Орио Джиарини, Патрик М. Лидке
Бъдещето на труда (23) (Дилемата за заетостта)

2.7.3. Обслужващата икономика и взаимовръзката между технологиите и икономическата ефективност

Във връзката между технологиите и икономическото развитие сега съществува един фундаментален феномен, чието икономическо изражение води до обслужващата икономика. Преходът се вижда най-ясно от онези, които са непосредствено ангажирани с индустриалното производство. Даваме примери извадени от практиката и датиращи от края на 60-те докъм началото на 70-те години.

В края на 60-те години се мислеше, че с появата на нови източници на енергия и особено на атомната енергетика, цената на тази енергия ще спадне ще спадне значително спрямо енергията, получавана по друг път. Очакваше се енергийна революция, подобна на обрата в компютърната индустрия. Поредица от техноикономически изследвания бяха проведени по целия свят за да се установят химическите процеси, които биха могли да бъдат заменени от термопроцесите, базирани на атомната енергия. В края на десетилетието започна да се вижда първата група от проблеми, която очевидно ще попречи да се намали цената на енергията, получавана от ядрените процеси — спряха се и свързаните с това изследвания.

По същото време на авиационния пазар се появи Джъмбо Джет с офертата, че може да превозва по 500 души наведнъж. Съществуването на още по-голям самолет — военния „Галакси“ — даваше насърчение на инженерите да си мислят за ново поколение самолети, превозващи по 1 000 души. До ден днешен търговски самолет с такъв капацитет не съществува. В химическата индустрия продължаваха да съществуват лаборатории, които търсеха химически посредници като амоняк и етилен, с чиято помощ един реактор би могъл да произвежда до 5 000 това химически вещества дневно. Докато през предишните 15 години в това направление бе постигнат значителен успех, именно в края на 60-те и на този процес бе сложен край. Появи се подозрението, че икономическият растеж в традиционния смисъл на думата, е стигнал своите граници. Приемливостта на тези големи системи бе поставена на съмнение поради редица проблеми на сигурността и увеличаващите се цени за поддръжка. Стана очевидно, че системите, които трябва да поддържат тези „продукти“ струват повече и консумират повече от самите тях. В икономически план това означава, че растежът на икономиката в мащаб не само е стигнал тавана си, но и че световната производителност намалява относително и в абсолютни мерни единици.

Случаят с течните торове илюстрира нещата още по-добре. Ако приемем, че в миналото селяните са ползвали такива торове има логика да търсим увеличаване на производството им. Подобни торове обаче се ползват само между три и шест седмици годишно и за работата с тях са нужни специални скъпи машини, които отгоре на всичко през останалата част от годината са неизползваеми. Въпросът за капиталните разходи в този случай става централен. Световният пазар на торове по онова време вече бе поръчал няколко милиона тона. Разходите по съхраняване на този вид торове и тогава, и сега, си остават значителни. В основните потребителски райони стигаше седмица или две повече дъжд от очакваното, или пък закъснение на дъжда, за да се окаже силен натиск върху наличния продукт на склад. Дори и в райони, където действаха мощни картели, не можаха да развият това наторяване както трябва при подобни ситуации.

Например цената на амония и съответните азотни торове се увеличава скокообразно или намалява при ситуации като горната, които произтичат от количествените фактори и които от гледна точка на световния пазар се явяват по-малко от 1% или 2% в плюс или минус на онова, което е прието за „нормална“ ситуация. Концентрацията на производството или ограниченията в доставките доведоха до натиск върху цените, които бяха извън всякакъв контрол и които се движеха както им е угодно. Като прибавим към това и проблема със съхраняването на торовете, което зависи най-вече от влажността на въздуха, картината се усложнява още повече.

Петролната криза от 1973 г. до голяма степен се дължи на основните промени в производствените системи и поради слабостта на тогавашните системи за съхранение и дистрибуция. На първо място бе отслабнала самата икономическа система. Способността на „петролните“ държави да координират и контролират пазара бе нещо вторично и можеше да се експлоатира политически поради новите реалности в производството и преразпределението. Тук именно е причината, поради която петролната криза от 1973 се превърна в сигнал за цялостен спад на икономическото развитие (от средните 6% годишно до 2–3% за развитите индустриални държави).

Ако проблемът бе само в петрола, увеличението на инфлацията до 1–2% щеше да е оправдано. Този резултат дойде след задълбочени изследвания на институции по целия свят, които две години преди кризата знаеха как ще се отрази върху икономиката едно увеличение на цената на петрола. Петролната криза следователно е само един аспект от нещо много по-дълбоко и засягащо основен икономически преход. Ключов аспект в този преход пък са обслужващите функции, които засягат проблемите на съхраняването и дистрибуцията, потребителските разходи и т.н., където ключовите икономически фактори и чисто производствените аспекти стават „подсистема“.

