Зигфрид Шнабл
Мъжът и жената интимно (62) (Проблеми на нормалния и смутения полов живот)

КАКВО Е „ОТКЛОНЕНИЕ“ В СЕКСУАЛНОСТТА?

Явленията, с които ще се занимаваме в тази глава, доскоро се означаваха (а някъде се означават и до днес) като перверзни. В същност „перверзен“ значи само „обратен“, „опъков“^[1]. Изразът обаче е толкова тясно свързан с представата за нещо безнравствено, противно или болестно, че е станал неупоребим за обективна дискусия. Понятието „перверзия“ е въведено от психиатри сексолози през миналия век, т.е. по време, когато диапазонът на средното ненормалното сексуално поведение на хората е бил напълно непроучен. По тази причина всичко, което е противоречало на съществуващия тогава нравствен кодекс, се смятало за перверзно. Недопустимото в поведението на хората вече не се преценявало само като неморално — някои подобни действия получили печата на болестта. Така възниква проблемът, кой в същност има право да се произнася какво е нормално и какво е перверзно и въз основа на какви критерии трябва да се класифицират разновидностите на сексуалното поведение.

Бива ли да се осъжда като перверзно това, което не отговаря на вкуса на много от хората? — Едва ли, защото сексуалните традиции подлежат на значителни културноисторически промени, и това, което вчера е било нормално, може днес да се счита за перверзно и утре отново да бъде приемано за нормално.

Бива ли да се говори за болест, когато засегнатият нито субективно страда от своите сексуални странности, нито обективно си вреди, т.е. само заради осъждането на неговите влечения от социалното обкръжение?

Перверзни ли са онези сексуални действия, които не отговарят на акта на зачатието? В смисъла на християнската сексуална идеология, застъпвана и до днес от католическата църква, това беше до неотдавна критерият и на специалистите за определяне на перверзността. Строго погледнато, тогава и коитусът с антиконцепционни средства е перверзен, тъй като в този случай се търси само удоволствието, а се пречи на зачатието.

Може би любовта е решаващият критерий? Вярно е, че взаимната любов открива широки граници за ощастливяване в половия живот на хората. При това тя обогатява сексуалността, но отсъствието й не я превръща в перверзност. Много хора живеят в полова връзка или имат понякога сношения без истинска взаимна любов. На не малко хора би останало като алтернатива само въздържанието или някоя друга перверзия.

Най-сетне трябва да запитаме дали трябва да се поощряват само взаимните сексуални отношения на мъжа и жената, а другите случаи да се смятат за перверзни — например ако единият използува другия, за да се задоволява, или ако се възбужда само от някоя част от облеклото. Без съмнение половият акт, в който не участвуват и двамата партньори, се отдалечава твърде много от нашите представи за нормално и е лишен от многобройни ощастливяващи преживявания, които са възможни само във взаимоотношенията на двойката. И все пак отговорът не е никак лесен, като се има пред вид, че нагонът и насладата са много съществени елементи на сексуалността и че много перверзни хора живеят съвсем тих и щастлив брачен живот; от друга страна, в един нормален полов акт с отдаващ се против волята си брачен партньор не съществува истинска взаимност.

Както и да е, с този увод имах за цел да подготвя читателя за обективно и непредубедено навлизане и премисляне на следващите раздели.

По споменатите вече причини в сексологията все повече се налага несъдържащото оценка понятие девиация (отклонение). То означава само, че става дума за относително постоянни сексуални потребности и навици, които се отличават от тези на повечето хора. По такъв начин не е казано нищо друго нито за личността на девиантния човек, нито за болестния характер на поведението му. Това изисква изясняване във всеки отделен случай и не може да се изведе от понятието девиация. По този начин преди всичко се произнася морална присъда. Една девиантна склонност, която впрочем не е подчинена на волята на носителя си, не може да е морална, нито аморална. От морална гледна точка ние можем, както правим при нормалната сексуалност и навсякъде в живота, да преценяваме действията и техните мотиви само във връзка с благополучието на другите хора.

Неморализиращото и непатологизиращо отнощение към девиациите и по-толерантната нагласа към варианти, които никому не вредят, още не означават, че те са желани в сексуалния живот, защото без любов и взаимност, които са незаменими и в извънсексуалната сфера, животът на девиантната личност остава жалък и нещастен.

Различават се два вида девиации: 1. Отклонения от сексуалния обект, т.е. от желания партньор; сексуалните желания са насочени не към полово зряло лице от другия пол, а към лице от същия пол, дете, старец, само една телесна част, животно или даже към неодушевен предмет, „фетиш“, част от облеклото. 2. Отклонения от сексуалната цел, т.е. от обичайната практика; сексуално задоволяване се постига чрез показване на гениталиите, подслушване или наблюдаване на интимността на други хора, жестоко третиране на партньора или чрез самоунижение.

