Робърт Джордан
Сърцето на зимата (8)

Глава 7
Улиците на Кемлин

Свитата на Елейн, тръгнала по улиците, лъкатушещи по хълмовете на Кемлин, привличаше хорските погледи. Златната лилия на гърдите на пурпурното й наметало, обшито с бяла козина по ръбовете, беше достатъчна, за да я отличи за гражданството, но освен това тя си беше свалила качулката, така че съвсем ясно да виждат златната роза на коронката на щерката-наследница над лицето й. Не просто Елейн, Върховен трон на Дома Траканд, а Елейн — щерката-наследница. Нека всички да видят и разберат.

Куполите на Новия град блестяха в бяло и златно под бледата утринна светлина и ледените висулки искряха по голите клони над широките улици. Макар че бе в зенита си, на слънцето му липсваше топлина, въпреки благословено безоблачното небе. За щастие вятърът днес беше затихнал. Въздухът беше студен и дъхът й замръзваше на бяла пара, но каменните настилки бяха разчистени от снега дори в по-тесните и криви улички и градът отново бе живнал, а улиците му бяха изпълнени с народ. Колари и фургонджии, запрегнати в работата си също както конете в оковете, се свиваха примирено в дебелите наметала и бавно си пробиваха път през гъстата гмеж. Край тях с тътен се изтърколи голям фургон за вода, явно празен, ако се съдеше по звука, и явно подкаран, за да го напълнят отново и да се борят с поредния пожар, каквито често сполетяваха напоследък града. Неколцина улични амбуланти хвалеха гласовито стоката си напук на студа, но повечето хора ги подминаваха, улисани в грижи, и бързаха да се приберат на топло. Но колкото и да бързаха, движението им беше мудно. Градът пращеше по шевовете си, претъпкан с хора, населението му се бе разраснало повече и от Тар Валон. В това гъмжило дори ездачи и хора с коли и фургони не можеха да се придвижват по-бързо от пешеходите. През целия предобед беше видяла само две-три каляски, едва-едва пълзящи по улиците. Ако пътниците им не бяха сакати или не ги чакаха много мили път, значи бяха глупаци.

Всички, които я видеха, най-малкото се спираха, сочеха я, а някои надигаха дечица на раменете си, за да видят по-добре, та някой ден да могат да разказват на децата си, че са я виждали наяве. Въпросът беше дали щяха да казват, че са виждали кралицата, или само една жена, владяла града за кратко време. Повечето само гледаха, но от време на време шепа гласове надигаха възгласи: „Траканд! Траканд!“ или дори: „Елейн и Андор!“. Щеше да е по-добре, ако възгласите бяха повече, но пък мълчанието бе за предпочитане пред подигравките. Андорците бяха откровен народ, но най-гласовити бяха жителите на Кемлин. Историята на кралството познаваше случаи с бунтове и свалени кралици, след като гражданството на Кемлин е огласило по улиците своето недоволство.

Ледена мисъл порази Елейн и я накара да потръпне. „Който държи Кемлин, държи Андор“, гласеше древната поговорка. Не беше съвсем точно, както бе доказал Ранд, но все пак Кемлин беше сърцето на Андор. Тя бе изявила претенцията си над града — Лъвското знаме и Сребърният темел на Траканд се вееха еднакво гордо над кулите на външната стена, — но все още не притежаваше душата на Кемлин, а това беше далеч по-важно от камъка и хоросана.

„Един ден всички ще ме поздравяват с възгласите си — обеща си тя. — Ще спечеля обичта им.“ Днес обаче препълнените улици й внушаваха самота при толкова малкото и рехави възгласи. Съжаляваше, че Авиенда не е тук, просто за компания, но Авиенда не виждаше разумно основание да се качва на кон само за да се поразходи из града. Все едно, Елейн я усещаше. Беше по-различно от връзката с Биргит, но все пак усещаше присъствието на сестра си в града, като усещането за присъствие на човек в стаята, когото не виждаш. И това я успокояваше.

Спътниците й по своему също привличаха хорското внимание. Сарейта беше Айез Седай едва от три години и мургавото й ъгловато лице все още не бе придобило характерната липса на възраст. Тя по-скоро приличаше на преуспяваща търговка във фините си вълнени одежди в бронзов цвят, с голямата торква от сребро и сапфири, стегнала наметалото й. Стражникът й Нед Ярман яздеше плътно до нея и виж, той определено привличаше погледите на минувачите. Висок, с широки рамене младеж със светлосини очи и сламено руса коса, закъдрена чак до раменете, той носеше лъскавия менящ цветовете си стражнически плащ, заради който главата му сякаш се рееше лишена от тяло във въздуха над високия сив кон, който също така чезнеше, щом полите на плаща скриеха за миг част от гърба и хълбоците му. Никакво съмнение нямаше какъв е, нито че присъствието му известява за Айез Седай. Останалите обаче, образували кръг около Елейн, също привличаха любопитните погледи, докато й пробиваха бавно път през множеството. Осем жени в червени куртки и с лъскавите шлемове и нагръдни брони на Кралската гвардия не бяха гледка, която човек може да зърне всеки ден. Да не говорим, че никой досега не беше виждал такова чудо. Тъкмо по тази причина тя лично ги бе подбрала от числото на новонаетите.

