Робърт Джордан
Сърцето на зимата (2)

Глава 1
Пророкът

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои, и Век отдавна отминал, над Аритския океан се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

На изток задуха вятърът, над студените сиво-зелени океански вълни и към Тарабон, където корабите, вече разтоварени или чакащи реда си да влязат в залива на Танчико, се поклащаха на котва край ниския бряг. Други кораби, малки и големи, изпълваха огромния залив, и баржи, превозващи хора и товар, защото нямаше празно място по нито един от градските кейове. Жителите на Танчико се бяха наплашили, след като градът им падна в ръцете на новите господари, с техните странни порядки и още по-странни същества, и жени, можещи да преливат, които държаха окаишени. Още повече се наплашиха, когато пристигна тази флота, зашеметяваща въображението с размерите си, и започна да сипе не само войници, но и търговци с остри погледи, занаятчии с невиждани сечива и дори цели домочадия с фургони, пълни със земеделски сечива и странни растения. Но имаше нов крал и нова панархеса и макар кралят и панархесата да дължаха васална вярност на някаква далечна императрица, макар сеанчанските благородници да обитаваха повечето палати и да изискваха повече покорство от всеки тарабонски владетел или владетелка, животът за повечето хора не се беше променил много, а доколкото се беше променил, бе към по-добро. Сеанчанската „Кръв“ рядко влизаше в досег с простия народ, а с необичайните порядки се свикваше. Безвластието, опустошило страната, вече бе само спомен, а с него — и гладът. Бунтовниците, разбойниците и Заклетите в Дракона, които бяха опустошавали земята, бяха изловени или изтласкани към Равнината на Алмот и търговията отново се задвижи. Ордите изнемощели от глад бежанци, струпани по улиците на града, се бяха върнали по селата и фермите си. А новопристигащите не се задържаха в Танчико толкова дълго, че градът да не може да ги издържи. Въпреки снеговете войници, търговци, занаятчии и селяни се развръщаха навътре в страната на пълчища от десетки хиляди, но леденият вятър кротко замиташе Танчико и след толкова сурови премеждия хората дори изпитваха доволство от съдбата си.

На левги на изток задуха вятърът, усилваше се и затихваше, разделяше се, но не секваше, на изток и след това възви на юг, през гори и равнини, загърнати от зимата, с оголени клони и изсъхнала трева, докато накрая не прекоси някогашната граница между Тарабон и Амадиция. Все още си беше граница, но само на думи. Нямаше ги обичайните митнически постове, нито стражите. На изток и юг, покрай южните подножия на Мъгливите планини, и се завихри покрай високите стени на Амадор. Завладения Амадор. Знамето на върха на масивната Крепост на Светлината заплющя под напора на вятъра и златният ястреб на него сякаш наистина полетя, стиснал в ноктите си мълнии. Малцина от местните жители напускаха домовете си освен при крайна нужда, а и тези малцина бързаха по замръзналите улици, плътно загърнати в дебелите си наметала и свели очи към земята. Свели очи не само за да гледат къде стъпват по хлъзгавата каменна настилка, но и за да не виждат някой случайно минаващ сеанчанец, яхнал звяр, подобен на котка, само че с бронзови люспи и голям като кон, или тарабонците с железни була, пазещи на групи някогашни Чеда на Светлината, сега оковани във вериги и подложени на животински труд — да теглят фургоните със смет извън града. Едва от месец и половина в прегръдката на Сеанчан, хората в престолния град на Амадиция усещаха хапещия вятър като бич, и онези от тях, които не проклинаха съдбата, разсъждаваха напусто какви ли грехове са им донесли това наказание.

На изток продължи воят на вятъра, над опустошена земя, където имаше толкова изпепелени села и порутени ферми, колкото и все още обитавани от хора. Снегът покриваше обгорели греди и изоставени обори и смекчаваше с белотата си грозната гледка, макар да добавяше към смъртния глад смъртен студ. А и все още се срещаха там мечове, секири и копия, готови да сеят още смърт. Още на изток продължи и застена с погребалната си песен над незащитената от крепостни стени Абила. Над стражевите кули на този град не се вееха знамена, защото тук бе Пророкът на лорд Дракона, а Пророкът нямаше нужда от друго знаме освен от името си. В Абила хората тръпнеха повече от името на Пророка, отколкото от вятъра. Впрочем хората навсякъде тръпнеха от неговото име.