Девиациите у един човек могат да се изменят; често са налице няколко отклонения едновременно. Много от тях се появяват в „разредена“ форма дори в напълно нормалния полов живот. При девиантните личности тези пориви са така „сгъстени“, че владеят напълно сексуалния живот, всички мисли и стремежи. Ако на девиантната личност изобщо е необходим някакъв партньор, той служи само като случайно намиращ се на разположение предмет за отреагиране на придруженото с променени представи полово напрежение. Партньорът не е човек, с когото става сексуално сливане, а върху неговото тяло се манипулира. За девианта той не е личност, с която да се свърже с любов, а статист, зрител, прислужник, който трябва да пусне в ход половите реакции. Той не представлява интерес като цялостен човек, а е съставен от отделни белези със стойност на сексуални дразнители. Образуването на общността („ние“) като ядро на пълното любовно задоволяване липсва. Изявеният девиант може да задоволи своя нагон само с помощта на „отклонени“ действия, а когато те не могат да се реализират — със съответни фантазии. Той е роб на своя метод или на абнормната цел, която го влече. В това се състои една от важните разлики от здравия полов живот. Хора, които понякога задоволяват желанията си по необикновен начин, в опиянението на пламналите си чувства, запазват свободата си да избират един или друг метод. По такъв начин те обогатяват възможностите си за изживяване, но не зависят само от него. Девиантът е зависим от метода. Изживяването му е стеснено само върху него.

В тежките случаи девиантът изобщо не се интересува от партньора, а най-много от някои свойствени му белези, имащи значение на дразнители. По тази причина привързаността, дългът и верността са немислими. За ненаситния търсач на дразнители е подходящ всеки носител на жадуваните белези или на желаното поведение; той не подбира. За него личността на партньора е без значение, може да се каже анонимна. Всяка индивидуална черта, която излиза от рамките на търсения модел на дразнене, по-скоро пречи, отколкото да привлича. Така склонността към смяна на партньора става интегрална съставна част на девиацията. Колкото повече се търси само сексът на партньора, толкова по-силна става тенденцията за смяна на партньорите. Мъжете с нормална сексуалност изневеряват по-често от жените. Сред мъжете перверзиите са разпространени много по-широко. Важна причина за това вероятно е фактът, че мъжката сексуалност по-лесно се отделя от еротиката, докато при жените двете преживяващия се сливат по-всеобхватно и по-пълно.

За човешката любов сексуалното е винаги само една част, никога всичко; тя винаги има история: тя се ражда в ухажването, в първите срещи; възвисява се и достига връх, когато двамата се намерят един друг, напълно се отдадат един на друг и съществуват един за друг. Понякога тя угасва, ако настъпят непреодолими противоречия и разочарования. Независимо от това, как завършва една любов, тя оставя следи и промени. Девиантният полов живот, напротив, няма история; той не е формиращо личността преживяване, а произволно повтаряща се консумация на възбуда и наслада, която бива търсена винаги и навсякъде.

При прогресиращите форми промеждутъците между девиантните действия стават все по-малки, удовлетворението е частично, то представлява само моментно разтоварване, докато здравият полов живот носи щастие. Гладът за дразнения се явява все по-често. Девиантът постоянно измисля все нови тънкости към половите си действия и им се отдава — поне мислено—с часове, понякога и през деня. „Кажи ми какви са сексуалните ти представи и желания и аз ще ти кажа дали твоят полов живот е нормален или отклонен.“ Това би било, разбира се, грубо опростена формула за диагностика. Колкото по-отклонена е половата дейност, толкова по-интензивно е участието на фантазията, защото колкото по-харесвани са желанията, толкова по-трудно се реализират. Добре е, че повечето девианти се наслаждават главно в мечтите си, защото някои от отклоненията, превърнати в действия, обременяват други хора.

Колкото по-здраво е вкоренено отклонението и съответствуващите му реакции са по-шлифовани, толкова повече сексуалното дразнене се постига само с помощта на специални манипулации, на определена система от въображаеми или реални дразнители, които са и предпоставка за потребността изобщо. Играта на дразнения и реакции се превръща в твърда схема. Както при автоматизираните модели на поведение тя протича по вътрешна принуда, която блокира способността за волево самоуправление.

Това е типично за болестните страсти. Те водят до отвръщане от социалните отношения и ориентират поведението на девиантната личност към собственото „Аз“ и към неговите телесни и психически потребности.

Всичко показва, че сексуалните желания на девиантните личности са изолирани от останалите жизнени отношения, и не само се различават от тези на здравите, но са и по-силни или във всеки случай са по-трудно преодолими. Сексуалното влечение не е качество на тези хора; те са слуги на нагона.