои от най-големите му успехи бяха произлезли от подозрението, че врагът има някъде слабо място, което той трябва да се опита да намери. Надигна се от бюрото, без да каже дума, отиде до шкафа с папките и извади един сноп от осем листа. В тях се намираше досието на Бруно Моренц, същото, което Лотар Херман проучваше в сряда следобед. Ванавская ахна от възторг. Волф се усмихна.

Специализацията на Маркус Волф в света на шпионажа бе не толкова в подкупването и шантажирането на високопоставени западногерманци, колкото в намирането на педантични секретарки с безупречно поведение и чисто минало за важни клечки. Той знаеше, че частните секретарки знаят всичко, което техният шеф знае, а понякога и повече.

През последните десетилетия Западна Германия бе разтърсена от поредица от скандали, при които частни секретарки на министри, държавни служители и оръжейни доставчици биваха или арестувани от службите за сигурност, или се измъкваха тихо в Източна Германия. Знаеше, че един ден ще се наложи да изтегли фройлайн Ердмуте Кепел от службата в Кьолн обратно в нейната любима Германска демократична република. Но дотогава тя щеше да продължава да пристига в офиса един час преди Дитер Ауст и да копира всичко, което представлява интерес, включително личните досиета на щатните служители. Всеки летен ден тя щеше да обядва с педантична последователност в тихия парк със своите сандвичи със салата, да храни гълъбите с трохите, събрани в шепата и да изхвърля накрая празната книжна кесия в най-близката кофа за смет. Няколко мига по-късно джентълменът, който разхождаше своето куче, щеше да взема кесията от кофата. През зимата тя щеше да обядва в топлото кафе и да оставя вестника, който четеше, в кофата край вратата, веднага след което щеше да се появява уличният чистач.

Когато пристигнеше на Изток, фройлайн Кепел щеше да бъде посрещната с държавни почести, с лично приветствие от шефа на службите за сигурност Ерих Милке или дори от самия Ерих Хонекер. Щяха да й дадат медал, държавна пенсия и уютен дом край езерата Фюрстенвалде.

Разбира се, дори Маркус Волф не беше ясновидец. Той не можеше да знае, че през 1990 година Източна Германия ще престане да съществува, че Милке и Хонекер ще изпаднат в немилост и ще бъдат съдени, че самият той ще бъде пенсиониран и ще пише мемоарите си за тлъсти хонорари, а Ердмуте Кепел ще прекара остатъка от живота си в едно уединено място, което предлагаше много по-малко удобства от дома край Фюрстенвалде.

Майор Ванавская вдигна поглед от досието.

— Той има сестра — каза тя.

— Да — кимна Волф. — Мислите ли, че тя може да знае нещо?

— Не е много вероятно — каза рускинята, — но ако все пак можех да отида и да се срещна с нея…

— Ако можете да вземете разрешение от вашите началници — напомни й тактично Волф. — Уви, не работите за мене.

— Но ако можех, ще се нуждая от фалшиви документи. Нито руски, нито източногермански…

Волф сви рамене.

— Имам сигурни легенди, готови за употреба. Разбира се. Това е част от нашия странен занаят…

 

 

Самолет на полските авиолинии ЛОТ 104, с междинно кацане на летище Берлин-Шьонефелд, излиташе в десет часа сутринта. Той бе задържан десетина минути, за да дадат възможност на Людмила Ванавская да се качи на борда. Както бе посочил Волф, нейният немски не бе достатъчно добър, за да заблуди англичаните. Малко хора в Лондон обаче говореха полски. Тя имаше документи на полска учителка, отиваща на гости на свой роднина. В това отношение Полша бе с много по-либерален режим.

Полският самолет се приземи в единадесет часа лондонско време. Майор Ванавская премина през паспортния и митническия контрол в разстояние на тридесет минути, направи две телефонни обаждания от кабинка на летището и взе такси за един район в Лондон, наречен Примроуз хил.

