Орио Джиарини, Патрик М. Лидке
Бъдещето на труда (13) (Дилемата за заетостта)

2.3. Джон Мейнард Кейнс — „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“

Всички велики философи и икономисти са деца на своето време. Идеите им са един синтез от минал опит, проблемите на деня и искрица гениалност. Това е особено вярно за Джон Мейнард Кейнс, който описвал себе си „като предан ученик на класическата школа, който през 1923 не подлагаше на съмнение наученото“.^[1] Кейнс преживява икономическата криза от 29-та г., резултат предимно от експлозивното развитие на средствата за производство. Обществото навлезе в нова ера на масово производство на етап, когато масовото потребление още не бе познато. Общоприетото схващане по онова време е че хората все още живеят в свят на ограничения и че само някакво малцинство може да печели от една система за масово потребление. Подвижността и гъвкавостта на предлагането все още са подценявани — както при индустриалната революция. Резултатът е в това, че свръхпроизводството не намира пазар. Оттам спадането на цените при затварянето на икономическия цикъл, затварянето на заводите и увеличаването на безработицата поради неадекватно търсене. Истината е, че проблемът е бил решим и че решението е в потреблението — проблем от монетаризираната част на икономиката.

Отговорите на основния проблем за заетостта, давани от тогавашните големи икономисти, се оказали неадекватни. В най-добрите традиции на класиците те заявили че безработицата ще намалее, ако работниците решат да отстъпят част от и без това твърде високите си заплати. През 1932 г. Едуин Кенан, известен икономист от Лондонския икономически институт, заявил, че „светът трябва да приеме намаляването на заплатите без много да мрънка“.^[2] Не е ли това същото, което някои ни говорят сега!? Че ние трябвало да се съгласим на спад в жизнения ни стандарт, защото друг изход няма!… По негово време Кейнс е бил изправен пред същия проблем — икономиката залязва и никой не предлага смислено обяснение на явлението. Ако не говорели за високите заплати, то причината била търсена в „интервенцията и монетарната несигурност, отговорни за задълбочаването на кризата“. Някой трябвало да се захване и да обясни коренната причина за явлението — липсата на търсене. Кейнс, вече известен икономист, публикува своята книга „Обща теория за заетостта, лихвата и парите“ през 1936 г.

Ще обобщим най-важните моменти. Моделът ползва няколко променливи величини, с които описва функционирането на икономиката и оценява безработицата в една равновесна система. Първо, има ефективно търсене, което не е търсенето, осъществено от хората, защото те имат ресурса да купуват, каквото им трябва. Става въпрос за търсене, което се очаква от предприемачите и за което те предлагат днешната заетост, която вярват, че ще бъде ефективна за продуктите, които ще се произвеждат сега. Можем още да го наречем бъдещо търсене, защото то е очакването на онова, което дава ефект на днешната заетост. Оттук производителят може да извади маргиналната ефективност на капитала, т.е. нормата на приходите, които той ще получи, ако произведе само една единица стока повече. Това изисква увеличение на инвестицията, което е приемливо само дотогава, докато лихвеният процент, при който става увеличението, е по-нисък от маргиналната (частичната) ефективност на капитала. Иначе казано, предприемачът ще разшири инвестирането, ако очакваният приход е по-висок от цената му — т.е. от лихвения процент. Чрез този механизъм всяка промяна в лихвения процент ще влияе върху инвестиционния процес — по-високите лихвени проценти ще причинят свиване и спад в разширяване на производството.

Инвестиране означава добавка към стойността на капитала, идеща от производствената активност през даден период, включително цената на стоката. Потреблението е цената на продуктите (стоката), продадени на крайните купувачи през същия период. Приход е сумата, заплатена за производствените фактори плюс печалбата на предприемача, представляваща цялата стойност на продукцията. Тази сума е равна на сумата от потреблението и инвестирането. Понеже спестяването е част от прихода, неизразходван за потребление, то трябва по дефиниция да е равно на инвестирането във всеки период. Именно това е известната идентичност между спестяванията и инвестицията, която лежи в основата на икономическата теория на Кейнс. Други икономисти — и дори самият Кейнс в по-ранния си труд „Разговор за парите“ — са приемали, че тези суми могат да се различават.

Делът от националния доход, разходван за потребление, зависи от поредица фактори, включително разпределението на приходите между различните социални групи, разпределението между печалба и заплати и промени в нивото на националния приход като цяло, както и редица исторически и институционални фактори. Разпределението между печалба и заплати е важно, защото по-високият дял от първото се изразходва за потребление. В краткосрочен план изразходваното за потребление варира успоредно с търговския цикъл. Това означава, че засилените разходи стоят забавени след оборота така, че делът за потребление временно спада. В най-ниската точка на търговския цикъл тя обаче се покачва, понеже пренастройването на индивидуалните разходи не може веднага да се адаптира към спада на приходите. Кейнс обаче погледнал на нещата в дългосрочен план, приемайки че разходите на една страна за потребление са високи и относително стабилни дялове от брутния приход.