Младши лейтенантът им, Касейл Расковни, висока досущ като айилска Дева, беше рядкост несрещана — охранничка на една търговка и от двадесетина години в занаята, както сама бе обяснила. Сребърните звънчета, навързани по гривата на червено-кафявия кон, издаваха, че е от Арафел, макар да не говореше с охота за миналото си. Единствената андорка сред осемте гвардейки беше прошарена жена с кротко лице, но широкоплещеста — Дени Колфорд. Тя бе поддържала реда в един коларски хан в Долния град, извън стените, също доста груба работа за жена. Дени все още не умееше да използва меча, който носеше на бедрото си, но Биргит твърдеше, че имала бързи ръце и още по-бързи очи, и при това въртеше доста добре дългия цяла крачка кривак, който висеше на другото й бедро. Останалите бяха Ловкини на Рога — жени от къде ли не, високи и ниски, тънки и по-широки, с нежни очи или сивокоси, с всевъзможни биографии и произход, въпреки че някои бяха дискретни като Касейл, или нагло раздуваха досегашните си подвизи. И едното, и другото беше обичайно за Ловкините. Но до една се бяха вкопчили в предложената им възможност да се включат в състава на Гвардията. По-важното бе, че всички бяха преминали през зоркия оглед на Биргит.

— Тези улици никак не са безопасни за теб — изведнъж заяви Сарейта и спря до черния кон на Елейн. Огнено сърце за малко да захапе кобилата, докато Елейн дръпне юзди да му извърне главата настрана. Тук улицата беше най-тясна, тълпата се сгъсти и телохранителките й се прилепиха плътно около нея. Лицето на Кафявата сестра изразяваше прословутото айезседайско самообладание, но тонът й бе изострен от явна тревога. — В такава гмеж може да се случи всичко. Не забравяй кой е отседнал в „Сребърния лебед“, на по-малко от две мили оттук. Десет Сестри в един хан едва ли са се събрали само за да си побъбрят. Като нищо може да ги е пратила Елайда.

— Но може и да не е — спокойно й отвърна Елейн. По-спокойно, отколкото се чувстваше. Изглежда, твърде много Сестри изчакваха настрана, докато борбата между Елайда и Егвийн приключи. Две вече бяха напуснали „Сребърния лебед“, а други три дойдоха малко след пристигането й в Кемлин. Не приличаха много на група, изпратена със специална задача. А и никоя от тях не беше от Червената Аджа. Елайда със сигурност щеше да прати поне една Червена. Въпреки това ги следяха зорко, доколкото можеше да се уреди, но това го беше премълчала от Сарейта. Елайда много искаше да я хване, много повече, отколкото се полагаше за една избягала Посветена или за жена, свързана с Егвийн и онези, които Елайда наричаше „бунтовнички“. Но защо — това не й беше ясно. Една кралица Айез Седай щеше да се цени високо от Бялата кула, но тя нямаше да може да стане кралица, ако я отвлекат в Тар Валон. Колкото до това, Елайда бе разпространила декрет да я заловят и върнат с всички възможни средства дълго преди да се беше появила възможност да получи трона. Над тази загадка си беше блъскала главата неведнъж, след като Ронде Макура й бе изсипала в гърлото онази гадна отвара, затъпяваща способността на една жена да прелива. Много притеснителна загадка особено сега, когато така открито бе възвестила местоположението си пред света.

Очите й за миг се задържаха на една чернокоса жена в синьо наметало с отметната качулка. Жената я изгледа съвсем бегло, след което се обърна и влезе в свещоливницата. Не беше Айез Седай, реши Елейн. Просто някаква жена на почтена възраст, като Зайда.

— Във всеки случай — продължи тя твърдо, — няма да се оставя да ме стегне страхът заради Елайда. — Наистина, какво ли крояха онези Сестри в „Сребърния лебед“?

Сарейта изсумтя, при това не много тихо. Като че ли се накани да завърти очи презрително, но премисли. От време на време по някоя от Сестрите, пребиваващи в палата, поглеждаха странно Елейн — несъмнено мислеха за начина, по който беше издигната, но външно поне я приемаха за Айез Седай, и при това също така външно признаваха, че е по-високопоставена от тях, с изключение на Нинив. Но това не им пречеше да говорят каквото им е на ума — понякога по-грубо, отколкото би трябвало да си позволяват пред Сестра с нейното положение, ако си беше спечелила шала по обичайния ред.

— Тогава забрави Елайда — рече Сарейта, — но не забравяй кой още иска да те хване. Само един добре прицелен камък и ще изпаднеш в несвяст, ще те овържат и ще те отнесат на вързоп, докато се усетиш.