 

 

Телефонът на бюрото на Сам Маккрийди звънна на обяд. Той току-що бе сложил обратно телефонната слушалка след поредния разговор с Челтнъм. Отговорът оттам бе един и същ — няма никакви новини. След четиридесет и осем часа Бруно Моренц продължаваше да е в неизвестност. Този път му се обади човекът от отдела за НАТО на долния етаж.

— Пристигна едно съобщение сутринта — каза той. Може да е без значение, ако е така, изхвърли го. Така или иначе, изпращам ти го по куриер.

Незначителното съобщение пристигна след пет минути. Когато прочете съдържанието и забеляза времето на получаване, Маккрийди шумно изруга.

Правилата за разпространяване на информация в тайните служби се спазват безпогрешно. Всички знаят толкова, колкото им е необходимо, за да изпълнят своите задължения. По този начин, ако отнякъде изтече съзнателно или поради небрежност информация, вредата разумно се ограничава. Но това понякога има и обратен ефект. Информацията, която би могла да промени събитията, не се предава по етапния ред, защото никой не мисли, че е важна.

На дежурните от подслушвателната станция Архимед в планините Харц, както и на онези, които отговаряха в Челтнъм за Източна Германия, бе наредено да изпращат незабавно на Маккрийди съобщенията, свързани с имената Граубер или Моренц. Никой не бе помислил обаче да предупреди онези, които подслушваха дипломатическия и военен радиообмен на съюзническите държави.

Съобщението, което държеше в ръка, имаше отбелязано време 4.22 часа, сряда следобед. Неговото съдържание бе:

От Херман

За Фитцау

Незабавно. Свържете се с мисис А. Фаркуарсън, по баща Моренц, с предполагаемо местожителство Лондон. Попитайте дали е видяла или чула нещо за или от своя брат през последните четири дена. Край.

Той никога не ми е казвал, че има сестра в Лондон. Никога не ми е казвал, че има въобще сестра, помисли си Маккрийди. Започна да се пита дали няма други неща в миналото на неговия приятел Бруно, които той да не знае. Измъкна телефонния указател от един рафт и затърси на името Фаркуарсън.

За щастие тази фамилия не се среща често. Имаше четиридесет абонати с нея, но нито един не бе означен с Мисис А. Започна да телефонира по реда на изписаните имена. От първите седем, пет отговориха, че не познават мисис Фаркуарсън. Двама не се обадиха. Постигна успех с осмия; в указателя името му бе Робърт Фаркуарсън. От отсрещната страна чу женски глас.

— Да, аз съм мисис Фаркуарсън.

Не се ли усещаше слабо немският акцент?

— Вие мисис А. Фаркуарсън ли сте? — Да.

— Извинете за безпокойството, мисис Фаркуарсън. Аз съм от имиграционната служба в Хийтроу. Случайно да имате брат на име Бруно Моренц?

Последва дълга пауза.

— Той там ли се намира? На летище Хийтроу?

— Забранено ми е да казвам, мадам. Освен ако не сте неговата сестра.

— Да, аз съм Аделхайд Фаркуарсън. Бруно Моренц е мой брат. Мога ли да говоря с него?

— Страхувам се, че в този момент не можете. Ще бъдете ли на този адрес, след, да кажем, петнадесет минути. Много е важно.

— Да, тук съм.

Маккрийди се обади по телефона, за да поръча служебна кола и шофьор и се спусна надолу към първия етаж.

Жилището представляваше голям апартамент-студио, намиращо се на най-горния етаж на солидно построена вила, закътана зад Риджънтс парк роуд. Той се изкачи догоре и натисна звънеца. Мисис Фаркуарсън го посрещна, облечена в художническа рубашка и го въведе в разхвърляното студио, чийто под бе осеян със скици, а на няколко триножника имаше поставени недовършени картини.