Перин Айбара крачеше към високата къща на някакъв търговец, сега обитавана от Масема, без да обръща внимание на шибащия наметалото му вятър. Обедното слънце не грееше и мразовитият въздух хапеше жестоко. Лицето на Перин бе спокойно, макар да беше толкова ядосан, че не усещаше дори студа. Едва удържаше ръцете си да не посегнат към дръжката на секирата. Масема нямаше да го нарече Пророка, поне в ума си — никога! — Масема най-вероятно беше кръгъл глупак и със сигурност безумец. Властен глупак при това, по-властен от повечето крале, и безумец на всичко отгоре.

Телохранителите на Масема изпълваха улицата от единия до другия край и продължаваха нататък по ъглите на другите улици. Кокалести типове, навлекли крадени копринени одежди, безбради чираци с дрипави палта, доскоро шишкави търговци, облечени в останките от някогашните си фини вълнени палта. Дъхът им излизаше на бяла пара и някои, които нямаха наметала, потръпваха от студа, но всички стискаха кой копие, кой арбалет. Все пак, външно поне, не изглеждаха враждебни. Знаеха, че се познава с Пророка, и го зяпаха така, сякаш очакваха да подскочи и да полети. Или най-малко да направи няколко кълбета във въздуха. Ноздрите му отделиха мириса на пушека от градските комини. Повечето мъже воняха на стара пот и немити тела, на нетърпение и страх. И на някаква странна треска, която не бе разпознавал досега, треска, отразила лудостта на самия Масема. Враждебни или не, можеха да го убият, както и всеки друг, стига Масема да им кажеше една дума. Цели народи бяха готови да изколят, стига Масема да им кажеше една дума. Докато ги душеше, изпита по-смразяващ студ дори от зимния вятър. Зарадва се като никога досега, че бе отказал на Файле да дойде с него.

Мъжете, които бе оставил с конете, играеха на зарове до животните, или поне се правеха, че играят върху разчистените от снега камъни. Не можеше да се разчита на Масема, така че те обръщаха повече внимание на къщата и стражите й, отколкото на играта. Тримата Стражници наскачаха, щом се появи, и очите им се извърнаха към спътничките му, крачещи след него. Знаеха какво са изпитали техните Айез Седай там, вътре. Неалд се оказа по-муден, спря се да прибере заровете и монетите. Вятърничав човек беше този ашаман, все поглаждаше къдравите си мустаци, перчеше се и се подхилваше на жените, но сега се изправи на пръсти, изпънат и наежен като котарак.

— Помислих, че ще трябва да си пробиваме път с бой — промърмори Илиас до рамото на Перин.

Златните му очи обаче грееха кротко. Висок и мършав старец с плъстена шапка с широка периферия, с побеляла коса, стигаща до кръста му, и дълга брада, спускаща се до гърдите. С дълъг нож на колана, вместо меч. Нищо, че е бил Стражник навремето. И все още беше, в известен смисъл.

— Това е единственото, което стана като хората — отвърна му Перин и взе юздите на коня си от Неалд. Ашаманът вдигна въпросително вежда, но Перин поклати глава — не го интересуваше въпросът — и Неалд не каза нищо, а само подаде юздите на втория кон на Илиас и се метна на своя пъструшко.

Перин нямаше време да се занимава с въсенето на мурандиеца. Ранд го беше изпратил да му доведе Масема и Масема идваше. Както винаги напоследък, щом се сетеше за Ранд, в главата му се завихряха цветове, и както винаги той се постара да не им обръща внимание. Масема беше твърде тежък проблем за Перин, за да си губи времето с някакви си цветове. Проклетникът Масема смяташе за светотатство, ако някой друг освен Ранд докосва Единствената сила. Ранд според него не беше всъщност смъртен: той беше самата въплътена Светлина! Така че никакво Пътуване, никакъв бърз отскок от Кайриен през Портал, отворен от някой ашаман, колкото и да се беше мъчил Перин да вкара малко разум в главата на Масема. Щяха да яздят всичките тези над четиристотин левги през Светлината само знае какво. И при това да пазят в пълна тайна кои са самите те, както и кой е Масема. Такива бяха разпорежданията на Ранд.