Сарейта наистина ли смяташе, че е нужно да й обяснява, че водата е мокра? Отвличането на претендентки за трона в края на краищата беше съвсем обичайна практика. Всеки Дом, застанал срещу нея, разполагаше с верни поддръжници в Кемлин, които дебнеха за всяка удобна възможност, и ако това не бе така, готова бе пантофите си да изяде на обяд. Не че щяха да успеят, не и докато можеше да прелива, но при първа възможност щяха да се опитат. Никога не си беше въобразявала, че като стигне в Кемлин, ще е в безопасност.

— Ако не посмея да изляза от стените на двореца, Сарейта, никога няма да привлека народа — тихо каза Елейн. — Хората трябва да ме виждат навън, сред себе си, и храбра. — Точно затова беше взела само осем телохранителки вместо петдесет, на колкото настояваше Биргит. Тя отказваше да схване реалностите на политиката. — Освен това след като ти си с мен, ще им трябват два добре нацелени камъка.

Сарейта отново изсумтя, но Елейн се постара да не обръща внимание на ината й. Искаше й се да пренебрегне и присъствието й, но беше невъзможно. Имаше по-важни причини за тази разходка освен просто да я видят. Халвин Нори й беше изредил факти и числа, свързани с положението в кралството, и въпреки че напевният глас на Първия чиновник почти я беше приспал, тя искаше да се увери с очите си. Нори бе в състояние да огласи вест за бунт толкова безжизнено, колкото някой доклад за състоянието на градските силози или разходите по почистването на каналите.

Уличната тълпа гъмжеше от чужденци — кандорци с двуостри бради и иллианци, чиито бради оставяха устните им голи, арафелци със сребърните им звънчета по плитките, меденокожи доманци; алтарци с маслинен цвят на кожата, мургави тайренци, кайриенци, които се отличаваха с ниския си ръст и светлата си кожа. Някои бяха търговци, хванати натясно от внезапния пристъп на зимата или надяващи се да отмъкнат част от печалбата на конкуренцията — загладени, надути физиономии на хора, знаещи, че търговията е жизнената кръв за всяка държава, и всеки твърдеше за себе си, че е главната артерия, макар палтото му да бе поотъркано, а брошката на ревера — от прост месинг или стъкло. Мнозина бяха с опърпани дрехи, с изподрани до коленете панталони, с дрипави подгъви на роклите, с оръфани връхни палта или дори без палта. Тези бяха бежанци, било подгонени от домовете си от войната или тръгнали да се скитат с вярата, че Прероденият Дракон е скъсал всички връзки, които ги задържат. Присвиваха се на студа с измършавели и посърнали лица и се оставяха да ги бута напред притокът на останалите.

Елейн забеляза една жена, която се мъкнеше унило през тълпата с малко дете на рамо, измъкна монета от кесията си и я подаде на една от телохранителките си — жена с напращели като ябълки бузи. Циган твърдеше, че е от Геалдан и е дъщеря на някакъв дребен благородник. Е, най-малкото можеше да мине за геалданка. Когато гвардейката се наведе да подаде монетата, жената с детето се олюля и продължи по пътя си, без да спре, без да я погледне дори. В града имаше много като нея. Ежедневно дворецът хранеше хиляди такива в кухните, устроени на няколко места из града, но мнозина просто нямаха сили да се доберат и да получат дажбата си хляб и супа. Елейн прибра монетата в кесията и отправи мълчалива молитва за майката и детето.

— Не можеш да нахраниш всички — подхвърли й тихо Сарейта.

— Недопустимо е в Андор да гладуват деца — отвърна Елейн с тон, сякаш изрече кралски декрет. Но не знаеше как да го предотврати. Храна в града все още имаше, но не можеш да принудиш със заповед хората да се хранят.

Други чужденци бяха пристигнали в Кемлин по същия начин — мъже и жени, чиито дрехи вече не бяха дрипави, нито лицата им — изнурени. Каквото и да ги беше подгонило от домовете им, бяха започнали да мислят, че са се напътували достатъчно. Мислеха за изоставените си занаяти наред с всичко, което все още притежаваха. Но в Кемлин всеки, който притежаваше достатъчно умения в някой занаят и малко стръв за работа, можеше винаги да намери някой лихвар, готов да му предложи пари. Напоследък в града се появяваха и съвсем нови занаяти. Тя самата бе видяла този предобед три нови дюкяна на часовникари! Пред очите й в северната част на града се появиха две нови стъкларски работилници и тридесетина манифактури за непознати досега тук изделия. В града вече имаше майстори на дантела, чиято продукция беше фина като люгардската — и нищо чудно, след като почти всички бяха дошли оттам.

Това малко повиши настроението й — данъците от всички тези нови занаятчии щяха да помогнат на хазната, макар че щеше да мине време, докато се замогнат достатъчно, за да ги плащат — но все пак сред тълпата повече й се набиваха в очите други. Било чужденци или андорци, наемниците лесно изпъкваха — мъже с корави лица, с мечове на бедро или на гръб, пристъпващи важно-важно дори когато натискът на тълпата ги забавяше. Имаше и въоръжени търговски охранници — грубовати типове, които избутваха с рамо пречкащите им се на пътя хора, но и те изглеждаха кротки в сравнение с перчещите се наемници. А и лицата им общо взето не бяха толкова нашарени с белези. Наемниците се мяркаха навсякъде из тълпата като стафиди в кейк. При този наплив и след като през зимата търсенето им беше оскъдно, Елейн не мислеше, че ще й излязат скъпо. Освен ако не й струваха цял Андор, както се опасяваше Диелин. Трябваше някак да намери достатъчно местни хора, така че чужденците да не преобладават в Гвардията. И нужните за това пари.