Тя бе привлекателна жена, с побеляла като на брат си коса. Маккрийди прецени, че е по-възрастна от Бруно. Мисис Фаркуарсън почисти едно място, покани го да седне и посрещна със спокойствие неговия поглед. Маккрийди забеляза две чаши за кафе, намиращи се на съседната маса. И двете бяха празни. Той успя да докосне една от тях, докато мисис Фаркуарсън сядаше. Чашата бе още топла.

— Какво мога да направя за вас, мистър…

— Джоунс. Мога ли да ви задам няколко въпроса относно вашия брат, хер Бруно Моренц?

— Защо?

— Свързано е с моите задължения в имиграционната служба.

— Вие ме лъжете, мистър Джоунс.

— Така ли мислите?

— Да, брат ми няма намерение да идва тук. А ако пожелае, не би имал проблеми с имиграционните служби. Знаете, че е западногермански гражданин. Вие полицай ли сте?

— Не, мисис Фаркуарсън. Но съм приятел на Бруно. Нашата съвместна работа води началото си от далечното минало. Моля ви да ми повярвате, защото това е самата истина.

— Той има неприятности, нали?

— Да, страхувам се, че е така. Бих се опитал да му помогна, ако мога. Няма да е лесно.

— Какво е направил?

— Изглежда е убил своята любовница в Кьолн. След това е избягал. Успя да се свърже с мене и каза, че не е имал намерение да го прави. След това изчезна.

Тя се изправи и отиде до прозореца. Остана загледана известно време в пожълтяващите листа на парка Примроуз хил.

— О, Бруно, каква глупост си направил… Бедният ми, наплашен Бруно.

Обърна се и го погледна.

— Тук идва един човек от германското посолство. Вчера сутринта. Звънял е преди това в сряда вечерта, докато ме е нямало. Той не ми каза какво се е случило — просто попита дали Бруно се е обаждал. Отговорих му, че не знам нищо. На вас също не мога да помогна, мистър Джоунс. Вие сигурно знаете повече от мене, след като е говорил с вас. Имате ли представа къде е отишъл?

— Там е проблемът. Мисля, че е пресякъл границата и е избягал в Източна Германия. Някъде в околностите на Ваймар. Може би се е скрил там при приятели. Но доколкото знам, той през целия си живот не е ходил във Ваймар.

Тя изглеждаше озадачена.

— Какво искате да кажете? Той живя там две години.

Маккрийди остана смаян, но не издаде чувствата си.

— Съжалявам. Не знаех. Никога не ми е казвал.

— Мога да го разбера. Той мразеше това място. Там преминаха двете най-нещастни години от неговия живот. Никога не би го споменал.

— Мислех, че сте се родили и израснали в Хамбург.

— Живяхме в Хамбург до 1943 година. Тогава градът бе разрушен от РАФ^[1] по време на голямата бомбардировка, наречена Огнена буря. Чувал ли сте за нея?

Маккрийди кимна. Бе на пет години, когато Кралските военновъздушни сили бомбардираха центъра на Хамбург с такава сила, че градът беше обхванат от пламъци. Пламъците поглъщаха кислород от крайните предградия, докато не се превърнаха в огнен ад, при който стоманата течеше като вода, а бетонните сгради гърмяха като бомби. Адът помете града, изпарявайки всичко по пътя си.

— Онази вечер двамата с Бруно останахме сами. — Тя замлъкна за момент и се загледа някъде зад Маккрийди, спомняйки си отново пожара, бушуващ в родния й град, превърнатите в пепел родители, съученици и приятели — най-скъпите хора в нейния живот. След няколко секунди се опомни и продължи да говори тихо с лек немски акцент. — Когато всичко свърши, властите се погрижиха за нас и ни евакуираха. Аз бях на петнадесет години, Бруно на десет. Разделиха ни. Мене ме настаниха при едно семейство край Гьотинген, а Бруно бе изпратен при един фермер близо до Ваймар. Потърсих го след войната и Червеният кръст ни помогна отново да се съберем. Върнахме се обратно в Хамбург. Бруно не обичаше да говори за Ваймар. Започнах да работя в един стол за британски войници, за да го издържам. Знаете, че времената бяха много тежки.