— Остава само един начин, за който се сещам, момче — рече Илиас, сякаш го беше чул да си говори на глас. — Но шансът е малък. Сигурно ще е по-добре да го ударим тояга по главата и да си пробием път с бой.

— Знам — изръмжа Перин.

Беше го обмислял неведнъж, докато спореха. С ашаманите, Айез Седай и Мъдрите с тях, все преливащи, можеше и да се окаже възможно. Но беше видял с очите си битка, водена с Единствената сила — хора за миг разкъсани на жалки кървави късове и земята, изригваща огън. Докато свършат, Абила щеше да се превърне в касапница. Доколкото зависеше от него, нямаше да позволи това да стане отново.

— Какво ще си помисли според теб Пророкът? — попита Илиас.

Перин трябваше да разтърси глава, за да си прочисти ума от Думайски кладенци и от Абила, която щеше да заприлича на Думайски кладенци, преди да се сети за какво го пита Илиас.

— Не ме интересува какво ще си помисли.

Масема щеше да му създаде неприятности, за това спор нямаше.

Перин почеса раздразнено брадата си. Трябваше да я подкастри. Да накара някой да му я подкастри, по-точно. Ако вдигнеше ножиците, Файле щеше да му ги вземе и да ги даде на Ламгвин. Още му се струваше невероятно, че чворестият гърбушко с насеченото от белези лице става за личен слуга. Светлина! Личен слуга. Все се мъчеше да влезе в крак с Файле и шантавите й салдейски порядки, но колкото повече влизаше, тя толкова повече докарваше нещата така, че на нея да й харесва. Жените бездруго все това правеха, разбира се, но понякога му се струваше, че е заменил една вихрушка с друга. Сигурно трябваше да опита с майсторското си викане, което, изглежда, толкова й харесваше. Човек в края на краищата трябваше да може да подреже с ножица собствената си брада, щом иска! Но се съмняваше, че ще може. Много беше трудно да й вика, когато тя се развикаше първа. Все едно, глупаво беше да мисли за тези неща точно сега.

Загледа останалите си спътници, докато яхаха конете си. Сечива, които му бяха нужни, за да свърши трудна работа. Боеше се, че Масема ще направи пътуването най-трудната работа, с която се бе залавял, а сечивата му бяха разнебитени.

До него спряха Сеонид и Масури, придърпали качулките, за да скрият лицата си. В тънкия аромат на парфюмите им се прокрадваше остър като бръснач оттенък: трепет на страх, но сдържан. Ако му паднеше сгода, Масема щеше да ги убие на място. И стражите му можеха да посегнат, ако разпознаеха лицата на Айез Седай. При толкова много мъже наоколо все някой можеше да ги разпознае. Масури бе почти с педя по-висока, но Перин все пак стърчеше над главите и на двете. Без да обръщат внимание на Илиас, двете Сестри се спогледаха и Масури заговори тихо:

— Разбра ли сега защо трябва да бъде убит? Този човек… бяс го е хванал.

Е, Кафявата рядко си мереше приказките. Не цепеше басма на никого. За щастие никой от стражите не беше толкова близо, че да я чуе.

— Можеше да намериш по-подходящо място да го кажеш — измърмори той.

Не искаше да слуша отново доводите й. Нито сега, нито после, но особено сега и тук. И изглежда, нямаше да му се наложи.