Изведнъж усети в главата си Биргит. Беше ядосана — както обикновено напоследък — и идваше насам. Много ядосана и се приближаваше много бързо. Злокобно съчетание, от което в главата на Елейн издрънчаха тревожни звънчета.

Тя моментално се разпореди да се връщат в палата по най-прекия път — оттам май идеше Биргит; връзката щеше да я доведе право при Елейн — и на следващия завой свърнаха на юг, към улица „Игла“. Всъщност улицата си беше доста широка, въпреки че се виеше като река по един хълм и после по следващия, но преди поколения тук бяха живели майстори на игли. Сега се мяркаха ханове и кръчми, притиснати между ножарски и шивашки дюкяни, и какви ли не още, но нито един игларски.

Биргит ги срещна преди да стигнат до Вътрешния град, още докато се изкачваха по уличката на Крушаря, където все още няколко продавачи на плодове държаха дюкяни, вдигнати от времето на Ишара, макар че по това време на годината нямаше какво интересно да се види през стъклените им витрини. Въпреки гъстата тълпа Биргит се открояваше, подкарала в тръс с веещия се зад гърба й червен плащ, пръскаше безцеремонно хората вляво и вдясно от пътя си и спря чак щом ги видя да приближават.

Сякаш за да компенсира бързането си, Биргит закова на място, изгледа началнически гвардейките, отвърна на войнишкия поздрав на Касейл и чак след това обърна коня и подкара до Елейн. За разлика от тях, не носеше нито меч, нито доспехи. Спомените от предишните й пререждания гаснеха — казваше, че вече почти нищо не си спомня отпреди основаването на Бялата кула, въпреки че отделни образи се рееха из паметта й — но за едно нещо твърдеше, че го помни абсолютно. Че всеки път когато е посягала към меч, се е оказвала на ръба на самоубийството, а на няколко пъти е умирала точно от това. Лъкът й в калъфа обаче висеше окачен на седлото с пълния колчан със стрели от другата страна. Кипеше от гняв и когато заговори, челото й се навъси още повече.

— Преди малко в дворцовия гълъбарник долетя премръзнал гълъб с вест от Арингил. Мъжете, придружаващи Неан и Еления, са нападнати в засада и избити няма и на пет мили от градчето. За щастие един от конете им се върнал с кръв по седлото, иначе нямаше да го разберем седмици. Съмнявам се късметът ни да е толкова голям, че двете само да са отвлечени от шайка разбойници.

Огнено сърце затанцува няколко стъпки и Елейн рязко дръпна юздите. Някой сред тълпата извика — дали беше възглас в чест на Траканд, или крясък на хвалещ стоката си амбулант — не се разбра.

— Значи си имаме шпиони в двореца — каза тя и веднага стисна устни, съжалила, че е изтървала езика си пред Сарейта.

На Биргит й беше все едно.

— Освен ако наоколо не се мотае някой тавирен, за когото още не знаем — отвърна й сухо тя. — Може би най-сетне ще ми позволиш да ти назнача лична охрана. Само няколко гвардейки, добре подбрани и…

— Не! — Дворецът беше домът й. Нямаше да позволи да я пазят там денонощно. Хвърли поглед към Кафявата и въздъхна. Сарейта ги слушаше много внимателно. Нямаше смисъл тепърва да се опитва да крие мислите си. Не и тази. — Първата слугиня научи ли?

Биргит я изгледа накриво, което съчетано с умерения изблик на гняв, преминал по връзката им, означаваше: „Я недей да учиш баба си как се плете“.

— Тя смята да разпита поотделно всички слуги, които не са служили на майка ти поне от пет години. Не съм сигурна дали не е решила сериозно да ги подложи на изтезания. Само лицето й да види човек! Чак аз се зарадвах, че излязох от кабинета й със здрава кожа. Аз пък търся при други.

Имаше предвид гвардията, но не можеше да го каже пред Касейл и останалите жени. Елейн не го допускаше. Вярно, целият този набор предлагаше идеална възможност да се вмъкнат в двореца нечии очи и уши, но без никаква сигурност, че ще са там, където може да се подслуша нещо полезно.

— Ако в двореца има шпиони — каза тихо Сарейта, — може да стане и нещо по-лошо. Изглежда, ще трябва да приемеш предложението на лейди Биргит за охрана. Вече имаме прецедент.

Биргит показа на Кафявата сестра зъбите си. Ако това трябваше да мине за усмивка, беше пълен провал. Но колкото и да мразеше да я наричат с новата й титла, тя извърна изпълнен с надежда поглед към Елейн.

— Казах „не“, и точка! — сопна се Елейн.