Маккрийди кимна:

— Да, съжалявам.

Тя сви рамене:

— Такава е войната. Така или иначе, през 1947 година срещнах един британски сержант Робърт Фаркуарсън. Оженихме се и дойдохме да живеем тук. Преди осем години той почина. Когато напуснахме с Робърт Хамбург през 1948 година, Бруно започна да чиракува в една фирма, произвеждаща оптически лещи. Оттогава съм го виждала три или четири пъти и нито веднъж през последните десет години.

— Казахте ли това на човека от посолството?

— На хер Фитцау? Не, той не разпитва за детството на Бруно. Но разказах тази история на дамата.

— На дамата?

— Тя си отиде минути преди да дойдете. Бяха я изпратили от пенсионния отдел.

— От пенсионния отдел?

— Да. Каза, че Бруно все още работи в оптическата индустрия за една фирма на име БКИ във Вюрцбург. Изглежда БКИ е собственост на английската компания „Пилкингтън Глас“ и предвид скорошното му оттегляне, тя се нуждаеше от някои подробности, за да определи пълния размер на пенсията. Мислите, че не е имала нищо общо с работодателите на Бруно?

— Съмнявам се. Вероятно е била изпратена от западногерманската полиция. Страхувам се, че те също издирват Бруно, но не за да му помогнат.

— Съжалявам. Излиза, че съм постъпила глупаво.

— Не сте можела да знаете, мисис Фаркуарсън. Тя добре ли говореше английски?

— Да, перфектно. С лек акцент, може би полски.

Маккрийди не се съмняваше откъде е изпратена тази дама. Много хора преследваха Бруно Моренц, но само Маккрийди и едно друго разузнаване знаеха за БКИ във Вюрцбург. Той се изправи.

— Направете всички усилия да си спомните малкото, което той ви е казал в онези години след войната. Съществува ли там някой, при когото може да отиде сега, когато се нуждае спешно от помощ? Някой, който може да му предостави убежище?

В стаята настъпи дълго мълчание, докато тя мислеше усилено.

— Имаше едно име, което спомена, някаква жена, която се е отнесла добре с него. Неговата начална учителка. Фройлайн… дяволите да го вземат… Фройлайн Нойберг… Не, сега си спомням — фройлайн Нойман. Така беше. Нойман. Разбира се, тя едва ли е между живите. Той е учил при нея преди четиридесет години.

— Един последен въпрос, мисис Фаркуарсън. Казахте ли това на дамата от пенсионния отдел?

— Не, сега си го спомних. На нея споменах само, че Бруно е престоял като евакуиран две години в една ферма на десетина мили от Ваймар.

Щом се върна в Сенчъри Хаус, Маккрийди взе от отдела за Източна Германия телефонния указател на Ваймар. Имаше вписани няколко души с фамилията Нойман, но само една от тях с фрл, съкратено от фройлайн, пред нея. Някоя стара мома. Младо момиче не би могло да има собствен апартамент и телефон, не и в Източна Германия. Стара мома, може би жена с професия. Твърде малко доказателства имаше в подкрепа на своето предположение. Можеше да се обади на някой от агентите на отдела за Източна Германия оттатък Стената. Но хората на ЩАЗИ бяха навсякъде, подслушвайки всички разговори. Един-единствен въпрос: Била ли сте някога учителка на едно малко момче на име Моренц и дали той не се е появил отново? Това бе достатъчно, за да провали всичко. Той реши да отиде в една от службите в Сенчъри Хаус, специализирала се в изготвянето на фалшиви документи за самоличност.

Потърси съдействието на Бритиш Еъруейс, но те не можаха да му помогнат. Затова пък Луфтханза имаше полет в 17.15 часа за Хановер. Той помоли Денис Гоунт отново да го откара до летище Хийтроу.