Зад двете Айез Седай изникнаха Едара и Кареле, увили главите си с тъмните шалове. Краищата, провиснали на гърдите и гърбовете им, едва ли ги предпазваха много от студа, но пък Мъдрите повече ги притесняваше снегът, и то само защото това нещо съществува. Потъмнелите им от слънцето лица от скала да бяха изсечени, щяха да изразяват повече, но мирисът им беше като стоманен шип. Сините очи на Едара, обикновено толкова сдържани и мъдри, че изглеждаха непривично на младото й лице, сега бяха твърди също като този шип. Кротостта й, разбира се, прикриваше стомана. Добре наточена.

— Тук не е място за приказки — кротко каза Кареле на Айез Седай, докато затъкваше немирния кичур рижа коса под шала си. Висока беше като мъж и винаги кротка. За Мъдра. Което означаваше само, че няма да ти захапе носа преди първо да те е предупредила. — На конете.

И двете по-ниски жени набързо направиха реверанс и заприпкаха да се метнат на седлата, все едно че изобщо не бяха Айез Седай. И не бяха, поне за Мъдрите. Перин помисли, че никога няма да свикне с това. Въпреки че Масури и Сеонид, изглежда, бяха свикнали.

Двете Мъдри последваха чирачките си Айез Седай, а той въздъхна и се метна на Стъпко. Жребецът заподскача нетърпеливо — прекалено бе стоял на едно място, — но Перин го удържа с натиск на коленете и здрава ръка. Айилките се качиха непохватно, въпреки старателните си упражнения през последните няколко седмици, и тежките им поли се надигнаха над облечените във вълнени чорапи бедра. Виж, за Масема бяха съгласни с двете Сестри, както и с останалите Мъдри в лагера. Как да го носиш сега този кипнал казан чак до Кайриен, без да си опариш ръцете?

Грейди и Ейрам вече се бяха качили на конете си и той не можа да отличи техните миризми сред другите. Нямаше и нужда. За Грейди винаги беше смятал, че прилича на селяк, въпреки черното му палто и сребърния меч на ръката. Но не и сега. Вкаменен като статуя на седлото, ашаманът оглеждаше стражите на Пророка с мрачния поглед на човек, който се двоуми кого да удари първо. Виж, Ейрам с неговото калайджийско палто с дразнещ очите жлъчнозелен цвят, с дръжката на меча, щръкнала над рамото му… лицето на Ейрам грееше така възбудено, че сърцето на Перин потъна в петите. В Масема Ейрам бе видял човек, отдал живот, сърце и дух на Преродения Дракон. А за Ейрам Преродения Дракон стоеше по ранг малко след Перин и Файле.

„Не направи добро на момчето — бе казал веднъж Илиас на Перин. — Помогна му да се освободи от това, в което вярваше, и сега единственото, в което му остана да вярва, си ти и този меч. Никак не е достатъчно, не само за него, за никого не е.“ Илиас познаваше Ейрам още като Калайджия, преди да вземе меча.

Казан с кипнала гозба, която можеше да се окаже и отровна за някого.

С колкото и възхита да бяха гледали стражите Перин, не помръднаха да направят път, докато някой не им извика от един прозорец на къщата. Едва тогава се отдръпнаха, и то колкото да пропуснат ездачите да минат един по един. Да се добереш до Пророка без разрешение никак не беше лесно. А да го напуснеш без разрешение беше невъзможно.

След като най-сетне се измъкнаха от Масема и охраната му, Перин наложи колкото се може по-бърз ход през претъпканите улици. До скоро Абила бе представлявала голямо и процъфтяващо селище, с каменните си пазарища и стигащите до четири етажа сгради с покриви от каменни плочи. Все още беше голямо, но на мястото на доскорошни жилищни сгради и ханове се мяркаха жалки купища развалини. Нито една странноприемница не бе оцеляла в Абила, или пък къща, чиито обитатели не бяха побързали да възхвалят славата на лорд Преродения Дракон. Ядосаше ли се Масема, не се церемонеше.