Някакъв просяк, който тъкмо се приближаваше към бавно пристъпващата група коннички с широка беззъба усмивка и свалена капа, се стресна и се изниза през тълпата преди Елейн да успее да бръкне в кесията си. Не беше сигурна доколко гневът й си беше неин и доколко — предаден от Биргит, но прозвуча на място.

— Сама трябваше да ги отведа — изпъшка тя, ядосана на себе си. Вместо това беше запрела Портал за пратеника и бе прекарала остатъка от деня в срещи с търговци и сарафи. — Най-малкото трябваше да освободя гарнизона на Арингил за ескорт. Десет загинали, защото се помаях! Още по-лошо… Светлината да ми е на помощ, още по-лошо! Изгубих Еления и Неан!

Биргит поклати изразително глава и дебелата й златокоса плитка, преметната през рамото, се люшна.

— Кралиците не могат да тичат насам-натам и да вършат всички неща сами. Нали затова са проклети кралици! — Гневът й вече заглъхваше малко по малко, но мястото му се запълваше с раздразнение и смесицата от двете пролича в гласа й. Тя май наистина държеше Елейн да си има неотлъчна лична охрана, и в банята едва ли не. — Приключенските ти дни свършиха. Остава само да ми излезеш предрешена от палата и да ми тръгнеш сама по тъмно из улиците, та да ти счупи черепа някой уличен побойник, без да го видиш дори.

Елейн изправи гръб на седлото. Биргит го знаеше, разбира се — не й беше известен начин да се шмугне някак покрай връзката, въпреки че трябваше да съществува — но нямаше право да й го намеква точно сега. Ако още малко го понамекнеше, току-виж още Сестри тръгнат подир нея със Стражниците си и с цели ескадрони гвардейци отгоре! Всички толкова тъпо се безпокояха за безопасността й. Човек можеше да си помисли, че никога не е била в Ебу Дар, да не говорим за Танчико или Фалме. И освен това го беше направила само веднъж. Досега. При това с Авиенда.

— Студените тъмни улици не могат да се сравнят с топлия огън в камината и интересната книга в скута — най-небрежно вметна Сарейта, все едно че си говореше сама, И оглеждаше дюкяните, които подминаваха, с малко пресилен интерес. — Аз лично много мразя да ходя по заледената настилка, особено по тъмно и без поне една запалена свещ в ръка. Младите хубави жени често си въобразяват, че простото облекло и оцапаното лице ги правят невидими. — Обръщането на темата дойде толкова изведнъж, без никаква промяна в тона, че отначало Елейн се усъмни дали наистина го е чула. — Да те съборят улични грубияни или да те завлекат в някоя тъмна пряка е най-трудният начин да го научи човек. Ти, разбира се, имаш късмет с тази приятелка, която също прелива, стига и тя да извади късмет побойникът да не я халоса преди това с всичка сила по главата… Да, но не може все да се разчита на късмета. Съгласна ли сте с мен, лейди Биргит?

Елейн за миг затвори очи. Авиенда й беше казала, че някой ги преследва, но тя беше сигурна, че е просто скитник. Изобщо не беше така. Поне не съвсем. Биргит й обеща с поглед, че ще си поговори с нея по-късно и насаме. Тя просто отказваше да проумее, че един Стражник не може да вкарва в пътя собствената си Айез Седай.

— А освен това — мрачно продължи Биргит — десет души или сто, проклетият изход щеше да е същият, Огън да ме гори дано, но планът си беше добър. Няколко мъже можеха да доведат Неан и Еления в Кемлин незабелязано. Ако опразнеше гарнизона, щеше да привлечеш всяко проклето око източно от Андор, а можеш да си сигурна, че който ги е отвлякъл, е довел достатъчно ратници. Отгоре на всичко сега сигурно ще подкрепят Арингил. Колкото и малък да е гарнизонът, Арингил държи при себе си всички от изток, които искат да тръгнат срещу тебе, и колкото повече гвардейци са от Кайриен, толкова по-добре, защото почти всички ще са ти верни.

За жена, която твърди, че е проста стрелкиня, схващаше добре положението. Единственото, което пропускаше, бе загубата на митническите такси от речната търговия.

— Кой според вас може да ги е отвлякъл, лейди Биргит? — попита Сарейта и при това се наведе пред Елейн, за да я погледне. — Това, разбира се, е много важен въпрос.

Биргит шумно въздъхна. Почти изхленчи.

— Боя се, че скоро ще го разберем — каза Елейн. Кафявата сестра я изгледа недоверчиво с вдигната вежда и Елейн за сетен път се помъчи да не стисне зъби. Откакто се върна у дома, много често й се налагаше да го прави.

Една тарабонка в зелено копринено наметало отстъпи настрана от движещите се коне и я удостои с дълбок реверанс, при което тънките й плитчици се развяха под качулката. Прислужницата й — дребна женица, понесла няколко малки вързопа — доста непохватно повтори жеста й. Двамата плещести мъже зад тях, явно охранниците им, стиснали в ръце дебели, обковани с месинг тояги, останаха прави и нащрек. Дългите им тежки кожени палта можеха да ги предпазят почти от всичко освен от добре нацелен удар с кама.