 

 

Понякога и най-добре разчетените планове се объркват и провалят. Самолетът на полските авиолинии, който се връщаше във Варшава през Източен Берлин, трябваше да излети в 15.30 часа. Но когато пилотът включи системите, осигуряващи полета, светна една червена предупредителна лампичка. Оказа се, че е дефектирал един от соленоидите, което отложи полета до шест часа. В чакалнята майор Людмила Ванавская погледна на телевизионния екран информацията за отлитащите самолети, забеляза отлагането по оперативни причини. Изруга тихо и отново отвори книгата си.

 

 

Маккрийди излизаше от офиса, когато телефонът звънна. Поколеба се, но реши да отговори. Можеше да е важно. Чу гласа на Едуардс.

— Сам, един човек от службата за фалшиви документи идва при мен. Виж сега, Сам, ти не можеш да получиш моето разрешение да отидеш в Източна Германия. Това ясно ли е?

— Безусловно, Тимъти, по-ясно не може да бъде.

— Добре — каза помощник-шефът и затвори телефона. Гоунт успя да чуе техния разговор.

Маккрийди започваше да харесва Гоунт. Той бе постъпил в отдела едва преди шест месеца, но показа, че е умен и може да държи устата си затворена. Докато преодоляваше разстоянието по обиколния път, избягвайки наситения в петъчния следобед трафик по директния път за Хийтроу, Гоунт реши да не мълчи.

— Сам, знам, че си се справял с много трудни ситуации, но ти фигурираш в черния списък на източногерманците и шефът ти забрани да се връщаш там.

— Да ти се забрани е едно — каза Маккрийди, — да ти се попречи е нещо друго.

Докато крачеше през чакалнята на втори терминал, за да хване самолета на Луфтханза за Хановер, той не обърна внимание на елегантната млада жена с блестяща руса коса и проницателни сини очи, която седеше зачетена в една книга на няколко метра от него. Тя също не вдигна поглед, за да забележи разчорления мъж с оредяваща кестенява коса, който премина покрай нея, облечен в сив дъждобран.

Самолетът на Маккрийди излетя навреме и се приземи в Хановер в 20.00 часа местно време. Майор Ванавская отлетя в 18.00 и се приземи на източноберлинското летище Шьонефелд в 21.00. Маккрийди нае кола и подкара по пътя край Хилдесхайм и Залцгитер към горите край Гослар. Ванавская бе посрещната от автомобил на КГБ и откарана до Норманенщрасе №22. Тя трябваше да чака един час, за да се срещне с полковник Ото Вос, който бе останал насаме с шефа на държавна сигурност Ерих Милке.

Маккрийди бе телефонирал от Лондон на своя домакин; човекът го очакваше. Посрещна го на входната врата на солидния дом — чудесно приспособена ловна хижа, разположена на извивката на един склон, с изглед към долина, покрита с иглолистни дървета. Само пет мили по-нататък светлинките на Гослар блещукаха в мрака. Ако денят не бе отминал, Маккрийди би могъл да види в далечината покрива на висока кула на един от върховете на Харц. Някой можеше да я вземе за ловна наблюдателница, но нейното предназначение не бе гонитбата на диви прасета, а на мъже и жени. Човекът, когото Маккрийди посещаваше, бе избрал да се оттегли в тази уютна хижа, за да бъде близо до самата граница, станала причина преди години за неговото богатство.

Докато го въвеждаше във всекидневната, Маккрийди забеляза промените във външния вид на стопанина. Еленови рога и глави от глигани украсяваха облицованите в дърво стени на стаята. В камината пращеше запаленият огън: дори в ранния септември се усещаше вечерният планински хлад.

Мъжът бе напълнял значително, а някогашната слаба фигура бе придобила повече тежест. Кръглото розово лице, обрамчено с бяла като копринени нишки коса, го правеше да изглежда още по-безвреден от всякога. Докато не се вгледаш в очите му. Хитри, коварни очи, видели толкова много, направили толкова сделки, играейки си с живота и смъртта. Зло дете на Студената война, което някога е било некоронованият крал на подземния свят в Берлин.