Вторият елемент на ефективното търсене, инвестирането, се детерминира от очаквания приход от инвестицията и цената на заема, взет за да се финансира инвестицията. Първото зависи частично от сумата на вече съществуващия капитал и степента на неговата употреба. С това икономистите били вече съгласни, но Кейнс въвежда концепцията за „очакванията“, поред която решенията в инвестирането не зависят само от оценката на текущото състояние на икономиката или на очакваните краткосрочни печалби, но също и на очакванията на бизнесмена за това, каква ще е бъдещата икономика и най-вече вероятността от появата на рецесия. Цената на заемания капитал — нещо което естествено и задължително се взема предвид — зависи от желанието на хората да държат пари, а не някакви ценни книжа или други приходоносни активи, желанието за ликвидност и количеството пари, което Централната банка ще реши да отпечата. Инвестиционният процес се определя от взаимодействието на всичките тези фактори.

Общата теория лежи върху схващането, че делът на потреблението с делът на инвестициите детерминират целия продукт и приходите на една икономика. Съвкупното потребление и съвкупните приходи са взаимозависими променливи и обяснението за нивото на всяка отделна променлива зависи изцяло от концепцията за еквилибрума. Кейнс искал да покажа как спестяванията и инвестициите могат да съществуват в баланс. Това може да стане само ако исканите спестявания и инвестиции са равни помежду си, където сумата, която бизнесменът иска да вложи, е равна на сумата, която семействата искат да спестят. Ако потребителските решения на семействата не са в тон с решението на предприемача да инвестира, ще имаме ниво на производителност, което не ще наема цялата налична работна сила — оттам ще дойде безработицата. Състоянието ще остава такова, докато нещо не се промени или в потреблението, или в инвестиционните процеси, като промяната най-вероятно ще настъпи в последното. Именно там може и да се упражни влияние, тъй като картината на спестяванията и потреблението е, общо взето, статична.

Кейнс отхвърля дълбоко вкорененото разбиране, характерно за класиците, че естественото ниво на заетостта е пълната заетост. При огледа на икономическата система не се вижда причина дадено ниво на потребление и инвестиции да доведат до производство, искащо пълна заетост. Потреблението и инвестиционният процес могат да наложат много изисквания към икономиката, които да доведат до инфлация или слабо търсене, водещо до безработица. Няма причина, и класиците никога не са предлагали такава, да приемем, че сборът от милионите индивидуални решения да потребяват или пестят ще доведе до такова търсене, което ще подсигури пълна заетост. Това може да стане само когато исканите спестявания и търсените инвестиции са в баланс помежду си — противно на това да приемем, че реалните спестявания и фактическите инвестиции наистина са равни помежду си.

Кейнс твърди че причината, поради която икономическата система не се саморегулира и поради която еквилибриума, характеризиращ пълната заетост, не настъпва, както твърдят класиците, е твърде опростеното виждане за поведението на лихвения процент като главен фактор. Те мислели, че спадът в инвестирането ще доведе до спад на лихвените проценти до степен, при която пълната заетост отново ще настъпи. Движението на лихвените проценти обаче е нещо далеч по-сложно.

Действията на спекулантите на фондовата борса ще попречи на спада на лихвените проценти до степен да насърчават инвестиране, водещо до пълна заетост. Първоначалният спад на инвестициите или потреблението води до рязък спад на приходите и по-нататъшен спад в инвестирането или потреблението. Това се нарича мултипликационен ефект. Системата не е саморегулираща се — първоначалните девиации в пълната заетост не били коригирани чрез промени в лихвените проценти. Напротив, те били влошавани чрез движение в приходната част. Само защото спадът в заетостта няма автоматично да се коригира от други промени в икономиката Кейнс решава, че правителството и монетарните власти имат задължението да се намесят и да коригират спиралата, водеща надолу към рецесия.

Кейнс приема, че е необходимо да се предизвика достатъчно еластичност от страна на търсенето, за да се насърчава и регулира икономиката до така наречената пълна трудова заетост. Чак през 30-те години икономическата теория и практика показват новата роля на държавата и, както Кейнс казва: „Централните лостове, необходими за осигуряването на пълна заетост ще са, разбира се, до голяма степен в ръцете на правителството. С това традиционните функции на властта ще бъдат значително разширени“.^[3] Правителството може да разшири потребителната способност да купува, като по този начин създава ситуация на пълна заетост на ресурсите, включително човешките ресурси. Процесът се улеснил чрез развиването на масовото потребление, започнало през 30-те години.

Моделът на Кейнс, разбира се, има пропуски. Олин подчертава, че Кейнс игнорира изключително интересната разлика между реализираните и планираните спестявания и инвестиции^[4]; проблематичното схващане, че увеличаването на номиналните заплати автоматично причинява спад на реалните приходи^[5]; погрешното схващане, че поведението на потребителя е винаги предвидимо и т.н. Трудовете на Кейнс обаче извеждат капиталистическия свят от Великата депресия. Общата теория не само показва основните проблеми на времето, но показва и начини за тяхното решаване, които не са само очевидни, но популярни и приятни. Рузвелт вече не нарушаваше правилата на играта, когато въведе Новата сделка и покачи заплатите, вместо да ги намали, и когато изразходваше обществените пари, вместо да бъдат спестени. Кейнс разработи една точна теория, отговаряща на нуждите на своето време. От една страна, тя оправдава правителствената интервенция в моменти на икономически спад и, от друга страна, подкрепи социалната политика — законодателството и профсъюзите — което води до увеличаване на търсенето.