Елейн кимна леко в отговор на поздрава и ги подмина. Досега не беше получавала такава проява на почит от андорци. Чаровното лице на жената, прикрито зад прозрачния воал, изглеждаше твърде възрастно, за да е Айез Седай. Светлина, твърде много й бе дошло днес, за да се притеснява и от Елайда!

— Много е просто, Сарейта — заговори тя с грижливо сдържан тон. — Ако ги е отвлякъл Джарид Саранд, Еления ще даде на Неан избор. Обявява Аравн в полза на Еления, с някои от по-апетитните имения за Неан в замяна, иначе ще й клъцнат гърлото в някоя килия и ще й заровят тялото зад някоя плевня. Неан няма да се даде лесно, но Домът й започва спор кой да ги води, докато тя се върне, объркват се, Еления ще заплаши с изтезания и може би ще ги приложи, така че в един момент Аравн ще застане зад Саранд и в подкрепа на Еления. Скоро след това към тях ще се присъединят Аншар и Барин: те ще минат на по-силната страна. Ако пък ги държат хората на Неан, тя ще предложи същия избор на Еления, но Джарид в яростта си ще тръгне срещу Аравн, освен ако Еления не го спре, а тя няма да го направи, ако реши, че има някаква надежда да я спаси. Така че да се надяваме, че през следващите няколко седмици ще чуем, че именията в Аравн са опожарени. — „А ако не — помисли Елейн, — ще трябва да се боря с четири съюзени Дома, след като още не съм сигурна дали наистина мога да разчитам дори на два!“

— Това е… много проницателно го разгада — каза леко изненадана Сарейта.

— Сигурна съм, че след повечко време и ти ще го можеш — отвърна със сладък гласец Елейн и изпита приятна тръпка на удоволствие, когато другата Сестра премига. Светлина, майка й очакваше да схваща толкова прости интриги още когато беше на десет!

Останалата част от пътя им към двореца мина в мълчание и тя едва забеляза яркоцветната мозайка на високите кули и величествените гледки на Вътрешния град. Мислите й бяха запълнени с пребиваващите в двореца Айез Седай, кой точно бе отвлякъл Еления и Неан и докъде можеше да стигне Биргит с набора, за това дали е дошло време да разпродава дворцовите блюда и всичко, което й беше останало от скъпоценните накити. Все мрачни теми за размисъл, но тя запази лицето си гладко и със сдържано достойнство приемаше рехавите възгласи, които я следваха. Една кралица не можеше да издава страха си. Особено когато е уплашена.

Кралският дворец изглеждаше бял, чист и сладък като бонбонче със своите изкусно изваяни тераси и обкръжени с колонади алеи върху най-високия хълм на Вътрешния град, най-високото място в Кемлин. Тънките вити кули и позлатените куполи се извисяваха в обедното небе, виждаха се от няколко мили как прогласят славата на Андор. Отпред, на Площада на кралицата, се бяха извършвали величествени пристигания и заминавания и в миналото тук се бяха събирали огромни тълпи, за да чуят прокламациите на кралицата и да изявят своята подкрепа на владетелите на Андор. Елейн влезе през задната порта на двореца и стоманените подкови на Огнено сърце закънтяха по каменния двор, щом препусна към конюшните. Пространството беше широко, оградено от двете редици високи сводести врати на конюшните, над които имаше дълга тераса от бял мрамор, без никакви орнаменти и малко тромава. Няколко галерии предлагаха гледка отгоре, но като цяло мястото беше предназначено не за паради, а за работа. Пред простата колонада, осигуряваща вход към самия дворец, дузина гвардейци се подготвяха да сменят онези, които стояха като вдървени на пост на площада до конете си, и ги проверяваше техният подлейтенант — побелял и леко накуцващ мъж, някогашен знаменосец при Гарет Брин. Покрай външната стена на конете си се качваха други тридесет, готови да поемат по двойки патрулите във Вътрешния град. В обичайни времена щеше да има и гвардейци, чиято главна задача бе да пазят реда по улиците, но след като броят им бе толкова намалял, тези, които пазеха палата, трябваше да вършат и това. Там беше и Кареане Франси, едра жена в изящна рокля на зелени ивици и със синьозелено наметало, възседнала сивия си кон, а един от Стражниците й, Венр Косаан, се качваше на кафявия си жребец. Беше мургав, с прошарена къдрава коса и брада, тънък като острие на меч, и носеше обикновено кафяво наметало. Явно не се канеха да изтъкват на показ какви са.