В продължение на двадесет години, от издигането на Берлинската стена през 1961 година до своето оттегляне през 1981, Андре Курцлингер се препитаваше като Grenzganger: дословно човек, който пресича границата. Именно чрез Стената той направи своето богатство. Преди да я издигнат, източногерманците, желаещи да избягат на Запад, отиваха просто в Източен Берлин, откъдето преминаваха в Западен Берлин. Тогава, през нощта на 21 август, големите бетонни блокове бяха стоварени на определеното място и Берлин се превърна в разделен град. Много се опитваха да прескочат Стената. Някои успяваха. Други бяха залавяни и изпращани за дълги години в затворите. Автоматични откоси покосяваха трети върху жиците и те оставаха да висят, докато не ги сваляха. За повечето от тях преминаването на Стената беше еднократен подвиг. За Курцлингер, дотогава само един от берлинските черноборсаджии и гангстери, това се превърна в професия.

Той прехвърляше хора оттатък — за пари. Изготвяше фалшиви документи или изпращаше емисари, които преговаряха за цената. Някои плащаха с източни марки, но повечето — със западни. С тези пари Курцлингер можеше да купи трите ценни стоки, продавани в Източен Берлин: унгарски куфари от свинска кожа, дългосвирещи чешки грамофонни плочи с класическа музика и кубински пури. Те бяха толкова евтини, че дори с разходите за тяхната контрабанда на Запад, Курцлингер получаваше големи печалби.

Други бегълци се съгласяваха да му платят в западногермански марки, след като ги прехвърли и започнат работа. Малко от тях отстъпваха от своята дума. Курцлингер педантично събираше дълговете; той ръководеше няколко големи сдружения, които пазеха неговите интереси.

Носеха се слухове, че работи за западните разузнавателни служби. Това не беше вярно, въпреки че от време на време извеждаше някого по споразумение със СИС или ЦРУ. Според други слухове обслужвал ЩАЗИ или КГБ — също малко вероятно, имайки предвид вредите, които бе нанесъл на Източна Германия. Със сигурност обаче бе подкупил повече гранични служители и комунистически чиновници, отколкото можеше да си спомни. Говореше се, че може да усети от хиляда метра склонните на рушвети длъжностни лица.

Въпреки че неговият район беше Берлин, той действаше по цялата граница, между двете германски държави — от Балтика до Чехословакия. Когато окончателно се оттегли, реши да се засели в Западна Германия, а не в Западен Берлин. Но не можа да забрави границата. Имението му се намираше само на пет мили от нея, високо в планините Харц.

— И така, хер Маккрийди, Сам, приятелю, отдавна не сме се виждали.

Стоеше с гръб към огъня, пенсиониран джентълмен с кадифен жакет, твърде малко приличащ на онова улично момче, което се измъкна от мизерията през 1945 година, започвайки да продава момичета на чуждите войници срещу цигарите Лъки Страйк.

— И ти ли си в оставка?

— Не, Андре, все още трябва да работя, за да изкарвам насъщния си. Виждаш, че не съм умен като теб…

Курцлингер хареса това. Той натисна звънеца и един прислужник влезе с освежително мозелско вино в кристални чаши.

— Тогава — попита Курцлингер, докато наблюдаваше пламъците през виното, — какво може да направи един стар човек за могъщата шпионска служба на Нейно величество?

Маккрийди му каза. Възрастният мъж продължи да седи загледан в огъня, но този път сви устни и поклати глава.

— Не се занимавам вече с това, Сам. Оттеглих се. Сега са ме оставили на мира. И двете страни. Но ти знаеш, че ме предупредиха, както са предупредили и тебе. Ако започна отново, те ще дойдат тук. Светкавична операция през границата, за да се върнат обратно преди зазоряване. Ще ме убият точно тук, в моя собствен дом. Имат причина да го направят. Нанесох им доста вреди преди време.

— Знам — кимна Маккрийди.