Индустриалните и производствени предприятия по света разбраха това положение. Те нямаха нужда от нови теории — опитът им бе достатъчен. Те просто трябваше да се изправят пред проблеми, които искат нови решения и да приложат тези решения. Не така стоеше въпросът на макроикономическо ниво, където не всичко беше ясно и разбираемо. Там се търсеха причините за сковаването на предлагането, за упоритостта на инфлацията и за провала на икономическата политика, възприета през 70-те.

Развитието на събитията можеше да е съвсем различно, ако в този период бяха направени фундаментални открития в секторите, изпаднали в най-дълбока криза — може би тогава всичко би се подновило. Но тава не стана, а големите скокове напред бяха извършвани в сектори, които не бяха в състояние да променят нещата в кратки срокове. Тук отново виждаме екзогенната логика на основните промени, свързани с науката и технологиите.

Трябва да се отбележи, че увеличаването на активността в обслужващата сфера^[1] в рамките на производствената система е било, но не е задължително индикаторно средство за ефективността на икономиката и на нейния растеж от гледна точка на натрупване на националната богатство. Икономическата наука има да се учи още как обслужването подпомага производствения процес. Основният проблем е че богатството на народите все още се измерва със средствата, оставени ни от една производствена система, където чистото производство е доминирало над всички други аспекти на икономическо развитие.

При новата система, където стойността е свързана с качеството, става задължително да се изнамери мерна единица, която по различен начин ще оценява натрупването на националното богатство. Трябва да се разбират основните реалности и условията, при които се трупа това богатство, за да може успоредно с оценката му да се предлагат по-добри икономически решения. Усещането за безсилие, което съпътства днешната икономическа политика, не идва от реалностите, които ни заобикалят, а от неспособността да ги разберем в дълбочина. Професорът от Лондонския икономически институт Чарлз Гудхарт казва следното по проблема „безработица“: „Честният отговор би трябвало да бъде, че никой не знае нищо. Няма никакво разбиране за причините на жестоката безработица, обхванала Европа. Има някакво общо схващане, че като че ли тя е резултат на явления, свързани с предлагането“.^[2] С нашия доклад се надяваме да променим това положение, като даваме обяснение на явленията, станали през последните няколко десетилетия. Нашето решение обаче не е просто прилагане на традиционни доктрини и стари лечебни средства. Ние променяме цялата рамка на нашето мислене и гледаме на новата, обслужваща икономика, от съвсем различна гледна точка.

ПРОТИВОРЕЧИЯТА

6. Границите на технологическото развитие

Технологията винаги е била индикатор за икономическото развитие — от каменния век та до наши дни. Всичките досегашни епохи се дефинират именно на база различно технологично ниво, достигнато по това време.

В края на минали век обаче настъпи коренна промяна на нещата: за първи път в историята научните открития започват сами да създават новите форми на технологично развитие. Този ключов феномен (бракът между науката и технологиите) е причината за безпрецедентния икономически растеж в продължение на четвърт век след Втората световна война.

Въпросният „брак“ не само направи технологиите зависими от добре обучени инженери и специалисти да управляват процеси и материали; поради връзката на технологиите с науката те станаха зависими от процес екзогенен на икономическите процеси. Иначе казано, повишаването на цените не ще води до никакви резултати, ако нужното технологическо решение зависи от фундаментални научни познания, с които все още не разполагаме.

Така се получи през 73-та г., когато всички се надяваха, че поради скокообразния растеж на петролните цени технологическия напредък ще намери друго решение, което да замести петрола. Десет години по-късно цената на този продукт падна, но този спад се дължеше само на бавната настройка на потреблението. Междувременно невероятен напредък се получи в областта на съхраняване, разпределение и прехвърляне на информацията. Прогресът в тази област бе неочакван и шокиращ. В допълнение фундаменталната промяна се получи в предлагането: растежът на сектор „услуги“ като парадоксално последствие от успехите в областта на производствените технологии.

Разбира се, във всички сектори на икономиката и във всеки момент съществуват възможности за технологически подобрения, но както става и в живота, промените действат чрез един процес на намаляване на възвращаемостта. Всяка група технологии може да бъде развивана до някакво определено ниво, над което ще са необходими нови изобретения и открития за да се прескочи това ниво. Ефективността на производството може да се повиши само след появата на фундаментални научни открития или изобретения (в технологическата област), които могат да засилят развитието на технологиите. Ние сме в правото си да очакваме такива „пробиви“, но нямаме право да забравяме техния характер — т.е. това, че ние не знаем кога, къде и как те ще се появят — нито пък можем да ги командваме както си щем. Именно поради това икономическата политика не може да разчита на някакъв технологически „мистицизъм“ или мечта — политиката трябва да се изгражда на база и в границите на днешните реалности.