Внезапното пристигане на Елейн предизвика изненада. Не и за Кареане и Косаан, разбира се. Зелената сестра само я погледна замислено, а Косаан и това не направи. Само кимна на Биргит и Ярман като Стражник на Стражник. Без да ги погледнат повече, двамата подкараха навън веднага щом и последните от свитата на Елейн преминаха през обкованите с желязо порти. Но някои от войниците, яхащи конете покрай стената, се спряха с един крак в стремето и главите им рязко се извърнаха да погледнат новопристигналите зад строилите ги за оглед началници. Не я очакваха да се върне поне още час, а с изключение на малцината, които не се замисляха за повече от онова, с което са им заети ръцете, всички в двореца знаеха, че положението се мени ежечасно. Слуховете се разпространяваха сред войниците по-бързо, отколкото сред останалите, а Светлината беше свидетел колко неудържими са мъжките клюки. Трябваше да знаят вече, че Биргит е излязла много бързо — и ето че сега тя преждевременно се връщаше с Елейн. Дали някой от другите Домове не беше тръгнал на поход към Кемлин? И да се готви да щурмува? Дали нямаше да им заповядат да останат по стените, които не можеха да покрият с хора дори да се включеха и онези, с които разполагаше Диелин в града? Мигове на изненада и тревога, след което подлейтенантът с грубоватото лице изрева команда, очите на всички рязко се извърнаха напред и ръцете се вдигнаха отсечено към гърдите за поздрав. Само трима освен бившия знаменосец бяха в състава едва от няколко дни, но зелени новобранци сред тях нямаше.

От входовете на конюшните притичаха конярите в червени палта с Белия лъв, извезан на рамото, въпреки че за тях нямаше много работа. Гвардейките слязоха кротко от седлата по заповед на Биргит и поведоха конете си през високите врати. Тя самата също скочи от коня си и хвърли юздите на един от конярите, изпреварена само от Ярман, който веднага се забърза да хване поводите на коня на Сарейта, докато тя слизаше. Той беше от онези, които Сестрите наричаха „прясно хванат“, тоест обвързан преди по-малко от година — термин, датиращ от времето, когато Стражниците не винаги са ги питали дали са съгласни да ги обвържат — и беше твърде старателен. Биргит само застана на място, навъсена и с юмруци на хълбоците — привидно наблюдаваше излизащите в колона по двама мъже, които щяха да патрулират из Вътрешния град през следващите четири часа. Елейн обаче щеше да се изненада, ако Биргит изобщо мислеше за тях.

Във всеки случай тя си имаше свои грижи. Изгледа жилавата жена, държаща поводите на Огнено сърце, и едрия мъж, който постави покрито с кожа столче и задържа стремето й, докато тя слезе. Беше сериозен и съсредоточен. Жената галеше коня по муцуната и му шепнеше нещо. Никой от двамата не удостои Елейн с нещо повече от почтително кимване — дворцовите учтивости стояха на втори план пред грижата да не бъде хвърлена от седлото от коня, подплашен от толкова много суетящи се наоколо хора. Нищо, че нямаше нужда от помощта им. Все пак не беше вече навън из страната и тук трябваше да се спазват някои формалности. Въпреки това се постара да не се мръщи. Остави им Огнено сърце и тръгна, без да се обръща, колкото и да й се искаше.

Широкото преддверие без прозорци зад колонадата изглеждаше сумрачно, въпреки че бяха запалени няколко от големите светилници с огледала. Осветителните тела тук бяха съвсем прости, от ковано желязо. Всичко беше изработено без излишна украса, така че да е здраво и практично, белите мраморни стени бяха голи и гладки. Вестта за завръщането й се бе разпространила и още преди да са навлезли навътре, с поклони и реверанси се появиха половин дузина мъже и жени, да поемат наметалата и ръкавиците. Ливреите им се различаваха от палтата на конярите по това, че бяха с високи бели яки и маншети и че Лъвът на Андор бе отляво на гърдите, вместо на рамото. Елейн не позна никого от дежурните днес. Повечето слуги в двореца бяха нови, други се бяха върнали от пенсия, за да попълнят числото на избягалите от страх, когато Ранд бе завладял града. Един плешив тип с грубовато лице отбягваше да срещне погледа й, но вероятно просто се опасяваше, че ще е твърде непочтително да я погледне в очите. Някаква млада жена, слабичка и кривогледа, вложи твърде голямо усърдие в реверанса, както и в усмивката си, но сигурно просто искаше да изрази ентусиазма си от службата. Елейн побърза да ги подмине, следвана от Биргит, преди да е започнала да ги гледа сърдито и с подозрение. Горчив беше вкусът на подозрението.

След няколко крачки Сарейта и Стражникът й ги оставиха, като Кафявата измърмори някакво извинение, свързано с книгите, които искала да прегледа. Дворцовата библиотека не беше малка, макар да не можеше да се сравни с големите библиотеки, и тя прекарваше там всеки ден по няколко часа, като измъкваше от рафтовете прашни томове, за които твърдеше, че не можели да се намерят другаде. Ярман тръгна след нея: приличаха на едър тъмен лебед, след който крачи дългокрак щърк. Ярман все още не беше свалил смущаващия погледа плащ — Стражниците рядко се разделяха с плащовете си за дълго. Косаан сигурно си го носеше в дисагите.