— Освен това, нещата се промениха. Едно време в Берлин, да, можех да те прехвърля. Дори в провинцията си имах своите коридори. Впоследствие обаче всичко бе разкрито. Смениха мините, които бях обезвредил. Преместиха подкупените граничари — знаеш ли, че никога не ги държат дълго на тази граница? Постоянно ги прехвърлят от едно място на друго. Загубих всичките си контакти. Идваш твърде късно.

— Трябва да отида оттатък — каза бавно Маккрийди, — защото там имаме наш човек. Той е много болен. Но ако успея да го изведа, сигурно ще унищожа кариерата на човека, който сега ръководи Втори отдел. Ото Вос.

Курцлингер не помръдна, но погледът му стана студен. Преди години, както Маккрийди знаеше, той бе имал приятел. Всъщност много близък приятел, може би най-близкия, който някога бе имал. Заловили го, докато се опитвал да премине през Стената. По-късно разправяха, че си вдигнал ръцете, за да се предаде. Но Вос го застрелял. Стрелял последователно в капачките на колената, след това в лактите и в рамената. Накрая в стомаха. С куршуми с тъп връх.

— Ела — каза Курцлингер, — ще вечеряме. Искам да те представя на сина си.

Русият млад мъж, който се присъедини към тях на масата, не беше негов син. Но Курцлингер го бе приел формално за такъв. От време на време възрастният мъж му се усмихваше, докато осиновеният го гледаше с преклонение в очите.

— Доведох Зигфрид от Изтока — поясни Курцлингер, като че ли разговаряше с някого. — Нямаше къде да отиде, затова… сега живее тук при мен.

Маккрийди продължи да се храни. Подозираше, че има нещо друго.

— Чувал ли си някога — каза Курцлингер след гроздето, — за граничната работна група?

Маккрийди знаеше за тях. Като част от ЩАЗИ, но без да се числи към никой от отделите, тя бе малка единица с твърде странна специализация.

В повечето случаи, ако Маркус Волф желаеше да изпрати агент на Запад, той можеше да го направи през някоя неутрална държава, където агентът приемаше своята нова легенда по време на престоя. Но понякога ЩАЗИ изпращаше свой човек през границата, за да свърши някоя черна работа. За да осъществят това, източногерманците разчистваха проход през техните собствени защитни съоръжения от изток на запад. Повечето такива проходи през границата се прокарваха от запад на изток, за да се изведат хора, които искаха да избягат. Когато ЩАЗИ поискаше проход за нейните собствени цели, използваха експертите от граничната работна група. Тези инженери, работещи в малките часове на нощта (тъй като западногерманската гранична служба също наблюдаваше границата), прокопаваха тунел под бодливата тел, проправяха тясна пътека през минното поле и не оставяха никаква следа подир себе си.

Оставаше да бъде преодоляна разораната ивица с ширина около двеста ярда, където един истински беглец щеше да бъде хванат вероятно в светлината на прожекторите и покосен от автоматичните изстрели. Накрая, на западната страна, се намираше живият плет. Хората от граничната работна група прорязваха дупка през него и след като агентът преминеше оттам, отново го съединяваха. Светлините на прожекторите се обръщаха в друга посока в нощите, когато се промъкваше техен човек, а разораната ивица бе обрасла обикновено е гъста трева, особено през лятото. До сутринта тревата се изправяше, заличавайки всички следи.

Граничните служби оказваха пълно съдействие на работната група. Опитите за бягство през подобни коридори обаче бяха друга работа: при тях нямаше съдействие от източногерманците.

— Зигфрид работеше за граничната работна група — продължи Курцлингер. — Докато не използва един от собствените проходи. Разбира се, хората от ЩАЗИ го закриха незабавно. Зигфрид, нашият приятел иска да отиде оттатък. Можеш ли да помогнеш?

Маккрийди се питаше дали бе преценил правилно своя човек. Сега разбра, че бе успял с подхода си. Курцлингер мразеше Вос заради стореното от него, а скръбта му не биваше да се подценява.

