Орио Джиарини, Патрик М. Лидке
Бъдещето на труда (34) (Дилемата за заетостта)

3.3.1. Анатомия на заетостта и безработицата

Равнища на безработица за периода 1969–1995

Източник: OECD

През нашето десетилетие броят на безработните в индустриализираните страни ще надвиши всичко, което историята е познавала и ще достигне близо 35 милиона души или около 8.5% от цялата трудова сила. Подобни нива не са резултат само на увеличаващото се население, нито пък са нещо исторически нормално. През годините след Втората световна война до към началото на 70-те безработицата не бе тревожен проблем, понеже тя засягаше не повече от 10 милиона души, без понякога рязко да се покачва. В рамките на едно десетилетие от 1972 до 1982 г. броят на безработните рязко скочи и за пръв път достигна 30 милиона души. Силната икономическа експанзия през 80-те подобри донякъде картината, но въобще не можа да снижи броя на безработните до някакво предишно ниво. Тенденцията към повишаване на тази цифра е жива. В момента имаме 35 милиона безработни официално, а броят на неофициалните безработни не е известен. Цифрите отразяват една човешка трагедия, както и икономическата неефективност, която същевременно подкопава обществения мир и доверието в пазарните механизми и демократичните институции.

Равнища на безработица по региони

Източник: Последни данни от OECD, ILO

Както се вижда от графиката, разликите при анализа на безработицата между периодите и различните географски региони са значителни. Ако в момента има страни, където безработицата е относително малка и там страдат от така наречения „неминуем“ процент безработни (вкл. хора, които непрекъснато се местят от работа на работа), повечето страни са в паника просто защото при тях безработицата е неминуем бич. Всеки процент над минималния „неминуем“ процент безработни говори за слабости в икономиката. Те трябва да се преодолеят, ако ще искаме хората да са заети в полезен, платен труд.

За съжаление не можем да оставим решаването на въпроса в ръцете на времето — демографското развитие непрекъснато увеличава натиска си върху трудовите пазари. В повечето страни очакванията са за значителна и постоянна безработица през следващите години. Там, където демографските фактори свиват броя на работещите — Германия и Швейцария, и помагат донякъде на пазара, законодателствата в тези страни ще трябва да се променят, за да включат все по-голяма част от старите работници в производителния труд, като по този начин ще обезсмислят демографския ефект.

Ръст на работната сила до 2 000 г.

Източник: ILO (ИЛО — „Международна организация по труда“)

През миналия век е било нормално човек да работи поне12–14 часа дневно в продължение на 6 или 7 дни седмично. Днес средната работна седмица е част от онова, което тя е била миналия век, като имаме предвид, че в повечето индустриални страни в неаграрните сектори се работи около 40 часа седмично: например, в САЩ — 34.7 часа, в Германия — 38.3, във Франция 38.9, според СОТ. Ако към това прибавим времето за отпуски, болнични и т.н. ще излезе, че в сравнение с нашите деди ние работим „парт-тайм“, допълнителен труд. Да не говорим и за това, че не само седмичните или месечни измерения са различни — целият ни трудов стаж е много по-къс от този на предците ни. Даже и при това положение работа има далеч не всеки!

В допълнение към това развитие настройката на хората от времето на индустриалната революция е изключвала каквато и да било мисъл за производствена заетост, свързана с натрупването на глобален приход и прилагането на метода „самозадоволяване плюс потребление“. Ако има производствен сектор, където думата „устойчиво“ да може да се приложи без всякакво съмнение, това е именно тук. Това става особено вярно в светлината на текущите промени, включително удължената производителност на живота: помощи за безработните, обществено осигуряване и разходи по здравеопазването и все по-очевидната невъзможност те да бъдат правилно управлявани.

Има много страни в Азия и другаде, които печелят от манталитета, съответстващ на ранните фази на индустриалната революция. Развитите индустриални страни обаче са изправени пред все по-сериозния проблем, наречен безработица (говорим за прилагането на платен труд). На пръв поглед като че ли имаме два паралелни процеса. От една страна, желанието да се поддържа колкото може по-добре една система, която ще дава средства и на онези, които не работят, а от друга страна, видима тенденция към „разглобяването“ на Социалното общество — или поне то да бъде основно реформирано — в посока на това, пазарът да определя заплатата, която даден работник ще получава. В първия случай ние сме изправени пред проблема за финансовата последователност и баланса. При втория проблемът е в това, че ако се даде работа на всеки, заплащането на общия труд ще е такова, че огромна част от населението ще трябва да живее под жизнения минимум — „работещите бедни“ в САЩ могат да бъдат приведени като нещастен пример в този случай.

Би изглеждал естествен стремежът да се търси някакъв компромис между тези две тенденции, при които хората биха се задоволили с някакво по-ниско равнище на монетарното им богатство. В подкрепа на това е и идеята, че социалните помощи убиват инициативата и желанието за труд и крият опасни морални ефекти. Това са все сериозни въпроси, които трябва да бъдат точно претеглени след много внимателен анализ на непосредствения живот.

Основен недостатък на тази идея е, че тя рисува една мрачна картина на бъдещето по два начина: първо, голямата част от населението ще се окаже под прага на бедността. В момента броят на тези хора е 1.4 милиарда, като от тях 100 милиона живеят в индустриализирани страни. Второ, разликата между бедни и богати ще се увеличи. В периода 1965 –1990 г. световната търговия се утрои, а търговията на услуги се увеличи четиринадесет пъти. Най-бедните 20% от световното население обаче въобще не промениха начина си на живот, като тяхната част от световната търговия е само 1%. Разликите са очевидни и в индустриализирания свят — 40% от семействата притежават само 18% от общите приходи.

Всичко това е в рязко противоречие с твърденията че днешният свят има много повече възможности да увеличава богатството на народите. Каквото и да говорим, ситуацията, създала се при търсенето на споменатия компромис — а търсенето е базирано само на екстраполирането на текущите тенденции, може да е всичко друго, но не и задоволителна. Именно тук докладът на Римския клуб се опитва да отвори пътя към създаването на една по-позитивна и активна социална политика.