Повечето от хората по улиците не приличаха на местни жители — сива тълпа, облечена в груби дрехи от бозав шаяк; отдръпваха се боязливо да им сторят път. Деца не се мяркаха, нито кучета. Гладът тук мъчеше и хора, и животни. И навсякъде беше пълно с въоръжени мъже, които газеха в мръсния, разкалян снощен сняг, блъскаха и събаряха хората, не успели навреме да се дръпнат от пътя им, и принуждаваха дори волските впрягове да ги заобикалят. Виждаха се навсякъде. В градчето сигурно имаше хиляди като тях. Армията на Масема бе дрипава сган, но поне досега четта й компенсираше всичко, което й липсваше. Слава на Светлината, че се съгласи да вземе със себе си само сто души. Цял час се наложи да спорят за бройката, но накрая се съгласи. Накрая бе победило желанието на Масема да стигне бързо при Ранд, въпреки че за Пътуване не искаше и да чуе. Малцина от следовниците му разполагаха с коне, а колкото повече тръгнеха пеша, толкова по-бавно щяха да стигнат. Поне щеше да пристигне в лагера на Перин, докато се стъмни.

Перин не забеляза други конници. Привличаха погледите на мъжете с оръжия — студени, трескави погледи. Много често при Пророка идваха добре облечени хора, разни благородници и търговци, с надеждата, че лично изразеното покорство ще им донесе повече благословия и по-малко наказания, но обикновено си тръгваха пеша. Свитата му обаче никой не се опита да спре, само дето се налагаше да заобикалят отдалече тълпите следовници на Масема. Щом напускаха на коне, значи такава е била волята на Масема. При все това на Перин не се наложи да напомня на останалите да се движат вкупом. Из Абила се долавяше някакво смътно чувство на изчакване и никой, който имаше капка ум в главата, не държеше да се окаже наблизо, когато това изчакване свърши.

Перин изпита облекчение, когато Балвер подкара коня си по една странична улица недалече от дървения мост, извеждащ извън града. Още по-голямо бе облекчението му, след като прекосиха моста и подминаха последните стражи. Сбръчканият дребен мъж с чворестите пръсти и протритото бозаво палто, провиснало на гърба му, можеше да се грижи достатъчно добре за себе си въпреки окаяната си външност, но Файле градеше подобаваща за истинска благородничка домашна свита и никак нямаше да остане доволна, ако Перин допуснеше нейният секретар да пострада. Нейният, както и на Перин. Перин не беше сигурен дали му харесва много, че си има секретар, но трябваше да признае, че човекът притежава и други дарби освен добрия почерк. Което доказа веднага щом се ометоха от града и навлязоха сред ниските гористи хълмчета. Повечето бяха оголени и тъмни, а малкото, които бяха опазили листа и иглички, стояха като ярки зелени петна по околната белота. По пътя бяха сами, но замръзналият сняг в коловозите ги забавяше.

— Простете, милорд Перин — измърмори Балвер и се наведе, за да може да го види покрай рамото на Илиас, — но случайно подочух някои неща в градчето, които може би ще ви заинтересуват. — Окашля се дискретно в ръка и побърза да придърпа бозавото палто около тялото си.

Илиас и Ейрам изостанаха, без да дочакат подканящия жест на Перин. Всички бяха свикнали с желанието на сухия дребен мъж да си говори насаме с „лорда“. Перин така и не можеше да разбере защо Балвер толкова държи никой да не разбере, че човърка за сведения във всяко градче и селце, през което минеха. Трябваше да знае вече, че Перин обсъжда това, което научи, с Файле, както и с Илиас. Но в човъркането го биваше.

Двамата продължиха сами и Балвер килна глава на една страна, за да го гледа.

— Всъщност имам две новини, милорд. И ми се струва, че едната е важна, а другата — спешна. — Спешна или не, но гласът му прозвуча сухо като шумящите под копитата мъртви листа.

— Колко спешна? — Перин беше готов да се обзаложи каква ще е първата новина.

— Доста според мен, милорд. Крал Ейрлон се е сразил със сеанчанците край град Джерамел, на около сто мили западно оттук. Станало е преди десетина дни. — За миг Балвер се нацупи раздразнено. Не обичаше неточностите. Никак не обичаше да не знае кое точно как и кога е станало. — Надеждната информация е оскъдна, но няма съмнение, че армията на Амадиция е съкрушена. Войските са избити, пленени или пръснати. Много ще се изненадам, ако някъде са останали заедно повече от стотина души, а и те скоро ще се захванат с разбойничество. Самият Ейрлон е пленен с целия му двор. Амадиция вече няма благородници от достатъчно висок ранг.