Зигфрид не мисли твърде дълго.

— Трябва да има един — каза той накрая. — Направих го за себе си. Готвех се сам да го използвам, затова не го отбелязах в доклада. В деня на бягството си минах по друг път.

— Къде се намира? — попита Маккрийди.

— Не много далеч оттук — каза Зигфрид. — Между Бад Закса и Елрих.

Той разтвори една карта и посочи двете малки градчета в южен Харц, Бад Закса в Западна Германия и Елрих на изток.

— Мога ли да видя документите, които смяташ да използваш? — попита Курцлингер.

Маккрийди му ги подаде. Зигфрид ги разгледа подробно.

— Добри са — промърмори той, — но ще се нуждаете от железопътен пропуск. Имам един, който е все още валиден.

— Кое е най-доброто време, за да преминем? — попита Маккрийди.

— Четири часа. Преди зазоряване. Тогава е най-тъмно, а граничарите са изморени и претърсват разораната ивица по-рядко. Ще се нуждаем от маскировъчни дрехи в случай, че попаднем в светлината на прожекторите. Маскировката може да ни спаси.

Те обсъждаха подробностите още един час.

— Нали разбирате, хер Маккрийди — каза Зигфрид, — минали са пет години. Може да не си спомня къде се намираше. Оставих рибарска корда на земята, където прокарах пътечка през минното поле. Може да не я намеря. Ако не успея, връщаме се обратно. Да навлезем в минното поле, без да знаем пътечката, която прокарах, е равносилно на смърт. Възможно е бившите ми колеги да са намерили прохода и да са го закрили. В този случай се връщаме обратно — ако все още можем да направим това.

— Разбирам — кимна Маккрийди, — много съм ви благодарен.

Зигфрид и Маккрийди потеглиха в един часа за бавния, двучасов преход с кола през планините. Курцлингер стоеше на стъпалото на входната врата.

— Пази момчето ми — каза той, — правя това само заради едно друго момче, което Вос ми отне преди много години.

— Ако успееш да преминеш — каза Зигфрид, докато пътуваха, — извърви пеша шестте мили до Нордхаузен. Заобиколи Елрих — там е пълно с граничари и техните кучета ще лаят. Вземи влака от Нордхаузен на юг за Ерфурт и оттам автобуса за Ваймар. С тях пътуват много работници.

Те преминаха тихо през спящото градче Бад Закса и оставиха колата в покрайнините. Зигфрид стоеше в тъмнината с компас и фенерче. Когато се ориентира, той се гмурна в боровата гора, насочвайки се на изток. Маккрийди го последва.

 

 

Четири часа по-рано майор Ванавская се изправи лице в лице с полковник Вос в неговия кабинет.

— Според сестра му има едно място край Ваймар, където би могъл да се скрие.

Тя разказа за евакуацията на Бруно Моренц по време на войната.

— Ферма? — каза Вос. — Коя ферма? Има стотици в тази област.

— Тя не знаеше името. Каза само това, че отстои на не повече от десет мили от Ваймар. Свийте вашия обръч, полковник. Доведете войски. До края на деня ще го заловите.

Полковник Вос се обади на Отдел тринадесети — разузнавателната и контраразузнавателна служба на народната армия, съкратено НВА. От щабквартирата на НВА край Карлсхорст реагираха бързо и преди зазоряване камионите започнаха да се придвижват на юг към Ваймар.

— Кръгът е очертан — каза Вос в полунощ. — Войските ще тръгнат от Ваймар и ще се движат навън, разпръсквайки се по сектори. Ще претърсят всяка ферма, краварник, хамбар, склад и кочина, докато не достигнат границите на десетмилната зона. Надявам се да излезете права, майор Ванавская. Твърде много хора ангажирахме в тази работа.

В малките часове на нощта той потегли с личния си автомобил в южна посока. Майор Ванавская го придружаваше. Претърсването трябваше да започне на зазоряване.