— Искаш ли да получиш стражнически плащ, Биргит? — попита Елейн. Не за пръв път завидя на Биргит за широките й гащи. Дори раздвоените поли на роклята за езда не даваха възможност човек да крачи бързо. Добре поне, че беше с ботуши вместо с пантофи. По пантофи стъпалата й щяха да премръзнат от мраморните червено-бели плочки. За коридорите нямаше достатъчно килими, с каквито бяха застлани стаите. А и да имаше, бързо щяха да се изтъркат от непрекъснатото движение на слугите. — Щом Егвийн овладее Кулата, ще ти поръчам един. Трябва да си имаш.

— Не ме интересуват проклетите плащове — навъси се Биргит и стисна уста. — Толкова набързо стана, че се уплаших да не си се спънала и да не си си счупила проклетата глава. Кръв и пепел! Ако те бяха нападнали някакви улични главорези! Светлината само знае какво можеше да стане!

— Не са необходими извинения, Биргит. — През връзката им потече гняв и възмущение, но тя беше решила непременно да се възползва от предимството си. Не й стигаше гълченето на Биргит насаме; нямаше да се примири да я гълчат и публично тук по коридорите, с всички тези слуги наоколо. Едва се спираха да я удостоят с леки и мълчаливи реверанси, но нямаше съмнение, че всички се чудят защо капитан-генералът се е начумерила като буреносен облак и бяха наострили уши да чуят каквото могат. — Ти не беше там, защото аз не исках да бъдеш. Обзалагам се, че и Сарейта не е взела Нед със себе си. — Едва ли беше възможно лицето на Биргит да помръкне повече. Май споменаването на Сарейта беше грешка. Елейн побърза да смени темата. — А ти наистина трябва да направиш нещо с езика си. Наистина започваш да плещиш като най-долния нехранимайко.

— Плещя ли? — измърмори заканително Биргит. Стъпките й дори се промениха, закрачи като леопард. — Ти ли ще ми говориш за плещене? Аз поне винаги казвам, каквото мисля. И поне знам кое е уместно и кое не е. — Елейн се изчерви. Наистина знаеше. Повечето пъти. Доста често поне. — Колкото до Ярман — продължи Биргит все така тихо и със стаена закана в гласа, — той не е лош човек, но много се пули горкият за един улегнал Стражник. Сигурно подскача, щом Сарейта му щракне с пръсти. А аз не се пуля и не подскачам. Заради това ли ми даде тази титла? Да не би да си въобразяваш, че така ще ми сложиш юздите? Няма да е първата глупава мисъл в хубавата ти главичка. За жена, която повечето пъти мисли разумно… Добре. Чака ме едно писалище, затрупано с проклети донесения, които трябва да преровя, ако държиш да получиш поне половината гвардия, която искаш, но довечера ще си поприказваме дълго… милейди — завърши тя много твърдо. Поклонът й бе почти подигравателен. И се обърна и тръгна, а дългата златна плитка на гърба й настръхна като опашка на разярена котка.

Елейн тропна с крак от яд. Титлата на Биргит беше съвсем заслужена награда. Поне десет пъти си я беше спечелила, откакто я обвърза! И десет хиляди пъти преди това. Е, за другото беше помислила, но едва впоследствие. То пък една полза! Било от владетелка или от Айез Седай, Биргит сама избираше на кои заповеди да се подчини. Не когато беше важно, не когато Елейн смяташе, че е важно — но по някакви свои съображения, особено онова, което наричаше „ненужни рискове“ или неподобаващо поведение. Да бе, точно Биргит Сребролъката да й говори за поемане на рискове! А колкото до „подобаващото поведение“, Биргит гуляеше из кръчмите! Напиваше се, играеше комар и хвърляше закачливи погледи на хубави мъже! Обичаше да оглежда хубавците, макар да предпочиташе онези, които имаха вид, все едно че някой ги е бил по главата. Елейн не искаше да я променя — възхищаваше й се, харесваше я, смяташе я за приятелка — но й се искаше да се държи малко повече като Стражник със своята Айез Седай. И по-малко като каката, която все гълчи глупавата си сестричка.

Изведнъж осъзна, че стои на едно място и се мръщи на въздуха. Слугите наоколо бързаха по работата си, свели глави, сякаш се бояха да не ги изгледа сърдито. Тя сви устни и махна на някакво шляещо се по коридора хлапе с пъпчиво лице. Момчето й се поклони толкова вдървено и толкова дълбоко, че за малко да се катурне на пода.

— Намери госпожа Харфор и й кажи да се яви веднага в покоите ми — поръча му тя и добави назидателно: — И не е зле да запомниш, че началниците ти няма да останат доволни, ако разберат, че се шляеш по коридорите, вместо да си вършиш работата.

Момчето я изгледа зяпнало, сякаш бе прочела мислите му. Ококорените му очи пробягаха към пръстена й с Великата змия, то изписука уплашено и направи още по-дълбок поклон, след което се обърна и побягна.

Тя неволно се усмихна. Беше го стреснала здраво, но изглеждаше твърде млад, за да е нечий шпионин, и твърде боязлив, за да се е захванал с нещо нередно. От друга страна… Усмивката й повяхна. От друга страна, не беше много по-млад от нея.