Перин си отбеляза наум, че губи баса. Обикновено Балвер започваше донесенията си с Белите плащове.

— Жалко за Амадиция. Най-малкото за пленените хора. — Според Балвер сеанчанците се разправяха много сурово с всички, опълчили им се с оръжие. Значи Амадиция бе останала без армия и без благородници, които да съберат и да предвождат нова. Нищо не можеше да спре сеанчанците да настъпват толкова бързо, колкото пожелаят, макар че настъпваха достатъчно бързо и когато срещаха съпротива. Трябваше да тръгнат веднага щом Масема пристигне в лагера и да продължат толкова бързо, колкото позволят силите на хората и конете.

Каза го и Балвер кимна с одобрителна усмивка. Много се радваше, когато Перин разбира стойността на донесенията му.

— Още нещо, милорд — продължи той. — Белите плащове също са се включили в битката, но накрая Валда явно ги е изтеглил от бойното поле. Късмета на Тъмния има този човек. Изглежда, никой не знае къде са отишли. По-точно, мълвата сочи най-различни посоки. Мен ако питате, бих заложил, че е на изток. Надалече от сеанчанците. — И към Абила, естествено.

Значи не беше съвсем изгубил баса. Макар че Балвер не започна с това. Наравно, да речем. Далече пред тях един ястреб се издигна високо в безоблачното небе и литна на север. Щеше да стигне лагера много преди него. Перин си спомни, че имаше времена, когато грижите му бяха толкова малко, колкото на този ястреб. Поне в сравнение със сега. Беше много отдавна.

— Подозирам, че Белите плащове са по-загрижени да избегнат сеанчанците, отколкото да притесняват нас, Балвер. Все едно, не мога да се движа по-бързо заради тях, отколкото заради сеанчанците. Те ли бяха втората ти новина?

— Не, милорд. Само интересна подробност. — Балвер, изглежда, мразеше Чедата на Светлината и особено Валда — въпрос на грубо отношение към него преди време, навярно — но като всичко останало у този човек и омразата му бе някак суха и хладна. Безстрастна. — Втората новина е, че сеанчанците са имали и друга битка, този път в южна Алтара. Срещу Айез Седай, изглежда, макар някои да споменават и за преливащи мъже. — Балвер леко се извърна на седлото и погледна към Грейди и Неалд в черните им палта. Грейди си говореше с Илиас, а Неалд с Ейрам, но и двамата ашамани следяха нащрек околния лес също като Стражниците, яздещи в тила. Айез Седай и Мъдрите също си говореха тихо. — Но с когото и да са се сражавали, милорд, ясно е, че сеанчанците са изгубили и са хукнали презглава към Ебу Дар.

— Добра новина — сухо каза Перин.

В главата му отново пробяга картината от Думайски кладенци, но този път по-ярка и жива. За миг отново се озова опрял гръб в широкия гръб на Лоиал. Сражаваше се отчаяно, сигурен, че всеки дъх ще му е последният. За пръв път през този ден потръпна. Добре поне, че Ранд знаеше за сеанчанците. Поне не се налагаше и за това да се грижи.

Усети, че Балвер го наблюдава. С преценяващ поглед, като птица, оглеждаща странно насекомо. Забелязал беше потръпването му. Малкият мъж обичаше да знае всичко. Но имаше някои тайни, които нямаше да научи никога.

Погледът на Перин отново се върна на ястреба, вече едва видим дори за неговите очи. Напомни му за Файле, за неговата свирепа соколица. За красивата му жена соколица. И той изтласка от ума си всякакви сеанчанци, Бели плащове, битки и дори Масема. Поне за малко. И подвикна на останалите:

— По-бързо!

Ястребът можеше да види Файле преди него, но за разлика от птицата, той щеше да види любовта на сърцето си. И днес нямаше да й вика. Каквото и да направеше тя.